Пръстенът на Савската царица

Глава XXСъдът и след него

Поставиха ни в редица, четирима опърпани и брадясали хора, и ни поведоха. В двора пред бараката бяхме посрещнати от рота войници, които ни обградиха с тройна редица, за да възпрепятствуват всякакъв опит за бягство. Щом преминахме портите обаче, аз открих, че причината бе да ни предпазят от яростта на населението. По целия път до сградата на съда хората се събираха със стотици и ревяха за кръвта ни. Беше странна и до известна степен страшна гледка как даже жени и деца размахват юмруците си и плюят по нас с изкривени от злоба лица.

— Защо толкова ви мразят, татко, когато правите толкова много за тях? — запита Родерик, като сви рамена и отбягна един камък, който едва не го удари по главата.

— По две причини — отговорих аз. — Защото тяхната Господарка обича един от нас и защото чрез нас много от техните хора загубиха живота си. Освен това по натура са жестоки, както повечето страхливци. А сега те нямат страх от фунг и смятат, че ще бъде по-безопасно да ни убият.

— Ах! — възкликна Родерик. — И все пак Хармак дойде в Мур. — И той посочи грамадната глава на идола, кацнала върху канарата. — Аз мисля, че където отива Хармак, фунг следват, и ако така, то те правят тях плаща много за живота ми, защото аз голям човек у фунг, сам фунг и съпруг на султанска дъщеря. Тези глупаци като деца, защото не виждат никакъв фунг, мислят няма фунг. Добре, след една година или може би един месец те научат.

— Сигурно, момчето ми — отговорих аз. — Но се страхувам, че това няма да ни помогне.

По това време приближавахме до съдебната сграда, където жреците и учените хора на абати съдеха гражданските и криминални простъпки. Ние преминахме през тълпа от благородници и войници, които ни се подиграваха, и бяхме наблъскани в огромната зала, вече препълнена. Стигнахме до едно свободно място, запазено за страните по дадено дело или за затворниците и защитниците им. Отвъд него, до стената, бяха местата за съдиите. Съставът беше от петима членове на Съвета, един от които Джошуа, а в средата, като председател — самата Македа, покрита с воала си и в прекрасни официални дрехи.

— Слава богу, тя е в безопасност! — измърмори Оливър с въздишка на облекчение.

— Да — отговори Хигс, — но какво прави там? Би трябвало и тя да е на подсъдимата скамейка.

Стигнахме до определеното ни място, блъскани от войниците, въоръжени с мечове. Въпреки че всеки от нас й се поклони, забелязах, че Македа не обърна и най-малко внимание на поздравите ни. Само обърна глава и каза нещо на Джошуа вдясно от нея, което го накара да се засмее.

Тогава с изненадваща внезапност делото започна. Нещо като официален прокурор излезе напред и изрече монотонно обвинението срещу нас. Че в качеството си на наемници капитани при абати предателски сме се възползували от положението си за предизвикване на гражданска война, в която сме убили много хора. Освен това сме били причина дворецът да бъде изгорен. И най-голямото ни престъпление — заловили сме свещената личност Валда Нагаста, Розата на Мур, и сме я отвлекли в дълбините на подземния град, от където била спасена случайно от наш съучастник, някой си Джафет, който издал нашето скривалище.

Това бе обвинението, което, трябва да отбележим, не съдържаше никакъв намек за любовната връзка между Македа и Оливър. Когато то завърши, прокурорът запита каква е нашата защита. Тогава Оливър, като наш говорител, отвърна, че било вярно да е имало битки и убити хора, че сме били прогонени в пещерата, но що се отнася до останалото, Детето на Царе знаело истината и трябва да говори за нас, както пожелае.

Тогава публиката започна да крещи:

— Те се признават за виновни! Предайте ги на смърт! — и така нататък, докато съдиите станаха от местата си и наобиколиха Македа, за да се консултират с нея.

— Небеса! Изглежда, че тя ще ни предаде! — възкликна Хигс, докато Оливър се обърна към него яростно и му заповяда да си държи езика, като добави:

— Ако беше на кое да е друго място, щеше да отговаряш за това злословие.

Най-после консултацията завърши. Съдиите отново заеха местата си и Македа вдигна ръка. Веднага дълбока тишина се възцари. Тогава тя започна да говори със студен и напрегнат глас:

— Неверници — каза тя, като се обърна към нас, — признахте се за виновни да сте предизвикали гражданска война в Мур и да сте избили много хора от народа му. За тези факти няма нужда от свидетели, тъй като много вдовици и деца без бащи могат да свидетелствуват за тях. Освен това, както доказа моят служител, вие сте извършили престъплението да отвлечете моята личност в пещерата и да ме държите там като заложница за безопасността ви.

Ние слушахме и ахнахме, а Хигс възкликна: „Боже мой, каква лъжа!“

Обаче никой друг от нас не каза нищо.

— За тези престъпления — продължи Македа — всички вие заслужавате жестока смърт. — Тогава тя поспря и добави: — И все пак, тъй като имам власт, аз смекчавам тази присъда. Постановявам още този ден вие и всичките ви стоки, които са ви останали и които сте намерили в пещерата и другаде, заедно с камилите за вас и багажа ви, да бъдете изгонени от Мур и ако някой от вас се върне тук, той ще бъде без друг съд предаден на палачите. Това правя, защото в началото на службата ви известно споразумение бе уговорено с вас и въпреки че сте прегрешили толкова много, няма да допусна славната чест на народа на абати да бъде опетнена даже и от следа на съмнение. Вървете си, Странници, и нека повече никога да не видим лицата ви!

И сега тълпата, залата закрещя в екзалтация, въпреки че чух и някой да вика: „Не, убийте ги! Убийте ги!“

Когато врявата утихна, Македа заговори отново:

— О, благородни и великодушни абати! Вие одобрявате този акт на милост, вие, които не бихте искали да ви смятат за безпощадни в далечни страни, където има други народи, толкова велики, колкото и вие. Не бихте желали да говорят, че ние, които сме най-добрите на света, ние, децата на Соломон, сме се отнасяли грубо даже със странствуващи кучета, които са достигнали до нашите врати, нали? Освен това ние повикахме тези кучета да ловуват определен звяр за нас, звярът с лъвска глава, наречен фунг, и, да бъдем справедливи към тях, те ловуваха добре. Следователно спестете им примката, въпреки че може да са я заслужили, и нека да избягат от тук с техния кокал, както казвате, кокалът, който те мислят, че са заслужили. Какво значи един кокал повече или по-малко за богатите абати, щом свещената им земя не е осквернена от кръвта на неверните кучета?

— Нищо! Съвсем нищо! — завика тълпата. — Вържете го на опашките им и нека вървят!

— Това ще бъде сторено, о мой народе! А сега, когато свършихме с тези кучета, имам друго нещо да ви съобщя. Може да сте помислили или чули, че твърде много ги харесвам, особено единият от тях. — И тя погледна към Оливър. — Е, добре, има определени кучета, които не желаят да служат, ако не ги погладите по главата. Следователно аз погладих това по главата, понеже все пак то е умно куче, което знае неща, дето ние не знаем, например как да се унищожи идола на фунг. О велики абати, би ли могъл някой от вас наистина да повярва, че аз, древната кръв на Соломон и Сава, аз Детето на Царе, възнамерявах да дам благородната си ръка ма един странствуващ неверник, пристигнал тук да бъде нает? Бихте ли могли наистина да повярвате, че аз, тържествено сгодената с принца на принцовете Джошуа, моят чичо, даже и за момент в сърцето си наместо него бих предпочела такъв човек? — И отново тя погледна към Оливър, който направи рязко движение, като да се канеше да проговори. Обаче, преди да отвори устата си, Македа продължи:

— Е добре, ако сте повярвали, без да предполагате, че през пялото време съм действувала за безопасността на народа ми, скоро ще бъдете разубедени, тъй като утре вечер ви каня на тържествената церемония за моята сватба, когато съобразно древния обичай ще счупя чашата с този, когото на идната нощ вземам за мой съпруг.

И тя стана, като се поклони три пъти на публиката, а после протегна ръката си на Джошуа. Той стана също, наду се като огромен пуяк и взе ръката й, целуна я и забърбори някакви думи, които не можахме да чуем. Последваха буйни акламации, а после в настъпилата тишина проговори Оливър:

— Господарке, — каза той със студен, изпълнен с горчивина глас, — ние, „неверниците“, чухме вашите думи. Благодарим ви за снизходителното признание на нашите заслуги. Също така — за благоволението да заминем от Мур, вместо да ни осъдите на смърт, което вие и вашият Съвет имате власт да сторите. Това наистина е доказателство за вашата и тази на народа абати щедрост, която ние винаги ще помним и ще повтаряме в нашата страна, ако доживеем да я достигнем. Също вярваме, че това ще стигне до ушите на дивите фунг, така че най-после да разберат, че истинското благородство и величие не се крие в оръжията, а в сърцата на хората. Обаче сега, Валда Нагаста, имам една молба към вас — да ми се разреши да видя лицето ви още веднъж, за да съм сигурен, че сте говорили лично вие, а не друг под вашето було. Ако това е така, аз мога да отнеса образа на онази толкова вярна на страната си и благородна към гостите си повелителка, каквато се показахте сега.

Тя го изслуша мълчаливо, после вдигна воала си, като откри такова лице, каквото никога хе бях виждал преди. Без съмнение това бе Македа, но една друга Македа. Лицето й бе бледо, което можеше да се очаква след всичко преживяно. Очите й горяха като въглени, устните й бяха стиснати. Нейното изражение, едновременно предизвикателно и отчаяно, ме впечатли толкова много, че никога няма да го забравя. Признавам, че ни най-малко не можах да го разгадая, но то остави у мен убеждението, че бе изменчива жена и все пак засрамена от собственото си непостоянство. Най-големият триумф на нейното изкуство беше, че при тези ужасяващи обстоятелства бе успяла да предаде на мен, а и на стотици други, които я наблюдаваха, неубеденост за собственото й двуличие.

За момент нейните очи срещнаха тези на Оливър, но въпреки че той ги разглеждаше с молба и отчаяние, не можах да открия в тях израз на смекчаване, а само на предизвикателство и подигравка. После с кратък и твърд смях тя пусна воала си и заговори Джошуа. Оливър остана кратко време безмълвен, а в това време Хигс ми прошепна:

— Знаеш ли, не е ли това направо ужасно? Аз бих по-скоро се върнал в бърлогата на лъвовете, отколкото да преживея всичко тук.

Когато той говореше, аз видях Оливър да посяга към револвера си, но, разбира се, той бе обезоръжен още преди. После започна да бърка в джоба си. Като намери онова отровно хапче, което му бях дал, той го вдигна към устата си, ала синът ми с бързо движение го изби от пръстите му и го смачка на прах под петата си. Орм вдигна ръка, като че да го удари, после падна на земята без звук и съзнание. Явно бе, че и Македа бе забелязала всичко, защото видях някакъв трепет да я разтърсва, а пръстите й сграбчиха облегалката на трона с побелели кокалчета. Обаче тя само каза:

— Този неверник припадна, навярно е разочарован от наградата си. Махнете го оттук и оставете другаря му, доктор Адамс, да се погрижи за него. Когато се свести, изведете ги всички от Мур, както заповядах. Гледайте да си отидат необезпокоявани, като вземат със себе си достатъчно храна, за да не се каже, че сме ги Пощадили тук, за да ги обречем на гладна смърт.

После тя махна с ръка, за да покаже, че работата е свършена, стана и, последвана от съдиите и офицерите, напусна залата през някаква врата зад тях.

Още докато тя говореше, голяма група стражи ни обградиха, двама сложиха на носилка припадналия Оливър и го понесоха. Ние го последвахме.

— Погледнете — подиграваха се абати от тълпата, — погледнете към невярното куче, което мислеше да носи Пъпката на Розата на гърдите си. Сега е получил тръна. Мислите ли, че свинята е умряла?

Така те се подиграваха с него и с нас. Стигнахме благополучно до нашия затвор и там аз се заех да свестя Оливър, в което най-после успях. Когато той дойде на себе си, изпи чаша вода и каза доста тихо:

— Приятели, вие видяхте всичко, така че няма нужда от приказки и обяснения. За едно само ще ви помоля, ако сте ми приятели, а то е да не упреквате и изобщо да не говорите за Македа пред мен. Без съмнение тя имаше причини за това, което направи. Освен туй нейното възпитание не е като нашето и нейните разбирания са различни. Нека да не я осъждаме. Аз бях голям глупак, това е всичко, а сега плащам за глупостта си или по-точно вече платих.

Ние изслушахме мълчаливо тази реч, само видях, че Родерик се обръща настрана, за да скрие една усмивка, и се чудех защо се усмихва. Едва се нахранихме, или се преструвахме, че се храним, когато един офицер влезе в стаята и грубо ни съобщи, че е време да тръгваме. Няколко прислужници, които го следваха, ни подхвърлиха вързопи с дрехи и с тях четири много красиви наметала от камилска вълна, за да ни предпазват от студа. С някои от тези луксозни за абати дрехи сменихме нашите парцали, защото облеклото ни бе станало почти такова, вдигнахме багажа си и потеглихме. Бяхме отведени при вратите на бараката, където ни очакваха дълга редица ездитни камили. Когато ги видях, аз разбрах, че това бяха най-добрите в страната. Наистина тази, която дадоха на Оливър, бе любимата камила на Македа, на която тя яздеше при тържествени случаи вместо на кон. Той веднага я позна, бедният младеж, и се изчерви до очите при тази неочаквана проява на благоволение, единствената, която бе показана към него.

— Елате, неверници — каза офицерът, — и пребройте стоките си, за да не кажете, че сме откраднали нещо от вас. Ето ви огнестрелното оръжие и всичката амуниция. Те ще ви се дадат в края на прохода, но не преди това, за да не извършите убийство по пътя. На тези камили са вързани кутиите, в които донесохте магическия огън. Намерихме ги във вашата стая в пещерния град, но какво съдържат, нито знаем, нито ни интересува. Пълни или празни, вземете си ги, те са ваши. Тези — и той посочи две камили — са натоварени с вашата заплата, която Детето на Царе ви изпраща, като иска да не я изчислявате, докато не стигнете Египет или вашата страна, тъй като не желае да се кара с вас относно количеството. Останалите носят храна. Освен това има и две резервни камили. Сега качете се и заминавайте!

Тогава възседнахме бродираните седла на коленичилите камили и след няколко минути вече яздехме през Мур към прохода, придружени от стражата ни и от дюдюкащи тълпи, които на няколко пъти ставаха заплашителни, но бяха отблъсквани от войниците.

— Знаете ли, докторе — ми прошепна Хигс възбудено, — че сме взели най-доброто от богатството на Царската Гробница в тези двадесет и пет каси? Тогава мислех, че съм луд, като ги опаковах, като подбирах най-ценните и най-редките предмети, но сега виждам, че това е било вдъхновението на гений. Моето възвишено Аз е знаело какво ще стане и е вършило работата, това е всичко. Ох, ако само можем да измъкнем всичко благополучно, няма да съм играл Даниел и да съм гладувал почти до смърт напразно. Ами че аз бих направил всичко това отново само за златната глава! Препускай, препускай, преди да са размислили. Това изглежда твърде хубаво, за да бъде истина.

Точно тогава развалено яйце, хвърлено от някакъв мил младеж абати, попада върху носа му и се разля върху устата и тъмните му очила, като прекъсна красноречието на професора, или по-скоро измени тенора му. Гледката бе толкова абсурдна, че против волята си аз избухнах в смях и с този смях усетих сърцето ми да олеква, като че облаците от нашите неприятности най-после изчезваха.

При входа на прохода намерихме да ни чака лично Джошуа, облечен с цялото си великолепие и мрежеста броня. Той изглеждаше още повече приличен на пуяк на кон, отколкото преди.

— Сбогом, неверници — каза той, като ни се покланяше подигравателно, — пожелаваме ви бързо пътуване до Шеол7 или до където свини като вас могат да отидат. Чуйте, вие Орм. Имам послание до вас от Валда Нагаста. Тя съжалява, че не може да ви покани да останете за сватбеното й пиршество, което би направила, ако не бе сигурна, че народът ще пререже гърлото ви, а тя не желае свещената почва на Мур да бъде осквернена от вашата кучешка кръв. Също така ми поръча да ви кажа, че се надява вашият престой тук да ви е бил за урок и че в бъдеще няма да вярвате, че всяка жена, която ви използува за собствените си цели, следователно е жертва на вашите удоволствия. Утре вечер и нощта след това ви моля да мислите за нашето щастие и да изпиете чаша вино за Валда Нагаста и нейния съпруг. Е хайде, няма ли да ми пожелаете щастие, о невернико?

Орм стана бял като платно и се вгледа в него упорито. После странен поглед се появи на сивите му очи, почти поглед на вдъхновение.

— Принц Джошуа — каза той с много тих глас, — кой знае какво може да стане, преди слънцето триж да се издигне над Мур? Не всички работи, които започват добре, завършват също добре, както се научих, й вие също може да доживеете да го научите. Най-малкото рано или късно вашият ден на разплата трябва да дойде и вие също може да бъдете предадени, както бях аз. По-скоро би трябвало да ме помолите да ви простя обидите, с които в часа на триумф не се посвенихте да отрупате онзи, който бе безсилен да отмъсти за тях. — И той подкара камилата си покрай него.

Докато ние го последвахме, видях, че лицето на Джошуа стана бледо, както на Оливър преди това, и големите му кръгли очи изпъкнаха като на риба.

— Какво иска да каже той? — рече принцът на придружителите си. — Моля бога да не е предтеча на злини. Даже и сега имам желание… не, нека да си върви. Да престъпя сватбеното обещание би могло да ми докара лош късмет. Нека да си върви! — И той се взираше след Оливър със страх и омраза, изписани на грубата му физиономия.

Това бе последният път, когато въобще видяхме Джошуа, чичо на Македа и пръв принц между абати.

Ние слязохме надолу по прохода и през различни порти и укрепления, които се разтваряха и затваряха при пристигането ни. Не се забавяхме при това пътуване, а и защо ли, когато нашите пазачи толкова бързаха да се отърват от нас, колкото и ние от тях? Наистина, щом като последната порта остана зад нас, дали от страх от фунг или защото бързаха да се завърнат и участвуват в пиршествата на предстоящата сватба, внезапно абати завиха обратно, пожелаха но сбогом с последна ругатня и ни оставиха на собствена нога. Тогава, като завързахме камилите в дълга редица, ние продължихме сами, действително благодарни да се освободим от тях и се молихме никога на този или онзи свят да не видим лицето или да чуем гласа на някой абати.

Излязохме на равнината на мястото, където месеци по-рано направихме съвещанието с Барунг, султана на фунг, и където бедният Куик бе блъснал с камилата си коня на Джошуа и свали на земята този герой. Тук спряхме за малко да подредим малкия си керван и да се въоръжим с пушките и револверите, които до тогава не бе ни разрешено да пипнем. Бяхме само четирима с дългата редица камили, така че бяхме принудени да се разделим. Хигс и аз отидохме напред, тъй като аз бях най-добре запознат с пустинята и пътя, Оливър зае центъра, а Родерик завършваше шествието, защото имаше остър поглед и слух и от дългото си общуване с камили знаеше как да води показващите признаци на инат или желание да се завърнат.

Вдясно от нас лежеше големият град Хармак. Изглеждаше доста запустял. Входът му, през който бяхме избягали от фунг, беше отново изграден, но през него никой не влизаше или излизаше. Градът бе празен и, макар презряла, богатата реколта още не беше обрана. Явно бе, че фунг са напуснали страната. Сега бяхме срещу долината на Хармак и видяхме, че огромният сфинкс още лежеше там, както през многото хиляди години. Само главата му липсваше, защото се бе „преместила в Мур“, и на шията и рамената се бяха появили големи празнини, причинени от страхотната сила на експлозията. Освен това никакъв звук не идваше от загражданията, дето някога бяха свещените лъвове. Без съмнение всички те бяха мъртви.

— Не мислите ли — предложи Хигс, чиято археоложка страст бързо се разпалваше отново, — че бихме могли за половин час да отидем отново нагоре по долината и да хвърлим един поглед на Хармак отвън? Разбира се, Родерик и аз сме напълно запознати с вътрешността му и с бърлогата на лъвовете, но бих дал много само да изуча останалото за него и да направя няколко измервания и скици.

— Луд ли си? — запитах аз вместо отговор и Хигс се сви, но и до днес не ми е простил това.

Минахме бързо покрай монумента, чиято слава бяхме разрушили, и продължихме бързо нататък, докато тъмнината ни застигна почти срещу разрушено село, където Шадрах се бе опитал да отрови кучето Фараон. Тук разтоварихме камилите и лагерувахме, защото наблизо имаше вода и царевица за животните. Преди залеза Родерик отиде напред на разузнаване и като се завърна, съобщи кратко, че не бе видял никого. Тогава ние хапнахме от храната, и направихме военен съвет.

Въпросът беше, дали да вземем стария път към Египет, или през изсъхналите сега блата да пресечем на север по другия път, за който ни бе съобщил Шадрах. Според картата той щеше да бъде по-къс и Хигс го препоръчваше настойчиво, понеже, както открих после, мислеше, че ще открие повече археологически находки в тази посока. Аз бях за следване на познатия път, който, макар и дълъг и уморителен, бе сравнително по-безопасен поради безлюдността на пустинята. Оливър, нашият командир, ни изслуша внимателно, но запази мнението си. Скоро обаче въпросът бе решен от Родерик, който ни обърна внимание, че ако пътуваме на север, вероятно щяхме да се сблъскаме с фунг. Основанията му бяха, че като направил разузнаването си преди час, на по-малко от хиляда ярда засякъл следите на голяма войска. Сигурен беше, че това е войска на Барунг, която е минала оттам преди около десетина часа.

— Може моя жена с тях, така аз не иска да вървя тази посока, тате — добави той с искрена простота.

— На къде може да пътуват? — запитах аз.

— Не зная — отговори той, — но мисля те вървят заобиколно да нападнат Мур или може би да открият нова страна на север.

— Ще се придържаме към стария път — каза Оливър късо. — Както Родерик, и аз изпитах достатъчно от обитателите на тази страна. Сега да починем малко, нуждаем се от това.

В около два часа бяхме отново на крака и преди изгрев тръгнахме отново на път. При първите слаби лъчи видяхме, че казаното от Родерик е вярно. Пресичахме следите на хилядна войска, минала оттук наскоро с камили и коне. Сигурни бяхме, че това са фунг, защото намерихме няколко предмети, които не можеха да принадлежат на друг народ — украшение за глава, изпаднала от някой колчан стрела и прочее. Не видяхме обаче самите тях и продължихме с бърз ход, докато за голямо наше облекчение до обяд стигнахме река Ебур. Пресякохме я без затруднения, защото бе намаляла, и нощувахме в горските площи отвъд нея. Призори Хигс, дежурен по надзора на камилите, дойде и ме събуди.

— Съжалявам, че трябва да те обезпокоя, стари приятелю — каза той, — но има много интересен небесен ефект зад нас, който навярно ти би искал да видиш.

Станах и погледнах в указаната посока. В ясната звездна нощ едва можах да различа могъщата линия на планините на Мур. Небето над тях бе наситено със странно алено зарево. Аз веднага си направих заключението, но само казах:

— Нека съобщим на Орм! — И се запътих към него. Той не спеше. Всъщност не мисля, че въобще е затворил очи цялата нощ, нощта на сватбата на Македа. Напротив, стоеше върху една могила и се взираше в далечните планини и в сиянието над тях.

— Мур гори — каза той мрачно. — О, боже мой, Мур гори! — и като се обърна, той се отдалечи. Точно тогава се присъедини към нас и Родерик.

— Фунг влезли в Мур — каза той — и сега режат глава на всички абати. Ние добре извън това, но прасе Джошуа има много горещо сватбено пиршество, защото Барунг мрази Джошуа, който опитва да го хване нечестно, а той никога не забравя.

— Бедната Македа! — казах аз на Хигс. — Какво ще стане с нея?

— Не зная — отговори той, — но макар че някога и аз обожавах девойката, като възмездие тя заслужава съдбата, малката мизерница с изменчиво сърце. Все пак е вярно — добави той смекчено, — че ни даде много добри камили, да не говорим за товарите.

Аз само отговорих:

— Бедната Македа!

Този ден пътувахме малко, искахме да си починем и да напоим камилите, преди да се впуснем в пустинята. Нямахме причина за бързане, тъй като се чувствувахме сигурни, че не ще ни преследват. През нощта лагерувахме в малка долчинка край един поток, в основата на някакво възвишение. Призори бяхме събудени от Родерик, който, беше на пост. Той ни викаше разтревожено да ставаме, понеже сме застрашени от преследване. Скочихме на крака и грабвахме пушките си.

— Къде са? — запитах аз.

— Там, там! — сочеше синът ми възвишението зад нас.

Ние изтичахме край няколко храсталаци и впихме напрегнат взор, за да видим на билото самотна фигура, възседнала на много изморен кон. Тази фигура, напълно скрита под дълго наметало с качулка, наблюдаваше нашия лагер така, както един шпионин би го сторил. Хигс вдигна пушката си и стреля, но Оливър, стоящ до него, блъсна дулото така, че куршумът отлетя високо, и каза:

— Не бъди глупак. Ако това е само един човек, няма нужда да се застреля, а ако са повече, само ще го доведеш при нас.

Тогава фигурата смуши изтощения си кон и бавно се приближи. Забелязах, че тя бе много дребна. „Момче — си помислих, — което носи някакво послание“.

Ездачът стигна до нас, плъзна се от коня и застана неподвижно.

— Кой си ти? — запита Оливър, като разглеждаше загадъчната фигура.

Много деликатна ръка, се протегна с пръстен на дланта си.

Познах го веднага. Това бе пръстенът на Савската царица, който Македа ми бе дала като доказателство за нейното силно доверие, когато пътувах за помощ към Англия. Да си припомним, че този пръстен й върнахме с голяма тържественост при първата аудиенция. Оливър побледня, като го видя.

— Как е попаднал той у теб? — запита той прегракнало. — Тази, която само може да го носи, мъртва ли е?

— Да, да — отговори гласът, променен глас, както ми се стори. — Детето на Царе, което познавахте, е мъртво и понеже тя нямаше повече нужда от този древен символ на нейната мощ, го подарява на вас, когото си спомняше добре до края.

Оливър закри очите си с ръце и се отвърна.

— Но — продължи непознатият бавно — жената Македа, за която се говори, че някога сте обичали…

Орм свали ръцете си и се вторачи и се вторачи.

— … жената Македа, за която се говори, че някога сте обичали… още живее.

Тогава качулката падна и в блясъка на изгряващото слънце ние видяхме лицето на странника. Това бе самата Македа!

Последва мълчание, което за всеки от нас и по свой начин бе почти ужасно.

— Господарю мой Оливър — каза скоро Македа, — приемаш ли моя подарък, пръстена на царица Сава?