Пръстенът на Савската царица

Глава XVIIIИзгарянето на двореца

Орм беше прав. Предизвикателството на Македа Наистина означаваше война, „неравна война“. Това беше нашето положение. Бяхме затворени в дълга редица от сгради, единият край на която беше изгорен. Поради рова и двойната стена, ако бъдеха защищавани енергично, те можеха да се щурмуват само от неприятел с голяма храброст и решителност, готов да понесе тежка загуба на хора. Това обстоятелство беше в наша полза, тъй като абати не бяха особено смели и много мразеха перспективата да бъдат убити или даже ранени. Но предимството ни свършваше до тук. Като извадехме загубите От предната нощ, гарнизонът ни възлизаше само на около четиристотин мъже, от които към петдесет бяха ранени, някои от тях тежко. Освен това оръжията не ни достигаха, защото бяха изстреляли повечето от стрелите си в битката на площада и нямахме никаква възможност да получим още. Но най-лошото бе, че дворецът не бе снабден с храни за обсада, а планинците имаха със себе си храна само за три дни от изсушено говеждо или козе месо и някакви твърди питки от индийска царевица, смесена с ечемичено брашно. По такъв начин, както предвиждахме още в началото, освен ако не успеехме да си осигурим още храна, каузата ни скоро щеше да бъде безнадеждна.

Имаше и още една опасност. Въпреки че дворецът бе строен от камъни, позлатените му кубета и декоративни кулички бяха от дърво и следователно можеха да се подпалят, както вече се бе случило. Покривът също бе от стари кедрови греди, покрити тънко с мазилка, докато вътрешността съдържаше огромно количество панели, или по-скоро ламперия, изрязана от някакво каучуково дърво.

В същото време абати бяха богато снабдени с всякакви хранителни припаси и оръжия и можеха да доведат големи сили, за да ни блокират, макар тези сили да се състояха от страхлива и недисциплинирана паплач. Ние извършихме възможно най-добрите приготовления, въпреки че не можах да видя много от тях, защото целия този ден бях зает с обслужване на ранените с помощта на моя син и на няколко непохватни ординарци, в повечето случаи с ветеринарна практика. Това беше жалка работа, без помощта на дезинфекциращи средства или подходящ запас от превързочни материали. Макар медицинската ми чанта да бе богато снабдена, тя се оказа напълно недостатъчна за пострадалите в битката. Все пак аз направих всичко възможно и спасих няколко живота, обаче няколко случая развиха гангрена и се изплъзнаха между пръстите ми.

Междувременно Хигс също работеше усърдно, независимо от леките си, но твърде болезнени рани, както и Орм с помощта на Джафет и другите офицери от полка на планинците. Дворецът бе проверен внимателно и всички слаби места в отбраната му бяха заздравени. Разполагаемите сили бяха разпределени по постове и поставени при най-добри условия. На много мъже бе възложено да изработват стрели от кедрови греди, каквито имаше в изобилие в дървените конюшни и страничните къщи, и да им поставят железни върхове и пера от запаса, за щастие открит в едно от караулните помещения. Няколкото коне, останали в един навес, бяха заклани и насолени за храна и тъй нататък.

Бяха взети също така всички възможни предпазни мерки да се отблъснат опити за атака. Камъни се натрупаха за хвърляне върху главите на нападателя, огньове се запалиха по стените за варене на смола и масло за същата цел.

За наше разочарование обаче никакво пряко нападение не бе предприето, навярно такива отчаяни мерки не се нравеха на абати. Техният план за атака бе да се прикриват, където могат, особено между дърветата на градината отвъд портите, и оттам да изстрелват стрели по всеки, който се появеше на стените, или даже да ги мятат залпово към облаците, както правели норманите при Хейстингс, така че да падат на главите на хората в дворовете. Въпреки че тази предпазлива тактика ни струваше няколко живота, тя имаше предимството, че ни снабди със запас от оръжие, от което особено се нуждаехме. Всички хвърлени стрели внимателно се събираха и използуваха отново срещу неприятеля, към когото стреляхме при всяка възможност. Обаче и ние им нанасяхме малки щети, понеже те бяха крайно предпазливи да не се излагат.

По такъв начин изминаха три мрачни дни, необлекчени от никаква случка, освен едно лъжливо нападение, защото едва ли бе нещо повече това, което абати извършиха на втората нощ, видимо с цел да насилят големите порти под закрилата на дъждовната буря. Настъплението веднага бе открито и отблъснато с два или три залпа стрели и няколко пушечни изстрела. Абати много се страхуваха от тези пушки, от които притежавахме двадесетина. Избрахме няколко от най-отраканите войници и ги научихме как да боравят с резервните пушки. Стрелбата им, разбира се, бе крайно разсеяна, но подкрепена от нашия по-точен огън, принуди приятелят да потърси укритие. Действително, след като изпитаха веднъж-дваж ефекта на куршумите ни, никои абати не смееха да се покажат на открито на по-малко от петстотин ярда, докато не паднеше нощ.

На третия следобед направихме съвещание да решим, какво да предприемем, тъй като от последното денонощие стана ясно, че нещата не можеха да продължават така. Най-напред имахме храна само за два дни. Освен това духът на войниците ни, достатъчно храбри при истинска битка, започваше да упада в тази атмосфера на бездействие. Те се събираха на групи, говореха за жените и децата си, за добитъка и реколтата си, заплашени да бъдат похитени и изгорени от ръцете на Джошуа. Напразно Македа им обещаваше петкратно обезщетение, когато войната завърши, защото явно в душата си те мислеха, че краят й можеше да бъде само един. И тя не можеше да им върне убитите деца.

На този меланхоличен съвет бяха обсъдени всевъзможни планове, за да се открие, че се свеждат до две алтернативи: или да се предадем, или да се хване бикът за рогата, да потеглим нощем от двореца и да атакуваме Джошуа. Привидно последният вариант приличаше на самоубийство, но фактически не бе толкова отчаян, колкото изглеждаше. Тъй като абати бяха страхливци, много вероятно при наш успех масата вражески войници щеше да мине към Детето на Царе, мнозинството от поданиците й щяха да възвърнат верността си. Така че ние се установихме на този план, защото предаването означаваше за нас смърт, а за Македа — принудителна женитба.

Имаше обаче и други, които трябваше да се убедят — планинците. Джафет, присъствувал на съвета, бе изпратен да призове всички, освен стражите. Когато се събраха в големия вътрешен двор, Македа излезе напред, и се обърна към тях. Не помня точните думи на нейната реч и не съм си взел записки от тях, но тя беше много хубава и трогателна. Македа посочи нашата беда и това, че не можем повече да се колебаем между боя и предаването. За себе си каза, че въпреки своята младост не жали живота си и би го дала с радост, преди да бъде насилена за срамна женитба и принудена да съществува под игото на предатели. Обаче тя се тревожеше за нас, чужденците. Ние бяхме пристигнали в страната й по нейна покана, бяхме й служили вярно, един от нас бе отдал живота си, за да спаси нейния, а сега, в нарушение на собствената й гаранция и тази на Съвета, ние бяхме заплашени с ужасна смърт. Нима те, нейните поданици, толкова бяха лишени от чест и гостоприемство, че биха допуснали подобно нещо, без да нанесат нито един удар, за да ни спасят?

Тогава повечето извикаха „Не“, но някои замълчаха, а един стар капитан излезе напред, поздрави и заговори:

— Дете на Царе — каза той, — да потърсим истината в това дело. Не възникна ли цялата тази беда заради любовта ви към чуждестранния войник Орм? Не е ли тази любов незаконна според нашия закон и не сте ли вие тържествено сгодена за принц Джошуа?

Македа помисли малко и отговори бавно:

— Приятелю, сърцето ми си е мое, следователно на този въпрос си отговорете за себе си. Що се отнася до чичо ми Джошуа, ако е съществувала някаква формална връзка между нас, тя бе разкъсана, когато преди няколко нощи той изпрати слугите си да ме нападнат с оръжие и ме отвлекат не зная къде. Бихте ли желали да се омъжа за предател и страхливец? Аз казах!

— Не! — отново извика мнозинството от войниците. Тогава в последвалата тишина старият капитан отговори с ловкост, която бе почти шотландска:

— По повдигнатия от вас въпрос, о Дете на Царе, не изказвам мнение, тъй като вие, бидейки само жена, макар и с висок произход, не бихте ме послушали, а ще откликнете на сърцето си. Уредете работите си с вашия годеник Джошуа, както желаете. Обаче и ние имаме нещо за уреждане с него, който е жаба с дълъг език — ленива, но никога не пропуска муха. Ние ви подкрепихме и избихме много от хората му, както и той уби някои от нас. Той няма да забрави това. Следователно ще бъде по-разумно да се умре в битка, отколкото на бесилката. По тази причина, щом не можем да стоим тук повече, готов съм да изляза и да се бия за вас тази нощ, въпреки че хората на Джошуа са толкова много, а нашите толкова малко. Ще бъда щастлив, ако мога да доживея да видя слънцето отново.

Тази твърда и обоснована реч изглеждаше да хареса на несъгласните и те оттеглиха съпротивата си. Решено бе да опитаме пробив през обсаждащия противник на зазоряване, когато той ще спи дълбоко и ще бъде най-податлив на паника.

И все пак се случи така, че излазът никога не се състоя, което може би бе щастие за нас, понеже съм убеден, че би завършил с провал. Вярно е, че можехме да пробием през армията на Джошуа, но останалите живи щяха да бъдат отново обградени, изтощени от глад и с почти изразходвано оръжие да бъдат заловени в плен и посечени. Както и да е, събитията се развиха по различен начин, може би защото абати са разбрали за нашето намерение и нямаха желание за сурова битка с отчаяни хора. Случи се съвършено безлунна нощ, че бе невъзможно да се види нещо на няколко стъпки в тъмнината. Освен това духаше силен източен вятър, който заглушаваше шумовете. Само няколко от нашите хора бяха на пост, останалите отпочиваха пред голямото им усилие.

Около двадесет часа обаче синът ми Родерик, който бе един от стражите при входните кули и имаше остър слух, съобщи, че му се счул шум от движещи се хора към далечния край на масивните дървени порти отвъд рова. Няколко души от нас веднага отидоха там, но не можахме да различим нищо и сметнахме, че той се е излъгал. Така ние се оттеглихме на постовете си и зачакахме търпеливо изгрева на луната. Тя обаче така и не изгря, забулена от плътни облаци, които предсказваха буря след периода на голямата горещина.

Измина може би час, когато видях случайно зад себе си нещо като метеор да полита към билото на канарата зад двореца.

— Погледни тази падаща звезда! — казах на стоящия до мен Оливър.

— Това не е падаща звезда, а огън — отговори той разтревожен и през това време десетки други светли лъчи започнаха да валят от ръба на канарата и да падат върху дървените сгради зад двореца, сухи като прахан, и, което бе най-лошото — върху позлатените дървени кубета на покрива.

— Не разбираш ли играта? — продължи той. — Те хвърлят върху нас огнени стрели и копия, за да ни подпалят. Подай тревога! Тревога!

Всичко бе вдигнато на крак и скоро дългата редица от сгради започна да бръмчи като пчелен кошер. Войниците, още сънени, тичаха объркани насам-натам и викаха. Офицерите също показаха характерната възбуда на племето абати при паника, крещяха по тях и ги биеха с юмруци, докато бе установено някакво подобие на ред. Защитниците направиха опити да изгасят пламъците, обхванали по това време половината от сградите, но от самото начало усилията бяха безнадеждни. Наистина имаше предостатъчно вода в рова, подронван от пълноводен поток, обаче помпи от всякакъв вид бяха съвсем непознати на абати, които при пожар просто оставяха сградата да изгори. Задоволяваха се само да предпазят останалите. Освен това даже и в двореца такива предмети като кофи, котли или други съдове бяха сравнително малко. Все пак тези, които можаха да се намерят, се пълнеха с вода и подаваха от редици мъже до местата на най-голяма опасност, с други думи, практически навсякъде, докато други хора се опитваха да пресекат разпространението на пламъците, като сриваха части от сградата.

Обаче, щом едно огнище бе потушавано, други възникваха, защото дъждът от горящи стрели непрекъснато валеше от канарата. Чудна и страшна беше тази гледка в тъмнината, както огнените копия, които унищожават злите в деня на Армагедон.

И все пак ние се трудехме отчаяно. На покрива четиримата бели и няколко войници под командата на Джафет изливахме вода върху позлатените кубета, вече обхванати от пламъците. Наблизо, обвита с тъмно наметало и съпроводена от няколко нейни прислужнички, стоеше Македа. Тя бе необикновено спокойна, въпреки че многобройни запалени стрели и копия летяха с голяма сила от надвисналата канара и се забиваха в покрива близо до мястото, където тя стоеше. Обаче придружителките й не бяха спокойни, те плачеха и кършеха ръце, като една от тях изпадна в силна истерия. Затова Македа им заповяда да слязат в двора при портите.

По молба на Оливър аз изтичах при нея, за да я изведа също на безопасно място, но тя не пожела да мръдне.

— Оставете ме, Адамс — каза. — Ако ще трябва да умра, да умра тук. Обаче не смятам, че това е отсъдено. — И с крака си ритна настрана едно пламтящо копие, което отскочи от измазания покрив и падна доста близо до нея. — Ако моите хора не желаят да се бият — продължи тя саркастично, — поне разбират другите военни изкуства, защото този техен трик е действително изкусен. Освен това те са жестоки. Послушайте как се подиграват с нас на площада — питат ни, дали ще се опечем живи, или ще излезем да ни срежат гърлата. Ох! — продължи тя, като стискаше в отчаяние ръцете си. — Защо съм родена за ръководителка на такова прокълнато племе? Нека Саул да ги отнесе всички, но в дена на тяхното изпитание аз няма да помръдна и пръст за спасението им.

Тя замълча и долу, близо до портала, чух някакъв простак да крещи: „Ей, красиви гълъбчета! Пърлят ли ви се крилцата в нашия щрудел, красиви гълъбчета!“, последвано от крясъци и подли викове.

Но случи се така, че самият този подлец влезе в „щрудела“. Когато пламъците станаха по-ярки; аз го видях в средата на тълпа от слушатели да пее гнусната си песничка — сега в куплет за Македа, който не мога да повторя, и успях да вкарам куршум в главата му. Това бе единственият куршум, който изстрелях тази нощ. Надявах се, че ще бъде и последният, който изобщо ще изпратя в кое да е човешко същество.

Точно когато се канех да оставя Македа и да се върна при Орм, стана и последната катастрофа. Между конюшните имаше голям навес, напълнен със сух фураж. Внезапно и той бе обхванат от огнената стихия, която избухна във всички посоки. Тогава настъпи най-ужасната паника. От всички ъгли на двореца планинци, войници и офицери се спуснаха вкупом към изхода. Ние четиримата и Македа стояхме потресени на покрива и не знаехме какво да правим. Чухме как подвижният мост падна, чухме огромните порти да се отварят рязко под натиска на тълпата, чухме и един груб глас, мисля на Джошуа, да крещи:

— Убивайте, когото желаете, деца мои, но смърт за тогова, който навреди на Детето на Царе. Тя е моя плячка!

Последваха ужасни картини. Коварните абати бяха опънали въжета извън вратите. Това бе шумът, достигнал преди до ушите на Родерик. Ужасените войници, бягащи от огъня, се препъваха и падаха през тези въжета. И не можеха да станат, защото идващите отзад ги премазваха до смърт, или пък биваха избивани от хората на Джошуа. Вярвам обаче, че някои от тях са се спасили, тъй като, сравнени с останалите абати, бяха като лъвове спрямо котки, въпреки че и на тях им липсваше кураж да се сражават докрай при безнадеждна кауза. Точно в началото на тази страхотна сцена застрелях певеца с гнусната уста.

— Не трябваше да правите това, стари приятелю — изкрещя Хигс с пискливия си глас, като се мъчеше да надвика бъркотията, — защото това ще покаже на тези свине къде се намираме.

— Не вярвам, че ще ни потърсят тук — отговорих аз. После ние наблюдавахме известно време мълчаливо.

— Елате — каза Орм най-после, като хвана Македа за ръка.

— Къде отиваме, о Оливър? — запита тя, като се дръпна. — По-скоро ще изгоря, отколкото да се отдам на Джошуа.

— Ще отидем в пещерния град — каза той. — Нямаме друг избор, а и време за губене. Четирима мъже с пушки могат да задържат това място срещу хиляди. Елате!

— Подчинявам се — отговори тя и сведе главата си.

Ние слязохме бързо по стълбите от покрива, защото след минута щеше да бъде твърде късно за нас. Пожарът в едното от кубетата се разпростря на горния етаж и вече се подаваше с малки огнени езици и кълба черен дим през пролуките на преградната стена. Всъщност тази стена падна навътре точно когато синът ми Родерик, последен от нас скочи, от стълбата. С любопитството на младостта той се бе забавил за няколко мига, за да наблюдава тъжната сцена долу. Това забавяне едва не му струваше живота.

На приземния етаж ние се оказахме, вън от непосредствена опасност, понеже пожарът се разпространяваше отгоре надолу. Даже имахме време да отидем до съответните си спални и си съберем такива вещи и ценности, които можехме да носим. За щастие между другите неща бяха и безценните ни записки. Натоварени с багажа, отново се срещнахме в приемната зала — огромно празно място, чийто изрисуван със звезди таван се крепеше на дебели кедрови колони.

Преминахме надолу през това прекрасно помещение, което престана да съществува след един час, с лампи в ръка и достигнахме входа на онзи коридор, който водеше към подземния град, без да срещнем човешко същество. Ако абати бяха истински мъже, можеха да нахлуят вътре и да ни пленят — подвижният мост бе останал цял. Обаче тяхната страхливост бе нашето спасение. Навярно са се побояли да не бъдат обградени от пожара. Или пък са се забавили при разчистване портите от купчината трупове. Такова бе във всеки случай обяснението, което дочухме по-късно.

Достигнахме в пълна безопасност до входа на огромната пещера и се промъкнахме през малкото отверстие, останало между скалите, Натъркаляни дотук от силата на експлозията или паднали от сътресението на тавана. Побързахме да запушим тази дупка с няколко камъка по начин, че да не може да се бъде форсирана без голям труд и значителен шум. Оставихме само малък змиевиден канал, през който при нужда един човек можеше да пропълзи. Пренасянето на камъни, в което участвува даже и Македа, заангажира ума ни за известно време и ни достави известна бодрост. Когато работата бе свършена обаче и ледената тишина на тази грамадна пещера се стовари върху нас, възбудата ни угасна. В миг осъзнахме ужасното си положение, че едва сме избягали от огнения пожар, за да загинем бавно в черната тъмнина.

И все пак стараехме се да поддържаме духа си бодър, доколкото можехме. Оставихме Хигс да наблюдава блокирания проход, което бе излишна задача, тъй като пожарът отвън бе нашият най-добър пазач. Останалите се запътихме един след друг из пещерата, като следвахме телефонния проводник към главната ни квартира при прокопаването на галерията. Не можахме да влезем в стаята на Оливър заради гредата, която блокираше входа. Но все пак имаше достатъчно други помещения на разположение в стария храм, въпреки че бяха замърсени от прилепите, които кръжаха около нас с хиляди. Една от тези стаи бе служила за склад и след известна груба обработка я предоставихме на Македа.

— Приятели — каза тя, докато изследваше тъмния й вход, — това ми прилича на вратата на гробница. Е добре, в гробницата се почива, а аз трябва да имам почивка. Оставете ме да заспя и, ако не беше заради вас, о Оливър, аз бих се молила никога да не се събудя. Човече — добави тя страстно пред всички ни, защото сега, пред лицето на последната опасност, никакъв фалшив срам и желание да прикрие истината я бяха напуснали, — човече! Защо си роден да принесеш нещастие на главата ми и радост на сърцето ми? Добре, добре, радостта натежава над нещастието и даже ако ангелът, който те е упътил насам, се нарича Азраел, аз пак ще го благословя, защото той ми откри собствената ми душа. Все пак плача за вас и ако можеше животът ви да бъде пощаден, за да се изпълни с щастие в страната, където сте роден, о, за вас бих умряла с радост!

Тогава Оливър, който изглеждаше дълбоко развълнуван, пристъпи към нея и започна’ да й шепне нещо на ухото, като явно й правеше някакво предложение, за естеството на което, мисля, че мога да се досетя. Тя го изслуша, като се усмихна тъжно, и направи движение с ръка, сякаш искаше да го отблъсне.

— Съвсем не — каза Македа. — Предложението е благородно, — но, ако го приема, в каквито и светове да странствувам, дошлите след мен щяха да ме познаят По следата от кръв на този, който ме любеше. А чрез това престъпление аз бих била отделена от вас завинаги. И все пак, въпреки че всичко изглежда така черно като тази тъмнина, вярвам, че нещата че завършат добре за вас и за мен — в този свят или в друг.

После изчезна, като остави Оливър, загледан в транс след нея.

— Вярвам, че ще бъде така — забеляза Хигс sotto voce6 на мен, — и това е чудесно, що се отнася до тях. Обаче много бих искал да зная как нещата ще завършат за нас, които нямаме такава прекрасна дама да ни преведе през Стикс.

— Няма нужда да си измъчваш мозъка с това — отговорих унило, — защото, мисля, че ще има още няколко скелета в тази проклета пещера, това е всичко. Не разбирате ли, че тези абати ще помислят, че сме изгорели в двореца?