Разказът на Прислужницата

Двадесет и пета глава

Онова, което чух на следващата сутрин, беше писък или трясък. Кора, която изпуска кошница или поднос. Разбуди ме. Още бях наполовина в гардероба, положила глава върху свитата на топка наметка. Явно я бях свалила от закачалката и бях заспала тук. За миг не можех да си спомня къде съм. Кора беше коленичила до мен, усетих как ръката ѝ докосва гърба ми. Изпищя отново, когато се размърдах.

Какво има?, попитах. Обърнах се и се надигнах.

О, помислих си…, отговори тя.

Какво си беше помислила?

Ами…

Яйцата се бяха счупили на пода при разлетия портокалов сок и натрошеното стъкло.

Ще трябва да ти донеса нова закуска, каза тя. Ама че разточителство. Какво търсиш на пода? Дърпаше ме, изправяше ме благоприлично на крака.

Не исках да ѝ казвам, че изобщо не съм си лягала. Нямаше как да ѝ го обясня. Казах, че сигурно съм припаднала. Което се оказа още по-зле, защото тя се вкопчи в думите ми.

Това е един от ранните признаци, оповести доволна. Заедно с повръщането. Би трябвало да знае, че не е минало много време, но беше прекалено обнадеждена.

Не, не е това, казах. Седях на стола. Сигурна съм, че не е. Просто ми се зави свят. Както си стоях, ми притъмня.

Сигурно е от напрежението вчера, казва тя. Направо те изцежда.

Имаше предвид раждането и аз потвърдих, че е така. Седнах на стола, а тя вече беше коленичила на пода и събираше парчетата счупено стъкло и яйцето върху подноса. Попи част от портокаловия сок с хартиена салфетка.

Ще донеса парцал, каза. Ще ме попитат за допълнителните яйца. Освен ако не минеш и без тях. Лукаво ме стрелна с кос поглед и аз разбрах, че ще е по-добре и двете да се престорим, че съм си изяла закуската. Ако съобщи, че ме е намерила просната на пода, ще последват прекалено много въпроси. Във всеки случай ще трябва да обясни счупените стъкла, а Рита ще се начумери, ако трябва да сготви втора закуска.

Ще ми мине и без закуска, отговарям. И бездруго не съм гладна. Това е уместно, връзва се със световъртежа. Но ще хапна препечената филийка, додавам. Не ми се искаше да оставам съвсем без закуска.

Беше на пода, каза Кора.

Няма нищо. Седях и дъвчех кафеникавата препечена филийка, а тя отиде в тоалетната и изхвърли шепа счупени яйца, които за нищо не ставаха. Върна се.

Ще кажа, че съм изпуснала подноса на излизане.

Зарадвах се, че е готова да излъже заради мен, нищо че е за такава дреболия, нищо че е за нейна собствена полза. Това създаваше връзка помежду ни.

Усмихнах ѝ се. Дано никой не те е чул, казах.

Наистина се уплаших, призна тя, застанала на прага с подноса. Отначало си помислих, че са само дрехи. Зачудих се какво търсят на пода. Допуснах, че си…

… избягала, допълних.

Ами да, потвърди тя. Но на пода се оказа ти.

Да, аз бях.

Това беше, тя си тръгна с подноса и се върна с парцал за останалия портокалов сок, а Рита същия следобед направи начумерена забележка, че някои хора са схванати в ръцете. Че се отнасят някъде и не гледат къде стъпват, така каза, и всичко си продължи постарому, все едно нищо не се е случило.

Това се случи през май. Бяхме преживели пролетта. Лалетата бяха прецъфтели, венчелистчетата им бяха опадали едно по едно като зъби. Един ден заварих Серина Джой коленичила върху възглавничка в градината, а бастунът ѝ беше до нея на тревата. Режеше семенниците с ножици. Наблюдавах я отстрани, докато минавах покрай нея с кошницата си с портокали и агнешки котлети. Прицелваше се, нагласяше остриетата на ножиците, после клъцваше с конвулсивно трепване на ръцете. Артрит ли се прокрадваше? Или някакъв блицкриг, някакво камикадзе, прицелено в издутите гениталии на цветята? Плодоносното тяло. Рязането на семенниците принуждава луковицата да трупа енергия.

Света Серина на колене, извършва покаяние.

Често се забавлявах така, с дребни и злонамерени закачки за нея, но не задълго. Каква полза да се мотая и да наблюдавам Серина Джой в гръб.

Всъщност копнеех за ножиците.

И така. После имахме ириси, които растяха красиви и прохладни на високите си стебла като издухано стъкло, като пастелна вода, застинала разплискана в светлосиньо, светломораво и по-тъмните, кадифени и пурпурни, тъмните лилиуми на слънцето, индигови сенки, и дамските сърца с толкова женствена форма, че беше направо невероятно как така отдавна не са ги изкоренили. Имаше нещо подривно в градината на Серина, усещане за погребани неща, които напират към повърхността безмълвно, нагоре към светлината, сякаш за да посочат нещо, да кажат: всичко заглушено ще закрещи, за да бъде чуто, макар и беззвучно. Тенисънова градина, натежала от ухания, бездушна, завръщането на думата „несвяст“. Върху нея струи слънчева светлина, така е, но от самите цветя се надига топлина, усещаш я, както когато държиш дланта си на сантиметри от нечия ръка, от нечие рамо. Тя диша в топлото, вдъхва сама себе си. Замайвам се, докато я прекосявам сред розовите божури и карамфилите.

Върбата е нацъфтяла и никак не ми помага с шептящите си намеци. Срещи, казва ми, тераси, шипящите съгласни пъплят нагоре по гръбнака ми, треперя като трескава. Лятната рокля шумоли по плътта на бедрата ми, под стъпалата ми расте трева, с крайчеца на очите си забелязвам поклащането на клонките, пера, пърхане, трели, дърво — в птица, обезумели метаморфози. Богините стават възможни и въздухът е наситен с желание. Дори тухлите на къщата омекват, стават осезаеми, облегна ли се на тях, ще ги усетя топли и податливи. Удивително е какво причинява лишението. Дали му се зави свят при вида на глезена ми, дали ми прилоша вчера на пропускателния пункт, когато изпуснах пропуска си и го принудих да го вдигне? Без кърпичка, без ветрило, използвам каквото имам подръка.

Зимата не е толкова опасна. Нуждая се от твърдост, студ, суровост, не от тази тежест, като че ли съм диня в потока, не от тази зряла течност.

С Командира имаме уговорка. Не е първата уговорка в историята, но е приела необикновена форма.

Посещавам Командира две-три вечери седмично, обикновено след вечеря, но само когато получа сигнала. Сигналът е Ник. Ако лъска колата, когато тръгвам на покупки или когато се връщам, и ако фуражката му е кривната или е без фуражка, тогава отивам. Ако го няма или фуражката му е права, тогава си оставам в стаята, както обикновено. Разбира се, това не се отнася за вечерите на Ритуала.

Както винаги, трудността е Съпругата. След вечеря тя се прибира в спалнята им, откъдето би могла да ме чуе как се прокрадвам по коридора, макар да се старая да съм съвсем тиха. Или остава в дневната, където плете нескончаемите си шалове за Ангелите, бълва още и още метри сложни и безполезни вълнени човечета: вероятно това е нейната форма на размножаване. Обикновено вратата на дневната е открехната, ако тя е там, и аз не се осмелявам да мина. Ако съм получила сигнала, но не успея да отида, да сляза по стълбите и да мина по коридора покрай дневната, Командирът проявява разбиране. Положението ми му е познато като на никой друг. Знае правилата.

Понякога обаче Серина Джой е навън, на гости на болната Съпруга на друг Командир — само там може да отиде вечер сама. Взема някаква храна, торта, пай или франзела, изпечена от Рита, или буркан с конфитюр от ментови листенца, които отглежда в градината си. Съпругите на Командирите често боледуват. Така животът им става по-интересен. Що се отнася до нас, Прислужниците и дори Мартите, ние избягваме да боледуваме. Мартите не искат да бъдат принудени да се пенсионират, защото кой знае къде ще ги изпратят след това? Вече не се срещат много възрастни жени. А що се отнася до нас, всяко истинско боледуване, всяко разтакаване, всяка проява на слабост, липсата на апетит или на тегло, опадането на косата, отказът на някоя жлеза — всичко това е краят. Помня Кора по-рано през пролетта, тътрузеше се, макар да боледуваше от грип, подпираше се на рамките на вратите, когато мислеше, че никой не я вижда, стараеше се да не кашля. Лека настинка, обясни, когато Серина я попита.

Серина също се оттегля за по няколко дни, не става от леглото. Тогава другите Съпруги започват да посещават нея, качват се по стълбите и бодро си бъбрят, тя получава торти и пайове, конфитюри, букети с цветя от техните градини.

Редуват се. Има някакъв списък, невидим, неизречен. Всяка се старае да не ангажира повече внимание, отколкото ѝ се полага.

Във вечерите, когато Серина ще излиза, неизменно съм призована.

Първия път бях объркана. Нуждите му ми бяха неясни, а онова, за което все пак се досещах, ми се струваше нелепо, смешно като фетишизирането на обувки с връзки.

А и малко разочароващо. Какво очаквах зад тази затворена врата първия път? Нещо неизразимо, да застана на четири крака може би, перверзни, бичове, обезобразявания? Най-малкото някаква незначителна сексуална манипулация, някакъв дребен грях, който вече му беше забранен от закона и наказуем с ампутация. А вместо това той ме помоли да играем скрабъл, като че ли сме възрастна съпружеска двойка или деца — това ми се стори крайно необичайно, своеобразно извращение. Молбата му обаче остана непроницаема за мен.

Затова, когато излязох от стаята, още не ми беше ясно какво иска Командирът, защо го иска и дали ще съм в състояние да го изпълня. Ако ще сключваме сделка, трябваше да уточним условията на размяната. А това той със сигурност не направи. Допуснах, че може да си играе на котка и мишка, но сега ми се струва, че мотивите и желанията му не са били толкова очевидни дори за самия него. Още не бяха дорасли до думи.

Втората вечер започна по същия начин като първата. Приближих се до вратата, която се оказа затворена, почуках, поканена бях да вляза. Последваха същите две игри със същите бежови плочици. Брътвеж, кварц, затруднение, елф, ритъм — всички стари номера със съгласните, за които успеех да се сетя. Езикът ми сякаш набъбваше от трудния правопис. Все едно използвах език, който съм знаела навремето, но почти съм забравила, език, свързан с отдавна отмрели традиции: кафе оле с кифличка на маса на открито, абсент във висока чаша или скариди във фунийка от вестник, неща, за които бях чела някога, но никога не бях виждала. Беше като да се опитваш да ходиш без патерици, като онези фалшиви сцени от старите телевизионни филми. Ще успееш. Сигурна съм. Така се препъваха и олюляваха мислите ми сред резките Р-та и Т-та, плъзгаха се по облите гласни като по речни камъчета.

Командирът проявяваше търпение, когато се колебаех или го питах за правописа. Винаги може да проверим в речника, отговаряше. В множествено число. Разбрах, че за първи път ме остави да спечеля.

В онази вечер очаквах всичко да бъде същото, включително целувката за лека нощ. Обаче когато приключихме втората игра, той се облегна на стола си. Облегна лакти на ръкохватките на креслото, долепи върховете на пръстите си и ме погледна.

Имам малък подарък за теб, каза.

И се усмихна. После издърпа горното чекмедже на бюрото си и извади нещо. Подържа го, съвсем небрежно, между палеца и показалеца си, като че ли опитваше да реши дали да ми го даде, или не. От мястото си го виждах на обратно, но го познах. Навремето бяха доста разпространени. Беше списание, женско списание, така ми се струваше от снимката — манекенка на лъскава хартия, с прическа, шалче на шията, червило на устните. Есенната мода. Мислех, че всички такива списания са унищожени, но ето че едно беше останало в кабинета на Командира, където най-малко очакваш да видиш такова нещо. Той сведе поглед към манекенката, която гледаше право към него, и продължи да се усмихва с онази своя замечтана усмивка. Все едно гледа рядък животински вид в зоопарка.

Загледана към списанието, което се поклащаше пред мен като стръв за въдица, аз го пожелах. Пожелах го толкова силно, че пръстите ме заболяха. В същото време прецених копнежа си като тривиален и нелеп, защото навремето мислех тези списания за лекомислени. Прелиствах ги в зъболекарския кабинет, понякога в самолета, купувах ги, за да ги взема в хотелската си стая — запълвах свободното време, докато чаках Люк. Изхвърлях ги, след като ги разгледам, защото бяха безкрайно заменяеми, и ден-два по-късно дори не помнех какво е пишело вътре.

Сега обаче си спомних. Те съдържаха обещание. Продаваха преобразяване, предлагаха безкрайна поредица от възможности, множаха ги като отраженията в две срещуположни огледала, образ след образ, до точката на изчезване. Предлагаха приключение след приключение, гардероб след гардероб, подобрение след подобрение, мъж след мъж. Предлагаха подмладяване, преодоляване на болката и трансцендентална вечна любов. Най-истинското обещание в тях беше за безсмъртие. Ето какво държеше той в ръка, без дори да го съзнава. Прелисти набързо страниците. Усетих как се накланям напред.

Старо списание, каза той, своеобразна антикварна рядкост. От седемдесетте, струва ми се. „Вог“. Както винен ценител изтърсва някое име. Реших, че ще ти е приятно да го разгледаш.

Отдръпвам се. Може да ме подлага на изпитание, за да провери колко дълбока е предаността ми към доктрината. Не е позволено, отговарям.

Тук е позволено, отговаря тихо. Разбирам какво казва. След като сме нарушили основното табу, защо да се колебая за следващото, по-незначителното? И за по-следващото, и по-следващото? Кой знае къде спира всичко? Зад тази врата табуто изчезва.

Вземам списанието от него и го обръщам както трябва. Ето ги отново изображенията от моето детство: дръзки, решителни, уверени, разперили ръце, като за да обхванат Вселената, с разкрачени крака, здраво стъпили на земята. Имаше нещо ренесансово в тази поза, но аз си помислих за принцове, не за натруфени девойки с прически. Тези прями очи, засенчени с грим, да, но и прилични на котешки, вторачени и готови за скока. Не трепват, не се колебаят, не и с тези пелерини и груб туид, с тези ботуши до коляното. Жените са пирати със своите дамски портфейли, готови да грабят, и със своите алчни кобилски зъби.

Усещах как Командирът ме наблюдава, докато разлиствах страниците. Знаех, че правя нещо нередно и че на него му е приятно да ме гледа. Би трябвало да се чувствам лоша и по разбиранията на Леля Лидия наистина бях лоша. Само че не се чувствах така. Вместо това се чувствах като на стара морска пощенска картичка от епохата на Едуард — палава. Какъв ли щеше да е следващият му подарък? Колан с жартиери?

Как така го имате?, попитах го.

Някои от нас все още ценят старите неща, отговори той.

Би трябвало да са ги изгорили, отбелязах. Претърсваха по къщите, палеха клади.

Онова, което е опасно в ръцете на масите, поде той с ирония, а може би не, е безопасно за онези, чиито мотиви са…

… безукорни, довърших.

Той кимна сериозно. Не можех да разбера дали е сериозен.

Но защо ми го показвате?, попитах и се почувствах глупаво. Какво би могъл да отговори? Че се забавлява за моя сметка? Защото сигурно е съзнавал колко болезнено е за мен да ми напомня за отминалите времена.

Не бях подготвена за онова, което всъщност ми отговори. На кого друг да го покажа?, попита той и предишната тъга отново изплува.

Да отида ли още по-далеч?, зачудих се. Не исках да го притискам твърде много и твърде бързо. Съзнавах, че съм заменяема. Въпреки това попитах тихо: Ами съпругата ви?

Той, изглежда, се замисли над думите ми. Не, каза, тя не би разбрала. Пък и вече не разговаря много с мен. Напоследък нямаме много общо.

Ето на, просто и ясно: съпругата му не го разбираше.

Значи затова бях тук. Все същото. Твърде банално, за да е истина.

На третата вечер го помолих за крем за ръце — неприятно ми беше да се моля, но исках да проверя докъде мога да стигна.

Какво?, попита той любезно както винаги. Седеше срещу мен, зад бюрото. Не ме докосваше често, освен за задължителната целувка. Никакво опипване, никакво тежко дишане, нищо подобно, би било някак неуместно, както за него, така и за мен.

Крем за ръце, повторих. Или за лице. Кожата ни много изсъхва. По някаква причина използвах множествено число. Искаше ми се да поискам и малко масло за вана, на онези пъстри топчета, които ми изглеждаха вълшебни в кръглата стъклена купа в банята на майка ми у дома. Но реших, че той надали ще знае какво е това. Пък и сигурно не ги произвеждаха вече.

Изсъхва ли?, попита Командирът, като че ли досега не му беше хрумвало. И какво правите?

Мажем се с масло, отговорих. Когато успеем да се доберем. Или с маргарин. Най-често с маргарин.

С масло, повтори той замислено. Много съобразително. Масло, засмя се той.

Идеше ми да го шамаросам.

Струва ми се, че ще намеря, отговори като на детско желание за дъвка. Но тя може да го подуши.

Питах се дали страхът му се дължи на предишен опит. От много отдавна: червило по яката, парфюм по маншетите, среднощна сцена в някоя кухня или спалня. Мъж без опит не би се сетил за това. Освен ако не е по-хитър, отколкото изглежда.

Ще внимавам, обещах. Освен това тя никога не ме доближава.

Понякога го прави, възрази той.

Сведох очи. Бях забравила. Усетих как се изчервявам. Няма да го използвам в онези нощи, казах.

На четвъртата вечер той ми даде крема за ръце в пластмасово бурканче без надпис. Не беше много качествен, миришеше леко на растително масло. Никакви момини сълзи за мен. Сигурно беше за болници или лаборатории, или за рани от залежаване. Но въпреки това му благодарих.

Проблемът е, че нямам къде да го държа, казах.

В стаята си, отговори той, като че беше съвсем очевидно.

Ще го намерят. Някой ще го намери.

Защо?, попита, все едно наистина не знаеше. А може би не знаеше. Не за пръв път показваше, че не е наясно с реалните условия, в които живеем.

Претърсват ни стаите, отговорих.

Защо?, попита.

Мисля, че тогава изгубих контрол. За бръсначи, отговорих. За книги, писалки, стоки от черния пазар. За неща, които не би трябвало да имаме. Боже, би трябвало да знаете. Гласът ми прозвуча по-гневно, отколкото смятах, но той дори не трепна.

Тогава ще го държиш тук, каза.

Така и направих.

Той ме наблюдава като през решетка как мажа ръцете си, после лицето си. Искаше ми се да му обърна гръб — все едно беше с мен в тоалетната — но не посмях.

Не биваше да забравям, че за него съм просто прищявка.

Двадесет и шеста глава

Когато отново настъпи нощта на Ритуала, две-три седмици по-късно, установих, че нещата са се променили. Появила се беше неловкост, която преди отсъстваше. Преди гледах на случващото се като на работа, на неприятна работа, която трябва да се свърши възможно най-бързо, та да се сложи точка. Трябва да се каляваш, казваше навремето майка ми преди изпит, който не исках да взема, или преди плуване в студена вода. Навремето не се замислях за смисъла на фразата, но беше свързан с метал, с броня. Точно това щях да направя — щях да се закаля. Щях да се престоря, че ме няма, че не присъствам в плът.

Това състояние на отсъствие, на съществуване отделно от тялото, важеше и за Командира, вече го знаех. Сигурно си мислеше за други неща през цялото време, докато е с мен, с нас, защото Серина Джой също присъстваше на онези вечери. Може би си мислеше за работата си през деня, за игрите на голф или за вечерята си. Половият акт, колкото и небрежно да беше изпълнен, вероятно за него преминаваше почти несъзнателно, като почесване.

През онази нощ обаче за пръв път от началото на новото положение помежду ни, каквото и да беше то, изпитах стеснение. Усещах, че той ме гледа, и това не ми допадна. Лампата светеше, както обикновено, защото Серина Джой винаги избягваше нещата, които биха създали романтична или еротична атмосфера, дори мъничко — лампа на тавана, силна въпреки балдахина. Все едно бях на хирургичната маса, под силните прожектори, като на сцена. Усещах, че краката ми са космати, хаотично, както когато обръснеш космите, но после те пораснат отново. Усещах и мишниците си, но той не ги виждаше, разбира се. Чувствах се недодялана. Актът на съвкупляването, вероятно на оплождането, който за мен не би следвало да бъде нищо повече от опрашването на цвете от пчела, бе станал непристоен за мен, смущаващо нарушение на благоприличието, макар че преди не беше така.

За мен той вече не беше вещ. И в това бе проблемът. Осъзнах го в онази нощ и усещането не ме напусна. То усложнява нещата.

Серина Джой също се промени в моите очи. Преди я мразех просто заради участието ѝ в онова, което ми се случваше, а и защото тя също ме мразеше, защото присъствието ми ѝ беше неприятно и защото тя щеше да отглежда детето ми, ако изобщо успея да зачена. Сега обаче, макар че все още я мразех, особено когато стискаше ръцете ми толкова силно, че пръстените ѝ се впиваха в кожата ми, и дърпаше ръцете ми назад, вероятно с цел да ми бъде колкото може по-неудобно, омразата ми вече не беше просто омраза. Отчасти ѝ завиждах, но как да завиждаш на жена, която е тъй очевидно пресъхнала и нещастна? Можеш да завиждаш само на човек, който има нещо, което ти самият смяташ за нужно да притежаваш. И въпреки това ѝ завиждах.

Освен това обаче се чувствах и виновна пред нея. Чувствах се натрапница в територия, която би трябвало да е нейна. Сега, като виждах какви ги върши Командирът тайно, макар и само за да играе и да има пред кого да говори, функциите ни вече не бяха толкова отделни, както би трябвало на теория, аз ѝ отнемах нещо, макар че тя не го знаеше. Крадях от нея. Нищо че ставаше дума за нещо, което тя очевидно не искаше или от което нямаше полза, което дори беше отхвърлила. Въпреки това то беше нейно и дори да отнемах това загадъчно нещо, което не можех да определя съвсем точно, защото Командирът не беше влюбен в мен — отказвах да повярвам, че той изпитва към мен нещо толкова силно — тогава какво оставаше за нея?

Но защо да ме е грижа, повтарях си. Тя не ми е никаква, не ме харесва, би ме изгонила от къщата на минутата, дори нещо още по-лошо, само да си намери повод. Ако научи например. Той няма да може да се намеси, да ме спаси — нарушенията на жените в домакинството — и на Мартите, и на Прислужниците, са в юрисдикцията на Съпругите. Тя беше злобна и отмъстителна жена, знаех го. Въпреки това не можех да се отърся от мъничкото си угризение заради нея.

А също така: вече имах известна власт над нея, макар тя да не го знаеше. И това ми допадаше. Защо да се преструвам? Много ми харесваше. Командирът обаче можеше с лекота да ме издаде — с поглед, с жест, с някоя дреболия, която ще покаже на всички, че помежду ни има нещо. Едва не го направи в нощта на Ритуала. Посегна с ръка нагоре, сякаш да докосне лицето ми, аз обърнах глава настрани, за да го предупредя, с надеждата Серина да не е забелязала, и той отдръпна ръка, затвори се в себе си и в своето целеустремено пътешествие.

Не го правете повече, предупредих го следващия път, когато бяхме насаме.

Какво?, попита той.

Не се опитвайте да ме докосвате така, когато сме… когато тя е там.

Направих ли го?, попита той.

Може да предизвикате преместването ми в Колониите, предупредих го. Знаете го. Или нещо по-лошо. Смятах, че пред хората той трябва да продължи да се държи така, сякаш съм голяма ваза или прозорец — просто част от пейзажа, неодушевена или прозирна.

Извинявай, каза. Не исках. Но го намирам…

Какво?, попитах, когато той не продължи.

Безлично, отвърна.

Колко време ви отне да го проумеете?, попитах. От начина, по който говорех с него, си личеше, че отношенията ни вече са се променили.

На следващите поколения ще им бъде много по-лесно, казваше Леля Лидия. Жените ще живеят в хармония заедно, всички в едно семейство, вие ще им бъдете като дъщери, а когато населението отново нарасне малко, вече няма да се налага да ви прехвърляме от една къща в друга, защото ще бъдете предостатъчно. При такива условия ще бъде възможна истинска привързаност, казваше тя и примигваше подкупващо срещу нас. Жени, обединени от обща цел! Ще си помагат във всекидневните задължения, докато заедно изминават жизнения си път, и всяка ще изпълнява отредените си задължения. Защо да очакваме от една жена да изпълнява всички функции, необходими за спокойното функциониране на едно домакинство? Не е нито разумно, нито хуманно. Дъщерите ви ще имат по-голяма свобода. Заедно се стремим да осигурим на всяка от вас мъничка градина, всяка от вас — отново да стиска ръце, отново да говори задъхано. И това е само един пример. Изпънатият пръст се размахваше срещу нас. Само че не бива да бъдем алчни прасета и да искаме твърде много, преди да сме готови, нали?

Истината е, че аз съм негова любовница. Мъжете на върха открай време имат любовници, защо сега да е различно? Да, организацията наистина е различна. Преди любовниците получаваха малка къща или собствен апартамент, а сега всичко се е смесило и сляло. Но под повърхността е същото. Повече или по-малко. В някои страни наричаха любовниците „другата“ жена. Аз съм другата жена. От мен се иска да предоставям нещо, което липсва. Дори скрабъл. Абсурдно и унизително положение.

Понякога си мисля, че тя знае. Понякога си мисля, че двамата са се наговорили. Понякога си мисля, че тя го е убедила да го направи, и ми се присмива, както аз сама се присмивам иронично на себе си от време на време. Нека тя да носи бремето — сигурно така си казва. Може би се е отдръпнала от него почти изцяло, може би това е нейната версия на свободата.

Дори да е така и колкото и да е глупаво от моя страна, аз съм по-щастлива от преди. Първо, имам си занимание. Нещо, с което да си запълвам времето вечер, вместо да седя сама в стаята си. Нещо друго, за което да мисля. Не обичам Командира, нищо подобно, но той ми е интересен, заема пространство, нещо повече от сянка е.

Аз за него също. Вече не съм само използваемо тяло. Не съм само кораб без товар, потир без вино, аз съм пещ — грубо казано — без погачата. За него не съм празна.

Двадесет и седма глава

Крача с Гленова по лятната улица. Топло е, влажно е, навремето щеше да е за лятна рокля и сандали. В кошницата на всяка от нас има ягоди — сега им е сезонът, затова ги ядем ли, ядем, докато ни омръзнат — и малко увита в хартия риба. Взехме ги от „Хлябове и риби“49 с дървената табела — риба с усмивка и мигли. Обаче там не продаваха хлябове. Повечето домакинства сами си пекат хляба, но се намира изсъхнал хляб и спаружени понички в „Хляб насъщен“, ако закъсаш. „Хлябове и риби“ почти никога не е отворен. Защо да си правят труда, след като няма какво да продават? Закриха морския риболов преди няколко години, затова сега оскъдните риби, които предлагат, са от рибарници и имат вкус на кал. По новините съобщават, че крайбрежните зони си „почиват“. Помня морския език, треската, рибата меч, мидите, рибата тон, омарите, пълнени и печени, сьомгата — розова и тлъста, печени филета. Възможно ли е всички да са изчезнали като китовете? Чувала съм този слух, стигал е до мен като беззвучни думи, устните едва забележимо са помръдвали, докато чакаме на опашка отвън някой магазин да отвори, подмамени от плаката със сочни бели филета на витрината. Слагат такива плакати на витрината, когато имат нещо, и ги махат, когато нямат стока. Език на знаци.

С Гленова днес крачим бавно — топло ни е с дългите ни рокли, подмишниците ни са мокри, изморени. Поне в тази жега не носим ръкавици. Някъде в тези улички преди имаше магазин за сладолед. Не помня как се казваше. Нещата се променят много бързо, понякога събарят сгради или ги превръщат в нещо друго, трудно помниш кое какво е било преди. Можеше да си купиш две топки и да ти ги поръсят с шоколадови пръчици. Носеха мъжко име. „Джонис“? „Джакис“? Не помня.

Ходехме там, когато тя беше мъничка, и аз я повдигах, за да погледне през стъклената витрина, където бяха изложени дълбоките съдове със сладолед в нежни цветове — бледооранжево, бледозелено, бледорозово, а аз ѝ четях имената, за да си избере. Не избираше по име обаче, а по цвят. Дрешките и гащеризончетата ѝ също бяха в тези цветове. Пастелно сладоледени.

„Джимис“, така се казваха шоколадовите пръчици.

С Гленова вече се чувстваме по-непринудено една с друга, свикнахме. Като сиамски близначки. Вече не спазваме много-много формалностите, когато се срещаме — усмихваме се и потегляме заедно, отправяме се плавно по ежедневния коловоз. Понякога променяме маршрута — няма забрана срещу това, ако не преминаваме отвъд бариерите. Плъх в лабиринт е свободен да ходи навсякъде, стига да не напуска лабиринта.

Вече сме ходили по магазините и в църквата, сега сме при Стената. Днес на нея няма нищо, през лятото не оставят телата да висят толкова дълго, колкото през зимата, заради мухите и заради миризмата. Навремето това беше земята на ароматизаторите за въздух, борови и цветни, и хората все още ги харесват, особено Командирите, които проповядват чистота във всичко.

— Купи ли всичко от списъка? — пита ме Гленова, макар да знае, че съм. Списъците ни никога не са дълги. Напоследък ми е предала част от своята пасивност, част от меланхолията си. Нерядко първа ме заговаря.

— Да — отговарям.

— Хайде да заобиколим — предлага. Има предвид да се спуснем към реката. От известно време не сме ходили.

— Добре — съгласявам се. Не се обръщам веднага, а оставам на мястото си, поглеждам към Стената за последен път. Там са червените тухли, там са прожекторите, там е бодливата тел, там са куките. Празна, Стената е някак по-зловеща. Когато някой виси на нея, поне знаеш, че се е случило най-лошото. Но когато е празна, плаши като приближаваща буря. Ако виждам тела, истински тела, и по големината и формата им отсъждам, че никое от тях не е на Люк, съм в състояние да вярвам, че той все още е жив.

Не знам защо очаквам да се появи на тази стена. Има стотици други места, където може да го убият. Не мога да се отърся обаче от мисълта, че е тук в този момент, зад голите червени тухли.

Опитвам да си представя в коя сграда е. Помня къде са постройките в ограждението на Стената — преди, когато беше университет, можехме свободно да ходим там. И все още ходим от време на време, за женските Избавления. Повечето сгради също са от червени тухли, някои имат сводести врати, романско влияние, от деветнайсети век. Вече не ни пускат да влизаме в сградите, но и кой ли би поискал? Сега постройките принадлежат на Очите.

Може да е в Библиотеката. Някъде из подземията. Сред лавиците.

Библиотеката е като храм. Импозантно бяло стълбище води до редица врати. Вътре още едно стълбище отвежда нагоре. От двете му страни, по стените, има ангели. А също и хора, които се сражават или се канят да се сражават, с чист и благороден вид, не мръсни, окървавени и миризливи, както сигурно са изглеждали. Победата е от едната страна на входа вътре, води ги напред, а Смъртта е от другата. Стенопис, увековечаващ някоя война. Мъжете от страната на Смъртта са още живи. Въздигат се на небето. Смъртта е красива жена с криле и една почти заголена гръд. Или това беше Победата? Не мога да си спомня.

Това не биха унищожили.

Обръщаме се с гръб към Стената, с глави наляво. Тук има няколко празни магазина, чиито витрини са издраскани със сапун. Опитвам да си спомня какво са продавали в тях навремето. Козметика? Бижута? Повечето магазини, в които се продават мъжки стоки, още са отворени, затворени са само онези, които търгуваха със суета.

На ъгъла е магазинът, известен като „Скрижали на духа“. Франчайз е — има такъв магазин в центъра на всеки град, във всяко предградие, поне така казват. Сигурно печели добре.

Витрината на „Скрижали на духа“ е противоударна. От другата страна има печатарски преси, многобройни редици. Наричаме ги Свещени валяци, но само помежду си, защото названието е неуважително. Машините печатат молитви, свитък след свитък, неспирно бълват молитви. Поръчват се по Компофона, чувала съм Съпругата на Командира да го прави. Поръчката на молитви от „Скрижали на духа“ се възприема като признак за набожна вярност към режима, затова Съпругите на Командирите често го правят. Така подпомагат кариерата на съпрузите си.

Има пет различни молитви: за здраве, богатство, смърт, раждане и грях. Избираш, която искаш, въвеждаш номера, после въвеждаш собствения си номер, за да изтеглят парите от сметката ти, и броя на повторенията на молитвата.

Машините говорят, докато отпечатват молитвите. Ако искаш, може да влезеш вътре да слушаш монотонното металическо повторение на едно и също нещо отново и отново. След отпечатването на молитвите хартията се навива обратно през друг процеп и се рециклира. В сградата няма никого — машините работят сами. Отвън не се чуват гласовете, само мърморене, напев като от коленичила набожна тълпа. Всяка машина има око в златно отстрани, оградено от две малки златни криле.

Опитвам да си спомня какво продаваха тук, когато мястото беше магазин, преди да стане „Скрижали на духа“. Мисля, че беше бельо. Розови и сребристи кутии, цветни чорапогащи, сутиени с дантела, копринени шалове? Нещо изгубено.

Двете с Гленова стоим пред „Скрижали на духа“, гледаме през противоударните прозорци, наблюдаваме как седем машини бълват молитви, които после отново изчезват в отвора, обратно в селенията на неизреченото. Отмествам поглед. Виждам не машините, а Гленова, отразена в стъклото на витрината. Гледа право към мен.

Взираме се в очите си. За пръв път виждам очите на Гленова — направо, в упор, не косо. Лицето ѝ е овално, розово, пълно, но не дебело, очите ѝ са кръглички.

Тя приковава погледа ми в стъклото с нетрепващи очи, решително. Вече ми е трудно да отместя поглед. И се шокирам — като да видиш някого гол за пръв път. Неочаквано във въздуха помежду ни се появява опасност, а преди нямаше нищо такова. Дори срещането на погледите съдържа опасност, макар наблизо да няма никого.

Най-сетне Гленова заговаря:

— Мислиш ли, че Бог чува тези машини? — шепне, по навик от Центъра.

Навремето щеше да бъде най-обикновена забележка, нещо като учено размишление. В момента е измяна.

Мога да се разпищя. Мога да избягам. Мога безмълвно да се извърна от нея, да покажа, че няма да търпя такива думи в мое присъствие. Подривна дейност, бунтарство, светотатство, ерес, всичко в едно. Овладявам се.

— Не — отговарям.

Тя въздъхва — продължителна въздишка на облекчение. Заедно сме преминали невидима граница.

— Аз също — казва.

— Но сигурно е някаква вяра — казвам. — Като тибетските молитвени колела.

— Какво е това? — пита.

— Само съм чела за тях — обяснявам. — Върти ги вятърът. Вече ги няма.

— Като всичко останало — казва. Едва сега преставаме да се гледаме.

— Безопасно ли е тук? — прошепвам.

— Мисля, че е най-безопасното място — отговаря. — Изглежда, все едно се молим и толкова.

— Ами те?

— Те ли? — пита, все още шепнешком. — Най-безопасно е навън, където няма микрофони. Защо им е да слагат тук? Мислят, че никой няма да се осмели. Задържахме се достатъчно. Няма смисъл да закъсняваме. — Обръщаме се заедно. — Върви с наведена глава и мъничко се наведи към мен — предупреждава ме тя. — Така ще те чувам по-ясно. Не говори, когато се зададе някой.

Крачим, навели глави както обикновено. Толкова съм развълнувана, че почти не мога да дишам, но крача с отмерена стъпка. Повече от всякога трябва да избягвам да привличам внимание.

— Мислех, че си истинска вярваща — отбелязва Гленова.

— Аз пък мислех, че ти си — отговарям.

— Направо вониш на благочестие.

— Ти също — отговарям. Иде ми да се засмея, да се разкрещя, да я прегърна.

— Може да се присъединиш към нас — казва.

— Към кои вас? — питам. Значи има „нас“, има „ние“. Знаех си.

— Да не мислиш, че съм единствена — казва тя.

Не съм мислела такова нещо. Хрумва ми, че тя може да е шпионка, подставено лице, за да ме подмами в капан, върху такава почва виреем. Не ми се вярва обаче. У мен се надига надежда като мъзгата на дърво. Като кръв в рана. Направили сме пробив.

Искам да я попитам дали е виждала Мойра, дали някой може да научи какво се е случило с Люк, с детето ми, дори с майка ми, но нямаме много време. Съвсем скоро ще наближим ъгъла на главната улица, онази преди първата бариера. Ще има твърде много хора.

— Нито думичка — предупреждава ме Гленова без нужда. — В никакъв случай.

— Разбира се — уверявам я. На кого мога да кажа?

Мълчаливо изминаваме главната улица, покрай „Лилията“, покрай „Всяка плът“. Този следобед по тротоарите има повече хора от обикновено: сигурно топлото време ги е подмамило навън. Жени в зелено, синьо, червено, на райета, а също и мъже с униформи, само неколцина с цивилни костюми. Слънцето е безплатно, още го има да му се радваме. Макар вече никой да не се пече, не и публично.

Има и още коли. Бури с шофьори и удобно настанени пътници, не толкова луксозни автомобили, управлявани от не толкова луксозни шофьори.

Нещо се е случило: има раздвижване, някаква суматоха сред подобните на рибни пасажи автомобили. Някои се отдръпват встрани, сякаш да направят място. Бързо вдигам поглед: черен микробус с бяло крилато око отстрани. Не е с включена сирена, но другите автомобили въпреки това го избягват. Бавно се движи по улицата, сякаш търси нещо — като дебнеща акула. Замръзвам на място, по тялото ми плъзват студени тръпки, чак до петите. Сигурно е имало микрофони, в крайна сметка са ни чули.

Под ръкава си Гленова скришом стисва ръката ми.

— Не спирай — прошепва. — Преструвай се, че не си видяла.

Но няма как да не видя. Микробусът спира точно пред нас. Двама Очи със сиви костюми изскачат от отворената двойна врата отзад. Сграбчват мъж, който крачи сам, мъж с куфарче, обикновен наглед, и го притискат отстрани към черния микробус. Задържат го там, проснат върху метала като залепен, после едното Око се приближава до него, прави нещо рязко и грубо, от което човекът се превива одве, превръща се в отпуснат вързоп дрехи. Вдигат го и го натикват отзад в микробуса като пощенски чувал. Очите също се качват, вратата се затваря и микробусът потегля.

Всичко приключва за секунди и уличното движение се възобновява, като че ли нищо не се е случило.

Залива ме облекчение. Не се случи на мен.

Двадесет и осма глава

Този следобед не ми се спи, адреналинът ми все още бушува. Сядам на подпрозоречния перваз и гледам през полупрозрачните пердета. Бяла нощница. Прозорецът е отворен, докъдето е възможно, подухва ветрец, топъл от слънцето, белият плат се полюшва в лицето ми. Отвън сигурно изглеждам като пашкул, като привидение с това прикрито лице, виждат се само очертанията на нос, превързана уста, слепи очи. Усещането обаче ми допада, харесва ми допирът на мекия плат до кожата ми. Все едно съм в облак.

Дали са ми малък електрически вентилатор, който е от полза в тази влага. Бръмчи на пода, в ъгъла, перките му са обхванати от решетка. Ако бях Мойра, щях да знам как да го разглобя, та да останат само режещите ръбове. Нямам отвертка, но ако бях Мойра, щях да се справя и без отвертка. Не съм Мойра.

Какво щеше да ми каже тя за Командира, ако беше тук? Сигурно нямаше да одобри. Навремето не одобряваше и Люк. Не него, а факта, че е женен. Каза, че бракониерствам на територията на друга жена. Отговорих, че Люк не е риба или пръст, че е човешко същество, способно самостоятелно да взема решения. Мойра отговори, че само си търся оправдание. Аз отговорих, че съм влюбена. Не било извинение. Мойра открай време разсъждава по-логично от мен.

Отбелязах, че тя самата вече няма този проблем, откакто реши, че предпочита жени, и доколкото виждах, нямаше никакви скрупули да ги отмъква или да ги взема назаем, когато ѝ скимне. Отговори, че било различно, защото балансът на силите между жените бил различен, затова сексът бил замяна по братски. Отбелязах, че „по братски“ е сексистка фраза, след като ще се държи така, пък и спорът въобще е отживелица. Тя отговори, че омаловажавам проблема и че ако го намирам за отживелица, значи просто съм си заровила главата в пясъка.

Проведохме този разговор в кухнята, на кафе на кухненската ми маса, разговаряйки тихо и напрегнато, както спорехме на по двайсет и няколко — навик от колежа. Кухнята се намираше в неугледна квартира в облицована с дъски къща близо до реката — от онези триетажните, с паянтово външно стълбище отзад. Аз живеех на втория етаж, следователно ми беше шумно и отгоре, и отдолу, две нежелани музикални уредби дънеха до късно през нощта. Студенти, сигурна бях. Все още бях на първата си работа, не печелех много: работех на компютър в застрахователна компания. Затова хотелите с Люк не бяха за мен само любов и дори само секс. Означаваха и откраднато време далеч от хлебарките, капещата мивка, линолеума, който се белеше тук-таме, дори от собствените ми опити да създам уют, като окача плакати по стените и призми на прозорците. Имах и растения, но все завъждаха листни въшки или изсъхваха. Изчезвах някъде с Люк и ги зарязвах.

Отговорих, че има повече от един начин да живееш с глава в пясъка и че ако Мойра си въобразява, че може да създаде утопия, като се затвори в някой женски анклав, жестоко се лъже. Мъжете няма просто да изчезнат, уверявах я. Не може просто да ги пренебрегваш.

Това е все едно да твърдиш, че трябва да отидеш да се заразиш със сифилис само защото болестта съществува, контрира Мойра.

Да не твърдиш, че Люк е венерическа болест?, попитах.

Мойра се засмя. Чуй ни само. Мамка му. Говорим като майка ти.

И двете се засмяхме, а когато тя си тръгна, се прегърнахме, както обикновено. По едно време престанахме да се прегръщаме — след като ми съобщи, че е гей, но после уточни, че не я възбуждам, увери ме в това, и пак започнахме да се прегръщаме. Можехме да се караме, да се боричкаме и да се наричаме как ли не, но в крайна сметка това нищо не променяше. Тя си оставаше най-старата ми приятелка.

Още е.

След това наех по-хубав апартамент, в който живях през двете години, които отне на Люк да се откопчи от брака си.

Сама плащах наема с парите от новата си работа. Работех в библиотека, не в голямата със Смъртта и Победата, в по-малка.

Прехвърлях книги на компютърни дискове, за да намалим нужното място за съхранение и разходите по замяната, така твърдяха. Дискари, така се наричахме. Библиотеката наричахме дискотека — наша си шега. След като прехвърлехме книгите, те трябваше да отидат на резачката, но понякога ги отнасях у дома. Харесваше ми допирът до тях, видът им. Люк казваше, че мозъкът ми е като на антикварка. На него му допадаше, той също харесваше стари неща.

Сега ми е странна мисълта да имам работа. Работа. Смешна дума. Работата е за мъжете. Свърши си работата, казваха на децата, докато ги учеха да ходят на гърне. Или за кучетата — свърши си работата на килима. Майка ми казваше, че в такъв случай трябва да ги удариш с навит на руло вестник. Помня времето, когато имаше вестници, но никога не съм имала куче, само котки.

Дела. Деяния на светите апостоли.

Всички онези жени на работа — сега ми е трудно да си го представя, но хиляди жени имаха работа, милиони жени. Смяташе се за нормално. Сега е като спомена за хартиените пари, докато още ги имаше. Мама беше запазила малко, държеше ги между страниците на албума с изрезки заедно с ранните снимки. По онова време хартиените пари вече бяха отживелица. Нищо не можеше да се купи с тях. Хартийки, въздебели, мазни на допир, зеленикави, с картинки от двете страни — някакъв възрастен мъж с перука от едната страна и пирамида с око над нея. И надпис: „Уповаваме се в Бог“. Мама ми разказваше, че до касовите апарати имало шеговити табелки: „Уповаваме се в Бог, а останалите плащат в брой“. Сега това би било богохулство.

Носиш хартийките със себе си, когато пазаруваш, но когато бях на девет-десет, хората вече използваха пластмасови карти. Не за хранителните продукти обаче, това дойде после. Изглеждаше толкова примитивно, някак тотемно дори, като раковините каури. Сигурно и аз самата съм използвала такива пари, мъничко, преди всичко да отиде в Компюбанката.

Допускам, че така са успели да го направят, всичко наведнъж, без никой да знае предварително. Ако все още имаше разменни пари, щеше да е по-трудно.

Случи се след катастрофата, когато застреляха президента и посякоха с картечница Конгреса, а армията обяви извънредно положение. Тогава обвиниха ислямските фанатици.

Запазете спокойствие, съветваха ни по телевизията. Всичко е под контрол.

Бях изумена. Всички бяха изумени. Не беше за вярване. Цялото правителство да изчезне така. Как бяха влезли, как се беше случило?

И тогава отмениха Конституцията. Уж щяло да бъде временно. Нямаше дори улични протести. Хората си стояха у дома вечер, гледаха телевизия, търсеха някакви насоки. Нямаше дори враг, когото да посочиш.

Внимавай, предупреди ме Мойра по телефона. Наближава.

Какво наближава?, попитах.

Всеки момент, каза тя. Те ни го подготвяха. Аз и ти, миличка, притиснати сме до стената. Цитираше израз на майка ми, но изобщо не се шегуваше.

Нещата останаха в това висящо положение седмици наред, но все пак се случиха някои събития. Вестниците бяха цензурирани, а някои дори бяха затворени — от съображения за сигурност, така казаха. Започнаха да се появяват уличните блокади и пропуските. Всички одобряваха, защото беше ясно, че предпазливостта не е излишна. Твърдяха, че ще се проведат нови избори, но подготовката им щяла да отнеме известно време. А дотогава, убеждаваха ни, нека животът си тече като преди.

Затвориха всички Порномарти обаче, по площада вече не обикаляха „Ласки на колела“ и „Дупедавци“. Но аз не тъгувах за тях. Всички знаехме какви са досадни. Крайно време беше някой да предприеме нещо, заяви продавачката в магазина, откъдето обикновено си купувах цигари. Беше на ъгъла, верига будка за вестници: вестници, цигари, бонбони. Жената беше възрастна, с прошарена коса, от поколението на майка ми.

Затвориха ли ги, или какво?, попитах.

Тя сви рамене. Кой знае и на кого му пука, отговори. Може да са ги преместили другаде. Съвсем да ги закрият, ще е като да тъпчеш мишки, нали така? Тя набра моя Компюномер на касовия апарат, без почти да го погледне — вече бях редовен клиент. Хората се оплакваха, изтъкна.

На следващата сутрин на път за библиотеката се отбих в магазинчето за още една кутия цигари, защото ми бяха свършили. По онова време пушех много — заради напрежението, усещаше се като подземен тътен, макар че на повърхността всичко изглеждаше спокойно. Пиех и повече кафе и не спях добре. Всички бяха малко напрегнати. По радиото пускаха повече музика от обикновено и говореха по-малко.

Вече бяхме женени, като че от години; тя беше на три-четири, ходеше на детска градина.

Станахме както всеки ден и закусихме мюсли, помня го, Люк я закара на училище с дрешките, които ѝ бях купила няколко дни преди това — гащеризон и синя фланелка. Кой месец беше? Сигурно септември. Пътуваше „Училищна совалка“, която събираше децата, но кой знае защо, предпочитах Люк да я кара — дори Совалката ме тревожеше вече. Нито едно дете не ходеше на училище пеша, твърде много изчезваха.

Когато стигнах до ъгловия магазин, жената, която обикновено ме обслужваше, я нямаше. Вътре заварих мъж, млад мъж, не повече от двайсетгодишен.

Болна ли е?, попитах и му подадох картата си.

Кой?, отговори с въпрос той, стори ми се агресивно.

Жената, която продава обикновено, уточних.

Откъде да знам, сопна ми се той. Той въвеждаше номера ми, взираше се във всяка цифра, пишеше с един пръст. Явно му беше за пръв път. Барабанях с пръсти по плота, нямах търпение да запаля цигара, чудех се дали някой му е казал какво да предприеме за пъпките по шията си. Много ясно си спомням как изглеждаше: висок, леко прегърбен, с тъмна и късо подстригана коса, кафяви очи, които фокусираха сякаш на пет сантиметра зад горната част на носа ми, и акнето. Сигурно го помня толкова ясно заради следващите му думи.

Съжалявам, каза. Номерът не е валиден.

Това е нелепо, възразих. Би трябвало да е. Имам хиляди в сметката си. Получих извлечението преди два дни. Опитайте отново.

Не е валидна, повтори той упорито. Виждате ли червената лампичка? Означава, че не е валидна.

Сигурно сте допуснали грешка, опитайте отново, настоях.

Той сви рамене, удостои ме с отегчена усмивка, но все пак отново набра номера. Този път наблюдавах пръстите му на всяка цифра, проверявах и онези, които се изписваха на екранчето. Да, беше моят номер, но червената лампичка отново светна.

Ето, виждате ли?, попита той със същата усмивка, като че знаеше някаква шега, която нямаше да ми каже.

Ще им звънна от офиса, казах. Не е първият срив на системата, но обикновено се оправя с няколко телефонни разговора. Въпреки това обаче бях ядосана, сякаш бях несправедливо обвинена в нещо, за което дори не подозирах. Все едно аз бях допуснала грешката.

Ами добре, безразлично каза той. Бях оставила цигарите на плота, защото не ги бях платила. Реших, че ще поискам от някой колега.

Наистина се обадих от офиса, но винаги попадах на запис. Линиите бяха претоварени: гласеше съобщението. Обадете се отново по-късно.

Положението остана така през цялата сутрин. Звънях няколко пъти, но без успех. Но и това не беше твърде необичайно.

Около два часа, след обедната почивка, директорът дойде в стаята за запис на дисковете.

Трябва да ви съобщя нещо, каза. Изглеждаше ужасно, косата му беше чорлава, очите — зачервени и потрепващи, все едно беше пил.

Всички вдигнахме поглед, изключихме компютрите си. В стаята бяхме девет-десет души.

Съжалявам, но такъв е законът, каза той.

За какво?, попита някой.

Налага се да ви освободя, поясни той. Такъв е законът, длъжен съм. Трябва да освободя всички. Каза го почти нежно, все едно сме зверчета, жаби, които е уловил в буркан. Все едно постъпва хуманно.

Уволнявате ли ни?, попитах и се изправих. Но защо?

Не ви уволнявам, отговори. Освобождавам ви. Не може да работите повече тук, такъв е законът. Прокара пръсти през косата си и аз си помислих: побъркал се е. Явно напрежението му е дошло в повече и е изпушил.

Не може да го направите просто ей така, каза жената на стола до мен. Думите ѝ прозвучаха фалшиво, невероятно, като нещо, което някой би казал по телевизията.

Не зависи от мен, не разбирате. Моля ви, вървете си, повиши тон той. Не искам неприятности. Ако възникнат проблеми, книгите може да се изгубят, може да изпотрошат всичко. Хвърли поглед през рамо. Те са навън, в кабинета ми. Ако не си тръгнете веднага, лично ще дойдат. Дадоха ми десет минути. Вече звучеше по-налудничаво от всякога.

Смахнал се е, каза някой на висок глас, но всъщност всички си го мислехме. Аз обаче виждах в коридора — там стояха двама мъже с автомати. Беше твърде драматично, за да е истина, но мъжете стояха там като привидения, като марсианци. Като насън — твърде ясни, твърде нелепо присъствие.

Оставете компютрите, каза шефът ни, докато си събирахме нещата и се изнизвахме. Като че ли можехме да ги вземем.

Скупчихме се на стълбите пред библиотеката. Не знаехме какво да си кажем. Никой не проумяваше какво се случва, затова нямахме думи. Взирахме се в лицата си и разчитахме смайване и донякъде срам, сякаш са ни спипали да вършим нещо непозволено.

Възмутително е, възкликна една жена, но неубедително. Какво се случваше, защо имахме усещането, че го заслужаваме?

Когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Люк още беше на работа, дъщеря ми — на училище. Чувствах се изморена до мозъка на костите си, но когато седнах, тутакси отново скочих на крака — просто не ме свърташе. Обикалях из къщата, от стая в стая. Помня как докосвах предметите, дори не го правех съзнателно, просто плъзвах пръсти по тях: тостера, захарницата, пепелника в дневната. След известно време взех котката и започнах да я разнасям със себе си. Искаше ми се Люк да си дойде. Мислех, че трябва да направя, да предприема някакви стъпки, но не знаех какви.

Отново опитах да звънна в банката, но попаднах на същия запис. Налях си чаша мляко — бях твърде напрегната за още едно кафе — отидох в дневната, седнах на дивана и сложих млякото на масичката, без дори да отпия. Притиснах котката към гърдите си, за да усещам мъркането ѝ с гърлото си.

Малко по-късно позвъних в апартамента на майка си, но никой не се обади. По онова време вече се беше установила по-трайно, престанала беше да се мести през няколко години — живееше на другия бряг на реката в Бостън. Изчаках мъничко и звъннах на Мойра. И нея я нямаше, но когато опитах половин час по-късно, я намерих. Между телефонните обаждания просто седях на дивана. Мислех за училищния обяд на дъщеря си. Опасявах се, че прекалявам със сандвичите с фъстъчено масло.

Осведомих Мойра, че съм уволнена, когато най-сетне се свързах с нея. Каза, че пристига. По онова време тя работеше в издателския отдел на женски кооператив. Издаваха книги за контрол над раждаемостта, за изнасилването, такива неща, макар да не се търсеха колкото преди.

Пристигам, каза тя. Явно е отгатнала по тона ми, че точно от това имам нужда.

Появи се след известно време. Е, поде, метна якето си някъде и се стовари в широкото кресло, разказвай. Но най-напред ще пийнем нещо.

Стана, отиде в кухнята и наля два скоча, после се върна, седна до мен и аз опитах да ѝ разкажа какво ми се е случило. Когато приключих, тя попита: днес опитвала ли си да купиш нещо с Компюкартата си?

Да, потвърдих. Разказах ѝ и за това.

Значи са ги замразили, отсъди Мойра. Моите — също. Парите на кооператива — също. Всички сметки, на които пише пол „Ж“, а не „М“. Натиснали са няколко копчета, и готово. Отрязали са ни.

Но аз имах повече от две хиляди долара в банката, възкликнах, като че ли само собствената ми сметка имаше значение.

Жените вече нямат право на собственост, обясни Мойра. Нов закон. Пускала ли си телевизора днес?

Не.

Само за това предават, осведоми ме Мойра. Навсякъде. Не беше изумена, не като мен. Изпитваше някакво чудато тържество, като че ли беше очаквала това от известно време и сега правотата ѝ беше доказана. Изглеждаше дори по-енергична, по-решителна. Люк може да използва твоята Компюсметка, осведоми ме тя. Ще прехвърлят номера ти на него, поне така казват. На съпруга или на най-близкия роднина мъж.

Ами ти?, попитах. Тя нямаше никого.

Аз минавам в нелегалност, отговори Мойра. Някои гейове ще вземат нашите номера и ще ни купуват необходимото.

Но защо? Защо са го направили?, недоумявах.

Не е за нас да се чудим защо50. Трябвало е да го направят — и Компюсметките, и уволненията едновременно. Иначе представяш ли си летищата? Не искат никъде да ходим, можеш да се обзаложиш.

Отидох да взема дъщеря си от училище. Шофирах свръхвнимателно. Когато Люк се прибра у дома, вече седях на масата в кухнята. Тя рисуваше с флумастери на своята си масичка в ъгъла, където рисунките ѝ бяха залепени за хладилника.

Люк приклекна до мен и ме обгърна с ръце. Чух, каза той, по радиото в колата, докато се прибирах. Не се тревожи, сигурен съм, че е временно.

Казаха ли защо?, попитах.

Не отговори на въпроса ми. Ще се справим, увери ме той и ме прегърна.

Нямаш представа какво е, казах. Все едно някой ми е отрязал стъпалата. Не плачех.

Освен това не можех да го прегърна.

Това е просто работа, опита да ме успокои той.

Явно ти ще получиш всички пари, отбелязах. А дори не съм мъртва. Беше опит за шега, но прозвуча зловещо.

Шшшт, успокои ме той, все още коленичил на пода. Нали знаеш, че винаги ще се грижа за теб.

Мислех си: ето, вече започва да се държи покровителствено. После си казах: а ти се превръщаш в параноичка.

Знам, отвърнах. Обичам те.

По-късно, когато тя вече си беше легнала и двамата вечеряхме, не се чувствах толкова несигурна и му разказах за следобеда. Описах как директорът е влязъл, как неловко е изтърсил съобщението си. Щеше да е смешно, ако не беше толкова ужасно, казах. Стори ми се пиян. А може и наистина да беше. Бяха дошли и военните.

И после си спомних нещо, което не бях забелязала тогава. Не бяха военните. Беше някаква друга войска.

Разбира се, имаше протести, с тълпи от жени и с неколцина мъже. Обаче бяха по-малобройни, отколкото бихте очаквали. Вероятно хората се страхуваха. А когато стана ясно, че полицията или армията, или които там бяха, открива огън още от самото начало, демонстрациите секнаха. Бяха взривени някои неща — пощенски станции, спирки на метрото. Обаче не беше сигурно дори точно какво се случва. Можеше да е армията, за да оправдае компютърното претърсване и другите претърсвания от врата на врата.

Не отидох на нито един протест. Люк твърдеше, че ще се провалят и че трябва да мисля за тях, за моето семейство, за него и за нея. Така и направих. Заех се с повече домакинска работа, започнах да пека разни неща. Стараех се да не плача, докато се храним. Вече бях започнала най-неочаквано да избухвам в сълзи, да седя до прозореца на спалнята и да зяпам навън. Не познавах много от съседите и когато се срещахме на улицата, се стараехме общуването ни да се свежда до най-обикновен поздрав. Никой не искаше да го докладват за нелоялност.

Като си спомням това, си спомням и за майка си отпреди години. Трябва да съм била четиринадесет-петнадесетгодишна, на възрастта, на която дъщерите най-много се срамуват от майките си. Помня как тя се върна в един от многобройните ни апартаменти с група други жени от нейния вечно променящ се приятелски кръг. Бяха ходили на някаква демонстрация — беше по време на демонстрациите заради порното или заради абортите, бяха почти по едно и също време. Тогава имаше много взривове: клиники, видеомагазини, трудно беше да ги следи човек.

Майка ми имаше синина на лицето и мъничко кръв. Няма как да пъхнеш ръка в счупен прозорец и да не се порежеш, каза тя. Проклети свине.

Проклети кръволоци, припяваше една от приятелките ѝ. Така наричаха противниците си заради лозунгите, които носеха: „Дано да им изтече кръвчицата!“. Значи сигурно е било на бунтовете за абортите.

Отидох в стаята си да не им се мотая в краката. Говореха твърде много и твърде високо. Не ми обръщаха внимание и аз ги мразех. Мама и свадливите ѝ приятелки. Не разбирах защо трябва да се облича така, с гащеризон, като че ли е младо момиче, нито защо трябва да ругае толкова.

Ама че си богородичка, казваше тя не без удоволствие, ако се съди по тона ѝ. Харесваше ѝ да бъде по-скандална от мен, по-голяма бунтарка. Подрастващите винаги са кошмарно превзети.

Част от неодобрението ми беше такова — повърхностно, рутинно. Но също така ми се искаше в живота ни да има повече правила и по-малко импровизации и бягства.

Бог ми е свидетел, ти беше желано дете, казваше тя друг път, разглеждайки фотоалбумите с мои снимки в рамчици. Бяха пълни с бебешки снимки, но с напредването на годините образите ми намаляваха, като че ли поколението на моите двойници беше покосено от някакъв мор. Мама го казваше с известно съжаление, като че ли не съм се оказала, каквато е очаквала да бъда. Никоя майка не отговаря напълно на детската представа за идеалната майка, а предполагам, че обратното също е вярно. Въпреки всичко обаче не се справяхме зле, не по-зле от повечето други.

Иска ми се да беше тук и най-сетне да ѝ кажа, че съм го осъзнала.

Някой е излязъл от къщата. Чувам далечен шум от затварянето на врата някъде отстрани, стъпки по алеята. Ник е, вече го виждам, слязъл е от пътеката върху моравата, за да вдъхне влажния въздух, натежал от мириса на цветя, на месест растеж, на полени, захвърлени с шепи на вятъра като хайвер в морето. Цялото това разточително размножаване. Ник се протяга на слънцето, усещам как вълната на мускулите се разлива по тялото му, както котка извива гръб. По къси ръкави е, голите му ръце стърчат безсрамно от навития плат. Къде ли свършва тенът му? Не съм говорила с него от онази нощ, от мечтателната дневна на лунна светлина. Той е моето знаме, моят фар. Език на тялото.

В момента фуражката му е килната настрани. Значи ме викат.

Какво получава той за ролята си на паж? Как се чувства в съмнителната си роля на сводник за Командира? Дали го изпълва с отвращение, или го кара да иска повече от мен, да желае самата мен повече? Защото той няма представа какво всъщност се случва там, сред книгите. Сигурно си мисли, че е някаква перверзия. Че с Командира се мажем с мастило и после го ближем от телата си, или се любим върху купчини забранени печатни издания. Е, много е далеч от истината.

Със сигурност обаче има изгода от това. Всички са подкупни по един или друг начин. Допълнителни цигари? Допълнителни свободи, които по принцип не се допускат? Така или иначе, какво би могъл да докаже? Неговата дума срещу думата на Командира, освен ако не иска да оглави хайка. Да строшат вратата и… какво ви казах? Спипани на местопрестъплението: греховен скрабъл. Я бързо изяжте тези думи!

Може би просто му допада задоволството да знае нещо тайно. Да ме държи с нещо, както казваха навремето. Тази власт можеш да използваш само веднъж.

Иска ми се да вярвам, че е по-свестен.

В нощта, след като изгубих работата си, Люк пожела да се любим. Защо аз не исках? Дори само отчаянието би трябвало да ме тласне в прегръдките му. Въпреки това се чувствах вцепенена. Почти не усещах ръцете му по тялото си.

Какво има?, попита ме.

Не знам, отвърнах.

Още имаме, поде, но не довърши какво имаме още. Помислих си, че не бива да говори в множествено число, защото на него нищо не му беше отнето.

Все още се имаме един друг, казах. Вярно беше. Тогава защо дори в собствените си очи звучах толкова равнодушна?

Тогава той ме целуна, като че ли сега, след като бях казала това, всичко ще се оправи. Само че нещо се беше променило, равновесието се бе разместило. Почувствах се смалена и когато той ме обгърна с ръка и ме придърпа, бях дребна като кукла. Усетих как любовта продължава напред без мен.

Той няма нищо против това, помислих си. Ама никак. Може би дори му допада. Вече не си принадлежим един на друг. Вече аз принадлежа на него.

Недостойно, несправедливо, невярно. Но това се случи.

И така, Люк, сега искам да те попитам, трябва да узная: права ли бях? Защото така и не говорихме за това. Когато можех да го направя, се уплаших. Не можех да си позволя да те изгубя.

Двадесет и девета глава

Седя в кабинета на Командира, срещу него от отсамната страна на бюрото, на мястото на посетителя, като че ли съм клиент в банка, който договаря условията за солиден заем. Само че, като изключим мястото ми в стаята, помежду ни няма почти нищо от тази официалност. Вече не седя със скована шия и изпънат гръб, долепила стъпала едно до друго на пода, равнение за отдаване на чест. Тялото ми е отпуснато, дори се чувства уютно. Събула съм червените си обувки, подпъхнала съм крака под себе си на стола, да, оградени от крепостната стена на червената пола, но въпреки това подпъхнати като край лагерен огън едно време или като на пикник. Ако в камината гореше огън, пламъкът щеше да трепти по излъсканите повърхности, щеше топло да озарява плътта. Добавям мислено сиянието на камината.

Що се отнася до Командира, тази вечер е изключително небрежен. Съблякъл е сакото си, облегнал е лактите си върху масата. Липсва му само клечка за зъби в ъгълчето на устата и ще бъде същинска реклама на провинциалната аристокрация, като на гравюра. Оплюта от мухи в някоя стара изгорена книга.

Квадратчетата на дъската пред мен се запълват: играя предпоследната си игра за тази вечер. Изписвам „зев“. Удобна едносрична дума със скъпа съгласна — „З“.

— Има ли такава дума? — пита Командирът.

— Може да проверим — отговарям. — Стара е.

— Ще ти я призная — усмихва се той. Допада му, когато се отлича, когато демонстрирам таланта като старателен домашен любимец, наострил уши и нетърпелив да се подчини. Одобрението му ме гали като топла вана. Не долавям у него враждебността, която преди долавях у мъжете, понякога дори у Люк. Не ме ругае тайно. Всъщност поведението му определено е бащинско. Приятна му е мисълта, че се развличам, и аз наистина се развличам.

Сръчно добавя последните ни резултати на джобния си компютър.

— Е, здравата водиш — казва. Подозирам, че мами, за да ме поласкае, да ме предразположи. Но защо? Въпросът си остава. Какво ще спечели, като ме глези така? Би трябвало да има нещо. Обляга се назад и допира върховете на пръстите си — вече познат за мен жест. Изградили сме си репертоар от такива жестове, от такива познати неща помежду си. Гледа ме — не мога да кажа, че е недоброжелателно, а с любопитство, като че ли съм загадка, която трябва да разреши.

— Какво ти се чете тази вечер? — пита ме. И това се е превърнало в рутина. Засега сме минали през списание „Мадмоазел“, старите броеве на „Ескуайър“ от осемдесетте, „Мис“ — списание, което помня бегло, че се въргаляше в различни апартаменти на майка ми, докато бях още малка, и „Рийдърс Дайджест“. Има дори романи. Четох Реймънд Чандлър, а в момента съм на средата на „Трудни времена“ на Чарлс Дикенс. В такива случаи чета бързо, ненаситно, почти препускам по страниците, опитвам се да напълня главата си с колкото може повече преди следващото дълго гладуване. Ако беше храна, щеше да бъде лакомията на прегладнелия, ако беше секс, щеше да бъде едно бързо чукане скришом в някоя пресечка.

Докато чета, Командирът седи и ме наблюдава, без да говори, но и без да откъсва очи от мен. Това наблюдение крие интригуваща прилика със сексуален акт и аз имам чувството, че ме разсъблича, докато го прави. Иска ми се да се обърне с гръб, да се разходи из стаята, той самият да почете нещо. А така непозволеното четене е като някакво представление.

— Предпочитам просто да поговорим — отговарям. Учудена съм, че го казвам.

Той отново се усмихва. Не изглежда изненадан. Вероятно го е очаквал — това или нещо друго.

— Така ли? За какво ти се говори?

Запъвам се.

— За каквото и да е, струва ми се. За вас например.

— За мен ли? — продължава да се усмихва той. — О, няма какво толкова да говорим за мен. Аз съм най-обикновен тип.

Фалшът в твърдението му и дори фалшът в избора на думата — тип? — ме възпира. Обикновените типове не стават Командири.

— Все трябва да ви бива в нещо — казвам. Знам, че го подтиквам, че го насърчавам, че го подмамвам да излезе от черупката си, и се мразя за това, направо ми се повдига. Но ние се фехтуваме. Или той ще говори, или аз. Знам го, усещам как у мен се надига говор, от толкова отдавна не съм разговаряла истински с някого. Напрегнатият и кратък разговор с Гленова по време на разходката ни днес не се брои, но възбуди апетита ми, послужи като аперитив. След облекчението дори на тези кратки думи искам още.

Ако говоря с него, ще изръся нещо неуместно, ще издам нещо. Усещам го как напира това мое предателство към самата мен. Не искам той да узнава прекалено много.

— О, ами отначало се занимавах с маркетингови проучвания — неуверено казва той. — А после се отделих, така да се каже.

Хрумва ми нещо: макар да знам, че е Командир, не знам какво командва. Какво контролира, коя е неговата сфера, както се казваше преди. Нямат конкретни титли.

— А! — възкликвам и се старая да прозвучи така, сякаш разбирам.

— Може да се каже, че съм нещо като учен — пояснява той. — В определени граници, разбира се.

След това се умълчава за известно време, аз също. Изчакваме се взаимно.

Аз първа нарушавам мълчанието.

— Ами дали бихте ми обяснили нещо, за което се чудя отдавна?

Той проявява интерес.

— Какво ли е това?

Летя право към опасността, но не мога да се спра.

— Една фраза, която помня отнякъде. — Най-добре да не му казвам откъде. — Мисля, че е на латински, и се питах дали имате латински речник.

Той има различни речници на най-горната полица, отляво на камината.

— Кажи ми я — подканя ме. Дистанциран, но по-нащрек, или си въобразявам?

— Nolite te bastardes carborundorum — изричам.

— Моля? — пита той.

Не съм я произнесла както трябва. Не знам как.

— Мога да я напиша — казвам. — Да покажа как се пише.

Поколебава се от това ново хрумване. Сигурно не помни, че умея да пиша. Никога не съм държала молив или писалка в тази стая, дори за да записвам резултата. Жените не умеят да сумират, подметна той веднъж на шега. Когато го попитах какво има предвид, отговори: За тях едно плюс едно плюс едно плюс едно не прави четири.

А колко прави?, попитах и очаквах да ми отговори пет или три.

Просто едно плюс едно плюс едно плюс едно, каза той.

Сега обаче казва:

— Добре. — И побутва химикалката си по бюрото към мен почти предизвикателно. Озъртам се за нещо, на което да пиша, и той ми подава бележника с резултата, малък бележник с усмихнато личице, напечатано най-горе на страницата. Още ги произвеждат.

Старателно изписвам фразата с печатни букви, прекопирвам я точно както съм я запаметила от стената на шкафа си. Nolite te bastardes carborundorum. В този контекст тя не е нито молитва, нито команда, а тъжни графити, надраскани някога и вече изоставени. Химикалката между пръстите ми е чувствена, почти жива, усещам силата ѝ, силата на думите, които съдържа. Писалката е завист, повтаряше Леля Лидия, цитирайки поредния девиз на Центъра, за да не се доближаваме до тези предмети. И бяха прави, наистина е завист. Дори да държиш писалката е завист. Завиждам на Командира за тази химикалка. Поредното нещо, което ми се иска да открадна.

Командирът взема листа с усмихнатото лице от мен и го поглежда. След това се засмива — наистина ли се изчерви?

— Това не е истински латински — казва, — а е само шега.

— Шега ли? — питам изумено. Не може да бъде само шега. Нима съм рискувала ненужно, нима съм се стремила да се домогна до знание просто заради една шега? — Каква шега?

— Нали знаеш какви са учениците — отговаря той. Смехът му е носталгичен, вече го виждам, издава снизхождение към предишната му същност. Става, приближава до лавиците с книги, сваля един том от своето съкровище, но не е речникът. Стара книга, прилича на учебник, с оръфани ъгълчета и изцапан с мастило. Преди да ми го покаже, го разлиства замислено, изпълнен със спомени, после казва: — Ето. — И оставя книгата отворена пред мен върху бюрото.

Виждам изображение: черно-бяла снимка на Венера Милоска с мустаци, черен сутиен и несръчно изрисувани косми под мишницата. На отсрещната страница е римският Колизей с надпис на английски, а отдолу е изписано спрежение: sum es est, su-mus estis sunt.

— Ето тук — посочва ми той и в полето виждам надписа със същото мастило като космите под мишницата на Венера. Nolite te bastardes carborundorum.

— Малко ще ми е трудно да обясня защо е смешно, ако не знаеш латински — казва. — Навремето пишехме всякакви такива неща. Не знам откъде ги научавахме, сигурно от по-големите момчета. — Забравя за мен и за себе си, просто разлиства страниците. — Виж това. Картината се казва „Похищението на сабинянките“, а в полето е надраскано: pirn pis pit, pimus pistis pants. — Имаше и още една — казва. — Cim, cis, cit? — Млъква, връща се смутено в настоящето. И отново се усмихва: този път е истинска широка усмивка. Представям си го с лунички, със зализан перчем. В момента почти го харесвам.

— Но какво означава това? — питам.

— Кое? Ааа… Означава „Не позволявай на копелетата да те смажат“51. Явно навремето сме се мислели за големи умници.

Насилвам се да се усмихна, но вече всичко е пред очите ми. Разбирам защо е написала това на стената на шкафа, но също така разбирам, че сигурно го е научила тук, в тази стая. Къде другаде? Не е била ученик. С него, по време на предишен наплив от младежки спомени, на споделяне. Значи не съм първата, която влиза в мълчанието му, която играе детски игри с него.

— Какво се случи с нея? — питам.

Той остава невъзмутим.

— Да не би да си я познавала?

— Да, донякъде.

— Обеси се — казва замислено, но тъжно. — Затова свалиха лампата на тавана в стаята ти. — Умълчава се. — Серина научи — добавя, като че ли това обяснява всичко. И е така. Умре ли кучето ти, вземи си друго.

— С какво? — питам.

Не иска да ми подхвърля идеи.

— Има ли значение?

С ленти от чаршаф, допускам. Размишлявала съм над възможностите.

— Сигурно Кора я е намерила — казвам. Затова изпищя.

— Да. Клетото момиче. — Има предвид Кора.

— Може би не трябва да идвам тук повече — подхвърлям.

— Мислех, че ти е приятно — подмята нехайно, но ме наблюдава със съсредоточените си светли очи. Ако не бях наясно, щях да си помисля, че разчитам страх. — Иска ми се да идваш.

— Опитвате се да направите живота ми поносим — казвам. Прозвучава като въпрос, но е твърдение, плоско, без обем. Ако животът ми е поносим, може би ще се окаже, че в крайна сметка постъпват правилно.

— Да. Така е. Бих предпочел.

— Добре тогава. — Нещата са се променили. Вече го държа с нещо. Вероятността от собствената ми смърт. Държа го с вината. Най-после.

— Какво би искала? — пита той със същото нехайство, като че ли става дума за парична сделка, при това незначителна: бонбони, цигари.

— Имате предвид освен крема за ръце ли?

— Да, освен него — съгласява се той.

— Какво бих искала? Бих искала да знам.

Прозвучава нерешително, дори глупаво. Изръсвам го, без да се замислям.

— Какво да знаеш? — пита той.

— Каквото има да се знае — отговарям някак твърде лекомислено. — Какво се случва.