Разказът на Прислужницата

Осемнадесета глава

Лежа в леглото, все още разтреперана. Ако намокриш ръба на огледало и плъзнеш пръст по него, ще издаде звук. Точно така се чувствам — като този стъклен звук. Като думата „тряяяс“. Искам да бъда с някого.

Лежа в леглото с Люк, дланта му е върху издутия ми корем. В леглото сме тримата, тя рита, върти се вътре в мен. Навън има буря, затова е будна, те чуват, те спят, те се стряскат, дори там, сред уютното плискане на сърцето, както вълните обливат брега. Мълния, съвсем наблизо, и окото на Люк за миг става бяло.

Не се страхувам. Не можем да заспим, руква и дъждът, ще бъдем бавни и предпазливи.

Ако мислех, че това никога вече няма да се повтори, щях да умра.

Но не е вярно, никой не е умрял от липсата на секс. Умира се от липсата на обич. Тук няма кого да обичам, всички хора, които бих могла да обичам, са мъртви или са някъде другаде. Кой знае къде се намират и как се казват сега? Като нищо може да не са никъде, както съм аз за тях. И аз съм безследно изчезнала.

От време на време виждам лицата им в тъмното, като икони на светци в старите катедрали, озарени от пламъчетата на свещите, които палиш, за да се молиш на колене, опрял чело в дървените перила, с надеждата да получиш отговор. Представям си ги, но са само мираж, няма да се задържат. Виновна ли съм, че искам истинско тяло, което да прегърна? Без него и аз съм безтелесна. Чувам как сърцето ми бие върху пружините на леглото, мога да се галя под сухите бели чаршафи в тъмното, но съм твърде суха и бяла, твърда, зърниста. Все едно плъзгам ръка по чиния със сух ориз, по сняг. Има нещо от смъртта във всичко това, нещо от пустинята. Аз съм като стая, където някога са се случвали разни неща, но вече не се случва нищо, има само цветен прашец от бурените пред прозореца, който се носи по пода като прахоляк.

Ето в какво вярвам.

Вярвам, че Люк лежи ничком в някой храсталак, сред преплетена папрат, покафенелите ластари от предната година под зелените, които току-що са поникнали, или пък под някой канадски тис, макар да е твърде рано за червените плодчета. Каквото е останала от него: косата му, костите, карираната вълнена риза в зелено и черно, коженият колан, работните боти. Знам точно как беше облечен. Представям си дрехите му ясно като на литография или на цветна реклама от старо списание, но не и лицето му, не толкова отчетливо. Лицето му започва да избледнява, вероятно защото невинаги беше едно и също: лицето му имаше различни изражения, дрехите му — не.

Моля се дупката от куршума — или пък дупките, защото изстрелите бяха няколко, един след друг — моля се поне една да минава точно, бързо и окончателно през черепа, там, където възникват образите, за да се е случило само с едно избухване на мрак или на болка — тъпа, надявам се — като думата „буф“, само едно и после тишина.

В това вярвам.

Вярвам също така, че Люк седи в правоъгълник от сив цимент някъде, на издатината или на ръба на нещо, легло или стол. Един Бог знае с какво е облечен. Един Бог знае къде са го напъхали. Не само Бог знае, така че вероятно има начин да узная. Не се е бръснал цяла година, макар че го подстригват късо, когато пожелаят, уж заради въшките. Трябва да се поправя: ако подстригват косата му заради въшките, ще подкъсяват и брадата. Така предполагам.

Тъй или иначе, не го правят както трябва, косата му е накъсана, тилът му е порязан и това не е най-лошото — изглежда с десет години по-възрастен, с двайсет дори, прегърбен е като старец, има торбички под очите, има и белег, не, рана, която още не е зараснала и е с цвета на лале откъм стеблото, долу отляво на лицето, където неотдавна са порязали плътта му. Тялото е толкова уязвимо, толкова лесно можеш да се избавиш от него, просто вода и химически вещества, като медуза, която съхне върху пясъка.

Трудно му е да движи ръцете си, да помръдва. Не знае в какво го обвиняват. Трябва да има нещо, някакво обвинение. Иначе защо ще го задържат, защо вече не е мъртъв? Сигурно знае нещо, което искат да изкопчат от него. Невъобразимо. Не мога да си представя, че вече не им е казал, каквото и да искат. Аз бих.

Обгърнат е от миризма, от собствената си миризма, миризмата на затворено в мръсна клетка животно. Представям си го, докато спи, защото е непоносимо да си го представя по друго време, както не мога да си представя и нищо под яката, над маншетите на ръкавите. Не искам да си представям какво са причинили на тялото му. С обувки ли е? Не, а подът е студен и мокър. Знае ли, че съм тук, жива, че мисля за него? Трябва да го вярвам. Когато си притиснат от обстоятелствата, ти се налага да вярваш в какво ли не. Вече вярвам в телепатията, във вибрациите на ефира, в такива щуротии. А преди не вярвах.

Също така вярвам, че в крайна сметка не са го заловили, не са го настигнали, че е успял, стигнал е до брега, преплувал е реката, преминал е границата, добрал се е някак до далечния бряг, до някой остров, с тракащи от студ зъби, стигнал е до ферма наблизо и хората са го приели, отначало с подозрение, но после, след като са разбрали кой е, са се държали дружелюбно, не са го издали, сигурно са били квакери, те биха го отвели тайно до вътрешността на страната, от къща на къща, жената сигурно му е сварила кафе и му е дала дрехи на съпруга си. Представям си дрехите му. Мисълта, че е облечен топло, ми носи утеха.

Свързал се е с другите, сигурно има съпротива, правителство в изгнание. Там трябва да има някой, който се грижи за всичко. Вярвам в съпротивата, както вярвам, че няма светлина без сянка, или по-скоро, че няма сянка, ако има и светлина. Би трябвало да съществува съпротива, иначе откъде се вземат престъпниците, които ни показват по телевизията?

Всеки момент очаквам вест от него. Ще пристигне най-неочаквано, от най-неочакван приносител, от човек, за когото никога не бих допуснала. Под чинията ми на вечеря? Или ще ми го пъхнат под дланта, докато подавам купоните във „Всяка плът“? Съобщението ще гласи, че трябва да проявя търпение — рано или късно той ще ме измъкне, ще я намерим, където и да са я завели. Тя ще ни помни и тримата отново ще бъдем заедно. Но дотогава трябва да издържа, трябва да се съхраня за после. Онова, което ми се е случило и което ми се случва сега, няма да има никакво значение за него, той ме обича въпреки всичко, знае, че вината не е моя. Посланието му ще съдържа и това. Тъкмо тази вест, която може би никога няма да пристигне, ме държи жива. Вярвам във вестта.

Няма как всичко, в което вярвам, да бъде истина, но поне едно нещо би трябвало да е. Аз обаче вярвам във всичко, и в трите версии на Люк едновременно. В момента тази противоречива вяра ми се струва единственият начин да вярвам в каквато и да било. Каквато и да е истината, ще бъда готова за нея.

И в това вярвам. То също може да се окаже невярно.

На едната надгробна плоча в гробището до най-старата църква има котва и пясъчен часовник, и думите: В надежда39.

В надежда. Защо са написали това над един мъртвец? Трупът му ли се надява, или онези, които са все още живи?

Люк надява ли се?