Пръстенът на Савската царица

Глава XКуик запалва кибрит

— Тук започваме да завиваме, защото пещерата е огромен кръг — каза Македа през рамото си.

Обаче Оливър, към когото се обърна, бе я пуснал и се занимаваше с наблюдения зад погребалния стол на гърбавия с инструмент, който извади от джоба си. Тя го последва и запита с любопитство, какво може да бъде това и защо той го използува тук.

— Наричаме го компас — отговори той — и ми показа, че отвъд лежи изток, където изгрява слънцето. Посочва ми също на каква височина над морето сме — голямата вода, която никога не си виждала, о Дете на Царе. Кажи сега, ако преминем през тази скала, какво трябва да намерим навън?

— Идола на Фунг с лъскавата глава — отвърна тя, — когото сте видели, преди да хвърлите във въздуха портата на града Хармак. Обаче колко надалеч е, не зная. Приятелю Адамс, помогни ми да напълним отново лампите, защото догарят и всичките тези мъртъвци биха ни били лоша компания в тъмнината. Най-малкото така мислят моите хора, но никой от тях не смее да влезе на това място. Когато го открихме за пръв път, само преди няколко години, и видяха обитателите му, те избягаха и ме оставиха сама да им правя компания. Погледнете, хей там са моите стъпки в праха.

Тогава напълних отново плитките ръчни лампи, а през това време Орм извърши някои бързи наблюдения, чиито резултати записа в джобната си книжка.

— Какво научихте? — запита го Македа, когато най-после той се присъедини към нас с известно нежелание, защото тя го повика.

— Не толкова, колкото бих желал, ако ми бяхте дали повече време — отговори той и добави за обяснение: — Господарке, аз бях обучен като инженер. Мъртвите мъже, издълбали или оформили тези пещери, трябва да са били също инженери и то не лоши.

— Ние имаме такива между нас — каза тя. — Те издигат баражи, строят дренажи и къщи, макар и не толкова добри, както някогашните. Но аз питам отново — какво научихте, о, мъдри Инженере?

— Само това, че ние стоим не много далеч над град Хармак, на който случайно измерих нивото, и че отвъд онзи стол, мисля, че е имало някога проправен проход. Но благоволете да не говорите нищо по това, господарке, и да не ми задавате повече въпроси засега, тъй като не мога да ви отговоря с положителност.

— Виждам, че сте дискретен, както и съобразителен — отговори тя не без известна ирония. — Е добре, щом не можете да ми се доверите с вашия съвет, запазете го за себе си.

Оливър се поклони принудено. Тогава започна обратният ни път, като преминахме покрай още много групи скелети, които сега почти не разглеждахме, защото тежкият въздух, изпълнен с прах, бил някога плътта на хората, трудно се дишаше. Само забелязах, или по-скоро наблюдателният Куик ми обърна внимание, че докато вървяхме край по-новите находки, царете имаха все по-малко и по-малко обкръжение, за да се сведе то до малко на брой скелети, без съмнение на любимите им жени, избирани за тази специална чест. Приношенията, поставени пред краката им, също бяха с намаляваща стойност.

Накрая отсъствуваше всякаква пищност и бедните владетели, наблъскания близо един до друг, бяха оставени просто с личните си бижута и царски знаци. Пък и те дори бяха заместени с погребални орнаменти от златно фолио, а съкровищните подноси — от глинени паници, съдържали изглежда само храна и вино. Към тях бяха добавени няколко копия и други оръжия. Последният от заетите столове, понеже имаше и празни, съдържаше кости, които по малкия им размер и този на гривните между тях, веднага разбрах, че са на жена. Тя е била изпратена в гроба без придружители и всякакви приношения.

— Без съмнение — каза Македа, като й изтъкнах това. — По туй време древните хора са били отслабени и обеднели. След толкова много царе са позволили на една жена да ги управлява. Така че не са имали да прахосват излишни богатства за нейното погребение. Това трябва да е било след земетресението, когато само малко хора са останали в Мур, преди абати да го превземат.

— Къде тогава са погребани тези от вашия собствен дом? — запита Оливър, взирайки се в празните столове.

— О, не на това място! — отговори тя. — Казах ви, че гробището тук бе открито едва преди няколко години. Нашите почиват в гробници вън. Що се отнася до мен, аз ще заспя в обикновената земя, за да мога да живея в тревата и цветята, ако не по друг начин. Но достатъчно за смърт и гибел. Кой знае колко скоро ще бъдем като тези — и тя потрепера. — Междувременно ние дишаме и да използуваме най-добре това. Вие видяхте вашия хонорар. Доволен ли сте?

— Какъв хонорар? — запита Орм. — Смърт, наградата за живота ли? Как мога да преценя, докато не съм преминал през входа й.

В този момент философското обсъждане бе прекъснато от внезапното угасване на лампата на Куик.

— Мислех, че нещо не е в ред с проклетата вещ — каза сержантът, — но не можех да я усиля, няма винт за фитила, а без него тези старовремски лампи-репи никога не са стрували нещо. Ало, докторе! Ето и вашата угасва. — И докато той говореше, тя наистина угасна.

— Фитилите! — възкликна Македа. — Забравихме да вземем нови фитили, а без тях каква е ползата от маслото? Елате, бързайте! Още сме далеч от изхода на тази пещера, където никой освен първосвещениците няма да посмее да ни потърси. — И като взе Оливър за ръка, тя започна да тича, оставяйки нас двамата да ги следваме според възможностите ни.

— Спокойно, докторе — рече Куик, — спокойно. При беда другарите винаги трябва да се държат един до друг, както се казва в Червената книга, подарявана от Короната на редовите офицери, но заплащана чрез удръжка от заплатата им. Хванете се за ръката ми, докторе. А, помислих си го! По-голямо бързане, по-малка скорост. Погледнете там! — И той посочи към тичащите фигури отпред, сега вече на голямо разстояние и само с една лампа помежду им.

В следния миг Македа се обърна, като издигна тази останала лампа, и ни повика. Видях слабата светлина да блести върху красивото й лице и по сребърните украшения на дрехата й. Много дива и странна изглеждаше тя в тази огромна пещера, показана само за момент и после изчезнала, защото веднага там, където бе пламъкът, се появи само червена искра, а после всичко изчезна.

— Спрете на място, докато се върнем при вас! — извика Оливър. — И викайте на интервали.

— Да, сър — отговори Куик и веднага нададе ужасен вик, който се отрази напред-назад из пещерата, докато съвсем се забърках.

— Добре, идваме — отвърна Оливър и гласът му звучеше толкова надалеч вляво, че Куик сметна за разумно отново да изкрещи.

Казано накратко, следния път го чухме вдясно от нас, а след това — отзад.

— Не можем да се уповаваме на звуковете тук, ехото е твърде неориентирано — заяви сержантът. — Но да вървим! Мисля, че съм ги локализирал сега.

И като ги повика и им каза да не мърдат, ние се запътихме към тях, като това, в което бяхме сигурни, бе точната посока. Краят на приключението бе, че скоро се препънах в един скелет и се проснах замаян между подноси с богатства, като нежно притиснах един череп с впечатлението, че е ботушът на Куик. Изправих се някак си и като не знаехме какво да направим, седнахме между мъртъвците и се ослушахме. Обаче сега другите бяха явно толкова надалеч, че звукът от гласа на Оливър, който ни зовеше, едва достигаше до нас със слаби, тайнствени нотки, идващи кой знае от къде.

— Щом тръгнахме като бунаци толкова бързо, че забравихме да си вземем кибрит, няма какво друго да се прави, освен да се чака — казах аз. — Без съмнение след време абати ще преодолеят страха си от призраци и ще дойдат да ни потърсят.

— Бих желал да сторя същото, сър. За мен нямаха значение тези покойници при светлина, но в тъмнината положението е друго. Не ги ли чувате, като тракат с пищялите си и говорят около нас?

— Чувам нещо — отговорих аз, — но мисля, че това е ехото от собствените ни гласове.

— Добре тогава, да си затваряме ченетата, сър, и може би те ще затворят своите, иначе този разговор не е приятен.

Така ние млъкнахме, но странното мъмрене още продължи, като идваше явно от стената на пещерата зад нас. Дойде ми на ум, че съм чувал нещо подобно, макар да не можех да си припомня къде. По-късно си спомних, че това беше, когато като момче бях отведен да видя Галерията на Шепота в катедралата Свети Павел в Лондон. Половин час почти измина в тази обстановка и все още нямаше и следа от абати или от нашата липсваща двойка. Куик започна да си бърка из дрехите. Попитах го какво прави.

— Все ми се струва, че имах някога клечка кибрит, докторе. Спомням си да я почувствувах в един от джобовете на това сако в деня преди да напуснем Лондон. Ако сега бих могъл да намеря тази клечка, имаме достатъчно факли, ала не помислих за тях, когато лампите започваха да угасват.

Като имах малко доверие в кибритената клечка на сержанта, не отговорих и търсенето му продължи, докато скоро го чух да възкликва:

— Брех! Ето я, в подплатата. Да, и главичката усещам да е цяла. Сега, докторе, дръж две от факлите към мен. Приготви се: готово-о, огън! — И той драсна клечката и я доближи към челата на смолистите факли.

Те веднага пламнаха и произведоха интензивна светлина в онази ужасна тъма. При светлината само за миг видях странна и доста привлекателна гледка. В средата на тази пещера се издигаше нещо като олтар, който до тогава не бях видял. Този олтар, без съмнение използуван за тържествени цели при погребенията на древните царе, се състоеше от обикновен блок от черен камък с изсечен върху му символ на човешко око. До камъка се изкачваше по стъпала, а той бе поставен на скулптирани клекнали сфинксове. На най-долното от тези стъпала, достатъчно близко, за да можем да го видим ясно, седяха Оливър Орм и Македа, Дете на Царе. Седнали бяха заедно и твърде близо един до друг. Наистина, ако трябва да кажа истината, ръката на Оливър бе около кръста на Македа, главата й почиваше на рамото му, а той явно я целуваше по устните.

— Кръгом! — изсъска сержантът със заповеден тон. — И марш на място!

И така ние се обърнахме за доста време, а после силно се изкашляхме — поради дразнещия пушек на факлите — и се придвижихме напряко през пещерата, докато случайно се натъкнахме на загубените си другари. Признавам, че не знаех какво да кажа, но Куик се справи отлично с положението.

— Радвам се да те видя, капитане — каза той на Оливър. — Вече се безпокояхме много за вас, сър, докато за щастие намерих клечка кибрит в подплатата на сакото ми. Ако професорът беше тук, би имал много, което е аргумент в полза на редовното пушене даже и в присъствието на дами. Ах! Не е чудно, че Нейно Величество се чувствува отпаднала в това горещо място, бедната девойка. Добре е, че не сте я отпуснали, сър. Бихте ли могли да я поддържате, сър, трябва да се придвижваме. Не мога да предложа моите услуги, нараних си крака от един царски зъб, а ръцете ми са заети с факли. Но ако предпочитате доктора… Какво казвате, сър, че можете да се справите ли? Има такова ехо в тази пещера, че е трудно да се разбере. Много добре, да вървим, защото тези факли няма да траят вечно, а и вие не бихте пожелали да прекарате цяла нощ тук двамата в такова деликатно състояние, нали? Пък и тези отвратителни абати биха могли да кажат, че сте го направили нарочно… Така че да поемаме! Аз ще вървя напред с факлите.

На цялата тази незлоблива реч Оливър не отговори нито с дума, но ни изгледа подозрително над тялото на Македа, която видимо бе припаднала. Само че когато се осмелих да й предложа професионална подкрепа, тя се съвзе и каза, че може да продължи доста добре сама, което означаваше — на ръката на Орм.

И така краят на историята бе, че тя продължи, а и всички ние, защото факлите издържаха, докато стигнахме тесния полегат проход и като завихме зад ъгъла, видяхме фенера в дупката на стената, а след това работите станаха лесни.

— Докторе — каза ми Оливър с преднамерено безгрижен глас същата вечер преди лягане, — забелязахте ли нещо в Пещерата на Царете този следобед?

— О да — отговорих аз, — много неща! Разбира се, аз лично не се отдавам на археологията като бедния Хигс, но гледката ме порази с абсолютната си уникалност. Ако бях наклонен например да морализирам, каква разлика между тези мъртви владетели и тяхната млада и красива наследничка, преливаща от жизненост и любов… — Тук той ме погледна остро, — любов към своя народ, каквато не се съмнявам, че през техните дни…

— О, млъкни, Адамс! Не искам философска лекция с исторически сравнения. Не забеляза ли нещо друго освен кости и злато, когато това безподобно магаре Куик внезапно запали светлините… искам да кажа, драсна клечката, която за нещастие носеше със себе си.

Тогава се примирих и заговорих откровено:

— Е добре, ако искаш да знаеш истината — казах аз, — не от твърде лично впечатление, защото зрението ми вече не е толкова добре, както бе някога. Но сержантът, който има изключително остри очи, помисли, че те е видял да целуваш Македа. Затова си обърнахме гърба. Но, разбира се, може и да сме сгрешили…

Оливър присъди на очите на сержанта крайна съдба, по-лоша, отколкото на Надничащия Том. После, в изблик на откровение, защото прикритостта никога не бе силната му страна, си призна:

— Не сте сгрешили. Ние се обичаме и това се разбира внезапно в тъмното. Предполагам, че необичайното обкръжение подействува на нервите ни.

— От морална гледна точка се радвам, че се обичате — забелязах аз, — тъй като прегръдки просто от нерви не са препоръчителни. Но от всяка друга, при нашето положение, резултиращата ситуация ми се струва много близка до ужасна, въпреки че Куик, който е особено наблюдателен, ме предупреди да я очаквам още от началото.

— Да бъде проклет този Куик! — подхвърли ядно Оливър. — Ще му дам месечно предупреждение още тази вечер.

— Недей — отвърнах аз, ще го принудиш да отиде на служба у Барунг, където би бил твърде опасен. Виж, Орм, оставете шегата, това е твърде сериозна бъркотия.

— Защо? Какво лошо има и това, докторе? — запита той възмутено. — Разбира се, тя е еврейка от някакъв западнал род и аз съм християнин, но тези неща се нагаждат. Естествено и това, че тя е по-горе от мен, но най-после нейният ранг е строго локален и в Европа ние ще бъдем горе — долу на едно ниво. Относно ориенталското у нея, какво значение има това? То сигурно не е пречка, която би имала тежест пред теб, а що се отнася до останалото, виждал ли си някога равна на нея?

— Никога, никога! — отговорих аз с ентусиазъм. — Младата дама, с която кой да е господин би се сгодил, е абсолютно несравнима. По-точно — най-оригиналната и най-красивата, каквато съм срещал някога в цяла Централна Африка. Само че, какъвто и да би бил случаят с вас, не зная дали този факт ще утеши мен и Куик, когато ни прерязват гърлата. Орм — добавих с лек укор аз, — не ти ли казах преди много време, че единственото нещо, което не бива да правиш, е да не залюбваш Детето на Царе?

— Наистина ли? Всъщност не помня. Ти ми каза толкова много работи, докторе — отвърна той достатъчно хладнокръвно, но червенината опровергаващо обхвана бузите му.

В това време Куик, влязъл в стаята незабелязано, се изкашля остро и забеляза:

— Не обвинявайте капитана, доктора, защото той не помни. Нищо друго не затъмнява паметта толкова, колкото шок от експлозия. Това често съм го виждал през бурската война, когато при избухване наблизо на голяма граната и най-храбри войници напълно забравяха, че техен дълг е да лягат неподвижно, а не да бягат като зайци. Наистина това се е случвало и с мен.

Аз се засмях и Оливър каза нещо, което не можех да чуя, но Куик продължи невъзмутимо:

— Все пак истината си е истина и ако капитанът е забравил, толкова по-голяма е нуждата да му припомним. Онази вечер, в къщата на професора в Лондон, вие го предупредихте, сър, и той отговори, че няма нужда да се главоболите относно прелестите на негърската жена…

— Негърска жена! — избухна Оливър. — Не съм употребил такива думи. Даже не съм си ги помислял, а ти си нахалник да ми го поставяш в устата. Негърска жена! Велики небеса! Това е светотатство.

— Много съжалявам, капитане, но точно сега си спомням, че казахте негърска в своята привързаност. Да, а аз молих да не се хвалите, иначе може да доживеем да пълзите след нея, естествено заедно с мен, Самюел Куин, завършващ шествието. Е добре, ето че сега го правим и най-лошото е, че не мога да ви упрекна, че предвиждането се е сбъднало…

— Да не искаш да кажеш, че и ти си се влюбил в Детето на Царе? — попита Оливър и се облещи към мрачната и очукана фигура на сержанта.

— Моля за вашето извинение, капитане, това е точно каквото искам да кажа сега! Ако една котка може да погледне нагоре към една царица, защо и един мъж да не може да я залюби? Както и да е, моята любов не може да попречи на вашата. Моята означава стража — бий и може би нож в търбуха, а вашата… е добре, видяхме вашата този следобед, въпреки че не разбрахме до какво ще доведе тя. Все пак, капитане, говорейки като човек, който не се е увличал досега по секса, аз казвам… доплувай, заслужава си, даже и ако трябва да потънеш после, защото тази жена, въпреки че е наполовина еврейка, а аз никога не можех да понасям евреите, е най-сладката, най-добрата и най-храбрата малка женичка, която някога е ходила по божията земя.

При тези думи Оливър сграбчи ръката му и топло я разтърси. Трябва да отбележа, че някакво сведение за мнението на Куин относно характера й трябва да е достигнало до ушите на Македа. Във всеки случай оттогава до края тя винаги третираше стария мъжага с френското „най-изтънчено благоволение“.

Но тъй като аз не бях влюбен и никой не ми стисна ръката, оставих двамата да разискват достойнствата на Детето на Царе, а сам си легнах с най-мрачни предчувствия. Какъв глупак съм бил да не настоявам, какъвто и експерт да придружава Хигс, той да е женен човек. И все пак, когато си помисля, се питам, щеше ли това да подобри положението или обратно — да прибави на сделката и оттенък на морална гнусота, която сега липсваше, тъй като женените мъже понякога са податливи. Истината е, че прелестите на Македа бяха изключителни. Към забележителната й красота се добавяха чудният чар на държане и силата на ума. Освен това положението й би трогнало сърцето на всеки човек — тъй безпомощна бе тя всред цялото й кухо величие, тъй самотна всред народ от страхливци, които тя напразно се стремеше да спаси. Ако можеше да се спаси от унищожение с тях, тя бе обречена на толкова печална и отвратителна съдба, а именно — да стане жена на един дебел самохвалко, който бе собственият й чичо. Е добре, знаем кое чувство е сродно на съжалението и катастрофата се бе случила малко по-рано, отколкото очаквах, това е всичко.

Без съмнение за нея, в сравнение с мъжете, с които етикетът й разрешаваше да общува, този храбър и красив млад англичанин, пристигнал на нейните грижи болен и разбит след извършването на голямо дело, трябва да е изглеждал като истински принц от приказките. И тя бе помогнала да го лекуват, а той се бе показал признателен за нейната доброта и благоволение, и… останалото следваше тъй сигурно, както денят следва нощта.

Какъв щеше да бъде краят? Рано или късно тайната щеше да се разкрие, защото вече благородниците абати, ако можех да ги наричам така по липса на по-добро име, и особено Джошуа, бяха страшно ревниви поради предпочитанието, което тяхната господарка показваше към чужденеца, и наблюдаваха и двамата. Тогава какво… какво щеше да стане? Според закона на абати това беше смърт за всекиго извън разрешената степен на сношение, който щеше да се намеси в чувствата на Детето на Царе. И не беше чудно — тази личност държеше трона си на предполагаемия си пряк произход от Соломон и първата Македа, Савската царица, следователно всякакъв примес на чужда кръв не можеше да се толерира. Освен това Орм бе положил клетва за подчинение и можеше да бъде съден по тези закони. Накрая, не можех да се надявам, най-малкото поради характера на спомената двойка, че това бе само лек флирт.

Ох! Без съмнение двамата бяха подписали в Пещерата на Смъртта собствената си смъртна присъда. Впрочем и нашата също. Това трябва да бъде краят на нашата авантюра и на дългото ми търсене на сина.