Разказът на Прислужницата

Четиринадесета глава

Когато звънецът заглъхва, слизам по стълбите — безпризорно същество в окото от стъкло, което виси на стената долу. Часовникът с махалото тиктака, отчита времето, стъпалата ми в спретнатите червени обувки отмерват пътя надолу.

Вратата на дневната е широко отворена. Влизам, засега няма никой друг. Не сядам, но заемам мястото си, коленича близо до креслото с табуретката за крака, на което след малко Серина Джой ще се възкачи като на трон, облягайки се на бастунчето си, докато се настанява. Сигурно ще положи длан на рамото ми, за да запази равновесие, като че ли съм мебел. И преди го е правила.

Дневната преди са наричали гостна, а след това приемна. Или може би салон, от онези с паяци и мухи27. Приемна, защото те приемат тук, седнали най-удобно. Други обаче винаги стоят прави. Позата на тялото е важна — дребните неудобства са възпитателни.

Дневната е приглушена, симетрична, такава форма заемат парите, когато застинат. Парите са текли в тази стая с години като през подземна кухина, вкоравявали са се и са се втвърдявали като сталактити. Различните повърхности беззвучно се излагат на показ: сумрачно розовият плюш на дръпнатите завеси, лъскавината на еднаквите столове от осемнайсети век, мекият и тих като кравешкия език китайски килим на прасковенорозови божури, изисканата кожа на стола на Командира, проблясването на бронзовата кутия до него.

Килимът е истински. Някои вещи в стаята са автентични, някои не са. Картините например, и двете на жени, по една от двете страни на камината. Облечени са с тъмни дрехи като изображенията в старата църква, но от по-късно време. Картините вероятно са автентични. Подозирам, че когато Серина Джой се е сдобила с тях, след като ѝ е станало ясно, че трябва да насочи енергията си към неопровержимо домашни дела, явно е смятала да представя дамите за свои предтечи. Или пък картините са били в къщата, когато Командирът я е купил. Няма как да знам тези неща. Тъй или иначе, картините висят, жените са с изпънати гърбове и стиснати устни, гърдите им са пристегнати, лицата — измършавели, бонетата — колосани, кожата им е сивкавобяла, а присвитите им очи закрилят стаята.

Между тях върху полицата над камината има овално огледало, с по два сребърни свещника от двете страни и бял порцеланов купидон между тях, обгърнал с ръце шията на агне. Вкусовете на Серина Джой представляват странна смесица: сурово желание за качество, благи сантиментални копнежи. В двата края на полицата има аранжирани сухи цветя, а ваза с истински нарциси се мъдри върху лакираната масичка до дивана.

В стаята ухае на лимоново масло, на тежък плат, на вехнещи нарциси, на остатъчната миризма от готвено, прокраднала се от кухнята или от трапезарията, и на парфюма на Серина: момина сълза. Парфюмът е лукс, явно тя тайно се снабдява отнякъде. Вдъхвам уханието и си казвам, че би трябвало да съм благодарна. Това е мирисът на незрели девойки, на даровете, които децата дават на майките си за Деня на майката, мирисът на бели памучни чорапи и на бели памучни камизолки, на пудра, на невинна женска плът, още непревзета от окосмяване и кръв. Леко ми се повдига, като че ли съм в закрита кола в топъл и задушен ден заедно с по-възрастна жена, която си е сложила твърде много пудра. Ето това представлява дневната въпреки своята изисканост.

Иска ми се да открадна нещо от тази стая. Иска ми се да взема нещо дребно, кристален пепелник или може би сребърната кутийка за хапчета от полицата над камината, или някое сухо цвете — ще го скрия в гънките на роклята си или в ръкава си с цип, ще го държа там, докато тази вечер свърши, тайно ще го отнеса в стаята си, под леглото или в обувка, или в отвор на твърдата бродирана възглавница. От време на време ще изваждам предмета и ще си го гледам. И ще се чувствам така, все едно имам власт.

Това усещане обаче ще бъде илюзорно и твърде рисковано. Ръцете ми остават, където са, сключени в скута. Долепени бедра, подпъхнати под тялото пети, притискащи тялото ми отдолу. Сведена глава. В устата си усещам вкуса на паста за зъби: изкуствена мента и мазилка.

Чакам да се събере домочадието. Домочадие, ето какво сме ние. Командирът е глава на домочадието. Ние сме неговите чада. Да ни има и почита, докато смъртта ни раздели.

Корабен трюм. Празен.

Първа влиза Кора, после Рита, изтрива ръце в престилката си. И те са извикани със звънеца и никак не им е приятно, имат си друга работа, но трябва всички да присъстват, Ритуалът го изисква. Всички сме задължени да преживеем това по един или друг начин.

Рита ме поглежда нацупено, преди да се шмугне и да застане зад мен. Аз съм виновна, че си губи времето така. Не аз, а тялото ми, ако изобщо има някаква разлика. Дори Командирът се съобразява с неговите прищевки.

Влиза Ник, кима на трите, оглежда стаята. И той заема мястото си зад мен, прав. Толкова е близо, че върхът на ботуша му докосва моето стъпало. Умишлено ли? Умишлено или не, ние се докосваме, два кожени силуета. Усещам как обувката ми омеква, в нея нахлува кръв, тя се стопля, превръща се в кожа. Лекичко отдръпвам стъпало.

— Да беше побързал — казва Кора.

— Бързата работа — срам за майстора — казва Ник. Засмива се, помръдва крак и отново докосва моя. Никой не вижда под разперените поли на роклята ми. Размърдвам се, тук е твърде топло, леко ми се гади от застоялото ухание на парфюм. Отдръпвам стъпалото си.

Чуваме Серина да приближава, слиза по стълбите, върви по коридора, приглушеното почукване на бастунчето ѝ, тупането на здравия крак. Докуцуква до вратата, плъзва поглед по всички ни, брои, но не вижда. Кима на Ник, но не казва нищо. Облякла е една от най-хубавите си рокли — небесносиня, и воал, поръбен с бяла бродерия: цветя и ажур. Дори на тази възраст изпитва желание да се кичи с цветя. Напразно, казвам ѝ мислено с нетрепващо изражение, вече не можеш да ги използваш, пресъхнала си. Цветовете са размножителните органи на растенията. Четох го някъде навремето.

Тя се отправя към фотьойла с табуретката, обръща се, привежда се и се стоварва тежко. Повдига лявото си стъпало върху табуретката, тършува в джоба на ръкава си. Чувам шумоленето, щракването на запалката ѝ, долавям острия мирис на топъл дим, вдишвам го.

— Закъснява, както обикновено — казва тя. Не отговаряме. Разнася се трополене, ръцете ѝ шарят по масичката, после щракване и телевизорът постепенно започва да загрява.

Мъжки хор със зеленикавожълта кожа — цветовете се нуждаят от настройка. Пеят „Църквата в горските дебри“28. „Ела, ела, ела, ела“, пеят басите. Серина сменя канала. Вълни, пъстър зигзаг, какофония от шумове: сателитният канал от Монреал е блокиран. После на екрана се появява свещеник, сериозен, с блеснали тъмни очи, привежда се към нас над катедрата. Напоследък свещениците много приличат на бизнесмени. Серина му отпуска няколко секунди, после прещраква напред.

Няколко празни канала, следват новините. Това е търсила. Обляга се назад, вдъхва дълбоко. Аз обратно — привеждам се напред като дете, на което са позволили да остане до късно с възрастните. Една от хубавите страни на такива вечери, вечерите на церемонията: позволяват ми да гледам новините. Това, изглежда, е неизречено правило в домакинството — ние винаги идваме навреме, той винаги закъснява, Серина винаги ни позволява да гледаме новините.

Каквито са — кой знае дали изобщо има нещо вярно в тях? Може да са стари видеоматериали, или пък да са фалшификация. Така или иначе ги гледам с надеждата да разчета подтекста. Всякакви новини сега са за предпочитане пред липсата на новини.

Най-напред от фронтовата линия. Всъщност не е точно линия — войната като че ли се води на много места едновременно.

Гористи склонове, снимани отвисоко, дърветата са болезнено жълти. Иска ми се тя да нагласи цветовете. В Апалачите, пояснява гласът на коментатора, където Ангелите на Апокалипсиса, Четвърта дивизия, разбиват скривалище на баптистките партизани с помощ от Двайсет и първи батальон на Ангелите на светлината. Показват ни два хеликоптера, черни със сребристи криле, изрисувани отстрани. Под тях избухва група дървета.

Следва близък план на пленник с брадясало и мръсно лице между двама Ангели с техните спретнати черни униформи. Затворник взема цигара, която един от Ангелите му подава, и несръчно я пъха между устните си с вързани ръце. Усмихва се накриво. Говорителят казва нещо, но не чувам: взирам се в очите на този мъж и се опитвам да отгатна какво си мисли. Знае, че камерата го снима — дали усмивката му е проява на предизвикателство, или на покорство? Срамува ли се, че са го заловили?

Винаги ни показват победи, никога поражения. На кого са му притрябвали лоши новини?

Сигурно е актьор.

Отново показват водещия. Държи се благо, бащински, гледа ни от екрана — загорял, с прошарена коса и честни очи с умни бръчици отстрани, нечий съвършен дядо. Равната му усмивка намеква, че всичко, което ни казва, е за наше собствено добро. Скоро всичко ще се оправи. Обещавам ви. Ще има мир. Трябва да ми повярвате. Хайде, по леглата като послушни дечица.

Казва ни онова, което копнеем да повярваме. Много е убедителен.

Съпротивлявам му се. Прилича ми на стара филмова звезда, това си внушавам, с фалшиви зъби и опънато с пластика лице. И въпреки това се накланям към него като хипнотизирана. Само да беше вярно. Само да можех да му повярвам.

Сега ни уверява, че нелегална шпионска мрежа е била разбита от отряд на Очите, който работил с вътрешен информатор. Мрежата изнасяла безценни природни богатства през граница за Канада.

„Петима членове на еретичната секта на квакерите са арестувани — съобщава той и се усмихва безизразно, — очакват се още арести.“

Двамата квакери се появяват на екрана — мъж и жена. Изглеждат ужасени, но се опитват да запазят частица достойнство пред камерата. Мъжът има голямо тъмно петно на челото, воалът на жената е разкъсан и кичури от косата ѝ са се спуснали върху лицето. И двамата са петдесетинагодишни.

На екрана се появява град, отново от въздуха. Преди беше Детройт. Гласът на водещия звучи на фона на артилерийски огън. От силуета на града се издигат стълбове пушек.

„Разселването на синовете на Хам29 продължава по график — уверява ни розовото лице, което отново се е появило на екрана. — Три хиляди са пристигнали тази сутрин в Първа земя на предците30, още две хиляди пътуват натам.“ Как транспортираха толкова много хора наведнъж? С влакове, с автобуси? Не ни показват такива кадри. Първа земя на предците се намира в Северна Дакота. Един бог знае с какво се очаква да се занимават, когато пристигнат. На теория — с фермерство.

На Серина Джой ѝ идва до гуша от новините. Нетърпеливо натиска копчето за смяна на канала и попада на застаряващ дълбок баритон с бузи като празни вимета. „Шептяща надежда“31, това пее. Серина изключва телевизора.

Ние чакаме, часовникът на стената тиктака, Серина пали още една цигара, аз се качвам в колата. Събота сутрин е, септември, все още имаме автомобил. На другите им се е наложило да продадат своите. Името ми не е Фредова, имам си друго име, което никой не използва сега, защото е забранено. Внушавам си, че няма значение, името е като телефонен номер — само другите имат полза от него. Обаче не съм права, всъщност има значение. Пазя в съзнанието си това име като тайна, като съкровище, което ще се върна да изровя някой ден. Представям си името погребано. То притежава аура като амулет, като заклинание, оцеляло от невъобразимо далечно минало. Лежа в тясното си легло нощем, очите ми са затворени, и името кръжи зад очите ми, недостижимо, искри в мрака.

Събота сутрин през септември, нося своето искрящо име. Момиченцето, което вече е мъртво, седи на задната седалка с двете си най-любими кукли и с плюшеното си зайче, окаяно от старост и обич. Всички подробности са ми известни. Сантиментални са, но какво да се прави. Не съм в състояние твърде дълго да мисля за зайчето обаче, не бива да се разплаквам тук, на китайското килимче, вдишвайки дима, който излиза от тялото на Серина Джой. Не тук, не сега, мога да си поплача по-късно.

Тя мислеше, че отиваме на пикник, и наистина има кошница за пикник на задната седалка, до нея, с истинска храна, твърдо сварени яйца, термос и всичко останало. Не искахме тя да знае какво всъщност правим, не искахме да ни издаде неволно, да разкрие нещо, ако ни спрат. Не исках да я товаря с бремето на нашата истина.

Аз съм с туристически обувки, тя е с маратонки. Връзките на маратонките са на сърчица, червени, лилави, розови и жълти. Беше топло за това време на годината, листата вече пожълтяваха на места. Люк караше, аз седях до него, слънцето грееше, небето беше синьо, къщите, покрай които минавахме, изглеждаха успокояващо обикновени, каквито хората ги бяха оставили, потъваха в миналото, изчезваха на мига, сякаш изобщо не са съществували, защото никога повече нямаше да ги видя. Поне така мислех тогава.

Не бяхме взели почти никакъв багаж, не искахме да създаваме впечатлението, че пътуваме надалеч или се местим за постоянно. Носехме фалшивите си паспорти — бяха сигурни, струваха си цената. Не можехме да платим с пари или да ги въведем в Компархива, използвахме други неща, бижута, наследени от баба ми, сбирка пощенски марки, останали от чичото на Люк. В други държави можеш да разменяш тези неща за пари. На границата щяхме да се престорим, че просто преминаваме на еднодневно пътуване — фалшивите визи бяха за един ден. Преди това щях да ѝ дам приспивателното, за да спи, докато преминаваме. Така нямаше да ни издаде. Не може да очакваш от едно дете да лъже убедително.

Пък и не ми се искаше тя да се уплаши, да изпита страха, който вече стягаше мускулите ми, напрягаше гръбнака, изопваше ме цялата до такава степен, че като нищо щях да се пукна, ако ме докоснеше някой. Всеки светофар беше изпитание. Щяхме да пренощуваме в мотел или още по-добре — в колата на някой страничен път, за да няма подозрителни въпроси. На сутринта щяхме да преминем отвъд, да прекосим моста просто ей така, все едно отиваме до супермаркета.

Поемаме по магистралата на север, включваме се в ненатовареното движение. От началото на войната бензинът е поскъпнал и не достига. Минаваме първия пропускателен пункт извън града. Искат само да погледнат разрешителното и Люк се справя отлично. Разрешителното отговаря на паспортите ни — предвидили сме го.

Когато се връщаме на пътя, той стисва ръката ми, поглежда ме. Пребледняла си като платно, казва ми.

Точно така се чувствам: бяла, плоска, тъничка. Чувствам се прозрачна. Веднага ще прозрат истината. И още по-зле, как ще се закрепя за Люк, за нея, след като съм толкова плоска, толкова пребледняла? Имам чувството, че от мен не е останало много. Двамата ще се изплъзнат от обятията ми, сякаш съм от пушек, сякаш съм мираж, който избледнява пред очите им. Никакви такива мисли, би казала Мойра. Ако мислиш за това, ще се случи.

Дръж се, казва Люк. Подкарал е твърде бързо. Адреналинът го е ударил в главата. Запява: „О, прелестно утро!“32.

Дори пеенето му ме тревожи. Предупредили са ни да не изглеждаме прекалено щастливи.

Петнадесета глава

Командирът чука на вратата. Така се полага: приемната е владение на Серина, той трябва да иска позволение, за да влезе. Тя обича да го кара да чака. Дреболия, но в това домакинство дреболиите означават много. Тази вечер обаче тя не получава дори тази възможност, защото още преди Серина Джой да се обади, той влиза в стаята. Може би просто е забравил какво налага протоколът, а може и да го прави умишлено. Кой знае какво му е казала — или не му е казала — на покритата със сребро маса на вечеря? Командирът е с черната си униформа, прилича на охранител в музей. Мъж пред пенсия, сърдечен, но бдителен, убива време. Но само на пръв поглед. После вече изглежда като банков директор от Средния запад със своята старателно загладена прошарена коса, със сериозната си поза и леко приведени рамене. А после и мустаците му, също прошарени, и брадичката му, която не можеш да пропуснеш. Стигнеш ли до брадичката, Командирът заприличва на лице от реклама на водка в лъскаво списание от миналото.

Поведението му е благо, дланите — големи, с дебели пръсти и присвояващи палци, сините му очи са необщителни, измамливо безобидни. Оглежда ни, сякаш съставя опис. Една коленичила жена в червено, една седнала жена в синьо, две в зелено, прави, и един-единствен мъж със слабо лице отзад. Съумява да си придаде озадачен вид, като че ли не си спомня добре как сме се озовали всички там. Като че ли сме вещ, която е наследил, викториански хармониум, и още не е решил какво да прави с нас. Колко струваме.

Кимва неопределено към Серина Джой, която не издава нито звук. Приближава се до личното си голямо кожено кресло, изважда ключа от джоба си и придърпва богато декорираната кутия от кожа и месинг на масичката до креслото си. Пъхва ключа, отваря кутията, изважда Библията — обикновено издание с черна корица и позлатени ръбчета на страниците. Държат Библията под ключ, както мнозина заключват чая, за да не я откраднат слугите. Библията е подривно средство — кой знае какво ще извлечем от нея, ако я докопаме, позволено е той да ни чете от Библията, но ние сами не бива. Обръщаме глава към него в очакване — предстои приказката за лека нощ.

Командирът сяда и кръстосва крака пред погледите ни. Показалците за отбелязване са по местата си. Той разгръща книгата. Прокашля се, сякаш смутен.

— Може ли чаша вода? — пита неопределено в пространството и добавя: — Моля.

Зад мен една от двете, Кора или Рита, напуска мястото си в живата картина и тихо се отправя към кухнята. Командирът седи със сведен поглед. Командирът въздъхва, вади очила за четене със златни рамки от вътрешния джоб на сакото си и ги слага. Сега заприличва на обущар от стара книжка с приказки. Нямат ли край тези негови доброжелателни превъплъщения?

Наблюдаваме го — всеки сантиметър, всяко трепване.

Усещането да си мъж, пред погледа на жени. Сигурно е странно. Да те наблюдават непрекъснато. И да се чудят какво ще е следващото ти действие. Да трепват, когато помръднеш, дори да е съвсем безобидно движение, например пресягане към пепелника. Да те преценяват. Да си мислят: той не може да го направи, няма да го направи, ще трябва да го направи, като че ли е износена или старомодна дреха, която въпреки това трябва да облече, защото няма нищо друго.

Да го преценяват, претеглят, изпробват, докато той самият ги мери, както мериш чорап, на свой израстък, на допълнителен свръхчувствителен палец, неговото пипало, неговото нежно и стълбчато охлювено око, което щръква, разширява се, свива се и отново се прибира, когато го докоснеш по неподходящия начин, а после отново се уголемява, издува се мъничко на върха, пълзи напред като по листо, и навлиза в тях, жадно да види. Да прозре по този начин, чрез това пътуване в мрака, съставен от жени, от жена, зряща в тъмното, докато той слепешката се напъва напред.

Тя го наблюдава отвътре. Всички го наблюдаваме. Единственото, което можем да правим и ненапразно: ако той се поколебае, ако се провали или умре, какво ще стане с нас? Нищо чудно, че той прилича на ботуш: твърд отвън, моделиращ меката плът на новака. Това не е нищо повече от желание. Наблюдавам го от известно време, но той не показва никакви признаци на мекота.

Обаче внимавай, Командире, предупреждавам го наум. Държа те под око. Един погрешен ход, и ще съм мъртва.

И все пак, какъв кошмар да си мъж така.

Каква обичайност.

Какъв ад.

Каква тишина.

Носят му водата, Командирът я изпива.

— Благодаря — казва. Кора се връща на мястото си, шумолейки.

Командирът прави пауза, свежда очи, оглежда страницата. Не бърза, все едно не забелязва присъствието ни. Прилича на човек, който си играе с пържолата в чинията си до прозореца на ресторанта и се преструва, че не забелязва вторачените в него погледи откъм гладния мрак на няма и метър от лакътя му. Ние леко се накланяме към него като метални стружки, привлечени от неговия магнит. Има нещо, което ние нямаме, има словото. А как го пилеехме навремето.

Командирът започва да чете наглед неохотно. Не го бива много. Може би просто е отегчен.

Обичайната история, обичайните истории. Бог — на Адам, Бог — на Ной. „Плодете се и множете се, пълнете земята“33. Следва историята за престарелите и овехтели Рахил и Лия, „дай ми деца; ако ли не, умирам. … Нима аз съм Бог, Който не ти е дал плод на утробата? Тя рече: ето слугинята ми Вала; влез при нея; нека тя роди на скута ми, та и аз да имам деца от нея“34. Чели са ни тези редове всеки ден на закуска, докато седяхме в столовата на бившата гимназия и ядяхме овесена каша със сметана и кафява захар. Получавате най-доброто, нали разбирате, натякваше Леля Лидия. Води се война, всичко е на порцион. Глезли такива, блестяха очите ѝ, все едно се кара на коте. Палава котана.

На обяд ни се полагаха Блаженствата. Блажено това, блажено онова. Пускаха ни ги на запис, така че дори Лелите да не си навличат греха на четенето. Гласът беше мъжки. „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. … блажени милостивите, … блажени кротките.“35 Блажени мълчаливите. Знаех, че това, последното, си го измислят, знаех, че не е вярно и че други пасажи пък са пропуснали, но нямаше как да проверя. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.“36

Никой не казваше кога.

Поглеждам часовника по време на десерта — компот от праскови с канела, както винаги — и търся с очи Мойра на мястото ѝ, през две маси. Вече е тръгнала. Вдигам ръка и ми позволяват да отида. Не го правим прекалено често, и винаги по различно време на деня.

В тоалетната, както обикновено, се запътвам към предпоследната кабинка.

Тук ли си?, прошепвам.

Истинска като този живот и точно толкова грозна, прошепва Мойра в отговор.

Какво си чула?, питам я.

Нищо особено. Трябва да се махна оттук, направо откачам.

Обзема ме паника. Не, не, Мойра, дори не опитвай. Не и самичка.

Ще се престоря на болна. Ще изпратят линейка, виждала съм.

Няма да стигнеш по-далеч от болницата.

Поне ще е промяна. Не съм длъжна да слушам тази дърта вещица.

Ще те открият.

Не се бой, бива ме в това. В гимназията престанах да вземам витамин C и се разболях от скорбут. Не могат да го диагностицират в ранните стадии. После пак започваш да го пиеш и се оправяш. Ще си скрия витамини.

Не, Мойра.

Не можех да понеса мисълта, че няма да бъде тук с мен. За мен.

Изпращат двама придружители в линейката. Само си представи. Сигурни си умират от желание, а нямат право дори да пъхнат ръце в джобовете си, най-вероятно…

Ей, вие, времето изтече, разнася се гласът на Леля Елизабет откъм вратата. Изправям се, пускам водата. През дупката в стената се появяват два от пръстите на Мойра. Само толкова може да се промуши оттам. Докосвам ги със своите пръсти, само за миг, стисвам и пускам.

— И рече Лия: Бог ми даде награда, задето дадох своята слугиня на мъжа си37 — казва Командирът. Отпуска книгата и тя се затваря. Издава звук като захлопването на тапицирана врата, надалеч: просто полъх. Звукът показва колко тънки са страниците, като лукова ципа, намеква как ги усещат пръстите му. Меки и сухи, също като розовата напудрена хартия от едно време, за да не ти блести носът — слагаха листчетата в магазините за свещи и сапун в най-различна форма: на миди, на гъби. Като цигарена хартия. Като паус.

Командирът остава за миг със затворени очи, сякаш е изморен. Работи много. Има много отговорности.

Серина плаче. Чувам я зад гърба си. И не за пръв път. Винаги плаче в нощта на Ритуала. Старае се да не издава звук. Старае се да запази достойнството си пред нас. Тапицерията и килимите заглушават звука, но въпреки това го чуваме съвсем ясно. Ужасно е напрежението между неспособността ѝ да се овладее и опита ѝ да я потисне. Като пръдня в църква. Досмешава ме, както винаги, но не защото го намирам за смешно. Миризмата на плача ѝ ни залива и ние се преструваме, че не обръщаме внимание.

Командирът отваря очи, забелязва, смръщва се, престава да забелязва.

— Сега ще се помолим мълчаливо — нарежда той. — Ще помолим за благословия и за успех във всичките ни начинания.

Свеждам глава и затварям очи. Слушам притаения дъх, почти недоловимите хлипове, клатенето, което се случва зад гърба ми. Колко ли ме мрази тя, казвам си.

Моля се безмълвно: Nolite te bastardes carborundorum. Не знам какво означава, но ми звучи правилно и ще трябва да свърши работа, защото не знам какво друго да кажа на Бог. Не в момента. Не на този етап, както се изразяваха преди. Издрасканият надпис на стеницата на моя гардероб се мержелее пред очите ми, останал от непозната жена с лицето на Мойра. Видях как двама Ангели я изнасят на носилка към линейката.

Какво ѝ е?, питам шепнешком жената до себе си. Въпросът е невинен за всички освен за фанатиците.

Треска, отговаря тя само с устни. Казват, че е апандисит.

Онази вечер вечерях кюфтета и картофени кюфтета. Масата ми беше близо до прозореца, виждах навън и входа. Видях кога линейката се връща, този път без сирена. Един от Ангелите изскочи, поговори с пазача. Пазачът влезе в сградата, линейката остана паркирана, Ангелът беше с гръб към нас, както беше обучен. Две Лели излязоха от сградата заедно с пазача. Заобиколиха към задната част на линейката. Извадиха Мойра и я замъкнаха през портата и нагоре по главното стълбище, прихванали я под мишниците — по една от двете ѝ страни. Трудно ѝ беше да върви. Престанах да се храня, не можех да преглътна. Вече всички от моята страна на масата зяпаха през прозореца. Стъклото беше зеленикаво, с онази телена мрежа, която слагаха от вътрешната страна. Продължавайте си вечерята, нареди Леля Лидия. Отиде да дръпне щората.

Отведоха я в стаята, където преди се бе помещавала научната лаборатория. Никой не пристъпваше прага на тази стая по своя воля. След това Мойра не можеше да ходи седмици наред, стъпалата ѝ бяха толкова подути, че не влизаха в обувките. Винаги започваха с краката — за първа простъпка. Използваха стоманени кабели с разръфани краища. После минаваха на ръцете. Пет пари не даваха какво причиняват на ръцете или на краката ти, дори вредата да е трайна. Не забравяйте, повтаряше Леля Лидия, за нашите цели ръцете и краката ви нямат никакво значение.

Мойра лежеше в леглото си за назидание. Не биваше да опитва, не и с Ангелите, каза Алма от съседната койка. Налагаше се да я носим в час. Крадяхме ѝ пликчета със захар от кафенето и ѝ ги давахме нощем, предавахме си ги от легло на легло. Захарта може би не ѝ трябваше, но само това можехме да откраднем. Да дадем.

Продължавам да се моля, но пред очите ми са стъпалата на Мойра, както изглеждаха, когато я върнаха. Стъпала, които изобщо не приличаха на стъпала. Приличаха на краката на удавник, подпухнали и без кости, само цветът им беше друг. Приличаха на дробове.

О, Господи, моля се. Nolite te bastardes carborundorum.

Това ли си имала предвид?

Командирът се прокашля. Така ни показва, че по негово мнение е време да престанем да се молим.

— Очите на Господ обозряват цялата земя, за да подкрепят онези, чието сърце изцяло му принадлежи — казва той.

Заключителната реплика. Той се изправя. Освобождава ни.

Шестнадесета глава

Ритуалът протича както обикновено.

Лежа по гръб напълно облечена, свалила съм само здравословните бели памучни кюлоти. Ако отворя очи, ще виждам единствено големия бял балдахин над огромното легло на Серина Джой в колониален стил, провесен над нас като провиснал облак, оросен с капчици сребърен дъжд, които, ако се вгледаш в тях по-внимателно, се оказват цветя с четири венчелистчета. Не виждам килима, който също е бял, нито завесите на клонки и застланата тоалетка с четката със сребърен гръб и огледалото. Виждам единствено балдахина, който с въздушната си тъкан и тежките си гънки въплъщава едновременно плътност и ефирност.

Или наподобява корабно платно. Издути платна, така ги наричаха в стихотворенията. Издути. Като издути женски кореми.

Обгръща ни мъглица от „Момина сълза“, хладна, почти мразовита. В тази стая не е топло.

Над мен, близо до горната табла на леглото, е настанена Серина Джой, разкрачена. Аз лежа между тях, главата ми е положена върху корема ѝ, пубисната ѝ кост е в основата на черепа ми, бедрата ѝ ме ограждат. Тя също е напълно облечена.

Моите ръце са вдигнати, тя ги държи — една от нейните държи една от моите. Това би трябвало да означава, че сме една плът, едно същество. А всъщност означава, че тя има контрол над целия процес и над неговия продукт. Ако изобщо има продукт. Пръстените на лявата ѝ ръка се врязват в пръстите ми. Може да е отмъщение, а може и да не е.

Червената ми пола е вдигната около кръста, не по-високо. Отдолу Командирът ме чука. Всъщност чука долната половина на тялото ми. Не го наричам любене, защото той не прави това. Съвкупление също би било невярно, защото се подразбират двама души, а в действителност участва само един. Изнасилване също не е точно — не се случва нищо, за което не съм дала съгласие. Нямах голям избор, но все пак имах някакъв и избрах това.

Затова лежа неподвижно и си представям невидим балдахин над главата си. Помня съвета на кралица Виктория към дъщеря ѝ: „Затвори очи и мисли за Англия.“ Но това не е Англия. Иска ми се той да побърза.

Може би съм луда и това е някаква нова терапия.

Ще ми се да е вярно — поне ще се поправя и всичко това ще изчезне.

Серина Джой стиска ръцете ми, като че ли чукат нея, а не мен, като че ли случващото се е едновременно болезнено и приятно за нея, а Командирът ме чука в маршов ритъм две четвърти, неспирно, като протекло кранче. Отнесъл се е като човек, който си тананика под душа, без да съзнава, че го прави, като човек, който мисли за друго. Сякаш се намира другаде, чака тялото му да приключи и барабани с пръсти по масичката, докато чака. В ритъма му вече се долавя нетърпение. Нима не е фантазията на всеки мъж — две жени едновременно? Така твърдяха преди. Възбуждащо, така казваха.

Случващото се под балдахина на Серина Джой обаче не е възбуждащо. Няма нищо общо със страст, любов, романтика или с каквото и да било от онези понятия, с които се възбуждахме навремето. Няма нищо общо със сексуалното желание, поне за мен, и със сигурност за Серина. Възбудата и оргазмът вече не са необходимост, те биха били проява единствено на фриволност като закачливите жартиери или бенките — излишно разсейване за лекомислените. Старомодни. Странно е, че преди жените са отделяли толкова време и енергия да четат за такива неща, да мислят за тях, да се притесняват за тях, да пишат за тях. Съвсем ясно е, че те са просто развлекателни.

А случващото се не е развлечение, дори за Командира. Работата е сериозна. Командирът също изпълнява дълга си.

Ако отворя очи, дори съвсем мъничко, ще го видя, това не съвсем отблъскващо лице, надвесено над торса ми, няколкото прошарени кичура, паднали на челото, устрема му към неговото вътрешно пътешествие, към онова място, накъдето се е разбързал и което се отдалечава като насън със същата скорост, с която той се доближава към него. Ще видя отворените му очи.

Щеше ли да ми бъде по-приятно, ако той беше по-привлекателен?

Поне беше крачка напред в сравнение с предишния, който миришеше на църковна гардеробна в дъждовен ден, като уста, когато зъболекарят започва работа, като ноздра. Командирът обаче мирише на нафталин или пък това е някаква наказателна разновидност на афтършейв? И защо трябва да носи тази нелепа униформа? Но нима щеше повече да ми допадне неговото бяло, космато и голо тяло?

Забранено ни е да се целуваме. Това прави нещата поносими.

Откъсваш се. Описваш.

Той най-сетне свършва с приглушен стон сякаш от облекчение. Серина Джой, която е сдържала дъха си, въздъхва. Командирът е стоял подпрян на лакти, леко отдръпнат от слетите ни тела, не си позволява да се отпусне върху нас. Отдъхва си за миг, оттегля се, отстъпва назад, вдига ципа си. Кимва, после се обръща, излиза от стаята и затваря вратата пресилено предпазливо, като че ли ние двете сме неговата болна майка. Има нещо комично във всичко това, но не се осмелявам да се засмея.

Серина Джой пуска ръцете ми.

— Вече може да станеш — казва тя. — Стани и излез.

Би трябвало да ме остави да полежа десетина минути с вдигнати върху възглавница крака, за да подобря шансовете. Това би трябвало да е време за мълчалива медитация за нея, но тя не е в настроение. В тона ѝ долавям ненавист, сякаш допирът до моята плът я отвращава и осквернява. Отделям се от тялото ѝ, изправям се, соковете на Командира се стичат по краката ми. Преди да се извърна, я виждам как изпъва синята си поля, стисва крака и остава да лежи в леглото, зареяла поглед в балдахина отгоре, скована и изпъната като чучело.

На коя ѝ е по-зле — на нея или на мен?

Седемнадесета глава

Ето какво правя, когато се връщам в стаята си:

Събличам си дрехите и обличам нощницата.

Търся бучката масло в пръстите на обувката си, където я скрих след вечеря. В шкафа е твърде топло, маслото е полуразтопено. Голяма част е попила по хартиената салфетка, в която съм го увила. Сега ще имам масло в обувката. Не за пръв път, защото когато има масло и дори маргарин, си заделям по мъничко. Утре ще мога да отстраня голяма част от стелката на обувката с бърсалката за баня или с малко тоалетна хартия от тоалетната.

Намазвам маслото по лицето си, втривам го в кожата си. Вече няма лосион или крем за лице, не и за нас. Смята се за суета. Ние сме съсъди, единствено вътрешността на телата ни има значение. Ако ще да стане твърда и набръчкана като черупката на орех. Липсата на крем за ръце е по разпореждане на Съпругите. Не искат да изглеждаме привлекателни. За тях положението и така е достатъчно тежко.

Номера с маслото научих в център „Рахил и Лия“. Червения център, така го наричахме, защото имаше много червено. Предшественичката ми в тази стая, моята приятелка с луничките и красивия смях, явно е правила същото с маслото. Всички го правим.

Докато го вършим, докато намасляваме кожата си, за да я поддържаме мека, таим надежда, че някой ден ще се измъкнем, че отново ще бъдем докосвани с любов и желание. Имаме си свои ритуали, тайни.

Маслото е мазно, ще граняса и аз ще мириша на старо сирене, но поне е био, както казваха преди.

Ето докъде сме изпаднали.

Намаслена, лягам в единичното си легло плоска като препечена филийка. Не мога да заспя. В полумрака се взирам в сляпото гипсово око насред тавана, което ме гледа на свой ред, нищо че не вижда. Не подухва, белите ми пердета са като провиснали превръзки от марля, просветват в сиянието от прожекторите, което озарява тази къща нощем. Или пък е луната?

Отмятам чаршафа, предпазливо ставам, стъпвам безшумно на босите си нозе и както съм по нощница, заставам на прозореца като дете, искам да видя. Луна върху гръдта на пресния сняг38. Небето е ясносиньо, но трудно се вижда заради прожекторите. И все пак по смътното небе наистина плава луна, нова луна, която изпълнява желания, древен каменен къс, богиня, намигване. Луната е камък и небето е пълно със смъртоносни железа, но, Господи, колко е прелестно въпреки всичко.

Мъчително копнея Люк да беше тук. Искам някой да ме прегръща и да мълви името ми. Искам да бъда ценена, както не съм ценена сега. Искам да бъда повече от ценена. Повтарям предишното си име, напомням си какво можех да правя някога, как ме възприемаха околните.

Искам да открадна нещо.

В коридора е пуснато нощното осветление, дългото празно помещение сияе в розово. Поемам по пътеката, пристъпвайки предпазливо с единия крак, после с другия, сякаш съм в гората, крадешком, сърцето ми бие учестено в нощната къща. Не ми е тук мястото. Постъпката ми е категорично противозаконна.

Минавам покрай рибешкото око на стената, мярвам белия си силует, подобното на палатка тяло, разпуснатата по гърба ми коса като грива, блесналия поглед. Правя нещо самостоятелно. Деятелно… Спрежение ли беше това? Напрежение. Иска ми се да открадна нож от кухнята, но не съм готова за това.

Стигам до дневната, вратата е открехната, шмугвам се вътре и отново оставям вратата полуотворена. Дървото проскърцва, но кой е достатъчно близо да чуе? Заставам насред стаята, давам време на зениците си да се разширят като на котка или на сова. Стар парфюм, мирис на прашни платове изпълват ноздрите ми. През пролуките между дръпнатите завеси се процежда леко мъглива светлина от прожектора навън, където несъмнено патрулират двама мъже. Виждала съм ги отгоре, иззад пердетата си, тъмни силуети, като хартиени изрезки. Вече различавам очертанията на предметите, отблясъци: от огледалото, от основите на лампите, от вазите и канапето, подобно на облак в тъмното.

Какво да взема? Нещо, чиято липса няма да усетят. В тъмна доба насред гората, вълшебно цвете. Изсъхнал нарцис, не от сухите цветя. Нарцисите скоро ще бъдат изхвърлени, започват да понамирисват. Заедно със застоялия мирис на парфюма на Серина, с вонята на плетивата ѝ.

Опипом намирам масичката, търся слепешком. Издрънчаване, явно съм катурнала нещо. Намирам нарцисите, хрускави по изсъхналите ръбчета, отпуснати към стеблото, откъсвам с пръсти. Ще го притисна някъде. Под дюшека. Ще го оставя там за следващата жена, за онази, която ще дойде след мен.

Обаче зад мен в стаята има някого.

Чувам стъпките, тихи като моите, проскърцването на същата дъска на пода. Вратата се затваря зад гърба ми с тихо прищракване, светлината секва. Застивам — бялото беше грешка. На лунна светлина съм като сняг, дори в тъмното.

После се разнася шепот:

— Не пищи. Всичко е наред.

Как ли пък не съм се разпищяла, как ли пък не е наред! Извръщам се: силует, само толкова, смътно просветване на скула, лишена от цвят.

Той пристъпва към мен. Ник.

— Какво търсиш тук?

Не отговарям. И той е тук непозволено, тук, с мен, не може да ме издаде. Аз него също, за момента сме като огледала. Той полага длан върху ръката ми, придърпва ме към себе си, устата му е върху моята, какво друго ще се роди от такова отрицание? Без нито една дума. И двамата треперим — колко само ми се иска. В салона на Серина, сред изсъхналите листа, върху китайския килим, слабото му тяло. Напълно непознат мъж. Ще бъде като да се разкрещя, като да застрелям някого. Ръката ми се отпуска, защо не, мога да го разкопчая и после… Твърде опасно е обаче, той го съзнава, отблъскваме се взаимно, немного силно. Твърде много доверие, твърде голям риск, всичко е вече твърде.

— Дойдох да те намеря — казва той едва чуто, почти в ухото ми. Иска ми се да се пресегна, да вкуся кожата му, той ме прави щастлива. Пръстите му помръдват, опипва ръката ми под ръкава на нощницата, сякаш дланта му отказва да послуша гласа на разума. Толкова е хубаво да те докосва някой, да те опипва тъй ненаситно, да се чувстваш толкова ненаситна. Люк, ти знаеш, ти разбираш. Това тук си ти в друго тяло.

Глупости.

— Защо? — питам. Нима и за него е толкова трудно, че е рискувал да ме потърси в стаята ми посред нощ? Замислям се за обесените мъже, провесени на Стената. Едва се държа на крака. Трябва да се измъкна, да се върна на стълбите, преди да се разпадна окончателно. Ръцете му сега са върху раменете ми, мируват, тежки са, притискат ме като горещо олово. За това ли ще умра? Аз съм страхливка, не понасям дори мисълта за болка.

— Той ми поръча — отговори Ник. — Иска да те види. В кабинета си.

— Как така? — питам. Сигурно говори за Командира. Иска да ме види? Какво означава това? Не ми ли се е наситил?

— Утре — едва чуто казва Ник. В тъмния салон двамата се раздалечаваме един от друг бавно, като привлечени от някаква сила, от поток, но и разделени от също толкова силни ръце.

Намирам вратата, завъртам топката, пръстите ми усещат студения порцелан, отварям. Само това мога да направя.