Пръстенът на Савската царица

Глава IIIПрофесорът отива на лов

От цялото продължително пътуване през пустинята, докато преминахме гората и достигнахме равнините, обграждащи планините на Мур, мисля, че имаше само няколко случки, за които би следвало да разкажа на читателя. Първата бе при Асуан, където едно писмо и различни телеграми достигнаха капитан Орм и той ми ги показа, понеже до това време бяхме станали интимни приятели. Те му съобщаваха, че тайното бебе, оставено от чичо му, внезапно заболяло и умряло от някакво детско заболяване, така че той отново бе наследник на огромно имение, което смяташе да е загубил, понеже вдовицата ползуваше само приживе някое от движимите имущества. Аз го поздравих, като предположих, че нямаше да имаме удоволствието от компанията му до Мур.

— Защо не? — запита той. — Казах, че ще отида, и смятам да отида. Наистина аз подписах и документ в този смисъл.

— Действително — отговорих аз, — но условията изменят случаите. Смея да твърдя, че ако едно приключение е може би достатъчно добро за млад и с добро възпитание пламенен и предприемчив мъж без особени приходи, вече не е достатъчно добро за човек, който има снаряд на краката. Помислете какво означава един топуз за мъж с вашето потекло, интелект, постижения и сега голямо богатство, дадено ви от младостта. Ами с тези предимства няма абсолютно нищо, което да не бихте могли да направите в Англия. Можете да влезете в парламента и да управлявате страната. Ако пожелаете, бихте могли да станете лорд. Можете да се ожените за всяка, която не е с кралска кръв. Накратко, с необикновено малки усилия от ваша страна кариерата ви е осигурена. Не отхвърляйте сребърната лъжичка така, за да умрете може би от жажда в пустинята или в битка с незнайни племена.

— О, не зная — отговори той. — Никога не съм имал влечение към лъжички, сребърни или други. Когато загубих тази, аз не плаках и сега, когато я намерих отново, няма да пея. Във всеки случай отивам с вас и вие не можете да ме възпрепятствувате според споразумението. Само че, когато имам сега толкова много за оставяне, предполагам, че ще трябва да направя най-напред завещание и да го пратя по пощата у дома, което е неприятно.

Точно тогава професорът влезе, последван от крадлив арабски търговец, с когото се мъчеше да се споразумее за някакъв античен предмет. Когато търговецът бе изхвърлен, положението бе разяснено на Хигс. Каквито и да бяха недостатъците му при дребни неща, той не бе егоист при едри и затова каза, че се съгласява с мен: при дадените обстоятелства, за собствен негов интерес Орм би трябвало да напусне.

— Можеш да си спестиш труда, стари приятелю — отговори капитанът, — по тази причина, ако не по друга. — И той му подхвърли едно писмо през масата, което видя после.

Накратко, то бе от младата дама, с която бил сгоден преди и която го отхвърлила, щом загубил богатството си. Сега тя изглежда отново бе изменила мнението си и макар да не споменаваше за това, може би е нескромно да се предполага, че точно новината за смъртта на това неудобно дете имаше връзка с нейното решение.

— Отговори ли на това? — запита Хигс.

— Не — каза Орм и стисна зъби. — Не отговорих и няма да отговоря било писмено или устно. Възнамерявам да тръгна утре за Мур и да пътувам толкова надалеч по този път, колкото е угодно на съдбата. А сега ще отида да разгледам онези скални скулптори при водоскока.

— Е добре, това е свършено — каза Хигс, след като той излезе. — И що се отнася до мен, аз съм радостен, понеже някак си смятам, че той ще ни бъде полезен сред тези Фунг. Също така, че ако си бе отишъл, предполагам, че и сержантът ще си отиде, а какво ще правим ние без Куик, бих желал да зная?

По-късно аз разговарях със споменатия Куик по същата работа, като му повторих моето мнение. Сержантът ме изслуша с почитта, която винаги бе така любезен да показва спрямо мене.

— Моля за извинение, сър — каза той, когато свърших, — но смятам, че сте и прав, и крив. Всяко нещо има два края, нали? Казвате, че ще бъде отвратително за капитана да се остави да го убият, щом сега има толкова много пари, за да живее, когато животът е толкова малоценен, а парите са скъпи, редки и трудно се намират. Ние не се възхищаваме на царете, а на короните им, не на милионерите, а на милионите им. Обаче в края на краищата милионерите не вземат милионите със себе си, защото провидението като природата мрази прахосването, знае, че ако това стане, те ще се стопят. Така един мъртвец дава хляб другиму, както казва пословицата, или може би трябваше да кажа сладкиш за такива случаи. Все пак изобщо, сър, признавам, че сте прав относно прахосването на щастието. Обаче сега идва другият край. Познавам тази млада дама, за която капитанът бе сгоден. Това не би станало, ако той бе послушал моя съвет: от всички студенокръвни малки змии, които някога съм виждал, тя е най-змийската, макар да признавам, че е красива. Соломон е казал набързо, че не е откривал честна жена, но ако бе срещнал уважаемата мис — ех, няма значение името й, той би го казал бавно и би продължил да го повтаря. Сега никой не би трябвало да приеме обратно слуга, който е заявил, че ще напуска, а после — че съжалява, защото, ако го стори, съжалението скоро ще мине у другата страна. А толкова по-малко би трябвало да вземе обратно годеница и по-добре е да се удави — аз опитах веднъж и зная.

Така че това е краят на историята.

— Но — продължи той след малко — има няколко гладки неща като тази змиорка, която хванах в Нил. Едното е, че капитанът обеща и се закле да изкара тази експедиция, а ако човек трябва да умре, би трябвало да умре честно, без да наруши думата си. Второто е, което ви казах в Лондон при подписването, че той няма да умре нито минута по-рано, отколкото му е писано, и нищо няма да му се случи, освен предопределеното да стане. Следователно няма никакъв смисъл да се тревожи човек за каквото и да било и това е, в което Изтокът е далеч напред пред Запада. А сега, сър, ще отида да нагледам камилите и тези нечистокръвни еврейски момчета, които вие наричате абати, а аз — неверни крадци, защото, ако могат да пъхнат крадливите си пръсти в тенекиите с пикринови соли, като ги помислят за сладко, както ги залових вече да опитват това, може нещо да стане в Египет, да накара фараоните да се обърнат в гробовете си, а Десеттях Чуми да изглеждат детска игра.

И така, като завърши дългата си реч, Куик си отиде и след определеното време ние потеглихме за Мур.

Вторият инцидент, заслужаващ може би да се отбележи, бе едно приключение, което ни се случи подир два от четирите месеца наше пътуване. След изтощително бродене из пустинята, ако помня точно, две седмици откак кучето фараон, за което ще има скоро надълго да разказвам, бе станало притежание на Орм, достигнахме един оазис, наречен Зеу. Там бях спирал по пътя ми надолу към Египет. В този оазис, макар и с неголеми размери, притежаващ извори с прекрасна вода и горички от фурмови дървета, случи се да ни посрещнат много добре, понеже преди имах късмета да излекувам шейха му от атака на офталмия и някои от хората му от различни болести с добри резултати. Така, въпреки че изгарях да продължим, съгласих се с другите, че ще бъде разумно да приемем предложението на керванския ни водач, умен и способен мъж, но според мен нечестен абати на име Шадрах, да лагеруваме в Зеу за една седмица, за да починем и нахраним камилите ни, почти напълно изтощени от бедната растителност на пустинята.

Този Шадрах, може да допълня тук, когото другарите му по неизвестна досега за мен причина наричаха Котката, бе забележителен заради тройните белези върху лицето си. Той ме информира, че били оставени от ноктите на лъв. Най-големите неприятели на това племе в Зеу бяха лъвовете, които през определени сезони на годината, предполагам, при недостатъчна храна, слизаха по склоновете на редицата хълмове, простиращи се на изток и запад на разстояние около петдесет мили северно от оазиса. Като пресичаха пустинята, те убиваха много от овцете, камилите и другите говеда на Зеу, а често и хора от племето, които можеха да срещнат. И понеже тези бедни зеу фактически не притежаваха огнестрелни оръжия, бяха безпомощни пред зверовете, ставащи все по-дръзки. Наистина единственото им средство бе да обграждат с краал от каменни стени животните си през нощта и да се крият в колибите си, които те рядко напускаха между залез и изгрев, освен за да подхранят огньовете, които палеха да подплашат кръвожадните животни, бродещи из градчето.

Макар че сезонът на лъвовете да бе сега в пълен разгар, случи се така, че през първите пет дни на престоя ни в Зеу не видяхме нито една от тези големи котки. Все пак в тъмнината ние ги чувахме да реват далеко. На шестата нощ обаче бяхме разбудени от вопли, които идваха от селото на около миля от нас. Когато отидохме призори да видим какво се е случило, бяхме посрещнати от тъжна процесия, излизаща от стените. Начело вървеше посивелият стар главатар, последван от известен брой пищящи жени, които във възбуждението си, или може би в знак на траур, бяха пропуснали да извършат утринния си тоалет, и от четирима мъже, които носеха нещо ужасно върху врата от преплетени върбови клони.

Скоро научихме какво бе станало. Изглежда, че два или три гладни лъва бяха проникнали през покрива от палмови листа на колибата на една от шейховите жени — тази, чиито останки бяха положени върху носилката. Освен че бяха я убили, те отвлекли и сина му. И сега той идваше да умолява нас, белите хора, които имаха пушки, да отмъстят на лъвовете, които, щом веднъж са вкусили човешко, щяха да унищожат още негови хора. Чрез преводач, знаещ арабски, защото даже Хигс не можеше да разбере особения диалект на зеу, той обясни с възбудени и несвързани думи, че зверовете дебнат горе между пясъчните хълмове не много далече, където дебели тръстики растяха около малко изворче. Бихме ли отишли да ги убием и да спечелим благословията на зеу?

Аз не казах нищо по простата причина, че ни предстояха толкова големи задачи, а и не желаех никой от нас да отиде срещу настървените лъвове, въпреки че винаги обичах спорта. Има моменти, когато се ловува и когато не се ловува. Струваше ми се, че освен за целите на изхранване, това наше пътуване спадаше към втория вид. Обаче, както и очаквах, Оливър Орм буквално подскочи при предложението. Така стори и Хигс, който напоследък тренираше с една карабина и започна да си въобразява, че е добър стрелец. Той възкликна високо, че нищо няма да му направи по-голямо удоволствие, особено пък като е сигурен, че лъвовете са всъщност страхливи и прехвалени зверове. От този миг предчувствувах нещастието. Все пак казах, че и аз ще отида, едно, че не бях гръмвал на лъв от дълго време и имах да разчиствам сметки с тези зверове, които, ако си спомняте, едва не ме убиха в планината на Мур, и друго — понеже смятах, че бих могъл да бъда полезен като познавач на пустинята, а също така и на племето зеу, по-добре от професора и от Орм.

И така взехме карабините, патрони, към които, като премислихме, прибавихме и две големи бутилки с вода, и направихме обилна закуска. Докато се подготвяхме да тръгнем, Шадрах, водачът на камиларите абати, същият с белязаното лице, наречен Котката, дойде при мен и ме запита накъде отиваме. Отговорих му, а той каза:

— Какво общо имате с тези диваци и с техните неприятности, господарю? Няма значение, ако няколко от тях бъдат убити. Пък щом желаете да стреляте по лъвове, има много такива в страната, към която пътувате. Имайте предвид, че лъвът е фетишът на фунг и следователно никога не го убиват. Но пустинята около Зеу е опасна и може да ви се случи нещастие.

— Тогава ни придружете — намеси се професорът, между когото и Шадрах нямаше никакви симпатии, — защото с вас, разбира се, би трябвало да сме в пълна безопасност.

— Не е тъй — отговори той. — Аз и моите хора се отморяваме. Само луди хора биха отишли да ловуват безполезно на диви зверове, когато биха могли да почиват. Не сме ли получили и така предостатъчно от пустинята, та търсим и нейните опасности? Ако знаехте всичко за лъвовете, както и аз, бихте ги оставили на мира.

— От пустинята ние също сме получили достатъчно, но от ловуването — твърде малко — забеляза капитанът, който говореше добре арабски. — Лежете в леглата си. Ние отиваме да убием зверовете, които измъчват бедните хора, дето ни посрещнаха толкова любезно.

— Да бъде така — каза Шадрах с усмивка, която ми се стори доста злобна. — Един лъв направи това — показа той ужасния троен белег на лицето си. — Дано богът на Израел да ви предпази от лъвовете. Запомнете, господари, че вече камилите са освежени, така че тръгваме вдругиден, ако времето се задържи, иначе, щом вятърът духне върху отсрещните пясъчни хълмове, никой човек не може да живее между тях. — И той вдигна ръката си, разгледа внимателно небето под сянката й и после изръмжа, обърна се и изчезна зад една колиба.

През цялото време сержант Куик бе зает наблизо да мие тенекиените съдове за закуска, на пръв поглед неосъзнаващ какво става наоколо. Орм го повика, той приближи и застана мирно. Спомням си, че помислих колко странно изглеждаше той в тази обстановка — високата му кокалеста фигура, облечена в полувоенни дрехи, вдървеното му лице, гладко избръснато, сребристосивата му коса старателно разделена на две и слепена към главата с помада или нещо подобно по стария обичай на редниците, а сивите му стоманено-пронизителни очи оглеждащи всичко наоколо.

— Идваш ли с нас, сержанте? — запита Орм.

— Не, ако не ми заповядате, капитане. Обичам ловуването достатъчно, но при отсъствието на тримата ви някой трябва да пази складовете и транспорта, така че мисля кучето фараон и аз по-добре да останем.

— Може би си прав, сержанте, само че вържи фараон, или той ще ме последва. Е добре, какво искаш да кажеш? Изплюй камъчето.

— Само това, капитане. Въпреки че съм служил през три кампании между тези тук араби (за Куик всички африкански туземци северно от екватора бяха араби, а южно от него — негри), не мога да кажа, че говоря техния език добре. И все пак разбрах, че този приятел, когото наричат Котката, не харесва това ваше пътуване. Моля за извинение, капитане, но каквото и друго да е Котката, той не е глупак.

— Нищо не мога да сторя, сержанте. На първо място, няма да е правилно да се поддаваме на неговите хрумвания сега.

— Това е вярно, капитане. Щом веднъж е издигнато, право или криво, дръж знамето високо и без съмнение ще се завърнеш здрав и читав, ако е предопределено да стане това.

После, като се успокои по въпроса, сержантът хвърли око на нашето снаряжение, за да види дали нещо не е забравено, бързо се увери, че карабините бяха изправни, рапортува, че всичко е в ред, и се завърна при съдовете си. Малко можеше някой от нас да предполага при какви условия щяхме да се срещнем отново с него.

След като напуснахме градчето и вървяхме около миля покрай оазиса, придружавани от зеу, въоръжени с копия и лъкове, бяхме отведени от озлочестения главатар, който също действуваше като следотърсач, в околните пясъци. Пустинята тук, въпреки че я помнех достатъчно добре, бе различна от всяка, срещана до тогава през това пътешествие. Състоеше се от огромни и стръмни пясъчни хълмове, някои от тях почти триста стъпки високи и разделени един от друг чрез дълбоки, прорязани от ветровете долини. На неизвестно разстояние, докато бяха в близост до влажния въздух на оазиса, тези пясъчни планини раждаха растителност от различни видове. Скоро обаче преминахме в самата пустош и известно време се катерехме и слизахме по стръмни подвижни склонове, докато от билото на един от тях главатарят посочи нещо, което в Южна Африка наричат впадина или влей, покрита със зелени тръстики, и обясни с жестове, че там лежат лъвовете. Спуснахме се по стръмен наклон и застанахме на пусия — аз на върха, а Хигс и Орм малко по-надолу от двете страни на този влей. Като свършихме това, изпратихме зеу да думкат срещу нас, защото, макар че тръстиките растяха нагъсто покрай пътя на подземните води, мястото беше тясно и не повече от четвърт миля дълго.

Едва карачите навлязоха във високата тръстика, явно със страх, защото доста от тях се отдръпнаха от авантюрата, когато силни вопли ни осведомиха, че нещо е станало. Една-две минути по-късно видяхме двама от тях да изнасят силно разкъсаните останки от сина на главатаря, отвлечен предната нощ.

Точно тогава видяхме и нещо друго. На половин път надолу към билото голям лъв-мъжкар изскочи на открито и започна да се измъква към пясъчните хълмове. Това бе на около двеста ярда от Хигс, който се случи най-близко до него, ала далеч извън обстрела му. Професорът обаче, който съвсем не беше привикнал на лова или въобще на някакъв спорт и като всички новаци бе страшно настървен за плячка, вдигна пушката си и гръмна, като че стреляше по заек. По някаква чудна случайност изстрелът бе точен и куршумът удари лъва зад плешката, премина през сърцето и го повали мъртъв като камък.

— По дяволите! Видяхте ли това? — извика Хигс от възхищение. После без даже да презареди оръжието си, хукна с всички сили към проснатия звяр, последван от мен и Орм, доколкото изненадата ни позволи.

Като тичаше по ръба на блатото, Хигс бе преминал около сто ярда от разстоянието, когато внезапно срещу него се нахвърли от високите тръстики втори лъв или поточно лъвица. Професорът се обърна и стреля наслука с лявата цев на пушката си, без даже да докосне побеснелия звяр. В следния миг за наш ужас го видяхме по гръб с надвиснала над него лъвица, която пляскаше с опашката си и ръмжеше. Ние изкрещяхме, както тичахме, същото сториха и зеу, без да направят опит да помогнат. В резултат лъвицата, вместо да разкъса Хигс, обърна забъркано глава първо на едната страна, после на другата. По това време аз, далеч напред пред Орм, бях много близо, на около тридесет ярда, но все още не смеех да стрелям, за да не убия моя приятел. В този миг лъвицата се съвзе, просна се върху поваления Хигс и въпреки че той я удряше с юмруците си, свали муцуната си, явно с намерението да му отхапе главата.

Сега виждах, че ако се колебая повече, всичко ще бъде свършено. Лъвицата бе много по-дълга от Хигс, къс и пълен човек, и задната й част стърчеше отвън краката му. Там се прицелих бързо и натиснах спусъка. В следния миг забелязах куршума да пронизва тялото на голямото животно. То скочи нагоре с рев, като единият му заден крак се люлееше, и след мигновено колебание избяга към пясъчния хълм. Сега Орм, който беше зад мен, стреля също и вдигна прах под корема на лъвицата, но въпреки че имаше повече патрони (пушката му бе автоматична), преди кой да е от нас да повтори, тя изчезна зад една купчина. Като я оставихме да иде където ще, изтичахме към Хигс и очаквахме да го намерим или мъртъв, или зле сдъвкан. Обаче за наше удивление и радост професорът скочи със черните си очила още на носа, като пълнеше пушката си в движение, и хукна след ранената лъвица.

— Върни се обратно! — извика капитанът, но го последва.

— За нищо на света! — изкрещя Хигс с пискливия си глас. — Ако смятате, че ще оставя една голяма котка да ми седи на стомаха за нищо, много сте сгрешили.

На върха на първия хълм дългокракият Орм го настигна, но да го убеди да се върне не бе нито по неговите, нито по моите сили, когато пристигнах. Извън драскотината на носа, която го смъдеше и леко кървеше, открихме, че той е съвсем читав, освен засегнатото самочувствие. И напразно го молехме да се задоволи с късмета си и завоюваните почести.

— Защо? — попита той. — Адамс рани звяра и аз бих убил по-скоро два лъва, отколкото един. Освен това имам сметка за уреждане. Но ако вие, приятели, се страхувате, можете да си идете у дома.

Е добре, признавам, че бях наклонен да приема предложението, но Орм отговори раздразнен:

— Хайде, хайде. Това решава въпроса, нали? Ето, там върви следата — виждаш ли кръвта? Хайде да вървим спокойно и да си задържаме дъха. Можем да стигнем до нея където и да е, но не опитвай вече далечни изстрели. Няма да убиеш още един лъв на двеста и петдесет ярда.

— Добре — каза Хигс, — не се обиждай. Не искам да кажа друго, освен че ще науча това животно на разликата между бял човек и зеу.

Тогава започна моето маршируване по следите от кръв нагоре и надолу по стръмните пясъчни склонове. Когато вървяхме вече около половин час, духът ни се повдигна, щом видяхме лъвицата на едно възвишение на петстотин ярда разстояние. Точно тогава и няколко зеу ни достигнаха и се включиха в лова, макар и без ентусиазъм.

Междувременно денят напредна и горещината нарасна, докато стана тъй интензивна, че топъл въздух танцуваше над пясъчните грамади като милиарди мушици. При това слънцето не се виждаше, защото бе закрито от нещо като мъгла. Странна тишина, необичайна даже за пустинята, тегнеше над земя и небе. Можехме да чуем как песъчинките се стичат по хълмовете. Зеу, които ни съпровождаха, станаха неспокойни и посочиха нагоре с копията си, после назад към оазиса, отдавна загубен от очите ни. Накрая, когато не ги наблюдавахме, те изчезнаха. Аз също бих ги последвал, предполагах, че имат някаква основателна причина за внезапното си побягване. Обаче Хигс отказа да се върне и Орм, когото неговата глупава подигравка още го нервираше, само сви рамене и не каза нищо.

— Нека черните кучета си идат — възкликна професорът, докато си избърсваше черните очила и лицето. — Те са страхливи крадци. Вижте! Ето я къде пълзи отляво. Ако изтичаме около този пясъчен хълм, би трябвало да я пресрещнем.

И така ние изтичахме около пясъчния хълм, но не я срещнахме, въпреки че след дълго търсене отново открихме кървавата следа. Следвахме я няколко мили и в различни посоки, докато Орм и аз се чудехме на ината и издръжливостта на Хигс. Накрая, когато даже и той започна да се отчайва, застигнахме лавицата в една долчинка и стреляхме няколко пъти по нея, докато тя изкуца на отсрещния склон. Един куршум я удари, защото тя се изтъркули, но после отново се изправи и зарева. Всъщност куршумът бе от пушката на капитана, но Хигс, както много неопитни ловци, бе завистлив спортист и заяви, че това бе неговият, и ние не сметнахме, че си заслужава да му противоречим.

Затътрихме се по-нататък и точно зад рида се натъпкахме право на лъвицата, която седеше като грамадно куче. Тя бе толкова наранена, че не можеше да направи друго, освен да ръмжи ужасно и да удря въздуха с лапи.

— Сега е моят ред, стара вещице! — Изрече Хигс и направо не я улучи от разстояние пет ярда. Вторият изстрел бе по-сполучлив и тя се търкулна настрани мъртва.

— Хайде — каза екзалтираният професор, — ще я одерем. Тя седя на мен и аз възнамерявам да седя на нея дълго време.

Така започнахме работата, въпреки че аз, който имах голям опит в тази пустиня, не харесвах времето и желаех да оставим звяра, за да се върнем в оазиса. Това бе продължително занимание, защото бях единственият от нас с практически знания за дране на животни — нещо извънредно неприятно в тази горещина.

Накрая всичко бе свършено и след като сгънахме кожата върху една карабина, за да я носим двама, подкрепихме се от шишето с вода (аз залових професора да си измива кръвта от лицето и ръцете с малко от скъпоценната течност). После тръгнахме към оазиса, за да открием, въпреки сигурността ни за пътя, че нито един от нас няма и най-малка представа за истинската му посока. В бързината на заминаването бяхме забравили да вземем компас, а и слънцето, което би могло да ни бъде водач при обикновени пустинни условия и на което винаги разчитахме, бе скрито сега зад чудноватата, вече описана мъгла.

Така че доста разумно бе решението ни да се върнем на пясъчния ръб, където бяхме убили лъвицата, и след това следвахме стъпките си назад. Това ни изглеждаше съвсем просто, защото на половин миля се издигаше идентичен рид. Ние го достигнахме, мърморейки, защото лъвската кожа беше тежка, за да открием, че това е съвсем различен рид. Тогава, след размишление и обсъждане, разбрахме точната си грешка и се отправихме към окончателно истинския рид — със същия резултат.

Ние просто бяхме загубени в пустинята!