Пръстенът на Савската царица

Глава VIIIСянката на съдбата

Ездата ни от равнините нагоре по прохода, до високото плато на Мур, беше дълга и доста интересна. Съмнявам се дали в целия свят има друг дом за мъже по-солидно защитен от природата. Изглеждаше, че пътят, по който се изкачвахме, е бил най-напред изсечен не от човешки ръце, а от действието на първични порои, които може би са се изливали от огромното езеро, без съмнение някога изпълвало цялото пространство в кръга от планини. Обаче днес това е средноголяма водна площ — около двадесет мили дълга и десет широка. Както и да е било, старите обитатели са го обработили и следите от сечивата им можеше да се забележат върху скалата.

През първите една-две мили пътят е широк и изкачването е толкова леко, че конят ми можеше да галопира през онази ужасна нощ, когато видях лицето на сина си й случаят, или по-скоро провидението, ми даде възможност да избягам от фунг. Но от мястото, където лъвовете повалиха бедното животно, характерът му се промени. На места той е толкова тесен, че пътниците трябва да напредват в единична верига между скални стени с височина стотици стъпки. Там небето изглежда като синя панделка и даже по пладне пътят отдолу е потопен в мрак. На други места наклонът е толкова стръмен, че товарни животни едва можеха да се задържат. Действително скоро бяхме принудени да се прехвърлим от камилите на коне, свикнали на скалите. На други места пътят следваше ръба на зееща пропаст, тежко място за яздене, или завиваше край прави ъгли, където половин дузина мъже можеха да удържат цяла армия. На два пъти преминаваше през тунели, но дали бяха естествени, не зная.

Освен всичките тези препятствия срещу един нашественик имаше на интервали здрави порти, съчетани с кули, където стражи пазеха ден и нощ, и ями или сухи окопи пред тях, които можеха да се прекосят само с подвижни постове. По такъв начин читателят лесно ще разбере как, въпреки страхливостта на абати, вековният стремеж на фунг да превземат отново древната твърдина не бе увенчан с успех, докато в началото, поне така се разказва, са го овладели с една ориенталска хитрост. Тук трябва да добавя, че съществуват още два пътя към равнините — този, по който камилите бяха спуснати, когато тръгнах в моето посланичество за Египет, и друг, на север, където лежат големите блата. И двата тези пътя обаче са еднакво непроходими, във всеки случай за неприятел, атакуващ отдолу.

Трябва да сме изглеждали странна кавалкада, докато пълзяхме нагоре по този ужасен достъп. Отпред вървяха група благородници абати на коне, образувайки дълга лента от цветове и блестяща стомана. След тях идваха две роти пешаци, въоръжени с копия, в средата на които яздеха Детето на Царе, няколко от придворните и главните й офицери, следвахме ние, може би, както предполагаше Куик, за осуетяване евентуално бягство на пехотата в случай на изненада. В ариергард се движеха още кавалеристи със задължение да проверяват за преследвачи.

Не може да се каже, че ние, които заемахме центъра на движението, бяхме весела група. Орм, въпреки стоицизма си досега, явно беше много зле от шока на експлозията, че трябваше да го следят хора отстрани да не падне от седлото. Освен това бе дълбоко покрусен, че бяхме принудени да изоставим Хигс на вероятно жестока смърт. Още по-лош беше моят случай, бях оставил не само приятеля си, но и сина си в ръцете на дивите неверници.

Лицето на Македа не се виждаше от тънкото було, но имаше нещо в нейното Държане, което подсказваше, че изживява срам и отчаяние. Свеждането на главата й сочеше това. Мисля също така, че бе загрижена за Орм, понеже се обърна няколко пъти, като че да провери състоянието му. Сигурен бях, че е и възмутена от Джошуа и другите й офицери, защото при опит за разговор от тяхна страна не им обръщаше и най-малкото внимание. Колкото до принца, настроението му изглеждаше много понизено, въпреки че видимо бе преодолял болките от нараняването на гърба си, защото при една трудна отсечка от пътя слезе от коня и потича достатъчно активно. Във всеки случай, когато подчинените му се обръщаха към него, той само измърморваше някакви проклятия, а отношението му към нас, особено към Куик, не бе никак дружелюбно. И ако погледите можеха да убиват, сигурен съм, че трябваше да сме мъртви, преди да стигнем Портата на Мур.

Тази, така наречена порта, беше горното гърло на прохода, от където за пръв път видяхме да се простира огромно поле, обрамчено с планини. Това бе прекрасна гледка на слънчевата светлина. Почти в нашите крака, полускрит от палми и други дървета, лежеше самият град с плоски покриви на големи къщи, тъй като всяка изглеждаше да е строена в градина, без притискащи крепостни стени и други отбранителни съоръжения. Отвъд града, на север, се простираше лек наклон към далечните брегове на огромно езеро с обработени наоколо полета и вили между тях, а тук-таме — и селца.

Каквито и да бяха недостатъците на абати, явно бе, че са изкусни чифликчии, както прочутите си прародители, обитаващи нявга Юдея. Колкото и да беше се отдалечил във времето, евреинът се трудеше на почвата и тук, където много от неговите характерности се бяха изпарили под натиска на условията — особено свирепата храброст, която Титус познаваше — този вкус към земеделието оставаше у него по традиция.

Действително, като нямаха друг излаз на енергията си и с кого да търгуват, интересите на абати бяха концентрирани към земята. За и от нея те живееха и умираха. И тъй като количеството й се ограничаваше от планинската стена, този, който имаше най-много, бе велик измежду тях, този, който имаше малко, бе дребен, а този който нямаше нищо, бе практически роб. Техният закон бе преди всичко закон за земята. Техните амбиции, престъпления, всичко се свързваше със земята. От нея те съществуваха и ставаха богати, някои — с помощта на размяната. Те нямаха парични знаци, за пари се използуваха мерките от жито или друга продукция, коне, камили или техните еквиваленти в земя и така нататък.

И все пак странно бе наистина, че тяхната страна беше най-богатата на злато и други благородни метали от тези, за които бях слушал даже и в Африка. Според Хигс древните египтяни извличали сурово злато от нея на стойност милион фунта всяка година. Това-наистина мога да повярвам, защото сам видях античните мини, които се разработваха в повечето случаи като открити кариери по склоновете. И все пак за тези претендентевреи това злато нямаше особено значение. Представете си! Както се изразяваше Куик, толкова объркано положение на нещата бе достатъчно да накара християнин да почувствува тръпки и да си легне с мисълта, че краят на света е настъпил.

Но да се върнем към принц Джошуа, който изглеждаше да е най-висшият началник на армията. С някаква явно обичайна фраза той призова стражите на последните порти да бдят храбро и, ако стане нужда, да се разправят с неверниците, както някой си се е справил с Ог, Цар на Башан, и с други нещастници от различната вяра. В отговор получи усърдните им поздравления за избавлението му от страхотните опасности на нашето пътуване. Като завършиха тези формалности, изоставихме желязната бойна дисциплина и се спуснахме като радостна тълпа, или по-точно абати сториха това, за да се насладим на прелестите на мира. Действително никои победители, които се завръщат от най-отчаяно приключение, не можеха да бъдат поздравени по-топло. Щом като влязохме в покрайнините на града, жени, някои много красиви, изтичаха напред и прегърнаха своите господари или любими, като издигаха бебетата си за целувка. Малко по-нататък се появиха деца, които хвърляха рози и нарови цветя пред триумфалните им крака. И всичкото това, защото храбри мъже бяха яздили до дъното на прохода и обратно!

— Небеса, докторе! — възкликна присмехулният Куик, като забеляза тези демонстрации. — Небеса! Та какъв герой съм аз, щом като след завръщането ми от войната с тези бури, след като бях смятан за убит на Спион-Скоп и споменат в едно комюнике — да, споменат в комюнике на най-прочутия ас-генерал, пристигнах с куршум в дробовете в моето село и никой не ми обърна внимание, въпреки че бях писал на селския свещеник, между впрочем мой зет, с кой влак пътувам. Уверявам те, докторе, никой даже не ме почерпи чаша бира, да не говорим за вино. — И той посочи една жена, която предлагаше това питие на някого, на когото се възхищаваше.

— А колкото до сключване на ръце около шията и целуване — и той показа друг епизод, — моята стара майка само каза, че се „надявала да съм привършил със забавленията из чужбински места (както наричаха войниклъка), да се завърна у дома и да заживея почтено, по-добре късно, отколкото никога.“. Е добре, докторе, условията променят случаите или пък кръвта го прави, което е едно и също. Аз и не очаквах друго, както например и нашият капитан, който е извършил много повече. Но ми прилошава от тези абати и бих желал да съм далеч от тях. Старият Барунг е човек за мен.

Като минавахме по главната улица на този очарователен град Мур, придружени от радостните демонстранти, стигнахме най-после до централния площад — голямо, открито пространство, където в благоприятния климат растяха разкошни дървета и цветя. В началото на площада се издигаше дълга ниска сграда с белосани стени и позлатени кубета, а отзад се извишаваше близък склон, обграден с двойни стени и наводнен помежду им с ров, изкопан за целите на отбраната.

Това беше дворецът, в който при предишната ми визита бях влизал веднъж или дваж за формална аудиенция от Детето на Царе. Около останалата част на площада, всяка разположена в собствена градина, бяха къщите на великите сановници и благородници, а на западния край, между други обществени сгради, имаше синагога или храм, копие изглежда на построения от Соломон в Йерусалим, само че с по-малки размери. При входа на двореца се спряхме и Джошуа тръгна напред, за да запита намръщено Македа дали трябва Да отведе „езичниците“ (това бе учтивия му епитет за нас) в жилището за поклонници в западния град.

— Не, чичо мой — отговори тя. — Тези чуждестранни повелители ще бъдат настанени в крилото за гости на двореца.

— В крилото за гости на двореца ли? Това е необичайно — изкряка Джошуа, като се наду като огромен пуяк. — Спомнете си, племеннице, че все още сте неомъжена. Аз още не обитавам двореца, за да ви защитавам.

— Това открих в равнината отвъд — отговори тя, — и все пак съумях да се защитя. Но без повече приказки, моля ви. Мисля, че е необходимо тези мои гости да бъдат там, където са вече техните стоки — в най-безопасното място на Мур. Вие, чичо мой, както ни казахте, сте зле наранен, затова бяхте възпрепятствуван да приемете предизвикателството на султана на фунг. Идете си тогава да си починете. Аз ще ви изпратя дворцовия лекар незабавно. Лека нощ, чичо! Когато се възстановите, ще се срещнем отново, защото имаме много неща да обсъдим. Не, не, много сте любезен, но няма да ви задържам нито минута повече! Потърсете леглото си, чичо мой, и не забравяйте да благодарите на бога за отърваването ви от многобройните опасности.

При тази учтива подигравка Джошуа почервеня от ярост като пуяк. Преди да успее да отговори обаче, Македа изчезна под свода, така че му остана единствено да ни проклина, особено Куик, който бе предизвикал злополучното му падане от коня. За нещастие сержантът разбираше достатъчно арабски, за да схване смисъла на забележките му, които го възмутиха и той процеди:

— Замълчи, Свиньо, и запази очите си, където природата ги е поставила, или ще изпаднат!

— Какво каза неверникът? — се забърка Джошуа, на което Орм, съвземайки се от един пристъп на летаргията си, отговори на арабски:

— Той ви моли, о принце на принцовете, да си затворите благородната уста и да запазите благовъзпитаните си очи в орбитите им, за да не ги загубите. — При тези думи слушателите наоколо избухнаха в хомеричен смях, защото изкупителна черта на абати бе, че имаха чувство за хумор.

След това не зная точно какво стана, Орм показа признаци на припадък и аз трябваше да се погрижа за него. Когато се огледах отново, портите бяха затворени и няколко, ярко облечени прислужници ни отвеждаха към крилото за гости на двореца. Показаха ни нашите стаи — хладни и просторни зали, украсени с гледжосани плочки с чудновато оцветяване й красиви орнаменти, със семпли мебели от оцветено дърво. Това крило за гости съставяше самостоятелна сграда със собствен вход и нямаше коридор или друга връзка с главното здание. Пред него имаше малка градина, а отзад — двор с постройки, в които ни осведомиха, че са приютени нашите камили. До това време не забелязахме друго, падаше нощ, а бяхме твърде изтощени, за да извършим други наблюдения.

Освен това Орм беше отчайващо зле, толкова зле, че едва можеше да ходи, като се опираше на раменете ни. Все пак не се успокои, докато не се увери, че складовете ни са в безопасност. Преди да можем да го убедим да си легне, той настоя да го подкрепим до едно подземие с обковани с мед врата, което офицерите отвориха, за да покажат пакетите взрив, свалени от нашите камили.

— Пребройте ги, сержанте! — нареди той и Куик се подчини.

При светлината на една лампа, държана при отворената врата от офицера, той провери опаковките и доложи:

— Всичко е точно, сър!

— Много добре, сержанте. Заключи вратата и вземи ключовете!

А когато офицерът се възпротиви да ги даде, той се нахвърли върху него така яростно, че онзи ги предаде и като вдигна рамене, си отиде навярно да докладва на началниците си.

Едва тогава сложихме Орм в леглото. Той се оплакваше от непоносимо главоболие и не желаеше да вземе нищо друго освен малко мляко и вода. Прегледах го и като установих, че няма дълбоки наранявания, дадох му силно приспивателно от малката ми пътна медицинска чанта. За голямо наше облекчение това му подействува и след двадесетина минути изпадна почти в безсъзнание, от което не се пробуди много часове. Куик и аз се измихме, хапнахме малко от храната, която бяхме донесли със себе си, и след това на смени бдяхме над капитана през цялата нощ.

Когато бях на пост в около шест часа сутринта, той се събуди и поиска да пие. Дадох му. След това започна да бълнува и когато премерих температурата му, установих, че има силна треска. Накрая той отново заспа, като се събуждаше от време на време и искаше още вода.

Два пъти през нощта и рано сутринта Македа изпращаше хора да се осведомят за състоянието му и очевидно не бе доволна от отговорите, защото към десет часа пристигна лично, придружена от две придворни дами и дългобрад лекар старец — придворния лекар, както разбрах.

— Мога ли да го видя? — попита тя загрижено. Отговорих утвърдително с молба да бъдат съвсем тихи. Тогава ги заведох в затъмнената стая, където Куик стоеше като статуя до леглото. Той прие присъствието им само с мълчалив поздрав. Македа се взря в пламналото лице на капитана и в почерненото му чело, ударено от газовете на експлозията. Докато го гледаше, забелязах, че красивите й теменужни очи се замъглиха със сълзи. После тя рязко се обърна и напусна болничната стая. Пред вратата махна на придружителите да се отстранят и ме запита шепнешком:

— Ще оживее ли?

— Не зная — отговорих неопределено, защото смятах за най-правилно да научи истината. — Ако страда само от шок, преумора и треска, смятам да се съвземе, но ако експлозията или ударът по главата му се причинили спукване на черепа или мозъчно сътресение, тогава…

— Спасете го! — прошепна тя. — Ще ви дам всичко, което аз… не, извинете ме. Каква нужда има да ви изкушавам вас, неговият приятел, с награда? Само, моля, спасете го, спасете го!

— Ще направя, каквото мога, господарке, но изходът е в други ръце — отговорих аз и точно тогава нейните придружителки се приближиха и сложиха край на разговора.

До ден днешен споменът за този равин, дворцовия лекар, ми действува като кошмар, защото от всички медици-глупаци, които някога съм срещал, той бе най-яркият. Той ме преследваше навсякъде, като ми препоръчваше лечения, абсурдни даже и за средните векове. Най-малко вредното от тях, спомням си, бе главата на бедния Орм да бъде напластена със смес от масло и от костите на мъртвородено дете и да му се дава да пие някаква отвратителна отвара, специално благословена от свещениците. Имаше и други подобни „лекарства“, които сигурно щяха да го убият за половин час. Ех, отървах се най-после от него за момента и се върнах към моето бдение. Това бе тъжна работа, защото моите знания не можеха да ми определят, дали пациентът ми щеше да живее или да умре. В днешно време младите хора биха могли да знаят или да кажат, че знаят, но трябва да се помни, че като лекар бях напълно изостанал. А как можеше да бъде иначе, като бях прекарал най-хубавите години на живота си в пустинята, без да вървя в крак с медицинската практика.

Три дни изминаха на лекарските ми терзания и те бяха твърде безпокойни дни. Макар да не го съобщавах на никого, допусках, че болният има някаква вътрешна повреда на черепа и щеше да умре или в най-добрия случай — да се парализира. Обаче Куик беше на друго мнение. Той каза, че е виждал двама души в такова състояние, причинено от избухването на големи бомби. И двамата се били възстановили, въпреки че единият станал… идиот. Но Македа първа ми даде някаква надежда. На третата вечер та дойде и седна до Орм, а прислужниците й застанаха на известно разстояние. Когато тя го напусна, имаше нов изглед на лицето й, много щастлив изглед, който ме Накара да я запитам какво се е случило.

— О! Той ще живее! — отвърна Македа. Запитах я какво я кара да мисли така.

— Това — отвърна тя, като се изчерви, — че той внезапно погледна нагоре и на моя собствен език ме попита какъв е цветът на очите ми. Отговорих, че зависи от светлината.

— Съвсем не — каза той. — Те са винаги ви-о-ле-то-ви. Сега, лекарю Адамс, кажете ми какъв е този цвят виолетов?

— Това е цветът на малко диво цвете, което вирее на Запад през пролетта, о Македа — много красиво и благоуханно цвете, тъмносиньо като твоите очи.

— Наистина, лекарю — каза тя. — Добре, аз не познавам това цвете, но какво от туй? Вашият приятел ще живее и ще бъде с разум. Умиращ човек не се вълнува от цвета на очите на една жена, а лудият не определя този цвят правилно.

— Радваш ли се, о Дете на Царе?

— Разбира се — отговори тя, — като се има предвид, че само този капитан може да се оправи с огнените вещества, донесени от вас, затова е необходимо да не умира.

— Разбирам — отвърнах аз. — Да се помолим, че ще можем да го запазим жив. Обаче има различни видове огнени вещества, о Македа, и с едно от тях, което излъчва виолетови пламъци, не съм сигурен дали моят приятел ще се справи. А все пак в тази страна то може да бъде най-опасното от всички.

При тези думи Детето на Царе ме изгледа гневно, после внезапно се засмя по един тих начин, и без да каже нещо, повика прислужниците си и напусна помещението.

— Много изменчиво същество е жената, сър — забеляза Куик (навярно искаше да каже „променливо“). Например тази. Идва по този коридор като изтощен кон, тътрейки крака, та да чуя токовете й по пода. Обаче сега излиза като елен, който търси другарката си — главата високо и с вдигнато копито. Как си го обясняваш, докторе?

— Най-добре е да запиташ дамата сам, Куик. Изяде ли капитанът супата, която тя му донесе?

— До капка, сър, и се опита да целуне ръката й след това, нали още е замаян. Бедният човек, бедният човек? Навярно не знае по-добро нещо. Той ще съжалява, когато се съвземе.

— Без съмнение, сержанте. Но междувременно да се радваме, че духовете и на двамата се подобриха и ако тя донесе още супа в мое отсъствие, остави го да я вземе. Винаги е добре, когато се угажда на болни и на жени.

— Да, докторе, но… — добави той с внезапно помръкнало лице, — болните понякога оздравяват и, тогава какво става с жените?

— Достатъчно е едно зло за един ден — отвърнах аз. — По-добре е да излезеш и да се разтъпчеш. Мой ред е да бдя. — Обаче в себе си помислих, че Съдбата вече е хвърлила напред злокобната си сянка и тя лежи дълбоко във виолетовите очи на Македа.

И така, да бъдем кратки, това бе повратната точка в болестта на Орм и от този ден се възстановяваше бързо, защото се разбра, че нямаше скрита повреда в черепа му и че страда само от шока и треска. По време на оздравяването му Детето на Царе идваше да го види няколко пъти или, да бъде точен, всеки следобед. Разбира се, нейните визити бяха официални, с други думи, тя винаги бе придружавана от няколко от прислужниците си, от този трън в очите ми — стария лечител, и от един или двама чиновници или дежурните офицери. И понеже сега Орм бе преместван денем в една огромна приемна, придворните спираха в единия й ъгъл, докато тя разговаряше с него в другия, така че нейните посещения бяха от личен характер, като се изключи моето и на Куик присъствие. А и ние не винаги стояхме там, болният ми бе извън опасност и двамата често излизахме на езда да разглеждаме Мур и околностите му.

Може да ме запитат какво са говорили те в такива случаи. Мога само да отговоря, че, доколкото съм чул, общата тема бе политиката в Мур и неговата вечна война с фунг. И все пак трябва да е имало и други теми, които не съм чул, понеже случайно открих, че Орм бе запознат с много от частните работи на Македа, за които би могъл да разбере само от нейната уста. Така, когато се осмелих да забележа, че може би не е много разумно за един млад мъж в неговото положение да става толкова интимен с наследствения владетел на едно изключително племе, каквото бе абати, той отговори бодро, че това няма ни най-малкото значение, тъй като съобразно древните им закони тя можеше да се омъжи само за някой от собствената й фамилия. Този факт правеше всякакви усложнения невъзможни. Тогава запитах кой от нейните братовчеди (знаех, че има няколко) бе щастливецът, той отговори:

— Нито един. Всъщност мисля, че тя официално е сгодена за този неин дебел чичо, човекът, който надува собствената си тръба толкова силно, но не трябва да добавям, че това е само форма, на която тя се подчинява, за да държи останалите настрана.

— Ах! — възкликнах аз. — Чудя се дали принц Джошуа мисли това само за форма.