Разказът на Прислужницата

Четиридесет и шеста глава

Седя в стаята си, на прозореца, чакам. В скута си имам шепа смачкани звезди.

Това може да се окаже последният път, когато ще трябва да чакам. Обаче не искам да знам какво чакам. Какво чакаш?, питаха преди. Което означаваше: побързай. Не очакваха отговор. За какво чакаш е различен въпрос, но аз и за него нямам отговор.

Но не е точно чакане. По-скоро е драматично прекъсване. Но без драматизма. Най-сетне времето съществува.

В немилост съм, обратното на милост. Би трябвало да се чувствам по-зле.

Но се чувствам спокойна, умиротворена, обзета от безразличие. Не позволявай на копелетата да те смажат. Повтарям си го, но за мен не означава нищо. Все едно казвам: не позволявай да има въздух; просто: не позволявай.

Сигурно може да се каже така.

В градината няма никого.

Дали ще вали?

Светлината навън побледнява. Вече е червеникава. Скоро ще се стъмни. Дори вече е по-тъмно. Доста бързо.

Мога да направя няколко неща. Мога да подпаля къщата например. Мога да си направя вързоп от дрехите и от чаршафите и да драсна единствената си скрита клечка. Ако не се разпали, това ще бъде краят. Но ако се разпали, поне нещо ще се случи, някакъв сигнал, който ще отбележи съществуването ми. Няколко пламъка, които лесно се гасят. А междувременно ще се образуват облаци пушек и аз ще умра от задушаване.

Мога да накъсам чаршафите на ленти, да ги усуча на нещо като въже, да вържа единия му край за крака на леглото си и да се опитам да строша прозореца. Който е противоударен.

Мога да отида при Командира, да се свлека на пода с чорлава коса, дето има една дума, да обхвана коленете му, да си призная, да се разплача, да го умолявам. Бих могла да кажа: Nolite te bastardes carborundorum. Не е молитва. Представям си черните му обувки, черни и лъснати до блясък, непроницаеми, непоклатими. Или пък да пъхна шията си в примката от чаршафа, да се завържа за дрешника, да отпусна силно тежестта си силно напред и да се задуша.

Мога да се скрия зад вратата и да я почакам да дойде, да закуцука по коридора, да ми донесе вестта за съответната присъда, наказание, изкупление, да ѝ се нахвърля, да я поваля, да я изритам силно и право в главата. Да отърва от нещастието и нея, и себе си.

Ще ми спести време.

Мога да поема отривисто надолу по стълбите, да изляза от входната врата, да тръгна по улицата и да си придам вид на човек, който знае къде отива, пък да видим докъде ще стигна. Червеното много се набива на очи.

Мога да отида в стаята на Ник над гаража, както вече сме правили. Да се чудя дали той ще ме приюти, или не. Сега, когато наистина имам нужда.

Лениво размишлявам над всички тези неща. Изглеждат ми еднакви. Нито едно не мога да предпочета. Умората се е настанила в тялото ми, в краката и очите. Накрая това те съсипва. Вярата е просто дума, избродирана.

Поглеждам навън към здрача и си представям, че е зима. Вали сняг, лекичко, без никакво усилие, покрива всичко с меки кристали, димната лунна светлина преди дъжд размазва очертанията, заличава цветовете. Измръзването до смърт е безболезнено, така казват, след първата студена тръпка. Полягаш назад в снега като ангел, направен от децата, и заспиваш. Зад себе си усещам присъствието на своята предшественица, на моята двойница, върти се във въздуха под полилея с дрехата си от звезди и пера, птица с прекършен полет, жена, превърната в ангел, която чака да бъде открита. От мен този път. Как можах да си помисля, че съм сама тук? Винаги сме по две. Ела тук, казва ми тя. Изморена съм от тази мелодрама, изморена съм да си мълча. Няма кого да защитаваш, животът ти няма стойност за никого. Искам да свърши.

Чувам черния фургон, докато се изправям. Чувам го, преди да го видя — слял се е със сумрака, изниква от собствения си звук, като че ли изкристализира, като съсирек от нощта. Завива по алеята, спира. Смътно различавам бялото око, двете криле. Сигурно боята е фосфоресцираща. Двама мъже се отделят от фургона, качват се по предните стълби, натискат копчето на звънеца. Чувам звъна, динг-донг, като призрак на жена с козметика, долу в коридора.

Значи предстои и по-лошо.

Пропиляла съм си времето. Трябваше да взема нещата в собствените си ръце, докато имах тази възможност. Трябваше да открадна нож от кухнята, да намеря начин да се добера до шивашката ножица. Имаше и градинска ножица, иглите за плетене, светът е пълен с оръжия, ако ги търсиш. Трябваше да внимавам.

Но вече е твърде късно, вече са стъпили върху прашнорозовия килим на стълбите, тежко и приглушено топуркане, пулсиране на челото. Стоя с гръб към прозореца.

Очаквам непознат, но е Ник — отваря вратата, светва лампата. Не проумявам — освен ако не е един от тях. Винаги има такава възможност. Ник, тайно Око. Мръсната работа се върши от мръсни хора.

Боклук такъв, мисля си. Отварям уста да го изрека, но той се приближава, съвсем близо, прошепва:

— Всичко е наред. Мейдей. Тръгни с тях.

Нарича ме с истинското ми име. Защо това да означава нещо?

— С тях ли? — питам. Виждам двамата мъже зад него, високата лампа в коридора превръща главите им в черепи. — Да не си откачил?

Подозрението ми витае във въздуха над него като тъмен, предупредителен ангел. Почти го виждам. Защо Ник да не знае за Мейдей? Сигурно всички Очи знаят за него — изтръгвали са, изскубвали са, изкопчвали са го от предостатъчно тела вече предостатъчно месеци.

— Имай ми доверие — казва той, което само по себе си никога не е било талисман, не дава никаква гаранция.

Обаче аз се вкопчвам в това предложение. Само то ми е останало.

Един отпред, един отзад, двамата ме придружават надолу по стълбите. Крачим спокойно, осветлението е пуснато. Колко обикновено е всичко въпреки страха. Оттук виждам часовника. Не е някакво конкретно време.

Ник вече не е с нас. Може да е слязъл по задните стълби, защото не иска да го виждат.

Серина Джой стои в коридора, под огледалото, невярващо вдигнала поглед нагоре. Командирът е зад нея, вратата на дневната е отворена. Косата му е много прошарена. Изглежда разтревожен и безпомощен, но вече се дистанцира от мен, отдръпва се. Каквото и още да представлявам за него, в този момент съм катастрофа. Несъмнено здравата са се скарали заради мен, несъмнено тя му е стъжнила живота. И въпреки това му съчувствам. Мойра е права, аз съм пъзла.

— Какво е направила? — пита Серина Джой. Значи не тя ги е повикала. Каквото и да ми е намислила, било е по-лично.

— Съжалявам, не можем да ви кажем, госпожо — казва мъжът пред мен.

— Покажете ми документите си — настоява Командирът. — Имате ли заповед?

В този момент съм способна да се разкрещя, вкопчила се в перилата, зарязала всякакво достойнство. Мога да ги спра, поне за момент. Ако са истински, ще останат, ако не са, ще избягат. И ще ме оставят тук.

— Не ни трябва заповед, господине, но всичко е наред — казва отново първият. — Разкриване на държавни тайни.

Командирът вдига ръка към главата си. Какво съм казала и на кого, и кой от враговете му е разбрал? Вероятно това ще го превърне в опасност за сигурността. Аз съм над него, гледам го отгоре — смалил се е. Сред тях вече е имало чистки, ще има и още. Серина Джой пребледнява.

— Кучка — възкликва. — След всичко, което той направи за теб.

Кора и Рита надничат откъм кухнята. Кора се разплаква. Аз съм била надеждата ѝ, измамила съм я. Сега завинаги ще остане бездетна.

Фургонът чака на алеята, двойната му врата е отворена. Двамата, вече от двете ми страни, ме прихващат за лактите и ми помагат да се кача. Нямам представа дали това е началото, или краят ми — оставила съм се в ръцете на тези непознати, защото нищо друго не мога да сторя.

Затова пристъпвам към мрака вътре. Или пък към светлината.