Пръстенът на Савската царица

Глава XIСпасителната акция пропада

Нашата закуска на следващата утрин премина доста тъжно. По взаимно споразумение нищо не се споменаваше за събитията от предния ден или за нашия разговор преди лягане. Всъщност почти не се приказваше. Сметнах за най-добре да изразя моето схващане, като запазя упорито мълчание, докато Куик изглеждаше вглъбен във философски размишления, а Орм — доста възбуден и разстроен, като да бе писал стихове, в което не бях сигурен. Посред това отегчително хранене пристигна пратеник, който съобщи, че Валда Нагаста ще благоволи да ни види след половин час. Страхувах се да не би Орм да каже нещо неуместно и затова отговорих, че ние ще я посетим. Човекът си отиде, като ни остави да се чудим какво бе предизвикало желанието й да ни види.

В уреченото време бяхме въведени в малката приемна и докато преминавахме през вратата, аз рискувах да прошепна на Оливър:

— Заради теб и нея, както и заради нас, останалите, умолявам те да бъдеш внимателен. Твоето лице се наблюдава, както и думите ти.

— Добре, стари приятелю — отговори той, като почервеня леко. — Можеш да ми се довериш.

— Бих желал да мога — измърморих аз.

След това ни въведоха тържествено в залата и направихме поклоните си пред Македа, която бе седнала, заобиколена от няколко съдии и офицери, между които и принц Джошуа. Тя говореше с двама груби на вид мъже, облечени в обикновени кафяви роби, после ни поздрави и след размяна на куртоазните учтивости, каза:

— Приятели, повиках ви по следната причина. Тази сутрин, когато предателят Шадрах бе изведен за екзекуция от ръцете на тези хора, офицерите на закона, той се примолил за отсрочка. Като го запитали защо, тъй като молбата му за помилване бе отхвърлена, казал, че ако животът му бъде запазен, би могъл да покаже как вашият другар, наричан Черни Прозорци, може да бъде спасен от Фунг.

— Как? — запитахме Орм и аз на един дъх.

— Не зная — отговори тя, — но предвидливо те пощадили човека. Да бъде доведен тук.

Една врата се отвори и Шадрах влезе. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на краката си имаше букаи. Това бе много изплашен и преобразен Шадрах, защото очите му се въртяха и зъбите му тракаха от ужас След като се простря на земята пред Валда Нагаста, той се извъртя и се опита да целуне ботуша на Орм. Стражите отново го изправиха на крака и Македа рече:

— Какво имаш да ни кажеш, предателю, преди да умреш?

— Работата е тайна, о Пъпка на Розата. Трябва ли да говоря пред толкова много хора?

— Не — отговори тя и заповяда повечето от присъствуващите да напуснат залата, включително палачите и войниците.

— Човекът е отчаян и няма да има никой да го пази! — предупреди Джошуа нервно.

— Аз ще го пазя, Ваше Величество — отговори Куик на своя лош арабски, като застана зад Шадрах и добави на английски: — А сега, котенце, дръж се прилично или ще ти се случи нещо лошо!

Когато поканените излязоха, на Шадрах отново бе заповядано да говори.

— Дете на Царе — започна той, — както знаете, Черни Прозорци е затворен в тялото на големия идол.

— От къде ти е известно това, човече?

— О, Господарке, зная го, а също и султанът го каза, нали? Е добре, мога да посоча таен път до този идол, откъдето той може да бъде достигнат и затворникът спасен. В детството ми аз, наречен Котка, защото мога да се катеря отлично, открих този път и когато по-късно Фунг ме заловиха и хвърлиха на лъвовете, избягах по него. Пощадете ме и аз ще ви го покажа.

— Не е достатъчно да посочиш пътя — каза Македа. — Куче, ти трябва да спасиш чуждестранния господар, когото предаде. Ако не го сториш, ще умреш. Разбираш ли?

— Това е тежко условие, Господарке — отговори осъденият. — Бог ли съм да ви обещая спасението на този чужденец, който може би е вече мъртъв? И все пак ще направя всичко възможно, като зная, че ако не успея, вие ще ме убиете, а ако успея, ще бъда пощаден. Във всеки случай ще ви покажа пътя до там, но ви предупреждавам, че е тежък.

— Където ти можеш да преминеш и ние можем да те следваме — каза Македа. — Кажи ми сега какво трябва да направим.

Тогава той й обясни подробно. А когато привърши, принц Джошуа се намеси, че не било подходящо Детето на Царе със собствената си свещена персона да предприема такова опасно пътуване. Тя изслуша неговите възражения и му благодари за грижите към нея.

— Въпреки това аз отивам — заяви тя. — Не толкова заради чужденеца, наречен Черни прозорци, а заради възможния таен път навън от Мур, който е необходимо да зная. И все пак се съгласявам с вас, чичо мой, че за такова рисковано пътуване е нужна охрана. Затова ви моля бъдете готови да тръгнете с нас по обед, понеже съм сигурна, че тогава всички ние ще бъдем в безопасност.

Джошуа почна да търси извинения, но тя го прекъсна не без ирония:

— Не, не, вие сте твърде скромен. Честта на абати е засегната в това дело, тъй като, уви, един абати предаде Черни Прозорци и друг Абати — именно вие — трябва да го спаси. Често сте ми разправяли, чичо мой, колко сте опитен при катерене по скали и сега ще дадете доказателство за вашата сръчност и храброст пред тези чужденци. Това е заповед, не говорете повече! — И тя стана, за да покаже, че аудиенцията е завършила.

Същия следобед по планински пътеки, които познаваше, Шадрах поведе малката група хора към билото на западната крепост на Мур. Хиляда и петстотин или повече стъпки под нас лежаха големите равнини, след които, няколко мили по-нататък, можеше да се види град Хармак. Идолът на долината не можехме да видим, защото тук пропастта се издаваше напред и го закриваше от погледа ни.

— Какво сега, човече? — попита Македа, облечена в грубата овнешка кожа на селянка, в която изглеждаше също така очарователна. — Тук е проломът, там лежи равнината. Не виждам никакъв път между двете и моят мъдър чичо, принцът, ми каза, че никога не е чувал за такъв.

— Господарке — отговори Шадрах, — сега аз поемам водачеството и вие трябва да ме следвате. Но най-напред да видим дали някой или нещо не липсва.

Тогава той обиколи групата и я преброи. Бяхме всичко шестнадесет души: Македа и Джошуа, ние тримата англичани, въоръжени с автоматични пушки и револвери, нашият водач Шадрах и няколко подбрани планинци, определени по тяхната опитност и храброст. В Мур също имаше храбри мъже, особено измежду овчарите и ловците, чиито домове бяха пръснати по чукарите. Тези яки водачи бяха натоварени с въжета, лампи и леки снаждащи се стълби. Когато всичко бе проверено и изпробвано, Шадрах отиде до купчина храсталаци, които с мъка растяха върху обруления от вятъра ръб на пропастта. В средата им той намери и отмести голям плосък камък, като откри началото на някогашно стълбище с износени и порутени стъпала.

— Това е пътят на древните — обясни Шадрах, — който, както казах, открих случайно, когато бях дете. Обаче нека го следват само тези, които не се страхуват, защото е стръмен и тежък.

Джошуа, вече изморен от дългата езда и ходене по билото на пропастта, започна да умолява Македа почти отчаяно да изостави идеята за влизане в тази ужасна дупка. Оливър подкрепи молбата му с няколко думи, но и с много умолителен поглед. Тя обаче остана непреклонна:

— Чичо мой — каза му, — с вас, опитния планинар, за какво да се страхувам? Ако докторът тук, който е достатъчно стар, за да бъде баща на двама ни (що се отнася до принца, това не бе вярно), е съгласен да отиде, сигурно и аз ще мога същото, нали? Освен това, ако останех тук, вие също ще искате да останете, за да ме пазите. И аз никога не бих си простила, ако ви лиша от такова голямо приключение. Аз също като вас обичам изкачването. Да вървим, да не губим повече време!

И така ние бяхме завързани, запалихме и лампите. Пръв тръгна Шадрах с Куик (на което сержантът настояваше като негов пазач), след тях няколко от планинците със стълби, въжета, факли, храна и други съоръжения. На втора линия следваха Оливър и Македа, после аз и Джошуа. Останалите планинци от ариергарда носеха резервното снабдяване. Така ние се отправихме в това много тежко и странно пътешествие.

Първите десетина стъпала от стълбата, макар и износени и почти отвесни, като в минна шахта, не бяха толкова трудни за слизане, освен за Джошуа, когото чувах да пухти и пъшка след мен. После имаше галерия по стръмен склон в източна посока. На края й следваше втора шахта с приблизително същата дълбочина, но стъпалата бяха много по-износени, явно от водата, значително количество от която капеше от стените. Друго затруднение бе въздухът, с течение отдолу нагоре, което застрашаваше да угаси лампите ни.

Към дъното на тази част почти не бе останало стъпало и придвижването ставаше много опасно. Точно тук Джошуа се подхлъзна и с вик на ужас се свлече надолу по шахтата и попадна върху гърба ми по такъв начин, че ако за момента нямах здрав захват с ръце и крака, той щеше да ме отхвърли върху Македа и всички щяхме да се изтъркаляме с главите надолу, вероятно към гибелта си. Все пак този дебел и ужасен човек вкопчи ръцете си около врата ми, като едва не ме удуши. Вече щях да припадна, ако планинците от третата група не бяха пристигнали и го изтеглиха. Спуснахме се чрез стълба, която челната група бе закрепила, до второто ниво. Оттам започваше друг дълъг стръмен коридор към изток, завършил в гърлото на трета яма.

Тук възникна големия въпрос, какво да правим с принц Джошуа, който се кълнеше, че не може да върви по-нататък, и изиска гръмогласно да бъде заведен обратно до върха на склона, макар Шадрах да го уверяваше, че нататък пътят бил много по-лесен. Накрая бяхме принудени да отнесем въпроса до Македа, която го разреши с няколко думи.

— Чичо мой — заяви тя, — вие казвате, че не можете да продължите, а е сигурно, че ние не можем да губим време и хора да ви изпратим обратно. Следователно трябва да спрете тук, докато се върнем, а ако не се върнем, направете, каквото можете, да се изкачите нагоре по шахтата. Сбогом, чичо мой! Това място е безопасно и удобно и ако сте мъдър, ще си починете малко.

— Безсърдечна жено! — завайка се Джошуа, треперейки като желе от страх и ярост. — Бихте ли захвърлили вашия годеник и повелител в тази ужасна дупка, докато се катерите по скалите като дива котка с тези чужденци? Ако остана, ще останете ли и вие с мене?

— Разбира се, че не! — отвърна Македа решително. — Трябва ли да се приказва, че Детето на Царе се страхува да отиде там, където гостите й могат да отидат.

И така краят на това бе, че Джошуа продължи в центъра на третата група планинци, които практически бяха заставени да го носят.

Шадрах беше прав, понеже по някаква причина стъпалата от тук нататък бяха почти здрави. Те само изглеждаха безкрайни и преди да достигнем целта си, аз пресметнах, че трябва да сме слезли почти хиляда и двеста стъпки в недрата на скалата. Накрая, когато бях почти напълно изтощен и Македа бе толкова запъхтяна, че бе принудена да се облегне на Оливър, а мен ме влачеха след себе си като куче на ремък, внезапно видяхме отблясък от дневната светлина, промъкваща се в тунела през малка дупка. При входа на още една яма или шахта намерихме Шадрах и останалите да ни чакат. Той поздрави и каза, че трябва да се развържем, да оставим лампите тук и да го следваме. Оливър го запита на къде води тази последна шахта.

— На още по-ниско равнище — отговори осъденият, — но него едва ли бихте пожелали да изследвате, тъй като завършва в голямата яма, където фунг съхраняват свещените си лъвове.

— Наистина — съгласи се Оливър и погледна към Куик, който кимна с глава и изсвири.

След това всички последвахме Шадрах и скоро се озовахме върху едно плато с размера приблизително на тенискорт. То бе издълбано от природата или от човешка ръка навътре в този огромен склон. Като отидохме до ръба на площадката с растящи по нея дървовидни папрати и гъсти зелени храсталаци, които щяха да ни направят невидими отдолу, видяхме, че отвесната пропаст продължаваше няколкостотин стъпки. Обаче за момента не обърнахме внимание на зейналата дълбочина, отчасти че бе потопена в сянка, отчасти по друга причина.

От дъното на бездната се издигаше нещо, което от начало взехме за заоблен хълм от черна скала с овална форма, от който стърчеше огромен каменен стълб, завършващ с нещо като декоративен храст. Само последният имаше размерът на селска къща. Върхът на тази храстоподобна скала бе точно срещу малкото плато, на което се бяхме появили, и на разстояние не повече от тридесет, четиридесет стъпки.

— Какво е това? — запита Македа Шадрах, като сочеше пред себе си, докато подаваше обратно на един от планинците чаша, от която бе пила вода.

— Това, Валда Нагаста — отговори той, — не е нищо друго, освен гърбът на могъщия идол на фунг, оформен като лъв. Големият скален стълб с храста на края е опашката на лъва. Без съмнение платформата под нас е мястото, на което древните жреци, притежавали Мур и земята на Фунг, обикновено са се крили, за да наблюдават, каквото са искали да видят. Погледнете! — и той показа някакви канали по повърхността на скалата. — Мисля, че тук някога е имало мост, спускан по желание върху опашката на бога-лъв, въпреки че той отдавна е изгнил. И все пак аз съм преминавал по този път и без него.

Ние го изгледахме учудени и в последвалата тишина чух Македа да прошепва на Оливър:

— Може би по този начин той, когото наричат Котката, е избягал от фунг или пък така се свързва с тях като шпионин.

— Или навярно е лъжец, Господарке — прекъсна я Куик, който също бе подслушал разговора им. Това беше версия, която, трябва да призная, ми се струваше вероятна.

— Защо ни доведе тук? — запита Македа скоро.

— Не ви ли казах в Мур, Господарке… да спасим Черни Прозорци. Сега слушайте! При Фунг е традиция да разрешават на тези, които са затворени в идола, да се разхождат върху гърба му при зазоряване и залез. Най-малкото това е техен обичай при Черни Прозорци… Не ме питайте как го зная. Но е истина, кълна се в живота си, който е в залог.

Сега планът ми е такъв. Имаме с нас стълба, която ще достигне от мястото, където стоим, до опашката на идола. Ако чуждестранният господар се появи върху гърба на божеството, което, вярвам, ще направи сега при залеза, някой от вас трябва да отиде и го доведе при нас. Може би е най-добре това да бъдете вие, господарю Орм. Ако отида аз, след случилото се Черни Прозорци няма да ми се довери.

— Глупако — прекъсна го Македа, — как може единствен човек да стори това нещо?

— О, Господарке, то не е толкова трудно, колкото изглежда. Няколко стъпки през бездната и после стотина по опашката на лъва, която е плоска отгоре и толкова широка, че един човек може да тича надолу по нея, ако внимателно следва извивките (естествено при тих ден)… и нищо повече. Но, разбира се, ако господарят Орм се страхува, което не вярвам, слушал съм толкова много за неговата храброст… — И като сви рамене, подлецът млъкна.

— Страхувам ли се, човече? — каза Оливър. — Е добре, не се срамувам да призная, че се страхувам от такова отиване. И все пак аз ще го сторя, обаче не и преди да видя моя брат сам на скалата, тъй като това може да е само твой трик да ме предадеш на Фунг, между които, зная, че имаш приятели.

— Това е лудост, вие няма да отидете! — заяви решително Македа. — Може да паднете и да се разбиете на парчета. Аз казвам, че няма да отидете!

— Защо не, племеннице моя? — прекъсна я Джошуа. — Шадрах е прав, чувал съм толкова много за храбростта на този неверник. Нека сега да го видим да направи нещо.

Тя се обърна към принца като тигрица.

— Много добре, чичо мой. Тогава и вие ще отидете с него. Сигурно един с древната кръв на абати няма да откаже същото, което се осмелява един „неверник“.

Като чу горното, Джошуа отново млъкна и аз нямам точен спомен за това, което той направи или каза във връзка с остатъка от тази трогателна случка. Тогава последна пауза, при която Оливър седна и започна да сваля ботушите си.

— Защо се събуваш, приятелю? — запита Македа с тревога.

— Защото, господарке — отговори той, — ако ще вървя по отвъдния път, по-безопасно е да го сторя по чорапи. Не се страхувайте — добави той нежно, — от детинство съм свикнал на подобни подвизи, макар че този превъзхожда всичко, което някога съм опитвал.

— Все пак аз наистина се страхувам — отвърна тя.

Междувременно Куик бе седнал и започна да сваля своите ботуши.

— Какво правиш, сержанте? — го запитах аз.

— Готвя се да придружа моя капитан в загубена кауза, докторе.

— Глупости — казах аз. — Ти не си млад за това дело, сержанте. Всъщност, ако трябва да отиде някой, това съм аз, тъй като вярвам, че синът ми е там, но зная, че ще ми се завие свят и ще падна, което само би провалило всичко.

— Разбира се — намеси се Оливър. — Аз съм тук командирът и заповедта ми е нито един от вас да не идва. Запомнете, сержанте, че ако се случи нещо с мен, ваше дело е да поемете взривовете и да ги употребите, което можете да свършите само вие. Сега идете и се погрижете за подготовката. Открийте плана на компанията, защото искам да почина и да се съсредоточа. Предполагам, че цялата тази работи е измама и няма да видим професора, но все пак е добре човек да е подготвен.

И така Куик и аз отидохме да надзираваме свързването на две от леките стълби и прикрепването на няколко дъски към горните пречки, за да се ходи по тях. Запитах кой щеше да бъде в групата освен Шадрах и Оливър и ми се отговори, че никой, тъй като всички се страхуваха. Най-после един от планинците на име Джафет се обяви за доброволец, след като му бе обещана земя лично от Детето на Царе. Този подарък тя обяви пред всички, а в случай на неговата смърт — да се даде на роднините му.

Накрая всичко бе готово и настъпи нова тягостна тишина, защото нервите на всички ни бяха толкова опънати, че изглеждахме неспособни да проговорим. Тя бе нарушена от внезапния и ужасен рев, който възлезе от пропастта.

— Сега е часът на хранене на свещените лъвове, които Фунг държат в ямата при основата на идола — обясни Шадрах. После добави: — Ако не бъде спасен, навярно Черни Прозорци ще бъде даден на лъвовете тази вечер, понеже е пълнолуние и е тържеството на Хармак. Не е изключено и да бъде запазен за идното пълнолуние.

Такова сведение не можеше да повдигне духа на никого, въпреки че Куик, винаги с бодро настроение, отбеляза, че това е може би невярно. Сенките започнаха да се сгъстяват в Долината на Хармак, от което разбрахме, че слънцето залязва зад планините. Наистина, ако не беше ясният и чуден отблясък от източното небе, бездната щеше да е потопена в здрач. Скоро в далечината, върху скалната издатина, която знаехме, че трябва да е сфинксовата глава на огромния идол, една малка фигура се появи, очертана от залеза, и започна да пее. В мига, когато чух далечния глас, едва не припаднах и действително щях да падна, ако Куик не беше ме задържал.

— Какво има, Адамс? — запита с тревога Оливър и погледна от мястото, където седяха с Македа и си шепнеха, докато дебелият Джошуа се мръщеше към тях от дъното. — Появи ли се Хигс?

— Не — отговорих аз, — но благодаря на бога, че синът ми е още жив. Това е неговият глас. Ох! Ако можеш, спаси и него!

Сега се надигна сдържано вълнение и някой ми тикна бинокъл в ръката. Но дали че беше лошо нагласен или състоянието на нервите не ми позволяваше, не виждах нищо през него. Затова Куик го взе и докладва:

— Висока стройна фигура с бяла роба, но от такова разстояние при тази светлина не мога да различа лицето му. Би могло да се повика, но това само ще ни издаде. А! Химнът е завършен и той си отиде. Изглежда че скочи в някаква дупка в скалата. Ободрете се, докторе, има за какво да благодарите.

— Да — повторих аз след него, — много благодаря, но въпреки това бих искал повече — след всичките тези години на търсене. Като помисля, че съм толкова близо до него, а той да не знае за това…

Сега върху гърба на идола се появиха трима бойци фунг, отлични мъже, облечени в дълги наметала и въоръжени с копия. Зад тях тръбач носеше рог или издълбан слонов глиг. Те маршируваха нагоре-надолу по дължината на площадката, от възвишението при врата до основата на опашката, като явно правеха проверка. Щом не откриха нищо (разбира се, че те не можеха да ни видят зад храстите на нашето малко плато, чието съществувание без съмнение и не подозираха), тръбачът издаде остър сигнал. Преди ехото да бе заглъхнало, той и другарите му изчезнаха.

— Вечерен обход за проверка. Виждал съм същото на Гибралтар — каза сержантът. — Ох по дяволите! Пуси не лъже, най-сетне… ето го. — И той посочи една фигура, която внезапно се издигна от черния камък на гърба на идола, точно както бяха сторили това стражите.

Това беше Хигс, Хигс без съмнение! Професорът носеше смачкания си слънчев шлем и тъмните, очила, пушеше голямата си лула от морска пяна и си правеше записки в бележника така спокойно, като че седеше пред нов обект в Британския музей. Зяпнах от удивление, защото някак си не очаквах, че наистина ще го видим. Но Орм стана много тихо от мястото си до Македа и само каза:

— Да, това е старият приятел наистина. Е добре, да започваме. Ти, Шадрах, положи стълбата и премини пръв, за да бъда сигурен, че няма твой номер.

— Не — намеси се Македа. — Това куче няма да отиде, защото той никога не би се завърнал — от своите приятели фунг. — Човече — обърна се тя към планинеца Джафет, на когото бе обещала земя, — ти ще прекосиш първи и ще държиш края на стълбата, докато този господар премине. Ако той се завърне благополучно, наградата ти се удвоява.

Джафет поздрави, стълбата бе пренесена и краят й закрепен на начупената скала, която представляваше опашката на сфинкса. Планинецът спря за миг с издигнати ръце и лице. Ясно бе, че се моли. После той нареди на другарите си да държат отсамния край на стълбата и като опита най-напред края й и се увери, че стои здраво, спокойно отиде оттатък, понеже беше храбър човек. Скоро го видяхме да седи на отсрещната масивна скала. Сега бе редът на Оливър. Той кимна на Македа, побледняла като платно, като й промърмори някакви думи, които не достигнаха до мен. После се обърна и разтърси ръката ми.

— Ако можеш, спаси и сина ми! — прошепнах развълнуван.

— Ще направя всичко възможно, ако мога да го намеря! — отговори той. — Сержанте, стане ли нещо с мен, ти знаеш дълга си!

— Ще се опитам да следвам примера ви, капитане, при всякакви условия, въпреки че ще бъде трудно — отговори Куик с доста разтреперан глас.

Оливър отиде до стълбата. Предполагах, че дванадесет или четиринадесет къси крачки щяха да му стигнат да премине отвъд и първата половина той прекоси със спокойна увереност. Когато бе точно в средата на прехода обаче, единият край на отсрещната страна на стълбата се изплъзна малко, въпреки усилията на Джафет да го задържи водоравно. В резултат дъската, вързана за пречките, пропадна няколко сантиметра надясно и едва не предизвика падането на Оливър в бездната. Той се залюля като разтърсена от вятъра тръстика, опита се да пристъпи напред, поколеба се, спря и бавно се сведе на ръце и колена.

— Ах! — изпъшка Македа.

— Неверникът изгуби самообладание! — подхвърля Джошуа със злорадство, което не успя да прикрие. — Той… ще…

Не можа да продължи, защото Куик се обърна, заплаши го диво с юмрук и каза на английски:

— Затвори се ченето, ако не искаш да го последваш, свиня такава!

При тези думи Джошуа, който разбра жеста, ако не и думите, притихна. Тогава планинецът каза от отвъдната страна:

— Не се бойте! Стълбата е безопасна.

За момент Оливър остана клекнал върху дъската, която само го делеше от страшната смърт в бездната. После отново се изправи и в пълно спокойствие извървя до другия край.

— Добре сторено от наша страна! — каза Куик и се обърна към Джошуа: — Защо ваше Царско Височество не акламира? Не, оставете на мира този нож или веднага ще има едно прасе по-малко на този свят!

И като се наведе, ловко изтръгна от принца оръжието му. Македа, забелязала всичко, се намеси:

— Чичо мой — каза тя, — храбрите мъже рискуват живота си там, докато ние седим в безопасност. Мълчете и престанете да се заяждате, умолявам ви.

В следния миг забравихме за Джошуа и изцяло се съсредоточихме към драмата, която се разиграваше на отвъдната страна на бездната. След кратка почивка, за да възстанови самообладанието или дъха си, Орм стана. Предвождан от Джафет, той се изкачи нагоре по насечената скала, докато достигна стълба при опашката на сфинкса. Тук той се обърна и махна с ръка към нас. Двамата продължиха, видимо с голяма увереност, по извивките на опашката до мястото, където тя изхождаше от тялото на идола. На това място се появи малко затруднение при изкачването през гладкия склон върху широкия терасовиден гръб. Скоро обаче те го преодоляха и за няколко секунди изчезнаха в снижението при хълбоците, което, разбира се, беше дълбоко няколко стъпки, и се появиха към рамената. Между тях можехме да видим Хигс с гръб към нас, напълно неподозиращ всичко, което ставаше зад него.

Като изпревари Джафет, Оливър отиде до професора и го докосна до ръката. Хигс се обърна, вгледа се за миг в двамата и навярно от почуда, направо седна на скалата. Те го дръпнаха за крака, а Орм посочи към канарата отзад и явно му обясняваше положението и какво трябва да направи. Последва кратък и оживен разговор. През бинокъла можехме да видим, че Хигс клатеше главата си. Той им каза нещо и те стигнаха до някакво споразумение, защото тогава професорът се обърна, направи няколко крачки и изчезна, както научих после, да доведе сина ми, без когото той не желаеше да избяга.

Мина известно време. То изглеждаше цяла вечност, но всъщност бе по-малко от минута. Дочухме викове. Белият шлем на Хигс се появи отново и двамата от стражите на фунг се бяха вкопчили в него. Той извика на английски и думите му достигнаха слабо и до нас.

— Спасявайте се! Ще задържа тези дяволи. Бягайте, проклет глупак, бягайте!

Оливър се поколеба, въпреки че планинецът го дърпаше, докато главите на още фунг се появиха. Тогава с жест на отчаяние той се обърна и побягна. Напред бягаше Оливър, после Джафет, когото бе изпреварил, а след тях напираха многобройни жреци или стражи, размахващи ножове, докато в дъното Хигс се търкаляше върху скалата със стражите.

Останалото бе много кратко. Орм се плъзна по гърба на идола към опашката, последван от планинеца, а подире им тичаха в редица трима фунг, които видимо не мислеха за опасността от падане повече, отколкото шейховете при египетските пирамиди, когато се катереха по тях като гущери. Не мислеха за опасността и Оливър, и Джафет, а летяха по опашката на лъва като по лекоатлетическа писта. Най-после Орм се добра до стълбата и за секунда премина половината, когато чу другарят му да извика. Един фунг бе хванал Джафет за крака и той бе се повалил върху дъската.

Оливър спря и бавно се обърна, като същевременно изваждаше револвера си. После се прицели и стреля, фунг пусна крака на Джафет, изхвърли нагоре ръцете си и падна надолу с главата в бездната. Следното, което си спомням, е че те и двамата бяха между нас и някой извика:

— Изтеглете стълбата!

— Не — каза Куик, — почакайте малко!

Смътно се почудих защо, когато видях, че трима от тези храбри фунг се движеха един след друг през нея, като си опираха за равновесие ръцете на рамената, докато другарите им ги акламираха.

— Сега дърпайте, братя, дърпайте! — извика сержантът и ние дръпнахме. Бедните фунг, не заслужаваха ли по-добра съдба?

— Винаги нанасяй щети на неприятеля, когато имаш възможност, — забеляза сержантът, като откри огън с автоматичната си карабина срещу няколко фунг, струпани върху гърба на идола. Обаче те скоро побягнаха, освен двама-трима, убити или ранени. Последва тишина, при която чух Куик да казва на Джошуа с най-лошия си арабски:

— Сега мисли ли Ваше Царско Височество, че неверниците са страхливци, въпреки че тези фунг са винаги толкова добри мъже, колкото и ние?

Джошуа отказа да спори и аз се обърнах и погледнах Оливър, който бе скрил лицето си с ръце и изглеждаше да плаче.

— Какво има, о приятелю, какво има? — чух Македа да казва с нежния си глас през сълзи, сълзи на благодарност. — Вие извършихте велико дело. Вие се завърнахте благополучно и всичко е наред.

— Не — отговори той, като забрави титлите й в своята беда, — всичко е лошо. Аз се провалих и тази вечер те ще хвърлят моя брат на лъвовете. Той ми го каза.

Като не намери отговор, Македа протегна ръка на планинеца, другарят му в приключението, който я целуна.

— Джафет — каза тя, — гордея се с теб. Твоята награда става четворна и от днес си капитан на моите планинци.

— Кажи ни какво стана — подканих аз Оливър.

— Следното — отвърна той. — Попитах Хигс за твоя син. Всъщност той пръв заговори за него… изглежда са станали приятели. Каза ми, че не иска да се спасява без него и би могъл да го доведе за миг, защото бил точно отдолу. Е добре, той отиде да го вземе и трябва да е намерил пазача вместо него, който, предполагам, ни е чул да говорим. Ти знаеш за останалото, колкото и аз. Тази вечер, когато пълната луна е два часа високо, ще има жертвоприношение и бедният Хигс ще бъде спуснат в бърлогата на лъвовете. Той пишеше своето завещание в един бележник, когото го видяхме, понеже Барунг му обещал да ни го изпрати.

— Докторе — каза сержантът с доверителен глас, разбрал всичко, — бихте ли ми превеждали малко, искам да поговоря с Котката тук, а моят арабски е твърде слаб?

Кимнах и отидохме в този ъгъл на платформата, където Шадрах стоеше настрана, като наблюдаваше и слушаше.

— Сега, котке — каза сержантът (давам забележките му на неговия език, без мой превод), — само слушай мен и разбери, че ако кажеш лъжи или правиш номера, ти или аз няма да достигнем върха на тази канара отново живи. Схващаш ли?

Шадрах отговори, че разбира.

— Много добре. Ти ни каза, че веднъж си бил затворник между фунг и си бил хвърлен на тези свещени лъвове, но си излязъл. А сега обясни точно как стана това.

— Така, о Куик. След церемониите на жертвоприношението, които нямат сега значение, бях спуснат в бърлогата с кошница за храна и изхвърлен от нея като всяко друго месо. После вратите бяха вдигнати с веригите и лъвовете влязоха да ме разкъсат.

— И какво стана след това, Шадрах?

— Какво стана ли? Ами, разбира се, скрих се в сянката, доколкото можах, точно до стените на пропастта, докато една дяволска лъвица ме надуши и ми отправи удар. Погледни, тук са белезите от ноктите й. — И той посочи драскотините по лицето си. — Тези нокти жилеха като скорпиони и ме подлудиха. Като видях жълтите й очи, ужас ме обзе. Втурнах се към пропастта, както котка, преследвана от куче, се мята към ограда. Вкопчих се в гладката й стена с ноктите си, с палците на нозете, със зъбите. Един лъв скочи нагоре и одра месо от крака ми тук и тук — и той показа белезите, които едва можахме да видим в тази смътна светлина. — После се върна назад за нов скок. Над мен видях малка издатина, голяма колкото да стъпи ястреб, не повече. Скочих, хванах я и издърпах краката си, така че лъвът не ме достигна. Направих усилието, което един мъж прави веднъж в живота си. Някак си се изтеглих до тази издатина. Облегнах едрото си бедро на нея и се притиснах към скалата, за да се закрепя. После тя подаде и аз се стоварих в дъното на тунел. След това, о Боже на Израел, се измъкнах в тъмното до върха на канарата, като душех пътя си и се катерех Като маймуна, рискувайки хиляди пъти среща със смъртта. Отне ми два цели дни и нощите. През последната нощ аз не знаех вече какво правя. И все пак намерих пътя си и по тази причина моят народ ме нарича Котката.

— Разбирам — каза Куик с друг и по-почтителен глас. — Какъвто и голям негодник да си, имаш кураж. Сега кажи, като помниш какво те предупредих — и той потупа дръжката на револвера си. — Тази бърлога за хранене там ли е сега, където и преди?

— Вярвам, о Куик. Защо да се премества? Жертвите се спускат от корема на божеството точно там, между бедрата му, където има врати. Мястото за хранене лежи в празнина на канарата. Тази платформа, на която стоим, е над нея. Никой не ме видя, когато избягах, и не ме потърси, следователно те са си помислили, че лъвовете са ме изяли, както са изяли хиляди. Никой не влиза там, а само когато зверовете са се нахранили и се оттеглят в бърлогата си, тези, които наблюдават отгоре, спускат решетките.

— Тази дупка в скалата още ли е там, Шадрах?

— Без съмнение, въпреки че не съм слизал долу да погледна.

— Тогава, момчето ми, сега отиваш там — забеляза мрачно Куик.