Разказът на Прислужницата

Четиридесета глава

Нощем жегата е по-нетърпима, отколкото денем. Нищо не помръдва, въпреки че вентилаторът е включен — стените си остават нагорещени и излъчват като фурна. Със сигурност ще завали скоро. Защо го искам? Само ще стане по-влажно. Далеч виждам мълния, но гръмотевица няма. Виждам я през прозореца — проблясване, като фосфоресциращата светлина в бурна морска вода — отвъд небето, затулено с облаци и сивкаво-инфрачервено. Прожекторите са изключени, което е необичайно. Прекъсване на тока. Или пък Серина Джой го е уредила.

Седя в мрака, няма смисъл да паля осветлението и да оповестявам факта, че съм будна. Отново съм облечена с червената си рокля, свалила съм пайетите, изтрила съм червилото с тоалетна хартия. Надявам се нищо да не личи, надявам се да не мириша на грим или на него от по-рано.

Тя пристига в полунощ, както каза. Чувам я — тихо потрепване, приглушено шумолене по заглушаващия килим в коридора, преди да чуя почукването. Безмълвно я следвам обратно по коридора и надолу по стълбите. Може да крачи по-бързо, по-силна е, отколкото мислех. Лявата ѝ ръка стиска перилата, сигурно я боли, но продължава, запазва равновесие. Мисля си: хапе устна, страда.

Наистина иска това бебе. Мярвам двете ни: син силует, червен силует, за кратко в окото на огледалото, докато слизаме. Аз и моята обратна страна.

Минаваме през кухнята. Празна е, свети само слаба нощна лампа, излъчва спокойствието на безлюдните кухни нощем. Купите върху плота, металните и керамичните кутии — тежки в сумрака. Ножовете са прибрани в дървената си поставка.

— Няма да изляза с теб навън — прошепва тя. Странно е да слушам как шепне като една от нас. Обикновено Съпругите не снижават глас. — Ти излез през тази врата и завий надясно. Има друга врата, отворена е. Качи се по стълбите и почукай, той те очаква. Никой няма да те види. Аз ще бъда тук.

Ще ме чака, ако възникне някоя неприятност, ако Кора или Рита се събудят, бог знае защо, и дойдат от стаята си в кухнята. Какво ще им каже? Че не може да заспи. После ще поиска горещо мляко. Достатъчно ловка е, ще излъже убедително, виждам го.

— Командирът е в спалнята горе — казва ми. — Няма да слезе долу толкова късно, никога не слиза. — Тя така си мисли.

Отварям вратата на кухнята, пристъпвам навън, изчаквам очите ми да привикнат. Толкова отдавна не съм излизала навън сама в мрака. Вече чувам гръмотевицата, бурята наближава. Какво е направила с Пазителите? Може да ме застрелят като скитница. Надявам се да ги е подкупила някак: цигари, уиски, или пък знаят всичко за нея, за разплодната ѝ ферма. Ако не се получи, току-виж опитала с тях след това.

Вратата на гаража е само на няколко крачки. Прекосявам безшумно по тревата, отварям я и бързо се вмъквам вътре. Стълбището е тъмно, твърде тъмно, за да виждам. Пипнешком се отправям нагоре, стъпало по стъпало — и тук има килим, представям си го с гъбен цвят. Сигурно навремето е било апартамент — за някой студент, за работещ млад човек. В много големи къщи в квартала имаше такива. Ергенска квартира, студио, така се наричаха такива жилища. Доволна съм, че си го спомням. С отделен вход, ще пише в рекламите, което означава, че можеш да правиш секс, без никой да те вижда.

Изкачвам стълбището, чукам на вратата там. Отваря ми той — кого друг съм очаквала? Свети лампа, само една, но светлината е достатъчно силна, за да примигна. Гледам встрани, не искам да срещам погледа му. Единична стая, с легло, което се прибира, оправено, кухненски бокс в дъното и още една врата, сигурно на банята. Стаята е почти гола, военна, минималистична. Няма картини по стените, няма растения. Живее в полеви условия. Одеялото върху леглото е сиво и има надпис САЩ.

Той се отдръпва и ме пуска да мина. По риза е, държи запалена цигара. Усещам пушека по него, в топлия въздух на стаята, навсякъде. Иска ми се да съблека дрехите си, да се изкъпя в него, да го втрия в кожата си.

Никакви встъпления, знае защо съм тук. Дори не продумва, защо да се главоболи, това е просто задача. Отдалечава се от мен, угася лампата. Навън като контрапункт просветва мълния и почти веднага се разнася гръмотевицата. Той разкопчава роклята ми, мъж от мрак, не виждам лицето му, и аз едва дишам, едва стоя на краката си, не стоя. Устата му е върху мен, ръцете му, нямам търпение и той се движи, вече, любов, от толкова отдавна, аз съм жива в кожата си, отново, обгръщам го с ръце, пропадам меко, навсякъде край мен има вода, без край. Знам, че може да бъде един-единствен път.

Това си го измислих. Не се случи така. Ето как стана.

Изкачвам се по стълбите, чукам на вратата. Той ми отваря. Свети лампа, аз примигвам. Плъзвам поглед покрай него, единствена стая, леглото е оправено, голо е, по военному. Няма картини, но на одеялото наистина пише САЩ. Той е по риза, държи цигара.

— Ето, дръпни си — казва. Никакво встъпление, знае защо съм тук. За да надуя корема, да глътна балона — така му казваха някога. Поемам цигарата от него, дръпвам дълго, връщам му я. Пръстите ни почти не се докосват. Завива ми се свят дори от толкова дим.

Той не казва нищо, само ме гледа, без да се усмихва. Щеше да е по-хубаво, по-дружелюбно, ако ме докоснеше. Чувствам се глупава и грозна, макар да знам, че не съм нито едно от двете. Може би си мисли, че мърсувам в „При Йезавел“ с Командира или с още мъже. Дразня се, че изобщо давам пет пари какво си мисли. Да бъдем практични.

— Нямам много време — казвам. Прозвучава неловко и тромаво, не това имам предвид.

— Мога просто да го изстискам в шишенце и ти да си го излееш — казва. Не се усмихва.

— Няма нужда от грубости — отговарям. Сигурно се чувства използван.

Може би иска нещо от мен, някаква емоция, някакво признаване, че и той е човек, не просто семенник.

— Знам, че ти е трудно — опитвам. Свива рамене.

— Плащат ми — отговаря отегчено и намусено. Но продължава да не помръдва.

На теб ти плащат, мен ме тряскат, римувам наум. Значи така ще я караме. Не са му харесали гримът, пайетите. Ще пипаме грубо.

— Често ли идваш тук?

— И какво търси момиче като теб на такова място — отговарям. И двамата се усмихваме: така е по-добре. Признание, че изпълняваме роли, защото иначе какво търсим сред този декор?

— Въздържанието разнежва сърцето. — Цитираме от стари филми, отпреди. А тогавашните филми бяха от още по-предишно време: такива приказки са от епоха, която предхожда нашата. Дори майка ми не се изразяваше по този начин, не и когато аз я познавах. Вероятно никой не говори така в реалния живот, всичко е било измислица още от самото начало. Въпреки това е удивително колко бързо си припомняме това похотливо и фалшиво сексуално дърдорене. Вече разбирам каква е целта му — да предпази сърцевината ти недосегаема, затворена, защитена.

Вече съм тъжна, разговорът ни е безкрайно тъжен: изтъркана музика, избелели хартиени цветя, протрит сатен, ехо на ехото. Всичко е изчезнало, вече не е възможно. И най-неочаквано се разплаквам.

Най-сетне той пристъпва напред, обгръща ме с ръце, гали гърба ми, прегръща ме за утеха.

— Хайде, нямаме много време — казва. С ръка около раменете ми ме повежда към леглото, полага ме на него. Дори отмята завивката преди това. Започва да ме разкопчава, после да ме гали, целува ме до ухото.

— Никаква романтика, нали?

Навремето това означаваше нещо друго. Навремето означаваше: без ангажименти. Сега означава: без героични подвизи. А всъщност: не се излагай на риск заради мен, ако се стигне дотам.

И така нататък. И така.

Знаех, че може да се случи само веднъж. Довиждане, мислех си дори тогава, довиждане.

Нямаше гръмотевица обаче, нея си я съчиних. За да прикрива звуците, които се срамувам да издавам.

И така не се случи. Не съм сигурна как се случи, не точно. Надявам се да го възстановя — усещането за любов винаги е само приблизително.

Някъде по средата си спомних за Серина Джой, която седеше в кухнята. И си мисли: евтина стока. Разтваря крака за всеки. Обещаваш им цигара, и готово.

А след това си помислих — това е измяна. Не самото нещо, а собствената ми реакция. Ако знаех със сигурност, че той е мъртъв, щеше ли да е различно?

Иска ми се да живеех без срам. Иска ми се да живеех безсрамно. Иска ми се да живеех на тъмно. Тогава нямаше да знам колко на тъмно живея.