Разказът на Прислужницата

Тринадесета глава

Няма време. Едно от нещата, за които не бях подготвена — с колко много време ще разполагам, дългата скоба на пустотата. Времето е бял шум. Само да можех да бродирам. Да тъка, да плета, да върша нещо с ръцете си. Искам цигара. Помня как обикалях художествените галерии, обикалях деветнайсети век: били са обсебени от харемите. Десетки картини на хареми, дебелани, изтегнати по дивани, с тюрбани или плюшени шапки, веят им с ветрила от паунови пера, а в дъното — евнух на пост. Етюди с неподвижна плът, нарисувани от мъже, които не са стъпвали там. Тези картини би трябвало да са еротични и аз ги мислех точно за такива навремето, но сега разбирам за какво е ставало дума всъщност. Това са картини на анабиоза, на очакване, на предмети, които не се използват. Картини за скуката.

Но може би скуката е еротична, когато скучаят жените заради мъжете.

Чакам измита, вчесана, нахранена, като призова свиня. През осемдесетте измислили топките за свине — за прасета, които угоявали в свинарниците. Представлявали големи шарени топки, които прасетата търкаляли със зурлите си. Търговците на свинско твърдели, че така се подобрява мускулният им тонус, защото прасетата били любопитни и обичали да има за какво да мислят.

Четох за това в „Увод в психологията“, в главата за плъховете в клетка, които сами си правят електрошокове, за да има с какво да се занимават. И в главата за гълъбите, дресирани да кълват по бутон, който им доставя зрънце царевица. Три групи: първата получава едно зрънце на клъвване, втората получава по едно зрънце на всяко второ клъвване, а при третата зрънцата се появяват без определена закономерност. Когато отговорникът прекъсва подаването на зрънцата, първата група се отказва скоро, а втората — малко по-късно. Третата група така и не се отказва. Те продължават да се кълват до смърт, но не се отказват. Ами ако се получи?

Иска ми се да имах свинска топка.

Лягам на плетеното килимче. Винаги можете да се упражнявате, казваше Леля Лидия. По няколко пъти дневно, според дневния си режим. Ръцете настрани, коленете свити, повдигате таза, постепенно извивате гръбнака. Приклякате. И отново. Вдишвате, броейки до пет, задържате, издишате. Правехме това в залата за занятия по дом и бит, от която вече бяха разчистени шевните машини, пералните и съдомиялните. Заедно лягахме на малките японски рогозки под звуците на „Силфиди“26 на запис. Точно тази музика звучи сега в главата ми, докато се повдигам, накланям, дишам. Зад затворените ми клепачи слабички бели балерини се стрелкат грациозно между дърветата, а краката им потрепват като крилете на пленени птици.

Следобед лежим в леглата си в спортния салон около час, между три и четири. Казват, че е време за почивка и медитация. Тогава си мислех, че ни заставят, защото самите те се нуждаят от почивка, от отдих от преподаването, а и знам, че Лелите, които не бяха на смяна, се оттегляха в учителската стая за чаша кафе, или каквото наричаха с това име. Но сега си мисля, че почивката също беше тренировка. Даваха ни възможност да свикнем с празното време.

Лека дрямка, така я наричаше Леля Лидия с престорената си въздържаност.

Странното беше, че се нуждаехме от почивката. Много от нас заспиваха. Там през повечето време бяхме изморени. Според мен ни държаха упоени, слагаха нещо в храната, за да не буйстваме. А може би не. Може би се дължеше на самото място. След първоначалния шок, след като се примириш, най-добре се чувстваш в летаргия. Внушаваш си, че така пазиш силите си.

Бях там сигурно от три седмици, когато пристигна Мойра. Две от Лелите я вкараха във физкултурния салон по обичайния начин, по време на дрямката ни. Още беше с другите си дрехи, по джинси и синя спортна фланела, косата ѝ беше къса, противно на модата, както винаги. Веднага я познах. Тя също ме видя, но се извърна, вече знаеше какво е безопасно. На лявата ѝ буза имаше синина, която поморавяваше. Лелите я заведоха до едно празно легло, където вече бяха разстлали червената рокля. Мойра се съблече и отново започна да се облича мълчаливо, Лелите стояха до леглото, а ние останалите наблюдавахме, прижумели. Когато Мойра се наведе, видях издутините на гръбнака ѝ.

Няколко дни не успях да говоря с нея, само се гледахме, кратички погледи, като глътки. Приятелствата предизвикваха подозрение, знаехме го, затова се избягвахме взаимно на опашките за хранене и в залите между занятията. Дадоха ни белите наочници едва след като завършихме, преди това имахме само воалите, така че можехме да разговаряме, стига да е тихо и да не се извръщаме да се погледнем. Лелите бяха начело и в края на колоната, затова само другите жени представляваха опасност. Някои бяха вярващи и можеха да ни издадат.

Това е лудница, каза Мойра.

Радвам се да те видя, отговорих.

Къде може да поговорим?, попита Мойра.

В тоалетната, отговорих. Гледай часовника. В последната кабинка, в два и половина.

Само това си казахме.

Чувствам се по-сигурно сега, когато и Мойра е тук. Може да ходим до тоалетната, ако вдигнем ръка, но има ограничение по колко пъти дневно — отбелязват си в една табличка. Държа часовника под око, електрически и кръгъл, над зелената дъска отпред. Става два и половина по време на часа по Свидетелства. Леля Хелена е тук, Леля Лидия също, защото часът по Свидетелства е специален. Леля Хелена е пълна, навремето е оглавявала организацията „Следи теглото си“ в Айова. Много я бива по Свидетелства.

Говори Джанин, разказва как била групово изнасилена на четиринадесет години и направила аборт. Разказа същата история и предната седмица. Изглеждаше почти горда от случилото се, докато го разказваше. Може би дори не е вярно. В часовете по Свидетелства е по-безопасно да си измисляш, отколкото да заявяваш, че няма какво да разкриеш. Но понеже е Джанин, вероятно историята е повече или по-малко вярна.

Чия е вината обаче?, пита Леля Хелена, изпънала пълния си показалец.

Нейна, нейна, нейна, напяваме в хор.

Кой ги е подвел?, грейва Леля Хелена, доволна от нас.

Тя. Тя. Тя.

Защо Бог допуска да се случват такива ужасни неща?

За да ѝ даде урок. Да ѝ даде урок. Да ѝ даде урок.

Предната седмица Джанин избухна в сълзи. Леля Хелена я накара да коленичи отпред в класната стая с ръце на гърба, та всички да виждаме зачервеното ѝ лице и сополивия нос. Косата е матоворуса, миглите ѝ са съвсем светли, все едно ги няма, изгубените мигли на човек, преживял пожар. Обгорени очи. Изглежда отблъскващо: слаба, неспокойна, на петна, розова като новородено мишле.

Никоя от нас не иска да изглежда така, никога. За един кратък миг я презираме, макар да знаем какво са ѝ причинили.

Ревла. Ревла. Ревла.

Бяхме напълно искрени и това беше най-лошото.

Преди имах хубаво мнение за себе си. Но не и тогава.

Това се случи предишната седмица. Тази седмица Джанин дори не чака да започнем да ѝ крещим. Аз бях виновна, аз бях виновна, казва тя. Аз ги подведох. Заслужавах болката.

Много добре, Джанин, хвали я Леля Лидия. Вземете пример от нея.

Трябва да почакам да приключи това, преди да вдигна ръка. Понякога, ако помолиш в неподходящ момент, ще ти откажат. А ако наистина ти се ходи, това би било трагично. Вчера Долорес се изпишка на пода. Две Лели я замъкнаха навън, прихванали я под мишница от двете страни. Не се появи на следобедната разходка, но през нощта си беше в леглото. Цяла нощ я чувахме да стене от време на време.

Какво са ѝ направили?, шушукахме си между леглата.

Не знам.

Като не знаеш, е по-лошо.

Аз вдигам ръка, Леля Лидия кимва. Ставам и излизам в коридора, като се старая да не се набивам на очи. Пред тоалетната Леля Елизабет стои на пост. Кимва, за да ми даде знак, че мога да вляза.

Тоалетната е била за момчета преди. Огледалата са заменени с матови правоъгълници от сивкав метал, но писоарите са си още там, на стената, от бял емайл с жълти петна. Имат нелепа прилика с бебешки ковчези. Отново ме удивява колко разголен е животът на мъжете — душовете на открито, телата, изложени за оглед и сравнение, публичния показ на интимните части. Защо? Заради увереността в какво? Като да си покажеш значката — вижте всички, всичко е наред, мястото ми е тук. Защо жените трябва да доказват една на друга, че са жени? Небрежно разкопчаване, смъкнат цип. Както се душат кучетата.

Гимназията е стара, кабинките са дървени, от нещо като шперплат. Влизам във втората от края, с летяща врата. Разбира се, вече няма заключалки. В дървото има малка дупка отзад, до стената, на височината на кръста, спомен от вандалска проява в миналото или наследство от древен воайор. Всички в Центъра знаят за тази дупчица в дървото, всички освен Лелите.

Страх ме е да не съм закъсняла, да не ме е забавило Свидетелството на Джанин — опасявам се, че Мойра може вече да е била там и току-виж си е тръгнала. Не ни отпускат много време. Внимателно свеждам очи, кос поглед под стената на кабинката, и ето ги двете червени обувки. Но откъде да знам чии са?

Долепвам устни до дупката в дървото. Мойра?, прошепвам.

Ти ли си?, пита тя.

Да, казвам. Залива ме облекчение.

Боже, умирам за цигара, казва Мойра.

И аз, отговарям.

Чувствам се нелепо щастлива.

Потъвам в тялото си като в блато, в тресавище, където само аз познавам пътеката. Опасна почва, моята собствена територия. Превръщам се в земята, към която долепвам ухо, за да уловя слуховете за бъдещето. Всяко помръдване, всяко стенание от лека болка, вълнички от попаднала в мочурището материя, раздутите и свити тъкани, изтичащата плът — това са признаци, това са нещата, които трябва да познавам. Всеки месец боязливо следя за кървене, защото то ще означава провал. Отново не съм успяла, отново съм подвела очакванията на другите, превърнали се и в мои очаквания.

Преди мислех тялото си за инструмент за наслада или транспортно средство, или оръдие за осъществяване на моята воля. С него тичах, натисках разни копчета, правех така, че нещата да се случват. Имаше ограничения, но въпреки това тялото ми беше гъвкаво, отделно, плътно, единно с мен.

Сега плътта се устройва различно. Аз съм облак, сгъстен около сърцевината, с крушовидна форма, плътен и по-реален от мен, сияе червеникаво в прозирната си обвивка. Вътре е затворено пространство, необятно като нощното небе, тъмно и извито като него, но черно-червено, а не черно. Избухват светлинки, блещукат, разгарят се и гаснат, безбройни като звездите. Всеки месец има луна, гигантска, кръгла, тежка, като знамение. Преминава, спира, отминава нататък и се изгубва от поглед, и аз съзирам как отчаянието се задава срещу мен като глад. Чувствам се толкова празна — отново и отново. Вслушвам се в сърцето си, вълна подир вълна, солени и червени, не спират, отмерват времето.

Аз съм в нашия първи апартамент, в спалнята. Стоя пред бюфета със сгъваеми дървени вратички. Край мен е пусто, всички мебели са изнесени, подовете са голи, няма дори килими, но въпреки това шкафът е пълен с дрехи. Мисля, че дрехите са мои, но не изглеждат като мои, за пръв път ги виждам. Може би дрехите са на съпругата на Люк, която също не съм виждала, само на снимки и съм говорила с нея по телефона, късно нощем, когато ни се обаждаше преди развода. Но не, дрехите са си мои. Трябва ми рокля, трябва да облека нещо. Изваждам рокли, черни, сини, лилави, сака, поли, но нищо няма да свърши работа, нищо не ми става — или са възтесни, или са възголеми.

Люк е там, зад мен, обръщам се да го видя. Той не ме поглежда, забол е очи в пода, където котката се отрива в краката му и мяука умолително. Иска храна, но откъде ще има храна в такъв празен апартамент?

Люк, викам го. Не отговаря. Може би не ме чува. Разбирам, че може да не е жив.

Тичам с нея, държа я за ръка, дърпам я, влача я през папратта, тя е полузаспала заради хапчето, което ѝ дадох, за да не плаче и да не изръси нещо, което може да ни издаде, затова не знае къде се намира. Земята е неравна, камъни, сухи клони, мирис на влажна пръст, стари листа, тя не може да тича достатъчно бързо — ако бях сама, щях да съм по-бърза, добра бегачка съм. Разплаква се, уплашена е, искам да я взема на ръце, но е твърде тежка. Обула съм туристическите си обувки и си казвам, че като стигнем до водата, трябва да ги събуя, че ще ми бъде много студено, но дали тя ще успее да доплува толкова далече, ами течението, не го очаквахме. Тихо, предупреждавам я ядосано. Представям си как се дави и мисълта ме забавя. После зад нас се чуват изстрели, не са силни, не са като фойерверки, но са резки и отривисти като прекършването на сух клон. Звучи неправилно, вече нищо не звучи така, както си мислиш, че би трябвало, чувам глас: лягай! Истински глас — или е в главата ми, или е собственият ми глас, прозвучал високо?

Дръпвам я към земята и я покривам с тялото си да я предпазя. Тихо, нареждам отново, лицето ми е мокро от пот или от сълзи, чувствам се спокойна, нося се във въздуха, сякаш съм излязла от тялото си. Затварям очи и зървам листо, червено, рано е променило цвета си, виждам всяка светла жилчица. Това е най-красивото нещо, което съм виждала някога. Отдръпвам се, не искам да я задуша, вместо това се увивам около нея, запушвам устата ѝ с ръка. Дишане, туптенето на сърцето ми, все едно тропаш нощем на вратата на нечия къща, защото очакваш да си в безопасност. Всичко е наред, тук съм, прошепвам. Тихичко, моля те, но как би могла? Твърде мъничка е, твърде късно е, откъсваме се една от друга, държат ръцете ми, в периферията на зрението ми притъмнява и остава само мъничко прозорче, съвсем тясно, като обратния край на телескопа, като прозорче на стара коледна картичка, навън е мразовита нощ, а отвътре мъждука свещ, искряща елха, семейство, чувам дори звънчетата на шейна по радиото, стара музика, само че през това прозорче сега виждам дребничка, но съвсем ясна, нея — отдалечава се от мен между дърветата, чиито листа вече стават червени и жълти, протяга ръчички към мен, докато я отнасят.

Звънецът ме събужда, после Кора чука на вратата ми. Надигам се и сядам на килимчето, изтривам мокрото си лице с ръкава. От всички сънища този е най-кошмарният.