Пръстенът на Савската царица

Глава VIКак избягахме от Хармак

Накрая съгласувахме следния ред на нашия поход: напред вървеше един водач абати, за когото казваха, че бил запознат с всяка педя от пътя. После следваха Орм и сержант Куик, които водеха камилите, натоварени с експлозива. Тогава идвах аз, за да държа под око тези скъпоценни животни и отговарящите за тях. После вървяха още няколко камили, които носеха нашия багаж, провизиите и разни дреболии. Накрая, в опашката, бяха професорът с Шадрах и двама абати. Трябва да поясня, че Шадрах си бе избрал такова разположение, та ако вървеше пръв след случилото се, всяка грешка или неприятна случка би могла да се припише на неговата злина, докато, ако е отзад, не бе могло да бъде очернен. Като чу това, Хигс, човек с широка душа, настоя да покаже доверието си към Шадрах, като го придружава в ариергарда. Той настояваше толкова буйно и Шадрах изглеждаше толкова поласкан от този знак на доверие, че Орм, станал единствен командир на групата, щом неприятелските действия бяха предстоящи, се съгласи на този план с известно колебание. Мнението му бе, че е най-добре за нас, четиримата англичани, да останем заедно, макар че, каквато и позиция да изберяхме, щеше да ни бъде невъзможно в тъмнината да сме в досег с редицата камили и товарите им, почти толкова важни за нас, както и собственият ни живот. Най-малкото, щом възнамерявахме да ги предадем в Мур, смятахме, че те са важни, защото принцип на англосаксонците е да поставят даже самосъздадена идея за дълг пред личната безопасност и удобство. Право или криво, така бяха установени работите, понеже при такива трудни условия човек може да направи само това, което изглежда най-добро за момента. По-късно критика за случилото се е винаги лесна, както много нещастни командири са разбирали, щом изходът отиде на зле. Обаче при непредвиден случай човек все трябва да реши нещо.

Слънцето залезе и падна тъмнина, започна да вали и духа. Ние тръгнахме доста незабелязано, доколкото можахме да преценим, и пътувахме надолу от обраслия разрушен град. Стигнахме до стария път в пълна тишина, понеже стъпалата на камилите не вдигат шум, и продължихме по него към светлините на Хармак. Когато буреносните облаци се вдигнаха, виждахме от време на време града да блещука пред нас и малко вляво.

През всичките ми дълги странствания не помня по-вълнуващо и по-неприятно пътуване. Мракът бе смекчаван понякога от далечни мълнии и бе като по времето на египетските чуми. Силният дъжд проникваше през отворите на наметките ни от камилска вълна и дъждобраните и ни измокри до кости. Студеният влажен вятър ни изстуди, напълно, както бяхме изтощени от жегата на пустинята. Но тези неудобства, а те бяха достатъчно сериозни, забравихме поради огромното значение на начинанието. Щяхме ли да се промъкнем до Мур? Или като венец на многобройните ни усилия и старания щяхме скоро да загинем на пътя? Това бе въпросът. Мога да уверя читателя, че ние го намирахме много спешен и интересен.

Три часа бяха изминали. Сега стояхме срещу светлините на Хармак и други светлини, които блестяха нагоре по планинската долина вдясно от нас. Засега всичко бе добре, което разбирахме от прошепнатите думи напред и назад по колоната.

Тогава внезапно пред нас блесна светлина, въпреки че засега беше още далеч. След това пристигна прошепнато послание „Спри!“. И ние спряхме. Скоро един от челните водачи се промъкна назад и ни съобщи, че отделение от кавалерия на фунг се бе появило на пътя пред нас. Ние се посъветвахме. Шадрах пристигна от ариергарда и каза, че, ако почакаме малко, те може да си отидат — смяташе, че присъствието им е вероятно случайно и свързано с голямото празненство. Умоляваше ни да стоим тихо. Като не наехме и какво друго да правим, ние чакахме.

Забравих да кажа, че Фараон бе поставен в голяма кошница, за да се избягнат инциденти. Тя бе закрепена от едната страна на камилата на Орм и в нея кучето често пътуваше, когато бе уморено. В нея то лежеше съвсем мирно, докато в един нещастен момент Шадрах не отиде напред, за да говори с капитана. Щом подуши неприятеля си, фараон избухна в яростен лай. След това всичко се обърка. Шадрах хукна към тила. Светлината отпред започна да се движи бързо, като напредваше към нас. Предните камили напуснаха пътя, следвайки водача си по обичая при пътуване в колона.

Скоро, не знам как, Орм и аз се намерихме заедно в тъмнината. Мислехме, че и Хигс е с нас, но грешахме. Чухме викове и странни гласове на език, който не можехме да разберем. При внезапното сияние видяхме няколко неща. Едното от тях бе ездитната камила на професора, която не можеше да се сбърка поради чисто белия си цвят и особения си начин да държи главата си на една страна, да преминава на петдесет ярда между нас и пътя. Върху гърба си носеше човек, който явно не беше професорът. Тогава открихме липсата му и се страхувахме от най-лошото.

— Един Фунг е взел камилата му — казах аз.

— Не — отговори Куик, — Шадрах я е взел. Видях грозната му муцуна срещу светлината.

Другото видение бяха очевидно нашите товарни камили, движещи се бързо настрана от нас, но и извън пътя, зает от отделението ездачи в бели наметала. Орм издаде кратка заповед да следваме камилите, с които можеше да е и професорът. Подчинихме се, но преди да изминем и двадесет ярда по царевичното или някакво друго поле, в което стояхме, чухме отпред гласове, ала не тези на абати. Явно бе, че светкавицата, която ни бе показала Фунг, бе сторила и на непознатите същата услуга и сега те напредваха, за да ни убият или пленят.

Можеше да се направи само едно нещо — да се обърнем и да бягаме. И това направихме, като се насочихме кой знае накъде, но успяхме да се придържаме близо един до друг. Около четвърт час по-късно, точно когато влизахме в горичка от палми или други дървета, скриващи всичко пред нас, светкавица блесна отново, макар и много по-слабо, защото до това време бурята бе преминала над планината Мур, като остави зад себе си само силен дъжд. При светкането аз, като яздех последен и случайно погледнах назад през рамо, видях, че фунг-ездачите бяха на по-малко от петдесет ярда и ни търсеха навсякъде. Редицата им бе проточена на широк фронт. Обаче бях сигурен, че до тогава не ни бяха видели в гъстата сянка на дърветата.

— Продължавайте! — казах аз на другите. — Те ще бъдат тук незабавно.

Чух Куик да добавя:

— Отпусни камилата си на воля, капитане. Тя вижда в тъмнината и може да ни изведе обратно на пътя.

Орм прие предложението, което изглеждаше добро, понеже мракът около нас бе непроницаем. Във всеки случай това даде резултат, защото продължихме с добра бързина. Трите камили вървяха една зад друга най-напред по мека почва, а после по път. Скоро помислих, че дъждът е спрял, понеже за няколко секунди не валеше. Обаче от ехото на камилските стъпки и от възобновяването на дъжда заключих, че сме минали под някаква арка. Продължихме и накрая, даже през дъжда и тъмнината, видях предмети, които приличаха на къщи, макар и без светлини сега в края на нощта. Страхотна мисъл ми дойде: можеше да сме в Хармак! Аз я изказах на глас.

— Много вероятно — прошепна Орм към мене. — Не е изключено тези камили да са отгледани тук и сега се отправят към оборите си. Е добре, може да се направи само едно нещо — да се върви напред.

Така продължихме дълго, сподиряни само от случайното внимание на някое лаещо куче. За щастие фараон в своята кошница не им обърна внимание, негов обичай бе, когато друго го джафкаше, да се преструва на безразличен, докато се доближеше дотолкова, че да се хвърли върху му. Най-после изглежда преминахме под втора арка, след която, на около сто и петдесет ярда, камилите внезапно спряха. Куик слезе и скоро го чух да казва:

— Врата. Мога да почувствам медните орнаменти по нея. Отгоре кула със стена от всяка страна. Изглежда сме в капан. Най-добре е да спрем тук, докато съмне. Нищо друго не може да се направи.

Спряхме, вързахме камилите една за друга, за да не се отдалечат, и се свряхме на завет от дъжда под кулата или каквото би то. За да прекараме времето и се съвземем от замръзването, хапнахме малко консервирана храна и бисквити от торбите на седлата ни и пихме по глътка бренди от манерката на Куик. Това ни сгря донякъде, защото и цяла бутилка не би ни повдигнала настроението. Та Хигс, когото всички обичахме, бе загубен, но жив ли е или мъртъв? Абати също пропаднаха или пък дезертираха и ние, тримата бели хора, очевидно сме навлезли в дивашка крепост, където, щом ни видеха, щяха да ни заловят и изколят като пилци. Действително положението ни не беше радостно.

Смазан от физическо и душевно бездействие, започнах да дремя. Орм замълча, а сержантът, като отбеляза, че няма нужда да се безпокоим (каквото трябваше да стане, щеше да стане), се утешаваше в един ъгъл, като си тананикаше непрекъснато стиха от един химн:

„Има благословен дом отвъд тази страна на печал, където изпитания никога не спохождат и сълзи на скръб не се леят.“

За наше щастие кратко време преди зората „сълзите на скръб“, представлявани от дъжда, престанаха да се леят, небето се проясни и откри звездите. Внезапно небесният свод бе наситен с прекрасна перлена светлина, въпреки че на земята мъглата остана все тъй гъста, та не можехме нищо да видим. После над това море от мъгла се издигна огромното кълбо на слънцето, но все още не виждахме нищо на няколко стъпки встрани.

„Има благословен дом отвън тази страна на печал“ — продължаваше да бръмчи Куик под носа си може би за петдесети път; явно не знаеше друг химн, подходящ да нашите условия. После внезапно възкликна:

— Хей! Ето там стълби. С ваше разрешение ще се изкача по тях, капитане. — И го стори. Минута по-късно чухме гласът му да вика тихо: — Елате тук, господа, погледнете нещо, което си заслужава да се види.

И така ние се запрепъвахме нагоре по стълбите. Както почти очаквах, намерихме се на върха на една от двете кули, изградени над арка. Те бяха част от голямо защитно съоръжение извън южните порти на един град, който не можеше да бъде друг, освен Хармак. Над мъглата се извисяваха могъщите скали на Мур, почти срещу нас, прорязани от дълбока долина. В нея се изливаше слънчевата светлина и откриваше чудесен и впечатляващ предмет, чиято основа бе обградена с вълнисти изпарения. Това бе огромно полегнало животно от черен камък с лъвска глава, коронована с уреуса, завършващ със змия — символ на величеството в древен Египет. Не бе възможно да се каже колко голямо бе това същество при разстояние от почти миля. Но беше явно, че никой друг монолитен паметник, какъвто бяхме някога виждали или слушали за него, би могъл да се доближи до колосалните му размери.

Сравнен с този огромен строеж, прехваленият сфинкс на Гиза наистина изглежда като играчка. Това бе малка скална планина, изваяна от гения и търпеливия труд на някаква отмряла раса мъже, представляваща тялото на чудовище с лъвска глава. Величието и страховитостта му в червената утринна светлина бяха неописуеми. Даже и в нашето отчаяно състояние те ни потиснаха и впечатлиха така, че известно време мълчахме. След това заговорихме всеки по своя маниер:

— Идолът на фунг — казах аз. — Не е чудно, че диваците го вземат за бог.

— Най-големият монолит в целия свят — избъбра Орм. — А Хигс е мъртъв. О, ако той бе доживял да го види, щеше да си отиде щастлив! Бих желал аз да съм загинал. Защо не съм аз? — И той си чупеше ръцете, защото в природата на Оливър Орм беше да мисли за другите преди себе си.

— За това дойдохме да го вдигнем във въздуха — говореше на себе си Куик. — Добре, тези „азурни жилещи пчели“, или както наричат веществото (той говореше за азоимидите), са много активни. Ще трябва обаче страшно разтърсване, ако някога стигнем там. Все пак жалко за стария мърморко, беше хубав по свой начин.

— Слизайте долу! — нареди Орм. — Трябва да открием къде сме. Може би ще успеем в мъглата.

— Един момент — отвърнах аз. — Виждате ли това? — И аз посочих една игловидна скала, пронизваща мъглата на около миля южно от долината на идола и към две мили от мястото, където се намирахме. — Това е Бялата скала. Тя не е бяла всъщност, но лешоядите кацат на нея и я правят да изглежда такава. Никога не съм я виждал преди, минах край нея през нощта, обаче зная, че тя маркира входа на пролома към Мур. Спомняте ли си, Шадрах ни го каза. Ако успеем да стигнем до тази скала, ние имаме шанс да оживеем.

Орм набързо я разгледа и повтори:

— Слизайте! Може да ни видят тук.

Ние се смъкнахме и започнахме изследванията си с трескава бързина. Резултатът бе следният: в арката под кулата бяха вградени две грамадния врати, покрити с медни или бронзови плочи, изковани с чудновати форми на животни и хора. Явно бяха много стари. Тези огромни врати имаха решетки, през които защитниците им можеха да наблюдават или да изстрелват стрели. И което бе по-важно за нас, те нямаха ключалки, а се затваряха само с дебели бронзови болтове и прътове, които можехме да отговорим.

— Да се махаме, преди да се е вдигнала мъглата — каза Орм. — С малко късмет може да стигнем до прохода.

Съгласихме се и аз изтичах към камилите, налягали извън арката. Преди да ги достигна обаче, Куик ме повика обратно.

— Погледни там, докторе! — посочи ми той една от амбразурите.

Надникнах и в гъстата мъгла видях група конници да приближават до портата. Те сигурно бяха ни видели на върха на стената.

— Бяхме глупаци да се изкачим там! — възкликна Орм. Моментално той се дръпна и в последната секунда през дупката, дето преди бе лицето му, проблясна копие и се заби в земята отвъд арката. Чухме и други копия да тракат върху бронзовите плочки на портите.

— Нямаме късмет! — каза Орм. — Свърши! Те искат да нахлуят вътре. Сега мисля, че трябва да се държим храбро. Взехте ли карабините си, сержанте, и ти, докторе? Да? Тогава си изберете по една бойница, целете се и си изпразвайте пачките през тях. Не прахосвайте нито един патрон. За бога, не прахосвайте нито един патрон. Сега: едно, две, три — огън!

И ние стреляхме в гъстата маса мъже, които слязоха от конете и тичаха нагоре към портите, за да ги разбият. При такова разстояние едва ли можехме да пропуснем, а пачките на автоматичните ни пушки съдържаха по пет патрона. Когато димът се разнесе, аз преброих около половин дузина Фунг на земята, докато няколко други, залитайки, бягаха ранени. Също и няколко от хората и конете отвън бяха пронизани от куршумите.

Ефектът на този убийствен залп бе внезапен и забележителен. Колкото и да бяха храбри, фунг съвсем не бяха свикнали с автоматично оръжие. Като живееха напълно изолиран и заобиколени от голяма река, даже и да бяха чували за такива неща, а понякога и да са виждали някой стар мушкет с разширено дуло, достигнал до тях при търговията, те не знаеха нищо за модерните карабини и за тяхната страшна мощ. Следователно не можеше да се винят, ако храбростта им се изпари пред лицето на такава внезапна смърт, сторила им се почти магическа. Във всеки случай те побягнаха неудържимо, като оставиха своите мъртви и ранени на земята.

Тогава отново помислихме за бягство, което може би щеше да се окаже нашето най-умно действие, но се поколебахме, защото не можехме да повярваме, че фунг бяха оставили пътя ни свободен или че не са се отдръпнали малко, за да ни причакат. Докато губехме време в колебание, мъглата силно изтъня, че можехме да видим точното си положение. Пред нас, по посока към града, имаше широко открито пространство, като стените стигаха до тези на самия Хармак. Те образуваха нещо като преддверие на града, поставено да защищава този му вход, през който бяхме яздили в тъмнината, без да знаем къде отиваме.

— Вътрешната порта е отворена — каза Орм, като кимна към огромната врата в далечината страна на квадрата. — Да проверим, дали не можем да я затворим, иначе няма да издържим дълго време тук.

И ние изтичахме напряко към далечната врата, подобна на тази, през която бяхме стреляли, само че по-голяма. Стигнахме безпрепятствено и установихме, че общите усилия на трима ни бяха едва достатъчни да завъртят най-напред едното, после другото крило на вратата и да задвижим различните болтове и прътове в съответните им места. Двама души никога не биха свършили тая работа, но ние в отчаянието си я свършихме. После се оттеглихме към нашата арка и тъй като нищо не се случи, използвахме паузата да пийнем по няколко глътки и да хапнем. Куик забеляза дълбокомъдрено, че е за предпочитане да умрем с пълни, отколкото с празни стомаси.

Докато пресичахме площада, мъглата бързо проредяваше, но щом слънцето се издигна и засмука парите от напоената с дъжд земя, тя отново се сгъсти.

— Сержанте — каза след малко Орм, — тези черни хора сигурно скоро ще ни нападнат. Сега е времето да заложим една мина, докато не могат да видят какво възнамеряваме.

— Аз точно мислех същото, капитане. И колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори Куик. — Може би докторът ще попази тук за камилите и ако види някой да си подава главата над стената, може да го поздрави с „Добро утро“. Ние знаем, че той е добър стрелец. — И той потупа карабината ми.

Аз кимнах и двамата заминаха, натоварени с жици и пакети, които приличаха на тенекии за тютюн, по посока на едно каменно възвишение в средата на площада, наподобяващо олтар, обаче аз смятах, че е платформа, от която туземните търговци разпродаваха на търг роби и друга стока. Какво точно направиха двамата там, не зная, защото бях всъщност твърде много ангажиран да наблюдавам стените.

Скоро бдението ми бе възнаградено: над огромния вход насреща, на разстояние около сто и петдесет крачки, се появи някакъв главатар, облечен с бели дрехи и красив тюрбан или цветна шапка. Той дефилираше насам-натам, като размахваше предизвикателно копие и издаваше силни крясъци. Прицелих се внимателно, като дори легнах. Както Куик каза, аз съм добър стрелец с карабина, практикувал съм това изкуство много години. Все пак човек винаги може да пропусне, което не желаех да се получи, макар да нямах лична неприязън към нещастника с прекрасния тюрбан. Сигурен бях, че внезапната и мистериозна смърт на този дивак щеше да произведе страхотен ефект сред неговия народ.

Накрая той спря точно над портата и започна да изпълнява някакъв боен танц, като обръщаше от време на време главата си, за да извика нещо на другите върху далечния край на стената. Това беше моята възможност.

Прицелих се в него грижливо, като че стрелях по мишена за състезателен приз. Мерех малко ниско, в случай, че карабината надхвърля, и плавно натиснах спусъка. Патронът изгърмя, куршумът отлетя по пътя си, а човекът на стената спря да танцува и крещи и застана почти неподвижен. Явно бе чул изстрела или бе почувствувал писъка на куршума, но остана незасегнат. Дръпнах ръкохватката и изхвърлих празната гилза, готов да стрелям отново. Като погледнах нагоре обаче, видях, че е излишно — главатарят на фунг се завъртя на петите си като въртележка. Направи това три или четири пъти с невероятна бързина, после внезапно отметна ръце настрана и се хвърли с главата надолу от стената като гмуркач от трамплин, само че назад, и изчезна. А от далечната страна на тази порта изригна вопъл на ярост и ужас.

След това никакъв фунг не се появи върху стената, така че насочих вниманието си към шпионката на портата зад мен. Видях няколко ездачи да се въртят наоколо на разстояние от четиристотин или петстотин ярда върху скалното възвишение, където нямаше мъгла. Открих огън по тях и при втория изстрел бях толкова щастлив да съборя едного от седлото. Друг от придружаващите го, очевидно храбрец, моментално скочи долу, прехвърли го, жив или мъртъв, върху коня, възседна отново и загалопира нататък, сподирян от останалите и преследван от няколко вероятно безцелни куршума, които изпратих подир него. Сега пътят към прохода на Мур изглеждаше разчистен и аз съжалих, че Орм и Киук не бяха с мен, за да опитаме бягство. Наистина аз обмислях дали да ги доведа или повикам, когато внезапно ги видях да се връщат, като заравяха в движение жици в пясъка. По същото време чух гръмотевични удари, чието значение не можех да сгреша. Явно фунг разбиваха далечните бронзови порти с някакъв таран. Аз изтичах до другарите си и им разказах новините.

— Добре извършено — каза Орм с тих глас. — Сега, сержанте, само свържи тези жици към батерията и внимавай да ги притегнеш здраво. Изпробва я, нали? Докторе, бъдете така добър да освободите портата. Не, не можете сам. Аз ей сега ще ви помогна. Погледнете камилите и им затегнете коланите, тези фунг ще сринат портите след минута и после няма да има време за губене.

— Какво възнамерявате да правите? — запитах аз, докато действах.

— Да им покажа някакъв фойерверк, надявам се. Докарай камилите под арката така, че да не прекъснат жиците с краката си. Така… стойте мирно, ръмжащи говеда! А сега тези прътове. Небеса! Колко са стегнати. Чудя се защо фунг не ги смазват. Едното крило е достатъчно… не се грижи за другото.

Като работехме ожесточено, успяхме да отдръпнем портата и да я отворим. Доколкото можахме да видим, нямаше никой отвън. Подплашени от нашите куршуми или по други техни причини, изглежда, че стражата се беше оттеглила.

— Ще поемем ли риска да яхнем нататък? — предложих аз.

— Не — отговори Орм. — Ако го сторим, даже и да предположим, че никакъв фунг не ни очаква отвън хълма, хората от града скоро ще ни заловят на бързите си коне. Трябва да ги подплашим, преди да побегнем, и тогава тези, които оцелеят, може би ще ни оставят на мира. Сега слушай! Когато дам сигнала, вие двамата отведете камилите навън и ги накарайте да коленичат на около петдесет ярда, не по-близо, защото не зная ефекта от тези нови експлозиви. Може да е по-голям, отколкото предполагам. Аз ще почакам, докато фунг се скупчат върху мината и тогава ще я задействувам, след което се надявам да се присъединя към вас. Ако не успея, карайте с всички сили към Бялата скала и щом стигнете до Мур, предайте моите привети на Детето на Царе или както тя е казва. Кажете й, че съм възпрепятствуван да й служа, но сержант Куик разбира от пикратите, колкото аз. Също така направете да осъдят Шадрах и да го обесят, ако е виновен за смъртта на Хигс.

Бедният стар Хигс! Колко щеше да се радва той на всичко това.

— Моля за извинението ви, капитане — каза Куик, — но аз ще остана с вас. Докторът може да се погрижи за товарните животни.

— Ще бъдеш ли така добър да се подчиниш на заповедите и да се оттеглиш в тила, когато ти се нареди, сержанте? Сега нито дума! Това е необходимо за целите на тази експедиция, която един от нас двамата трябва да доведе до успешен край.

— Тогава, сър — се примоли Куик, — не може ли аз да се заема с батерията?

— Не — отговори той строго. — А! Вратата най-после е повалена. — И посочи орда фунг, на коне и пеша, която се изсипа през портата, където бяха стояли, като крещяха по свой маниер, и продължи: — И така подберете водачите и ги насолете. Искам малко да ги задържа, така че да идват насам на тълпа, а не разпръснати.

Ние взехме автоматичните си пушки и направихме каквото ни бе наредил Орм. Толкова гъста бе човешката маса насреща ни, че ако не улучехме някого, то прострелвахме друг, като убихме и ранихме известен брой от тях. Резултатът от загубата на няколко от главатарите, да не говорим за по-долните чинове, бе точно какъвто го бе предвидил Орм. Бойците фунг, вместо да се хвърлят напред поединично, се пръснаха вляво и вдясно, докато цялата далечна страна на площада бе изпълнена с хиляди от тях, истинско море от хора, върху които мятахме куршуми, както момчета хвърлят камъчета по вълните.

Накрая натискът на тези отзад изблъска предните и цялата ожесточена, разбунена тълпа започна да се излива напред през площада. Множеството бе устремено към унищожение на трима бели хора, въоръжени с тези нови страшни оръжия. Беше много странна и вълнуваща гледка. Никога не бях виждал нещо подобно.

— Сега — каза Орм — престанете да стреляте и направете, каквото ви кажа. Накарайте камилите да коленичат на петдесет ярда извън стените и чакайте, докато узнаете завършека. Ако не се срещнем отново, е добре, сбогом и всичко хубаво!

Тогава ние тръгнахме, като Куик буквално плачеше от срам и ярост.

— Боже мой! — възкликна той. — Боже мой! Като си помисля, че след четири похода Самюел Куик, сержант от инженерните войски и с пет ордена, ще доживее да бъде отпратен с багажа като шкембест капелмайстор и да остави капитана си да се бие с три хиляди негри сам. Докторе, ако той не излезе, направи възможно най-доброто за себе си, защото аз се връщам при него, това е всичко. Ето, това са петдесет крачки. Лягайте, грозни зверове! — И той блъсна своята камила жестоко по главата с приклада на пушката си.

От мястото, където бяхме спрели, можехме да видим през арката в пространството отвъд, до тогава площадът приличаше на неделен митинг в Хайдпарк, изпълнен с хора. Първите им редове вече бяха преминали олтароподобната платформа в центъра му.

— Защо не освобождава тези жилещи пчели? — промърмори Куик. — О, разбирам малката му игра. Погледнете! — И той посочи фигурата на Орм, който бе се изтеглил зад неотворената половина от портата откъм нашата страна и гледаше напрегнато иззад ръба й, като държеше батерията в дясната си ръка. — Той иска да ги докара по-близко, за да направи по-голям улов. Той…

Не чух по-нататък забележките на Куик, защото внезапно нещо като земетресение се появи и цялото небе като че ли се превърна в огромен пламък. Видях известна част от стената на площада да излита навън и нагоре. Видях затворената половина на обкованата с бронз порта да се отделя и да скача игриво към нас, а пред нея фигурата на един човек. След това започнаха да валят най-различни неща, например камъни, никой от които за щастие не ни удари, и други по-неприятни предмети. Странно преживяване е да бъдеш повален назад от мъртъв юмрук, отделен от родното си тяло, и все пак такъв бе случаят с мен, още повече, че юмрукът държеше копие. Камилите се опитаха да станат и побягнат, но бяха флегматични животни, а тъй като нашите бяха на туй отгоре и уморени, ние успяхме да ги успокоим.

Докато така се занимавахме доста автоматически, защото шокът ни бе замаял, фигурата, която бе подмятана пред танцуващата порта, пристигна, като залиташе подобно на пияна. През праха и падащите отпадъци узнахме в нея Оливър Орм. Лицето му бе почерняло, дрехите — полуразкъсани и кръв течеше от главата му под кестенявата коса. Обаче в дясната си ръка той още стискаше малката електрическа батерия и аз разбрах веднага, че няма счупени кости.

— Много успешна мина — каза той глухо. — Боерските мелинитни бомби не могат да се сравняват с тази нова смес. Тръгвайте, преди неприятелят да се е съвзел от сътресението! — И той се качи на камилата си.

След минута се носехме в тръс към Бялата скала, докато градът Хармак зад нас се огласяше от вопли на страх и мъка. Достигнахме върха на възвишението, на което застрелях ездача, и, както очаквах, открих, че фунг бяха поставили усилена стража в низините отвъд, извън обсега на изстрелите ни, за да ни пресекат пътя, ако се опитаме да побегнем. Сега, ужасени от това, което бе станало — за тях свръхестествена катастрофа, те бягаха сами. Забелязах ги да галопират назад вляво и вдясно, колкото бързо можеха да ги отнесат конете им.

Така ние препускахме известно време необезпокоявани, макар и не много бързо заради състоянието на Орм. Когато бяхме преминали около половината разстояние между нас и Бялата скала, аз се огледах и разбрах, че бяхме преследвани от конна група в състав на стотина души, която предполагах да е излязла от някоя друга порта на града.

— Шибайте камилите — извиках на Куик, — или те ще ни достигнат!

Той го направи и ние напредвахме в разбъркан галоп, като ездачите ни доближаваха с всеки миг. Вече помислих, че всичко е свършено, особено когато иззад Бялата скала внезапно се появи втори кавалерийски ескадрон.

— Отрязани! — възкликнах аз.

— Предполагам, сър — отговори Куик, — но тези изглеждат по-различни хора.

Аз ги разгледах и разбрах, че е прав. Бяха съвсем различни хора — пред тях се развяваше знамето на абати, което не можех да сбъркам, бях го разучил като гост на племето: триъгълен зелен плат, изпъстрен със златни еврейски знаци, обграждащи фигурата на Соломон, седнал на трон. Освен това веднага след знамето, всред телохранители, яздеше деликатно оформена жена, облечена в чисто бели дрехи, това бе Детето на Царе — лично!

След две минути бяхме сред тях. Аз спрях камилата си и се огледах, за да видя, че кавалерията на фунг се оттегляше. След събитията от утринта бе явно, че не им бе останала храброст да се бият с превъзхождащи сили.

Жената се приближи до нас.

— Поздравявам те, приятелю — възкликна тя към мен, защото ме позна веднага. — А сега кой е ръководителят измежду вас?

Аз показах раздърпания Орм, който седеше олюляващ се на камилата си с полузатворени очи.

— Благородни господине — обърна се тя към него, — кажи ми, ако можеш, какво стана. Аз съм Македа от абати, която се нарича Детето на Царе. Погледни символа на челото ми и ще разбереш, че говоря истината. — И като отметна булото си, тя откри златната корона, която показваше ранга й.