Разказът на Прислужницата

Тридесет и първа глава

Всяка нощ, когато си лягам, си мисля: на сутринта ще се събудя в собствената си къща и всичко ще е каквото си беше.

Но и тази сутрин не се случи.

Обличам дрехите си, летни дрехи, още е лято. Като че ли времето е спряло на лятото. Юли, задушни дни и нощи като сауна, трудно се спи. Старая се да следя времето. Би трябвало да си правя резки на стената, по една за всеки ден от седмицата, и да прокарвам по една напречна, когато станат седем. Но каква полза, не съм в затвора, не ми е отредено време, което да излежа и всичко да свърши. Както и да е, трябва просто да попитам, и ще разбера кой ден е. Вчера беше четвърти юли, който преди беше Денят на Независимостта, преди да го премахнат. През септември ще бъде Денят на труда — него още го има, но преди изобщо не беше свързан с майките.

Аз обаче отчитам времето по луната. Лунно, не слънчево.

Навеждам се да завържа червените си обувки — по-леки в този сезон, с дискретни прорези, но нищо дръзко като например боси стъпала със сандали. Трудно ми е да се наведа — въпреки упражненията чувствам как тялото ми постепенно се сковава, отказва. Да си жена така — преди мислех, че това е да си старица. Чувствам, че дори ходя по този начин — прегърбена, гръбнакът ми на въпросителна, костите ми лишени от калций и порести като варовик. Като по-млада, на възрастта, когато си въобразяваш разни неща, си мислех: може би ще цениш нещата повече, когато не ти остане много време. Забравих да предвидя загубата на енергия. В някои дни наистина ценя повече нещата — яйца, цветя, но после решавам, че просто съм получила пристъп на сантименталност, че мозъкът ми е станал пастелен техниколор като красивите поздравителни картички със залези, каквито правеха в Калифорния. Гланцирани сърца.

Опасността е в убити тонове.

Иска ми се Люк да беше тук, в тази спалня, докато се обличам, за да можем да се спречкаме. Нелепо е, но точно това искам. Спор за това кой да сложи съдовете в съдомиялната, чий ред е да разпредели прането, да почисти тоалетната — нещо ежедневно и маловажно в по-широката рамка на нещата. Можехме да се скараме дори за това, за маловажното, за важното. Какъв разкош. Не че го правехме често. Напоследък разигравам мислено сценариите на грамадни караници и на последвалите ги одобрявания.

Седя на стола си, венецът се носи над главата ми като застинал ореол, като нула. Дупка в пространството на мястото на избухнала звезда. Пръстен върху водата, където е хвърлен камък. Всичко бяло и кръгло. Чакам да се разгърне денят, да се завърти Земята според кръглия циферблат на неумолимия часовник. Геометричните дни, които се въртят ли, въртят, плавно, като по масло. Потта вече избива на горната ми устна, чакам появата на неизбежното яйце, което ще бъде топло като стаята, ще има зеленикав слой по жълтъка и смътен вкус на сяра.

По-късно днес с Гленова по време на разходката ни за покупките:

Отиваме в църквата, както обикновено, разглеждаме надгробните камъни. После отиваме на Стената. Само двама висят днес: единият е католик, но не е свещеник, с окачен обърнат на обратно кръст, а другият е от някаква секта, която не ми е позната. На тялото има само едно червено „Е“. Не означава „евреин“, тях отбелязват с жълти звезди. Пък и не са много. Защото тях обявиха за синове на Яков, следователно специални, дадоха им избор. Можеха да приемат новата вяра или да емигрират в Израел. Мнозина емигрираха, ако може да се вярва на новините. По телевизията видях кораб с евреи, наведени над перилата с черните си сака, шапки и дългите си бради, стараейки се да изглеждат колкото може по-еврейски с костюми, изровени някъде от миналото, а жените с шал на главата махаха усмихнати, да, малко сковано, като че ли позираха. И още един кадър, на по-богатите, които чакаха на опашка за самолет. Гленова твърди, че и други хора успели да се измъкнат така, като се престорили на евреи, но не било лесно заради проверките, които вече станали по-строги.

Само че не те бесят, защото си евреин. Бесят те, ако си любопитен евреин и отказваш да направиш избора. Или се преструваш, че приемаш новата вяра. И това показват по телевизията: нахлуването нощем, юдейските предмети, скрити под леглата, торите, талитите, звездите на Давид. И техните притежатели с намусени лица, неразкаяли се, изтикани от Очите до стените на спалните им, докато печалният глас на говорителя ни осведомява на фона на тази картина за тяхната неблагодарност и вероломство.

И така, „Е“ не означава „евреин“. Какво би могло да значи? Еретик? Екуменист? Каквото и да означава, човекът е мъртъв.

След този ритуал продължаваме по пътя си, запътваме се, както обикновено, към някое открито място, което можем да прекосим и да разговаряме. Ако изобщо могат да се нарекат разговор тези накъсани шушукания през тунелите на белите ни наочници. Приличат повече на телеграма, на словесен семафор. Ампутирана реч.

Не може да се задържаме дълго на едно място. Не искаме да ни приберат за безцелно скитане.

Днес завиваме в противоположната посока на „Скрижали на духа“, към нещо като открит парк с голяма стара сграда — пищна късновикторианска постройка с витражи. Преди се наричаше Мемориална зала, но никога не съм знаела чий мемориал е. Но някакви мъртъвци.

Мойра ми каза веднъж, че навремето там била студентската столова, веднага след откриването на университета. Ако жена отиде там, я замервали с кифлички.

Защо?, попитах. С годините Мойра все по-често си съчиняваше такива анекдоти. Не ми допадаше това цупене на миналото.

За да я принудят да си тръгне, отговори Мойра.

Може би е било по-скоро като да подхвърляш фъстъци на слон, казах. Мойра се засмя, това винаги ѝ се удаваше. Екзотични чудовища, отбеляза.

Стоим и гледаме тази сграда с форма повече или по-малко на катедрала.

— Чувам, че тук Очите организират своите пиршества — казва Гленова.

— Кой ти каза? — питам. Тя млъква, стрелва ме с кос поглед, усещам бяло раздвижване, когато крилата ѝ трепват.

— Имат парола — отговаря.

— Парола ли? За какво?

— За да личи кой е и кой не е.

Не разбирам каква полза имам аз от това, но питам:

— Каква е?

— Мейдей — отговаря ми. — Веднъж го пробвах с теб.

— Мейдей — повтарям. Да, помня онзи ден. Майски ден.

— Не я използвай без нужда — предупреждава ме Гленова. — Не е добре за нас, в мрежата, да знаем твърде много за другите. В случай че те заловят.

Трудно ми е да повярвам в тези слухове, в тези откровения, макар че навремето неизменно вярвах. След това обаче ми се струват невероятни, дори детински, като нещо, което вършиш за забавление, като момичешки клуб, като училищна тайна. Или като шпионските романи, които толкова обичах да чета през уикендите, когато би трябвало да си пиша домашните, или като гледането на телевизия до късно нощем. Пароли, неща, които не бива да се казват, хора с тайна самоличност, съмнителни връзки: тези неща не ми приличат на истинската форма на света. Само че такава е собствената ми илюзия, остатък от една версия на действителността, която съм усвоила в миналото.

И мрежите. Опорна мрежа — една от старите фрази на майка ми, отживял жаргон от миналите дни. Дори след шейсетата си година тя правеше нещо, което наричаше така, макар че доколкото виждах, можеше да означава и просто обяд с друга жена.

Разделям се с Гленова на ъгъла.

— Ще се видим по-късно — казва. Отдалечава се по тротоара, а аз поемам към къщата. Ето го и Ник, с кривната шапка, днес дори не ме поглежда. Явно ме е чакал обаче, за да ми предаде безмълвното послание, защото щом ме зърва, забърсва колата за последен път с гюдерията и енергично поема към вратата на гаража.

Крача по чакъла, сред избуялата морава. Серина Джой седи под върбата на стола си, облегнала бастунчето на лакът. Роклята ѝ е от свеж прохладен памук. Нейната е синя, акварелна, не червена като моята, та да засмуква топлината и в същото време да сияе. Обърната е в профил, плете. Как понася допира до вълната в тази горещина? Сигурно кожата ѝ вече е станала безчувствена, може би не усеща нищо като изгорена.

Свеждам очи към пътеката, плъзгам се покрай нея с надеждата да съм невидима, знам, че няма да ми обърне внимание. Не и този път.

— Фредова — вика ме тя.

Спирам неуверено.

— Да, ти.

Обръщам към нея ограниченото си зрение.

— Ела тук. Трябваш ми.

Приближавам по тревата и заставам пред нея, свела поглед.

— Можеш да седнеш — казва. — Ето, вземи възглавницата. Искам да подържиш тази вълна. — Има цигара, пепелникът е на тревата отстрани, и чаша с нещо — чай или кафе. — Вътре е адски задушно. Имаш нужда от въздух — казва тя.

Сядам, оставям кошницата си — отново ягоди, отново пилешко, и забелязвам леко ругателната дума — новост. Тя намества гранката вълна на двете ми протегнати ръце и започва да навива кълбо. Изглеждам като на каишка, като окована, по-скоро като омотана в паяжина. Вълната е сива и е попила влага от въздуха, прилича на напикано бебешко одеялце и от нея се носи лек дъх на мокра овца. Поне ръцете ми ще се овлажнят.

Серина навива кълбото, цигарата в ъгъла на устата ѝ пуши, от нея се издига изкусителен дим. Навива бавно и трудно, защото ръцете ѝ бавно, но сигурно се сковават. Вероятно плетенето изисква от нея усилие на волята, може би дори ѝ причинява болка. Възможно е да го прави по лекарско предписание: десет реда дневно опако, десет реда лице. Но тя плете повече от това. Виждам вечнозелените дървета и геометричните момчета и момичета в различна светлина — като доказателство за нейното упорство, съвсем не жалко.

Майка ми не плетеше или нещо подобно. Но когато донесеше нещо от химическото чистене — красивите си блузи, зимните палта — тя запазваше безопасните и ги нанизваше на верига. Забождаше я близо до леглото си, във възглавницата, на облегалката на стол, на готварската ръкавица, за да не ги изгуби. И после ги забравяше. Намирах ги на разни места из къщата, из къщите ни — следи от нейното присъствие, остатъци от пропаднало намерение като пътни знаци по път, който не води никъде. Битови атавизми.

— И така — подхваща Серина. Престанала е да плете, но е оставила ръцете ми омотани с животинска козина, вади цигарата от устата си и я угася. — Още нищо ли?

Знам за какво ме пита. Не са много темите, по които можем да разговаряме, нямаме общи неща — освен онова загадъчно и произволно нещо.

— Не — отговарям. — Нищо.

— Жалко.

Трудно ми е да си я представя с бебе, но предимно Мартите ще се грижат за него. Тя обаче би искала да забременея, та всичко да приключи, да дойде краят на унизителните потни сплитания, на плътските триъгълници под нейния звезден балдахин на сребристи цветя. Мир и спокойствие. Трудно ми е да си представя, че ще иска такъв късмет за мен по някаква друга причина.

— Времето ти изтича — казва тя. Не е въпрос, просто твърдение.

— Да — съгласявам се равнодушно.

Тя пали нова цигара, заиграва се със запалката. Ръцете ѝ определено се влошават. Би било грешка обаче да предложа да ѝ помогна, ще се засегне. Грешка е да забелязвам слабост у нея.

— Може би той не може — отбелязва тя.

Не разбирам какво има предвид. Командира или Бог? Ако е Бог, би казала „не иска“. Иначе ще бъде ерес. Само жените не могат, само те остават упорито затворени, увредени, дефектни.

— Да — съгласявам се. — Може би не може.

Вдигам поглед към нея. Тя свежда своя. За пръв път дълго се гледаме право в очите. Откакто се познаваме. Мигът се проточва безрадостен и равен. Тя се опитва да провери дали имам реална представа за нещата.

— Може би — казва Серина Джой, държейки цигарата, която не е успяла да запали. — Може би трябва да опиташ по друг начин.

Да няма предвид на колене?

— Какъв друг начин? — питам. Трябва да остана сериозна.

— С друг мъж — отговаря тя.

— Знаете, че не мога — отговарям предпазливо, за да не издам раздразнението си. — Незаконно е. Знаете какво е наказанието.

— Да — отговаря. Готова е за този разговор, обмислила го е. — Знам, че официално не можеш. Но се прави. Жените често го вършат. Непрекъснато.

— С лекарите ли имате предвид? — питам, защото си спомням състрадателните кафяви очи, ръката без ръкавица. Последния път, когато ходих на преглед, беше друг лекар. Може би са заловили онзи или някоя жена е докладвала. Не че биха приели думата ѝ без други доказателства.

— Някои го правят — повтаря тя и вече звучи почти сърдечно, макар и дистанцирано. Като че ли обсъждаме избора на лак за нокти. — Така го направи Уорънова. Съпругата, разбира се. — Умълчава се, за да ми даде възможност да обмисля думите ѝ. — Аз ще ти помогна. Ще се погрижа нищо да не се обърка.

Замислям се.

— Не с лекар — казвам.

— Не — съгласява се и поне в този миг сме като близки приятелки, все едно седим край масата в кухнята и обсъждаме как ще излезем на среща — момичешки заговор за безобидно флиртуване. — Понякога изнудват. Но не е задължително да е лекар. Може да е човек, на когото имаме доверие.

— Кой? — питам.

— Мислех за Ник — отговаря тя почти благо. — Отдавна работи при нас. Предан е. Мисля, че бих могла да го уредя с него.

Ето кой изпълнява скромните ѝ поръчки на черния пазар. Това ли получава винаги в замяна?

— Ами Командира? — питам.

— Е, просто няма да му казваме, нали? — твърдо заявява тя. Не, с нещо повече, с категоричен поглед, все едно щраква портмоне.

Хрумването увисва помежду ни почти видимо, почти осезаемо: тежко, безформено, тъмно, своеобразен сблъсък, своеобразно предателство. Тя наистина иска това бебе.

— Рисковано е — изтъквам. — Дори нещо повече. — Собственият ми живот е заложен на карта, но и бездруго скоро ще стане така по един или друг начин, независимо дали го направя, или не го направя. И двете го знаем.

— Струва си да опиташ — отговаря тя. Аз също мисля така.

— Добре — казвам. — Да.

Тя се привежда напред.

— Може би ще успея да ти уредя нещо — предлага. Защото съм се държала добре. — Нещо, което искаш — добавя почти ласкателно.

— И какво е то? — питам. Не се сещам за нищо, което истински да желая и което тя е способна да ми достави.

— Снимка — казва, все едно ми предлага детинска залъгалка: сладолед, разходка в зоопарка. Отново вдигам поглед недоумяващо. — Нейна снимка, на момиченцето ти. Но само може би.

Знае къде са я настанили, знае къде я държат. Знаела го е от самото начало. Нещо ме сграбчва за гърлото. Кучка такава — да не ми каже, да не ми съобщи поне нещичко. Дори да не спомене. Като от дърво е, от желязо, представа си няма. Не мога да ѝ го кажа обаче, не мога да се лиша дори от такава дреболия. Не мога да се откажа от тази надежда. Не отронвам нито дума.

А тя се усмихва, дори кокетничи, долавям намек за предишната ѝ съблазнителност от малкия екран, искра пробягва по лицето ѝ като статично електричество.

— Прекалено горещо е за това, не мислиш ли? — подмята и поема вълната от ръцете ми, където е била през цялото това време. После взема цигарата, с която си е играла, и малко неловко я притисва към дланта ми, затваря пръстите ми около нея. — Намери си клечка кибрит — поръчва ми. — Те са в кухнята, може да поискаш от Рита. Кажи ѝ, че аз съм поръчала. Само една обаче, да не навредим на здравето ти — добавя дяволито.

Тридесет и втора глава

Рита седи на масата в кухнята. Пред нея има купа, в която плуват кубчета лед. В нея плуват репички, превърнати в цветя, рози или лалета. На дъската за рязане Рита оформя още цветя с ножа си, едрата ѝ длан е сръчна, безразлична. Останалата част от тялото ѝ е неподвижна, лицето ѝ също. Сякаш изпълнява номера с ножа в унес. Върху бялата емайлирана повърхност има купчина репички, измити, но ненарязани. Малки ацтекски сърца.

Не си прави труда да вдигне поглед, когато влизам.

— Всичко ли донесе? — пита, докато вадя пакетите за оглед.

— Може ли да ми дадеш кибрит? — питам. Учудвам се как дори само със смръщеното си лице, с безчувствеността си ме кара да се чувствам като невръстно, молещо се дете, което мрънка досадно.

— Кибрит ли? — пита тя. — Че за какво ти е кибрит?

— Тя каза, че може да ми дадеш — заявявам, но не искам да призная за цигарата.

— Кой каза? — Продължава да се занимава с репичките, без да нарушава ритъма си. — Нямаш нужда от кибрит. Ще вземеш да подпалиш къщата.

— Питай я, ако искаш. Навън на моравата е.

Рита завърта очи към тавана, сякаш безмълвно се съветва с някое божество там. После въздъхва, надига се тежко и с досада изтрива ръце в престилката си, за да ми покаже какви неприятности ѝ създавам. Отива до шкафа над мивката, без да бърза, намира връзката ключове в джоба си, отключва вратичката.

— Тук го държа през лятото — казва сякаш на себе си. — Няма нужда от огън в това време.

От април помня, че всъщност Кора пали огъня в дневната и в трапезарията, когато захладнее.

Клечките за кибрит са дървени, в плъзгаща се картонена кутийка — събирах ги навремето, за да си правя чекмеджета в куклената къща. Отваря кутийката, надниква вътре и избира коя клечка да ми даде.

— Нейна работа си е — промърморва. — Нищо не можеш да ѝ кажеш. — Едрата ѝ длан се спуска, избира клечка и ми я подава. — И внимавай да не подпалиш нещо — предупреждава ме тя. — Пердетата в стаята си например. И така е горещо.

— Няма. Не ми трябва за това.

Не благоволява да ме попита за какво ми трябва клечката.

— Пет пари не давам, ако щеш, я изяж — отговаря. — Позволила ти е една клечка, затова ти давам една.

Обръща ми гръб и отново сяда на масата. После взема кубче лед от масата и го лапва. Необичайно за нея. Никога не съм я виждала да дъвче нещо, докато работи.

— Вземи си и ти — подканя ме. — Жал ми е, че трябва да носиш тези калъфки на главата си в това време.

Учудвам се — обикновено нищо не ми предлага. Може би смята, че след като съм се издигнала достатъчно, за да получа клечка кибрит, и тя може да си позволи да ми направи малък жест. Да не би внезапно да съм се озовала сред съществата, чието благоволение трябва да печели?

— Благодаря — казвам. Внимателно прибирам клечката в ципа на ръкава си, където е и цигарата, за да не се намокри, и вземам кубчето лед. — Репичките са красиви — казвам в отговор на подаръка, който ми е направила, на нейната проява на добра воля.

— Стремя се да върша всичко правилно, това е — отговаря тя, отново начумерена. — Иначе какъв е смисълът?

Минавам по коридора, качвам се по стълбите, бързам. Прелитам покрай издутото огледало в коридора — червен силует, който мярвам с периферното си зрение, червено димно привидение. В главата ми пуши, вече усещам вкуса в устата си, дробовете ми го засмукват, изпълват тялото ми с дълго, ароматно, мръсно и канелено дихание, а после приливът на никотин достига кръвта.

След толкова много време сигурно ще ми прилошее. Не бих се изненадала. Но дори тази мисъл посрещам охотно.

Крача по коридора — къде да го направя? В банята, като пусна водата, за да прочисти въздуха, или в спалнята, да поемам дима хрипливо до отворения прозорец? Кой ще ме спипа? Кой знае?

Но дори докато се наслаждавам на предстоящото, докато предвкусвам удоволствието, си мисля за нещо друго.

Не бива да пуша тази цигара.

Мога да я накъсам и да я изхвърля в тоалетната. Или да я дъвча и така да се напуша — и това ще свърши работа, мъничко, останалото да си запазя.

Така ще си запазя кибритената клечка. Мога да пробия дупчица в дюшека и внимателно да я пъхна вътре. Няма да забележат толкова тъничко нещо. Ще си стои там нощем, под мен, докато съм в леглото. Ще спя върху нея.

Бих могла да подпаля къщата. Мисълта е толкова приятна, че ме побиват тръпки.

Бягство, бързо и на косъм.

Лежа в леглото и се преструвам, че спя.

Предната вечер Командирът долепи пръстите си и впери поглед в мен, докато втривах крема за ръце. Странно, зачудих се дали да не му поискам цигара, но се отказах. Разумна съм, знам, че не бива да искам много наведнъж. Не искам да си помисли, че го използвам. Пък и не искам да го прекъсвам.

Снощи си наля питие — скоч с вода. Започнал е да пие в мое присъствие, за да се отпусне след работа, така казва. Допускам, че е под напрежение. На мен обаче никога не предлага и аз не го моля — и двамата знаем за какво е тялото ми. Когато го целувам за лека нощ „като наистина“, дъхът му мирише на алкохол и аз го вдишвам като дим. Признавам, че се наслаждавам на този дъх на разгул.

Понякога, след няколко питиета, той глупаво започва да мами на скрабъл. Насърчава и мен да го правя — вземаме допълнителни букви и изписваме с тях несъществуващи думи, думи като „омен“ и „глопав“, и се кискаме. Понякога пуска радиото на къси вълни, пуска ми минута-две от радио „Свободна Америка“, за да ми демонстрира, че може. После отново го изключва. Проклети кубинци, казва. Що за глупости — детски градини за всички?

Понякога след игрите присяда на пода до стола ми и ме държи за ръка. Главата му е малко по-ниско от моята, затова като погледне нагоре, ми прилича на момченце. Сигурно се забавлява с това фалшиво покорство.

Той е високо в йерархията, казва Гленова. На върха е, ама наистина на върха.

В такива мигове ми е трудно да си го представя.

Понякога се опитвам да се поставя на негово място. Правя го като тактика, за да отгатна как ще му се иска да се държи с мен. Трудно ми е да повярвам, че имам някаква власт над него, каквато и да било, но имам, макар да е неустановена.

От време на време ми се струва, че се виждам, както ме вижда той, макар и замъглено. Има неща, които иска да ми докаже, подаръци, които иска да ми даде, услуги, които иска да ми направи, нежност, която му се иска да породи.

Да, несъмнено иска. Особено след няколко питиета.

Понякога става раздразнителен, друг път се настройва философски или го обзема желание да обяснява, да се оправдава. Като предната вечер.

Не само жените бяха проблемът, казва. Основният проблем са мъжете. За тях вече няма нищо.

Нищо ли?, питам. Но те имаха…

Няма какво да правят, казва.

Могат да печелят пари, изтъквам малко злобно. В момента не се страхувам от него. Трудно е да се страхуваш от човек, който седи и те гледа как си слагаш крем за ръце. А липсата на страх е опасна.

Не е достатъчно, казва той. Твърде абстрактно е. Имам предвид, че няма какво да правят с жените.

Какво искате да кажете?, питам. Ами Порноъглите? Бяха навсякъде, имаше дори моторизирани.

Не говоря за секс, обяснява. Сексът беше част от всичко, но твърде лесна част. Всеки можеше просто да си го купи. Нямаше нищо, за което да полагаш усилия, за което да се бориш. Разполагаме със статистика от онова време. Знаеш ли от какво се оплакват най-много? От неспособността да чувстват. Мъжете се бяха разочаровали дори от секса. Дори от брака.

А сега чувстват ли?, питам.

Да, отговаря и ме поглежда. Чувстват. Изправя се, заобикаля бюрото и се приближава до стола ми. Полага длани върху раменете ми, в гръб. Не го виждам.

Приятно ми е да знам какво мислиш, долита гласът му зад мен.

Не мисля много, подмятам нехайно. Всъщност той иска близост, но не мога да му я дам. Няма полза да мисля, нали? Мнението ми няма значение.

Тъкмо затова той може да ми казва разни неща.

Хайде стига, стисва ме лекичко с дланите си. Мнението ти ме интересува. Интелигентна си, би трябвало да имаш мнение.

За какво?, питам.

За това, което направихме. За резултата.

Застивам неподвижно. Опитвам да изпразня съзнанието си. Замислям се за небето нощем, когато няма луна.

Нямам мнение, отговарям.

Той въздъхва, отпуска ръце, но не ги вдига от раменете ми. Знае какво мисля, знае, и още как.

Не може да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата, казва. Мислехме, че ще се справим по-добре.

По-добре ли?, питам тихо. Как е възможно да смята, че това е по-добре?

Никога не е по-добре за всички, изтъква той. За някои става по-зле.

Лежа по гръб, влажният въздух над мен е като капак. Като пръст. Иска ми се да завали. Още по-добре — да се разрази гръмотевична буря, с черни облаци, светкавици, оглушителен тътен. Тогава ще мога да сляза в кухнята, да кажа, че ме е страх, и да поседя с Рита и с Кора край кухненската маса. Ще ми позволят да ме е страх, защото и тях ги е страх, ще ме допуснат. Ще горят свещи, ще виждаме как лицата ни се появяват и изчезват на треперливата светлина, на белите назъбени мълнии през прозорците. О, Боже, ще възкликне Кора. О, Боже, спаси ни.

След това въздухът ще стане по-свеж — и по-лек.

Вдигам очи към тавана, към кръга от гипсови цветя. Нарисувай кръг, пристъпи в него, той ще те предпази. От средата е висял полилей, а от него — усукана ивица от чаршаф. На нея се е полюшвала, съвсем лекичко, като махало, както се люлее дете, увиснало на ръце от клона на дърво. Тогава е била в безопасност, напълно защитена, преди Кора да отвори вратата. Понякога ми се струва, че още е тук, с мен.

Чувствам се погребана.

Тридесет и трета глава

Късно следобед е, небето е мъгливо, слънчевата светлина е разсеяна, но тежка и вездесъща като бронзов прашец. Крача с Гленова по тротоара, двете сме, а пред нас има друга двойка, на отсрещния тротоар — още една. Сигурно изглеждаме добре отдалеч — колоритни като холандски млекарки от бордюра на някой тапет, като лавица с костюмирани керамични солници, като флотилия от лебеди или нещо друго, което се повтаря без промяна и с поне някаква грациозност. Успокоителна гледка за окото, за очите, за Очите, защото тъкмо за тях е предназначено това представление. Запътили сме се към Молитвонадата, за да покажем колко сме покорни и благочестиви.

Не се вижда нито едно глухарче, моравите са облизани. Копнея поне за едно, едно-едничко, глуповато и дръзко случайно глухарче, от което трудно можеш да се отървеш и което е постоянно жълто като слънцето. Весело и плебейско, грее еднакво за всички. Правехме си пръстени от глухарчета, венци и медальони, по пръстите ни оставаха петна от горчивото мляко. Поднасям едно под брадичката ѝ: я да видим обичаш ли масло? Като го помирише, по носа ѝ ще полепнат полени. Или това ставаше с лютичетата54? Или издухваш пухчетата на глухарче — представям си я как тича по поляната, по ей тази поляна точно пред мен, на две или три годинки, размахва едно цвете като фойерверк, мъничка бяла факла от бял огън, и във въздуха се разлитат бели парашутчета. Духни, и ще разбереш колко време55. Толкова много време, отлетяло с летния бриз. По маргаритките гадаехме за любов, и това правехме.

Нареждаме се да преминем през пропускателния пункт, заставаме по двойки като момичета от частни училища, които са излезли на разходка и са закъснели много. С години, затова всичко е пораснало — краката, телата, роклите, всички заедно. Като омагьосано. Вълшебна приказка, така ми се иска да вярвам. Вместо това обаче ни пускат по двойки и ние продължаваме по пътя си.

След малко завиваме надясно, минаваме покрай „Лилия“ и продължаваме надолу към реката. Иска ми се да можех да отида далеч до широките брегове, където преди се припичахме на слънце, където са извивките на мостовете. Ако се спуснеш достатъчно по брега на реката, по лъкатушните ѝ извивки, ще стигнеш до морето, но какво ще правиш там? Ще събираш миди, ще се излежаваш по мазните камъни.

Не отиваме на реката обаче, от тази страна няма да видим малките куполи на сградите, бели, обточени със синьо и златно, такава целомъдрена веселост. Завиваме пред една по-модерна сграда, над чийто вход виси голям плакат: ЖЕНСКА МОЛИТВОНАДА ДНЕС. Плакатът скрива предишното име на сградата — на някакъв мъртъв президент, жертва на атентат. Под червения надпис има по-ситни черни букви с рисунка на крилатото око отстрани: Бог е национално богатство. От двете страни на входа стоят неизменните Пазители — две двойки, общо четири, с оръжие отстрани, с вперени напред очи. Приличат на манекени с вчесаната си коса, изгладена униформа и сурови младежки лица. Днес няма пъпчиви. Всеки е преметнал през рамо автомат в готовност за евентуална опасност или подривни действия, които подозират, че може да предприемем вътре.

Молитвонадата ще се проведе в покрит вътрешен двор — правоъгълно пространство с покрив с оберлихти. Не е градска, тя се провежда на стадиона, а е само за нашия квартал. Сгъваеми столове са подредени на редици отдясно за Съпругите и дъщерите на високопоставените служители или офицери — не че има голяма разлика. Галериите горе с техните бетонни парапети са за по-нископоставените жени, за Мартите, Иконосъпругите с пъстрите им рокли. Присъствието им на Молитвонадата не е задължително, особено ако са на смяна или имат малки деца, но галериите въпреки това се пълнят. Допускам, че за тях все пак е някакво развлечение, подобно на цирк или на представление.

Няколко Съпруги вече са се настанили, издокарани с най-хубавите си сини рокли с бродерия. Усещаме погледите им върху нас, докато минаваме по двойки с червените си рокли, за да се настаним срещу тях. Гледат ни, преценяват ни, шушукат за нас, усещаме очите им като мравчици да пълзят по кожата ни.

Тук няма столове. Нашите места са оградени с усукан шнур от червена коприна, като онези по кината навремето, за да удържат тълпата. Въжетата ни отделят, бележат ни, предпазват другите да не ги замърсим, очертават нещо като кошара и ние влизаме, настаняваме се в редици, което прекрасно умеем, после коленичим на циментовия под.

— Отиди отзад — промърморва Гленова до мен. — Ще можем да поговорим по-спокойно.

Когато коленичим с наведена глава, навсякъде край нас чувам шепот като бръмченето на насекоми сред високи сухи треви: облак от шушукания. Това е едно от местата, на които можем по-спокойно да си разменяме новини, да си ги предаваме една на друга. Трудно им е да нарочат конкретно някой от нас или да чуят какво се говори. Пък и не биха прекъснали ритуала, не и пред телевизионните камери.

Гленова ме смушква отстрани с лакът, за да привлече вниманието ми, и аз вдигам очи бавно и крадешком. От мястото си имаме добра видимост към входа за вътрешния двор, откъдето продължават да се стичат хора. Сигурно Джанин е целяла да я видя, защото е тук, заедно с нова партньорка, не с предишната. Тази не я познавам. Значи Джанин е прехвърлена в нов дом, на ново място. Рано е за това, да не би нещо да не е наред с кърмата ѝ? Това може да е единствената причина да я преместят, освен ако не са се счепкали за бебето, което се случва по-често, отколкото предполагате. Възможно е след раждането да не е искала да се раздели с него. Личи си. Тялото ѝ под червената рокля е много слабо, почти кльощаво, изгубила е сиянието си като бременна. Лицето ѝ е пребледняло и издължено, сякаш жизнените ѝ сокове са пресъхнали.

— Оказало се болно — казва Гленова отстрани до главата ми. — В крайна сметка не било наред.

Има предвид бебето на Джанин, бебето, преминало през Джанин на път за някъде другаде. Малката Анджела. Не беше правилно да ѝ дадат име толкова скоро. Усещам прилошаване дълбоко в корема си. Не е прилошаване, а празнота. Не искам да узнавам какво не е наред с бебето.

— Божичко! — възкликвам. Да преживееш всичко това напразно. Дори по-зле от напразно.

— Второто ѝ е — казва Гленова. — Без да броим нейното преди. Помятала е в осмия месец, нали знаеш?

Гледаме как Джанин влиза в ограденото с въжета място зад булото на своята недосегаемост, на лош късмет. Вижда ме, няма как да не ме вижда, но погледът ѝ се плъзва през мен. Този път няма ликуваща усмивка. Обръща се, коленичи и вече виждам само гърба ѝ и слабите приведени рамене.

— Мисли, че вината е нейна — прошепва Гленова. — Две бебета едно след друго. Задето е била грешница. Говори се, че използвала лекар, че в крайна сметка не било на нейния Командир.

Не мога да кажа, че знам, защото Гленова ще се пита откъде. Доколкото знае, тя е единственият ми източник поне на тази информация, с каквато разполага в изобилие. Откъде е научила това за Джанин? От Мартите? От партньорката на Джанин в покупките? Подслушвала е пред затворени врати как Съпругите, седнали на чай и вино, плетат мрежите си. Дали Серина Джой ще говори и за мен след това, ако направя, каквото иска? Веднага се съгласи, наистина не подбира — съгласна е на всичко на два крака и с хубав сещате се какво. Те не са гнусливи, не изпитват същите чувства като нас. А другите слушат, приведени напред на стола си: мили боже, какъв ужас, каква похот! Как е могла? Къде? Кога?

Както със сигурност са направили и с Джанин.

— Това е ужасно — казвам. Но наистина Джанин е способна да си причини това, да си внуши, че недостатъците на бебето се дължат единствено на нея. Хората обаче са готови на всичко, само и само да не признаят, че животът им няма смисъл. Безполезни. Безсюжетни.

Една сутрин, докато се обличахме, забелязах, че Джанин още е по бялата си памучна нощница. Седеше на ръба на леглото.

Погледнах към двойната врата на физкултурния салон, където обикновено стоеше Лелята, за да проверя дали е забелязала, но Лелята я нямаше. Вече ни имаха по-голямо доверие и понякога ни оставяха по няколко минути без надзор в класната стая и дори в кафенето. Сигурно пазачката ни беше излязла да изпуши цигара или да изпие чаша кафе.

Виж, казах на Алма, чието легло беше до моето.

Алма погледна към Джанин. После двете се приближихме към нея. Облечи се, Джанин, каза Алма на белия гръб на Джанин. Не искаме допълнителни молитви заради теб. Джанин обаче не помръдна.

Мойра също се приближи. Беше преди да избяга втория път. Все още куцаше заради онова, което бяха направили със стъпалата ѝ. Заобиколи леглото, за да вижда лицето на Джанин. Елате тук, повика тя мен и Алма. Другите също започваха да се скупчват, образува се малка група. Махайте се, нареди им Мойра. Ами ако онази се върне?

Бях се вторачила в Джанин. Очите ѝ бяха отворени, но изобщо не ме виждаха. Бяха окръглени, ококорени, а зъбите ѝ бяха заголени в застинала усмивка. Шепнеше си нещо през зъби, през усмивката. Трябваше да се приближа.

Здравей, каза тя, но не на мен. Казвам се Джанин. Аз ще ви обслужвам тази сутрин. Кафе или чай предпочитате?

Боже, възкликна Мойра до мен.

Не богохулствай, предупреди Алма.

Мойра стисна рамото на Джанин и го разтърси. Опомни се, Джанин, рязко нареди тя. И не използвай тази дума!

Джанин се усмихна. Приятен ден, каза тя.

Мойра я шамароса през лицето, два пъти, по едната и по другата буза. Ела на себе си, каза тя. Върни се тук! Не можеш да останеш там, вече не си там! Това го няма.

Усмивката на Джанин се стопи. Тя вдигна длан към бузата си. Защо ме ударихте?, попита тя. Не беше ли хубаво? Ще ви донеса друго. Нямаше нужда да ме удряте.

Не знаеш ли какво ще направят?, попита Мойра. Говореше тихо, но строго, решително. Погледни ме. Казвам се Мойра и това е Червеният център. Погледни ме.

Очите на Джанин започнаха да фокусират. Мойра? Не познавам никаква Мойра.

Няма да те изпратят в Лечебницата, хич не си го и помисляй, предупреди я Мойра. Няма да си играят да те лекуват. Няма да си направят дори труда да те изпратят с кораб в Колониите. Ако прекалиш, ще те заведат в Химическата лаборатория и ще те инжектират. А после ще те изгорят със сметта като Нежена. Така че, забрави.

Искам у дома, простена Джанин и се разплака.

Мили боже, възкликна Мойра. Престани вече. Онази ще се върне всеки момент, казвам ти. Обличай си проклетите дрехи и млъквай.

Джанин продължи да хленчи, но се изправи и започна да се облича. Ако го направи пак, а мен ме няма, предупреди ме Мойра, просто я шамаросай така. Не бива да минава отвъд. Заразно е.

Явно тогава вече е планирала как ще се измъкне.

Тридесет и четвърта глава

Местата за сядане във вътрешния двор вече се запълват, шумолим и чакаме. Най-сетне се появява и Командирът, който отговаря за тази служба. Оплешивяващ и набит мъж, прилича на футболен треньор. Облечен е с униформата си — строго черно с редици ордени и отличия. Трудно можеш да не се впечатлиш, но аз се старая: опитвам да си го представя в леглото с жена му и с Прислужницата му, как я опложда като обезумял, като разгонена сьомга, преструвайки се, че не му е приятно. Когато Господ е заръчал да се множим и плодим, този мъж ли е имал предвид?

Командирът слиза по стълбите към подиума с червена драперия и избродирано голямо око с бели криле. Оглежда всички и тихите ни гласове замлъкват. Дори не се налага да вдигне ръка. После гласът му се разнася по микрофона и от тонколоните, лишен от ниските си тонове, поради което звучи остър и металически, сякаш не го произвеждат тази уста и това тяло, а самите тонколони. Глас с цвят на метал и форма на тръба.

— Днес е ден за благодарност — подема той, — ден за възхвала.

Отнасям се нанякъде по време на речта му за победа и саможертва. Следва по-дълга молитва за недостойните съсъди, след това химн: „Има балсам в Галаад“56.

„Има бомба в Галаад“, казваше Мойра.

После идва ред на главното. Влизат двайсет Ангели, току-що завърнали се от фронта, току-що отличени, маршируват двама по двама към откритото пространство в средата. Мирно, свободно. След това двайсет забулени дъщери в бяло стеснително пристъпват напред, а майките им ги придържат за лакътя. Сега майките, а не бащите отдават дъщерите си и уреждат браковете. Разбира се, брачните съюзи се уговарят. Тези момичета не са оставали насаме с мъж от години — от толкова години, колкото ние всички правим това.

Дали са достатъчно големи да помнят нещо отпреди, да играят бейзбол по джинси и маратонки, да карат велосипеди? Да четат книги сами? Някои още нямат четиринадесет — изпращайте ги по-рано, не губете нито минута, гласи правилото — но сигурно и те помнят. Момичетата след тях също ще помнят, още три-четири години, но след това не. Винаги ще са в бяло, на момичешки групи, винаги ще са безмълвни.

Дадохме им повече, отколкото отнехме, каза Командирът. Помисли си какви неприятности имаха преди. Не помниш ли баровете за самотници, унизителните срещи на сляпо в училище? Пазара на плът? Не помниш ли ужасната пропаст между онези, които успяваха да си намерят мъж, и онези, които не успяваха? Някои от тях бяха отчаяни до смърт, слабееха страховито или помпаха гърдите си със силикон, режеха си носа. Само си помисли за това човешко нещастие.

Махна с ръка към своята купчина със стари списания. Винаги се оплакваха. Такива проблеми, онакива проблеми. Помниш ли обявите в колонките с лични съобщения: умна и привлекателна жена на трийсет и пет? А така всички имат мъж, никоя не е пропусната. Освен това, ако все пак се омъжат, имат едно дете, две деца, на съпруга му идва до гуша и изчезва, а те минават на социални помощи. Или пък съпругът остава вкъщи и започва да ги бие. Ако пък работят, дават децата на детска градина или ги оставят при някоя жестокосърдечна и невежа жена, на която трябва да плащат сами от жалката си заплата. Парите бяха единственото мерило за всички, жените не се ползваха с уважение, задето са майки. Нищо чудно, че се отказаха от всичко това. А сега са защитени, спокойно осъществяват биологичното си предназначение. С пълна подкрепа и насърчение. Кажи ми, ти си интелигентен човек, искам да чуя какво мислиш. Какво пропуснахме?

Любовта, отговорих.

Любовта ли?, попита Командирът. Каква любов?

Влюбването, поясних.

Командирът ме погледна с прямите си момчешки очи. О, да, каза. Чел съм списания, такива са ви ги пробутвали, нали? Но погледни статистиката, мила моя. Наистина ли си е струвало да се влюбиш? Уредените бракове открай време са също толкова успешни, дори повече.

Любов, възкликваше Леля Лидия с омерзение. Само да ви пипна. Никакви такива глезотии тук, ясно ли е, момичета? И размахваше заканително пръст. Работата не е в любовта.

От историческа гледна точка, каза Командирът, онези години бяха чисто и просто аномалия. Отклонение. Ние просто върнахме нещата в нормалното им русло.

Обикновено женските Молитвонади се провеждат на групови сватби като тази. Мъжките са за военни победи. Съответно това са нещата, за които се очаква да се радваме най-много. Понякога обаче женските Молитвонади са заради някоя монахиня, която се отказва от обета си. Повечето такива са се случвали по-рано, когато са ги арестували, но и днес продължават да намират, измъкват ги от нелегалност, от местата, където се крият като къртици. И така изглеждат: с отслабено зрение, заслепени от твърде силната светлина. Старите веднага изпратиха в Колониите, но младите и плодовитите опитаха да обърнат в новата вяра, а когато успяваха, всички идвахме тук, за да наблюдаваме как преминават през обреда, как се отказват от целомъдрието си, как се жертват в името на общото благо. Застават на колене, Командирът отправя молитва и те получават червения воал, както сме направили всички ние. Не им е позволено обаче да стават Съпруги. Все още ги смятат за опасни, за да ги поставят в толкова влиятелно положение. От тях лъха на вещерство, на нещо загадъчно и екзотично, което си остава въпреки цялото търкане, бичуването по стъпалата и престоя в изолатора. Носят се слухове, че винаги ги бият по стъпалата, че винаги лежат в изолатора — просто не се дават лесно. Много от тях предпочитат да заминат за Колониите. Никоя от нас не иска такава да ѝ се падне за спътница в покупките. Те са по-сломени от повечето от нас, с тях все ти е неловко.

Майките са разположили момичетата с бели воали по местата им и са се върнали на столовете си. Някои от тях плачат тихо, някои се потупват една друга по гърба и се държат за ръце, показно се използват носни кърпички. Командирът продължава ритуала:

— Също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие. Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. — Тук той ни измерва с поглед. — Пълно — повтаря. — На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева; и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление; но ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие57.

Ще се спаси чрез раждане на деца, мисля си. А какво сме си мислели преди, че ще ни спаси?

— Да го каже на Съпругите — промърморва Гленова, — докато се наливат с шери и си чешат езиците. — Има предвид онази част за безмълвието. Вече можем да говорим, Командирът е приключил с основния ритуал и си разменят пръстените, вдигат воалите. Момиче, гледай хубавичко, мисля си, защото вече е твърде късно. Ангелите по-късно ще имат право на Прислужници, особено ако новите им Съпруги не могат да родят дете. Но с вас, момичета, е свършено. Получавате точно каквото виждате, заедно с пъпките и всичко останало. Само че от вас не се очаква да ги обичате. Много скоро ще го разберете. Просто изпълнявайте мълчаливо дълга си. Ако се съмнявате, когато лежите по гръб, гледайте тавана. Кой знае какво ще видите там, горе? Погребални венци с ангели, съзвездия от прах — звезден и друг, загадъчните следи от паяци. Винаги има какво да занимава търсещия ум.

Нещо не е наред ли, скъпа?, гласеше стара шега.

Не, защо?

Помръдна. Просто не мърдай.

Целта ни е да постигнем дух на другарство сред жените. Всички трябва да се обединим, казва Леля Лидия.

Другарство, дрън-дрън, казва Мойра през дупката в тоалетната. Таковай се, Лельо Лидия, както се казваше преди. Колко залагаш, че е накарала Джанин да застане на колене? Какво според теб се случва в кабинета ѝ? Бас ловя, че я кара да се потруди над спаружената ѝ стара…

Мойра!, възкликвам.

Какво Мойра?, прошепва тя. И ти си го мислила, признай си.

Няма полза от тези приказки, казвам, но въпреки това ме досмешава. Но тогава още се преструвах, че трябва да се постараем да запазим поне някакво подобие на достойнство.

Задръстена си беше и такава си остана, отсича Мойра, но нежно. Има полза. Има огромна полза.

И е права, вече го знам, докато стоя на колене на този безспорно твърд под и слушам монотонния ритуал. Има някаква сила в това да шушукаш неприлични неща за онези на власт. Има нещо адски усладително, палаво, потайно, забранено, вълнуващо. Като някакво заклинание е. Принизява ги, превръща ги в общ знаменател, с който можем да се справим. Някой непознат е издълбал в боята на кабинката на тоалетната: Леля Лидия смуче. Същинско знаме, размахано от върха на бунта. Въодушевяваща е дори представата, че Леля Лидия прави такова нещо.

Затова сега, сред тези Ангели и техните изцедени бели булки, си представям обилно потене и сумтене, влажни и несдържани срещи, и нещо още по-приятно — позорни провали, членове като спаружени моркови, измъчено ръчкане в студена и неотзивчива плът като сурова риба.

Когато ритуалът най-сетне приключва, Гленова ми казва със своя лек, пронизващ шепот:

— Знаем, че се срещаш насаме с него.

— С кого? — питам и устоявам на порива да я погледна. Знам с кого.

— С твоя Командир — отговаря. — Знаем, че го правиш.

Питам я откъде.

— Просто знаем — отговаря. — Какво иска? Извращения ли?

Трудно ще ми бъде да ѝ обясня какво точно иска, защото още не мога да го назова.

Как да опиша какво се случва в действителност помежду ни? Ще ми се присмее. По-лесно ми е да отговоря:

— В известен смисъл. — Така поне запазвам достойнството на принудата.

Тя се замисля.

— Ще се изненадаш колко много от тях го правят.

— Нищо не мога да направя — отвръщам. — Не мога да не отида.

Тя трябва да го знае. Вече сме на тротоара и не е безопасно да разговаряме, твърде близо сме до другите и защитното шушукане на тълпата вече го няма. Крачим мълчаливо, изоставаме от другите, докато най-сетне тя преценява, че може да каже:

— Разбира се, че не можеш. Но узнай и ни кажи.

— Какво да узная? — питам.

По-скоро усещам, отколкото виждам как леко извърта глава.

— Каквото можеш.

Тридесет и пета глава

А сега трябва да запълня пространството в прекалено топлата си стая, също и време. Време-пространство между тук и сега и там и тогава, прекъснато от вечерята. Пристигането на подноса нагоре по стълбите, като че ли съм инвалид. Инвалид, невалиден човек. Без паспорт. Без изход.

Това се случи в деня, когато опитахме да преминем границата с чисто новите си паспорти, които уверяваха, че сме някой друг: че Люк например не се е развеждал и поради това по силата на закона сме законни.

Мъжът влезе вътре с паспортите ни, след като му обяснихме за пикника, след като той надникна в колата ни и видя заспалата ни дъщеря сред нейния зоопарк от опърпани животни. Люк ме потупа по ръката и излезе от колата да се разтъпче и да наблюдава мъжа през прозореца на имиграционната служба. Аз останах в колата. Запалих цигара, за да се успокоя, вдъхнах дима продължително — фалшиво успокоение. Наблюдавах двамата войници с непознати униформи, които вече започваха да стават познати: стояха бездейно до подвижната бариера, боядисана на жълти и черни ивици. Не правеха нищо особено. Единият наблюдаваше ято птици, чайки, които се издигнаха и завъртяха в кръг, а после кацнаха на перилата на един мост отвъд. Наблюдавах него, наблюдавах и тях. Всичко имаше обичайния си цвят, но по-ярък.

Всичко ще бъде наред, молех се мислено. О, нека да е наред. Нека да преминем, нека да преминем. Само този път и ще направя всичко. Така и няма да разбера какво си въобразявах, че мога да направя за онзи, който ме чува — нещо, от което да има някаква полза или което дори да го интересува!

После Люк се върна в колата твърде бързо, завъртя ключа и даде на заден. Той вдигна телефона, каза ми. Подкара много бързо и ето ни на черния път, в гората, изхвърчаме от колата и хукваме. Хижа, в която да се скрием, лодка, не знам какво си мислехме. Онзи ни увери, че паспортите са наред, затова нямахме почти никакво време да планираме. Може би е имал план, някаква карта в главата си. Що се отнася до мен, аз просто бягах, колкото може по-далеч.

Не искам да разказвам тази история.

Не съм длъжна да я разказвам. Не съм длъжна да разказвам нищо, нито на себе си, нито на някой друг. Мога да си седя тук преспокойно. Мога да се отдръпна. Възможно е да навлезеш толкова дълбоко в себе си, толкова навътре и назад, че никога да не могат да те измъкнат.

Nolite te bastardes carborundorum. Много ѝ е помогнало, няма що.

Защо да се съпротивлявам?

Няма да се получи.

Любов ли?, попита Командирът.

Това е по-добре. От това разбирам. За това можем да говорим.

Влюбване, казвам. Всички сме го изпитвали навремето по един или друг начин. Как е възможно толкова да сме го омаловажавали? Дори сме се присмивали. Като на нещо тривиално, превземка, каприз. А е било тъкмо обратното — имало е тежест. Било е най-важното нещо, начин да проумееш себе си. Ако никога не ти се е случвало, нито веднъж, ще си като мутант, като същество от открития космос. Всички го знаеха.

Влюбване, така го наричахме. Паднах си по него. Бяхме жени, които падаха. Вярвахме в това пропадане — толкова прекрасно, като полет, и в същото време плашещо, крайно, невероятно. Бог е любов, така казваха навремето, но ние обърнахме фразата наопаки и любовта, както и раят, винаги бяха зад следващия ъгъл. Колкото по-трудно ни беше да обичаме конкретния мъж до себе си, толкова повече вярвахме в абстрактната и абсолютна Любов. Винаги чакахме превъплъщението. Тази дума — словото, добило плът.

И понякога се получаваше за известно време. Такава любов идва и си отива, трудно се помни впоследствие, като болката. Един ден поглеждаш човека и си мислиш: аз те обичах, в минало време, и ще те изпълни недоумение, защото си направил нещо толкова невероятно, опасно и глупаво. Разбираш и защо приятелите ти говореха толкова уклончиво за това навремето.

Сега споменът ти носи огромна утеха.

Или пък понякога, дори когато още си влюбен, още си падаш, се събуждаш посред нощ, когато лунната светлина струи през прозореца върху спящото ти лице и прави сенките под очите ти още по-тъмни и по-вдлъбнати, отколкото денем, и си мислиш: кой ги знае какво правят, когато са сами или са с други мъже? Кой знае какво говорят, къде ходят? Кой знае какви са в действителност? Под своята обичайност.

Най-вероятно в такива мигове се питаш: ами ако той не ме обича?

Или си спомняш истории, които си чела във вестниците за жени, намерени — често са жени, но може да са и мъже или деца, това беше най-лошото — в канавки, в гората или в хладилници в изоставени стаи под наем, облечени или съблечени, сексуално малтретирани или не, във всеки случай — убити. Имаше места, където отказваш да ходиш, предпазни мерки, които вземаш — ключалки по прозорците и вратите, дръпнати пердета, лампи, оставени да светят. Тези неща, които си правила, са като молитви — вършиш ги и се надяваш да те спасят. И в повечето случаи става така. Или нещо друго те спасява — разбираш го от факта, че си още жива.

Само че всичко това беше уместно само нощем и нямаше нищо общо с мъжа, когото обичаш, поне денем. С този мъж ти се е искало да се получи, да проработи. Затова работиш и над тялото си, заради този мъж. Ако работиш достатъчно усърдно, може би мъжът също ще го стори. Може би ще можете заедно да се справите, като че ли двамата сте загадка, която има решение. В противен случай някой от двамата — най-вероятно мъжът — ще се запилее по собствена траектория, ще вземе и тялото си, с което си толкова привикнала, и ще те остави в мъчителна абстиненция, на която може да се противопоставиш с упражнения. Ако не проработи, значи нагласата ти е погрешна. Всичко, което се случва в живота ти, се смяташе обвързано с положителна или отрицателна енергия, която блика от собствената ти глава.

Ако не ти харесва, промени го — казвахме си един на друг и на самите себе си. Затова и сменяхме мъжа с друг. Сигурни бяхме, че промяната винаги е за добро. Бяхме ревизионисти — ревизирахме сами себе си.

Странно ми е да си припомням как разсъждавахме тогава, като че ли всичко ни беше на разположение, като че ли нямаше непредвидени случайности, нямаше ограничения, като че ли бяхме свободни непрекъснато да моделираме и премоделираме непрестанно променящия се периметър на своя живот. И аз бях такава, и аз постъпвах така. Люк не беше първият ми мъж и може би нямаше да е последният. Ако не беше замръзнал така. Ако не беше застинал във времето, във въздуха, сред дърветата там, падайки.

Навремето изпращаха малък пакет с личните вещи: онова, което е имал у себе си, преди да умре. Така правеха по време на война, казваше майка ми. Колко дълго трябва да си в траур, какво казваха? Принеси живота си в жертва на своя единствен любим. И той наистина беше любим. И единствен.

Е единствен, казвам. Е, е, само една буква, глупачка такава, не можеш ли да запомниш тази кратичка дума?

Изтривам лицето си с ръкав. Навремето не бих го направила, за да не се изцапам, но сега няма какво да се размаже. Каквото и изражение да имам, то е истинското, дори да не го виждам.

Простете ми. Аз съм бежанка от миналото и като другите бежанци си припомням обичаите и навиците, които съм изоставила или съм била принудена да изоставя — и сега оттук всичко ми изглежда много странно и се вманиачавам по него. Като белогвардееца, който пие чай в Париж, останал в двайсети век, аз скитам в миналото, опитвам се да си припомня онези далечни пътища, но прекалено се разнежвам, губя се. Цивря. Да, това е циврене, не е плач. Седя на този стол и пускам влага като гъба.

И така, отново чакане. За жени в очакване — така наричаха преди онези магазини за бременни. Звучи като че ли чакат на някоя гара. Само че чакането е свързано и с място. Там, където чакаш. За мен това е тази стая. Тук съм празно място между две скоби. Между други хора.

На вратата се чука. Кора с подноса.

Но не е Кора.

— Донесох ти нещо — казва Серина Джой.

Тогава вдигам поглед и се озъртам, надигам се от стола и се приближавам към нея. Държи полароидна снимка, квадратна и лъскава. Значи още произвеждат такива фотоапарати. Сигурно има и семейни фотоалбуми със снимки на деца, но без Прислужници. За бъдещата история те ще бъдат невидими. Децата обаче ще присъстват в албумите, Съпругите ще ги разглеждат на долния етаж, докато седят край бюфета в очакване на раждането.

— Задръж я за минутка — казва Серина Джой тихо и заговорнически. — Трябва да я върна, преди някой да открие, че я няма.

Сигурно някоя Марта е донесла снимката. Съществува мрежа от Марти, значи и те имат полза от това. Добре е да го знам. Взимам снимката от нея и я обръщам с лице към себе си. Тя ли е, така ли изглежда? Моето съкровище.

Висока и променена. И вече леко се усмихва, толкова скоро, и е с бяла рокличка като за Първо причастие едно време.

Времето не е спряло. Заляло ме е, отнесло ме е, като че ли съм пясъчна жена, зарязана от нехайно дете твърде близо до водата. За нея съм заличена. Вече съм само сянка, останала далеч зад гладката лъскава повърхност на тази снимка. Сянка на сянката, в каквато се превръщат мъртвите майки. Вижда се в очите ѝ — мен ме няма.

Тя обаче съществува с бялата си рокличка. Расте и живее. Хубаво ли е това? Благодат ли е?

И все пак е непоносимо да бъда заличена така. По-добре нищо да не ми беше носила.

Седя до масичката и ям царевична каша с вилица. Имам вилица и лъжица, но никога нож. Когато има месо, ми го режат предварително, като че ли нямам нужните умения или зъби. А имам и двете. Точно затова не ми дават нож.

Тридесет и шеста глава

Чукам на вратата му, чувам гласа му, нагласям изражението си и влизам. Той стои до камината, държи в ръка полупразната чаша от питието си. Обикновено чака да отида, за да си налее алкохол, макар да знам, че пият вино на вечеря. Лицето му е малко поруменяло. Опитвам се да преценя колко е изпил.

— Здравей — казва той. — Как се чувства днес малката прекрасна дама?

Няколко, ако съдя по широката му усмивка, която измайсторява и насочва към мен. Във вежлива фаза е.

— Добре съм — отговарям.

— Готова ли си за малко вълнение?

— Моля? — питам. Долавям неловкост в поведението му, неувереност докъде може да стигне с мен и в каква посока.

— Тази вечер имам малка изненада за теб — съобщава ми. Смее се, по-скоро се подсмихва. Забелязвам, че тази вечер всичко е малко. Иска да смали нещата, включително мен. — Нещо, което ще ти хареса.

— Какво е? — питам. — Крекери със сирене?

Позволени са ми такива волности, особено след няколко питиета. Той предпочита да се държа фриволно.

— Нещо по-хубаво — отговаря, опитва да ме съблазни.

— Нямам търпение.

— Добре — казва. Приближава до бюрото си, рови в чекмеджето. След това се запътва към мен с ръка зад гърба.

— Познай — казва.

— Животно, растение или минерал? — питам.

— Ами животно — казва той с шеговита сериозност. — Определено животно. — Измъква ръката си иззад гърба.

Държи шепа пера, струва ми се, морави и розови. После ги разтърсва. Оказва се дреха, женска дреха — има оформен бюст, цялата е покрита с пурпурни пайети. С формата на миниатюрни звезди. Перата са около отворите за бедрата и по горната част. Значи в крайна сметка не съм сбъркала за жартиерите.

Откъде ли я е намерил? Би трябвало всички такива дрехи да са унищожени. Помня, че гледах по телевизията, снимаха репортажи за новините в град след град. В Ню Йорк го наричаха Манхатънското прочистване. Палеха огромни огньове на Таймс Скуеър, край тях скандираха хора, жени признателно протягаха ръце към небето, когато усетеха камерите, насочени към тях, спретнати млади мъже с каменни лица хвърляха дрехи в пламъците, цели наръчи коприна, найлон и изкуствена кожа, яркозелени, червени, виолетови, черен сатен, златисто ламе със сребристи отблясъци, бикини, прозрачни сутиени с розови сатенени сърца, пришити да закриват зърната. Производителите, вносителите и продавачите падаха на колене, разкайваха се публично с конични шапки на главата, на които с червени букви пишеше: СРАМ.

Някои вещи обаче явно бяха оцелели от кладите, не беше възможно да изгорят всичко. Сигурно не се беше сдобил и с дрехата, както и със списанията, по почтения начин — здравата намирисваше на черния пазар. Освен това дрехата не е нова, носена е, платът под мишниците е смачкан и леко зацапан от потта на друга жена.

— Опитах се да отгатна размера. Дано да съм улучил.

— Очаквате да облека това ли? — питам. Знам, че гласът ми звучи престорено скромно, неодобрително. Въпреки това намирам нещо привлекателно в идеята. Никога не съм обличала подобна дреха, толкова лъскава и театрална — сигурно е точно това, стар театрален костюм или нещо от изчезнал нощен клуб. Най-близкото подобие е бански костюм и прасковенорозов комплект с камизола, който веднъж ми купи Люк. Въпреки това в дрехата има нещо изкусително, излъчва детинската примамливост на издокарването. Освен това ще бъде страхотна дързост, подигравка в лицето на Лелите, толкова греховна, толкова волна. Свободата е относителна, подобно на всичко останало.

— Ами — подемам, защото не искам да изглеждам твърде нетърпелива. Искам да се почувства, все едно му правя услуга. Може би вече сме стигнали до неговото истинско и най-дълбоко желание. Дали не крие и бич някъде зад вратата? Да не вземе да измъкне и ботуши и да се наведе или да наведе мен върху бюрото?

— Това е дегизировка — пояснява. — Ще се наложи да изрисуваш и лицето си, приготвил съм необходимото. Иначе няма да влезеш.

— Къде? — питам.

— Тази вечер мисля да те изведа.

— Да ме изведете ли? — Древна фраза. Със сигурност не е останало място, където един мъж може да изведе една жена.

— Да, навън — отговаря.

И без да ми казва, знам, че ми предлага нещо рисковано, за него и най-вече за мен, но въпреки това искам да отида. Приемам охотно всичко, което прекъсва монотонността, което нарушава почтения ред.

Казвам му, че не искам да ме гледа, докато обличам това нещо. Още се стеснявам от него, срамувам се от тялото си. Той обещава да се обърне с гръб и го прави, а аз събувам обувките и чорапите си, смъквам памучните гащички и навличам перата под палатката на роклята си. После събличам и роклята и нагласям тънките, осеяни с пайети презрамки на раменете си. Има и обувки, морави, с нелепо високи токчета. Нищо не ми е точно по мярка — обувките са ми малко големи, талията на костюма много ми стиска, но ще свърши работа.

— Готово — казвам и той се обръща. Чувствам се глупаво. Искам да се огледам.

— Очарователно — казва. — А сега лицето.

Разполага само с червило, старо, размекнато и вонящо на изкуствено грозде, и малко очна линия и спирала. Няма сенки, няма руж. За миг ми се струва, че няма да си спомня как се прави всичко това, и наистина резултатът от първия ми опит с очната линия е размазан черен клепач, като че ли съм участвала в сбиване. Изтривам го с лосиона с растително масло обаче и опитвам отново. Втривам малко червило на скулите си, разнасям го. Докато го правя, той държи пред мен голямо огледало със сребърен гръб. Познавам го, на Серина Джой е. Явно го е взел от стаята ѝ.

Нищо не може да предприемем за косата ми.

— Страхотно — казва той, но този път е доста развълнуван, — все едно се обличаме за парти.

Приближава до дрешника и изважда отвътре наметка с качулка. Светлосиня, цвета на Съпругите. Сигурно и тя е на Серина.

— Смъкни качулката над лицето си — нарежда. — Постарай се да не размажеш грима. Заради пропускателните пунктове.

— Ами пропускът ми? — питам.

— Не се тревожи за това. Приготвил съм ти.

И потегляме.

Носим се заедно по тъмните улици. Командирът държи дясната ми ръка, като че ли сме тийнейджъри от някой филм. Аз съм се увила плътно с небесносинята наметка, както се полага на добра съпруга. През тунела на качулката виждам тила на Ник. Фуражката му не е килната, седи изпънат, проточил е шия, целият е много изпънат. Позата му изразява неодобрение към мен, или пък си въобразявам? Знае ли как съм облечена под наметката, той ли е осигурил нещата? Ако е така, това ядосва ли го, завижда ли, събужда ли у него похот, или изобщо нищо не чувства? Имаме нещо общо — и двамата би трябвало да сме невидими, и двамата сме просто функции. Питам се дали той го съзнава.

Когато отвори вратата на колата за Командира и следователно за мен, опитах да уловя погледа му, но той се държеше така, все едно не ме забелязва. Защо? Какво му е трудното да изпълнява дребни поръчки, да прави малки услуги — със сигурност не би искал да застраши позицията си.

Пропускателните пунктове не създават проблем, всичко минава съвсем гладко, както обеща Командирът, нищо че сърцето ми тупти бясно и кръвта бушува в главата ми. Пъзла, би казала Мойра.

След последния пропускателен пункт Ник пита:

— Тук ли, сър?

Командирът потвърждава.

Колата спира и Командирът казва:

— А сега ще се наложи да те помоля да се скриеш на пода.

— Долу? — питам.

— Трябва да минем през портата — обяснява той, като че ли това означава нещо за мен. Понечвам да го попитам къде отиваме, но той отговаря, че иска да ме изненада. — Не е разрешено за Съпруги.

Затова лягам на пода и колата отново потегля. Следващите няколко минути не виждам нищо. Под наметката едва се диша. Зимна е, не е лятното наметало, и мирише на нафталин. Явно я е взел от дрешника, за да не забележи тя. Грижливо е преместил стъпалата си, за да ми направи място. Въпреки това челото ми опира в обувките му. За пръв път съм толкова близо до обувките му. Усещам ги твърди, неподатливи, като черупките на бръмбари — черни, лъскави, непроницаеми. Като че нямат нищо общо със стъпалата.

Минаваме през още един пропускателен пункт. Чувам гласове, безлични, почтителни, отварянето и затварянето на електрическия прозорец, за да бъдат показани пропуските. Този път не е показал моя или онзи, който би трябвало да е мой, защото засега съм престанала да съществувам официално.

Колата потегля, после отново спира и Командирът ми помага да стана.

— Трябва да действаме бързо. Това е задният вход. Остави наметката си при Ник. По обичайното време — казва му той. Значи не го прави за пръв път.

Помага ми да съблека наметката, вратата на колата се отваря. Усещам въздуха по разголената си кожа и разбирам, че съм потна. Обръщам се да затворя вратата на колата и установявам, че Ник ме гледа през стъклото. Вече ме вижда. Пренебрежение ли различавам, или безразличие — това ли е очаквал от мен?

Намираме се на пресечка зад сграда от червена тухла, относително нова. До вратата има редица контейнери за смет, усеща се и мирисът на развалено пържено пиле. Командирът има ключ за вратата — обикновена и сива, слива се със стената и според мен е стоманена. Вътре следва коридор от бетонни блокчета с флуоресцентни светлини, някакъв тунел.

— Ето. — Командирът слага на китката ми етикет на ластик като онези за багажа по летищата. — Ако някой те попита, отговори, че си наета за вечерта — предупреждава ме той. Прихваща ме горе за голата ръка и ме направлява. Имам нужда от огледало, за да проверя дали червилото ми е наред, дали перата не изглеждат твърде нелепо, твърде чорлави. На тази светлина сигурно изглеждам зловещо. Но вече е твърде късно.

Идиотка, казва Мойра.

Тридесет и седма глава

Поемаме по коридора, минаваме през друга гладка сива врата и после по друг коридор, този път меко осветен и с килим с гъбен цвят — кафеникаворозов. В него има врати с номера: сто и едно, сто и две, както броиш по време на буря, за да видиш колко близо си до мълнията. Значи е хотел. Зад вратите долита смях, мъжки и женски. Отдавна не съм чувала такова нещо.

Излизаме в общ вътрешен двор. Широк и висок, колкото няколко етажа, с оберлихт най-отгоре. По средата има фонтан, кръгъл и пръска вода с формата на пухесто глухарче. Тук-там има растения в саксии и дървета, от балконите висят лози. Обли стъклени асансьори се плъзгат нагоре-надолу по стените като гигантски раци.

Знам къде съм. И преди съм идвала — с Люк, следобед, много отдавна. Тогава беше хотел. Сега е пълно с жени.

Застивам на място и ги гледам. Тук мога да гледам, да се озъртам, няма бели наочници, които да ми пречат. Без тях усещам главата си любопитно лека, като че ли лишена от тежест или от плътност.

Жените седят, изтягат се, крачат, облягат се една на друга. Сред тях има и мъже, много мъже, но с тъмните си униформи и костюми толкова си приличат, че са нещо като фон. Жените обаче са тропически, облечени са с най-различни ярки и празнични дрехи. Някои са като мен — с пера и лъскави пайети, с открити бедра и дълбоки деколтета. Други са със старомодно бельо — къси нощнички, кукленски пижами, понякога по прозрачен пеньоар. Някои са по бански, цял или половинки, а една забелязвам с нещо плетено и големи раковини на гърдите. Трети носят спортни шорти и потници, или спортни екипи, каквито навремето показваха по телевизията, по трика и с пастелни плетени гети. Има дори няколко с костюми на мажоретки — къси плисирани поли с грамадни букви на гърдите. Явно са принудени да смесят стиловете, да се примирят с онова, което са успели да докопат или да изровят отнякъде. Всички са гримирани и аз си давам сметка колко съм отвикнала да виждам гримирани жени, защото очите им ми изглеждат огромни, твърде тъмни и блестящи, а устата им — прекалено яркочервена, прекалено влажна, сякаш окървавена и лъскава, или, от друга страна, прекалено клоунска.

На пръв поглед сцената изглежда весела. Прилича на маскарад — жените са като възедрички деца, издокарани с дрехи, които са намерили по бабините скринове. Весело ли е това? Би могло, но по техен избор ли става? Не е ясно от вида им.

В помещението има много задници. Отвикнала съм да ги виждам.

— Все едно се връщаш в миналото — казва Командирът. Гласът му звучи доволно, дори възторжено. — Съгласна ли си?

Опитвам да си спомня дали миналото наистина беше такова. Вече не съм сигурна. Знам, че имаше такива неща, но съчетанието бе различно. Филм за миналото не е същото като самото минало.

— Да — отговарям. Усещанията ми не са прости. Не съм нито изумена от тези жени, нито шокирана. Те са кръшкачки. Официалната вяра ги отхвърля, отрича дори съществуването им, но ето ги тук. Това поне е нещо.

— Не зяпай — предупреждава ме Командирът. — Ще се издадеш. Дръж се естествено.

И отново ме повежда напред. Друг мъж го забелязва, поздравява го и се запътва към нас. Командирът затяга хватката си около ръката ми.

— Внимавай, не губи самообладание — прошепва му той.

Просто си дръж устата затворена, предупреждавам се наум, и се постарай да изглеждаш глупаво. Не е толкова трудно.

Командирът говори вместо мен с този мъж и със следващите. Не казва много за мен, не се налага. Обяснява, че съм нова, те ме поглеждат и забравят за мен, разговарят за други неща. Дегизировката ми изпълнява предназначението си.

Той не пуска ръката ми и докато говори, гръбнакът му недоловимо се изпъва, гърдите му се разширяват, гласът му придобива все по-младежка бодрост и веселост. Хрумва ми, че той се перчи. Перчи се с мен, пред тях, и те го разбират, но са достатъчно вежливи, не посягат, но зяпат гърдите ми, краката ми, като че ли няма причина да не го правят. Но освен това Командирът се перчи пред мен. Демонстрира ми с каква власт разполага. Нарушава правилата под носа им, натрива им носа, и то безнаказано. Може би дотолкова се е опиянил от властта, че е започнал да се мисли за незаменим, поради което може да прави всичко, абсолютно всичко, което пожелае. Два пъти ми намига, когато мисли, че никой не гледа.

Цялото представление е детинско и жалко, но го разбирам.

Когато му се насища, той отново ме отвежда настрани, към един мек диван на цветя, каквито преди имаше по хотелските фоайета. Всъщност във фоайето на този хотел е на цветя, помня го — тъмносин фон на розови цветчета в стил ар нуво.

— Реших, че сигурно са ти се изморили краката с тези обувки — казва той. Има право и съм му благодарна. Настанява ме да седна и присяда до мен. Обгръща раменете ми с ръка. Материята дращи кожата ми, отвикнала да бъде докосвана.

— Е? — казва. — Какво мислиш за нашия малък клуб?

Отново се озъртам. Мъжете не са толкова еднородни, колкото ми се стори отначало. До фонтана забелязвам група японци със светлосиви костюми, а в далечния ъгъл има бяло петно: араби с дълги дрехи и раирани тюрбани.

— Това клуб ли е? — питам.

— Така го наричаме помежду си — Клуба.

— Мислех, че тези неща са строго забранени — казвам.

— Е, официално — отговаря. — Но в крайна сметка всички сме хора.

Изчаквам да продължи, но той не го прави.

— Какво означава това? — питам.

— Че не можем да измамим природата — отговаря. — Природата изисква разнообразие за мъжете. Така е логично, част е от стратегията за възпроизводство. Такъв е природният замисъл. — Мълча и той продължава: — Жените го усещат инстинктивно. Защо преди си купуваха толкова различни дрехи? За да измамят мъжете, че са няколко различни жени. Нова жена всеки ден.

Казва го убедено, но той казва много неща по този начин. Може би наистина го вярва, може би не, а може би и двете едновременно. Не мога да разбера в какво вярва.

— Значи затова сега нямаме различни дрехи — казвам, — вие просто си вземате различни жени.

Ирония, но той не я долавя.

— Така се решават много проблеми — казва, без да трепне.

Не отговарям. Започва да ми идва до гуша. Иде ми да стана ледена, да прекарам остатъка от вечерта в начумерено мълчание. Само че не мога да си го позволя и го съзнавам. Каквото и да е това, той ме е извел от къщата.

Много ми се иска да можех да поговоря с жените, но не виждам такава възможност.

— Кои са тези хора? — питам.

— Клубът е само за служители — обяснява. — От всички сфери, и то висши служители. И за търговските делегации, разбира се. Стимулира търговията. Подходящо място за среща с хора. Почти не е възможно да правиш бизнес без този клуб. Стараем се да предлагаме почти толкова добро обслужване, колкото получават другаде. Понякога мъжът казва на една жена неща, които не би казал на друг мъж.

— Не, питах за жените.

— А! Ами някои са истински професионалистки. Работещи момичета от преди — уточнява през смях. — Не могат да бъдат асимилирани, пък и повечето предпочитат да бъдат тук.

— А другите?

— Другите ли? Ами най-различни са. Онази в зеленото е социоложка. Или поне беше. Онази е адвокатка, онази беше бизнес дама на директорски пост във верига за бързо хранене или пък беше верига хотели. Чувал съм, че с нея човек може хубавичко да си поговори, ако иска. Те предпочитат да са тук.

— Предпочитат пред какво? — питам.

— Пред алтернативите. Може би ти също би го предпочела пред това, което имаш — подмята лукаво, опипва почвата, проси комплименти и аз разбирам, че сериозната част от разговора е приключила.

— Не знам — отговарям, сякаш го обмислям. — Може би не е лесна работа.

— Ще трябва да следиш теглото си, без съмнение. Много държат на това. Ако наддадеш пет килограма, ще те затворят в изолатора.

Шегува ли се? Най-вероятно, но не искам да разбирам.

— Така… А сега какво ще кажеш за едно питие, за да усетиш духа на това място?

— Не ми е позволено — отговарям. — Знаете.

— Едно няма да навреди. Пък и ще се набиваш на очи, ако не пиеш. Алкохолът и цигарите не са забранени тук! Виждаш ли, има си и своите предимства.

— Добре — съгласявам се. Тайничко идеята ми допада, не съм пила от години.

— Какво да бъде? — пита ме. — Има всичко. Внос.

— Джин с тоник. Но слаб, моля. Не искам да ви излагам.

— Няма — уверява ме той с широка усмивка. Става и за мое изумление хваща ръката ми и целува дланта. После се отдалечава към бара. Можеше да повика сервитьорка, има няколко с еднакви черни миниполи и помпони на гърдите, но изглеждат заети, трудно е да ги повикаш.

И в този момент я виждам. Мойра. Стои заедно с други две жени до фонтана. Взирам се отново, за да се уверя, че е тя. Правя го с кратки и резки завъртания на очите, та никой да не забележи.

Облечена е по невъобразим начин — с черна дреха от някога лъскав сатен, който изглежда доста захабен, с корсет, за да повдига гърдите, но дрехата не ѝ е съвсем по мярка — Мойра е твърде едра, затова едната ѝ гърда е пристегната, а другата не е. Разсеяно придърпва горната част на дрехата, повдига я. Отзад е закрепено пухче памук, забелязвам го, когато тя леко се извръща. Прилича на тампон, разцъфнал като пуканка. Досещам се, че е опашка. Към главата ѝ са закрепени две уши — на заек или на сърна, не мога да позная. Едно от ушите вече не е колосано или пък е останало без опъващата жичка, и е клюмнало от средата. Има и черна папийонка на шията, черни мрежести чорапи и черни обувки на висок ток. А Мойра мрази високи обувки.

Облеклото ѝ, старо и нелепо, ми напомня за нещо от миналото, но не се сещам какво. Пиеса, мюзикъл? Момичета, облечени като за Великден, в заешки костюми. Какво означава това тук, защо смятат, че зайчетата са сексуално привлекателни за мъжете? С какво може да е съблазнителен този опърпан костюм?

Мойра пуши цигара. Дръпва, подава цигарата на жената отляво, която е облечена цялата в пайети, има дълга опашка, прикрепена към роклята, и сребърни рога — костюм на дявол. Скръстила е ръце пред гърдите си, под корсета. Пристъпва от крак на крак — сигурно стъпалата я болят, гръбнакът ѝ е леко изкривен. Разглежда помещението без интерес и без очаквания — явно гледката ѝ е позната.

Мислено ѝ нареждам да погледне насам, но очите ѝ се плъзгат по мен, като че ли съм поредната палмичка, поредният стол. Искам го много силно — трябва да се обърне, преди някой мъж да се приближи към нея, преди тя да изчезне. Една от жените с нея — русата с късата пижамка с пухчетата — вече е присвоена, влезе в стъкления асансьор и се изгуби от поглед. Мойра отново завърта глава, сигурно преценява какви са изгледите ѝ. Надали ѝ е лесно да стои така самичка — като на училищна танцова забава, на която никой не я кани. И този път очите ѝ се вкопчват в мен. Вижда ме. Но проявява здравомислие и не реагира.

Взираме се една в друга с празни, безизразни лица. И после тя прави леко движение с глава, леко кимване наляво. Взема цигарата си от жената в червено, пъхва я в устата си и за миг задържа длан във въздуха, разперила и петте си пръста. После ми обръща гръб.

Старият ни знак. Имам пет минути да отида до тоалетната, която явно е някъде вдясно от нея. Озъртам се — няма табелка. Не мога да рискувам да се изправя и да отида където и да било без Командира. Не знам достатъчно, не познавам правилата, може да ме заподозрат.

Минута, две. Мойра започва да се отдалечава, без да се озърта. Може само да се надява, че съм я разбрала и ще я последвам.

Командирът се връща с две питиета. Усмихва ми се, оставя питиетата върху дългата ниска масичка пред дивана, сяда.

— Приятно ли ти е? — пита. Иска му се да е така. В крайна сметка това е развлечение.

Усмихвам му се.

— Има ли тоалетна? — питам.

— Разбира се — отговаря и отпива от питието си. Не ми казва къде се намира.

— Трябва да отида. — Мислено отброявам секундите, не минутите.

— Ето там е — кимва.

— Ами ако ме спре някой?

— Просто им покажи етикетчето и всичко ще бъде наред. Ще разберат, че си ангажирана.

Изправям се, поемам през помещението, клатушкайки се. До фонтана се спъвам и едва не падам. Заради токчетата. Без опората на ръката на Командира губя равновесие. Няколко мъже ме измерват с поглед — според мен по-скоро изненадано, отколкото похотливо. Чувствам се като глупачка. Държа лявата си ръка на видно място пред тялото, свита в лакътя и с обърнато навън етикетче. Никой нищо не казва.

Тридесет и осма глава

Намирам входа на дамската тоалетна. Още има надпис „Жени“ със засукани златни букви. Коридор отвежда до врата, до която на масичка седи жена, която следи кой влиза и кой излиза. По-възрастна жена с лилав кафтан и златни сенки за очи, но въпреки това си личи, че е Леля. Остенът е върху масичката, а каишката е около китката ѝ. Никакви глупости.

— Петнайсет минути — осведомява ме и ми подава продълговато мораво картонче от купчинката на масата. Като в пробните по магазините едно време. На жената зад мен казва: — Ама ти преди малко беше тук.

— Пак ми се ходи — отговаря жената.

— До тоалетна се ходи веднъж на час — скастря я Лелята. — Знаеш правилата.

Жената понечва да възрази плачливо и отчаяно. Аз отварям вратата.

Помня помещението. Има кът за отдих, осветен дискретно в розово, няколко кресла и канапе, тапицирано в лимоненозелена тъкан на бамбукови стебла, отгоре виждам стенен часовник със златна филигранна рамка. Тук не са свалили огледалото — има едно срещу канапето. Тук е важно да знаеш как изглеждаш. През арковиден проход се минава до тоалетните кабинки, също розови, мивките и още огледала.

Няколко жени седят по столовете и на канапето със свалени обувки, пушат. Вторачват се в мен, когато влизам. Във въздуха се усещат парфюм, стар пушек и мирисът на работеща плът.

— Нова ли си? — пита една от жените.

— Да — отговарям и се озъртам за Мойра, която никаква не се вижда.

Жените не се усмихват. Продължават да си пушат, като че ли вършат нещо изключително важно. В съседното помещение жена с костюм на котка от оранжева фалшива козина оправя грима си. Това е животът зад кулисите — мазен грим, пушек, инструментариумът на илюзията.

Колебая се, не знам какво да правя. Не ми се иска да питам за Мойра, не знам дали е безопасно. После някой пуска водата в една от тоалетните и от розовата кабинка се показва Мойра. Олюлява се към мен на високите си токчета. Чакам знак.

— Всичко е наред — казва тя на мен и на другите жени. — Познавам я.

Другите вече се усмихват, а Мойра ме прегръща. Ръцете ми обхващат тялото ѝ, банелите, крепящи бюста ѝ, се впиват в гърдите ми. Целуваме се по едната буза, после по другата. После се раздалечаваме.

— Божичко — възкликва тя и ми се ухилва. — Изглеждаш като вавилонска блудница!

— Нали точно това се очаква от мен — отговарям. — А ти изглеждаш като надрана от котка.

— Да — съгласява се тя и придърпва предната част на дрехата си. — Не ми е в стила, пък и направо се разпада. Да бяха намерили някого, който все още умее да шие такива неща, та да се сдобия с нещо по-прилично.

— Сама ли го избра? — питам. Чудя се дали не го е предпочела пред другите, защото не е толкова крещящо. Поне е само в черно и бяло.

— Не, мамка му, работно облекло. Явно са решили, че съм такова чучело.

Още не мога да повярвам, че е тя. Докосвам ръката ѝ. И се разплаквам.

— Недей — възпира ме тя. — Ще ти се разтече гримът. Пък и няма време. Съберете се малко — казва тя на двете жени на канапето с обичайната си властна безцеремонност и както обикновено, ѝ се разминава.

— И бездруго почивката ми свърши — казва едната жена, която е облечена с бебешко син корсет с жартиери и бели чорапи. Изправя се и се ръкува с мен: — Добре дошла.

Другата жена послушно се отмества и двете с Мойра сядаме. Първата ни работа е да си събуем обувките.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — пита ме тя тогава. — Не че не се радвам да те видя, но не е добре за теб. Къде сгази лука? Да не си се присмяла на чурката му?

Вдигам очи към тавана.

— Има ли бръмбари? — питам. Предпазливо търкам очи с върховете на пръстите си. По тях остава черно.

— Сигурно — казва Мойра. — Искаш ли цигара?

— Страшно много.

— Ей — обръща се тя към жената до себе си, — дай една цигара.

Жената ѝ подава охотно — Мойра още умее майсторски да шушка хората. Усмихвам се.

— От друга страна, може и да няма — отбелязва Мойра. — Едва ли им пука какво си говорим. Вече са чували повечето неща, пък и оттук се излиза само в черен микробус. Сигурно го знаеш обаче, след като си тук.

Придърпвам главата ѝ, за да ѝ прошепна в ухото:

— Тук съм временно. Само за тази вечер. Изобщо не трябва да съм тук. Той ме вкара.

— Кой? — прошепва тя в отговор. — Боклукът, с който си? Била съм с него, ужас е.

— Той е моят Командир — обяснявам.

Тя кима.

— Някои го правят, възбужда ги. Все едно се чукат на олтара или нещо подобно — вие нали сте благочестиви съсъди. Харесва им да ви виждат изрисувани. Тъпашка демонстрация на власт.

Не ми беше хрумвало това тълкуване. Прилагам го към Командира, но ми се струва твърде простичко за него, твърде недодялано. Мотивите му със сигурност са по-деликатни. Възможно е обаче суетата да ме кара да мисля така.

— Не ни остава много време — казвам. — Разкажи ми всичко.

Мойра свива рамене.

— Какъв е смисълът? — пита. Но знае, че има смисъл, затова ми разказва.

В общи линии ми каза следното шепнешком. Не го помня съвсем дословно, защото нямаше как да записвам. Попълних празнините, доколкото успях — нямахме много време, затова ми каза само най-главното. Освен това ми го поднесе на два пъти — успяхме да си устроим и втора почивка заедно. Постарах се разказът ми да звучи като нея. Така я пазя жива.

— Зарязах онази дърта вещица Елизабет зад котела, овързана като коледна пуйка. Идеше ми да я убия, наистина си го мислех, но сега се радвам, че не го направих, иначе нещата щяха да са много по-зле за мен. Не можех да повярвам, че толкова лесно се измъкнах от Центъра — с кафявата дреха просто преминах. Не спирах, докато не се изгубих от поглед, все едно прекрасно знам къде отивам. Нямах някакъв грандиозен план, не беше предварително подготвено, както са си помислили, но докато се опитваха да изкопчат истината от мен, си измислих много неща. Така става, когато използват електроди и другите неща. Пет пари не даваш какви ги дрънкаш.

Ходех с изпънати рамене и вирната брадичка, марширувах и се опитвах да реша какво да предприема. Когато разтуриха печатницата, арестуваха много от познатите ми, а допусках, че вече са пипнали и останалите. Сигурна съм, че имаха списък. Глупаво беше да си въобразяваме, че ще продължаваме все така, дори нелегално, дори когато преместихме всичко от офиса по мазетата на хората и в задни стаички. Затова знаех, че не бива да припарвам до някоя от онези къщи.

Имах известна представа къде в града се намирам, но минавах по улица, която не помня да съм виждала преди. По слънцето предположих обаче накъде е север. Все пак имаше някаква полза от скаутските отряди. Мислех да се отправя натам, да опитам да намеря Ярд или Скуеър, или нещо наоколо. Така щях със сигурност да установя къде се намирам. Освен това си помислих, че е по-уместно да се движа към центъра на града, а не да се отдалечавам от него. Щях да изглеждам по-убедително.

Докато сме били в Центъра, бяха поставили още пропускателни пунктове, ама навсякъде. Първият направо ми изкара ума. Завих и най-неочаквано се натъкнах на него. Знаех, че не е добре просто да се завъртя пред очите на всички и да се върна, затова реших да блъфирам като на портата на Центъра — начумерих се, изпънах се като дъска, стиснах устни и гледах право в тях, като че са гнойни рани. Знаеш как гледат Лелите, когато казват „мъж“. Мина по мед и масло, затова направих същото и на останалите пропускателни пунктове.

Само че зверски ми се виеше свят. Разполагах със съвсем малко време, преди да намерят старата кранта и да ударят тревога. Скоро щяха да тръгнат да ме търсят — фалшива Леля, пеша. Опитвах да се сетя за някого, прехвърлях наум познатите си. Накрая се опитах да си припомня каквото успея от списъка с клиентите ни. Бяхме го унищожили, разбира се, отдавна, или по-точно го бяхме разделили помежду си и всяка беше запаметила част от него, преди да го унищожим. Тогава още използвахме пощата, но вече не слагахме логото си върху пликовете. Беше станало твърде опасно.

Опитах да си припомня своята част от списъка. Няма да ти кажа кое име избрах, защото не искам да навличам неприятности на хората, ако вече не е станало. Може и да съм издрънкала всичко, не помниш какво казваш, докато те обработват. Готов си да изръсиш каквото и да е.

Избрах тях, защото са семейна двойка, а при тях е по-безопасно, отколкото при неженените, особено при някой гей. Помнех и обозначението след името им — „кв.“, тоест квакери. За протестните шествия си отбелязвахме и вероизповеданието, ако беше известно. Така можехме да предвидим кой къде ще присъства. Например нямаше смисъл да каним никого, отбелязан с „К“, на протестите за абортите — не че напоследък организирахме много такива. Помнех и адреса им. Изпитвахме се една друга за адресите, важно беше да ги запомним съвсем точно, с пощенския код и всичко останало.

Бях стигнала Мас Авеню и знаех къде се намирам. Знаех къде се намират и те. Вече ме тревожеше нещо друго — ако тези хора видеха Леля да приближава по алеята им, нямаше ли да заключат и да се престорят, че не са у дома? Въпреки това трябваше да опитам, беше единственият ми шанс. Реших, че няма да ме застрелят. Вече беше станало пет часа. Бях изморена от ходене, особено от това войнишко маршируване като Леля, с бастун в задника, а и не бях хапвала нито залък от закуска.

Не знаех обаче, че в онези първи дни съществуването на Лелите и дори на Центъра не е известно на всички. Отначало всичко било тайна, държали го зад бодлива тел. Явно дори тогава не всички са одобрявали случващото се. Затова макар хората да бяха виждали някоя и друга Леля, всъщност не бяха наясно какво правят те. Сигурно са ги мислели за някакви военни медицински сестри. Вече бяха престанали да задават въпроси, освен ако не се налага.

Затова онези хора веднага ме пуснаха да вляза. Жената дойде да отвори. Казах ѝ, че провеждам анкета. Направих го, за да не се изненадва, в случай че някой гледа. Но щом влязох вътре, свалих забрадката и им казах коя съм. Можеха да се обадят в полицията или нещо подобно, съзнавах, че рискувам, но както ти казах, нямах избор. Както и да е, не се обадиха. Дадоха ми някакви дрехи, нейна рокля, и изгорихме униформата на Лелята и пропуска във фурната им. Знаеха, че това трябва да се свърши веднага. Ясно е, че присъствието ми не им допадаше, бяха много напрегнати. Имаха две малки деца, под седем. Разбирах ги.

Отидох до тоалетната — какво облекчение. Имаше вана с пластмасови рибки и всичко останало. После седнах на горния етаж да поиграя с децата и пластмасовите им кубчета, а родителите останаха долу, докато решат как да постъпят с мен. Вече не се страхувах, всъщност се чувствах доста добре. Може да се каже — фаталистично. После жената ми приготви сандвич и кафе, а мъжът каза, че ще ме заведе в друга къща. Не биха рискували да се обадят по телефона.

Другата къща също беше квакерска и се оказа златна мина, защото беше спирка от Нелегалната женизница58. След като първият мъж си тръгна, ме увериха, че ще опитат да ме изведат от страната. Няма да ти кажа как, защото някои от спирките може още да действат. Всеки от тях контактуваше само с още един, винаги следващия по пътя. Има си предимства — по-добре е, в случай че те заловят, но има и недостатъци, защо ако една от спирките бъде унищожена, цялата верига прекъсва, докато не се свържат с някой куриер, който да уреди алтернативен маршрут. Бяха по-добре организирани, отколкото можеш да предположиш обаче. Бяха проникнали в няколко полезни места, едно от които беше пощата. Имаха шофьор с една от онези удобни камионетки. Аз стигнах до моста и до вътрешността на града в пощенски чувал. Казвам ти го, защото малко след това заловиха човека. Свърши на Стената. Научава се за тези неща, тук научаваш много, ще се изненадаш. Командирите сами ни разказват, сигурно си мислят: защо не, няма на кого да кажат, освен да споделят помежду си, а това не се брои.

На думи звучи лесно, но не беше. През повечето време се насирах от страх. Едно от най-трудните неща беше мисълта, че тези хора рискуват живота си за теб, а не са длъжни. Те обаче твърдяха, че го правят по религиозни причини и че не бива да го приемам лично. Донякъде това помагаше. Всяка вечер се молеха безмълвно. Отначало ми беше трудно да свикна, защото ми напомняше за гадостта в Центъра. Направо ми се гадеше, честна дума. Трябваше да положа усилие, да си внуша, че това е нещо съвсем различно. Отначало ми беше адски неприятно, но явно това ги крепеше. В общи линии знаеха какво ги очаква, ако ги заловят. Не подробно, но знаеха. Когато започнаха да показват това-онова по телевизията, съдебните процеси и така нататък.

Беше преди да започнат сериозните сектантски арести. Стига да кажеш, че си някакъв християнин и си женен, оставят те на мира. Първо се бяха насочили към другите. И до голяма степен ги поставиха под контрол, преди да се заловят с всички останали.

Останах в нелегалност може би осем-девет месеца. Местеха ме от едно скривалище в друго, тогава ги имаше много. Не бяха всички квакери, някои дори не бяха религиозни. Бяха просто хора, на които не им харесва как се развиват нещата.

Почти успях да се измъкна. Прекараха ме чак до Салем, после в камион с пилета — до Мейн. Щях да повърна от вонята — някога представяла ли си си какво е да те осере един камион кокошки, до една зашеметени от пътуването? Там смятаха да ме прехвърлят през границата — не с кола или камион, това вече беше станало много трудно, а с кораб, нагоре покрай брега. Не го знаех преди конкретната нощ, никога не ми казваха каква ще е следващата стъпка, докато не дойде моментът. Бяха предпазливи.

Затова не знам какво се е случило. Може би някой се е уплашил или някой отвън е станал подозрителен. Или пък е заради кораба — може би са решили, че онзи тип твърде често пътува с лодката си нощем. По онова време там и навсякъде около границата вече гъмжеше от Очи. Каквото и да беше станало, спипаха ни на излизане от задния вход към пристана. Мен, онзи мъж и съпругата му. Бяха по-възрастни хора, към петдесетте. Той ловял омари, преди да се случи всичко онова с крайбрежния риболов. Не знам какво е станало с тях след това, защото ме откараха в отделен микробус.

Мислех, че това ще бъде краят ми. Или че ще ме върнат в Центъра при Леля Лидия и нейния стоманен кабел. Това ѝ беше приятно, казвам ти. Преструваше се, че следва онези щуротии за „обичай грешника, ненавиждай греха“, но всъщност ѝ беше приятно. Обмислях да приключа със себе си и сигурно щях да го направя, ако имаше начин, но двама от тях бяха при мен отзад в буса, наблюдаваха ме като орли — не говореха много, само седяха и ме гледаха като истукани. Така че нямаше как.

Не се озовахме в Центъра обаче, отидохме другаде. Няма да разказвам подробно какво се случи после. Предпочитам да не говорим за това. Ще кажа само, че не оставиха следи.

Когато приключиха, ми пуснаха филм. Знаеш ли за какво беше? За живота в Колониите. Там в основни линии чистят. По онова време много си падаха по чистенето. Понякога бяха просто трупове след сражение. В градските гета беше най-зле, там се задържат най-дълго, най-много се разлагат. Тези типове не обичат да им се въргалят трупове, страхуват се от чума или нещо такова, затова жените от Колониите идват да ги горят. В други Колонии е още по-зле, там са токсичните отпадъци и радиационните петна. Оцеляваш максимум три години, преди да ти окапе носът и кожата ти да се изопне като гумена ръкавица. Не си правят труда да те хранят много-много, нито ти дават защитно облекло — така им е по-евтино. Пък и повечето работници са хора, от които искат да се отърват. Казват, че има и други Колонии, в които не е толкова зле, защото вършат селскостопанска работа — берат памук, домати, такива неща. Само че онзи филм не беше за тях.

Там има старици — сигурно си се чудила защо вече няма толкова много старици като преди — Прислужници, които са се провалили и трите пъти, и непоправими субекти като мен. Аутсайдери до един. Стерилни са, разбира се. Ако не са, стават след известен престой. Когато не са сигурни, ти правят дребна операция, за да не стават грешки. Мисля, че става дума и за около една четвърт от мъжете в Колониите. Не всички Полови изменници свършват на Стената.

Всички са облечени с дълги дрехи като онези в Центъра, само че сиви. И жените, и мъжете, ако съдя по груповите снимки. Сигурно целта е да деморализират мъжете — като ги принуждават да носят рокли. Мамка му, мен със сигурност би ме деморализирало. Как издържаш? Общо взето, това костюмче повече ми харесва.

След това казаха, че е твърде опасно да ми дадат привилегията да се върна в Червения център. Щяла съм да действам покваряващо. Казаха, че имам избор: това тук или Колониите. Мамка му, само монахиня би избрала Колониите. Така де, не съм мъченица. Още преди години си вързах тръбите, така че дори нямах нужда от операцията. Тук никоя няма здрави яйчници, иначе разбираш какви проблеми щяха да възникват.

И ето ме тук. Дори ти дават крем за лице. Трябва да измислиш начин да дойдеш тук. Остават ти три-четири добри годинки, преди да ти изсъхне сливката и да те изпратят в костницата. Храната не е лоша, има пиячка и наркотици, ако искаш, и работим само нощем.

— Мойра, не говориш сериозно — казвам.

Вече ме плаши, защото в гласа ѝ долавям безразличие, липса на воля. Наистина ли са ѝ причинили това — отнели са нещо важно, сърцевината ѝ? Как да очаквам да продължи живота си с моята представа за смелост, да го изживее, да действа, след като самата аз не мога?

Не искам тя да става като мен. Да се предаде, да се подчини, да спасява кожата си. А понякога се стига до това. Искам да бъде смелчага, авантюристка, героиня, да се сражава сама. Нещо, което на мен ми липсва.

— Не се тревожи за мен — казва. Сигурно се досеща какво мисля. — Още съм тук, виждаш, че съм аз. Както и да е, погледни на нещата така: не е толкова зле, има много жени. Рай на лесбийките, може и така да се нарече.

Дразни ме, демонстрира ми някаква сила и на мен ми става по-добре.

— Позволяват ли ти? — питам.

— Да ми позволяват ли? Мамка му, насърчават го. Знаеш ли как наричат помежду си това място? „При Йезавел“. Лелите смятат, че и бездруго сме прокълнати, вдигнали са ръце от нас, така че няма значение на какъв порок ще се отдадем, ако на Командирите не им пука какво правим в свободното си време. Пък и те се възбуждат, като гледат жени да го правят.

— Ами другите? — питам.

— Ще го кажа така: не си падат много по мъже. — Мойра отново свива рамене. Може би с примирение.

Ето какво бих искала да разкажа. Бих искала да разкажа историята за бягството на Мойра, този път завинаги. А ако не мога да разкажа това, бих искала да мога да разкажа как тя взриви „При Йезавел“ заедно с петдесет Командири вътре. Искам гибелта ѝ да бъде дръзка и зрелищна, но доколкото ми е известно, не се е случило така. Не знам как е умряла, нито дори дали е умряла, защото повече не я видях.

Тридесет и девета глава

Командирът има ключ от стая. Взел го е от рецепцията, докато аз чаках на диванчето на цветя. Показва ми го лукаво. Трябва да се досетя.

Качваме се в стъкленото половин яйце на асансьора, минаваме покрай обраслите с лози балкони. Трябва да се досетя, че и аз съм на показ.

Отключва вратата на стаята. Всичко е същото, съвсем същото като преди, някога. Завесите са същите — на едри цветя в тон с покривката на леглото, оранжеви макове на кралскосин фон, и по-тънките бели, които да спират слънцето; бюрото и нощните шкафчета, безлични, квадратни, лампите, картините по стените: плодове в купа, стилизирани ябълки, цветя във ваза, лютичета и рунянки в тон със завесите. Всичко е същото.

Извинявам се на Командира за минутка и отивам в банята. Ушите ми пищят от пушека, джинът ме изпълва с апатия. Намокрям кърпа и я притискам към челото си. След малко се оглеждам за малките сапунчета в индивидуални опаковки. Има. От онези с циганката, испански.

Вдъхвам уханието на сапун, мириса на дезинфектант, и стоя в бялата баня, заслушана в далечния шум на течаща вода, на тоалетни казанчета. Странно защо се чувствам уютно, като у дома. Има нещо успокоително в тоалетните. Телесните функции поне си останаха демократични. Всички серат, би казала Мойра.

Присядам на ръба на ваната, загледана в хавлиите. Навремето ме възбуждаха. Означаваха равносметката на любовта.

Видях майка ти, каза Мойра.

Къде?, попитах. Новината ме разтърси, стъписа ме. Осъзнах, че съм я смятала за мъртва.

Не лично, а в онзи филм, който ни пуснаха, за Колониите. Беше в близък план, сигурна съм, че беше тя. Беше увита в едно от онези сиви неща, но знам, че беше тя.

Слава богу, казах.

Защо слава богу?, попита Мойра.

Мислех я за мъртва.

По-добре да беше. Би трябвало това да ѝ пожелаеш — да умре.

Не помня кога я видях за последен път. Слива ми се с всички останали пъти — беше по някакъв тривиален повод. Трябва да се е отбила за нещо, влиташе и излиташе от къщи, като че ли аз съм майката, а тя — детето. Все още притежаваше онази напереност. Понякога, докато се местеше, когато тъкмо беше напуснала един апартамент или се нанасяше в друг, използваше моята пералня. Може би беше дошла да вземе нещо назаем — тенджера, сешоар. Имаше този навик.

Не знаех, че ще е последният път, иначе щях да го запомня по-добре. Дори не помня какво си казахме.

Седмица по-късно, след две, след още три, когато положението внезапно много се влоши, опитах да ѝ звънна. Но не вдигна. Не вдигна и когато опитах отново по-късно.

Не ме беше предупредила, че ще заминава някъде, но пък вероятно и не би го направила — невинаги ме предупреждаваше. Имаше си собствена кола и не беше твърде възрастна да шофира.

Накрая се свързах по телефона с управителя на сградата. Каза, че не я е виждал напоследък.

Притесних се. Помислих си, че може да е получила сърдечен удар или инсулт, не беше изключено, макар че, доколкото знаех, не беше болна. Открай време се радваше на чудесно здраве. Все още тренираше на тренажора и ходеше да плува през две седмици. Казвах на приятелите си, че тя сигурно е по-здрава от мен, и може би беше вярно.

С Люк отидохме до града и той принуди управителя да отключи апартамента. Може да е мъртва и да лежи на пода, каза му Люк. Управителят мърмореше за някакво разрешение, но Люк умееше да бъде убедителен. Съвсем ясно даде да се разбере, че няма да чакаме и няма да си тръгнем. Разплаках се. Може би в крайна сметка това свърши работа.

Когато онзи ни отвори вратата, вътре заварихме хаос. Преобърнати мебели, разрязан матрак, преобърнати на пода чекмеджета на бюрото, с разпиляно и натрупано на купчини съдържание. Само че майка ми не беше там.

Ще се обадя в полицията, казах. Бях престанала да плача. Беше ми студено от глава до пети, зъбите ми тракаха.

Недей, възпря ме Люк.

Защо не?, попитах и гневно се вторачих в него. Вече бях ядосана. Той стоеше насред опустошената дневна и само ме гледаше. Пъхна ръце в джобовете си — един от безцелните жестове, които хората правят, когато не знаят как иначе да постъпят.

Просто недей, така ми каза.

Майка ти е екстра, казваше Мойра, докато учехме в колежа. По-късно: майка ти няма спирачки. По-късно: сладурана е.

Не е сладурана, отговарях. Тя ми е майка.

Боже, да видиш моята, казваше Мойра.

Представям си майка си как мете смъртоносни токсини, както преди използвали старици в Русия, за да метат отпадъците. Само че тази мръсотия ще я убие. Не мога да повярвам. Със сигурност нейната напереност, нейният оптимизъм и енергия, липсата на спирачки ще ѝ помогнат да се измъкне. Все ще измисли нещо.

Знам обаче, че не е вярно. Просто прехвърлям отговорността, както правят децата с майките.

Вече съм я оплакала. Но ще го правя отново и отново.

Връщам се обратно тук, в хотела. Тук трябва да бъда. Сега в това голямо огледало под бялата светлина се оглеждам.

Хубавичко, бавно и спокойно. На нищо не приличам. Спиралата пак се е разтекла въпреки намесата на Мойра, лилавеещото червило се е размазало, косата ми е безжизнено отпусната. Повехналите розови пера са претруфени като карнавални кукли, някои от звездовидните пайети са изпопадали. Вероятно още от самото начало, но не съм забелязала. Аз съм плашило — с лош грим и с чужди дрехи, повехнал блясък.

Ще ми се да имах четка за зъби.

Мога да стоя тук и да си мечтая, но времето лети.

Трябва да се върна в къщата преди полунощ, иначе ще се превърна в тиква — или това се отнасяше за каляската? Според календара утре е Ритуалът, затова тази нощ Серина иска да бъде обслужена, а ако ме няма и тя разбере защо, тогава какво?

Този път Командирът чака — чувам го как крачи в стаята. Спира пред вратата на банята, прокашля се с едно театрално „ахам“. Завъртам кранчето на топлата вода, за да покажа, че съм готова или нещо подобно. Трябва да приключвам. Измивам си ръцете. Трябва да се пазя от инерцията.

Когато излизам, той лежи на голямото легло със събути обувки, както забелязвам. Лягам до него, не се налага да ми нарежда. Бих предпочела да не го правя, но ми е приятно да легна, толкова съм изморена.

Най-сетне сами, мисля си. Истината е, че не искам да съм сама с него, не и в легло. Предпочитам и Серина да беше тук. Предпочитам да играя скрабъл.

Мълчанието ми не го възпира.

— Утре, нали? — пита тихо. — Помислих си, че може да избързаме. — Обръща се към мен.

— Защо ме доведохте тук? — питам студено.

Той вече гали тялото ми, от носа до кърмата, както се казва, като котка — по лявата страна и надолу по левия крак. Спира на стъпалото, пръстите му обхващат глезена ми за кратко, като гривна, където е татуировката на брайл, който той разбира, като дамга е. Знак за притежание.

Напомням си, че не е лош човек, че при други обстоятелства дори би ми допаднал.

Ръката му спира.

— Помислих си, че промяната ще ти хареса. — Знае, че не е достатъчно. — Може би като експеримент. — И това не е достатъчно. — Ти каза, че искаш да разбереш.

Сяда, започва да се разкопчава. По-зле ли ще бъде така — лишен от могъществото на дрехите? Останал е по риза, а под нея, за жалост — шкембенце. Туфички косми.

Смъква една от презрамките ми, пъхва другата си ръка сред перата, но нищо не се получава — аз лежа като мъртва птица. Той не е чудовище, мисля си. Не мога да си позволя гордост или отвращение, при тези обстоятелства трябва да се отърсиш от всякакви неща.

— Може би да угасим лампите — предлага Командирът озадачен и несъмнено изненадан. Мярвам го за миг, преди да го направи. Без униформата си изглежда по-дребен, по-възрастен, като нещо изсушено. Проблемът е, че не мога да бъда с него по-различна, отколкото съм обикновено. Обикновено съм инертна. Би трябвало да ни е останало нещо освен това фиаско и безплодие.

Престори се, изкрещявам си наум. Сигурно не си забравила как. Хайде, приключвай, иначе ще отиде цяла нощ. Размърдай се. Разкърши плът, дишай шумно. Най-малкото, което можеш да направиш.