Пръстенът на Савската царица

Глава VФараон създава грижи

Около шест седмици бяха изминали и най-после видът на околността започна да се променя. Накрая излязохме от безкрайната пустиня, през която пропътувахме толкова мили — най-малкото хиляда, според нашите наблюдения и преценки, които сравних с тези, направени по време на пътуването ми на Изток. Нашият поход, след голямото приключение при оазиса, бе лишен от всякакви изненадващи случки. Всъщност той бе страшно монотонен и все пак, колкото и да е странно, имаше известно очарование — най-малкото за Хигс и Орм, за които преживяването бе ново.

Пътувахме ден след ден през безкрайно море от пясък, толкова далечно, толкова непосещавано, че по цели седмици никакъв човек не пресичаше пътя ни, даже и странстващи бедуини на пустинята. Ден след ден виждахме големия черен диск на слънцето да изплува от източните пясъци в сребърно море. Или пък в този чист въздух следяхме как съзвездията, по които насочвахме пътя си, извършват величественото си придвижване през космоса. И все пак знаехме, че тази огромна област, сега напълно безлюдна и пуста, някога е познавала стъпките на отдавна забравени мъже, крачили по пясъците, по които ходехме ние сега, изкопавали са кладенците, от които пиехме.

Армии са марширували през тези пустини и са загивали там, защото стигнахме веднъж до едно място, където скорошна страхотна буря почти бе оголила скалата и намерихме отдолу скелетите на хиляди войници заедно с тези на товарните им животни. Между тях имаше острия на стрели, на саби, парчета от ризници и рисувани дървени щитове.

На това място бе погинала цяла войска. Може би Александър я бе изпратил, а може би някой по-ранен владетел, чието име не даваше вече ехо на земята. Най-малкото бяха умрели, защото видяха мемориала на това погребално предприятие. Тук лежаха царете, капитаните, войниците и държанките, тъй като намерихме и женски кости, натрупани отделно, някои от тях все още с дълги коси върху черепите. Те показваха къде бедните изплашени жени са се скупчили заедно при последната катастрофа на заколение или глад, жажда и навеян пясък. О, ако тези кости можеха да говорят, каква приказка щеше да бъде тяхната!

Имало е също така градове в тази пустиня, някога оазиси, сега затрупани, освен може би някой задръстен от пясъка извор. Два пъти откривахме основите на такива места — стари стени от глина или камък, яки скелети на древни домове, раздробени от движещите се пясъци, които някога са били сцената на човешки надежди и страхове, там някога юначни мъже са се раждали, любили и умирали, красиви девойки са пристъпвали гордо, палави деца са играели, а доброто и злото са се преборвали във вечно противостоене. Може би някой Йов е живял тук и е написал безсмъртната си жалба или някой цар на Содом е претърпял върховното бедствие. Всичко, което ние, западните ора, научихме при съзерцанието на тези развалини, бе, че светът е много, много стар.

Една вечер срещу чистото небе се появи неясното очертание на извисяващи се скали под формата на конска подкова. Това бяха планините на Мур — на много мили разстояние, но все пак планините на Мур, които съзряхме най-после. На следната утрин започнахме да се спускаме през гориста местност към широка река, навярно приток на Нил, въпреки че по този въпрос нямам сигурна информация. Три дни по-късно стигнахме до бреговете на тази река, следвайки някакъв стар път, като прекарвахме разкошно по целия маршрут, понеже имаше много дивеч, а изобилие ядяха до пръсване. Явно, че бяхме пристигнали навреме, защото планините на Мур бяха скрити от облаци и можехме да видим, че валеше в равнините помежду ни. Дъждовният сезон бе настъпил и ако бяхме закъснели само една седмица, може би щеше да е невъзможно да пресечем пълноводната река. Сега преминахме без трудности през древния брод, като водата не се издигаше над колената на камилите ни.

На отвъдния бряг се посъветвахме, защото сега бяхме навлезли в територията на Фунг и бяхме лице в лице с истинските опасности на пътешествието ни. На около петдесет мили се издигаше крепостта на Мур, но, както обясних на другарите си, въпросът беше как да преминем в безопасност тези петдесет мили. Шадрах бе призован на нашето съвещание и по моя молба изложи фактите.

Отвъд, осведоми ни той, се издига непревземаемото планинско жилище на абати, обаче цялата тази огромна равнина, включена в дъгата на реката, която нарече Ебур, е обитавана от дивото племе Фунг, чийто бойци можеше да се наброят на десетки хиляди и чийто главен град Хармак е построен до каменната скулптура на идола им, също наричан Хармак…

— Хармак… това е Хармахис, богът на зората. Вашите Фунг са имали нещо общо с древните египтяни или и двата народа произлизат от общо потекло — прекъсна го Хигс авторитетно.

— Сигурно, стари приятелю — отговори Орм. — Мисля, че ни каза това преди в Лондон. Но ние ще се занимаем с археологията по-късно, ако оживеем да го сторим. Нека Шадрах продължи своя разказ.

Този град, който имаше почти петдесет хиляди жители, продължи Шадрах, командуваше входа на прохода или пролома, през който трябваше да се доближим до Мур. Вероятно е бил първоначално изграден там за същата цел.

Орм запита, нямаше ли друг път към твърдината; както той разбрал, посланичеството отпътувало, като го спуснали в една пропаст. Шадрах отговори, че това бе вярно, но макар камилите и товарите им да били спуснати по това стръмно място, поради конфигурацията на надвисналите скали щеше да бъде абсолютно невъзможно да ги издигнат, с каквито и да е макари и въжета да разполагаха абати.

Той запита отново, дали нямаше някакъв околен път, дали този кръг от планини няма задна врата. Шадрах отговори, че има такава откъм север, на около седем дни на път. Само че в този сезон на годината тя не може да се достигне, понеже отвъд планините на Мур има голямо езеро, от което изтича реката Ебур в два ръкава, обграждащи цялата равнина на фунг. До това време езерото още е препълнено от дъждовете, падащи по хълмовете на Северна Африка, и пространството между него и областта на Мур ще представлява непроходимо блато. Все още незадоволен, Орм запита, дали ако изоставехме камилите, не бихме могли да се изкачим по пропастта, по която бе слязло посланичеството. Отговорът, потвърден и от мен, бе, че ако приближаването ни се разбереше и ни дадат помощ отгоре, би могло да стане възможно, при условие, че захвърлехме товарите.

— Като се видят товарите и с оглед на целта, за която сме ги докарали дотук, това е изключено — каза Орм. — Следователно кажете ни веднага, Шадрах, как ще си пробием път през фунг до Мур?

— Само по един начин, о, син на Орм, ако по волята Божия го извършим въобще: като се крием през деня и пътуваме през нощта. Съобразно обичая им през този сезон, утре, след залез, фунг провеждат големия си пролетен обред в града на Хармак и призори отиват горе да правят жертвоприношение на своя идол. Но след залез ядат, пият и се веселят, а после им е навик да прибират постовете си, за да участват и те във фестивала. По тази причина аз съгласувах нашия поход така, че да пристигнем през нощта на това пиршество, което познавам по големината на луната. В тъмнината тогава може бе ще успеем да се промъкнем покрай Хармак и при първите утринни лъчи да се намерим при началото на пътя, водещ за Мур. Освен това аз ще дам знак на моя народ абати, че пристигаме, така че да могат да бъдат под ръка за помощ, ако стане нужда.

— Как? — запита Орм.

— Като запаля тръстиките — и той посочи към гъстите маси от суха растителност наоколо, — тъй като уговорих това преди да заминем от Мур. Ако фунг видят това, те само ще помислят, че е работа на някой странстващ рибар.

Орм сви рамене и каза:

— Добре, приятелю Шадрах. Ти познаваш мястото и тези хора, а не аз, така че да направим, както ни казваш. Но веднага ще добавя, че ако онези фунг биха желали да ни убият при възможност, за мен твоят план изглежда много опасен.

— Опасен е — съгласи се той и добави подигравателно: — Обаче аз мисля, че вие, хората от Англия, не сте страхливци.

— Страхливци! Ти, кучи сине! — намеси се Хигс със своя писклив глас. — Как се осмеляваш да ни говориш така? Виждаш ли този мъж тук? — и той посочи към сержант Куик, който стоеше едър и силен и наблюдаваше тази сцена мрачно, като разбираше повечето от казаното. — Е, добре, той е най-простият измежду нас — само слуга (тук сержантът отдаде чест), но аз все пак те уверявам, че има повече храброст в малкия му пръст, отколкото в цялото твое тяло или в това на целия народ абати, доколкото мога да преценя.

При тези думи сержантът отново отдаде чест, като измърмори тихо: „Надявам се, сър. Тъй като съм християнин, надявам се, но докато не дойде до развръзката, човек не може да бъде сигурен.“

— Говориш големи глупости, о, Хигс — отговори Шадрах нахално, защото мисля, че отбелязах, той мразеше професора, който подушваше измамника в него и непрекъснато го изобличаваше с острия си език, — но ако фунг те заловят, тогава ще разберем истината.

— Да му разбия ли главата, сър? — запита Куик с философско спокойствие.

— Мълчи, моля те — прекъсна го Орм. — Имаме достатъчно грижи занапред, за да не си създаваме повече. Ще има време да уредим кавгите си, когато сме преминали през фунг.

Тогава той се обърна към Шадрах и допълни:

— Приятелю, сега не е време за ядовити думи. Ти си водачът на тази група. Води ни, както искаш, само помни, че ако се стигне до битка, по желание на моите приятели аз съм капитанът. Има още едно нещо, което не трябва да забравяш, а именно: накрая ще трябва да отговаряш пред собствената си владетелка, тази, която, от доктора тук разбрах, че се нарича Валда Нагаста, Дете на Царе. Сега — без повече приказки! Ще вървим, както искаш и където искаш. На твоята глава ще падне всичко!

Абати чу и се поклони намръщено. После хвърли пълен с омраза поглед на Хигс, обърна се и отиде да си върши работата.

— По-добре ще е, ако ми разрешите да му разбия главата — говореше на себе си Куик. — Ще му дойде много добре и може да ни спести много грижи, защото, да си кажа правото, хич нямам доверие на този четвърт евреин.

След това той отиде да нагледа камилите и пушките, докато ние, останалите, се оттеглихме в палатките си да поспим, доколкото комарите щяха да ни позволят. Що се отнася до мен, то бе малко, понеже страхът от предстоящите злини тегнеше върху ми. Макар да знаех огромната трудност за влизането в планинската крепост на Мур по какъвто и да е друг начин, както например този, по който го бях напуснал, натоварен сега с дълга редица камили, пушки, муниции и експлозиви, опасявах се от резултата от един опит да се влезе помежду диваците фунг. Освен това си спомних, че Шадрах бе настоял на този път поради някакъв ревнив инат да бъде в опозиция на нас англичаните, които той мразеше в душата си, или заради някаква тъмна и тайна причина. Все пак оставаше фактът, че бяхме в негова власт, а на мен ми бе невъзможно да действам като водач на групата. Ако се опитах да го сторя, без съмнение той и абатите с него щяха да дезертират, като оставят камилите и товарите на нас. И защо да не го сторят — знаеха, че ще бъдат в безопасност, щом ние нямаше да имаме възможност да се оплачем на тяхната владетелка?

Точно когато слънцето залязваше, Куик дойде да ме повика, за да товарим камилите.

— Аз много не харесвам положението ни, докторе — заяви той, докато ми помагаше да опаковам малкото си вещи, защото факт е, че нямам доверие на този човек Шадрах. Другарите му го наричат Котка. Мисля, че това е добро име за него. А и той показа ноктите си точно сега. Истина е, че мрази всички нас и би желал да се върне в Пър или Мър или каквото е името на онова място, след като ни е загубил по пътя. Би трябвало да видите начина, по който погледна професора преди малко. Ох! Бих желал капитанът да ми бе разрешил да му разбия главата. Сигурен съм, че това доста щеше да прочисти атмосферата.

Случи се така, че беше предопределено главата на Шадрах да бъде „разбита“ най-сетне, но от друга ръка. Това стана така. Тръстиките бяха запалени, както Шадрах заяви, че е необходимо да се направи, за да могат постовете на абати върху далечните планини да видят и да съобщят за сигнала, въпреки че в светлината на последващите събития в никакъв случай не съм сигурен, дали този сигнал не бе предназначен и за други очи. После, както бе уговорено, ние тръгнахме, като ги оставихме да горят в широка лента зад нас. Цяла нощ вървяхме при светлината на звездите по разбит и несъмнено античен път.

При първите признаци на утрото ние напуснахме пътя и лагерувахме сред обрасналите руини на запуснат град, построен почти под отвесните скали на Мур. За щастие не бяхме срещнали никого и не бяхме открити. Аз пръв застанах на пост, докато другите отидоха да спят, след като се бяхме нахранили със студено месо, защото не посмяхме да запалим огън.

Когато слънцето се изкачи високо и разпръсна мъглите, видях, че навлизаме в гъсто населена област, която имаше някакъв вид цивилизация. Под нас на не повече от петнадесет-шестнадесет мили и ясно видим през моя бинокъл се белееше огромният град Хармак, който не бях видял през време на предното ми посещение на тази земя, тъй като минах покрай него през нощта.

Това бе град от западно-централни африкански тип с покрити пазари и широки улици, застроени с хиляди бели къщи с плосък покрив. Най-солидните бяха заобиколени с градини. Около него имаше висока и дебела стена, изградена явно от изпечени на слънце тухли. Пред градските порти, каквито можах да видя две, се издигаха квадратни кули, където можеше да се води отбрана. Навсякъде около този град равната и плодородна земя се обработваше. Тъй като бе ранна пролет, царевицата и другите култури вече се оказваха раззеленени от земята. Отвъд този пояс от изорани площи с помощта на бинокъла можах да различа големи чарди от пасящи говеда и коне, размесени с диви животни. Този факт ме увери в истинността на това, което бях чул по време на кратката ми визита в Мур, че фунг имаха малко или нямаха въобще огнестрелни оръжия, тъй като в противен случай антилопите и квагите щяха да се държат на разстояние. Също така надалеч, дори до хоризонта, видях, както ми се стори, други градове и села. Явно това бе твърде многоброен народ, и то такъв, който не можеше да се нарече справедливо дивашки. Не бе чудно, че малкото племе абати се страхуваше от него толкова много, въпреки страшните пропасти, чрез които бе предпазено от неговата омраза.

В около единадесет часа Орм дойде да пази и аз се прибрах, тъй като нямаше какво да отбележа. Скоро заспах въпреки мъчещите ме страхове, които, ако бях по-малко изморен, можеха да ме задържат буден. Защото грижите бяха много.

През идната нощ трябваше да се промъкнем през фунг и преди обяд на другия ден или да сме влезли в Мур, или да не сме влезли, което означаваше… смърт или, което беше по-лошо, пленничество от варвари с последваща екзекуция, вероятно предхождана от мъчение. Разбира се, можеше да пристигнем и без произшествия, като пътуваме с добри водачи през тъмна нощ, защото най-после областта бе голяма, а пътят уединен и малко използван. Така че, ако не срещнехме пост, какъвто ни казаха, че няма да има, малкият ни керван имаше добър шанс да премине незабелязан. Шадрах изглежда мислеше, че ще го направим, но най-лошото бе, че, както и Куик, аз не се доверявах на Шадрах. Даже Македа, Господарката на абати, която наричаха Дете на Царе, имаше съмнения в него или така ми се бе сторило.

Във всеки случай тя ми бе казала, преди да напусна Мур, че го е избрала за тази мисия, защото беше храбър и хитър — един от малкото в народа й, който на младини бе прекосил пустинята и следователно знаеше пътя. „Да, докторе — добави тя многозначително, — наблюдавайте го, защото не е ли наречен Котка? Да, наблюдавайте го, защото, ако не държех жената и децата му като заложници и ако не бях сигурна, че желае да спечели голямата награда в земи, която му обещах, не бих му поверила да ви предвожда.“

Е добре, след много изпитания в компанията му, мнението ми съвпадаше с това на Македа. Същото се отнасяше и за Куик, който бе нелош съдник на хората.

— Погледнете го, докторе — подхвърли той, когато дойде да ми каже, че мога да се прибера, понеже, беше ли негов ред за поста или не, сержантът никога не изглеждаше да не е на служба. — Погледнете го! — И той посочи към Шадрах, който бе седнал под сянката на едно дърво и говореше разгорещено шепнешком на двама от подчинените му с много особена и неприятна усмивка на лице. — Ако Всемогъщият е създал някога нехранимайко, той клечи там. Моето убеждение е, че той искаше да се отърве от нас при зеу, за да може да открадне стоките ни, и аз се съмнявам, че няма да изиграе същия номер отново тази вечер. Даже кучето не може да го понася.

Преди да мога да отговоря, получих потвърждение за последното твърдение, защото големият жълт пес Фараон, който ни намери в пустинята, щом чу гласовете ни, се измъкна от някакъв ъгъл, където се бе скрил, и се приближи към нас, махайки опашката си. Когато мина покрай Шадрах той спря, изръмжа и козината на гърба му се изправи. Тогава онзи хвърли камък към кучето и го удари по крака. В следния миг Фараон, животно с огромна сила, се хвърли върху него и наистина помислих, че се канеше да му изтръгне гърлото. Ех, успяхме да го отдръпнем, преди да нанесе вреда, но лицето на Шадрах, набраздено от пепеляви белези, бе за запомняне. Между ярост и страх то изглеждаше като лицето на дявол.

Но да продължа. След тази работа отидох да спя, като се чудех дали това не бе последната ми почивка на земята и дали след като изтърпях толкова много заради него, ще или не ще имам щастието да видя лицето на сина си отново, ако, разбира се, е още жив отвъд, не повече от дузина мили далеч… или където и да е.

Привечер бях събуден от страхотна врява, в която различавах пискливия глас на Хигс, който произнасяше думи не за повтаряне, лая на Фараон и глухите стенания и проклятия на един абати. Щом изскочих малката палатка, видях чудновата гледка: професорът, захванал главата на Шадрах под лявата си ръка в ключ, както го наричахме в училище, с дясната го удряше по носа и лицето с всички сили, които, трябва да допълня, не бяха малки. Наблизо, държейки Фараон за нашийника, измайсторен за него от кожата на умряла камила, стоеше сержант Куик. На вдървеното му лице се изписваше мрачно задоволство, докато наоколо няколко от водачите абати жестикулираха по своя източен маниер и издаваха гръдни звуци на омраза. Орм отсъстваше, понеже в момента всъщност спеше.

— Какво правите, Хигс? — изкрещях аз.

— Не можете… ли да… видите — заекваше той, като придружаваше всяка дума с удар върху щръкналия нос на нещастния Шадрах. — Удрям зверската глава на твоя приятел. А! Ще хапеш, така ли? Тогава приеми това и… това, и… това. Боже мой, колко са твърди зъбите му. Е добре, мисля, че това му е достатъчно. — И внезапно той пусна абати, който падна на земята окървавен и неприятен за гледане, като остана там да пъшка. Другарите му, като видяха печалното състояние на главатаря си, настъпиха към професора заплашително. Всъщност един от тях извади нож.

— Махни това, синко — процеди ледено сержантът, — или поврага ще пусна кучето на теб. Под ръка ли ти е револверът, докторе?

Явно бе, че ако човекът не разбра от думите на Куик, значението им беше му ясно, защото той прибра ножа си и се дръпна назад при другите. Също и Шадрах стана от земята и отиде при тях. Обаче на разстояние от няколко стъпки той се обърна, облещи се на Хигс през подпухналите си очи и каза:

— Бъди сигурен, проклети Благороднико, че ще запомня това и ще ти заплатя!

В този миг Орм пристигна на местопроизшествието, като се прозяваше:

— Какво по дяволите става тук? — запита той.

— Ще дам пет гроша за пинта изстудена бира — отговори непоследователно Хигс. После изпи канче възтопла вода с кален цвят, дадена му от Куик, и като му върна канчето, каза:

— Благодаря, сержанте. Това е по-хубаво от нищо, а студеното питие е винаги опасно, когато си загрят. Какво става ли? О, нищо особено. Шадрах се опита да отрови Фараон. Това е всичко. Аз го наблюдавах под око и го видях как той докопа бурканчето със стрихнин, оваля в стрихнин парче месо, която той отмъкна, и хвърли това месо на бедното животно. Сграбчих го навреме и го хвърлих през онази стена, където ще го намерите, ако пожелаете да погледнете там. Запитах Шадрах защо направи това. Той отговори: „За да млъкне кучето, докато преминаваме през фунг“, като добави, че то и така е див звяр и е по-добре да го няма, понеже беше се опитало да го ухапе тази сутрин. Тогава загубих търпение и се хвърлих към подлеца. Въпреки че се отказах от боксирането преди двадесет години, много скоро го преодолях, защото, както може да сте забелязали, никой ориенталец не може да се бие с юмруци. Това е всичко. Дай ми още една чаша вода, сержанте.

— Да се надяваме, че това ще е всичко — отговори Орм, като сви рамене. — Да ти кажа право, стари приятелю, щеше да бъде по-умно да се въздържиш от побоя над Шадрах, докато бъдем в безопасност в Мур. Но сега няма смисъл да говорим и сигурно и аз щях да направя същото, ако го бях видял да трови Фараон. — И той потупа по главата голямото куче, което всички ние извънредно много обичахме, макар че всъщност то бе привързано само към Орм, а останалите нас просто търпеше.

— Докторе — продължи той, — може би ще се опитате да закърпите носа на водача ни и да го успокоите. Вие го познавате по-добре, отколкото ние. Дайте му една пушка. Не, не правете това, той би могъл да застреля някого в гърба — случайно, но преднамерено. Обещайте му една пушка, когато пристигнем в Мур. Зная, че той много желае такава, защото го залових, когато се опитваше да открадне карабина от сандъка. Обещайте му каквото и да е при условие, че можете да уредите работата.

Тогава аз отидох, като взех със себе си шише благовоние и малко превързочна мушама. Намерих Шадрах заобиколен от симпатизанти да плаче от ярост за обидата, която каза, че била нанесена на неговата древна и изтъкната раса в лицето на собствената му скромна персона. Направих възможното за него физически и духовно, като изтъкнах, докато мажех с одеколон печално обезобразеното му лице, че си е докарал белята сам, понеже нямаше работа наистина да трови фараон само защото се опитал да го ухапе. Той отговори, че причината да убие кучето била съвсем различна. И ми повтори с големи подробности това, което бе казал вече на професора. И продължи със заплахите си толкова злъчно, та сметнах, че е време за поставя край на цялата работа.

— Виж какво, Шадрах — казах аз. — Ако не се отречеш от тези думи и не се предобриш веднага, ще бъдеш вързан и съден. Може би ще имаме по-голям шанс да минем безопасно през фунг, ако те оставим мъртъв след нас, отколкото да ни придружаваш като наш неприятел.

Като чу това, той напълно промени държането си и каза, че е разбрал колко е грешил. Освен туй, щом като раните му бяха превързани, потърси Хигс, чийто ръка разцелува с многобройни извинения, като се кълнеше, че е забравил всичко и че сърцето му спрямо него бе това като на брат-близнак.

— Много добре, приятелю — отговори Хигс, който никога не държеше зъб някому, — само не се опитвай още веднъж да тровиш фараон и от моя страна ти обещавам да не си припомням тази работа, когато пристигнем в Мур.

— Напълно преобразен характер, нали докторе? — саркастично забеляза Куик, който бе наблюдавал тази назидателна сцена. — Мръсният ориенталски темперамент съвсем изчезна, няма еврейски думи за „око за око“ или „зъб за зъб“, а целува първия, който го удари, в най-добър християнски дух. Все пак аз не бих имал доверие на тази свиня, освен да я ритна в тъмнината — прибави той многозначително.