Пръстенът на Савската царица

Глава XIIБърлогата на лъвовете

Завърнахме се при другите и им съобщихме всичко, което бяхме научили от Шадрах.

— Какъв е твоят план, сержанте? — запита Оливър, когато чу. — Кажи ми, защото аз нямам никакъв. Моята глава е замаяна.

— Следното, капитане, каквото и да струва,: аз трябва да слезна долу през дупката, за която тази Котка говори тук, и да вляза в бърлогата. После, когато спуснат професора, ако го направят, и вдигнат портите, аз трябва да отбивам лъвовете с карабината си, докато той изтича до стълбата, която е приготвена за него, и да го последвам, ако мога.

— Чудесно — възкликна Орм, — обаче не можеш да отидеш сам. Аз ще дойда също.

— И аз — добавих.

— Какви планове правите? — запита нетърпеливо Македа, защото, разбира се, не можеше да разбере нашия разговор.

Ние обяснихме.

— Какво, приятелю мой? — каза тя укорително на Оливър. — Ще рискуваш ли живота си отново тази вечер? Това е сигурно изкушение на божията доброта.

— Би било изкушение на божията доброта още повече, ако оставех приятеля си да бъде изяден от лъвовете, Господарке — отговори той.

Последва дълга дискусия. Накрая бе уговорено, че щяхме да се спуснем до нивото на бърлогата, ако това бе възможно. Оливър и Куик трябваше да слязат в бърлогата с Джафет, който незабавно изяви желание да ги съпроводи. Аз с няколко планинци трябваше да застана при отвора на дупката като резерва, за да охранявам тяхното оттегляне от лъвовете. Помолих се да взема по-активно участие, но те не желаеха и да слушат, като изказваха доста правдиво съображение, че съм най-добрият стрелец от тримата и щях да бъда по-полезен отгоре, ако луната свети ярко, както се надявахме. Обаче аз се съмнявах, че имаха друго на ум: бях твърде стар за такава авантюра. Освен това искаха да ме запазят от риск.

Тогава изникна въпросът, кой трябва да се спусне по последния тунел до мястото на операцията. Оливър пожела Македа да се завърне на билото на склона и да чака там, но тя веднага отговори, че не можело и да мисли за изкачване без наша помощ. По-скоро бе решена да види края на акцията. Даже и Джошуа не искаше да си отиде. Мисля, че като непопулярна личност между тях той нямаше доверие на планинците, които трябваше да го съпроводят. Предложено бе да остане на място, докато се завърнем, ако… се завърнехме, но тази идея му харесваше още по-малко от другата. Защото той изтъкна с голямо основание това, което ние бяхме пропуснали, а именно, че сега фунг знаеха за прохода и бяха напълно способни да провалят нашия номер, тоест да прехвърлят мост откъм опашката на сфинкса с последващ опит да щурмуват Мур.

— Тогава какво ще правя, ако те ме намерят тука сам? — запита той патетично.

Македа отговори, че междувременно ще бъде разумно да се блокира входът на тунела, чрез който достигнахме до платформата, по такъв начин, че да не може лесно да се форсира.

— Да — отговори Оливър. — И ако въобще се измъкнем от това положение, да срутим шахтата навътре, за да сме сигурни, че не може да бъде използвана.

— Тази шахта може да бъде полезна, капитане — каза Куик колебливо.

— Има по-добър начин, сержанте, ако искахме да минираме сфинкса отдолу. Искам да кажа — през гробницата на царете. Аз измерих грубо нивата и краят на същото не може да бъде далеч. Както и да е, тази шахта не ни е повече от полза, щом фунг я откриха.

После се заехме да запълним отвора на прохода с каквито камъни намерихме. Това беше трудна задача, но планинците свършиха добра работа под наше ръководство, като накамариха скалите по такъв начин, че едва ли можеха да се разчистят за късо време без помощта на експлозиви. Докато тази работа напредваше, Джафет, Шадрах и сержантът, който ги надзираваше, предприеха изследване на последната шахта, водеща до нивото на бърлогата. За наше облекчение, точно когато бяхме завършили запушването на дупката, те се завърнаха с новината, че сега, след отстраняването на няколко нападали камъни, шахтата е достъпна с помощта на въжета и стълби.

И така в същия ред, както преди, ние започнахме преминаването й и след около половин час, тъй като беше по-малко от триста стъпки дълбока, стигнахме дъното. Тук намерихме подобно на стая място, изпълнено с прилепи и вероятно изкопано от хората. Както Шадрах бе казал, в източния му край имаше огромен продълговат камък. Беше така балансиран, че даже ако един човек, натиснеше единия от краищата му, той се завърташе и оставаше от двете си страни проход, достатъчен да позволи на човек да премине покрай него в клекнало положение. Много тихо залостихме отвора на тази примитивна врата и погледнахме навън. Сега пълната луна бе изгряла и ярката й светлина бе започнала да залива бездната. При нея видяхме мрачна сянка, достигаща до триста стъпки над нас. Знаехме, че е хвърлена от хълбоците на гигантския сфинкс, който лежеше отвъд върху каменната планина. От тези хълбоци, според Шадрах, Хигс щеше да бъде спуснат на лъвовете в кошница за храна. В сянката, и от двете й страни, беше бърлогата за хранене, която заемаше почти сто квадратни ярда и от нея се разнасяше отвратителна смрад.

Тази задимена бърлога бе затворена от скална стена или бариера, пресечена с няколко врати от метални пръти. Поне така преценихме при лунната светлина, процеждаща се през тях. Отвъд тази източна стена се чуваха ужасяващи ревове, ръмжения и скимтения. Видимо там бе жилището на свещените лъвове.

Само още една подробност трябваше да се спомене. На скалния под, почти под нас, лежаха човешки остатъци — това личеше по разкъсаните им дрехи и коси. Както някой обясни, мисля, че Шадрах, те бяха на човека, който Орм бе застрелял върху опашката на сфинкса, и на другарите му, изтърсени от стълбата.

Известно време се взирахме в тази ужасна дупка мълчаливо. После Оливър извади часовника си и задействува звънеца му.

— Хигс ми каза — промълви той, — че трябвало да го хвърлят на лъвовете два часа след изгряването на луната, което значи след около петнадесет минути. Сержанте, мисля, че трябва да се приготовляваме.

— Да, капитане — отговори Куик, — всички сме готови, включително и тези зверове, ако се съди по врявата им, освен може би Самюел Куик, който никога не се е чувствал по-малко готов за нещо в живота си. Хайде сега, Пуси, постави тази стълба. Ето ви карабините, капитане, и шест пачки патрони с издълбани върхове. Няма да са ви нужни повече и е безполезно да носим извънредна тежест. В десния ви джоб, капитане, не забравяйте. Аз имам също толкова в моя. Докторе, ето една камара и за теб върху този камък. Ако легнеш там, ще имаш добра видимост и опора за лакътя си. При тази дистанция стрелбата трябва да бъде много точна, даже и при лунна светлина. Най-добре е да поставите револвера си на предпазител, капитане. Поне аз го правя, защото може да ни се случи и падане, а тези новоизработени играчки са с много лек спусък. Ето и Джафет е готов, така че дайте заповед за акцията, сър, и ние ще влезем в действие. Докторът ще преведе на Джафет.

— Слизайте по стълбата — разпореди се Орм — и напредваме около петдесет крачки в сянката, където можем да виждаме, без да ни виждат. Според Шадрах, там се пуска кошницата с храна. Ще стоим на това място и ще чакаме пристигането на тази кошница. Ако в нея е професорът, трябва да го хванем или отведем или, ако е нужно — да го носим до стълбата. При нея да има няколко планинци с готовност да му помогнат. Твоята задача, сержанте, и моята, а също и на доктора, който ще стреля отгоре, е да държим на разстояние лъвовете, доколкото можем, ако те се появят, и да се оттегляме със стрелба. Ако зверовете заловят някой от нас, той трябва да бъде изоставен, иначе ще бъде глупаво да се пожертваме ненужно и двамата. Колкото за останалите, ти, сержанте, и ти Джафет, трябва да се ръководите от обстоятелствата и да действувате по свое усмотрение. Не чакайте специални заповеди от мен, които може и да не последват. Сега, хайде! Ако не се завърнем, Адамс, ще се погрижите за Детето на Царе да се изкачи невредимо по шахтите и ще я отведете в Мур. Сбогом, господарке!

— Сбогом — отговори Македа с твърд глас. Не можех да видя лицето й в този мрак. — Сигурна съм, че скоро ще се завърнете с твоя брат.

Точно тогава се намеси и Джошуа:

— Няма да допусна превъзходството по храброст на тези неверници — заяви той. — Не притежавам техните страшни оръжия и не мога да пристъпя в бърлогата, но ще се спусна да пазя основата на стълбата.

— Много добре, сър — отговори Орм изненадан. — Сигурен съм, че ще ви е приятна нашата компания. Само че запомнете: трябва да сте бърз при изкачването й, защото гладните лъвове са активни. И ние няма да сме отговорни за всичко, което би могло да се случи.

— Действително, по-добре е да останете тук, чичо мой — забеляза Македа.

— За да ми се подигравате непрекъснато после, племеннице моя. Не, аз ще отида да се срещна с лъвовете.

И той много бързо пропълзя през дупката и започна да се спуска по стълбата. Наистина, когато Куик го последва, той го намери едва на половината път и трябваше да ускори придвижването му, като неволно стъпваше на пръстите му.

След около минута погледнах от ръба и видях, че те всички бяха в бърлогата освен Джошуа, който отново бе изкатерил стълбата и проврял главата си над дупката, като се държеше за скалата така, сякаш бе разпънат. Като се страхувах да не бъде видян там, даже и в сянката, предложих на Македа да му заповяда или да слезе долу, или да се върне, което тя стори енергично, но без резултат. Така накрая го оставихме на мира.

Междувременно тримата изчезнаха в сянката на сфинкса и не можехме повече да ги виждаме. Огромната кръгла луна се издигаше все по-високо и обливаше останалата част от бърлогата със светлина. Тишината бе пълна, като се изключи понякога ревът или скимтенето на лъвовете отвъд стената. Сега можех да различавам металните врати в тази стена и даже тъмните и дебнещи форми, движещи се насам-натам отвъд пречките им. После различих и нещо друго — фигурите на мъже, които се събираха върху върха на стената, макар да не знаех от къде идват. Постепенно броят им нарасна до стотици, тъй като стената бе широка като шосе. Това явно бяха зрители, дошли да присъствуват на жертвената церемония.

— Принце — прошепнах на Джошуа, — трябва да слезете от стълбата, или ще ни предадете. Не, вече е късно да се изкачите тук отново, защото лунната светлина вече достигна точно над главата ви. Слезте долу, или ще отпъна стълбата и ще ви оставя да паднете.

Тогава той слезе на дъното и се скри между няколко папрати и храсти, където не го видяхме известно време, а и да си кажем право, забравихме за него.

Далеч, далеч от нас, предполагам от гърба на идола, се чуха слабите звуци на тържествено пеене. То заглъхна и чухме викове. После внезапно отново се усили. Тогава Македа, коленичила близо до мен, допря ръката ми и посочи към сянката, която постепенно се разреди от лунната светлина. Погледнах и видях високо във въздуха, може би на двеста стъпки от земята, нещо тъмно да се спуска бавно. Без съмнение това беше кошницата с Хигс и, дали по съвпадение или не, в този момент лъвовете от далечния край на стената отговориха с непрекъснат ужасен рев.

Бавно, бавно се спускаше фаталната кошница, докато стигна на няколко стъпки от земята, когато започна да се клати напред-назад като махало. При всяко залюляване тя правеше по-голяма дъга. Скоро, когато застана над ръба на сянката, бе пусната с инерция и преобърната. От нея се изтъркаля дребната фигура на човек, Макар от това разстояние да виждахме малко от него, не се съмнявахме кой е — докато се търкаляше, от него падна шапката му и аз веднага познах в нея слънчевия шлем на Хигс. Професорът стана, закуца много бавно и мъчително след шлема, вдигна го и започна да изтупва с него колената си. В този момент се чу металическо дрънчене.

— О, боже, те вдигат решетките! — изстена Македа.

Последваха още шумове, този път от дивите животни, които беснееха за своята плячка, и от други, човешки зверове, пищящи от възбуда върху стената. Професорът се обърна и видя всичко. За миг изглеждаше, че ще се затича, после размисли, сложи шлема на главата си, скръсти ръце и застана неподвижен. Така ми напомни по странен начин, може би поради ниската му и дебела фигура, за една картина, която бях виждал, на великия Наполеон, съзерцаващ катастрофа.

Да се опише какво последва е много трудно, защото наблюдавахме не една, а няколко сцени едновременно. Например там бяха лъвовете, които не се държаха, както можеше да се очаква. Мислех, че ще се втурнат през вратите и ще се хвърлят върху жертвата. Но, дали защото бяха вече хранени, или дали мислеха, че едно човешко същество не си заслужава труда, те реагираха различно. Излязоха през вратите в две лениви жълти редици: възрастни мъжки лъвове, лъвици, подрастващи и малки лъвчета, които игриво се хапеха едно друго — всичко може би петдесет или шестдесет животни. От тях навярно само две или три погледнаха към професора, защото никой не се спусна към него, докато останалите се пръснаха из цялата бърлога, като някои изчезнаха в сянката на околния склон.

Тук един от тях трябва да се бе движил достатъчно бързо, защото след няколко секунди чухме ужасен писък Като се протегнах над скалите, видях, че принц Джошуа бягаше нагоре по стълбата по-бързо, отколкото би го направил който и да е лондонски запалвач на улични лампи в детството ми. Но макар да тичаше пъргаво, дългият, слаб и извит звяр се оказа по-чевръст. Той се повдигна на задните си крака, протегна огромната си лапа — можех да виждам сега и бляскащите нокти в нея — и удари или закачи бедния Джошуа. Лапата го засегна в кръста и като че ли го прикова към стълбата. После тя бавно се изтегли надолу и, о небеса как виеше нещастният принц! И другата лапа се повдигна за същата операция, когато аз се надвесих и държан от един абати за глезените, успях да прострелям звяра в главата. Той се срина долу, като отнесе със себе си голяма част от долните дрехи на Джошуа. След няколко секунди принцът беше между нас, претърколен с пъшкане в един ъгъл, където остана под надзора на няколко от планинците, защото нямах време да се занимавам с него точно сега.

Когато димът най-после се разсея, видях, че Джафет бе достигнал Хигс и му жестикулираше да бяга, докато два лъва, мъжки и женски, стояха на малко разстояние и наблюдаваха двойката с интерес. След няколко кратки думи Хигс посочи коляното си, видимо той бе окуцял и не можеше да тича. Джафет се справи с положението, като му посочи гърба си и се наведе. Хигс се метна върху него и, прихванат като чувал с брашно, двамата започнаха да напредват към стълбата.

Лъвът седна като голямо куче и наблюдаваше това странно явление със слаб интерес, но лъвицата, подтикната от женско любопитство, последва и задуши към Хигс. Забелязал я през рамо, той свали смачкания си шлем и го хвърли върху главата на животното. Лъвицата изръмжа после сграбчи шлема, поигра си с него, както прави коте е кълбо прежда. В следния миг, незадоволена, нададе кратък и див рев, изтича напред и клекна за скок, като пляскаше с опашката си. Не можех да стрелям, защото куршума трябваше да мине най-напред през Джафет и Хигс.

Ала точно когато мислех, че краят е настъпил, гръмна карабина от сянката и звярът се търколи, като риташе и хапеше скалата. При това ленивият лъв изглежда се събуди и скочи не към хората, а към ранената лъвица Последва яростна битка, чиито подробности и край се загубиха в облак прах и летящи косми.

Тълпата върху стената започна да схваща истинското положение и започна да крещи от възбуда, която бързо се предаде на по-малко свирепите зверове. Те нададоха ужасен рев и затичаха наоколо, като се държаха предимно в сенките, докато Джафет с товара си правеше бавен, но постоянен напредък към стълбата. Тогава от мрака под задната част на сфинкса се чу бърза стрелба и веднага Орм и Куик излязоха на лунната светлина, следвани от множество разгневени лъвове, които напредваха с кратки пристъпи. Ясно бе, че двамата бяха запазили самообладание и действуваха по план.

Единият изпразваше карабината си в преследващите ги зверове, докато другият изтичваше назад няколко крачки, като вкарваше в движение нова пачка патрони. Тогава той пък започваше да стреля, а неговият другар на свой ред се оттегляше зад него. По такъв начин двамата повалиха доста лъвове, защото разстоянието бе твърде малко за пропуски и куршумите дум-дум често стигаха целта си. Те парализираха даже когато не убиваха. Аз също открих огън и макар че при такава несигурна светлина повечето от изстрелите ми бяха безвредни, другите все пак ликвидираха няколко звяра, станали опасни.

Така се развиха събитията, докато и четиримата, тоест Джафет с Хигс на гърба си, Орм и Куик, достигнаха на двадесетина крачки от стълбата, въпреки че бяха разделени може би на половин крикетно хвърляне. Помислихме, че вече са спасени, и завикахме от радост, докато стотиците зрители върху стената ревяха яростно.

Тогава внезапно положението се промени. От всички страни заприиждаха нови лъвове и обградиха хората в пръстен, кръвожадно настървени, въпреки крясъците и трясъка на оръжията, които те никога не бяха чували преди, които ги плашеха и правеха предпазливи.

Млад лъв се спусна и прекатури Джафет и Хигс. Аз стрелях и го улучих в хълбока. Той яростно захапа раната си, после скочи върху проснатата двойка с ръмжене, но при подобна болка забрави да ги убие. Пръстенът от зверове се стесни. Можехме да виждаме жълтите им очи да блещукат в тъмнината. Орм и Куик можеха да си пробият път с пушките, но те не искаха да изоставят другарите си. Изглеждаше, че бе настъпил ужасният край.

— Следвайте ме! — извика Македа, която през цялото това време бе наблюдавала задъхана до мен, и скочи към стълбата. Аз я дръпнах назад.

— Не! — креснах аз. — Слушайте ме, абати! Една жена ли трябва да ни води?

Как съм слязъл по тази стълба, не мога да си спомня, нито пък зная как планинците идваха след мен, но, мисля, че повечето от тях просто се изтъркаляха надолу по тази тридесет стъпки скала. За тяхна чест трябва да се каже, че те все пак крещяха като демони и размахваха дългите си ножове.

Ефектът от нашето внезапно пристигане бе необичаен. Изплашени от атаката и шума, лъвовете отстъпиха, а после побягнаха във всички посоки. Раненият млад лъв остана — или не искаше да се движи, или не можеше, и беше намушкан смъртоносно там, където стоеше — над професора и Джафет. След пет минути всички ние бяхме в безопасност пред входа на тунела.

По такъв начин спасихме Хигс от бърлогата на свещените лъвове, които пазеха идола на фунг.