Разказът на Прислужницата

Втора глава

Стол, маса, лампа. Горе, на белия таван, релефен орнамент с формата на венец, а в средата му — празно място, замазано, подобно белег на нечие лице на мястото на извадено око. Сигурно преди там е имало полилей. Махнали са всичко, на което може да се върже въже.

Прозорец, две бели пердета. Под прозореца — широк перваз за сядане с малка възглавница. Когато прозорецът е открехнат — всъщност той може само да се открехва — влиза въздух и пердетата помръдват. Мога да седя на стола или на перваза със скръстени в скута ръце и да се любувам на гледката. През прозореца влиза и слънчева светлина, пада на пода от тесни дървени летви, излъскани до блясък. Усещам мириса на препарата за полиране. На пода има килимче, овално, от сплетени парцалчета. Такива детайли са им по вкуса — народно творчество, старинна черга, изработена от безполезни остатъци от жени в свободното им време. Завръщане към традиционните ценности. Не прахосвай, за да не изпаднеш в нужда. Аз не съм прахосана. Защо тогава съм в нужда?

На стената над стола — репродукция в рамка, но без стъкло: цветя, сини ириси, акварел. Цветята все още са позволени. Дали всяка от нас има същата репродукция, същия стол и същите бели пердета? Държавна доставка?

Приемете, че все едно сте войници, казваше Леля Лидия.

Легло. Единично, средно твърд матрак, бял юрган. В леглото не се случва нищо друго — само се спи. Или не се спи. Старая се да не мисля много-много. Вече има порцион и за мисленето като за всичко останало. Много са нещата, за които е непоносимо да мислиш. Ако мислиш, вредиш на шансовете си, а аз възнамерявам да оцелея. Знам защо няма стъкло пред репродукцията на акварела със сините ириси, защо прозорецът само се открехва и защо стъклото му е нечупливо. Не се страхуват, че може да избягаме — няма да стигнем далеч. Опасяват се от другите пътища за бягство, които отваряш пред себе си, ако ти попадне острие.

И така. С изключение на тези подробности стаята може да е в колежанско общежитие или в едновремешен пансион за жени с ограничени средства. Точно такива сме сега. Средствата ни наистина са ограничени — ако изобщо разполагаме с някакви средства.

И все пак, стол, слънчева светлина, цветя — не са за пропускане. Аз съм жива, живея, дишам, протягам разперена длан навън, към слънцето. Не сме затворнички, а привилегировани особи, така казваше Леля Лидия, която много си падаше по „или… или“.

Отеква звънецът, който оповестява времето. Тук то се измерва със звънци като едно време в манастирите. И пак като в манастирите няма почти никакви огледала.

Надигам се от стола, пристъпвам на слънце с червените си обувки с равна подметка, подходящи да предпазват гръбнака, но не и за танци. Червените ръкавици са върху леглото. Вземам ги и ги нахлузвам пръст по пръст. Всичко освен крилцата около лицето ми е червено — цвета на кръвта, която ни определя. Роклята ми е дълга до глезена, разкроена, събрана в платка на гърдите, ръкавите са широки. Белите крилца на наочниците също са задължителни — пречат ни да виждаме, но и да виждат нас. Червеното не ми отива, не е моят цвят. Вземам пазарската кошница, промушвам ръка под дръжката.

Вратата на моята стая — не е „моя“, отказвам да я наричам „моя“ — не е заключена. Никога не се затваря плътно. Излизам в излъскания коридор с пътека по средата, пепеляворозова. Насочва ме като горска пътека, като килим пред кралска особа.

Пътеката извива и се спуска по главното стълбище и аз я следвам, вдигнала едната си ръка върху перилата, някога жив дървесен ствол, стругован в предишен век, излъскани до топъл блясък. Сградата е късновикторианска, дом, построен за голямо богато семейство. В коридора има стоящ часовник, който отмерва времето, после е вратата към дневната, по майчински уютна, в телесни тонове и намеци. Дневна, в която аз никога не сядам, позволено ми е само да коленича или да стоя права. В дъното на коридора, над входната врата, има ветрилообразен прозорец с витраж: червено-сини цветя.

Останало е едно огледало — на стената в коридора. Ако завъртя глава, така че белите крилца на наочниците да насочат погледа ми право към него, го виждам, докато слизам по стълбите — обло, изпъкнало стъкло като рибешко око на стената между прозорците, и аз в него като разкривена сянка, пародия, приказна фигура с червена наметка, която се спуска към миг небрежност, равнозначен на опасност. Сестра, потопена в кръв.

В основата на стълбите има поставка за чадъри и шапки от парено дърво — дълги заоблени дървени пръчки, леко извити като куки с формата на папратови клонки. В стойката има няколко чадъра: черен за Командира, син за Съпругата на Командира и един за мен, червен. Оставям червения чадър, където си е, защото съм видяла от прозореца, че навън е слънчево. Дали Съпругата на Командира е в дневната? Невинаги седи. Понякога я чувам как крачи напред-назад с тежка стъпка, после с лека, чувам и тихото потупване на бастунчето по пепеляворозовия килим.

Отминавам по коридора покрай вратата на дневната и друга към трапезарията, отварям вратата в дъното на коридора и прекосявам кухнята. Тук вече не мирише на препарат за полиране на мебели. Рита е до кухненската маса с плот от нащърбен бял емайл. Носи обичайните за една Марта1 дрехи: в убито зелено като хирургична престилка от миналото. Роклята ѝ е почти като моята, дълга, прикриваща, но върху нея връзва престилка и не носи белите наочници и воала. Слага воал, когато излиза, но никой не се интересува от лицето на една Марта. Ръкавите ѝ са навити до лактите, смуглите ѝ ръце са на показ. Меси хляб, мята франзелите за последно кратко размачкване, после ги оформя.

Рита ме забелязва и кимва — не знам дали за поздрав, или просто отбелязва присъствието ми, после изтрива брашнените си ръце в престилката и тършува в чекмеджето за книжката с купоните. Намръщено откъсва три и ми ги подава. Лицето ѝ би било мило, ако се усмихваше, но тя не се муси на мен — всъщност не одобрява червената рокля и онова, което означава тя. Мисли ме за заразна като болест или за лош късмет.

Понякога слушам пред заключени врати — нещо, което никога преди не съм правила. Не се задържам дълго, защото не искам да ме спипат. Веднъж обаче чух Рита да казва на Кора, че тя не би се унижила така.

Никой не те пита, отговори Кора. Пък и какво би направила, ако се случи?

Ще замина за Колониите, отговори Рита. Дават им избор.

При Нежените, да умреш от глад и един бог знае от какво още?, попита Кора. Да те видя тогава!

Лющеха грах — дори през притворената врата чувах тихото трополене на твърдите грахчета в металната купа. Чух как Рита изсумтя или въздъхна в знак на протест или на съгласие.

Пък и нали е за доброто на всички нас, каза Кора, така поне твърдят. Ако не си бях вързала тръбите и бях с десетина години по-млада, можех да съм и аз. Не е толкова зле. Не се пребиват от работа.

По-добре тя, отколкото аз, каза Рита и аз отворих вратата. Израженията им бяха, каквито стават лицата на жените, когато говорят зад гърба на някого и се опасяват, че са чути: смутени, но и малко дръзки, като че ли са в правото си. В онзи ден Кора се държа с мен по-мило от обикновено, а Рита беше по-нацупена.

Днес, въпреки затвореното лице на Рита и стиснатите устни, ми се искаше да остана тук, в кухнята. Току-виж отнякъде в къщата се появи и Кора, понесла шишенцето с лимоново масло и бърсалката за прах, Рита ще направи кафе — в къщите на Командирите още има истинско кафе — трите ще се настаним край масата на Рита, която е толкова на Рита, колкото моята маса е моя, и ще си побъбрим какво ни мъчи и наболява, за стъпалата и гърба си, за пакостите, които вършат телата ни досущ като непослушни деца. Ще кимаме в такт с думите си: да, всичко това ни е известно. Ще си препоръчваме лекарства и ще се надпреварваме чии физически страдания са по-големи, ще се оплакваме тихичко и скръбно, както гукат гълъбите по стрехите. „Разбирам какво имаш предвид“, ще казваме. Или онзи странен израз, който понякога още можеш да чуеш от възрастните хора: „Виждам накъде отиват нещата!“. Все едно гласът е скиталец, отправил се към далечна страна. Което си е така, скиталец е.

Колко презирах подобни разговори преди! А сега копнея за тях. Поне е някакъв разговор. Някакво общуване.

Или пък ще поклюкарстваме. Мартите знаят разни неща, говорят помежду си, предават неофициални вести от къща на къща. И те като мен слушат пред вратите, изобщо не се съмнявам, и виждат разни неща, дори с извърнати очи. Чувала съм ги понякога, улавяла съм откъслеци от разговорите им. „Било мъртвородено.“ Или: „Намушкала я с кука за плетене, право в корема. От ревност, гризяла я отвътре.“ Или интригуващото: „С препарат за тоалетна. Чиста работа, макар че сигурно е усетил вкуса. Вероятно е бил мъртвопиян, обаче веднага я спипали.“

Или ще помогна на Рита да омеси хляба, ще заровя ръце в мекото, еластично и топло тесто, което толкова прилича на плът. Копнея да докосна нещо различно от плат или дърво. Жадувам за допир.

Дори ако реша да попитам обаче, дори ако наруша приличието, Рита няма да го допусне. Страхува се. Мартите не бива да се побратимяват с нас.

Да се побратимяваш, означава да се държиш братски. Люк ми го обясни. Нямало съответна дума, която да означава да се държиш сестрински. Би трябвало да е „посестряване“, така каза. Със същата представка. Харесваха му такива подробности. За произхода на думите, за любопитни употреби. Подкачах го, че е такъв педант.

Вземам купоните от протегнатата ръка на Рита. Имат картинки на нещата, срещу които можеш да ги замениш: дванайсет яйца, парче сирене, нещо кафяво, което би трябвало да е пържола. Пъхвам ги в джоб с цип на ръкава си, където държа и пропуска си.

— Поискай пресни яйца — нарежда ми Рита. — Не като предния път. И пилешко, не кокоше. Кажи им за кого е храната, да не хитруват.

— Добре — отговарям. Не се усмихвам. Защо да я изкушавам с приятелство?

Трета глава

Излизам през задната врата в градината, голяма и поддържана: с морава в средата, върба с реси, по края цветни алеи с нарциси, които вече вехнат, и лалета, които тъкмо разцъфват, плисват багрите си. Лалетата са червени, по-тъмноалени към стеблото, сякаш са били срязани и започват да зарастват на това място.

Градината е владение на Съпругата на Командира. Докато гледам през нечупливото стъкло на прозореца си, често я виждам там, на колене върху възглавничка, със светлосин воал върху широкополата градинарска шапка, до нея — кошничка с ножици и върви за цветята. Копае Пазител, предоставен на Командира, а Съпругата на Командира го направлява с бастунчето си. Много Съпруги разполагат с такива градини — така имат с какво да се разпореждат, да поддържат, да обгрижват.

И аз имах градина навремето. Помня уханието на разкопана почва, облите луковици в дланта си, сухото шумолене на налетите семена между пръстите си. Времето минава по-бързо така. Понякога Съпругата на Командира изнася стол и просто седи в градината си. Отдалеч изглежда в покой.

В момента не е там, питам се къде ли е — не ми се иска да я срещна неочаквано. Може би шие в дневната, вдигнала лявото си стъпало върху табуретката заради артрита си. Или плете шалове за Ангелите на фронтовата линия. Не вярвам Ангелите изобщо да се нуждаят от такива шалове — тези, които плете Съпругата на Командира, са твърде изискани. Не харесва емблемата от кръст и звезда, която повечето други Съпруги изработват — струва ѝ се банална. По бордюра на нейните шалове има борчета или орли, или сковани човекоподобни фигури: момче и момиче, момче и момиче. Не са шалове за възрастни хора, а за деца.

Понякога ми се струва, че изобщо не изпращат шаловете на Ангелите, а ги разплитат и ги превръщат в кълбета прежда, за да бъдат изплетени отново. Може би само колкото Съпругите да имат някакво занимание, да се чувстват полезни. Аз обаче завиждам на Съпругата на Командира, че плете. Хубаво е да имаш малки цели, които се постигат лесно.

А за какво ми завижда тя?

Говори с мен само в краен случай. За нея съм жив укор. И необходимост.

За пръв път застанахме лице в лице преди пет седмици, когато ме разпределиха тук. Пазителят от предишното ми назначение ме докара до входната врата. През първите дни ни позволяват да минаваме през главния вход, но след това използваме задния. Нещата още не са установени, твърде рано е, никой не е сигурен за нашия статут. Скоро ще ни отредят или само главния вход, или само задния.

Леля Лидия твърди, че ходатайства за главния. Положението ви е почетно, така казва.

Пазителят натисна звънеца, но още преди да мине достатъчно време някой да чуе и да дойде да отвори, вратата се отвори отвътре. Явно беше чакала отзад — очаквах да ми отвори Марта, но се оказа тя с дългата си пепелявосиня рокля, няма как да я сбъркаш.

Значи ти си новата, каза. Не се отдръпна да ме пусне вътре, просто стоеше на прага, препречила пътя ми. Искаше да усетя, че не мога да вляза в къщата без нейното позволение. Напоследък има боричкане за такива дреболии.

Да, отговорих.

Остави я на верандата. Каза го на Пазителя, който носеше чантата ми. От червена изкуствена кожа, неголяма. Имах още един сак със зимната си наметка и по-плътни рокли, но той щеше да пристигне по-късно.

Пазителят остави чантата и отдаде чест. После чух зад гърба си как стъпките му се отдалечават по пътеката и как портата прищрака, и сякаш нечия закрилнически обгърнала ме ръка се отдръпна. Винаги се чувстваш самотен на прага на нов дом.

Тя изчака колата да запали и да потегли. Не я гледах в лицето, а там, където ми бе възможно със сведена глава: към понаедрялата ѝ синя талия, лявата ѝ ръка на дръжката от слонова кост на бастунчето ѝ, едрите диаманти на безименния ѝ пръст, който някога сигурно е бил красив и все още беше добре поддържан, с изпилен в плавна извивка връх на нокътя. Заприлича ми на присмехулна усмивка върху онзи пръст, сякаш ѝ се подиграваше.

Хайде, влизай, каза тя. Обърна ми гръб и закуцука по коридора. И затвори вратата.

Сама внесох червената си чанта, каквото несъмнено беше намерението ѝ, после затворих вратата. Не продумах. Леля Лидия ни научи, че не ни ли попитат нещо, най-добре да не си отваряме устата. Поставете се на тяхно място, казваше тя, като стискаше и сучеше ръце със своята напрегната и умолителна усмивка. Не им е лесно.

Ето тук, нареди Съпругата на Командира. Когато влязох в дневната, тя вече се беше настанила на креслото си, вдигнала лявото си стъпало на табуретката, върху избродирана възглавница — рози в кошница. Плетивото ѝ беше на пода до креслото със забодени вътре куки.

Застанах пред нея със скръстени ръце. И така, поде тя. Държеше цигара, която пъхна между устните си и стисна, докато пали. Стиснати, устните ѝ изглеждаха тънки, оградени от ситни вертикални бръчици, каквито показват по рекламите на козметика за устни. Запалката беше с цвят на слонова кост. Цигарите сигурно са купени на черно, помислих си и се обнадеждих. Дори сега, когато вече няма пари, търговията на черно си съществува. Винаги я има, защото винаги съществува нещо, което може да се разменя. Значи тази жена беше способна да нарушава правилата. Но какво имах аз за размяна?

Вторачих се с копнеж в цигарата. Цигарите ми бяха забранени — като кафето и алкохола.

Значи с предишния… кой беше… не се получи, каза тя.

Не, госпожо, отговорих.

Издаде звук, който можеше да мине за смях, после се закашля.

Не му е провървяло, отбеляза. Сега ти е за втори път, нали?

За трети, госпожо.

И на теб не ти върви особено, каза тя. Отново смях през кашлица. Седни. По правило не позволявам, но този път може.

Приседнах в крайчеца на един стол с твърда облегалка. Не исках да разглеждам стаята, не исках да проявявам непочтителност, затова мраморната полица над камината отдясно, огледалото над нея и букетите за мен бяха просто силуети, някъде в периферията на зрението ми. По-късно щях да имам предостатъчно време да ги разгледам.

Лицето ѝ вече беше точно срещу моето. Като че ли я познавах, или поне имаше нещо познато у нея. Под воала се показваше малко от косата ѝ. Още беше руса. Допуснах, че я изрусява, че се снабдява на черно и с боя за коса, но вече знам, че наистина е руса. Веждите ѝ бяха изскубани на тънки дъги и неизменно ѝ придаваха изненадан, възмутен или любознателен израз като на изплашено дете, но клепачите под тях изглеждаха уморени. Не и очите обаче, които бяха неподправено враждебно сини като небето в слънчев ден в разгара на лятото, синева, която се затваря пред теб. Носът ѝ сигурно навремето е бил чип, но вече беше твърде малък за лицето, което не беше дебело, а едро. Две бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата ѝ, а брадичката между тях беше като стиснат юмрук.

Искам да те виждам колкото може по-рядко, заяви тя. Допускам, че чувството е взаимно.

Не отговорих, защото „да“ би било оскърбление, а „не“ — възражение.

Знам, че не си глупава, продължи тя. Вдиша, после издиша дима. Прегледах досието ти. За мен това е просто сделка. Но ако ми създаваш неприятности, и аз ще ти създам. Ясно?

Да, госпожо, отговорих.

Не ме наричай „госпожо“, раздразнително ми се скара тя. Не си Марта.

Не попитах как следва да я наричам, защото долових надеждата ѝ, че няма да имам поводи да се обръщам към нея както и да било. Разочаровах се. Исках да ми бъде като по-голяма сестра, като майка, която да ме разбира и да ме закриля. Съпругата от предишното ми назначение прекарваше по-голяма част от времето си в спалнята — Мартите шушукаха, че е пияна. Искаше ми се този път да бъде различно. Щеше ми се да вярвам, че в друго време и на друго място, в друг живот тази жена би ми допаднала. Но вече ми беше ясно, че нито аз бих я харесала, нито тя — мен.

Угаси цигарата недопушена в малък, украсен със спиралки пепелник върху масичката с лампата до нея. Направи го решително, с едно посягане и едно натискане, а не с поредица леки потупвания, както правят повечето Съпруги.

Що се отнася до съпруга ми, той е точно това, уточни тя. Мой съпруг. Искам да бъде напълно ясно. Докато смъртта ни раздели. И точка.

Да, госпожо, повторих, забравила предупреждението. Преди момиченцата имаха кукли, които говорят, ако дръпнеш връвчица на гърба. Стори ми се, че говоря като тях — с монотонен глас, с гласа на кукла. Сигурно ѝ идеше да ме шамароса. Имат право да ни удрят, съществува библейски прецедент2. Не с предмет3. Само с ръка.

Това е едно от нещата, за които се борихме, каза Съпругата на Командира, неочаквано отмести поглед от мен надолу към своите кокалести, обсипани с диаманти ръце, и аз си спомних къде съм я виждала преди.

Първият път беше по телевизията, когато бях на осем или девет. Докато майка ми спеше до късно в неделя сутринта, аз ставах рано, настанявах се пред телевизора в кабинета на мама и преброждах каналите, търсейки анимационни филмчета. Понякога, когато не намирах, гледах „Евангелски час за подрастващи души“, където преразказваха библейските истории за деца и пееха химни. Една от жените се казваше Серина Джой. Тя беше главното сопрано. Руса, дребничка, с чип нос и големи сини очи, които завърташе нагоре, докато пее химни. Способна беше едновременно да се усмихва и да плаче, една-две сълзи се търкулваха по бузата ѝ като по даден знак, когато гласът ѝ се зарейваше из високите тонове с трепетна лекота. После започна да се занимава с други неща.

Жената, която седеше пред мен, беше Серина Джой. Или поне беше преди. Значи нещата бяха по-зле, отколкото си мислех.

Четвърта глава

Крача по чакълестата пътека, която пресича моравата отзад прецизно като път в косата. През нощта е валяло, тревата от двете страни е мокра, въздухът — влажен. Тук-там мярвам червеи, белег за плодородие, застигнати от слънцето, полумъртви, гъвкави и розови като устни.

Отварям вратичката на бялата дъсчена ограда и продължавам да крача покрай моравата отпред, към портата. На алеята един от Пазителите, зачислен към нашето домакинство, мие колата. Това вероятно означава, че Командирът е в къщата или в своите покои отвъд трапезарията, където явно стои през повечето време.

Колата е скъпа, „Буря“, по-хубава от „Колесница“ и много по-добра от тромавия и набит „Бегемот“4. Черна е, разбира се, цвета на престижа или на катафалката, дълга и лъскава. Шофьорът я бърше с гюдерия, нежно. Това поне не се е променило — мъжката ласка за хубава кола.

Облечен е с униформата на Пазителите, но фуражката му е кривната наперено, ръкавите му са навити до лакътя и се виждат ръцете му — загорели, но изпъстрени с тъмни косъмчета. От ъгълчето на устата му стърчи цигара, явно и той има нещо, с което може да търгува на черно.

Знам името на мъжа — Ник. Знам го, защото чух Рита и Кора да си бъбрят за него, а веднъж чух и как Командирът му казва: Колата няма да ми трябва, Ник.

Той живее тук, със семейството, над гаража. Статутът му е нисък: не са му зачислявали жена, нито веднъж. Не се котира — или има дефект, или връзките му не са достатъчно добри. Но се държи, все едно не го знае или не дава пет пари. Малко лекомислен, недостатъчно угоднически. Може би е глупав, но се съмнявам. „Не му е чиста работата“, казваха преди. Или: „Надушвам плъх“. Непригодността като мирис. Неволно се питам как ли мирише мъжът действително. Не на плъх с тази потъмняла от слънцето кожа, влажна от пот, обвита в дим. Въздишам и вдъхвам.

Той ме поглежда и забелязва, че го гледам. Има френско лице, слабо, капризно, ъгли и плоскости, бръчки край устата, когато се усмихне. Дръпва за последен път от цигарата си и я хвърля на алеята. Започва да си свирука. После намига.

Навеждам глава, обръщам се, та белите крилца на наочниците да скрият лицето ми, и отминавам. Току-що е рискувал, но защо? Ами ако го докладвам?

Може да го е направил просто от любезност. Може би е забелязал изражението ми и го е сбъркал с нещо друго. Всъщност исках цигара.

Може да е изпитание, за да види как ще постъпя.

Може да е Око5.

Отварям входната врата и я затварям след себе си, гледам надолу, не назад. Тротоарът е от червени тухли. Върху това се съсредоточавам — поле от правоъгълници, леко вълнисто там, където земята отдолу е хлътнала под десетилетното въздействие на зимния мраз. Цветът на тухлите е стар, но свеж и ясен. Поддържат тротоарите много по-чисти от преди.

Заставам на ъгъла и чакам. Преди никак не умеех да чакам. „И тез, що само чакат, също служат“6, казваше Леля Лидия. И ни накара да го наизустим. Казваше също: „Не всички ще успеете. Някои ще попаднат на каменисто място или на тръни. Други нямат корени“7. Леля Лидия имаше брадавица на брадичката — помръдваше, когато тя говори. Казваше: „Представяйте си, че сте семена“, и гласът зазвучаваше придумващо, заговорнически, като гласовете на онези жени, които преди преподаваха балет на деца и казваха: „Вдигнете ръце във въздуха, представете си, че сте дървета“.

Стоя на ъгъла, представям си, че съм дърво.

По тухления тротоар към мен се приближава силует в червено с бели наочници около лицето, същият като моя силует, невзрачна жена с кошница. Стига до мен и двете се взираме една в друга, промушваме поглед през белите тунели от плат, в които сме затворени. Да, тя е.

— Благословен да е плодът8 — казва ми. Така е прието да се поздравяваме.

— Да отвори Бог — казвам аз. Така е прието да отговаряме. Заедно поемаме покрай големите къщи към центъра на града. Разрешено ни е да се движим само по двойки. Уж в името на собствената ни безопасност, но е пълен абсурд: бездруго вече сме чудесно защитени. Истината е, че тя шпионира мен, а аз шпионирам нея. Ако някоя от нас се изплъзне от мрежата заради нещо, случило се по време на ежедневните ни разходки, ще търсят сметка от другата.

Жената е моя спътница от две седмици. Не знам какво се е случило с предишната. Един ден просто изчезна и на нейно място се появи тази. Не разпитваш за тези неща, защото обикновено не искаш да научаваш отговорите. Пък и отговор изобщо няма да има.

По-пухкава е от мен. С кафяви очи. Казва се Гленова, само толкова знам за нея. Крачи скромно, със сведена глава, стиснала отпред ръцете си с червени ръкавици, със ситни стъпчици като дресирана свинка. По време на разходките ни не е отронила ни една неправолинейна дума, но и аз не съм. Възможно е тя да е Прислужница не само по име. Не бива да рискувам.

— Доколкото чувам, войната се развива добре — казва.

— Хвала — отговарям.

— Хубаво време ни е отредено свише.

— И аз го приемам с радост9.

— Днес са разбили още метежници.

— Хвала — отговарям. Не я питам откъде знае. — Какви са били?

— Баптисти. Имали укрепление в Блу Хилс. Принудили ги да излязат от укритието си.

— Хвала.

Понякога ми се иска просто да млъкне и да ме остави да се разхождам на спокойствие. Обаче съм жадна за новини, за каквито и да било новини — дори да не са верни, все нещо значат.

Стигаме до първата бариера, като онези, с които преграждат пътищата или разкопаните канавки: дървен кръст на черни и жълти ивици и червен шестоъгълен знак „Стоп“. До портата има фенери, но не са запалени, защото не е нощ. Знам, че над нас по телефонните стълбове има прожектори за извънредни случаи, а в бункери от двете страни на платното — мъже с автомати. Не виждам прожекторите и бункерите заради наочниците. Просто знам, че ги има.

Зад бариерата на тесния вход ни чакат двама мъже със зелените униформи на Пазителите на вярата, с гербове на раменете и с барети с два кръстосани меча над бял триъгълник. Пазителите не са истински войници. Изпълняват обикновени полицейски задачи и черна работа — например прекопават градините на Съпругите на Командирите — и са или глупави, или възрастни и недъгави, или много млади, с изключение на онези, които тайно са Очи.

Тези двамата са млади: единият е с редки мустачки и с все още пъпчиво лице. Младостта им е трогателна, но не може да ме заблуди. Младите най-често са най-опасните, най-фанатичните, най-бързи с оръжието. Още не са се научили да живеят във времето. С тях трябва полека.

Предната седмица застреляли една жена, тук някъде. Беше Марта. Търсела пропуска си в дрехата, а те помислили, че носи бомба. Взели я за преоблечен мъж. Случват се подобни инциденти.

Рита и Кора познаваха жената. Чух ги в кухнята да обсъждат случилото се.

Вършели са си работата, каза Кора. Грижели са се за нашата сигурност.

А какво по-сигурно от един мъртвец, гневно възрази Рита. Жената не правела нищо нередно. Нямало причина да я застрелят.

Нещастна случайност, каза Кора.

Няма такова нещо, отбеляза Рита. Всичко е предумишлено. Чух я как трополи с тенджерите в мивката.

Е, човек трябва хубавичко да помисли струва ли си да взриви тази къща, каза Кора.

Въпреки това, настоя Рита. Жената се трудела усърдно. Не е заслужавала да умре така.

Има и по-лошо, каза Кора. При нея поне е било бързо.

Да кажем, отговори Рита. Аз бих предпочела да разполагам с малко време преди това. Да подготвя нещата.

Двамата млади Пазители ни поздравяват, като вдигат три пръста към баретите си. Полагат ни се тези прояви на внимание. Би трябвало да изразяват уважение заради службата ни.

Изваждаме пропуските си от джобовете с цип в широките си ръкави, Пазителите ги разглеждат и подпечатват. Единият влиза в кабинката отдясно, за да вкара номерата ни в Компконтрол.

Когато връща пропуска ми, онзи с редките мустачки се навежда и опитва да види лицето ми. Аз повдигам мъничко глава, за да го улесня, виждам очите му и той вижда моите, и се изчервява. Издължена и печална физиономия, овча, с големи кучешки очи — на шпаньол, не на териер. Кожата му е бледа и изглежда нездраво изнежена като кожата под струпеи. Въпреки това усещам порив да положа длан върху това оголено лице. Той пръв отмества поглед.

Случилото се е събитие, дребно нарушение на правилата, съвсем нищожно, почти незабележимо, но подобни моменти са награда за мен, като бонбоните, които като малка криех в дъното на едно чекмедже. Те са шансове, мънички шпионки.

Ами ако дойда нощем, когато е на пост сам — макар че никога няма да му позволят такова усамотение — и му позволя да надникне между белите ми крилца? Ами ако смъкна червената си наметка и му се покажа — и на двамата — на треперливата светлина на фенерите? Сигурно това си мислят понякога, докато стоят безкрайно дълго край бариерата, през която не преминава никой освен Командирите на праведните с дългите си черни автомобили или техните сини Съпруги и забулени в бяло дъщери, запътили се към Избавления или Молитвонади, или трътлестите Марти, или рядко някой Родомобил, или Прислужниците пеша. И понякога черен микробус с нарисувано бяло крилато око отстрани. Прозорците на микробусите са затъмнени, а мъжете на предните седалки носят тъмни очила — двойна тъма.

Микробусите са по-безшумни от другите автомобили. Извръщаме очи, когато минават. Ако отвътре се разнасят звуци, стараем се да не ги чуваме. Ничие сърце не е напълно предано10.

Когато черните микробуси стигнат до пропускателен пункт, им махват да преминават, без да ги спират. Пазителите не искат да рискуват да поглеждат вътре, да претърсват, да се съмняват в авторитета им. Независимо какво си мислят.

Ако изобщо мислят, не личи по вида им.

Най-вероятно обаче не си представят дреха, захвърлена на моравата. Ако си представят целувка, сигурно следващата им мисъл е за включен прожектор, за пушечни изстрели. Затова гледат да си вършат работата и да бъдат повишени в Ангели, накрая да им бъде позволено да се оженят и тогава, ако се сдобият с достатъчно власт и живеят достатъчно дълго, да си имат собствена Прислужница.

Онзи с мустака ни отваря малката пешеходна портичка и се отдръпва по-далечко, за да преминем. Знам, че ни наблюдават, докато се отдалечаваме — на тези двамата още не е било позволено да докоснат жена. Правят го само с поглед, затова леко разкършвам ханша си и усещам как червената пола се поклаща около мен. Все едно подаваш нос иззад оградата или дразниш куче с кокал отдалеч. Срамувам се от постъпката си, защото тези мъже не са виновни за нищо, твърде млади са.

После установявам, че всъщност изобщо не ме е срам. Наслаждавам се на силата, на въздействието на кучешкия кокал — пасивна, но я има. Надявам се да се възбуждат, като ни гледат, и да се налага тайничко да се отъркват в боядисаните бариери. По-късно през нощта ще страдат на койките в казармите си. Нямат друг отдушник освен самите себе си, а това е светотатство. Вече няма списания, няма филми, няма заместители, само аз и силуетът ми, който се отдалечава от тези двама мъже, застанали мирно на пропускателния пункт и загледани подир нашите отдалечаващи се тела.

Пета глава

Пресичам улицата приведена. Вече сме извън квартала на Командирите, но и тук има големи къщи. Пред една от тях Пазител коси тревата. Моравите са спретнати, фасадите са красиви, добре поддържани. Като красивите снимки, които преди публикуваха по списанията за домове, градини и вътрешна декорация. Същото безлюдие, същата сънливост. Улицата прилича на музей или на улица от модел на град, изработен да показва на хората къде сме живели преди. Защото на тези снимки, в тези музеи, в тези модели на градове, няма деца.

Това е сърцето на Галаад11, където войната прониква само по телевизията. Не знаем точно къде са границите, променят се в зависимост от нападенията и контранападенията, но тук е средата, където нищо не помръдва. Република Галаад няма граници, казваше Леля Лидия. Галаад е в сърцата ви.

Преди тук живееха лекари, адвокати, университетски преподаватели. Вече няма адвокати, а университетът е затворен.

Понякога с Люк се разхождахме по тези улици. Говорехме си как ще си купим къща като тези тук, голяма стара къща, която ще ремонтираме. И ще имаме градина с люлки за децата. Канехме се да имаме деца. Макар да съзнавахме, че едва ли някога ще може да си го позволим, просто си говорехме за това, неделна игра. Сега тази свобода ми изглежда почти безтегловна.

Завиваме към главна улица, където е по-оживено. Профучават автомобили, повечето черни, няколко сиви и кафяви. Има и други жени с кошници, някои са в червено, други са в убитото зелено на Мартите, трети са с рокли на червени, сини и зелени райета, евтини и отеснели — съпругите на по-бедните мъже. Иконосъпруги, така ги наричат. Тези жени не са поделени според функциите си. Те трябва да вършат всичко, стига да могат. Има и по някоя жена цялата в черно, вдовица. Преди имаше повече, но сега са понамалели.

Жените на Командирите няма да видиш на тротоара. Само в автомобили.

Тук тротоарите са циментови. Като малка прескачах пукнатините. Помня стъпалата си по същите тези тротоари, помня и с какво бяха обути. Понякога с маратонки с пружиниращи подметки, отвори за проветрение и звезди от флуоресцентен плат, които блестяха в тъмното. Макар че никога не тичах нощем, а само през деня, и то по оживени улици.

Тогава жените не бяха под закрила.

Помня правилата — неписани, но всяка жена ги знаеше. Не отваряй на непознат, дори да се представя като полицай. Настоявай да плъзне служебната си карта под вратата. Не спирай на пътя, за да помогнеш на моторист, който уж е закъсал. Дръж вратите на колата си заключени и отмини. Ако някой ти подсвирне, не се обръщай. Не ходи сама нощем в обществена пералня.

Замислям се за пералните. Как ходех облечена там — по шорти, джинси, анцуг. И как пъхах в машините собствените си дрехи, собствения си перилен препарат, собствените си пари, спечелени лично от мен. Мисля си какво е да държиш така нещата под контрол.

Сега минаваме по същата улица на червени двойки и мъжете не ни подхвърлят непристойни забележки, не ни заговарят, не ни докосват. Никой не подсвирква.

Има различни видове свобода, казваше Леля Лидия. Свобода за и свобода от. В дните на анархията беше свобода за. А сега имате свобода от. Не я подценявайте.

Пред нас вдясно е магазинът, където си поръчваме роклите. Някои хора ги наричат „одеяния“ — подходяща дума. А към делата на Господа те и не поглеждат, нито помислят за деянията на Неговите ръце12. Трудно се свиква. Магазинът има голяма дървена табела отвън с формата на златна лилия — „Полска лилия“, така се казва. Вижда се мястото под лилията, където е заличеният запис от времето, когато решиха, че дори имената на магазините са прекалено голямо изкушение за нас. Сега всичко се обозначава само със символи.

Преди „Лилията“ беше кино. Посещаваха го много студенти, всяка пролет организираха фестивал на Хъмфри Богарт с Лорън Бакол или Катрин Хепбърн, самостоятелни жени, които са вземали самостоятелни решения. Носели са блузи с копчета отпред — намек за възможностите да бъдат разкопчани и да ги покажат разголени. Тези жени можели да се разголват, или пък не. Наглед са имали право на избор. Наглед всички имахме право на избор. Бяхме умиращо общество, казваше Леля Лидия, имахме прекалено голям избор.

Не знам кога са отменили фестивала. Явно вече съм била по-голяма. Затова не съм забелязала.

Не влизаме в „Лилията“, а пресичаме платното и продължаваме по пресечката. Най-напред спираме в магазин с друга дървена табела: три яйца, пчела, крава. „Мляко и мед“13. Има опашка, изчакваме реда си две по две. Забелязвам, че днес имат портокали. Откакто Централна Америка беше завладяна от либертеосите, трудно се намират портокали — понякога има, понякога няма. Войната пречи на доставките на портокали от Калифорния, дори на Флорида не може да се разчита, когато има пътни блокади или когато взривят релсите. Оглеждам портокалите — толкова ми се иска да си хапна. Мисля да се върна и да разкажа на Рита. Ще остане доволна. Все ще е нещо, мъничко постижение, ако успея да върна портокалите към живот.

Онези, които са стигнали до гишето, подават купоните си на двамата униформени Пазители от отсрещната страна. Никой не говори много, но се чува шумолене и жените тайно се озъртат: тук, докато пазаруваш, можеш да срещнеш познат, някой, когото познаваш отпреди или от Червения център. Насърчаващо е дори само да зърнеш такова лице. Да можех да срещна Мойра, само да я мярна, да се уверя, че още съществува. Сега ми е трудно да си представя какво е да имаш приятел.

Гленова обаче е до мен, не поглежда. Може би вече не познава никого. Може би са изчезнали всички жени, които е познавала. Или пък не иска никой да види нея. Стои безмълвна и с наведена глава.

Докато чакаме на двойната опашка, вратата се отваря и влизат още две жени, и двете с червените рокли и с белите наочници на Прислужниците. Едната е в напреднала бременност, коремът ѝ е победоносно издут под широката дреха. В магазина настават раздвижване, шушукане, въздишки, неволно извръщаме глава, съвсем открито, за да я огледаме по-добре, пръстите ни сърбят да я докоснем. За нас тя е магично присъствие, обект на завист и желание, жадуваме да сме като нея. Тя е знаме на върха на нашата планина, демонстрира ни какво все още е възможно — и ние можем да бъдем спасени.

Жените в стаята си шушукат, почти говорят — толкова силно е вълнението им.

— Коя е тя? — чувам зад себе си.

— Уейнова. Не. Уорънова.

— Фукла — просъсква гласът, и с право. Жена в толкова напреднала бременност не е длъжна нито да излиза, нито да пазарува. Вече не ѝ предписват ежедневна разходка за поддържане на коремните мускули. Необходими са ѝ само упражненията на пода, дихателните упражнения. Би могла да си остане в къщата. Освен това е опасно да излиза, сигурно пред входа я чака Пазител. Сега, когато жената носи в себе си живот, тя е по-близо до смъртта и се нуждае от специална защита. Току-виж завистта я застигне, няма да е за пръв път. Сега всички деца са желани, но не от всеки.

Може разходката да е нейна прищявка, а те угаждат на капризите, когато работата е толкова напреднала без помятане. Или е една от онези жени — „Хайде, товарете ме, всичко ще понеса!“ — мъченица. Зървам за миг лицето ѝ, когато го вдига, за да се озърне. Гласът зад мен има право. Дошла е да се покаже. Цялата сияе, поруменяла е, наслаждава се на всеки миг.

— Тихо! — нарежда един от Пазителите зад щанда, и ние се умълчаваме като ученички.

Двете с Гленова сме вече на щанда. Подаваме купоните си и един от Пазителите въвежда номерата им в Компорциона, докато другият ни подава покупките, млякото, яйцата. Прибираме ги в кошницата и отново излизаме, минаваме покрай бременната жена и спътницата ѝ, която редом до нея изглежда слабичка, кльощава — всички сме така. Коремът на бременната жена е като огромен плод. Гигантски, дума от моето детство. Положила е длани върху издутината, сякаш да я предпази или сякаш ръцете ѝ черпят оттам топлина и сила.

Докато минавам покрай нея, тя ме поглежда право в очите и аз я познавам. Беше заедно с мен в Червения център, една от любимките на Леля Лидия. Никога не съм я харесвала. Името, предишното ѝ име, е Джанин.

Джанин ме поглежда, после в ъгълчетата на очите ѝ се появява сянката на самодоволна усмивка. Свежда очи към моя плосък корем под роклята и крилцата скриват лицето ѝ. Виждам само малка част от челото ѝ и розовия връх на носа ѝ.

След това отиваме във „Всяка плът“14, чийто знак е голяма свинска пържола, изработена от дърво и провесена на две вериги. Опашката тук не е много дълга: месото е скъпо, дори Командирите не го ядат всеки ден. Гленова купува пържола обаче, при това за втори път тази седмица. Ще разкажа на Мартите — те обичат да слушат за такива неща. Живо се интересуват какво става в другите домакинства, подобни незначителни клюки за тях са повод за гордост или за недоволство.

Аз купувам пилешко, увито в месарска хартия и овързано с връв. Вече почти нищо не е пластмасово. Помня онези нескончаеми бели найлонови торбички в супермаркета — никак не ми се искаше да ги хвърлям, затова ги пъхах под мивката, докато не се натрупваха толкова много, че отворех ли вратата на шкафчето, те се изсипваха навън. Люк все се оплакваше. От време на време изгребваше всички торбички и ги изхвърляше.

Някой ден ще си надене торбичка на главата, казваше. Знаеш как си играят децата. Никога не би направила подобно нещо, отговарях. Голямо момиче е. (Или пък умно момиче, или голяма щастливка.) По тялото ми обаче пропълзяваше ледена тръпка, а после ме обземаше вина за проявеното нехайство. Вярно беше — твърде много неща приемах за даденост, оставях се в ръцете на съдбата по онова време. Ще ги държа някъде на по-високо, отговарях. Изобщо не ги събирай, настояваше Люк. Така и не ги използваме. За отпадъците, предлагах, а той…

Не тук и сега. Не пред хората. Обръщам се, мярвам силуета си в дебелото стъкло на витрината. Значи вече сме излезли на улицата.

Към нас приближава група хора. Туристи, изглежда, от Япония, вероятно търговска делегация, която ще обикаля историческите забележителности или просто ще попива местен колорит. Хората са дребнички и спретнати, всеки носи своя си фотоапарат, своя си усмивка. Озъртат се ококорени, навели глава настрани като червеношийки, дори бодростта им ми се струва агресивна и не мога да откъсна очи от нея.

Отдавна не съм виждала жени с толкова къси поли. Стигат само до коляното и отдолу се виждат краката им, почти голи с тънките чорапи, безсрамни с обувките си на високи токчета и каишки, закрепени за стъпалата им като изтънчени уреди за изтезание. Жените се олюляват на острите си обувки като на кокили, губят равновесие, гърбът им се извива от кръста, задниците им щръкват. Гологлави са, косата им също е на показ с цялата си чернота и сексуалност. Червило очертава влажните отвори на устите им като драскулките по стените на тоалетните от едно време.

Спирам на място. Гленова спира до мен, не може да откъсне поглед от тези жени. Омагьосани сме, но и отвратени. Изглеждат разсъблечени. Колко бързо сме променили отношението си към тези неща.

После си казвам: и аз преди се обличах така. Това беше свободата. Европеизирани, така ни определяха.

Японските туристи се приближават към нас, бъбрейки, а ние твърде късно извръщаме глава: видели са лицата ни.

Има преводач с обичайния син костюм, червена вратовръзка на фигури и игла с форма на крилато око. Пристъпва пред групата, застава пред нас, препречва пътя ни. Туристите се скупчват зад него, един вдига камерата си.

— Извинете — обръща се преводачът учтиво и към двете ни. — Питат дали може да ви снимат.

Свеждам поглед към тротоара и поклащам глава отрицателно. Туристите трябва да виждат само белите крилца и нищожна част от лицето — брадичката и устата ми. Не очите. Знам, че не бива да поглеждам преводача в лицето. Повечето преводачи са Очи, поне така се говори.

Знам също и че не трябва да се съгласявам за снимката. Скромността означава да си невидим, така ни обясняваше Леля Лидия. Не го забравяйте. Да те видят… да те видят — и тук гласът ѝ потрепваше, — е все едно да проникнат във вас. А вие, момичета, трябва да сте непроницаеми. Наричаше ни „момичета“.

До мен Гленова също е притихнала. Пъхнала е ръцете си с червени ръкавици в широките ръкави, за да ги скрие.

Преводачът отново се обръща към групата и заговаря в стакато. Знам какво им казва, известна ми е рецитацията. Обяснява им, че тукашните жени имат различни традиции, че приемат като насилие да бъдат наблюдавани през обектива на камерата.

Свеждам очи към тротоара, запленена от краката на жените. Едната е обута с отворени сандали, а ноктите на краката ѝ са лакирани в розово. Помня уханието на лака за нокти, как се набръчкваше, ако избързаш с втория пласт, сатенения допир на прозрачния чорапогащник до кожата, усещането как лакираните нокти се плъзваха напред в обувката от тежестта на цялото тяло. Жената с лакираните нокти пристъпва от крак на крак. Усещам обувките ѝ на своите крака. Мирисът на лак за нокти разбужда копнежа ми.

— Извинете — отново се опитва да привлече вниманието ни преводачът. Кимам, за да му покажа, че сме го чули. — Той пита дали сте щастливи — продължава преводачът.

Представям си любопитството им. Щастливи ли са? Как е възможно да са щастливи? Усещам блестящите им черни очи върху нас, как се попривеждат напред, за да чуят отговорите ни, особено жените, но и мъжете: ние сме тайна, забранена и вълнуваща за тях.

Гленова не продумва. Мълчание. Понякога обаче мълчанието е не по-малко опасно.

— Да, много сме щастливи — промърморвам. Трябва да кажа нещо. А какво друго?

Шеста глава

Една пресечка след „Всяка плът“ Гленова спира, сякаш се колебае накъде да поеме. Имаме избор. Можем да продължим право напред или да заобиколим. Вече знаем накъде ще поемем, защото винаги минаваме оттам.

— Ще ми се да се отбия в църквата — казва Гленова уж набожно.

— Добре — отговарям, макар да знам не по-зле от нея какво цели.

Крачим спокойно. Слънцето се е скрило, по небето има пухкави облачета, които приличат на безглави овце. Нашите крилца, нашите наочници, ни пречат да погледнем нагоре, пречат ни да обхванем с очи цялата гледка, небето, каквото и да било. Но все пак можем да го правим, малко по малко, с бързо движение на главата напред, нагоре-надолу, настрани и обратно. Научили сме се да виждаме света на отделни издихания.

Отдясно, стига да можеше да се минава, има улица, която води до реката. Има и къщичка, където навремето държаха гребните лодки, и няколко моста, дървета, зелени брегове, където можеш да седнеш да съзерцаваш водата и младите мъже с голи ръце, с весла, които излитаха към слънцето, докато гребците се състезаваха за победа. На път към реката са старите общежития, които сега използват за нещо друго, с техните приказни кулички, боядисани в бяло, златисто и синьо. Замислим ли се за миналото, си припомняме хубавите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било красиво.

В същата посока се намира и футболният стадион, където провеждат Мъжките Избавления. И футболните мачове. Тях още ги има.

Вече не ходя на реката, нито минавам по мостовете. Нито слизам в метрото, макар че точно тук има спирка. Не ни пускат да се качваме, сега там има Пазители, а ние нямаме официална причина да слезем по тези стълби, да се качим на влакче под реката в големия град. За какво ни е притрябвало да отиваме от тук там? Сигурно сме намислили нещо, а те го знаят.

Църквицата беше малка, една от първите, построени тук преди стотици години. Вече се използваше само като музей. Вътре имаше изображения на жени с дълги тъмни одежди, със скрити под бели шапки глави, и мъже без усмивки, с изпънат гръб и облечени с тъмни дрехи. Нашите предци. Входът е свободен.

Ние не влизаме обаче, а заставаме на пътеката и поглеждаме към църквата. Старите надгробни камъни още са си тук, поизронени, понащърбени, с черепи и кръстосани кости, memento mori15, с ангели с пухкави лица, с крилати пясъчни часовници, които да ни напомнят, че сме смъртни, а в по-късни времена — със скръбни урни и плачещи върби.

Не са посегнали нито на църквата, нито на надгробните камъни. Намират за оскърбителна само по-новата история.

Гленова е свела глава, сякаш се моли. Всеки път го прави. Може би, казвам си, е изгубила някого, конкретен свой близък, мъж, дете. Но не го вярвам докрай. За мен тя е жена, чиито постъпки до една са показни, чиято непринуденост е принудителна. Според мен постъпва така, за да изглежда благочестива. Решена е да извлече най-голяма изгода.

Но сигурно и аз изглеждам същата в нейните очи. И как иначе?

Обръщаме се с гръб към църквата и ето го онова, което всъщност сме дошли да видим — Стената.

И тя е на стотици години или поне на повече от сто. И тя като тротоарите е от червени тухли и сигурно навремето е била най-обикновена, но красива. Сега на портите има часови, а над тях на грозни метални пилони са качени прожектори, в основата има бодлива тел, а в бетона отгоре са посипани натрошени стъкла.

Никой не минава през тези порти по собствена воля. Предпазните мерки са за онези, които се опитват да излязат, макар да е почти невъзможно да се добереш до Стената отвътре, преодолявайки електронната сигнализация.

До главната порта висят още шест тела — обесени, с вързани пред тялото ръце, с глави в бели торби, наклонени настрани към рамото. Явно по-рано сутринта е имало Мъжко Избавление. Не съм чула камбаните. Сигурно съм привикнала.

Двете спираме заедно като по даден сигнал, стоим и гледаме телата. Не правим нищо нередно. Очаква се да гледаме: точно затова са тук, затова висят на Стената. Понякога ги държат с дни, до новата порция трупове, за да ги видят колкото може повече хора.

Висят от куки, монтирани в тухлите на стената тъкмо с тази цел. Не всички куки са заети. Куките приличат на инструменти за безръки хора. Или на стоманени въпросителни, обърнати настрани и наопаки.

Най-зловещи са торбите на главите, по-лоши от самите лица. Заради тях хората приличат на кукли, чиито лица още не са изрисувани, на плашила и в известен смисъл са точно това, защото предназначението им е да плашат. Или сякаш главите им са торби, пълни с някакъв еднороден материал, например брашно или тесто. Главите очевидно са тежки, инертни, затова инерцията ги привлича надолу, в тях вече няма живот, който да ги държи изправени. Главите са нули.

Но ако се вглеждаш дълго-дълго, както правим ние, ще забележиш контура на чертите под белия плат — като сивкава сянка. Главите са на снежни човеци с въглени за очи и опадали морковени носове. Главите се топят.

Само че по торбата има кръв, просмукала се през белия плат на мястото на устата. Получава се втора уста, малка и червена, като устите, които децата в детската градина рисуват с дебели четки. Детската представа за усмивка. Тъкмо тази кървава усмивка накрая приковава вниманието. Все пак не са снежни човеци.

Мъжете са облечени с бели престилки, каквито носят лекарите или учените. Лекарите и учените не са единствени, има и други, но сигурно са ги докарали днес сутринта. На шията на всеки виси табелка с причината за екзекуцията: рисунка на човешки зародиш. Значи са били лекари от миналото, когато тези неща бяха законни. Навремето ги наричаха творци на Ангели. Или пък това беше нещо друго? Намерили са ги чрез болничните архиви или — още по-вероятно, тъй като повечето болници унищожиха архивите си, след като стана ясно какво се случва — чрез доносници: може би някоя бивша медицинска сестра, по-точно две, защото показанията на една жена вече не са достатъчни, или на друг лекар, който се надява да си спаси кожата, или на друг обвиняем, решен да отмъсти на свой враг или просто нацелил някого напосоки в отчаян опит да се спаси. Макар че невинаги помилват информаторите.

Предупредили са ни, че тези мъже са като военнопрестъпници. Фактът, че деянията им навремето са били законни, не е извинение — престъпленията им си остават престъпления и със задна дата. Извършили са чудовищни неща и трябва да послужат за назидание на другите. Макар че няма почти никаква нужда от това. В наше време никоя жена със здрав разум не би опитала да предотврати раждане, ако има късмета да зачене.

От нас се очаква да изпитваме омраза и презрение към тези трупове. Но аз не чувствам това. Провесените на Стената тела са пътешественици във времето, анахронизми. Пришълци от миналото.

Изпитвам към тях пустота. Изпитвам нещо, което не би трябвало да изпитвам. Отчасти облекчение, защото нито един от тези мъже не е Люк. Той не беше лекар. Не е.

Вторачвам се в червената усмивка. Същото червено като лалетата в градината на Серина Джой близо до стеблото, където цветовете започват да живват. Червеното е същото, но няма връзка. Лалетата не са кървави, червените усмивки не са цветя, не се обясняват едно друго. Лалето не е причина да не вярваш в обесения, нито обратното. Всяко нещо е валидно и наистина съществува. Принудена съм да си проправям път през поле от такива действителни обекти, всеки ден и всякак. Много се старая да правя тези разграничения. Длъжна съм да ги правя. Нуждая се от яснота в съзнанието.

Усещам, че жената до мен трепери. Плаче ли? Какво ще ѝ донесе това? Не мога да си позволя да узная. Забелязвам, че здраво съм стиснала ръце, че съм се вкопчила в дръжката на кошницата. С нищо няма да се издам.

Обичайно е онова, с което сте свикнали, казваше Леля Лидия. Сега това може да не ви изглежда обичайно, но след време ще се промени, след време ще стане обичайно.