Разказът на Прислужницата

Осма глава

Хубавото време се задържа. Почти като през юни е, когато вадехме летните си рокли и сандалите и отивахме да си купим сладолед във фунийка. На Стената има три нови трупа. Единият е свещеник, все още с черното си расо. Принудили са го да го облече за процеса, макар че свещениците престанаха да носят расо още преди години, когато започнаха първите сектантски войни. В расо се набиваха на очи. На шията на другите две тела са увесени пурпурни табелки: „Полова измама“. Телата им още са с униформата на Пазителите. Сигурно са ги заловили заедно, но къде? В казармата, под душа? Трудно е да се каже. Снежният човек с червената усмивка е изчезнал.

— Време е да се връщаме — казвам на Гленова. Все аз напомням за тези неща. Понякога имам усещането, че ако не го кажа, тя може завинаги да си остане тук. Скърби или злорадства обаче? Още не мога да определя.

Тя се обръща безмълвно, сякаш е на гласово управление, сякаш се движи върху смазани колелца, сякаш е в музикална кутия. Вбесява ме тази нейна грациозност. Вбесява ме покорната глава, сведена като при бурен вятър. А изобщо не духа.

Тръгваме си от Стената, връщаме се по същия път под топлото слънце.

— Прекрасен майски ден — отбелязва Гленова. По-скоро усещам, отколкото виждам как главата ѝ се обръща към мен в очакване на отговор.

— Да — отвръщам и добавям със закъснение: — Хвала!

Навремето, много отдавна, „Мейдей“16 беше сигнал за помощ, по време на една от войните, за които учехме в гимназията. Все ги бърках, но ако внимаваш, ще ги различаваш по самолетите. Всъщност Люк ми обясни за този сигнал за бедствие. „Мейдей“ за пилотите, чийто самолет е улучен, и за корабите — нали и за корабите? — в открито море. Или пък за корабите беше SOS. Иска ми се да можех да проверя някъде. В една от онези войни имаше и нещо от Бетовен17, в началото на победата.

— Знаеш ли откъде идва? — попита ме Люк. — Мейдей?

— Не — отговорих. — Странен избор за сигнал, нали?

Вестници и кафе в неделя сутрин, преди да се роди тя. Тогава още имаше вестници. Четяхме ги в леглото.

— На френски — каза той. — От M’aidez.

Помогнете.

Към нас се движи малко шествие, погребение: три жени с черно прозрачно було на шапката. Опечалените са една Иконосъпруга и две други, също Иконосъпруги, сигурно нейни приятелки. Раираните им рокли изглеждат износени, лицата им също са износени. Някой ден, когато положението се подобри, казва Леля Лидия, няма да се налага никой да бъде Иконосъпруга.

Първата е опечалената, майката — носи малък черен буркан. По размера на съда можеш да познаеш колко голям е бил плодът, когато е пропаднал вътре в нея, когато се е изсипал и е загинал. На два-три месеца, твърде рано, за да се знае дали е Нерожба. По-големите зародиши и онези, които умират при раждане, имат ковчежета.

Спираме в знак на уважение, докато преминат. Дали Гленова чувства същото като мен — остра болка като пронизване в корема. Притискаме сърцата си с ръка, за да покажем на непознатите жени, че им съчувстваме за загубата. Първата ни поглежда начумерено изпод воала си. Една от другите се обръща настрани и плюе на тротоара. Иконосъпругите не ни харесват.

Минаваме покрай магазините и отново стигаме до бариерата, пускат ни да преминем. Продължаваме сред големите къщи, наглед пусти, с оплевени морави. В ъгъла, близо до къщата, където съм назначена, Гленова спира и се обръща към мен.

— Пред Неговите очи — казва тя. Това е подходящият поздрав.

— Пред Неговите очи — отговарям и тя кимва лекичко. Поколебава се, сякаш се кани да каже още нещо, но после се обръща и се отдалечава по улицата. Наблюдавам я. Все едно е собственото ми отражение в огледало, от което се отдалечавам.

На алеята Ник отново лъска автомобила „Буря“. Стигнал е до хромовите части отзад. Полагам ръката си с червена ръкавица върху резето на портата, отварям, побутвам я напред. Портата щраква зад гърба ми. Лалетата околовръст са по-червени от всякога, разтварят се, вече не са като винени чаши, а като потири, напират нагоре, но каква полза? В крайна сметка са празни. Когато остареят, ще се обърнат наопаки, ще се взривят бавно, венчелистчетата им ще се разхвърчат като отломки.

Ник вдига поглед и започва да си подсвирква.

— Добре ли се разходи? — пита ме.

Кимвам, но не отговарям на глас. Не е редно да ме заговаря. Разбира се, някой от тях ще се опита, предупреди ни Леля Лидия. Всяка плът е слаба. Всяка плът е като трева18, поправям я наум. Просто не могат да се сдържат, казва тя, Бог ги е създал такива, но вас е устроил различно. Вие трябва да поставяте границите. По-късно ще получите възмездие.

Съпругата на Командира е извадила стол и седи в градината зад къщата. Серина Джой, ама че глупаво име. Като на помада за изправяне на косата отпреди, от друго време. На шишенцето ще пише „Серина Джой“ и ще има силует на женска глава в розов овал, ограден със златен фестон. При толкова голям избор на имена защо са избрали точно това? И бездруго Серина Джой никога не е било истинското ѝ име, дори навремето. Истинското ѝ име е Пам. Прочетох го в статия за нея в едно новинарско списание много след като за пръв път я видях да пее, докато майка ми спеше в неделя сутрин. Вече беше станала достатъчно прочута, че да ѝ посветят очерк — трябва да е било в „Тайм“ или в „Нюзуик“. Вече беше престанала да пее, изнасяше речи. И много я биваше. Говореше за светостта на дома, за това, че жените би трябвало да си стоят у дома. Самата Серина Джой не го правеше, само изнасяше речи, но представяше този свой неуспех като жертва, която прави в името на всички.

Някъде по това време се опитаха да я застрелят, но вместо нея загина секретарката ѝ, която стояла до Серина. Друг беше поставил бомба в колата ѝ, но тя се взривила твърде рано. Някои хора твърдяха, че самата тя е сложила бомбата в колата си, за да предизвика съчувствие. Дотолкова се разгорещиха страстите.

Двамата с Люк понякога гледахме късните новини. По халати, с нощни шапки. Гледахме напръсканата ѝ с лак коса, истеричните ѝ изблици и сълзите, които все още беше способна да пуска, когато си пожелае, а спиралата се разтичаше черна по бузите ѝ. По онова време се гримираше по-силно. Намирахме я за смешна. Или поне Люк я намираше за смешна. Аз само се преструвах, че съм на същото мнение. Всъщност тя беше малко плашеща. Говореше сериозно.

Вече не държи речи. Не е речовита като преди. Стои си вкъщи, но явно не ѝ понася. Как ли беснее сега, когато думите ѝ се сбъднаха.

Съзерцава лалетата. Бастунчето ѝ е до нея, на тревата. Седи с профил към мен, установявам го с бърз кос поглед, докато минавам покрай нея. Не е редно да я зяпам. Вече не е онзи безукорен профил като на изрязан от хартия силует, лицето ѝ е грохнало, напомня ми за онези градове, построени над подземни реки, където цели улици с къщи се сгромолясват за една нощ във внезапно появили се тресавища, или за въгледобивните градчета, които рухват в мините под тях. Нещо такова трябва да се е случило и с нея, когато е проумяла истинския облик на предстоящото19.

Тя не обръща глава. Изобщо не отбелязва присъствието ми, макар да знае, че съм тук. Личи си, че знае, усещам го като мирис на вкиснато, на старо мляко например.

Не съпрузите, а съпругите трябва да ви държат нащрек, казваше Леля Лидия. Винаги се старайте да си представяте как се чувстват те. Разбира се, те ще ви мразят. Напълно естествено е. Опитайте да проявите съчувствие. Леля Лидия се мислеше за много състрадателна. Старайте се да ги жалите. Да им прощавате, защото не разбират какво правят20. И отново онази треперлива просешка усмивка, примигването като на слепец, въртенето на очите зад стоманените рамки нагоре, към дъното на класната стая, все едно зеленият таван се разтваря и измежду кабелите и дюзите на противопожарната система върху облак пудра „Розова перла“ слиза Бог. Разберете, те са съкрушени жени. Неспособни.

На това място гласът ѝ секваше, тя правеше пауза и аз чувах как край мен се отронва колективна въздишка. Не беше уместно да шумолим или да мърдаме по време на тези паузи — Леля Лидия може и да изглеждаше отнесена, но усещаше всяко трепване. Затова само въздишка.

Бъдещето е в собствените ви ръце, казваше в заключение. Протягаше своите ръце към нас — отколешен жест, едновременно поднасяне на дар и покана да пристъпиш в прегръдката, да приемеш. Във вашите ръце, повтаряше тя и свеждаше очи към своите, сякаш на тях дължи това хрумване. Само че в ръцете ѝ нямаше нищо. Бяха празни. Нашите ръце би трябвало да са пълни с бъдещето, което можеш да обгърнеш, но не можеш да видиш.

Заобикалям към задната врата, отварям я, влизам и оставям кошницата си върху кухненската маса. Масата е изжулена, почистена от брашното, върху решетката изстива днешният хляб, току-що изпечен. В кухнята ухае на мая — носталгичен мирис. Напомня ми за други кухни, които са били мои. Мирише на майки, въпреки че собствената ми майка не печеше хляб. Мирише на мен от предишните времена, когато бях майка.

Предателски мирис, знам, че трябва да го пресека.

Рита е там, седи на масата, бели и реже моркови. Стари моркови, дебели, премръзнали, с прораснали в килера бради. Младите моркови, нежни и свежи, ще се появят чак след седмици. Ножът в ръката ѝ е остър и лъскав, изкусителен. Де да имах такъв нож.

Рита престава да кълца морковите, надига се и почти жадно изважда пакета от кошницата. Няма търпение да види какво съм донесла, макар че винаги се смръщва леко, докато отваря пакетите. Каквото и да купя, все не е напълно доволна. Смята, че би се справила по-добре. Би предпочела тя да пазарува, да купува точно каквото иска, завижда ми за разходката. В тази къща всяка завижда на другата за нещо.

— Имаше портокали — казвам. — В „Мляко и мед“. Още са останали. — Споделям го като дар, иска ми се да спечеля благоразположението ѝ. Видях портокалите още предния ден, но не казах на Рита, защото вчера беше много кисела. — Утре може да купя, ако ми дадеш купони за тях. — Подавам ѝ пилешкото. Днес искаше стек, но нямаше.

Рита изсумтява, не проявява нито задоволство, нито съгласие. Ще си помисли и ще реши, когато прецени, това означава сумтенето. Развързва пакета с пилешкото, разгръща хартията. Бодва месото, раздвижва крилцето, пъхва пръст в кухината, изважда дреболиите. Пилето лежи върху масата без глава и без крака, с настръхнала кожа, все едно му е студено.

— Ден за вана — оповестява Рита, без да ме поглежда.

Кора влиза в кухнята от килера отзад, където държат парцалите и метлите.

— Пилешко — казва тя почти доволно.

— Мършаво е, но ще свърши работа — подмята Рита.

— Нямаше друго — казвам. Рита не ми обръща внимание.

— Според мен е доста едричко — казва Кора. Да не би да се застъпва за мен? Поглеждам дали ще се усмихне, но не, мисли само за храната. По-млада е от Рита, косото слънце от западните прозорци осветява косата ѝ, прибрана назад и разделена на път. Сигурно съвсем до неотдавна е била красива. Има мъничък белег като трапчинка на двете уши — зараснали дупки за обеци.

— Едро, ама кльощаво — казва Рита. — Трябваше да им кажеш — поглежда тя право към мен за пръв път. — Не си от простолюдието.

Има предвид ранга на Командира. Но в другия смисъл, нейния смисъл, ме мисли за простолюдие. Прехвърлила е шейсетте, има категорично мнение за всичко.

Отива на мивката, бързо оплаква ръце под струята, подсушава ги с кърпата. Бяла на сини райета. Кърпите за съдове са си същите като преди. Понякога тези изблици на нормалност ме връхлитат странично като засади. Обикновеното, привичното, напомняне — като ритник. Виждам кърпата за съдове извън контекста и дъхът ми секва. За някои хора в някакъв смисъл нещата не са се променили особено.

— Кой ще я изкъпе? — пита Рита, но Кора, не мен. — Трябва да мариновам тази птица.

— Аз ще го направя по-късно, след като приключа с бърсането на прах — казва Кора.

— Важното е да я измиеш — казва Рита.

Говорят за мен, като че ли не ги чувам. За тях аз съм просто задължение, едно от многото.

Отпращат ме. Вземам кошницата, минавам през вратата на кухнята и по коридора към стоящия часовник. Вратата на дневната е затворена. През витража струи слънце и се разпада на различни цветове на пода: червено, синьо и пурпурно. За миг пристъпвам в тях, протягам ръце и те се изпълват с цветя от светлина. Качвам се по стълбите, лицето ми е далечно, бяло и разкривено в рамката на огледалото в коридора, издуто навън като око под напрежение. Крача по пепеляворозовата пътека в дългия коридор на горния етаж, връщам се в стаята.

Някой стои в коридора, близо до вратата на стаята, в която съм настанена. В коридора е сумрачно, но фигурата е на мъж, с гръб към мен — наднича в стаята, тъмен силует на светъл фон. Познавам Командира, а не би трябвало да е тук. Чува ме, че приближавам, обръща се, поколебава се, тръгва напред. Към мен. Нарушава обичая, какво да правя сега?

Аз спирам, той спира, не виждам лицето му, той ме гледа, какво иска? После той продължава напред, отстъпва встрани, за да не ме докосне, накланя глава, изчезва.

Показано ми е нещо, но какво? Както знаме на непозната държава, което мярваш за миг над извивката на хребета. Може да означава нападение, може да означава преговори, може да отбелязва предел, границата на територия. Сигнали, каквито си дават животните: прихлупени синкави клепачи, прилепнали назад уши, наперен гребен. Блясък от оголени зъби — ама какви ги върши той, по дяволите? Никой друг не го е видял. Дано. Нашествие ли беше това? Влизал ли бе в моята стая?

Нарекох я „моя“.

Девета глава

Е, добре, моята стая. В крайна сметка трябва да има местенце, което да си е мое, дори в тези времена.

Чакам в стаята си, която в момента е чакалня. Когато лягам да спя, е спалня. Завесите още потрепват на ветреца, навън още грее слънце, но не направо през прозореца. Преместило се е на запад. Опитвам се да не разказвам истории, поне не тази история.

Някой е живял в тази стая преди мен. Някой като мен, поне така предпочитам да вярвам.

Открих го три дни, след като ме преместиха тук.

Разполагах с предостатъчно време. Реших да разгледам стаята. Не набързо, както разглеждаш хотелска стая, без да очакваш никакви изненади, отваряш и затваряш чекмеджета, вратичките на шкафчетата, разопаковаш сапунчето, пробваш възглавниците. Дали някога отново ще стъпя в хотелска стая? Как ги пропилях онези стаи, онази свобода от чужди очи?

Привилегия назаем.

Следобед, докато Люк още бягаше от жена си, докато все още бях фантазия. Преди да се оженим и да добия плътност. Винаги пристигах първа, настанявах се в стаята. Не бяха толкова много пъти, но сега ми се струва цяло десетилетие, цяла епоха. Помня как бях облечена, всяка блуза, всеки шал. Крачех в очакване, пусках и спирах телевизора, мацвах си парфюм зад ушите — „Опиум“. В китайско шише, червено със златисто.

Бях напрегната. Как да съм сигурна, че ме обича? Ами ако се окаже просто любовна връзка? Защо изобщо употребяваме думата „просто“? Макар че по онова време мъжете и жените взаимно се пробваха — като дрехи — и отхвърляха онова, което не им е по мярка.

На вратата се чука, отварям с облекчение, с желание. Той беше толкова мимолетен, толкова сгъстен. И въпреки това сякаш нямаше край. След това се излежавахме в онези следобедни легла, прегърнати, потънали в разговор. За възможното, за невъзможното. Какво може да се направи? Въобразявахме си, че имаме такива проблеми. Откъде да знаем, че сме били щастливи?

Сега ми липсват дори самите стаи въпреки отвратителните картини по стените, есенни пейзажи или топящ се върху дърветата сняг, или на жени с носии, с лица като на порцеланови кукли, с турнюри и чадърчета, или клоуни с тъжни очи, или купи с плодове, твърди и мъртви. Чистите кърпи в очакване да бъдат омърсени, кошчетата за смет, зейнали подканващо, привличащи безгрижните отпадъци. Безгрижна. В онези стаи бях безгрижна. Можех да вдигна телефона и щеше да се появи храна на поднос, храна по мой избор. Със сигурност храна, която не е полезна за мен, и напитки. В чекмеджето на нощното шкафче имаше библия, предоставена от някое благотворително дружество, но надали много хора я четяха. Имаше и пощенски картички със снимки на хотела — можеш да ги надпишеш и да ги изпратиш на когото си поискаш. Сега това ми се струва толкова невъзможно, като някаква измислица.

Та така. Разглеждах тази стая, без да бързам. Като хотелска стая, без да я щадя. Не исках да приключа наведнъж, исках да удължа огледа. Мислено разделих стаята на сектори и си позволявах по един сектор дневно. Този щях да обследвам най-подробно: неравната мазилка под тапетите, драскотините по боята на первазите и рамките на прозорците, под най-горния пласт боя, петната върху матрака, защото стигнах дотам да вдигна завивките и чаршафите, като ги отмятах по мъничко, за да ги върна бързо обратно, ако влезе някой.

Петната по матрака. Като изсъхнали венчелистчета. Отдавнашни. Стара любов. В тази стая вече няма друга любов.

Когато съзрях това, доказателството, оставено от двама души за любов или за нещо подобно на любов, може би желание, може би докосване между двама, вече стари и мъртви, отново застлах леглото и легнах. Зареях поглед нагоре към сляпото гипсово око на тавана. Исках да усетя, че Люк лежи до мен. Получавам такива пристъпи от миналото, като припадъци са, като вълна, която ме залива. Понякога са почти непоносими. Какво да се прави, какво да се прави, мисля си. Нищо не може да се направи. И тез, що само чакат, също служат. Дори легнали. Знам защо стъклото на прозореца е нечупливо и защо са свалили полилея. Исках да усетя, че Люк лежи до мен, но нямаше достатъчно място.

Оставих гардероба за третия ден. Първия ден внимателно огледах вратата отвътре и отвън, после стените с месинговите куки — как бяха пропуснали куките? Защо не ги бяха свалили? Защото са твърде близо до пода? Но въпреки това — един чорап, и готово. Има и прът с пластмасови закачалки, на които висят роклите ми, червената вълнена наметка за студено време, шалът. Коленичих, за да огледам пода, и го намерих — дребен надпис, струва ми се съвсем скорошен, издраскан с игла или просто с нокът, в ъгълче, където сянката е най-плътна: Nolite te bastardes carborundorum.

Не знаех какво означава, нито дори на какъв език е. Мислех, че е на латински, но не знаех латински. И все пак беше послание и беше написано, забранено дори само поради този факт, и още не беше открито. Освен от мен, за която беше предназначено. Беше предназначено за следващата.

Приятно ми е да размишлявам над надписа. Приятно ми е да си мисля, че общувам с нея, с непознатата жена. Защото тя е непозната, ако ли пък е позната, никой не ми е споменавал за нея. Приятно ми е да знам, че забраненото ѝ послание е стигнало до мен, до поне един човек, че се е появило на стената на моя гардероб, че съм го открила и прочела. Понякога си повтарям думите. И те ми доставят дребничка радост. Когато си представям жената, която ги е написала, я виждам като своя връстница, може би малко по-млада. Превръщам я в Мойра, каквато беше в колежа, в съседната стая: ексцентрична, жизнерадостна, атлетична, по едно време с велосипед и туристическа раница. С лунички, струва ми се, непристойна, находчива.

Коя ли е била или е тази жена, какво е станало с нея?

Пробвах се с Рита в деня, когато открих посланието.

Коя е била жената в онази стая?, попитах. Преди мен? Ако бях задала въпроса иначе, ако бях казала: Имало ли е жена преди мен в стаята? Може би нямаше да стигна доникъде.

Коя?, попита тя неохотно, подозрително, но пък тя почти винаги разговаря с мен така.

Значи не е била само една. Някои не са издържали цялото назначение, пълните две години. Някои са били отпратени по една или друга причина. Или не са били отпратени, а са си заминали?

Онази жизнерадостната, с луничките, налучквам.

Познаваш ли я?, пита Рита по-подозрителна от всякога.

Познавах я преди, лъжа. Чух, че е била тук.

Отговорът ми е приемлив за Рита. Знае, че има развален телефон, таен обмен на информация.

С нея не се получи, казва.

В какъв смисъл?, питам възможно най-незаинтересовано.

Рита обаче вече е стиснала устни. Тук съм като дете, има неща, които не бива да узнавам. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, казва само.

Десета глава

Понякога си пея наум, нещо тъжно, печално, презвитерианско:

Не знам дали думите са верни. Не помня. Такива песни вече не се изпълняват на публични места, особено ако имат такъв текст. Смятат ги за прекалено опасни. Те са на сектите, поставени извън закона.

И това е забранено. Знам песента от стара касета на майка ми — тя имаше един неблагонадежден и скрибуцащ касетофон, на който можехме да слушаме такива неща. Пускаше го, когато ѝ гостуваха приятели и подпийнеха.

Не си пея така често. Заболява ме гърлото.

В тази къща почти не звучи музика, освен по телевизията. Понякога Рита си тананика, докато меси или бели нещо: безсловесен напев, немелодичен, непонятен. Понякога от дневната долита тънкият глас на Серина от запис, направен много отдавна, който сега тя пуска съвсем тихо, за да не я спипа някой, че го слуша, докато седи, плете и си припомня своята предишна, вече осакатена слава: Алилуя.

По това време на годината е топло. Тези къщи се нагряват на слънцето, изолацията не е добра. Въздухът край мен е застоял въпреки лекото течение, въпреки полъха между завесите. Ще ми се да можех да отворя прозореца докрай. Скоро ще ни позволят да си облечем летните рокли.

Летните дрехи не са разопаковани и висят в дрешника, две са от чист памук, което е за предпочитане пред синтетиката на по-евтините дрехи, но въпреки това в задуха през юли и август се потиш под плата. Поне няма да се притеснявате да не изгорите, казваше Леля Лидия. Как се излагаха на слънце жените навремето! Мажеха се като печено месо на шиш, разголваха раменете и гърба си на улицата, на публични места, и краката, дори чорапи не обуваха. Нищо чудно, че се случваха онези неща. Неща, тази дума използваше за всичко, което намира за толкова отблъскващо, неприлично и ужасно, че устните ѝ не могат да го назоват. За нея успешен беше онзи живот, който избягва нещата, изключва нещата. Такива неща не се случват на свестните жени. Не са полезни за кожата на лицето, ама никак, ще се сбръчкате като сушена ябълка. Само че забравяше едно — вече не ни беше позволено да се грижим за лицата си.

В парка, казваше Леля Лидия, се излежаваха по одеялата, мъже и жени, понякога заедно — на това място се разридаваше, застанала пред нас, без да се крие.

Правя всичко по силите си, казваше. Старая се да ви осигуря най-добрите шансове. Примигваше, светлината беше твърде силна за нея, устните ѝ потрепваха около предните зъби, леко издадени напред, дълги и пожълтели, и ми напомняше за мъртвите мишки, които намирахме на стълбите, докато живеехме в къща, тримата заедно, четирима, ако броим и котката, която ни поднасяше тези дарове.

Леля Лидия притискаше ръка към своята уста като на мъртъв гризач. След минутка я отдръпваше и на мен също ми се доплакваше, задето ми беше напомнила. Поне половината да изяждаше най-напред, казвах на Люк.

Да не мислите, че на мен ми е лесно, казваше Леля Лидия.

Мойра влетява в стаята ми и пуска дънковото си яке на пода. Имаш ли цигари?, пита.

В чантата, отговарям. Обаче нямам кибрит.

Мойра рови в чантата ми. Трябва да изхвърлиш някои от тези боклуци, казва тя. Правя мръснишко парти.

Какво?, питам. Няма смисъл да се опитвам да работя, Мойра няма да го допусне, тя е като котка, която пропълзява по страницата, докато се опитваш да четеш.

Като дамска вечеринка, на която ти демонстрират разни стоки, обаче ще сме само по бельо. Разюздани работи. Дантелени прашки, жартиери, повдигащи сутиени. Намира запалката ми, запалва цигарата, която също е измъкнала от чантата ми. Искаш ли? Подхвърля ми пакета с величествена щедрост, като се има предвид, че е мой.

Страшно ти благодаря, казвам кисело. Ти си луда. Откъде ти хрумна подобно нещо?

Докато работех, за да се издържам в колежа, отговаря Мойра. Имам връзки. Приятелки на майка ми. В предградията много често го правят — започнат ли да им се появяват старческите петна, тутакси си втълпяват, че трябва да смажат конкуренцията. Сексшопове и каквото ти душа иска.

Смея се. Тя винаги ме разсмива.

Но тук?, питам. Кой ще дойде? На кого му е притрябвало?

Никога не е късно да се научи човек, отговаря тя. Хайде де, страхотно ще бъде. Ще се напикаем от смях.

Така ли сме живели тогава? Водехме най-обикновен живот. По правило всички живеят така. Каквото и да се случва, то е обичайно. Дори това сега е обичайно.

Както винаги, живеехме лекомислено. Трудна работа е, не е същото като лекотата на мисълта.

Нищо не се променя мигновено: в постепенно нагряваща се вана ще се свариш до смърт, без дори да усетиш. Разбира се, имаше репортажи по вестниците, появяваха се трупове в канавките или в гората, пребити до смърт или обезобразени хора, жертви на насилие, така се изразяваха, но всичко това се отнасяше за други жени, а мъжете, които го правеха, бяха други мъже. Ние не познавахме такива. Материалите по вестниците за нас бяха просто далечен кошмар, лош сън, споходил други хора. Колко ужасно, казвахме, и наистина беше ужасно, само че някак не го вярвахме. Репортажите звучаха прекалено мелодраматично, бяха от различно измерение, което не се пресичаше с нашия живот.

Ние бяхме хора, за които вестниците не пишеха. Обитавахме празните бели полета около текста. И това ни даваше свобода.

Живеехме в пролуките между отделните истории.

Отдолу, откъм алеята, заработва двигател. В квартала е тихо, няма много движение, затова такива неща се чуват много ясно: автомобилни двигатели, косачки, подрязването на храсти, затръшването на врата. Отчетливо се чува вик или изстрел, ако изобщо някой произвежда такива шумове. Понякога долита далечен вой на сирени.

Присядам на подпрозоречния перваз — твърде тесен, за да бъде удобен. Има твърда възглавничка с избродиран надпис: ВЯРА, с четвъртити букви, оградени с венец от лилии. ВЯРА е в избеляло синьо, а листата на лилиите са в мръсно зелено. Възглавничката преди е използвана другаде, протрита е, но недостатъчно, за да я изхвърлят. Не са догледали.

Способна съм дълги минути, десетки минути, да плъзгам поглед по надписа: ВЯРА. Само това ми дават да чета. Ще си струва ли, ако ме заловят? Не аз съм оставила възглавничката тук.

Двигателят боботи и аз се привеждам напред, дръпвам белите перденца пред лицето си като воал. Полупрозрачни са, виждам през тях. Ако притисна чело до стъклото и погледна надолу, виждам задната половина на „Буря“. Няма никого, но виждам как Ник отива до задната врата на колата, отваря я и застава мирно отстрани. Сега фуражката му не е килната, ръкавите на ризата му са спуснати и закопчани. Не виждам лицето му, защото го гледам отвисоко.

Командирът излиза. Мярвам го само за миг, скъсен в перспектива, крачи към колата. Гологлав е, явно не отива на официално мероприятие. Косата му е прошарена. Посребрена, ако искаш да се изразиш по-любезно. Предният беше плешив, може да се каже, че сегашният е подобрение.

Ако можех да плюя през прозореца или да хвърля нещо, възглавничката например, сигурно щях да го уцеля.

Двете с Мойра, с хартиени торби, пълни с вода. Водни бомби, така ги наричахме. Навеждахме се от прозореца на спалнята си в общежитието и ги пускахме върху главите на момчетата долу. По идея на Мойра. Какво се опитваха да направят те? Да се покатерят по стълба за нещо. За бельото ни.

Навремето общежитието ни е било смесено, още имаше писоари в тоалетните на нашия етаж. Но когато аз живеех там, момчетата и момичетата отново бяха разделени.

Командирът се навежда, влиза в колата и се изгубва от поглед, а Ник затваря вратата. След миг колата дава на заден, потегля по алеята към улицата и се скрива зад плета.

Би трябвало да изпитвам омраза към този човек. Знам, че би трябвало, но не чувствам това. А нещо по-сложно. Не знам как да го нарека. Не е любов.

Единадесета глава

Вчера сутринта ходих на лекар. Заведе ме един Пазител, от онези с червените ленти на ръката, които отговарят за тези неща. Отидохме с червена кола: той отпред, аз отзад. Не ме придружи спътничката ми, в такива случаи съм самичка.

Водят ме на лекар веднъж месечно на преглед: урина, хормони, цитонамазки за онкологията, кръвни изследвания. Също като преди, но вече са задължителни.

Кабинетът на лекаря е в модерна офис сграда. Качваме се с асансьор мълчаливо, Пазителят — с лице към мен. Виждам тила му в черната огледална стена на асансьора. Влизам в лекарския кабинет, а той чака отвън, в коридора, заедно с другите Пазители, седнал на един от столовете, оставени там специално за целта.

В чакалнята има други жени, три, облечени в червено: лекарят е специалист. Тайно се разглеждаме една друга, преценяваме големината на коремите си — дали на някоя ѝ е провървяло? Медицинската сестра въвежда имената ни и номерата на пропуските ни в Компархива, за да провери дали сме тези, които би трябвало да бъдем. Висок е метър и осемдесет, около четиридесетгодишен, с диагонален белег на бузата, седи и печата, дланите му са твърде големи за клавиатурата, пистолетът му още е в кобура през рамо.

Викат ме и аз влизам във вътрешната стая. Бяла и безлична като външната, с изключение на сгъваемия параван. В рамка е опънат червен плат с нарисувано златно Око, а под него — вертикален меч с две увити змии, нещо като дръжка за окото. Змиите и мечът са откъслечни символи, останали от предишни времена.

Напълвам шишенцето, което са ми приготвили в малката тоалетна, събличам дрехите си зад паравана и ги сгъвам върху стола. Лягам гола на масата за преглед върху хартиен чаршаф за еднократна употреба, студен и шумолящ. Придърпвам другия чаршаф, платнения, и завивам тялото си. Над шията ми трети чаршаф виси от тавана. Разделя тялото, за да не може лекарят да вижда лицето ми. Той работи само с торса. Когато съм готова, протягам ръка, опипом намирам лостче от дясната страна на масата и го дръпвам. Някъде е дръннало звънче, но аз не го чувам. След минутка вратата се отваря, в стаята влизат стъпки, чува се дишане. Той може да ме заговаря само в краен случай. Този лекар обаче е разговорлив.

— Как сме? — пита той. Останал му е този речеви тик от минали времена. Чаршафът се повдига от кожата ми, настръхвам от полъха. Студен пръст, в гумена ръкавица и намазан с гел, се плъзва в мен, опипва ме, тършува. Пръстът се отдръпва, пъха се по различен начин, оттегля се.

— Нищо ти няма — отбелязва лекарят по-скоро на себе си. — Боли ли те нещо, сладуранке?

Така ме нарича, „сладуранка“.

— Не — отговарям.

Гърдите ми биват опипани на свой ред в търсене на гнилост, на развала. Дишането се приближава. Надушвам застоял дим, афтършейв, тютюнев прах по косата. После гласът прозвучава съвсем тихичко до главата ми: това е той, издува чаршафа.

— Мога да ти помогна — прошепва.

— Моля?

— Шшшт. Мога да ти помогна. Помагал съм на други.

— Да ми помогнете ли? — питам тихо като него. — Как?

Знае ли нещо, да не би да е виждал Люк, да го е намерил, да може да го върне?

— Ти как мислиш? — пита той едва чуто. Ръката му ли се плъзва нагоре по крака ми?

Свалил е ръкавицата.

— Вратата е заключена. Никой няма да влезе. Никога няма да разберат за това.

Повдига чаршафа. Долната част на лицето му е скрита с бяла марля, такова е правилото. Две кафяви очи, нос, глава с кестенява коса. Ръката му е между краката му.

— Повечето от онези старчета вече са неспособни — казва той. — Или са стерилни.

Стъписвам се — изрекъл е забранена дума. Стерилен. Стерилни мъже вече няма, поне не официално. Има само жени, които са плодовити, и жени, които са безплодни, така е по закон.

— Много жени го правят — продължава той. — Искаш бебе, нали?

— Да — отговарям. И е вярно, не питам защо, тъй като знам. Дай ми деца, иначе ще умра. Може да се тълкува най-различно.

— Мека си — казва той. — Време е. Днес или утре, защо да го пропиляваш? Ще отнеме само минутка, сладуранке.

Сигурно така е наричал жена си навремето или още я нарича, но принципно е обобщение. За него всички сме сладуранки.

Поколебавам се. Предлага ми се, предлага ми услугите си, донякъде с риск за самия себе си.

— Ужасно ми е неприятно какво преживявате — промърморва. Искрен е, искрено съчувства, но му е и приятно. Очите му са влажни от състрадание, ръката му се плъзга по тялото ми напрегнато и нетърпеливо.

— Прекалено опасно е — казвам. — Не, не мога.

Наказанието е смърт, но трябва да те заловят на местопрестъплението и с двама свидетели23. Каква е вероятността стаята да се подслушва, кой седи точно пред вратата?

Ръката му спира.

— Помисли си — казва. — Прегледах картона ти. Не ти остава много време. Но животът си е твой.

— Благодаря — отговарям. Трябва да го оставя с впечатлението, че не съм оскърбена, че съм отворена за предложението. Той отдръпва ръка почти лениво, бавно, що се отнася до него, това не е последната му дума. Може да подправи изследванията, да съобщи, че имам рак или че съм безплодна, да направи така, че да ме изпратят в Колониите при Нежените. Не изрича нищо такова, но въпреки това съзнанието за властта му увисва във въздуха, докато ме потупва по бедрото и се отдръпва зад провесения чаршаф.

— Следващия месец — казва.

Отново се обличам зад паравана, ръцете ми треперят. Защо се уплаших? Не съм преминала никаква граница, не съм се доверила никому, не съм поела никакъв риск, в безопасност съм. Ужасява ме изборът. Изходът, избавлението.

Дванадесета глава

Банята е до спалнята. Тапетите са на сини цветчета, незабравки, пердетата са в тон. Има синьо килимче пред ваната, покривка от изкуствена синя кожа върху капака на тоалетната, единственото, което липсва тук от предишните времена, е кукла, под чиято пола е скрито допълнителното руло тоалетна хартия. Отначало в баните ставаха нещастни случаи — порязвания, удавяния. Докато не отстраниха всички дефекти. Кора седи на стол отвън, в коридора, за да не влиза никой друг. В банята, във ваната, сте уязвими, казваше Леля Лидия. Не обясняваше за какво.

Ваната е задължителна, но освен това е и лукс. Лукс е дори само да повдигна тежките бели крилца и булото, просто да докосна косата си с голи ръце. Косата ми вече е пораснала, не е подстригвана. Косата трябва да е дълга, но покрита. Леля Лидия казваше: свети Павел е разпоредил или така, или избръснати24. И се смееше, по-скоро цвилеше, с пристиснато гърло, все едно се е пошегувала.

Кора е напълнила ваната и от нея се надига пара като от купа със супа. Събличам и останалите си дрехи: роклята, бялата риза и фустанелата, червените чорапи, широките памучни панталони. От чорапогащника чаталът загнива, казваше Мойра. Леля Лидия за нищо на света не би произнесла фраза като „чаталът загнива“. Би използвала думата „нехигиеничен“. Тя държеше всичко да бъде много хигиенично.

Собствената ми голота вече ми се струва странна. Тялото ми сякаш е демоде. Наистина ли съм носила бански костюм на плажа? Правех го, и то без да се замислям, сред мъже, и не давах пет пари, че краката, ръцете, бедрата или гърбът ми ще бъдат на показ, пред очите на всички. Безсрамно, нескромно. Старая се да не свеждам поглед към тялото си, но не защото е безсрамно или нескромно, а защото не искам да го виждам. Не искам да поглеждам нещо, което ме определя толкова всецяло.

Влизам във водата, лягам, оставям ѝ се. Водата е мека като длани. Затварям очи и тя е с мен, внезапно, без предупреждение, сигурно заради уханието на сапун. Притискам лице към мъхчетата на тила ѝ и вдишвам, бебешка пудра, изкъпана бебешка плът и шампоан, лек мирис на урина. Тя е на тази възраст, докато съм във ваната. Връща се при мен на различни години. Така разбирам, че не е призрак. Ако беше призрак, щеше винаги да е на една и съща възраст.

Един ден, когато беше на единайсет месеца, точно преди да проходи, някаква жена я отвлече от количката в супермаркета. Беше събота, когато с Люк пазарувахме за седмицата, защото и двамата работехме. Тя седеше на бебешките седалки, каквито имаше Тогава в количките по супермаркетите, с отвори за крачетата. Беше относително спокойна и аз се бях обърнала с гръб, в сектора с котешката храна, струва ми се, а Люк беше в другия край, на месния щанд, не се виждаше. Обичаше да избира месото, което ще консумираме през седмицата. Твърдеше, че мъжете се нуждаят от повече месо от жените, че това не е суеверие и че той не е някакъв глупак — имало проучвания по въпроса. Има известни разлики, казваше той. Обичаше да го повтаря, като че ли аз се опитвах да докажа, че няма. Най-често го повтаряше в присъствието на майка ми. Обичаше да я дразни.

Чух я как се разплака. Обърнах се и я видях да се отдалечава надолу по пътеката в обятията на жена, която виждах за пръв път. Разкрещях се, спряха жената. Трябва да е била около трийсет и пет годишна. Плачеше и настояваше, че това е нейното бебе, че Бог ѝ го е дал, че ѝ го е изпратил като знак. Дожаля ми за нея. Управителят на магазина ми се извини и я задържа, докато пристигне полицията.

Просто е луда, каза Люк.

Тогава реших, че е единичен случай.

Тя избледнява, не мога да я задържа при себе си, вече я няма. Може би не. Може би наистина е призрак в съзнанието ми, призрак на мъртво момиченце, умряло петгодишно. Помня снимките, които имахме някога — тя в обятията ми, обичайните пози, майка и бебе, поставени на сигурно място в рамки. Зад затворените си клепачи се виждам, каквато съм сега, седнала до отворено чекмедже или скрин в мазето, където са прибрани бебешките дрешки, кичурче коса в плик, отрязано, когато тя беше на две, белезникаворусо. После потъмня.

Тези неща, дрешките и косата, вече не са при мен. Какво ли е станало с всичко това? Ограбено, захвърлено, отнесено. Конфискувано.

Свикнах да се справям без много неща. Ако имате много вещи, казваше Леля Лидия, привързвате се прекалено силно към материалния свят и забравяте духовните ценности. Трябва да възпитате у себе си нищета на духа. Блажени са кротките25. Не продължаваше нататък, изобщо не споменаваше наследяването на земята.

Лежа, галена от водата, до несъществуващо отворено чекмедже и си мисля за момиченце, което не умря на пет годинки, което още съществува някъде, но не за мен. А аз съществувам ли за нея? Дали не съм снимка някъде в тъмата дълбоко в съзнанието ѝ?

Сигурно са ѝ казали, че съм умряла. Това може да се очаква от тях. Твърдяха, че така ще ѝ бъде по-лесно да се приспособи.

Сега трябва да е на осем. Попълнила съм изгубеното време, знам колко е изминало. Имаха право, по-лесно е да я мисля за мъртва. Така не тая надежда, нито правя напразни усилия. Защо да си блъскате главата в стената, казваше Леля Лидия. Понякога се изразяваше много образно.

— Не разполагам с цял ден — разнася се гласът на Кора пред вратата. Така е, не разполага. Не бива да я лишавам от времето ѝ. Насапунисвам се, натърквам се с четката и с парчето пемза изстъргвам мъртвата кожа. Ей такива пуритански приспособления ни дават. Иска ми се да съм съвсем чиста, дезинфекцирана, без бактерии, като повърхността на Луната. Няма да мога да се измия тази вечер и още цял ден след това. Казват, че това пречи, а защо да се рискува?

Ще ми се да не виждах малката татуировка на глезена си. Четири цифри и едно око, обратен паспорт. Би трябвало да гарантира, че никога няма да се разтворя в друг пейзаж. Твърде важна съм, твърде голяма рядкост, за да стане така. Аз съм национално богатство.

Дръпвам запушалката, подсушавам се, обличам си червения хавлиен халат. Оставям днешната рокля тук, Кора ще я вземе за пране. В стаята отново се обличам. Тази вечер нямам нужда от бялата шапка, защото няма да излизам. Всички в къщата са виждали лицето ми. Слагам обаче червения воал, покривам влажната си коса, главата си, която не е избръсната. Къде гледах онзи филм за жените, коленичили на градския площад, държаха ги, а косите им падаха на кичури? Какво бяха сторили? Сигурно е било много отдавна, защото не помня.

Кора ми носи вечерята покрита, върху поднос. Чука на вратата, преди да влезе. Допада ми заради това. Означава, че според нея още имам лично пространство — така му казвахме преди.

— Благодаря — казвам, поемам подноса от нея и тя ме удостоява с истинска усмивка, но се обръща, без да отговори. Когато сме насаме, се стеснява от мен.

Оставям подноса върху бяла масичка и придърпвам стол към нея. Вдигам капака. Пилешка кълка, преварена. По-добре, отколкото да е кървава — единствения друг начин, по който я приготвя. Рита винаги успява да покаже неприязънта си. Печен картоф, зелен фасул, салата. Компот от круши за десерт. Храната е предостатъчно, но е безвкусна. Здравословна храна. Трябва да приемате витамини и минерали, лукаво въздържано обясняваше Леля Лидия. За да бъдете достоен съсъд. Но без кафе и чай, и никакъв алкохол. Направени са проучвания. Има и хартиена салфетка като по кафенетата.

Замислям се за другите, които нямат. Тук е сърцевината на страната, мен ме глезят, дано Бог ни направи истински признателни, казваше Леля Лидия, или пък беше благодарни? Започвам да се храня. Не съм много гладна тази вечер. Коремът ме боли. Обаче няма къде да изхвърля храната, няма растения в саксии, а не ми се иска да рискувам с тоалетната. От напрежение, това е. Дали да не оставя храната в чинията и да помоля Кора да не ме издава? Дъвча и преглъщам, дъвча и преглъщам, усещам как се потя. В корема ми храната става на бучки, като мокри и изстискани картонени топки.

Долу, в трапезарията, върху голямата махагонова маса сигурно има свещи, бяла покривка, сребро, цветя, чаши за вино с вино в тях. Ще се чува почукването на ножове по порцелана, почукване, когато тя оставя вилицата си с едва чута въздишка, и не докосва половината от храната си. Сигурно ще се извини, че няма апетит. Може и нищо да не каже. Ако каже нещо, той дали ще отговори? Ако тя не каже нищо, дали ще забележи? Как изобщо прави така, че да бъде забелязана? Според мен ѝ е трудно.

Отстрани в чинията има бучка масло. Откъсвам ъгълчето на хартиената салфетка, увивам маслото в него, отнасям го до шкафа и го пъхам в пръстите на дясната обувка от втория си чифт, и преди съм го правила. Смачквам останалата част от салфетката — със сигурност никой няма да си направи труда да я изглади, за да провери дали не липсва парченце. Ще използвам маслото по-късно довечера. Сега не е подходящо да мириша на масло.

Чакам. Настройвам се. Сега тялото ми е нещо, което трябва да бъде настроено, както се настройва инструмент. Трябва да звучи като нещо сътворено, а не родено.