Пръстенът на Савската царица

Глава IXПолагането на клетвата

Два или три дни след този разговор Македа свика своя Съвет в голямата зала на двореца. Когато ние влязохме вътре под охраната на стража, като да бяхме пленници, намерихме стотици абати, събрани там, седнали в прави редици на пейки. В далечния край на дъговидно пространство седеше Детето на Царе на златен, или може би позлатен, стол, чиито облегала завършваха с лъвски глави. Тя бе облечена в роба от блестящо сребро и носеше церемониално було, бродирано със златни звезди също от сребро, а върху тъмната й коса бе поставен малък златен кръг, в който блестеше единствен скъпоценен камък, изглежда рубин. Така пременена, въпреки че фигурата й бе дребна, тя изглеждаше много величествена и красива, особено звездното було придаваше тайнственост на лицето й.

Зад трона стояха въоръжени с копия и саби войници, а отстрани и отпред бяха събрани придворните й на брой стотина или повече, включително нейните прислужници, подредени от двете й страни. Всеки член на този двор бе облечен великолепно съобразно своята професия и ранг. Там бяха висшите началници и капитани начело с принц Джошуа в своята норманоподобна броня. Имаше съдии с черни роби и свещеници с блестящи одежди, местни владетели, от чието облекло помня само високите ботуши, хора, наречени господари на пазара, чиято работа бе да регулират размяната на произведенията, а с тях и представителите на други занаяти.

Накратко, тук бе събрана цялата аристокрация на града и територията на Мур, всеки, който притежава някаква високопарна титла, съответствуваща на тези на нашите херцози и лордове, перове и рицари, да не говорим за родовете принцове, от които Джошуа бе първият.

В действителност, макар да изглеждаше толкова прекрасен и весел, спектакълът бе някак си жалък, бледо подобие на парада на народ, бил някога велик. Огромната полупразна зала показваше това, в която бяха събрани едва четвърт от тези, които имаха право да присъствуват въпреки значимостта на повода.

С голяма тържественост и при звученето на музика ние бяхме доведени до самия широк алков, ако можеше да се определи така, тъй като сградата с дъгата и подпорните си кедрови колони имаше известна прилика с катедрала.

Стигнахме до откритото пространство пред трона, където нашите пазачи се проснаха по техния ориенталски маниер, а ние поздравихме седналата в него по нашия обичай. После ни дадоха столове, след паузата засвири тръба и от страничната стая бе изведен нашия бивш водач Шадрах, тежко окован и на вид страшно изплашен. Не е необходимо да разказвам подробно за съда, който последва. Той трая дълго време и нас тримата ни извикаха да дадем показания за кавгата между нашия другар професора и затворника за кучето Фараон и за други неща. Показанията обаче, които установиха вината на Шадрах, бяха на колегите му водачи, които изглежда бяха заплашени с бичуване, ако не кажат истината.

Тези мъже се заклеха, че изоставянето на Хигс било по предварителен план. Няколко от тях добавиха, че Шадрах бил в предателска връзка с Фунг, които предупредил за нашето пристигане чрез запалването на тръстиките, и даже успял да уреди да бъдем заловени, докато той и другите абати с камилите, натоварени с нашите карабини и стоки, преминат направо в безопасност. В защитата си Шадрах смело отрече цялата версия и особено, че е бутнал неверника Хигс от камилата му и се е качил сам на нея, защото собственото му животно грохнало или било наранено.

Обаче лъжите му помогнаха малко. След консултация с Детето на Царе скоро един от облечените в черно съдии го осъди на смърт по един много жесток начин, определен за предатели. Освен това притежанията му се отнемаха от държавата, а жената и децата му ставаха обществени роби, което означаваше, че мъжете щяха да бъдат осъдени да служат като войници, а жените се предаваха на определени чиновници съобразно ранга им. Някои от тези, които бяха конспирирали с него да ни предадат на Фунг, също се осъждаха на отнемане на имуществата им и пращане в армията, което беше техният начин на наказателно служене.

По такъв начин, сред страшните вопли на осъдените, техните приятели и роднини, завърши този забележителен процес, за който разказвам, защото той хвърля светлина върху социалните условия на абати. Каква надежда има за народ, когато неговите престъпници се изпращаха не в затвора, а да служат като войници, а техните жени, колкото и да бяха невинни, бяха обречени да станат роби на съдиите или когото те посочат. Трябва да се добави обаче, че в този случай Шадрах и неговите приятели заслужаваха всичко, което получиха, защото, даже и да приемем известна степен на лъжествидетелствуване, несъмнено заради грабеж и лична омраза те наистина предадоха тези, които тяхната владетелка ги бе изпратила да водят и защищават.

Щом този съд завърши и Шадрах бе отстранен, като ревеше за милост и се опитваше да целуне краката на арбитрите, слушателите, събрани да го чуят и да видят и нас, неверниците чужденци, се пръснаха. Членовете на личния съвет, ако мога да го нарека така бяха призовани по име да се занимаят със задълженията си. Когато всички бяха събрани, ние тримата бяхме помолени да излезем и да заемем определените ни места между съветниците. След това настъпи пауза и, както ми бе наредено, аз пристъпих и положих пръстена на Савската царица върху възглавничката, поднесена от един от придворните сановници, който я отнесе на Македа.

— Дете на Царе — заявих аз, — вземете обратно този древен залог, даден ми от вас, за да бъде доказателство за вашето и моето доверие. Знайте, че чрез него убедих нашия брат, сега пленник, човек учен във всичко, що се отнася до миналото, да предприеме тази мисия, а чрез него и капитан Орм, който стои пред вас, и неговия слуга, войника.

Тя взе пръстена и като го огледа, показа го на няколко от свещениците, за да бъде идентифициран.

— Въпреки че се разделих с него в страх и съмнение, свещеният пръстен е изпълнил добре предназначението си — каза тя. — И аз ви благодаря, лекарю, че го връщате на моя народ и мен в безопасност.

После тя го положи отново на пръста си, от който бе изтеглен, за да ми го даде много месеци преди това. И тази работа завърши.

Тогава един сановник извика:

— Валда Нагаста, говори! — При тези думи всеки повтори: „Валда Нагаста, говори!“ и замълча.

После Македа започна да приказва със своя мек и приятен глас:

— Странници от западната страна, наречена Англия — каза тя, — благоволете да ме изслушате. Вие знаете нашето дело с Фунг — че те ни обграждат и биха ни унищожили. Знаете, че в крайната ни нужда аз се възползувах от странствуването до тук на един от вас преди година, за да го помоля да отиде в собствената си страна и там да получи огнени вещества и хора, които боравят с тях, за да се разруши огромният и древен идол на Фунг. Защото хората заявяват, че ако този идол се унищожи, те ще напуснат страната, в която живеят, и ще идат другаде, понеже това е древното им предсказание.

— Извинете ме, о Дете на Царе — прекъсна я Орм, — но ще си спомените, че едва преди няколко дни Барунг, султанът на Фунг, каза, че в такъв случай неговият народ все още ще живее тук, за да отмъсти за техния бог Хармак. Освен това той каза, че от всички абати той би оставил жива само вас.

При тези злокобни думи трепет и шепот преминаха през Съвета. Обаче Македа само сви рамената си, като предизвика звънтенето на сребърните украшения по дрехите си.

— Аз ви съобщих древното предсказание — отвърна тя, — а що се отнася до останалото, думите не са дела. Ако отвратителният демон Хармак се премахне, мисля, че Фунг ще го последват. В противен случай защо те правят жертвоприношение на Земетръса като на зъл бог, от когото трябва да се страхуват? И когато преди около пет столетия такова земетресение разтърси и разруши част от тайния град в недрата на планините, защо те избягаха от Мур и заживяха в равнината? За да пазят бога ли, както казват те?

— Не зная — отговори Орм. — Ако нашият брат беше тук, този, когото Фунг плениха, той можеше да знае, понеже е начетен за начините на преклонение пред боговете на дивите народи.

— Уви, о син на Орм! — каза тя. — Благодарение на този предател, когото сега осъдихме, той не е тук, а може би и не би могъл да ни каже нищо, ако беше. Най-малкото преданието е, каквото ви го разказах, и в течение на много поколения заради него ние, абати, сме желали да разрушим идола на Фунг, на когото толкова много от нас са били принасяни в жертва чрез челюстите на техните свещени лъвове. Сега питам — и тя се наведе напред, като гледаше Орм — бихте ли направили това за мен?

— Говорете за наградата, племеннице моя — я прекъсна Джошуа с глухия си глас, когато видя, че се колебаехме. — Чул съм, че тези западни неверници са много алчни хора, който живеят и умират за златото, което ние презираме.

— Попитай го, капитане — възкликна Куик, — дали те презират също и земята, тъй като вчера следобед видях как един се опитва да пререже гърлото на друг заради парче земя не по-голямо от кучешка колиба.

— Да — добавих аз, понеже, признавам, че забележката на Джошуа ме стъписа, — и го попитай, дали евреите не са ограбвали златните украшения на египтяните в древни времена и дали Соломон, когото той смята за своя праотец, не търгуваше със злато в Офир и, накрая, дали знае, че повече от неговите сънародници в други страни обожествяват златото.

И така Орм като наш говорител постави тези въпроси с голямо увлечение на Джошуа, когото мразеше силно, докато някои от Съвета, не от партията на принца, се усмихнаха и даже се засмяха гласно, а и сребърните украшения по дрехите на Македа отново започнаха да се друсат, като че ли тя също се смееше под булото си. И все пак тя не смяташе за разумно да остави Джошуа да отговори, затова го стори сама:

— Истина е, приятели мои, че тук ние придаваме малко значение на златото, защото, като сме откъснати и неспособни да търгуваме, то не ни е от полза, освен за украшение. Ако беше другояче, несъмнено щяхме да го ценим, колкото и останалия свят, и ще го сторим, когато бъдем освободени от нашите обкръжили ни врагове. Следователно чичо ми не е прав да счита за добродетел това, което е само необходимост, особено когато нашият народ превръща земята в свое злато и прекарва живота си в придобиване на повече от него, отколкото му е нужно дори.

— Тогава неверниците не желаят ли възнаграждение за своите услуги? — запита ехидно Джошуа.

— Съвсем не е така — отговори Орм. — Ние сме авантюристи, иначе защо бихме дошли тук да се сражаваме за вашата свада (подчертавайки неприязнено върху „вашата“) с владетел, който, макар и полудивак, ни изглежда не без някои добри качества, например чест и храброст? Ако рискуваме живота си и вършим работата си, не сме прекалено горди да не вземем това, което можем да спечелим. А и защо да не го сторим, като някои от нас се нуждаят от състояние, а нашият брат, който смятаме за почти мъртъв отвъд, има роднини в Англия, които са бедни и трябва да бъдат компенсирани за загубата му?

— Защо наистина? — възкликна Македа. — Слушайте сега, приятели мои. От мое име и това на народа абати аз ви обещах толкова камилски товара от това злато, колкото можете да отнесете от Мур, и преди да завърши този ден, ще ви го покажа, ако посмеете да ме последвате там, дето то лежи скрито.

— Първо работата, а после заплащането — каза Оливър. — Кажете ни сега, Дете на Царе, каква е тази работа?

— Тя е следната, о Сине на Орм. Трябва да се закълнете, ако това не е срещу вашата християнска съвест, че в разстояние на една година от днес ще ми служите, ще се сражавате за мен и ще се подчинявате на моите закони, като през цялото време се стремите да унищожите идола Хармак с вашето западно умение и оръжия, след което ще бъдете освободени да отидете, където пожелаете, с вашата награда.

— И ако се закълнем, господарке — запита Орм след размисляне, — кажете ни какъв ранг ще имаме в службата у вас?

— Ще бъдете мой главен началник за това предприятие, о Син на Орм, и тези с вас ще служат под ваша команда на такива постове, каквито пожелаете.

При тези думи шепот на недоволство се изтръгна от облечените в ризници генерали на Съвета.

— Ще трябва ли да се подчиняваме на този чужденец, о Дете на Царе? — запита Джошуа като техен говорител.

— Да, чичо мой, доколкото се отнася до това голямо предприятие. Можете ли да се справите с огнените вещества, на които само те притежават тайната? Биха ли могли кои да са трима от вас да удържат портата на Хармак срещу армията на Фунг и да ги хвърлите във въздуха?

Тя замълча и зачака всред мрачно мълчание.

— Не отговаряте, защото не можете — продължи Македа. — Тогава за целта бъдете доволни да служите известно време под командата на тези, които имат умението и силата, липсваща от вас.

Все още нямаше отговор.

— Господарке — каза Орм в тази зловеща тишина, — вие сте така добра да ме направите генерал на вашите войници, но ще ми се подчиняват ли те? И кои са вашите войници? Всеки мъж на абати носи ли оръжие?

— Уви не! — отговори тя, като се спря на този последен въпрос, може би защото не искаше да отговори на първия. — Уви не! В някогашните дни е било другояче, когато моите велики прадеди са управлявали, и тогава не са се страхували от Фунг. Обаче сега хората не желаят да служат войници. Те казват, че това ги отлъчва от техните занаяти и от игрите, които обичат; те казват, че не могат да дадат младежките си години; те казват, че човек се деградира, като се подчинява на заповедите на тези, поставени над него; те казват, че войната е варварска и трябва да се премахне, а през цялото време храбрите Фунг чакат отвън, за да изколят нашите мъже и да направят нашите жени робини. Само най-бедните и отчаяните, както и тези, които са прегрешили спрямо закона, служат в армията ми, освен когато са офицери. Ох! И затова абати са обречени! — И тя внезапно отметна булото си и се заля в сълзи пред всички нас.

Не зная някога да съм видял гледка по-патетична от тази — красива и с висок дух млада жена да плаче в присъствието на своя Съвет заради пълната деградация на расата, която тя бе призвана да управлява. Но като стар и привикнал на тези ориенталски изрази на чувства, аз не заговорих. Оливър бе толкова дълбоко засегнат, че се опасявах да не направи нещо неразумно. Той се изчерви, стана блед и би се надигнал от мястото си, за да отиде при нея, ако не го улових за ръката и дръпнах назад. Що се отнася до Куик, той повдигна очите си към тавана, като че бе съсредоточен за молитва, и го чух да мърмори:

— Бог да помогне на бедното същество! Единственият бисер в зурлата на всичките тези позлатени свине! Е добре, разбрах, че съм нещо като генерал сега и ако аз не ги накарам да действуват заради нея, името да не ми е Самюел Куик.

Междувременно имаше голямо стъписване и шепот на възмущение в двора, който почувствува, че се нанасяше оскърбление върху него — колективно и лично. В такава криза, както обикновено, принц Джошуа пое водачеството. Той стана от мястото си и като коленичи не без мъка пред трона, каза:

— О, Дете на Царе! Защо ни огорчаваш с такива думи? Нямаш ли бога Соломон да те защищава?

— Бог защищава тези, които се защищават сами — изхълца Македа.

— А нямаш ли многобройни храбри офицери?

— Какво са офицерите без армия?

— А нямаш ли мен, твоя чичо, твоя годеник и любим? — И той постави ръката си там, където смяташе, че е сърцето му, и се взря в нея с въртящи се рибешки очи. — Ако не бе намесата на тези неверници, в които изглежда имаш такова доверие — продължи той, — нямаше ли да взема Барунг в плен в онзи ден и да оставя Фунг без ръководител?

— И абати без всякакви остатъци от чест, които все още притежават, чичо мой.

— Да се оженим, о Пъпка на Роза, о Цвете на Мур, и скоро ще те освободя от Фунг. Ние сме безсилни, защото сме разделени, но заедно ще триумфираме. Кажи, Македа, кога ще се оженим?

— Когато идолът Хармак е напълно унищожен и Фунг са напуснали завинаги, чичо мой — отговори тя нетърпеливо. — Но време ли е да се говори сега за женитба? Обявявам Съвета за закрит. Нека свещениците донесат пергаментите, за да могат тези чужденци от Запада да дадат клетва и след това ме извинете, ако ви напусна.

Тогава иззад трона се появи един мъж, облечен великолепно и с шапка, която малко ми напомняше на владишка митра. Той носеше над мантията си нагръдник с грубо полирани скъпоценни камъни, полускрит от дългата му бяла брада. Тази личност, която изглежда да беше първосвещеникът, носеше в ръка двойно руло пергамент, изписан с букви, които, по-късно открихме, че бяха изопачен еврейски, много древен и разчитан само от три или четири абати, ако действително някой от тях можеше точно да го прочете. Бе казано най-малкото, че това бе рулото на закона, донесено от техните прадеди преди столетия от Абисиния, заедно с пръстена на Савската царица и няколко други реликви, между които и люлката (явна фалшификация), в която детето на Соломон и Македа или Белчис, първата позната царица на Сава, било люляно. Това руло на закона, което от поколения бе използувано при всички важни церемонии между абати, като например заклеване при встъпване в длъжност на техните царици и главни офицери, сега бе ни дадено да държим и целунем, докато давахме клетва за подчинение и привързаност в имената на Йехова и Соломон (странна смесица, направи ни впечатление), като тържествено обещахме да извършим посочените вече дела.

— Това изглежда твърде обширно обещание — каза Оливър, след като ни бе прочетено и преведено от мене на Куик. — Мислите ли, че трябва да го приемем?

Аз отговорих „Да“, що се отнася до моето разбиране, иначе не виждах възможност да постигна целта, накарала ме да се впусна в тази авантюра. После, когато бе специално поканен да го стори, сержантът, след известна размисъл, даде своето обмислено мнение.

— Сър — каза той на Орм, — ние сме тук трима бели хора, свързващи се с тълпа африкански четвърт евреи и една истинска дама. Струва ми се, че би трябвало да се закълнем на всичко, което те искат от нас, като се доверим на дамата да ни изведе от бъркотията. В противен случай ще бъдем прости разбойници в страната без официален ранг и следователно подлежащи на незабавен разстрел от неприятеля или от някакви бунтовници, които биха взели властта тук. Освен това трябва да помислим за професора и за сина на доктора. Следователно аз казвам: да се закълнем на всичко в разумни граници, като запазим привързаността си към короната на Великобритания, и да се доверим на късмета. Виждате ли, капитане, ние и така сме в тяхна власт, а тази клетва може да помогне, но не и да навреди. Докато, ако я откажем, ще оскърбим всичките тези негодници, а може би и дамата и то е от по-голямо значение.

— Мисля, че навярно си прав, сержанте — каза Орм. — Както и да е, вътре сме за петак или за фунт.

После той се обърна към Македа, която наблюдаваше тази конференция на непознат език с известно безпокойство, или поне така ми се стори, и добави на арабски:

— О, Дете на Царе! Ще положим вашата клетва, въпреки че тя е обширна, доверявайки се на вашата чест да ни защити от всякакви клопки, които може да съдържа, защото, бихме ви помолили да помните, че сме чужденци във вашата страна и не разбираме от нейните закони и обичаи. Обаче ние поставяме условието да запазим привързаността си към нашия далечен владетел, като оставаме поданици на този монарх с всички последващи от това права. Също поставяме условие, че преди да поемем задълженията си, или във всеки случай по време на изпълнението им, да имаме пълната свобода за опит да спасим нашия приятел и другар, сега пленник в ръцете на Фунг, и сина на единия от нас, за който се вярва, че им е роб, и да получим всяка помощ, която можете да ни дадете в туй направление. Освен това искаме, ако бъдем съдени за каквото и да било нарушение на тази клетва, вие, комуто се кълнем във вярност, да бъдете само наш съдия, без никой други да се вместват в процеса. Ако приемете тези условия, ще положим нашата клетва. В противен случай няма да се закълнем в нищо, а ще действуваме както наложат обстоятелствата.

Тогава бихме помолили да се отдръпнем, докато Детето на Царе се консултира със своите съветници. Това тя направи за доста време, тъй като явно повдигнатите въпроси предизвикаха различия в мненията. Обаче накрая тя и тези, които я поддържаха, изглежда надделяха над опонентите и ние бяхме призовани. Съобщи ни се, че нашите условия са приети и включени в клетвата и че всичко, свързано с тях, щеше да се спазва стриктно от Владетеля и от Съвета на Абати. Така ние подписахме и се заклехме, като целунахме книгата, или по-точно рулото, по цивилизован начин. От това бяхме много уморени, понеже цялата тази процедура бе напрегната. Ето защо ни отведоха обратно в нашите покои за обед или по-скоро за вечеря, защото абати вземаха най-обилното си ядене по пладне, след което правеха сиеста съобразно обикновения източен обичай.

Към четири часа бях събуден от дрямката си от ръмженето на Фараон и погледнах нагоре, за да видя един човек, който се бе свил до вратата, явно от страх от зъбите на кучето. Той се оказа пратеник на Македа, проводен да ни запита, дали бихме желали да я придружим до едно място, което никога не сме виждали. Разбира се, ние отговорихме утвърдително и веднага бяхме отведени от пратеника до една занемарена прашна зала в дъното на двореца, дето Македа и три от прислужничките й скоро се присъединиха към нас, а с тях й няколко мъже със запалени лампи, тикви с масло, и вързопи факли.

— Не се съмнявам, приятели — каза Македа, която бе без було и изглеждаше напълно възстановена от нейния изблик сутринта, — вие сте виждали много чудновати места в тази Африка и в други страни, но сега ще ви покажа едно, което, мисля, че е по-странно от всички.

Следвайки я, ние дойдохме до една врата в дъното на залата, която мъжете отключиха и заключиха отново след нас. От там преминахме в дълъг проход, изсечен в скалата, който се спускаше непрекъснато надолу и накрая ни отведе през втора врата в най-голямата пещера, която някога съм видял и чел. Тя бе толкова голяма наистина, че слабата светлина на нашите лампи не достигаше до тавана й, а само мъгливо очертаваше вдясно и вляво това, което изглеждаше на скални отломки от разрушени сгради.

— Вижте пещерния град на Мур — каза Македа, като размаха лампата в ръката си. — На това място древните хора, които ние вярваме да са били прадедите на Фунг, са имали тайната си крепост. Тези стени са били на техните житници, храмове и церемониални сгради, но, както ви казах, преди столетия земетресение го е сринало. То също разрушило голяма част от самата пещера и предизвикало срутване на покрива, така че да има много места, където не е безопасно да се влезе. Елате сега и вижте какво е останало.

Ние я последвахме в дълбината на това чудно място, като фенерите и факлите ни изглеждаха на малки звезди в тази огромна тъмнина. Видяхме развалините на житници, още пълни с праха на това, което, предполагам, че някога е било жито, и стигнахме най-после до грамадна сграда без покрив, като пространството около нея бе затрупано със строшени колони, а между тях — преобърнати статуи, покрити с толкова дебел прах, та можахме единствено да открием, че повечето от тях бяха оформени като сфинксове.

— Ако само Хигс беше тук… — каза Оливър с въздишка и отиде при Македа, която го повика да види нещо друго.

Когато напуснахме храма, в който не бе безопасно да се ходи, тя ни отведе там, където мощен извор, водният източник на мястото, бълбукаше в каменен басейн и като го преливаше през направени отвори, отиваше неизвестно где.

— Погледнете! Този фонтан е много древен — посочи Македа към ръба на басейна, гладко изтъркан на дълбочина няколко инча, където извличалите вода през много поколения са опирали ръцете си на твърдата скала.

— Как са осветявали такава огромна пещера? — запита Орм.

— Не знаем — отговори тя, — тъй като с лампи едва ли биха си служили, това е тайна на миналото и никой абати не се е постарал да я разкрие. Другата е как въздухът е бил поддържан винаги пресен на такава дълбочина в недрата на планината. Не можем дори да кажем, дали това място е естествено, както мисля аз, или изкопано от хора.

— И двете, предполагам — отговорих аз. — Но кажете ми, господарке, използуват ли абати някак тази огромна пещера?

— Малко жито все още се съхранява тук в ями за в случай на обсада — отговори тя, като добави тъжно: — Но това далеч не е достатъчно, почти всичкото то идва от именията на Детето на Царе. Напразно съм умолявала хората да дават своя принос, ако ще и стотна част от реколтата си, но те не желаят. Всеки казва, че би дал, ако и съседът му даде, и така никой не дава. А все пак може да дойде ден, когато само запасът от жито би стоял между тях и гладната смърт… ако Фунг заемат долината например. — И тя се обърне нетърпеливо, за да излезе напред и ни покаже конюшните, където древните хора са пазили конете си, и следите от колелата на техните колесници в каменния под.

— Хубави хора са тези абати, сър — каза Куик. — Ако не бяха жените и децата и най-вече ако не беше тази малка дама, която започвам да боготворя като моя господар, обвързан от дълга, бих желал да ги видя малко да погладуват.

— Има още едно място, което искам да ви покажа — продължи Македа, когато бяхме разгледали конюшните и коментирали за възможната причина, накарала древните хора да държат конете си под земята. — И което може би ще сметнете за заслужаващо да се посети, тъй като съдържа съкровищата, които са или ще бъдат ваши. Елате!

Отново тръгнахме напред през различни проходи, като последният внезапно се разшири в просторен и стръмен наклон на скалата, Който следвахме на около петдесет крачки, докато завърши в, както изглеждаше, сляпа стена. Тук Македа нареди на прислужничките и придружителите да спрат, което те очевидно много желаеха, въпреки че в момента не знаех защо. После тя отиде в единия край на стената, където последната се съединяваше с тази на прохода, и ни показа няколко разхлабени камъка. Накара ме да ги извадя, което сторих не без мъка. Пред направения отвор, достатъчно голям, за да пропълзи човек през него, тя се обърна към своите хора и каза:

— Зная, че вие вярвате на това място да има духове и най-храбрият от вас не би влязъл вътре, освен при изрична заповед. Обаче аз и тези чужденци нямаме такива страхове. Следователно дайте ни тиква с масло и няколко факли и стойте тук, докато се завърнем. Поставете и една лампа в дупката на стената да ни ръководи в случай, че нашата би загаснала. Не, не спорете, и се подчинявайте. Няма опасност, защото, въпреки че е горещ, въздухът вътре е чист, дишала съм го много пъти.

После тя даде ръката си на Оливър и с негова помощ изпълзя през дупката. Ние я последвахме и се намерихме в друга пещера, където, както тя казваше, температурата бе много по-висока.

— Какво е това място — запита Оливър с нисък глас, защото неговият изглед като че го респектираше.

— Гробницата на древните царе, на Мур — отговори тя. — Скоро ще видите! — И отново взе ръката му, защото наклонът бе рязък и плъзгав.

Вървяхме нататък все надолу на около четиристотин ярда. Стъпките ни отекваха шумно в дълбоката тишина и нашите лампи, около които кръжаха прилепи, представляваха четири светли звезди в пълната тъмнина, докато накрая проходът се разшири в нещо като просторна кръгла арена с висок куполообразен скален покрив. Македа се обърна надясно, спря пред някакви предмети, които блещукаха белезникаво, издигна лампата си и каза:

— Гледайте!

Ние видяхме голям каменен стол с натрупани човешки кости върху седалката и в основата му. Между тях имаше череп, а върху него — гротескно килната корона от злато. Другите украшения — скиптри, пръстени, огърлици, оръжия и брони — бяха размесени с костите. Но това не бе всичко, защото в широк кръг около стола имаше и други скелети, петнадесет или повече, а между тях бяха украшенията, които притежателите им бяха носили. Също така пред всеки се намираше поднос от някакъв метал, който впоследствие открихме, че е сребро или мед, и натрупани върху него всякакъв вид скъпоценности, като златни купи или вази, тоалетни принадлежности, огърлици, нагръдници, гривни, набедреници, обици и броеници, изработени изглежда от скъпоценни камъни, купища от кръгли монети и стотици други предмети, каквито човечеството е ценило от започването на цивилизацията.

— Вие разбирате — каза Македа, докато ние зяпахме с отворени уста към тази странна и чудесна гледка, — че този на стола беше царят. Другите, около него, са били офицерите му, стражите и жените. Когато е бил погребан, са докарали цялото му домакинство тук, с богатството му, накарали са ги да седнат около него и са ги убили. Издухайте праха и ще видите, че скалата отдолу още е напоена с кръвта им. Освен това има следи от сабя върху черепите им и по шийните им кости.

Куик, който бе по-любознателен, пристъпи напред и действително се увери в това твърдение.

— Брей! — каза той, като захвърли долу черепа на един мъж, който уморените палачи явно бяха зле накълцали. — Радвам се, че не съм служил на древните царе на Мур. Но същата игра продължава в по-малък мащаб и днес в Африка. Когато воювах на западния бряг, се сблъсках с нея. Само че там бедните нещастници бяха погребвани живи.

— Може би — каза Македа, когато забележките на сержанта й биха преведени. — Все пак не мисля, че моите хора биха харесали този обичай. — И тя се засмя леко, после добави: — Напред, приятели! Има много такива царе и маслото не гори вечно.

И така ние се придвижихме, като на разстояние двадесет крачки намерихме друг стол с разпръснати кости върху и около седалището му. Те лежаха всяка там, дето е била паднала, когато умрелият владетел се е разложил. Наоколо бяха скелетите на нещастниците, обречени да го придружат в последното му пътуване. Всеки скелет се намираше зад своя поднос със златни предмети или с просто съкровище. Пред стола на този цар лежаха и костите на едно куче с покрит със скъпоценности нашийник. Отново продължихме до трето погребение, ако може да се нарече така, и там Македа посочи скелета на мъж, пред който лежеше поднос, отрупан с очевидно медицински шишета, а между тях няколко груби хирургически инструмента.

— Кажете, лекарю Адамс — забеляза тя с усмивка, — бихте ли желали да сте придворен лечител на царете на Мур, ако това е било името на града им тогава?

— Не, господарке — отвърнах аз, — обаче бих желал да изследвам инструментите му, ако получа вашето разрешение.

И докато тя избърза напред, аз се наведох и напълних джобовете си. Тук мога да отбележа, че при по-късното изследване открих между тези инструменти, произведени кой знае преди колко хиляди години (по този въпрос между учените бушуват спорове), има много, които с известни подобрения са в употреба и днес.

Още малко може да се разкаже за тази странна и ужасна гробница. Преминавахме от владетел на владетел, докато накрая се изморихме да се взираме в кости и злато. Даже Куик се умори, който бе прекарал ранното си детство в подпомагане на баща си, селския клисар, и следователно като мен разглеждаше тези реликви с професионален интерес, макар и от друг ъгъл. Както и да е, той забеляза, че тази семейна гробница е необичайно гореща и може би, ако Нейно Величество благоволява, както той наричаше Македа, можеше да приемем останалите починали господа по списъка, като въпросника в атестата на новобранеца.

Обаче точно тогава пристигнахме до №25, според моето изчисление, и трябваше да се спрем и зачудим, защото ясно бе, че този цар е бил най-великият от всички, тъй като около него лежаха два или три пъти повече убити и огромно количество имане, част от него под формата на малки статуи на мъже и жени или може би богове. Все пак странно бе, че той бе гърбав и с огромен череп, почти изрод наистина. Може би умът е възприел от ненормалните свойства на тялото му, тъй като не по-малко от единадесет малки деца са били пожертвувани при погребението му. Две от тях, съдейки по кривите им кости, трябва да са били негови. Човек се чуди какво е било в Мур и околните територии, които тогава са признавали неговото господство, когато цар Гърбушко е управлявал. Уви! Историята не е записала.