Пръстенът на Савската царица

Глава IVСмъртоносният вятър

— Факт е — каза строго Хигс с вида на оракул, — факт е, че всичките тези проклети пясъчни хълмове си приличат като зрънца от огърлицата на мумия и следователно е много трудно да се различат. Дайте ми това шише вода, Адамс. Аз съм сух като варница.

— Не — възразих късо. — Може да станете още по-сух преди края.

— Какво искаш да кажеш? О, разбирам. Но това е глупост. Тези зеу ще ни потърсят или в най-лошия случай трябва да почакаме, докато слънцето излезе.

Додето говореше, внезапно въздухът се изпълни с особен пеещ звук, причинен, както знаех отпреди, от милиони и милиони песъчинки, които се търкаха една о друга. Обърнахме се да видим откъде идват и забелязахме надалеч да се втурва към нас с извънредна бързина огромен и гъст облак, предхождан от отделни колони и комини от подобни облаци.

— Пясъчна буря — каза Хигс и яркото му лице малко побледня. — Лош шанс за нас! Това се получава, когато станеш наопаки от леглото тази сутрин. Не, твоя е вината, Адамс. Ти ми подаде солта снощи въпреки моя протест (професорът има разни дребни предразсъдъци, особено абсурдни за един толкова учен човек). Е добре, какво ще правим? Да се пъхнем на завет до обратната страна на хълма, докато отвее нататък?

— Не смятам, че само ще отвее. Също така не виждам какво друго можем да сторим, освен да си кажем молитвата — забеляза Орм с мило примирение. Мисля, че Оливър е най-хладнокръвният човек при критични случаи, когото нявга съм срещал, освен сержант Куик, който, разбира се, е почти толкова стар, че може да му бъде баща. — Ловът като че ли завърши доста успешно — добави той. — Добре е, че ти уби два лъва, Хигс, а това е вече нещо.

— О, замълчи! Ти можеш да умреш, ако желаеш, Оливър. За света това няма значение. Но помисли за загубата му, ако нещо би станало с мене. Не възнамерявам да бъда ликвидиран от някаква проклета пясъчна буря. Смятам да доживея, за да напиша книга за Мур. — И Хигс размаха юмрука си към приближаващите облаци с вид, който бе наистина благороден. Това ми напомни за Аякс, предизвикал мълнията. Междувременно аз разсъждавах:

— Слушайте! — викнах им. — Единственият ни шанс е да спрем, където сме, защото, ако се придвижим, положително ще бъдем живи погребани. Погледнете! Има нещо солидно, върху което да легнем. — И аз посочих един скален рид, нещо като купчина от вкаменен пясък, чиято повърхност бе отвеяна от бурите. — Бързо лягайте долу — продължих аз — и да покрием главите си с лъвската кожа. Това може да възпрепятства прахът да ни задуши. Бързо, хора, тя идва!

Бурята действително пристигаше с могъщ ридаещ рев. Едва се бяхме нагласили с гърбове към вихрушката и носове, заровени по камилски при подобна ситуация, като лъвската кожа покриваше главите ни и телата до средата, а лапите здраво подпъхнахме под нас, за да не бъде отвеяна кожата, когато бурята яростно ни връхлетя, докарала със себе си и мрак. Така лежахме час след час и нито можехме да виждаме, нито да говорим поради ревящия трясък около нас. Само от време на време се повдигахме малко на ръце и колене, за да разтърсим пясъчната тежест, напластявана върху телата ни, така че да не може да ни покрие като жива гробница.

Ужасяващи бяха страданията, които преживявахме — страдание от горещината под смрадливата сурова кожа на лъвицата, страдание от претоварения с прах въздух, който ни задушаваше почти да смърт, страдание от жаждата поради оскъдната ни вода. Но може би най-лошо от всичко бе болката, причинена от непрекъснатото триене на острия пясък, носен със скоростта на тайфун. Колкото и невероятно да изглежда, накрая той направи дупки в тънкото ни облекло и изпили грубо кожата ни.

— Не е чудно, че египетските паметници получават такъв прекрасен блясък — чух бедния Хигс да мърмори често на ухото ми, защото той започваше да обезумява. — Не е чудно, не е чудно! Пищялите ми ще бъдат много полезни да лъскане високите ездови ботуши на Куик. Ох, да са проклети лъвовете! Защо ми подаде солта, старо магаре такова? Тя ме раздразва отзад.

После той заговори несвързано, като изпъшкваше от време на време. А може би това страдание ни помогна, иначе изтощението, жаждата и прахът можеха да притъпят чувствата ни и да ни доведат до сънливост, от която никога не бихме се събудили. Все пак за момента не му бяхме благодарни, защото накрая агонията стана почти непоносима. Наистина Орм ми каза отпосле, че последното, което можел да си спомни, било странното хрумване, че спечелил огромно богатство от продаване тайната на едно ново мъчение на китайците — да се удря жертвата с горещ пясък чрез непрекъснат въздушен поток.

След продължително очакване бурята да спре загубихме представа за времето и едва по-късно разбрахме, че тя е бушувала цели двадесет часа. Накрая, въпреки огромните страдания, трябва да сме били почти безчувствени. Във всеки случай по едно време пак усетих страшния рев и жиленето на пясъчните камшици, последвано от нещо като видение — мярна се лицето на сина ми, този любим, отдавна загубен син, който бях търсил толкова много години и заради когото изтърпявах всичко това. После, без някакъв преход, почувствах, че членовете ми като че ли са горени с нажежени железа или заливани с горещо стъкло. Със страхотно усилие се надигнах и открих, че бурята бе преминала и яростното слънце бе вдигнало плюски върху обелената ми кожа. Разтърках спечения прах от очите си и се огледах, за да видя до мен две купчини като гробове, от които не подаваха крака, били някога бели. В този момент единият чифт крака, по-дългият, се размърда, пясъкът се надигна конвулсивно и като изричаше несвестни думи с прегракнал глас, се изправи тялото на Оливър Орм. За момент ние стояхме и се взирахме един в друг. Представлявахме чудновата гледка.

— Мъртъв ли е той? — избъбри Орм, като посочи все още погребания Хигс.

— Страхувам се, че е така — отговорих аз, — но да проверим.

И ние с мъка започнахме да го разкопаваме. Когато стигнахме до него и отметнахме лъвската кожа, лицето на професора бе черно и грозно за гледане. Но за наше облекчение забелязахме, че той не е мъртъв, защото раздвижи ръка и изпъшка. Орм погледна към мен.

— Водата ще го спаси — казах аз.

Тогава настана тягостен момент. Едното от нашите шишета за вода бе изпразнено преди да започне бурята, но другото, голяма херметическа бутилка, бе покрита с филц. С бакелитовата си винтова капачка тя би трябвало да съдържа значително количество вода, може би три кварти — разбира се, ако течността не бе се изпарила от страхотната горещина. Ако това бе станало, означаваше, че Хигс щеше да умре, а не дойдеше ли помощ, и ние скоро щяхме да го последваме. Орм развинти капачката, понеже ръцете му бяха схванати, използва и зъбите си, за да измъкне тапата, която предвидливият и умен Куик бе втикнал в гърлото. Водата, макар и гореща, не бе се изпарила — за щастие! Тя плисна върху спечените му устни и аз видях как той ги прехапа до кръв, за да пресече дивото изкушение да утоли бушуващата жажда. Но се противопостави като истински мъж, какъвто беше, и без да изпие нито капка, ми предаде бутилката, казвайки простото:

— Ти си най-възрастен, заеми се с това, Адамс.

Сега бе мой ред за изкушение, но аз също устоях, седнах долу и като положих главата на Хигс на коленете си, заизливах капка по капка вода между подпухналите му устни. Ефектът бе магически, след по-малко от минута професорът седна, сграбчи бутилката с двете си ръце и се помъчи да я отнеме.

— Жесток скот! Жесток егоистичен скот! — изохка той, когато я изтръгнах от него.

— Вижте, Хигс — отговорих глухо. — Орм и аз също изгаряме от жажда, но не сме пили нищо. Вие обаче бихте могли да я изпиете всичката, ако това би ви спасило, но няма да стане. Ние сме изгубени в пустинята и трябва да пестим. Ако изпиете всичко сега, след няколко часа отново ще сте жаден и ще умрете.

Той размисли малко, после погледна нагоре и каза:

— Моля за извинение… разбирам. Аз съм егоистичен скот. Но има доста вода тук. Нека всеки от нас пие по малко. Иначе не бихме могли да вървим.

И така ние пихме, като премервахме водата с малка гумена чашка, която носехме. Тя беше колкото винена чашка и всеки от нас пи или по-точно изсърба по три чашки. Чувствахме, че можем да погълнем по един галон1 и да искаме още. Въпреки че дажбата бе незначителна, но тя извърши чудеса у нас. Ние отново станахме мъже.

Изправихме се и се огледахме, ала голямата буря бе променила всичко. Там, където преди имаше пясъчни хълмове, сега се простираха равнини и долини; където имаше долини, се бяха появили пясъчни хълмове. Само високият рид, на който бяхме лежали, остана непроменен, защото се извишаваше над другите и имаше скална основа. Опитахме се да открием посоката на оазиса по слънцето, но бяхме объркани — и двата ни часовника бяха спрели и не знаехме нито часа на деня, нито къде трябва да е слънцето на небето. Освен това в тази ревяща пустош нямаше нищо, което би ни указало посоката на компаса.

Хигс, чиято упоритост бе останала ненакърнена, каквото и да се случеше с остатъка от нашите жизнени сили, имаше едно становище по въпроса, а Орм — диаметрално противоположно. Те даже спореха дали оазисът лежи отдясно или отляво на нас, защото бедните им глави бяха толкова объркани, че едва бяха способни на точна мисъл или наблюдение. Междувременно аз седнах на пясъка и размислих. През омарата можех да видя точките на това, което трябваше да са хълмовете, откъдето зеу заявиха, че са дошли лъвовете, въпреки, разбира се, че можеше да са и други хълмове.

— Слушайте — казах аз. — Ако лъвовете живеят на тези хълмове, трябва да има вода там. Да се опитаме да ги достигнем. Може би ще видим и оазиса, докато вървим.

Тогава започна нашият ужасен поход. Ние оставихме лъвската кожа, която ни спаси живота, но сега бе изпечена и твърда като дъска, обаче си взехме пушките. През целия ден се тътрехме нагоре-надолу по стръмни пясъчни склонове, като спирахме понякога, за да пием глътка вода, и винаги се надявахме, че от върха на следното възвишение щяхме да видим спасителния отряд, възглавяван от Куик, или може би самия оазис. Наистина веднъж ние го видяхме, зелен и блестящ, на не повече от три мили разстояние, но когато стигнахме върха на хълма, зад който трябваше да бъде, открихме, че видението е само мираж и сърцата ни почти се пръснаха от разочарование. Ох! За мъже, които умират от жажда, този мираж бе действително жестока подигравка.

Най-после нощта наближи, а планините бяха още далеч. Не можехме да вървим повече и се отпуснахме изтощени, като легнахме по очи, защото гърбовете ни бяха толкова наранени от бичуващия пясък и покрити с мехури от слънцето, че не можехме и да седим. До тогава почти всичката ни вода се бе свършила. Внезапно Хигс ни сръчка и посочи нагоре. Като следвахме посоката на ръката му, на по-малко от тридесет ярда видяхме ясно очертани от небето редица антилопи, припкащи по пясъчния рид. Без съмнение те правеха нощно придвижване от едно място за паша на друго.

— Вие двамата стреляйте — избъбри той. — Аз може да пропусна и да ги подплаша надалеч. — Явно бе, че в своето бедствие бедният Хигс ставаше по-скромен.

Орм и аз бавно се издигнахме на колене и насочихме пушките си. До това време всичките животни бяха отминали с изключение на едно. Общо бяха шест, а това вървеше на около двадесет ярда зад другите. Орм дръпна спусъка, но пушката му не гръмна, защото, както той откри по-късно, малко пясък бе навлязъл в механизма на затвора. Междувременно аз също се бях прицелил в антилопата-мъжкар, ала залезът заслепяваше отслабналите ми очи и ръцете ми бяха немощни. Освен това страшната тревога, дали ще успея, ме омаломощи, а знаех, че от този изстрел зависеше животът ни. Обаче трябваше да бъде сега или никога. След три скока животното щеше да се спусне в падината.

Аз гръмнах и ми прилоша, понеже знаех, че бях пропуснал. Антилопата подскочи напред още няколко ярда, до самия ръб на падината. После, никога не чувала такъв звук преди и обхваната от някакво фатално любопитство, спря и се обърна към нас. В отчаяние аз гръмнах отново, почти без да се целя, и този път куршумът проникна под шията, разтърси животното и то падна. Ние се изкатерихме до него и скоро се отдадохме на страшен пир, за който никога по-късно не желаехме да си спомним. За наше щастие, тази антилопа трябва да е пила вода преди това.

След като уталожихме нашия глад и жажда по този ужасяващ начин, ние поспахме малко край трупа. После станахме извънредно освежени, отрязахме няколко къса месо, за да го носим със себе си, и отново тръгнахме. По положението на звездите сега знаехме, че оазисът трябва да е някъде на изток от нас. Но тъй като между нас и него не изглеждаше да има друго, освен тези вечни пясъчни хълмове, простиращи се на много мили, и тъй като преди нас до хоризонта характерът на пустинята изглеждаше да се промени, сметнахме за по-безопасно (ако думата безопасност можеше да се употреби) да продължим към този хоризонт. Останалата част от нощта вървяхме и понеже нямахме гориво, с което да готвим, призори ядохме от суровото месо, което промихме с последните капки от водата ни.

Сега бяхме достигнали извън пясъчните хълмове и влязохме в огромна камениста равнина, лежаща между нас и полите на планината. Последните изглеждаха доста близо, но в действителност си бяха още далеч. Все по-немощно се влачехме нататък, като не срещахме никого и не намирахме вода, въпреки че тук-там преминавахме през малки храсталаци От тях дъвкахме стипчивите и ароматични листа, които съдържаха малко влага, но стегнаха като стипца устата и гърлата ни.

Хигс, най-немощният от нас, пръв се предаде, въпреки че до последния миг се мъкнеше напред с учудваща храброст, даже и след като бе принуден да захвърли пушката си, понеже не можеше повече да я носи. Ние обаче не забелязахме това навреме. Когато не можеше повече да се държи на крака, Орм го взе под ръка, а аз под другата и му помагахме по-нататък. Това много приличаше на видяното да правят два слона за ранен другар от стадото.

Около половин час по-късно и моите сили се изчерпаха. Въпреки че съм в напреднала възраст, аз съм издръжлив и привикнал на пустинята и на трудности. Кой няма да бъде такъв, щом е бил роб в халифата? Но тогава не мислех повече и спрях, като помолих другарите да продължат и да ме оставят. Единственият отговор на Орм бе да ми предложи лявата си ръка. Аз я взех, защото животът е мил на всеки, особено когато има за какво да се живее — желание да изпълни някакъв дълг, какъвто имах аз. Все пак, трябва да призная, че даже и тогава аз се срамувах от себе си.

По такъв начин ние вървяхме още известно време; приличахме на трезвен човек, който се опитва да води двама пияни приятели извън погледа на онзи строг полицай Смъртта. Силата на Орм сигурно е забележителна. Или пък неговият висок дух и нежното му състрадание за нашата безпомощност му даваха сили да издържа под двойния товар.

Внезапно той падна, като да бе прострелян, и остана така безжизнен. Професорът, запазил частица от ума си, въпреки че и той блуждаеше, почна да бълнува, като бъбреше за лудостта ни да предприемем такова пътуване „само да стреляме по чифт проклети лъвове“. Въпреки че не му отговорих, аз се съгласих от сърце с неговите забележки. После той си въобрази, че съм свещеник, коленичи на пясъка и започна обширна и объркана изповед за греховете си, които, доколкото разбрах, се състояха в незаконното придобиване на някакви антични предмети или в попречване на други хора да закупят такива предмети.

За да го успокоя, от страх, че ще полудее, произнесох някакво абсурдно опрощение, при което бедният Хигс се търколи и остана неподвижен край Орм. Да, той, приятелят, когото винаги бях обичал, защото точно неговите недостатъци бяха мили, бе мъртъв или на прага на смъртта, както и юначният младеж до него. А и аз умирах. Тръпки разтърсваха тялото ми. Ужасни вълни на мрак като че извираха от вътрешността ми през гърдите до мозъка, а оттам се изпаряваха встрани в начупени линии и петна, които чувствах, но не можех да видя. Весели спомени от далечното ми детство бликаха от мен, особено за онова коледно празненство, когато бях срещнал дребна девойка, облечена като фея, малка девойка със сини очи, която силно бях любил почти две седмици. Това бе изблъскано, смачкано и погълнато от видение за неизбежната сянка, която очаква цялото човечество, черната утроба на едно прераждане, ако въобще има прераждане.

Какво можех да сторя? Помислих да запаля огън. Във всеки случай той би послужил да пропъжда лъвовете и другите диви животни, които в противен случай можеше да ни разкъсат още преди да умрем. Би било ужасно да лежиш безпомощен, но в съзнание, и да почувстваш раздиращите им зъби. Обаче нямах сили да събера материал. За да сторя това най-добре, означаваше дълго да се върви, защото даже и тук то не бе изобилно. Оставаха ми няколко патрона — три, да бъда точен — в автоматичната ми пушка. Останалите бях изхвърлил, за да се освободя от тежестта им. Реших да ги изстрелям, понеже в моето състояние сметнах, че повече не можеха да послужат било за придобиване на храна, било за целите на отбрана, въпреки че, както се оказа, грешех в това. Беше възможно даже в тази безкрайна пустиня някой да чуе изстрелите, а ако не — е добре, лека нощ.

Така аз се надигнах и изстрелях първия куршум, като по детски се питах, къде ли ще падне той. После съм заспал за известно време. Воят на една хиена ме разбуди и като се огледах, видях пламтящите й очи близо до мен. Прицелих се и гръмнах към нея и чух рев от болка. Помислих, че този звяр няма да има засега нужда от храна.

Тишината на пустинята ме притисна. Беше толкова ужасно, че почти пожелах отново хиената за компания. Като издигнах пушката си точно над главата си, изстрелях третия куршум. После взех ръката на Хигс в своята, защото това най-сетне бе една връзка — последната връзка с човечеството и света — и легнах в обществото на смъртта, която изглеждаше да пада върху мен като черни и задушаващи воали.

Събудих се и осъзнах, че някой налива вода в гърлото ми. Небеса! — помислих си, защото по това време небето и водата бяха станали синоними в ума ми. Изпих доста от нея, но в никакъв случай не колкото ми се искаше, а колкото водочерпецът ми позволи. После се надигнах на лакът и се огледах. Звездната светлина бе извънредно ясна в тази чиста пустинна атмосфера и на нея видях лицето на сержант Куик да се навежда над мен. Видях също и Орм да се надига, като се оглеждаше глупаво, докато огромно жълто куче с глава на мастиф лижеше ръката му. Познах веднага кучето — онова, което Орм бе купил от някакви странстващи туземци, и се наричаше Фараон, защото властваше над всички други кучета. Освен това познах двете камили наблизо.

— Как ни намерихте, сержанте? — запитах немощно.

— Не ви намерих аз, докторе — отговори Куик. — Фараон ви намери. В работа като тази едно куче е по-полезно от човека, защото може да подуши това, което човек не може да види. Сега, ако се чувствате по-добре, докторе, моля погледнете мистър Хигс, защото се страхувам, че е мъртъв.

Аз погледнах и въпреки че не го казах, бях на същото мнение. Челюстта на професора бе провиснала и той лежеше опуснат и безчувствен. Очите му не можах да видя през тъмните очила.

— Вода! — казах аз и Куик изля малко в устата му, където тя изчезна.

Но той все още не помръдваше, затова разгърнах дрехите му и прослушах сърцето. Отначало не можах да усетя нищо, обаче после се долови възможно най-слабото туптене.

— Има надежда — казах аз в отговор на въпросителните погледи. — Дали нямаш случайно малко бренди? — добавих аз.

— Никога не пътувам без него, докторе — отговори Куик възмутено, като измъкна метална манерка.

— Дай му малко — казах аз и сержантът се подчини с щедрост и с почти незабавен ефект, защото Хигс се надигна, задъхан и кашлящ.

— Бренди… мръсна течност… въздържател! Проклет трик! Няма да простя. Вода, вода! — мърмореше той с глух, нисък глас.

Ние му дадохме и той пи обилно, докато не му позволихме повече. После чувствата му постепенно се възвърнаха. Той вдигна нагоре тъмните си очила и се вгледа в сержанта с проницателни очи.

— Разбирам — каза. Значи не сме мъртви, което може би е жалко след ужасните премеждия. Какво стана?

— Не зная точно — отговори Орм. — Запитай Куик.

Но сержантът вече бе зает в палене на малък огън и поставяне на лагерното котле да ври. В него изсипа консерва от говежди екстракт, донесен с другите храни от нашите складове с надеждата, че би могъл да ни открие. След петнадесет минути пиехме супа, защото забраних още да се яде нещо по-солидно. Ой, колко благословено хранене беше това! Когато то свърши, Куик донесе няколко завивки от камилите и ги наметна върху нас.

— Легнете и спете, джентълмени — каза той. — Фараон и аз ще пазим.

Последното нещо, което си спомням, бе: видях как сержантът по своя си маниер на религиозен човек без стеснение коленичи на пясъка и си чете молитвата. По-късно ни обясни, че като фаталист той добре знаел, разбира се, че каквото и да стане, щеше да си стане, но все пак смяташе за подходящо да поднесе благодарности към Силата, наредила в този случай нещата да бъдат благоприятни — чувство, споделяно от всички ни. Срещу него, с едно око вперено в Орм, седеше Фараон в гробно съзерцание. Без съмнение като куче на Изтока той разбираше значението на публична молитва. Или пък мислеше, че следва да получи някакъв дял от благодарността и признанието.

Когато се събудихме, слънцето бе вече високо и за да ни покаже, че не сме бълнували, видяхме Куик да пържи над огъня бекон от консерва, докато фараон все така седеше и го наблюдаваше… или бекона.

— Погледни — ми каза Орм и посочи планината. — Те са все още на мили далеч. Беше цяла лудост да мислим, че бихме могли да ги достигнем.

Аз кимнах, а после се обърнах към Хигс, който току-що се събуждаше, защото наистина представляваше особена гледка. Огненочервената му коса бе пълна с пясък, долните му дрехи липсваха. Явно през някой от етапите на похода той се бе освободил от остатъците им, понеже стържеха наранената му кожа, която, включително на носа се бе превърнала на поредица мехури. Действително той беше така обезобразен, че и най-злият му враг нямаше да го познае. Професорът се прозина, протегна се, а това винаги е добър знак при човек или звяр, и поиска да се окъпе.

— Страхувам се, че ще трябва да се измиете с пясък тук, сър, както правят тези мръсни араби — каза Куик, козирувайки. — Нямаме вода в излишък за бани в тази суха област. Обаче имам туба вазелин, а също четка за коса и огледало — добави той.

— Правилно, сержанте — каза Хигс и взе подадените му предмети. — Светотатство е да се употреби водата за миене. — После се взря в огледалото и извика: — Ох, господи, това аз ли съм?

— Моля, бъдете внимателен, сър — предупреди сержантът строго. — Вие ми казахте наскоро, че е нещастие да се счупи огледало. Освен това нямам друго.

— Вземете си го — рече професорът. — Не го искам повече. Докторе, ела и ми намажи лицето като добър другар. Да — и останалото от мен, ако има достатъчно вазелин.

Така ние се мазахме един друг с крем, от който отначало страшно ни смъдеше. После много внимателно седнахме да закусим.

— Сега, сержанте — рече Орм, когато привърши своето пето канче чай, — разкажете ни нашата история.

— Няма много за разказване, капитане. Тези приятели зеу се върнаха без вас и като не им познавам диалекта, нищо не разбрах от обясненията им. Е добре, скоро заставих Шадрах и сие да разберат нужното. Вятърът на смъртта — така местните хора наричат пустинния ураган. Трябваше и те да дойдат с мен, за де ви потърсим. Накрая тръгнахме, макар да ме наричаха луд, защото смятаха, че вече сте мъртви. Наистина чак когато запитах този приятел Шадрах, дали и той желае да бъде мъртъв — и сержантът потупа мрачно револвера си — чак тогава се съгласиха някои да ме придружат. Но изглежда, че той беше прав — не можахме да ви намерим и след известно време камилите отказаха да вървят срещу бурята. Освен това един от камиларите абати се изгуби и оттогава нищо не се чу за него. Всички останали не можехме да сторим друго, освен да се завърнем живи в оазиса, а Шадрах не пожела повече да търси, даже и след като бурята бе отминала. Нямаше полза да споря с това прасе, така че, не желаейки да си цапам ръцете с кръвта му, взех две камили и тръгнах с фараон за компания. Мисълта ми бе, което не можах да го обясня на тълпата абати, че ако въобще сте живи, сигурно щяхте да се упътите право към възвишенията — знаех, че нямате компас и нямаше да видите нищо друго. Така аз яздих по равнината, между пустинята и планините, като се придържах по ръба на пясъчните хълмове. Вървях цял ден, но вечерта спрях, понеже не виждах повече. Седях в това огромно място, пресмятах и след час-два забелязах Фараон да наостря уши към запад. Аз също се взирах натам и скоро ми се стори, че видях слаба светлинна следа, която отиваше нагоре. Следователно не можеше да е от падаща звезда, по-вероятно е да идва от пушка, която стреля към небето. Ослушах се, но никакъв звук не достигна до мен. Обаче няколко секунди по-късно кучето отново наостри уши, като че ли чу нещо. Това ме подтикна да възседна и тръгнах към мястото, където бях видял святкането. Яздих два часа, като стрелях с револвера от време на време. Като не получих отговор, сметнах, че работата е безнадеждна, и спрях. Но фараон не искаше да спре. Той започна да скимти, да души и да търчи напред. Накрая се втурна в тъмнината, из която скоро го чух да лае на няколкостотин ярда — предполагах, за да ме призове. Тогава го последвах и ви намерих, мислех си отначало — мъртви. Това е историята, капитане.

— Във всеки случай с добър край, сержанте. Ние дължим живота си на теб.

— Моля за извинение, капитане — отговори Куик скромно, — въобще не на мен, а най напред на провидението, което уреди всичко, може би преди да се родим, а най вече на Фараон. Фараон е умно куче, макар и зъл към някои, и вие направихте изгодна сделка, като го купихте за шише уиски и едно джобно ножче за шест пени.

Беше сутринта на другия ден, преди да забележим оазиса, накъдето можехме да пътуваме само бавно. Поради липса на камили двама от нас трябваше да вървят пешком. От тях, както бихте могли да познаете, сержантът бе винаги единият, а господарят му — другият, защото от всички хора, които познавам, в такива работи Орм е най-малко себичен. Нищо не можеше да го убеди да се качи на една от камилите даже и за половин час, така че, когато аз ходех, животното крачеше без ездач. От друга страна, щом веднъж се покачи, въпреки болките от раните му, нищо не бе в състояние да свали Хигс от камилата.

— Тук съм и тук оставам — каза той няколко пъти на английски, френски и многобройни ориенталски езици. — Марширувах достатъчно дълго време, за да ми стигне за целия живот.

И двамата климахме на седлата си, когато внезапно чух сержантът да извиква на камилите да спрат. Попитах какво става.

— Изглежда да са араби, докторе — каза той, като показа облак прах, който се приближаваше към нас.

— Добре, ако е така — отговорих аз, — наш най-добър шанс ще е да не издаваме страх и да продължим. Не мисля, че ще ни навредят.

Тогава с приготвеното налично оръжие ние напреднахме, като Орм и сержантът вървяха между двете камили, докато скоро срещнахме другия керван. За наше учудване не друг, а Шадрах яздеше начело на него, качен на моята камила, която собствената му господарка, царицата на абатите, ми бе дала. Ние достигнахме лице в лице и спряхме, като се взирахме един в друг.

— Кълна се в брадата на Арон! Това сте вие, господари? — запита той. — Ние мислехме, че сте умрели.

— Кълна се в косата на Мойсей! Така изглежда — отговорих гневно, — като ви виждам да си отивате с всичкото ни имущество. — И аз посочих товарните камили със стоките.

Тогава последваха обяснения и многословни извинения, които специално Хигс прие много зле. Понеже можеше отлично да говори арабски и диалектите му, той изля върху главите на Шадрах и другарите му поток от ориенталски обиди, подкрепян от сержант Куик на английски, които ги стъписаха.

— Това е достатъчно, стари приятелю — успокоих го аз. — Ако продължаваме, ще предизвикаш скандал, а ти, сержанте, благоволи да си държиш езика. Ние ги срещнахме, така че не е нанесена щета. Сега, приятелю Шадрах, върни се с нас в оазиса. Ще починем няколко дни.

Шадрах изглеждаше недоволен и промърмори нещо да се обърнем и да тръгнем с тях, при което аз извадих древния пръстен, пръстена на Саба, който бях взел като залог от Мур. Издигнах го пред очите му и казах:

— Ако не се подчиняваш, ще имаш сметки за уреждане, когато се представиш на тази, която ви изпрати, защото даже ако ние четиримата умрем — и аз погледнах изразително към него, — не мисли, че ще можеш да потулиш тази работа. Има твърде много свидетели.

Тогава, без повече думи, той поздрави свещения пръстен и ние се завърнахме всички в оазиса при зеу.