Разказът на Прислужницата

Четиридесет и първа глава

Иска ми се тази история да беше различна. Иска ми се да беше по-цивилизована. Иска ми се да ме показваше в по-хубава светлина, ако не по-щастлива, поне по-активна, не толкова колеблива, не толкова разсеяна от дреболии. Иска ми се да не беше толкова безформена. Иска ми се да ставаше дума за любов или за внезапни прозрения, важни за живота на хората, или дори за залези, птици, дъждовни или снежни бури.

Може би в известен смисъл е за тези неща, но междувременно толкова още се замесиха, толкова много шушукане, толкова много предположения за другите, толкова много непотвърдени клюки, толкова много прокрадване и потайност. Пък и трябва да се издържи толкова много време, тежко като пържена храна или гъста мъгла, а после изведнъж тези червени събития като експлозии по иначе благопристойните, почтени и сомнамбулски улици.

Извинете, че в тази история има толкова много болка. Извинете, че е накъсана като тяло, попаднало в кръстосан огън или разчленено със сила. Но не мога да направя нищо, за да я променя.

Опитах да сложа и някои хубави неща — цветя например, защото закъде без тях?

Въпреки това ми причинява болка да я разказвам отново и отново. Веднъж стига — навремето веднъж не ми ли беше достатъчно? Продължавам обаче с тази тъжна, гладна и срамна история, обезобразена и недъгава, защото в крайна сметка искам да я чуете, както аз бих изслушала вашите истории, ако някога ми се удаде възможност, ако ви срещна или избягате някъде в бъдещето, в рая, в затвор или в нелегалност, на друго място. Общото помежду им е, че не са тук. Като ви разказвам нещо, поне вярвам във вас, вярвам, че сте тук, вярата ми ви създава. Защото разказвайки ви тази история, предизвиквам съществуването ви. Разказвам, следователно съществувате.

Затова ще продължа. Заставям се да продължа. Стигам до частта, която никак няма да ви хареса, защото в нея не се държа добре, но все пак ще се постарая да не пропускам нищо. След всичко изтърпяно заслужавате онова, което съм пропуснала — не е много, но съдържа истината.

Ето я историята.

Връщах се при Ник. Отново и отново, без да знае Серина. Не беше необходимо, нямах извинение. Не го правех заради него, а изцяло заради себе си. Изобщо не си мислех, че му се отдавам, защото какво имах да отдавам? Не се чувствах щедра, а признателна всеки път, когато той ме пускаше да вляза. Не беше длъжен.

За да го правя, станах безразсъдна, поемах глупави рискове. След като прекарвах време с Командира, се качвах горе, както обикновено, но после поемах по коридора, слизах по стълбището на Мартите отзад и минавах през кухнята. Всеки път чувах как вратата на кухнята се затваря зад мен и едва не се връщах — звучеше тъй металически, като миши капан — но не се връщах. Бързо прекосявах няколко метра осветена морава — прожекторите отново бяха пуснати — и очаквах всеки момент да усетя как куршумите ме разкъсват още преди да съм чула свистенето им. Опипом се качвах по тъмното стълбище и се облягах на вратата, а кръвта бушуваше в ушите ми. Страхът е мощен стимулант. После чуках тихичко, просешки. Всеки път очаквах да го няма, дори по-лошо — очаквах да не ме пусне да вляза. Можеше да заяви, че не иска повече да нарушава правилата, да си слага главата в торбата заради мен. Дори по-лошо — да заяви, че вече не проявява интерес. Той не казваше нищо подобно и аз имах чувството, че това е най-невероятната благодат и късмет на света.

Предупредих ви, че нещата са зле.

Ето как става.

Той отваря вратата. По риза е, измъкната от панталона, виси отвън. Държи четка за зъби или цигара, или чаша с нещо. Има си собствени запаси, купени на черно най-вероятно. Винаги държи нещо в ръка, все едно си живее живота, както обикновено, не ме очаква, не ме чака. Може би наистина не ме очаква, не се надява. Може би не си прави труда и не дръзва да си го представя.

— Много ли е късно? — питам.

Той клати глава отрицателно. Вече сме се разбрали, че никога не е твърде късно, но аз проявявам ритуалната любезност да попитам. Така усещам, че владея положението, че имам някакъв избор, че вземам решение, което може да бъде и различно. Той отстъпва настрани, минавам покрай него и той затваря вратата. После прекосява стаята и затваря прозореца. Угася лампата. Вече не говорим много, не и на този етап. Вече съм почти разсъблечена. Оставяме приказките за после.

С Командира затварям очи дори когато го целувам за лека нощ. Не искам да го виждам отблизо. Но сега тук, всеки път, очите ми са отворени. Иска ми се да имаше някаква светлина, може би свещ, затъкната в бутилка, отглас от колеж, но всяко подобно нещо ни излага на огромен риск, затова съм принудена да се задоволя с отблясъците от прожектора, сиянието на земята, което се процежда през белите му пердета, същите като моите. Искам да виждам каквото мога от него, да го попивам с очи, да го запомня, да си го запазя, за да живея с този образ после: очертанията на тялото му, текстурата на плътта му, лъскавата пот по кожата му, издълженото, сардонично лице, което не издава никакви чувства. Трябваше да правя същото и с Люк, да внимавам повече, да се вглеждам в подробностите, в белезите и бенките, във всяка ласка, но не го направих и образът му избледнява. Ден подир ден, нощ подир нощ той се отдалечава, а аз ставам все по-невярна.

Тук бих носила розови пера, пурпурни звезди, ако той поиска, или нещо друго, дори заешка опашка. Само че той не иска подобни глупости. Любим се всеки път, сякаш знаем извън всякакво съмнение, че няма да има следващ път, за никого от двамата, с никой друг, никога. А когато се случва отново, винаги е изненада, допълнение, дар.

Тук с него съм на сигурно място, това е пещера, в която се подслоняваме заедно, докато навън бушува буря. Разбира се, това е илюзия.

Тази стая е едно от най-опасните места, където мога да бъда. Ако ме пипнат тук, няма пощада, но вече пет пари не давам. Защо изобщо му се доверявам така — това само по себе си е безразсъдно. Защо допускам, че го познавам, че изобщо знам нещичко за него и за това какво всъщност прави?

Прогонвам тези смущаващи шушукания. Твърде много говоря. Казвам му неща, които не трябва. Разказвам му за Мойра, за Гленова, не за Люк обаче. Искам да му разкажа за жената в стаята си, онази, която е била там преди мен, но не го правя. Ревнувам от нея. И тя е била тук, в това легло, но не искам да научавам.

Казвам му истинското си име и усещам, че вече съм позната. Държа се като глупачка. Би трябвало да съм по-разумна. Превръщам го в идол, в картонена изрезка.

Той обаче не говори много — никакви намеци повече, никакви шеги. Почти не ми задава въпроси. Наглед е равнодушен към повечето неща, които му разказвам, интересуват го само възможностите, предлагани от тялото ми, макар да ме наблюдава, докато говоря. Наблюдава лицето ми.

Не мога да си представя, че човек, към когото изпитвам такава признателност, е способен да ме предаде.

Никой от двама ни не произнася думата „любов“, нито веднъж. Би означавало да предизвикаме съдбата, би означавало романтика, лош късмет.

Днес има различни цветя — по-сухи, по-определени, цветята от разгара на лятото: маргарити, китайски слънца, изпращат ни по дългия склон на падението. Виждам ги във всички градини, докато се разхождам с Гленова, напред-назад. Почти не я слушам, вече не ѝ вярвам. Нещата, които ми шушука, не са истински за мен. Каква полза имам вече от тях?

Може да ходиш в стаята му нощем, казва тя. Претърси бюрото му. Трябва да има документи, бележки.

Вратата е заключена, промърморвам в отговор.

Ние можем да ти извадим ключ, казва. Не искаш ли да разбереш кой е той, какво прави?

Но Командирът вече не представлява интерес за мен. Дори не се старая да прикривам равнодушието си към него.

Продължавай да правиш всичко точно като преди, предупреждава ме Ник. Нищо не променяй. Иначе ще разберат. Той ме целува. Непрекъснато ме наблюдава. Обещаваш ли? Никакви грешки.

Полагам дланта му върху корема си. Случи се, казвам. Усещам го. След няколко седмици ще съм сигурна.

Знам, че това са блянове.

Той ще те обича до смърт, казва Ник. Тя също.

Но той е твой, казвам. Всъщност ще бъде твой. Искам да бъде.

Не продължаваме този разговор обаче.

Не мога, казвам на Гленова. Много ме е страх. Пък и няма да ме бива, ще ме хванат.

Дори не си правя труда да вложа съжаление в гласа си, толкова мързелива съм станала.

Можем да те измъкнем, уверява ме тя. Можем да извеждаме хора, ако наистина се налага, ако са в опасност. В непосредствена опасност.

Работата е, че аз вече не искам да си тръгвам, да бягам, да прекосявам границата, за да отида на свобода. Искам да съм тук, с Ник, където мога да ходя при него.

И веднага се засрамвам от себе си. Обаче има още нещо. Дори сега усещам, че това признание съдържа в себе си хвалба. Съдържа гордост, защото показва колко изключително, следователно оправдано, е било това за мен. Колко си е струвало. Като разказите за болест и преживявания на прага на смъртта, от които си се възстановил, като разказите за войната. Демонстрират сериозност.

Такава сериозност по отношение на един мъж преди не ми беше по силите.

Понякога бях по-разумна. Не си обяснявах нищо с любовта. Казвах, че съм устроила живота си тук някак. Сигурно така са мислели и жените на първите заселници, и жените, оцелели от войните, ако са имали мъж. Хората са толкова приспособими, би казала майка ми. Удивително е наистина на какво е способен да привикне човек срещу известна компенсация.

Скоро ще е, казва Кора, докато ми подава месечната ми дажба дамски превръзки. Скоро, усмихва ми се тя стеснително, но и многозначително. Дали знае? Дали двете с Рита знаят какви ги върша, как се промъквам по тяхното стълбище нощем? Издавам ли се с мечтателното си изражение денем, с усмивката си без причина, с лекото докосване на лицето, когато си мисля, че не ме гледат.

Гленова е вдигнала ръце от мен. Вече не шушука, говори повече за времето. Не съжалявам. Изпитвам облекчение.

Четиридесет и втора глава

Камбаната звъни, чува се отдалеч. Сутрин е, днес няма да има закуска. Стигаме главната порта и влизаме две по две. Има засилена охрана, специален отряд Ангели с щурмови каски и издути плексигласови визьори отпред, с които изглеждат като бръмбари, с дълги бухалки, с газови оръжия — образували са кордон около Стената. В случай на истерия. Куките на Стената са празни.

Това е окръжно Избавление, само за жени. Избавленията винаги са сегрегирани. Това беше оповестено вчера. Казват само ден по-рано. Нямаш достатъчно време да привикнеш.

Под звъна на камбаната крачим по алеи, навремето пълни със студенти, покрай сгради, където преди са се провеждали лекции, и покрай общежития. Странно е да се върна тук. Отвън като че ли нищо не се е променило, само дето щорите на повечето прозорци са спуснати. Сега сградите са на Очите. Стичаме се на широката поляна пред бившата сграда на библиотеката. Белите стълби са си същите, белият вход не е променен. На тревата е издигната дървена сцена — подобна правеха и всяка пролет някога, за връчването на дипломите. Мисля си за шапките, за пастелните капели на някои майки и за черните тоги на студентите, също за червените. Но сцената не е същата, защото на нея стърчат три дървени кола с примки.

В предната част има микрофон, телевизионната камера е дискретно поставена отстрани.

Била съм на такова събитие само веднъж, преди две години. Няма често женски Избавления. Не са толкова нужни. Напоследък всички сме много примерни.

Не искам да разказвам тази история.

Заемаме местата си в обичайната подредба: Съпругите и дъщерите на дървени столове в задната част, Иконосъпругите и Мартите отстрани и на стълбите на библиотеката, а Прислужниците отпред, където всички ни държат под око. Не сядаме на столове, а коленичим, и този път имаме възглавници, малки, червени плюшени възглавнички, на които не пише нищо, дори ВЯРА.

За късмет времето е хубаво: не е твърде топло, облачно, но светло. Неприятно щеше да е да коленичим в дъжда. Може би затова съобщават в последния момент, за да знаят какво ще бъде времето. Основателна причина като всяка друга.

Коленича върху червената си плюшена възглавничка. Опитвам се да мисля за вечерта, как ще се любя в тъмното, на светлината, отразена от белите стени. Припомням си прегръдката.

Дълго въже се извива като змия пред първия ред възглавнички, покрай втория и назад през редиците столове, лъкатуши като много стара и много мудна река, гледана от въздуха, чак до дъното. Въжето е дебело, кафяво и мирише на катран. Предният му край е завързан и минава нагоре по сцената. Прилича на фитил или на връвчицата на балон.

Отляво на сцената са онези, чието Избавление предстои: две Прислужници, една Съпруга. Необичайно е да има Съпруги, затова против волята си поглеждам към тази с интерес. Искам да разбера каква е простъпката ѝ.

Довели са ги тук преди отварянето на портите. Всички седят на сгъваеми дървени столове като завършващите студенти, които ще получат награда. Ръцете им са в скута, наглед спокойно скръстени. Леко се поклащат, сигурно са им направили инжекция или са им дали хапчета, за да не създават неприятности. Най-добре е церемонията да протече гладко. Дали не са вързани за столовете? Не мога да видя под драперията.

Към сцената вече приближава официалната процесия, изкачват стълбите отдясно: три жени, една Леля отпред и две Избавителки с черните качулки и наметки на крачка зад нея. Зад тях има още три Лели. Шепотът сред нас секва. Трите се обръщат към нас: Лелята и двете Избавителки в черно от двете ѝ страни.

Леля Лидия. От колко години не съм я виждала? Започва да ми се струва, че е просто плод на въображението ми, но ето я тук, малко поостаряла. Имам хубава видимост, забелязвам вдълбаните бръчки от двете страни на носа ѝ, застиналата намръщена гримаса. Очите ѝ примигват, тя се усмихва напрегнато, озърта се наляво-надясно, проверява публиката и вдига ръка да намести забрадката си. Странен и измъчен звук се разнася по озвучителната уредба — тя прочиства гърлото си.

Разтрепервам се. Омразата изпълва устата ми като плюнка.

Слънцето се показва, сцената и нейните обитатели грейват като сцена на Рождество. Забелязвам бръчките под очите на Леля Лидия, бледината на седналите жени, нишките на въжето пред мен на моравата, стръкчетата трева. Има глухарче, точно пред мен, с цвят на яйчен жълтък. Пригладнява ми. Камбаната престава да бие.

Леля Лидия се изправя, заглажда полата си с две ръце и пристъпва към микрофона.

— Добър ден, дами — казва тя и от високоговорителя мигом се разнася силен вой. Невероятно, но факт — откъм нас прозвучава смях. Трудно можеш да сдържиш смеха си — заради напрежението е и заради раздразненото изражение на Леля Лидия, докато нагласява звука. А би трябвало да е тържествено.

— Добър ден, дами — повтаря тя и този път гласът ѝ прозвучава металически и равен. „Дами“, а не „момичета“ заради Съпругите. — Сигурна съм, че всички сте наясно с печалните обстоятелства, заради които сме се събрали тук в тази красива сутрин. Сигурна съм, че бихме предпочели да се занимаваме с друго, поне аз, но дългът ни зове, днес ни зове с женски глас, и в негово име сме тук днес.

Говори така няколко минути, но аз не я слушам. Често съм слушала тази реч или поне подобна на нея: същите баналности, същите лозунги, същите фрази: факлата на бъдещето, люлката на човечеството, задачата пред нас. Трудно ми е да повярвам, че няма да има вежливо ръкопляскане след речта и няма да поднесат сладки и чай на моравата.

Това беше въведението, струва ми се. Сега ще мине по същество.

Леля Лидия тършува в джоба си, вади смачкан лист. Ненужно дълго го разгръща и оглежда. Натрива ни носа, показва ни коя е, принуждава ни да я наблюдаваме, докато чете мълчаливо, докато се перчи с властта си. Непристойно, мисля си. Хайде да приключваме.

— В миналото — подема Леля Лидия, — по традиция Избавленията бяха предшествани от подробно описание на престъпленията, в които са обвинени арестантите. Установихме обаче, че публичното оповестяване, особено ако се излъчва по телевизията, неизбежно бива последвано от изблик, ако мога да се изразя така, от епидемия на подобни престъпления. Затова решихме, че е в интерес на всички да прекратим тази практика. Избавленията ще протичат без излишен шум.

От нашия сектор се надига колективен ропот. Престъпленията на другите са таен език сред нас. Чрез тях показваме на себе си на какво сме способни все пак. Съобщението не е обичайно. Но никой не би заподозрял, гледайки Леля Лидия, която се усмихва и примигва, сякаш я заливат овации. Оставени сме на предположенията си, на мислите си. Първата, която изправят от стола, черните ръкавици я стискат за ръцете: четене? Не, за това само режат едната ръка, и то при трето обвинение. Разюзданост или опит за похищение над живота на Командира ѝ? Или по-скоро над Съпругата на Командира? Това си мислим. Що се отнася до Съпругата, има само едно вероятно престъпление, от което да ѝ дадат Избавление. На нас могат да причиняват почти всичко, но нямат право да ни убиват, поне не според закона. Не и с шишове за плетене или градински ножици, нито с ножове, отмъкнати от кухнята, особено когато сме бременни. Разбира се, може и да е изневяра. Винаги има такава вероятност.

Или опит за бягство.

— Чарлсова — съобщава Леля Лидия. Не я познавам. Извеждат напред жената, пристъпва така, сякаш единствената ѝ мисъл е насочена към това: едното стъпало, другото стъпало, определено е упоена. Устните ѝ са разкривени от изтощена усмивка. Едната половина на лицето ѝ се свива в неовладяно примигване към камерата. Разбира се, никога няма да го покажат, не излъчват на живо. Двете Избавителки връзват ръцете ѝ зад гърба.

Зад гърба си чувам някой да повръща.

Ето затова не ни дават закуска.

— Най-вероятно е Джанин — прошепва Гленова.

Не го виждам за пръв път: бялата торба на главата, настаняването на жената на високо столче, като че ли ѝ помагат да се качи в автобуса, наместват я там, внимателно премятат примката на шията ѝ като дреха, ритват столчето. Чувала съм как край мен се отронва продължителната въздишка, като че ли настъпваш надуваем дюшек, виждала съм как Леля Лидия закрива с длан микрофона, за да заглуши звуците, които се разнасят зад нея, навеждала съм се да докосна въжето пред мен заедно с другите, с две ръце, косместото въже, лепкаво от смолата и нагорещено от слънцето, а после притискам с длани сърцето си, за да демонстрирам единение с Избавителките и съгласието си, съучастието си в смъртта на тази жена. Виждала съм ритащите крака и двете жени в черно, които ги хващат и ги дръпват надолу с все сила. Вместо това впервам очи в тревата. Описвам въжето.

Четиридесет и трета глава

Трите тела висят там, дори с белите торби на главите изглеждат странно изопнати, като пилета, окачени за шията в месарница, като птици с подрязани криле, като птици без полет, като паднали ангели. Трудно е да откъснеш поглед от тях.

Стъпалата им се поклащат под подгъва на роклята, два чифта червени обувки, един чифт сини. Ако не бяха въжетата и торбите, можеше да бъде някакъв танц, балет, уловен от камерата във въздуха. Изглеждат някак изкуствено. Като от шоу. Сигурно Леля Лидия е сложила синята фигура по средата.

— Днешното Избавление приключи — оповестява Леля Лидия по микрофона. — Обаче…

Обръщаме се към нея, слушаме я, наблюдаваме я. Тя умее да подбира паузите си. Вълна преминава през нас, раздвижване. Може би предстои да се случи още нещо.

— Обаче може да се изправите и да застанете в кръг. — Усмихва ни се щедро, великодушно. Ще ни даде нещо. Ще ни обдари. — Хайде, под строй.

Говори на нас, на Прислужниците. Някои от Съпругите вече си тръгват, някои от дъщерите също. Повечето остават, но отзад, не се пречкат, само ще наблюдават. Не участват в кръга. Двама Пазители са пристъпили напред и навиват дебелото въже да не се пречка. Други раздигат възглавничките. Ние вече се събираме на тревата пред сцената, някои се промушват да заемат предни позиции, до средата, много се бутат също толкова енергично, за да застанат в средата, където ще бъдат защитени. Грешка е да се задържаш прекалено очевидно в която и да е група, защото ще бъдеш заклеймена като равнодушна, като недостатъчно ревностна. Трупа се енергия, чува се някакво мърморене, трепет от гняв и готовност. Телата се напрягат, очите грейват още повече, сякаш се прицелват.

Не искам да съм нито отпред, нито отзад. Не съм сигурна какво предстои, но усещам, че няма да е нещо, което искам да видя отблизо. Гленова обаче ме стиска за ръката, дърпа ме със себе си и вече сме на втората редица, пред нас има само тънка преграда от тела. Не искам да гледам, но и не се отдръпвам назад. Чувала съм слухове, на които вярвам само наполовина. Въпреки всичко, което знам, си внушавам: няма да отидат толкова далеч.

— Знаете правилата за Вселинча — казва Леля Лидия. — Чакате да чуете свирката. След това всичко зависи от вас, докато не свирна отново. Ясно ли е?

Откъм нас се разнася звук, безформено съгласие.

— Добре — казва Леля Лидия и кима. Двама Пазители, не които навиха въжето, други, излизат иззад сцената. Наполовина носят, наполовина влачат някакъв мъж помежду си. И той е с униформа на Пазител, но няма шапка и униформата му е изцапана и разкъсана. Лицето му е нарязано и насинено, има дълбоки червеникавокафяви рани, лицето му е подуто и възлесто, брадата му е набола. Не прилича на лице, а на някакъв зеленчук, на смачкана пулпа или грудка, деформиран израстък. Надушвам го дори от мястото си — мирише на изпражнения и на урина. Косата му е руса и пада върху лицето, станала е на клечки от какво? Засъхнала пот?

Наблюдавам го с погнуса. Изглежда пиян. Изглежда като пияница, участвал в сбиване. Защо са довели тук пияница?

— Този мъж е обвинен в изнасилване — оповестява Леля Лидия. Гласът ѝ трепери от ярост и от някакво ликуване. — Преди е бил Пазител, но е осквернил униформата. Злоупотребил е с довереното си положение. Съучастникът му в това отвратително деяние вече е разстрелян. Както знаете, наказанието за изнасилване е смърт. Второзаконие 22:23-2959. Ще добавя, че престъплението засяга две от вас и е извършено под заплаха с оръжие. И че е особено жестоко. Няма да скверня ушите ви с подробности, ще кажа само, че едната жена била бременна и бебето умряло.

Надига се въздишка, неволно стисвам ръце в юмруци. Това вече е прекалено. И бебето след всичко, което преживяваме. Да, изпитвам жажда да пролея кръв, искам да късам, да дълбая, да дера.

Настъпваме, въртим глави, ноздрите ни се разширяват, надушваме смъртта, споглеждаме се, виждаме ненавистта. Разстрелът е бил твърде милостив. Главата на мъжа се поклаща безсилно — изобщо чул ли е какво казва тя?

Леля Лидия изчаква, после се появява тънката ѝ усмивка и тя поднася свирката към устните си. Чуваме я, сребриста и пронизителна, ехо от волейболен мач от много отдавна.

Двамата Пазители пускат ръцете на третия мъж и отстъпват назад. Той се олюлява — упоен ли е? — и пада на колене. Очите му съвсем са се свили насред подутата плът на лицето, като че ли светлината е твърде силна за него. Държали са го на тъмно. Вдига едната си ръка към бузата, сякаш проверява дали още е там. Всичко това става бързо, но изглежда бавно.

Никой не пристъпва напред. Жените го гледат ужасено, като че ли е полумъртъв плъх, който се влачи по пода. Примижава и оглежда кръга от жени. Едното ъгълче на устата му се повдига — невероятно! Усмивка?

Опитвам се да надзърна в него, зад обезобразеното от бой лице, да видя как изглежда всъщност. Сигурно е към трийсетте. Не е Люк.

Но би могъл да бъде, съзнавам го. Би могъл и да е Ник. Знам, че каквото и да е сторил, не мога да го докосна.

Казва нещо. Прозвучава дрезгаво, като че гърлото му е наранено, езикът е набъбнал в устата, но въпреки това го чувам. Казва:

— Аз не…

Тълпата се люшва напред като на рок концерт от отминали времена, когато вратата се отваря, необходимостта ни залива като вълна. Въздухът е нажежен от адреналин, всичко ни е позволено, а това е свобода. Моето тяло също се олюлява, но преди да го връхлети приливът от тела и дрехи, Гленова се промушва между жените пред нас, проправя си път с лакти, отляво, отдясно, и хуква към него. Поваля го на земята, настрани, ожесточено започва да рита главата му един, два, три пъти, силни и болезнени удари с крак, добре прицелени. Разнасят се звуци, стенания, тих стон като вой, викове, и червените тела се люшват напред, а аз вече нищо не виждам, ръце, юмруци и стъпала скриват всичко. Отнякъде се разнася пронизителен писък като на подплашен кон.

Оставам отзад, старая се да остана права. Нещо ме блъсва отзад. Залитам. Когато възстановявам равновесието си и се озъртам, виждам как Съпругите и дъщерите са се навели напред на столовете си върху платформата и наблюдават с интерес. Сигурно оттам виждат по-добре.

Той е станал „то“.

Гленова отново е до мен. Лицето ѝ е изопнато, безизразно.

— Видях какво направи — казвам ѝ. Отново започвам да чувствам: шок, възмущение, гадене. Варварство. — Защо го направи? Ти! Мислех, че ти…

— Не ме гледай — предупреждава ме тя. — Наблюдават ни.

— Пет пари не давам — повишавам тон. Не се сдържам.

— Овладей се — предупреждава ме. Преструва се, че избутва рамото и ръката ми, а приближава лицето си до ухото ми. — Не бъди глупава. Не е никакъв изнасилвач, политически е. Беше един от нас. Ритнах го да изгуби съзнание. Избавих го от страданието. Не знаеш ли какво ще му направят?

Един от нас, мисля си. Пазител. Струва ми се невъзможно.

Леля Лидия отново надува свирката, но те не престават веднага. Двама Пазители се намесват, разпръскват жените от премазаното тяло. Няколко Прислужници лежат на земята, ударени или изритани по погрешка. Има и припаднали. Отдалечават се, залитайки, по двойки и тройки или самички. Изглеждат зашеметени.

— Намерете партньорките си и се подредете — нарежда Леля Лидия по микрофона. Малцина ѝ обръщат внимание. Към нас се приближава жена, която пристъпва, сякаш опипва земята със стъпала в тъмното: Джанин. Има кръв на бузата и на бялата шапка. Усмихва се — весела полуусмивка. Очите ѝ живеят свой живот.

— Здрасти — казва. — Какво правиш? — Държи нещо, стиска го в дясната си ръка. Кичур окървавена коса. Тихо се киска.

— Джанин — казвам, но я оставям да отмине — намира се в свободно падане, напълно е превъртяла.

— Приятен ден — казва тя и отминава покрай нас, към портата.

Поглеждам подире ѝ. Леко се отърва, това си мисля. Не я съжалявам, а би трябвало. Ядосана съм. Не се гордея със себе си за това, нито за каквото и да било. Но нали точно там е въпросът.

Ръцете ми миришат на топъл катран. Искам да се върна в къщата, да отида в банята и да търкам хубавичко със силен сапун и с пумис, да залича всяка следа от този мирис по кожата си. Призлява ми от миризмата.

Но освен това съм гладна. Това е чудовищно, но въпреки това е вярно. Смъртта събужда глада ми. Може би защото съм опустошена, а може би защото така реагира тялото, за да остана жива, да продължа да повтарям неговата най-важна молитва: има ме, има ме. Още ме има.

Искам да си легна, да се любя, веднага. Хрумва ми думата „наслада“.

Мога да изям цял кон.

Четиридесет и четвърта глава

Всичко отново се нормализира.

Как може да намирам това за нормално? Но в сравнение със случилото се сутринта е нормално.

За обяд имаше сандвич със сирене с пълнозърнест хляб, чаша мляко, пръчици целина, компот от круши. Ученически обяд. Изядох всичко, не светкавично, насладих се на вкуса, усетих пищните аромати върху езика си. Сега отивам на покупки както обикновено. Дори го очаквам с нетърпение. Рутината носи известна утеха.

Излизам през задната врата, минавам по пътеката. Ник мие колата, фуражката му е килната настрани. Не ме поглежда. Напоследък избягваме да се гледаме. Ще се издадем дори тук навън, когато никой не ни вижда.

Чакам Гленова на ъгъла. Закъснява. Най-сетне я виждам да приближава — силует в червено и бяло, като хвърчило, крачи отмерено, както са ни учили. Гледам я и отначало не забелязвам нищо. После, когато приближава, решавам, че нещо не е наред. Не изглежда както трябва. Променила се е неузнаваемо — не е ранена, не накуцва. Като че ли се е смалила.

И когато е съвсем наблизо, разбирам какво е. Това не е Гленова.

Има същия ръст, но е по-слаба, а лицето ѝ е сивкаво, не розово. Стига до мен, спира.

— Благословен да е плодът — казва. С изопнато лице и изопнат гръб.

— Да отвори Бог — отговарям. Старая се да прикрия изненадата си.

— Сигурно си Фредова — казва тя. Потвърждавам и двете потегляме. А сега какво, чудя се. В главата ми цари пълен хаос, новината не е добра — какво се е случило с нея, как да узная, без да проявя неуместно силна тревога? Не бива да завързваме приятелства, да се сближаваме. Опитвам да си спомня колко време оставаше на Гленова на сегашното ѝ назначение.

— Хубаво време ни е отредено свише — казвам.

— Приемам го с радост. — Гласът е спокоен, равен, не издава нищо.

Минаваме през първия пропускателен пункт, без да разменим нито дума повече. Тя е мълчалива, аз също. Дали очаква аз да подема нещо, да се издам, или е вярваща и е потънала във вътрешна медитация?

— Гленова е прехвърлена другаде по-рано, така ли? — питам, но знам, че не е така. Видях я едва днес сутринта. Щеше да ми каже.

— Аз съм Гленова — отговаря жената. Съвършено точно. Разбира се, че е, тя е новата, а Гленова, където и да се намира сега, вече не е Гленова. Така и не научих истинското ѝ име. Ето как можеш да се изгубиш в морето от имена. Вече няма да е лесно да я намеря.

Отиваме в „Мляко и мед“ и във „Всяка плът“, където купувам пилешко, а новата Гленова взема килограм и половина хамбургери. Има обичайната опашка. Забелязвам няколко познати жени, кимваме си почти незабележимо, за да си покажем, че сме се разпознали, че съществуваме поне за някого. Пред „Всяка плът“ казвам на новата Гленова:

— Трябва да отидем на Стената.

Не знам какво очаквам от това, може би да изпитам как ще реагира. Трябва да разбера дали е една от нас. Ако е, ако го установим, може би ще може да ми каже какво всъщност се е случило с Гленова.

— Както искаш — отговаря. Безразличие ли е това, или предпазливост?

На Стената висят трите жени от сутринта, все още с роклите и обувките си, все още с белите торби на главата. Ръцете им са развързани и висят сковано отстрани на тялото. Синята е в средата, червените са от двете ѝ страни, но цветовете вече не са толкова ярки, изглеждат избелели, зацапани като на мъртви пеперуди или на тропическа риба, съхнеща на пясъка. Лустрото е изчезнало. Стоим и мълчаливо ги наблюдаваме.

— Това трябва да ни напомня — казва накрая Гленова.

Отначало не отговарям, защото се мъча да отгатна какво иска да каже. Може би има предвид напомняне за несправедливостта и жестокостта на режима. В такъв случай трябва да се съглася. Или има предвид точно обратното — че трябва да правим, каквото ни заръчат, и да не се забъркваме в неприятности, защото в противен случай ще бъдем основателно наказани. Ако има предвид това, трябва да отговоря: „Хвала!“. Гласът ѝ е съвсем безизразен и монотонен, не ми подсказва нищо.

— Да — рискувам.

Тя не отговаря, но с периферното си зрение долавям как нещо бяло се стрелва към мен, като че ли бързо ме е погледнала.

След малко се обръщаме и поемаме дългия път обратно, крачим в еднакъв ритъм, както е позволено, за да изглеждаме в пълен унисон.

Решавам, че трябва да почакам, преди да предприема нещо. Твърде рано е да я притискам, да опипвам почвата. Редно е да почакам една седмица, две седмици, а може би и повече, да я наблюдавам внимателно, да се вслушвам в интонацията ѝ, в изпуснатите думи, както Гленова слушаше мен. Сега, когато Гленова я няма, отново съм бдителна, леността ме е напуснала, тялото ми вече не търси само наслади, а усеща опасност. Не бива да прибързвам, да поемам ненужни рискове. Но трябва да разбера. Сдържам се до последния пропускателен пункт, но там вече не мога да се контролирам.

— Не познавах Гленова много добре — казвам. — Имам предвид предишната Гленова.

— Така ли? — отговаря.

Фактът, че изобщо казва нещо, колкото и да е предпазливо, ме насърчава.

— Познавам я само от май — казвам. Усещам как кожата ми се затопля, как сърцето ми ускорява. Опасно е. Първо, защото е лъжа. Пък и как да стигна до следващата жизненоважна дума? — Някъде към първи май, струва ми се. Мейдей, така го наричаха преди.

— Нима? — пита нехайно, безразлично, заплашително. — Не помня тази дума. Учудена съм, че ти я помниш. По-добре се постарай… — прави пауза, — … да прочистиш съзнанието си от такива неща. — Отново пауза. — От отгласи.

Усещам как мраз прониква под кожата ми като вода. Всъщност тя ме предупреждава.

Не е една от нас. Обаче знае.

Изминавам последните пресечки ужасена. Поредната ми глупост. Дори повече от глупост. Преди не ме притесняваше, но сега разбирам: ако Гленова е заловена, тя може да проговори и за мен наред с други неща. Тя ще проговори. Няма да има друг изход.

Но аз не съм направила нищо, внушавам си, всъщност не съм. Просто знаех. Просто не казах на никого.

Те знаят къде е детето ми. Ами ако я доведат, ако заплашат да ѝ направят нещо лошо? Или действително го направят? Непоносима ми е мисълта какво може да ѝ сторят. Или на Люк, ако са го заловили. Или на майка ми, или на Мойра, на почти всички. Мили Боже, не ме принуждавай да избирам. Няма да го издържа, Мойра беше права за мен. Ще кажа каквото поискат от мен, ще обвиня всеки. Така е, първият писък и дори стенание, и ще стана на желе, ще си призная каквото и да било престъпление и ще увисна на кука от Стената. Наведи глава, повтарях си, и просто издръж. Няма полза.

Така си повтарям по пътя за вкъщи.

На ъгъла се обръщаме една към друга, както обикновено.

— Под Неговите очи — казва новата, заплашителна Гленова.

— Под Неговите очи — отговарям и се старая да звуча ревностно вярваща. Като че ли има някаква полза от подобна комедия, като сме стигнали дотук.

И после тя прави нещо странно. Привежда се напред, така че коравите бели наочници на шапките ни почти се допират, виждам отблизо светлите ѝ сивкави очи, тънката мрежа от бръчици по бузите ѝ, и ми прошепва много бързо с глас като прошумоляването на сухи листа: — Обесила се е. След Избавлението. Видя, че фургонът идва за нея. Така било по-добре.

После се отдалечава от мен надолу по улицата.

Четиридесет и пета глава

За миг застивам, останала без въздух, като че ли някой ме е ритнал.

Значи е мъртва и аз съм в безопасност. Направила го, преди да дойдат. Изпитвам огромно облекчение. Признателна съм ѝ. Тя е умряла, за да живея аз. По-късно ще скърбя.

Освен ако тази жена не ме лъже. Винаги има такава вероятност.

Вдишам дълбоко, издишам, набавям си кислород. Пространството пред мен почернява, после се прояснява. Разбирам защо.

Завивам, отварям портата и за миг задържам ръка върху нея да се успокоя, влизам. Ник е там, мие колата и си подсвирква. Изглежда, се е отнесъл много далеч.

Мили Боже, мисля си, ще направя каквото поискаш. Сега, след като ме избави от опасността, ще се залича, ако това искаш, истински ще се изпразня, ще се превърна в съсъд. Ще се откажа от Ник, ще забравя за другите, ще престана да се оплаквам. Ще приема съдбата си. Ще се пожертвам. Ще се разкая. Ще се отрека. Ще се откажа.

Знам, че не е правилно, но въпреки това си го мисля. Всичко, на което са ни учили в Червения център, всичко, на което съм се съпротивлявала, нахлува в съзнанието ми. Не искам болка. Не искам да танцувам със стъпалата във въздуха, а главата ми да бъде безлик правоъгълник от бял плат. Не искам да съм кукла, увесена на Стената, не искам да съм безкрил ангел. Искам да продължа да живея, под каквато и да е форма. Доброволно се отказвам от тялото си в полза на другите. Те могат да правят каквото искат с мен. Примирила съм се.

За пръв път усещам истинската им сила.

Минавам покрай цветните лехи, покрай върбата, устремила съм се към задната врата. Ще вляза и ще бъда в безопасност. Ще падна на колене, в стаята си, признателно ще изпълня дробовете си със застоялия въздух, с дъх на полир за мебели.

Серина Джой се е показала на главния вход, стои на стълбите. Вика ме. Какво иска? Да не би да ме вика в дневната да ѝ помогна със сивата вълна? Няма да мога да държа ръцете си неподвижно и тя ще надуши нещо. При все това се приближавам към нея, защото нямам друг избор.

Надвиснала е над мен от най-горното стъпало. Очите ѝ горят, нажежено сини на бялата набръчкана кожа. Отмествам поглед от лицето ѝ към земята, към стъпалата ѝ, към върха на бастуна.

— Имах ти доверие — казва тя. — Опитах се да ти помогна.

Все още не вдигам очи към нея. Изпълва ме вина — разкрита съм, но за какво? За кой от греховете си съм обвинена? Единственият начин да открия е да си мълча. Грешка ще е сега да започна да се извинявам за едно или за друго. Мога да издам нещо, за което тя дори не подозира.

— Е? — пита ме. — Нищо ли няма да кажеш?

Вдигам поглед към нея.

— За кое? — успявам да отроня. И веднага прозвучава безочливо.

— Виж — изважда тя свободната си ръка зад гърба. Държи своята наметка, зимната. — Имаше червило — пояснява. — Каква вулгарност, така му казах. — Пуска наметката, но държи още нещо в костеливата си ръка. Хвърля и него. Пурпурните пайети падат, плъзват се по стъпалата като змийска кожа, проблясват на слънцето. — Зад гърба ми — казва тя. — Можеше да ми оставиш поне нещичко. Да не би в крайна сметка да го обичаш? — Вдига бастуна. Решавам, че ще ме удари, но не го прави. — Прибери това отвратително нещо и си върви в стаята. И ти си като другата. Уличница. Ще свършиш по същия начин.

Навеждам се, вземам дрехата. Зад гърба ми Ник е престанал да си свирука.

Иска ми се да се обърна, да хукна към него, да го прегърна. Би било глупаво. Той с нищо не може да ми помогне. И той ще затъне.

Влизам през задната врата в кухнята, оставям кошницата, качвам се горе. Послушна и спокойна.