Пръстенът на Савската царица

Глава XVIIАз намирам сина си

Пътят през прохода преминаваше през лагерното място на новосформираната армия на абати. Това, което видяхме при отиването ни натам, ни показа по-ярко от всякакви думи или доклади колко пълна бе деморализацията на този народ. Там, където трябваше да има стражи, такива липсваха; където трябваше да има войници, стояха групи офицери и разговаряха с жени; където трябваше да има офицери, командирите на лагера пиеха.

През тази бъркотия и вълнение ние преминахме незабелязани или поне незаговорени от никого, докато накрая стигнахме до полка на планинците. В по-голямата си част това бяха козари, бедни люде, които живееха по склоновете на пропастите, обграждащи земята на Мур. Тези хора имаха твърде малко общо с по-заможните си братя от равнината, бяха твърди и с примитивна натура. Следователно бяха запазили някои от първичните достойнства на човечеството, като храброст и привързаност. Поради тези им качества и бяха поставени от Джошуа при входа на прохода, защото само на тях можеше да се разчита, че ще го защищават в случай на сериозна атака. Освен това бе желателно, от негова гледна точка, да бъдат по-настрана, докато осъществяваше плановете си относно Детето на Царе, към която тези простодушни хора имаха наследствена и почти суеверна почит.

Щом като навлязохме в района на тези планинци, ние отбелязахме разликата между тях и останалите абати. Другите полкове преминахме безпрепятствено, но тук веднага бяхме спрени от караул. Джафет прошепна нещо в ухото на офицера му, което го накара да се взре упорито в нас. После поздрави забулената фигура на Детето на Царе и ни отведе там, където командирът на групата и подчинените му бяха седнали до един огън и нещо дискутираха. При някакъв знак или дума, която не достигна до нас, командирът — стар мъж с дълга бяла брада, стана и ни каза:

— Моля за извинение, но бъдете така добри да си покажете лицата!

Македа откри качулката си и се обърна така, че светлината на луната падна право върху лицето й. Тогава човекът подви коляно и каза:

— Вашите заповеди, о Валда Нагаста!

— Съберете полка си и ще ги отдам — отговори тя и седна на една скамейка край огъня, докато ние тримата и Джафет застанахме зад нея.

Командирът даде заповеди на капитаните и скоро планинците се строиха по трите главни страни на един площад пред нас. Броят им беше малко повече от петстотин човека. Когато всички се събраха, Македа се качи на скамейката, отметна назад качулката, Така че всеки да види лицето й в светлината на огъня, и се обърна към тях:

— Мъже от планините! Тази нощ, веднага след като идолът на фунг бе разрушен, принц Джошуа, моят чичо, пристигна при мен е искането да му се предам, дали за да ме убие или за да ме затвори в своя замък отвъд езерото, не зная, „по държавни причини“, както се изрази той, или пък за други гнусни цели.

При тези думи ропот се надигна от събранието.

— Почакайте — каза Македа и издигна ръката си. — По-лошото идва тепърва. Аз заявих на моя чичо, принц Джошуа, че той е предател и е по-добре, ако си отиде. Той си отиде, но със заплахи, и кога точно — не зная, е снел постовете от двореца ми. Тогава слух за грозящата ме опасност достигнал до чужденците на моя служба и двама от тях — този, който се нарича Черни Прозорци, и войникът Куик, пристигнаха да ме пазят, докато господарят Орм и лечителят Адамс останаха в пещерата, за да изпратят искрата огън за разрушаване на идола. И те дойдоха не без полза, защото скоро пристигна група от хората на принц Джошуа, за да ме отведат. Тогава Черни Прозорци и неговият другар се биха смело и сами удържаха тесния проход срещу мнозина, като избиха много от тях със страшните си оръжия. Краят на това бе, о хора от планината, че боецът Куик щурмува прохода и прогони останалите живи слуги на Джошуа, но бе смъртно ранен. Да, този храбър човек лежи мъртъв, след като даде живота си, за да спаси Детето на Царе от собствените й хора. Черни Прозорци също бе ранен. Вижте превръзките около главата му. После дойдоха господарят Орм и лечителят Адамс, а с тях и вашият брат Джафет, които едва бяха спасили живота си в пещерния град. Понеже знаех, че не съм вече в безопасност в двореца, аз избягах с тях при вас за помощ. Няма ли да ме защитите, о мъже от планините?

— Да, да! — отговориха те с всеобщ вик. — Заповядай и ние ще се подчиняваме. Какво да сторим, о Дете на Царе?

Тогава Македа се оттегли с офицерите на полка и се посъветва с тях един по един. Някои предлагаха да се открие Джошуа и да бъде атакуван веднага. „Строшете главата на змията и опашката й скоро ще престане да се върти!“ — казаха те и, признавам, че този възглед много ни се харесваше.

Но Македа не искаше подобно нещо.

— Какво! — възкликна тя. — Да започна гражданска война между поданиците ми, когато врагът е може би пред портите ни? — И добави към нас: — А и как могат тези няколкостотин мъже, колкото и да са храбри, да се противопоставят на хилядите под командата на Джошуа?

— Какво тогава бихте искали да направите? — запита Орм.

— Да се върна в двореца с тези планинци, о Оливър, и с помощта на този гарнизон да го удържа срещу всякакви неприятели.

— Много добре — отговори той. — За тези, които са загубени, избраният път е толкова добър, колкото и всеки друг. Те трябва да се доверят на звездите да ги напътят.

— Точно така — повтори Хигс. — И колкото по-скоро отидем, толкова по-добре, защото кракът ме боли и искам да спя.

Тогава Македа обяви заповедите си на офицерите, предадени от тях и на полка, които бяха приети с овации и веднага започна събирането на лагера. В този именно момент, след толкова скръб, загуби и съмнения, дойде най-радостното събитие през целия ми живот. Изморен и отчаян, аз седях на сандъче за стрели и очаквах началото на похода, като наблюдавах лениво Оливър и Македа да си приказват оживено настрани. Внезапно чух голяма олелия и при ярката лунна светлина забелязах един човек, когото въвеждаха в лагера под стража няколко войници абати. По дрехите им разбрах, че са от ротата, която наблюдаваше долните порти на прохода. Не обърнах особено внимание на случката. Само помислих, че може да са заловили някой шпионин, докато вик на удивление и общо раздвижване ми показаха, че нещо необикновено се е случило. Затова станах и бавно тръгнах към човека, който в момента бе закрит от група планинци. Докато вървях напред, групата се разтвори, а мъжете ми се поклониха — не знам защо.

И тогава видях пленника: висок и атлетичен младеж, облечен празнично и с тежка златна верижка около врата. И докато смътно се чудех какво можеше да прави такъв човек по това време тук, той обърна главата си така, че лунната светлина освети тъмните му очи, доста овалното му лице, завършващо с остра черна брада, и нежните му черти. Моментално го познах: това беше синът ми Родерик!

В следния момент, за пръв път от много, много години, той бе в обятията ми. Първото нещо, което си спомням да му казах, беше типично англосасонската забележка:

— Как си, момчето ми, и по какъв начин пристигна тук?

На което той отговори бавно, наистина с чужд акцент:

— Отлично, благодаря, татко. Тичах с краката си.

По това време Хигс докуца и горещо поздравяваше сина ми, защото, разбира се, бяха стари приятели.

— Мисля, че трябваше да се жениш тази вечер, Родерик? — забеляза той.

— Да, да — отговори момчето. — Аз съм наполовина оженен по обичая на фунг, което сърцето ми не признава. Погледнете, това е венчалната ми дреха. — И той показа прекрасно бродираното му наметало и богатите орнаменти.

— Но тогава къде е съпругата ти? — запита Хигс.

— Не зная и не ме интересува — отвърна той, — защото не харесвам тази жена. Това няма и значение, защото не съм напълно венчан за нея. Женитбите на фунг между важни хора траят два дни и ако не са завършени, те не се зачитат. Така тя може да се омъжи за някой друг, ако желае, и аз също.

— Какво стана тогава? — запитах аз.

— Ето това, тате. Когато изядохме сватбеното блюдо, но преди да минем пред жреца, внезапно чуваме гръм и виждаме огнен стълб да изригва към небето. Отгоре излита глава на Хармак, която изчезва в небе и спира там. После всеки скача и вика: „Магия на бял човек! Магия на бял човек! Бял човек убива бог, който седи там от начало на света, сега ден на фунг свършил според предсказание. Бягайте, хора на фунг, бягайте!“ Султан Барунг скъсва дрехи и също казва: „Бягай фунг!“ И моя полужена също скъсва нейни дрехи и не казва нищо, но тича като антилопа. Така всички тичат на изток, дето е голяма река, и ме оставят сам. Тогава аз ставам и също тичам… към запад, защото зная от Черни Прозорци — и той посочи Хигс, — когато ние затворени заедно в корем на бог, преди да спусне при лъвове, какво значи цялата тази игра, и следователно не уплашен. Добре, аз тичам и не срещам никого през нощта, докато стигам проход, тичам нагоре по него и намирам стражи, на които казвам история и затова те не ме убиват, а пропускат и накрая идвам тук съвсем благополучен без жена фунг, слава богу, и това край на история.

— Страхувам се, че грешиш, моето момче — казах аз. — От трън, та на глог, това е всичко.

— От трън на глог — повтори той. — Не разбирам. Татко трябва помни, че аз само малко момче, кога хора на халифа ме взимат, и от тогава не говоря английски, докато не срещна Черни Прозорци. Само той ми даде библия — книга, която има в джоб, когато слиза долу да яден от лъвове. (Тук Хигс се изчерви, че носи библия в джоба си, и той измърмори нещо за „древни обичаи на евреите“).

— Добре — продължи Родерик, — чета тази книга от тогава и, както виждате, целият мой английски връща обратно.

— Въпросът е — забърза явно Хигс да заговори за нещо друго, — дали фунг ще се върнат?

— О, Черни Прозорци! Не зная, не мога кажа. Мисля не. Тяхно пророчество бе, че Хармак движи в Мур, но когато виждат главата му скача в небето и спира там, те бягат всички към изгрева и, аз мисля, продължат бягат.

— Но Хармак е дошъл в Мур, Родерик — казах аз, — най-малкото главата му е паднала върху канарата, която се надвесва над града.

— О, татко мой! — отговори той. — Тогава това прави голяма разлика. Когато фунг открият, че глава на Хармак е дошла тук, без съмнение те идват след него, защото глава неговата най-свята част, особено като те искат обесят всички абати, които не обичат.

— Е добре! Да се надяваме, че няма да разберат за това — отговорих аз, за да сменя темата. После взех Родерик за ръка и го заведох, където Македа стоеше на един-два ярда настрана и слушаше разговора ни, без, разбира се, да схващаше много от него. Аз й представих сина си и обясних с няколко думи това, което се бе случило. Тя го приветствува много мило и ме поздрави за спасяването му. Междувременно Родерик я гледаше с явно възхищение. Тогава се обърна към мен нас и каза на своя странен и неправилен английски:

— Валда Нагаста най-красива жена! Не е чудно цар Соломон люби нейна майка. Ако дъщеря на Барунг, моя жена, беше като нея, мисля, аз тичам през голяма река към изгряващо слънце с фунг.

Оливър незабавно преведе тази забележка, която ни накара всички да се засмеем, включително и Македа. Бяхме много доволни, че можехме да намерим възможност за малко веселие в тази трагична нощ.

До това време полкът бе готов за тръгване, строен по роти. Преди похода офицерът от патрула абати, под чиято опека Родерик бе доведен при нас, поиска предаването му, за да отведе пленника си при главнокомандуващия, принц Джошуа. Разбира се, това му бе отказано, при което Човекът запита грубо:

— По чия заповед?

Случи се, че Македа, за чието присъствие той не знаеше, го чу и като се поддаде на импулс, излезе напред и се отбули.

— По моя — каза тя. — Знай, че Детето на Царе управлява абати, а не принц Джошуа, и че пленниците, взети от нейните войници, са нейни, а не негови. Върни се обратно на поста си.

Капитанът се облещи, поздрави и си отиде с войниците, наистина не към прохода, както му бе заповядано, а към Джошуа. На него той докладва за пристигането на сина на неверника и отнесе новината, че народът на фунг, обезкуражен от разрушаването на божеството им, панически бяга от полята на Хармак и възнамерява да прекоси голямата река и да не се връща повече.

Тези радостни известия се разпространиха като пожар толкова бързо, че още преди да бяхме тръгнали в поход, чухме от големия площад екзалтираните викове на тълпата. Бремето на ужаса, под който те бяха живели от много седмици, внезапно се срина от тях. Те подлудяха от радост, палеха празнични огньове, пиеха, гуляеха, прегръщаха се и се хвалеха с храбростта си, която бе накарала могъщият народ на фунг да избяга завинаги.

Междувременно придвижването ни бе започнало и всред общото веселие те не ни обърнаха внимание, докато стигнахме до средата на площада на Мур и на половин миля от двореца. Тогава видяхме, че голям брой войници, около две или три хиляди, бяха строени пред нас, очевидно да ни препречат пътя. Въпреки това ние продължавахме да вървим, докато няколко офицери пристигнаха на коне до нас и се обърнаха към командира на планинския полк с въпроса, защо бе напуснал поста си и накъде отива.

— Аз отивам, където ми заповядат — отговори спокойно той, — защото тук има по-горен от мене.

— Ако искате да кажете неверника Орм и другарите му, заповедта на принц Джошуа е да ги предадете, за да могат да му докладват за действията си през тази нощ.

— А заповедта на Детето на Царе е — отговори вече дръзко капитанът на планинците, — да ги отведа с нея обратно в двореца.

— Тя не е валидна — каза говорителят нахално, — защото не е одобрена от Съвета. Предайте ни неверниците, прехвърлете ни Детето на Царе, което сте обсебили, и се върнете на поста си, докато получите благоволението на принц Джошуа.

Тогава Македа избухна от ярост.

— Заловете тези хора! — заповяда тя и това бе веднага изпълнено. — Сега отсечете главата на този, който дръзна да поиска предаването на моята особа и на моите офицери, и я дайте на придружаващите го да я отнесат на принц Джошуа като отговор на неговото послание.

Офицерът чу и, бидейки страхливец като всички абати, се хвърли по очи пред Македа, като се опитваше да целуне мантията й, и я молеше за милост.

— Куче! — отвърна тя. — Ти беше един от тези, които още тази нощ се осмелиха да нападнат покоите ми. Ох! Познах гласа ти и чух твоите приятели-предатели да те зоват по име. Отведете го!

Ние се опитахме да се намесим, но тя не искаше да ни слуша, даже и Орм.

— Бихте ли молили милост за убиеца на вашия брат? — запита тя, като искаше да напомни за Куик. — Аз казах!

И така те го отмъкнаха зад нас и скоро видяхме тъжна процесия да се връща обратно, като носеха нещо на щит. Тя достигна до отсрещните редици и от там се извиши ропот на ярост и страх.

— Марш напред! — изкомандва Македа. — Към двореца!

Тогава полкът се строи в каре, постави Македа и нас в средата си и отново напредна. После започна битката. Големи маси абати ни обградиха и, тъй като не посмяха да извършат пряка атака, започнаха да мятат стрели, като убиха и раниха много войници. Обаче планинците също бяха добри стрелци и носеха по-яки лъкове. Карето спря, първите редици коленичиха, вторите останаха прави. Тогава по даден сигнал твърдите лъкове, използувани от тези мъжествени хора срещу лъвове и бикове, бяха изтеглени силно назад и пуснати. И отново същият ужасяващ резултат.

На това открито място бе почти невъзможно да не се улучат пълчищата абати, които нямаха боен опит и се биеха без ред. Леките брони, които те носеха, не можеха да противостоят на удара на тежките стрели със железни върхове, които ги пронизваха изцяло. След две минути те почнаха да се огъват, а след три побягнаха обратно към главното ядро. Бягството беше паническо — купчина от хора и коне. Така французите трябва да са бягали пред ужасните дълги лъкове на англичаните при Креси и Поатие, тъй като и ние тук наистина вземахме участие в подобна средновековна битка.

Оливър, който наблюдаваше внимателно, отиде при Джафет и му прошепна нещо на ухото. Той кимна и изтича да потърси командира на полка. Скоро резултатът от този шепот стана ясен, защото страните на празното каре завиха навън и задните редици се придвижиха напред, за да подсилят центъра. Сега планинците бяха подредени в двойна или тройна редица, зад която имаше само около дузина войници, които маршируваха около Македа и държаха щитовете си високо, за да я предпазят от случайни стрели. С тях бяхме и ние четиримата, известен брой лагерни прислужници и други, които носеха на щитовете си тежко ранени.

Като оставихме убитите, където падаха, започнахме да напредваме и мятаме облаци стрели в ход. Два пъти абати се опитаха да ни атакуват, но и двата пъти тези страхотни стрели ни отблъскваха. После по дадена заповед планинците окачиха лъковете си на гърба и изтеглиха късите си мечове и на свой ред нападнаха. След пет минути всичко бе пометено. Войниците на Джошуа захвърлиха оръжията си и тичаха или галопираха надясно и наляво освен някои, които побягнаха през подвижния мост и портите на двореца — във вътрешността му. След тях, или поточно смесени с тях, следваха планинците, които убиваха всички, попаднали им под ръка, понеже не следваха вече заповедите на Македа или на офицерите им да дадат пощада.

По такъв начин, точно преди да пукне зората, тази странна битка при лунна светлина завърши. Наистина това бе малко сражение, защото само петстотин души се биха на наша страна и три или четири хиляди на другата, обаче то костваше огромен брой жертви и бе началото на цялата разруха, която последва.

И така ние бяхме в безопасност за известно време, защото бе сигурно, че след урока, който току-що бе получил, Джошуа нямаше да опита да щурмува двойните стени и рова на двореца без дълга подготовка. Но даже и сега нова грижа ни очакваше, защото по някакъв начин, някога не разбрахме как, дворцовото крило, в което бяха разположени покоите на Македа, внезапно избухна в пламъци. Лично аз вярвам, че огънят е възникнал от една лампа, оставена да гори до леглото на владетелката, върху което бе положен трупът на сержант Куик. Може би някой скрит там ранен е преобърнал лампата, може течението през отворените врати да е издуло тънките завеси, докато са докоснали фитила. Както и да е, облицованите с дърво стаи пламнаха и ако не се бе случила благоприятна посока на вятъра, целият дворец можеше да бъде опустошен. При туй положение успяхме да ограничим пожара само в това крило, което изгоря след два часа и остави да стърчат единствено голите каменни стени.

Това бе и погребалната клада на сержант Куик, благородният мъж — мислех си, докато гледах пожара. Когато стихията бе ограничена, понеже разрушихме свързващия коридор и повече нямаше опасност, поставихме постове и най-после си починахме. Македа и две или три от прислужничките й заеха няколко празни стаи, каквито имаше много в двореца. Ние си легнахме или по-скоро рухнахме в стаите за гости, където винаги бяхме спали, и не си отворихме очите до вечерта.

Спомням си, че се събудих, като мислех, че съм в плен на някакъв чуден сън — едновременно радостен и трагичен. Оливър и Хигс още спяха като пънове, но синът ми Родерик, все така облечен в сватбените си дрехи, седеше до леглото ми, като се взираше в мен с озадачен вид на хубавото си лице.

— Значи ти си бил тук? — казах аз и взех ръката му. — Мислех, че сънувам.

— Не, татко — отговори той с особения си английски, — никакъв сън, всичко е истина. Това странен свят, татко. Погледни ме! За колко години… дванадесет… четиринадесет, роб на диви народи, за които пеех, жрец на фунг идол, винаги близо до смърт, но никога не умирам. После султан Барунг ме обиква, казва имам бяла кръв и трябва да стана мъж на дъщеря му. После твой брат Хигс направен пленник с мен и ми казва, че ти ме търсиш всички тези години. После Хигс хвърлен на лъвове и вие го спасявате. После вчера аз женен за дъщеря на султана, която никога виждал преди, освен два пъти на пир в идол. После глава на Хармак отлита в небе и всички фунг хора избягват и аз бягам също и те намирам. После битка и много убити и стрела драска мой врат, но не ме ранява. — И той посочи драскотина точно над сънната артерия. — И ние сега заедно. Ох, татко! Много странен свят! Аз мисля бог някъде, който се грижи за нас!

— И аз мисля така момчето ми — отговорих, — и се надявам, че той че продължи да го прави, защото ти заявявам, че сме в по-лошо положение, отколкото някога си бил между фунг.

— О, не се тревожи това, татко — отговори той весело, защото Родерик има жизнерадостен характер. — Както казват фунг, няма къща без врата, въпреки че много хора слепи и не я виждат. Но ние не слепи или ние мъртви отдавна. Намираме врата евентуално… но ето идва човек, за да ти говори.

Човекът се оказа Джафет, пратен от Детето на Царе да ни повика, тъй като имала да ни съобщи новини. Тогава събудих другите и като превързах леките рани на професора, малко възпалени, ние отидохме при нея. Тя седеше при порталната кула на вътрешната стена. Поздрави ни доста печално и запита Оливър как бе спал, а Хигс — дали го болят раните. После се обърна към сина ми и го поздрави за чудесното му спасяване и за това, че бе намерил баща си, макар и загубил съпруга.

— Действително — добави тя, — вие сте щастлив човек да бъдете толкова обичан, о сине на Адамс. Колко синове имат бащи, които в течение на цели четиринадесет години, оставяйки всичко друго, биха ги търсили с риск на живота си, като изтърпяват и робство, и удари, и глад, и жегата на пустинята, и студа заради едно отдавна изгубено, но скъпо лице? Такава е верността на моя прадядо Давид към неговия брат Джонатан, такава любов превъзхожда любовта на жени. Гледай да му я върнеш до последния час на живота си, дете на Адамс.

— Наистина ще го сторя, ще го сторя, о Валда Нагаста — отговори Родерик, метна ръцете си около врата ми и ме целуна пред всички. Не е много да кажа, че тази целувка на синовна преданост ми заплати за всичко, което бях изтърпял заради милия ми син. Защото сега знаех, че не съм се трудил и страдал за човек, който не е достоен, каквато понякога е съдбата на верните сърца в този неблагодарен свят.

Точно тогава някои от прислужничките на Македа донесоха храна и по нейна повеля ние закусихме.

— Яжте пестеливо — каза тя с тъжна усмивка, — защото не зная за колко време ще ни стигне складът. Чуйте! Получих последното предложение на моя чичо Джошуа. Една стрела го донесе… не човек. — И тя извади парче пергамент, привързано към тялото на стрела, разгъна го и прочете следното:

„О Валда Нагаста, предайте на смърт неверниците, които са ви омагьосали и подвели да пролеете кръвта на толкова много от вашите хора, а с тях и на офицерите на планинците. Сторите ли това, останалите ще бъдат пощадени. И на вас ще простя и ще ви направя моя съпруга. Ако се съпротивлявате, всички, които се държат за вас, ще бъдат посечени, а и на вас не обещавам нищо.

Написано по заповед на Съвета, ДЖОШУА, ПРИНЦ НА АБАТИ“

— Какъв отговор да изпратя? — запита тя, като ни оглеждаше любопитно.

— Кълна се — отговори Орм, като сви рамене, — че ако не беше заради тези верни офицери, не съм сигурен дали няма да бъде разумно да се приемат условията. Тук сме защитени, но сме малко на брой и заградени от хиляди, които и да не смеят да нападнат, могат да ни обрекат на глад, тъй като това място не е снабдено с храни за обсада.

— Забравяте едно от условията, о Оливър! — каза тя бавно, като посочи с пръста си пасажа в писмото, който декларираше, че Джошуа щеше да я направи своя съпруга.

— И сега ли ще препоръчаш да се предадем?

— Как бих могъл? — отговори той, изчерви се и замълча.

— Е добре, няма значение какво ще ме посъветвате — продължи тя с усмивка, — като се има предвид, че аз вече изпратих отговора си, също чрез стрела. Ето копие от него.

— И тя прочете:

— Какво искате да кажете, о Македа — запитах аз, — относно съвета, който ви е пратен при бденията през нощта?

— Каквото казвам, о Адамс — отговори тя спокойно. — След като се разделихме призори, аз заспах дълбоко. В съня тъмна и царствена жена застана пред мен, в която узнах моята велика прабаба, любимата на Соломон. Тя ме гледаше тъжно, но все пак ми се стори, че с любов. После като че ли дръпна завеса от плътен облак, който закриваше бъдещето, и ми откри младата луна да плува по небето, а под нея Мур, почерняла развалина, улиците препълнени с мъртъвци. Да, тя ми показа и други неща, въпреки че не мога да ги кажа, които също ще станат, после си простря ръцете над мен, като че за благословия, и изчезна.

— Старо еврейско пророчество! Много интересно — чух Хигс да си бърбори под носа, докато в себе си реших, че сънят се дължи на възбудата и липсата на храна. Наистина само двама от нас бяха впечатлени — моят син твърде много и Оливър малко, може би защото всичко, което Македа каза, той вярваше.

— Без съмнение всичко ще стане, както казвате, Валда Нагаста — изрече Родерик убедено. — Славата на абати свърши.

— Защо казваш това, сине? — запитах аз.

— Защото, татко, между народа фунг от дете аз имам две длъжности — на Певец на Бога и на Четец на Сънища. О, не се смей! Мога да ти изброя много, които са се сбъднали, както съм ги разгадал. Такъв е например сънят на Барунг, който разгадах, че главата на Хармак ще дойде в Мур, и ето, тя седи там. — И като се обърна, той посочи през отвора на вратата към мрачната лъвска глава на идола, кацнал върху билото на пропастта и наблюдаваща Мур като див звяр, който се готви за скок. — Зная кога сънища са истински и кога фалшиви. Това е мой дар, както мой глас. Зная, че този сън истински, това всичко. — И като спря да говори, видях, че той се обърна към Македа и много странни погледи бяха разменени между тях. Колкото до Орм, той каза:

— Вие, ориенталците, сте странни хора и ако вярвате в нещо, Македа, може да има нещо вярно в него. Но вие разбирате, че това ваше послание означава война до край, и то много неравна война. — И капитанът погледна към тълпите абати, които се събираха на големия площад.

— Да — отговори тя тихо, — разбирам, но колкото и тежко да е положението ни и колкото и странни да изглеждат събитията, които стават, не се страхувайте за края на тази война, о приятели мои!