Разказът на Прислужницата

Тридесета глава

Спуска се нощта. Или се е спуснала. Защо нощта се спуска, а не се издига като слънцето? Но ако погледнеш на изток при изгрев, ще видиш, че слънцето нито се издига, нито се спуска. Мракът се надига към небето от хоризонта като черно слънце зад облачно покривало. Като дим от невидим огън — огнена линия точно под хоризонта, локален пожар или горящ град. Може би нощта се спуска, защото е тежка, като дебела завеса, която дръпваш върху очите си. Като вълнено одеяло. Иска ми се да виждах в тъмното по-добре, отколкото виждам.

И така, спуснала се е нощта. Усещам как ме притиска като камък. Няма вятър. Седя до открехнатия прозорец, пердетата са дръпнати, защото навън няма никого, няма нужда от излишно приличие — облечена съм с нощница с дълги ръкави дори през лятото, за да ме предпазва от изкушенията на собствената ми плът, да не ми позволява да се прегръщам с голи ръце. Нищо не помръдва в кръстосваната от прожекторите лунна светлина. Уханието от градината се надига като топлина от тяло, сигурно има нощни цветя, толкова е силно. Почти го виждам, червено лъчение, което се вие нагоре като маранята над шосето по пладне.

Долу на моравата някой излиза от тъмнината, разляла се под върбата, показва се на светло, дългата сянка е рязко прикрепена към петите му. Ник или някой друг, някой без значение? Спира, поглежда нагоре към този прозорец и аз виждам бялото му овално лице. Ник. Гледаме се. Нямам роза, която да му подхвърля, той няма лютня. Но изпитваме някаква жажда. На която не мога да се поддам. Дръпвам лявото перде и то се спуска помежду ни, пред лицето ми, и след миг той отминава и става невидим зад ъгъла.

Думите на Командира са верни. Едно плюс едно плюс едно плюс едно не прави четири. Всяка единица остава уникална, няма как да ги свържеш. Не могат да се разменят взаимно. Не могат и да се заменят. Ник за Люк или Люк за Ник. Не се получава.

Не можеш да заповядваш на чувствата си, каза веднъж Мойра, но можеш да контролираш поведението си.

На думи е лесно.

Контекстът е всичко. Или пък беше съзрелостта52? Едно от двете.

Нощта, преди да напуснем къщата, онзи последен път, обиколих стаите. Нищо не бях опаковала, защото нямаше да вземем много неща, не можехме да си позволим да се издадем с нещо, че напускаме. Затова просто бродех из стаите, тук-там, разглеждах вещите, подредбата на живота си, която беше наше общо дело. Мислех, че ще мога впоследствие да си спомням как е изглеждало всичко.

Люк беше в дневната. Прегърна ме. И двамата бяхме нещастни. Откъде да знаем, че дори тогава сме били щастливи? Защото имахме поне това — ръце, прегръдка.

Котката?, попитах, притисната във вълната на пуловера му.

Не можем просто да я оставим тук.

Не се бях замисляла за котката. И двамата не бяхме. Решението ни беше внезапно, а после трябваше да се заемем с планирането. Сигурно съм мислела, че ще я вземем със себе си. Обаче не можеше, не вземаш котка на еднодневно пътуване през границата.

Защо да не я оставим отвън?, предложих. Просто да я оставим.

Ще се навърта и ще мяука на прага. Някой ще забележи, че сме заминали.

Може да я дадем на някого, казах. На съсед. Но още докато изричах думите, си дадох сметка колко глупаво ще е.

Аз ще се погрижа за това, каза Люк. И защото каза „това“, а не „нея“, разбрах, че ще я убие. Това трябва да направиш, преди да убиеш, помислих си. Трябва да създадеш едно „това“, което не е съществувало преди. Най-напред в главата си, после истинско. Значи така постъпват, помислих си. Като че ли едва сега го осъзнавах.

Люк намери котката — беше се скрила под леглото. Котките винаги разбират. Отнесе я в гаража. Не знам какво е направил и никога не съм питала. Аз седях в дневната, скръстила ръце в скута си. Трябваше да отида с него, да поема тази малка отговорност. Трябваше поне да го попитам след това, за да не носи бремето сам, защото тази малка саможертва, това унищожение в името на любовта, бе сторена и заради мен.

Това е едно от нещата, които правят. Принуждават те да убиваш, вътрешно.

Напразно, както се оказа. Питам се кой им е казал. Може да е съсед, който е гледал как колата ни потегля от алеята онази сутрин и се е задействал интуитивно, подшушнал им е, за да го отбележат със златна звезда в нечий списък. Може дори да е бил мъжът, който ни снабди с паспортите — защо да не си подсигури двойно заплащане? И това им беше в стила — да подхвърлят паспортите на самите фалшификатори, капан за наивници. Очите на Бог обхващат цялата земя.

Защото те бяха готови, чакаха ни. Най-лош е мигът на измяната, мигът, когато знаеш извън всякакво съмнение, че си предаден, че друго човешко същество ти е пожелало такава злина.

Все едно си в асансьор, чието въже се е скъсало горе. Пропадаш, пропадаш и не знаеш кога ще се разбиеш.

Опитвам се да се взема в ръце, да повдигна сама духа си, където и да е пропаднал. Трябва да си спомня как изглеждаха. Опитвам да ги задържа неподвижни зад очите си — техните лица, като снимки в албум. Но те не остават неподвижни, местят се, ето усмивка, а после вече я няма, чертите им се извиват и разкривяват, сякаш хартията гори, чернилката ги поглъща. Един поглед, бледо просветване във въздуха, сияние, танц на електрони, и после отново нечие лице, лица. Но те избледняват, макар да протягам ръце към тях, изплъзват ми се, привидения на зазоряване. Връщат се там, откъдето са дошли. Останете при мен, иде ми да им кажа. Но те не остават.

Вината е моя. Твърде много неща забравям.

Тази вечер ще си кажа молитвата.

Вече не коленича до леглото, с колене върху твърдия дървен под на спортната зала и Леля Елизабет, застанала на двойната врата, със скръстени ръце, остен за добитък в колана, докато Леля Лидия крачи между редиците коленичили жени с нощници, удря лекичко гърба, стъпалата, задника или ръцете ни, просто перване, потупване, с дървената си показалка, ако някоя се прегърби или отпусне. Иска главите ни да са наведени точно колкото трябва, пръстите на краката ни да са долепени и изпънати напред, лактите ни да са под съответния ъгъл. Част от интереса ѝ към всичко това е естетически — харесва ѝ как изглеждат нещата. Иска да изглеждаме англосаксонски, като релеф в гробница или като ангели от коледна честитка, подредени в своите одеяния на непорочността. Тя обаче познаваше и духовната сила на телесната скованост, на напрягането на мускулите: мъничко болка прояснява съзнанието, така твърдеше.

Молехме се за празнота, за да бъдем достойни за запълване: с благодат, с любов, със самоотричане, със семе и бебета.

О, Господи, царю на вселената, благодаря ти, че не си ме създал мъж53.

О, Господи, заличи ме. Направи ме плодовита. Унищожи плътта ми, за да се умножа. Позволи ми да се осъществя.

Някои се увличаха. Екстазът на унижението. Някои стенеха и плачеха.

Няма нужда да изнасяш представление, Джанин, казваше Леля Лидия.

Аз се моля на мястото си, седнала до прозореца, загледана през пердето към пустата градина. Не затварям очи. И навън, и в главата ми цари еднакъв мрак. Или светлина.

Боже. Който си в Царството небесно, което е вътре.

Иска ми се да ми кажеш името си, истинското си име. Но и Ти ще свърши работа.

Иска ми се да знаех какво си е наумил. Но каквото и да е, помогни ми да го преживея, моля те. Макар че може и да не е Твое дело. Не вярвам и за миг, че намерението Ти е било онова, което се случва.

Имам достатъчно насъщен хляб, затова няма да губя време за него. Това не е основният проблем. Трудно е да го преглътна, без да се задавя.

Стигаме до прошката. Не се тревожи, не се налага да ми прощаваш веднага. Има и по-важни неща. Например: ако другите са в безопасност, погрижи се да останат в безопасност. Не позволявай да страдат прекалено. Ако се налага да умрат, нека стане бързо. Може дори да им подсигуриш рай. Нужен си ни за това. Ад и сами си създаваме.

Сигурно трябва да кажа, че прощавам на онзи, който направи това, а и за всичко, което върши в момента, каквото и да е то. Ще се опитам, но няма да е лесно.

Идва ред на изкушението. В Центъра изкушение беше всичко, различно от храна и спане. Знанието беше изкушение. Каквото не знаете, няма да ви изкушава, казваше Леля Лидия.

Може би всъщност не искам да знам какво се случва. Може би предпочитам да не знам. Може би няма да понеса да знам. Падението всъщност беше от невинност към знание.

Твърде често мисля за полилея, макар че вече го няма. Може да се използва куката в килера. Мислила съм за възможностите. След като се вържеш, трябва само да се отпуснеш, да натежиш напред и да не се съпротивляваш.

Освободи ни от лукавия.

После идва ред на Царството, славата и силата. Не е лесно точно сега да вярвам в това. Но въпреки това ще опитам. В надежда, както пише по надгробните плочи.

Сигурно се чувстваш доста ограбен. И едва ли е за пръв път.

На твое място щеше да ми дойде до гуша. Наистина щеше да ми писне. Сигурно това е разликата помежду ни.

Чувствам се много нереално да си говоря така с Теб. Все едно говоря на стена. Ще ми се да ми отговориш. Чувствам се толкова самотна.

Толкова самотна до телефона. Само дето не се обаждам по телефона. А дори да можех, на кого да звънна?

О, Господи, това не е шега. О, Господи, о, Господи. Как да продължавам да живея!