Разказът на Прислужницата

Деветнадесета глава

Сънувам, че съм будна. Сънувам, че ставам от леглото и прекосявам стаята, но не тази стая, и излизам през вратата, но не тази врата. У дома съм, в един от домовете си, и тя хуква да ме посрещне със зелената си нощничка със слънчоглед отпред и босичка, аз я вдигам, крачетата ѝ обхващат тялото ми и аз се разридавам, защото знам, че не съм будна. Отново съм в това легло, опитвам се да се събудя и да приседна на ръба, майка ми влиза с поднос и ме пита дали се чувствам по-добре. Когато боледувах като малка, се налагаше тя да остава у дома и да отсъства от работа, само че и този път не съм будна.

След тези сънища наистина се събуждам и разбирам, че съм будна в действителност, защото виждам венеца на тавана и пердетата, провиснали като мокра бяла коса. Чувствам се упоена. Замислям се: може би наистина ме упояват? Може би животът, който си въобразявам, че водя, е параноична заблуда?

Никаква надежда. Знам къде съм и коя съм, знам кой ден е. Това са проверки — с всичкия си съм. Здравият разум е безценно притежание, кътам си го, както хората преди кътаха пари. Пестя го, за да имам достатъчно, когато моментът настъпи.

Между завесите се процежда сивота, мъгливо ясна, без много слънце днес. Ставам от леглото, приближавам до прозореца, коленича на канапето, върху твърдата възглавничка, на която пише ВЯРА, и надниквам. Няма нищо за гледане.

Какво ли е станало с другите две възглавнички? Сигурно някога са били три. НАДЕЖДА и ЛЮБОВ40, те къде ли са? Серина Джой е прибрана жена. Не би изхвърлила нищо, ако не е съвсем износено. Една възглавничка на Рита и една на Кора може би?

Прозвучава звънецът, но аз съм станала преди него, обличам се, без да поглеждам надолу.

Седя на стола и размишлявам над думата „стол“. Може да е председателското място. Може да седиш и на електрическия стол. А ако седиш между два стола, ще паднеш на земята. Означава и „столова“. Тези факти нямат никаква връзка помежду си.

Нареждам си така, за да се успокоявам.

Пред мен има поднос, а на подноса — чаша с ябълков сок, хапче витамин, лъжица и чиния с три филийки тъмен препечен хляб, съдче с мед и още една чиния с чашка за яйце — от онези, дето приличат на женски торс с пола. Под полата е второто яйце, стои на топличко. Чашката за яйце е от бял порцелан със синя лента.

Първото яйце е бяло. Отмествам мъничко чашката, за да попадне във воднистата слънчева светлина, която струи през прозореца върху подноса — просветва, притъмнява и отново просветва. Черупката на яйцето е гладка, но и зърниста — светлината очертава малки зрънца калций като кратерите на Луната. Пейзажът е гол, но съвършен; в такива пустини ходели светците, за да се избавят от изкушенията на изобилието. Според мен така изглежда Бог — като яйце. Животът на Луната сигурно не е на повърхността, а във вътрешността.

Яйцето вече сияе, сякаш притежава собствена енергия. Огромно удоволствие ми доставя дори само да го гледам.

Слънцето се скрива и яйцето угасва.

Вадя го от чашката и за миг го опипвам с пръст. Топло е. Някога жените носели такива яйца между гърдите си, за да ги мътят. Сигурно е било приятно.

Минималистичен живот. Насладата е яйце. Благословиите може да се преброят на пръстите на едната ръка. Но вероятно точно така се очаква да реагирам. Ако имам яйце, какво още може да искам?

Когато животът ти е сведен до нищожно малко, желанието за него се вкопчва в странни неща. Бих искала да имам животинка: птичка например или коте. Нещо познато. Каквото и да е, само да е познато. В краен случай и плъх ще свърши работа, но няма шанс. Къщата е твърде чиста.

Отрязвам върха на яйцето с лъжичката и изяждам съдържанието.

Докато ям второто яйце, чувам сирената — отначало отдалеч, проправя си път към мен между големите къщи и окосените морави, тъничък звук като жуженето на насекомо. После се приближава, разтваря се като цвете от звук, превръща се в тромпет. Тази сирена оповестява. Оставям лъжичката, сърцето ми ускорява, отново заставам до прозореца: дали няма да се окаже синя, не за мен? Виждам я обаче как се показва зад ъгъла, приближава по улицата, спира пред къщата, все още надаваща вой и червена. Слава во вишних!41 Рядко се чува напоследък. Зарязвам второто яйце недоядено, бързо се отправям към дрешника за наметката си и вече чувам стъпки по стълбите и гласове.

— Побързай — казва Кора, — няма да те чакат цял ден. — И докато ми помага с наметката, наистина се усмихва.

Почти хуквам по коридора, стълбите са като шейна, входната врата е широко отворена, днес е позволено да мина оттам, а Пазителят е застанал там и ми козирува. Заваляло е, леко ръми, и въздухът е натежал от мириса на пръст и на трева.

Червеният Родомобил е паркиран на алеята. Задната му врата е отворена и аз се качвам. Килимчето на пода е червено, червените перденца на прозорците са дръпнати. Вътре вече седят три жени, разположени на пейките по дължина на буса от двете страни. Пазителят затваря и заключва двойната врата и се качва отпред, до шофьора. През зарешетеното стъкло виждаме гърбовете и главите им. Потегляме рязко, а сирената над главите ни пищи: „Дайте път, дайте път!“.

— Кой е? — питам жената до мен в ухото, или поне там, където би трябвало да е ухото ѝ под бялата шапка. Почти крещя, толкова силен е шумът.

— Уорънова — провиква се тя в отговор. Импулсивно стисва ръката ми и двете залитаме, когато колата завива. Жената се обръща и аз виждам лицето ѝ — по бузите ѝ се стичат сълзи, но от какво? От завист, от разочарование? Но не, тя се смее, ръцете ѝ ме обгръщат, а я виждам за пръв път, прегръща ме, има едри гърди под червената наметка, изтрива лицето си с ръкав. На този ден можем да правим каквото пожелаем.

Поправка — в определени граници.

Срещу нас на другата пейка една жена се моли със затворени очи и вдигнала ръце към устата си. А може и да не се моли. Може да си гризе ноктите, за да запази спокойствие. Третата жена вече е спокойна, седи със скръстени ръце, усмихва се лекичко. Сирената не млъква.

Преди това беше звукът на смъртта, на линейките или на пожарникарските коли. Възможно е и днес да бъде звукът на смъртта. Скоро ще разберем. Какво ли ще роди Уорънова? Бебе, както се надяваме всички? Или нещо друго, Нерожба, с глава като на топлийка или с кучешка муцуна, или с две тела, или с дупка в сърцето, или без ръце, или с мембрана между пръстите на ръцете и краката? Не се знае. Навремето можеха да предвиждат с помощта на апарати, но вече е забранено. Пък и какъв смисъл да знаеш? Бебетата не може да се махат, каквото и да става, износват се до края.

Шансовете са едно към четири, така ни учеха в Центъра. Навремето въздухът се изпълни с прекалено много химикали, лъчение, радиация, водата гъмжеше от токсични молекули, почистването на всичко това отнема години, а междувременно нечистотиите проникват в тялото ти, мръсни като нефтено петно на плажа, сигурна смърт за крайбрежните птици и неродените бебета. Може би дори лешояд би умрял, ако те изяде. Може би ще светиш в тъмното като старомоден часовник. Мъртво часовниче. Това е бръмбар, който живее в мърша.

Понякога не мога да мисля за себе си, за тялото си, без да си представя скелета: както ще ме види един електрон. Люлка на живот, направена от кости, а вътре — опасности, деформирани белтъци, разкривени кристали, назъбени като стъкло. Жените пиеха лекарства, хапчета, мъжете пръскаха дърветата, кравите пасяха тревата, цялата тази сапунисана пикня се стичаше в реките. Да не говорим за избухващите атомни електроцентрали по разлома Сан Андреас42 по време на земетресенията — за разлома поне никой нямаше вина — и мутиралия щам на сифилис, с който не се справяше никакъв пеницилин. Някои го правеха сами, зашиваха се с хирургически конец или се обезобразяваха с химикали. Как могат, повтаряше Леля Лидия, о, как могат да правят такова нещо? Йезавели!43 Да се подиграват с Божите дарове! И кършеше ръце.

Поемате риск, повтаряше Леля Лидия, но вие сте щурмовите отряди, вие ще бъдете най-отпред, първи ще навлизате в опасна територия. Колкото по-голяма е опасността, толкова по-голяма е славата. Тя стискаше ръце, засияла от престорена храброст. Ние свеждахме очи към чиновете си. Да преминеш през всичко това и да родиш нещо непригодно — не беше приятна мисъл. Не знаехме точно какво ще се случи с бебетата, които не бъдат одобрени, които бъдат обявени за Нерожби. Обаче знаехме, че ги отнасят някъде, светкавично.

Причината не е една, твърди Леля Лидия. Стои отпред в залата, с роклята си в цвят каки и с показалка в ръката. Пред черната дъска, където преди сигурно е имало карта, виси схема, показваща нивото на раждаемост на хиляда жени за период от много години — стръмна крива, която минава покрай нулевата точка на възстановяване на загубите и продължава да се спуска все по-надолу.

Разбира се, някои жени бяха убедени, че няма да има бъдеще, смятаха, че светът ще избухне. До това извинение прибягваха, повтаря Леля Лидия. Според тях нямаше смисъл да се размножават. Ноздрите на Леля Лидия се свиват — каква извратеност. Бяха мързеливи жени, казва тя. Повлекани.

В дървения плот на бюрото ми са гравирани инициали и дати. Инициалите понякога са по двойки, свързани са от думата „обича“. Дж. Х. обича Б. П. 1954. О. Р. обича Л. Т. Приличат ми на надписите, за които четях навремето, издълбани в каменните стени на пещерите или нарисувани със смес от сажди и животинска лой. Струваха ми се невероятно древни. Плотът на бюрото е от светло дърво, наклонен е и от дясната страна има подлакътник, за да се облягаш, когато пишеш — на хартия, с писалка. Под капака държиш разни неща — книги, тетрадки. Тези навици от миналото сега ми се струват прахоснически, почти упадъчни, безсмъртни като оргиите на варварските режими. М. обича Г. 1972. Този надпис, издълбан с молив, прокаран много пъти по изтрития лак на бюрото, е побрал патоса на всички изчезнали цивилизации. Като отпечатък от длан в камък. Чийто и да е, човекът някога е бил жив.

Няма дати от средата на осемдесетте години. Сигурно това е едно от училищата, които затворили тогава поради липса на деца.

Допуснаха грешки, казва Леля Лидия. Ние не възнамеряваме да ги повтаряме. Гласът ѝ е благочестив, снизходителен, гласът на човек, чийто дълг е да ни казва неприятни неща за наше собствено добро. Иде ми да я удуша. Прогонвам тази мисъл от съзнанието си още щом ми хрумва.

Едно нещо е ценно, продължава тя, само ако е рядко и се добива трудно. Искаме вие да бъдете ценени, момичета. Много обича да прави паузи, вкусва ги в устата си. Мислете за себе си като за перли. Много сме ѝ апетитни морално, насядали на редици, свели очи. Предоставени сме ѝ да ни определя, нямаме друг избор, освен да изтърпим нейните прилагателни.

Мисля си за перли. Перлите са сгъстена стридена слюнка. Това ще кажа на Мойра по-късно, ако успея.

Всички ние тук ще ви загладим и формираме, заявява Леля Лидия с предоволна веселост.

Микробусът спира, черните врати се отварят, Пазителят ни подбира навън. На входната врата стои друг Пазител, преметнал през рамо един от онези автомати с къси цеви. Изнизваме се към вратата под ръмящия дъждец, Пазителите ни отдават чест. Големият микробус на Явлението, онзи с апаратите и мобилните лекари, е паркиран по-надолу на кръглата алея. Забелязвам, че единият лекар гледа от прозореца на микробуса. Чудя се какво ли правят, докато чакат там. Сигурно играят карти или четат; някакви мъжки развлечения. В повечето случаи изобщо няма нужда от тях, пускат ги само в краен случай.

Преди беше различно, преди те направляваха всичко. Жалко, казваше Леля Лидия. Позорно. Току-що ни е пуснала филм, заснет в болница от едно време: бременна жена, включена към някакъв апарат, прилича на развален робот — отвсякъде от тялото ѝ стърчат електроди, във вената на ръката ѝ е включена система. Някакъв мъж с фенерче се взира между краката ѝ, където са я обръснали, просто момиче без брада, вижда се легенче с лъскави стерилизирани инструменти, всички хора са с маски. Пациентката е отзивчива. Навремето са упоявали жените, предизвиквали са раждане, отваряли са телата им, после отново са ги зашивали. Вече не. Дори упойки няма. Леля Елизабет твърдеше, че така било по-добре за бебето, но също: „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца…“44. За обяд получавахме кафяв хляб и сандвичи с маруля.

Качвам се по стълбите, широки стълби с каменни вази от двете страни. Командирът на Уорънова сигурно има по-висок статут от нашите. Чувам още една сирена. Синия Родомобил, за Съпругите. Тържествено ще пристигне и Серина Джой. За тях няма пейки, седят на истински седалки, тапицирани. Обърнати са напред и не са скрити зад завеса. Знаят къде отиват.

Сигурно Серина Джой и преди е идвала тук, в тази къща, на чай. Сигурно Уорънова, която преди беше онази ревлива кучка Джанин, се е перчела пред нея и останалите Съпруги, та да видят корема ѝ, може би дори да го докоснат, да поздравят Съпругата. Силно момиче, хубави мускули. В семейството ѝ не е имало никакъв Агент Ориндж45, проверихме архива, предпазливостта никога не е излишна. А някоя от по-милите сигурно ще я попита дали иска бисквитка.

О, не, ще я разглезите, не е полезно за тях да приемат твърде много захар.

Едничка няма да ѝ навреди, само веднъж, Милдред.

И противната Джанин: О, да, може ли, госпожо?

Каква е… толкова възпитана, не е нацупена като някои от тях — вършат си работата и толкова. По-скоро ти е като дъщеря. Като член на семейството. Удобните закачки на матроните. Това е всичко, скъпа, можеш да се върнеш в стаята си.

А след като тя си тръгне: Всичките са малки мръсници, но въпреки това не можеш да си придирчива. Вземаш, каквото ти предлагат, нали така, момичета? Това е от Съпругата на моя Командир.

О, но ти си такава късметлийка. Някои от тях не са чисти. И дори не се усмихват, цупят се в стаята си, не си мият косата, вонят. Налага се да карам Мартите да го правят, едва ли не насила ги натикват във ваната, буквално ги подкупваш, за да се изкъпят, трябва да ги заплашваш дори.

С моята трябваше да взема строги мерки и сега тя не си изяжда вечерята, а що се отнася до другото, нито капка, а бяхме толкова редовни. Но твоята ти прави чест. И сигурно много се вълнуваш — тя е огромна; обзалагам се, че нямаш търпение.

Още чай? Скромна смяна на темата.

Знам какво се разиграва.

А какво ли прави Джанин горе в стаята си? Седи, все още усещайки вкуса на захарта в устата си, и облизва устни. Зяпа през прозореца. Вдишва и издишва. Гали набъбналите си гърди. Не мисли за нищо.

Двадесета глава

Централното стълбище е по-широко от нашето, с извити перила и от двете страни. Отгоре се чуват напевите на жените, които вече са там. Качваме се по стълбите в колонка, като внимаваме да не си настъпваме подгъвите една на друга. Отляво крилата на двойната врата на трапезарията са разтворени и вътре виждам дългата маса, застлана с бяла покривка и подредена като бюфет: шунка, сирене и портокали. Имат портокали! И прясно изпечен хляб и сладкиши. Ние ще получим мляко и сандвичи на поднос по-късно. Те обаче имат кана с кафе и бутилки вино — защо Съпругите да не се понаквасят в този ден на ликуване? Първо ще изчакат резултата, а после ще се натъпчат. Сега са се събрали в дневната от другата на стълбището и поздравяват Съпругата на този Командир, Съпругата на Уорън. Дребна и слабичка жена, тя лежи на пода по бяла нощница, прошарената ѝ коса е разперена като плесен по килима, като че ли предстои самата тя да ражда.

Разбира се, Командирът никакъв не се вижда. Отишъл е, където обикновено ходят мъжете при такива поводи, в някое скривалище. Сигурно гадае кога ще бъде оповестено повишението му, ако всичко мине добре. Вече е сигурен, че ще го повишат.

Уорънова е в господарката спалня — подходящо название — в която всяка вечер си лягат този Командир и неговата Съпруга. Тя седи на тяхното голямо легло, облегната на възглавници: Джанин, раздута, но и смалена, лишена от предишното си име. Облечена е с бяла памучна рокля, вдигната около бедрата, дългата ѝ коса с цвят на метла е прибрана назад и вързана на тила, за да не пречи. Очите ѝ са здраво стиснати и така тя почти ми харесва. В крайна сметка е една от нас, нима някога е искала нещо друго, освен да живее възможно най-прилично? Нима някоя от нас е искала нещо друго? Уловката е в това „възможно“. Тя не се справя зле при дадените обстоятелства.

Две жени, които не познавам, стоят от двете ѝ страни и стискат ръцете ѝ или тя стиска техните. Трета повдига нощницата, полива издутината на корема ѝ с бебешко масло, втрива го надолу. В краката ѝ стои Леля Елизабет, облечена с роклята си в цвят каки с войнишките предни джобове. Тя ни преподаваше Родилна гимнастика. Виждам само профила ѝ, но знам, че е тя с този щръкнал нос и красива, строга брадичка. До нея е Родилният стол с две седалки, задната по-висока, като трон зад другата. Нямаше да сложат Джанин на него, преди да настъпи моментът. Одеялата са подготвени, коритце за къпане, купчина с ледени кубчета, които Джанин да смуче.

Останалите жени седят с кръстосани крака върху килима — много са, всички от околността трябва да присъстват. Трябва да са към двайсет и пет, трийсет. Не всеки Командир има Прислужница, защото някои Съпруги имат деца. От всяка според способностите, на всеки според потребностите, така гласи лозунгът. Рецитирахме го три пъти след десерта. Твърдяха, че е от Библията. От свети Павел, от Деяния на светите апостоли.

Вие сте преходно поколение, казваше Леля Лидия. За вас е най-трудно. Съзнаваме какви жертви се очаква да направите. Трудно е, когато мъжете ви оскърбяват. На следващите ще им бъде по-лесно. Те охотно ще се отдадат на дълга си.

Не каза: защото няма да помнят какво е било преди.

Каза: защото няма да искат неща, които не може да имат.

Веднъж седмично гледахме филми — след като се наобядваме, преди следобедния сън. Седяхме на пода на залата за занятия по дом и бит, върху сивите си постелки, и чакахме, докато Леля Хелена и Леля Лидия се бореха с прожекционния апарат. Ако извадехме късмет, нямаше да заредят филма на обратно. Приличаше ми на часовете по география в собственото ми училище, в моята гимназия отпреди хиляди години, където ни показваха филми за други места по света: жени с дълги поли или евтини памучни рокли на шарки, помъкнали наръчи съчки или кошници, или пластмасови кофи с вода от някоя река, привързали бебета към телата си с шалове или мрежи, примижали или уплашени на екрана срещу нас, съзнаващи, че машинката със стъкленото око им прави нещо, но без да знаят точно какво. Онези филми носеха утеха, но бяха и леко отегчителни. От тях ми се доспиваше дори когато на екрана се появяваха мъже с оголени мускули, които копаеха спечена пръст с примитивни мотики или местеха камъни. Предпочитах филми с танци, песни, ритуални маски и различни музикални артефакти: пера, месингови копчета, раковини, барабани. Харесваше ми да гледам тези хора, когато са щастливи, а не гладни, нещастни, измършавели, напрегнати до смърт заради нещо съвсем простичко като копаенето на кладенец, напояването на земята — проблеми, които цивилизованите страни отдавна бяха решили. Мислех, че някой трябва само да им даде нужната техника и да ги остави да се оправят нататък.

Леля Лидия не ни пускаше такива филми.

Понякога ни караше да гледаме стар порнофилм от седемдесетте или осемдесетте. Жени на колене, които смучеха пениси или дула на оръжия, вързани или оковани жени с нашийници, провесени от дървета или с главата надолу, голи, с разтворени крака, изнасилвани жени, пребивани от бой, убивани. Веднъж ни застави да гледаме как бавно режат една жена на парчета, кълцаха пръстите и гърдите ѝ с градинарски ножици, разпориха корема ѝ и червата се изсипаха навън.

Помислете какви са алтернативите, каза Леля Лидия. Виждате ли какво е било преди? Ето това са мислели за жените тогава. И гласът ѝ потрепваше от възмущение.

По-късно Мойра каза, че не било истинско, било заснето с манекени, но не си личеше.

Понякога обаче филмът беше от така наречените от Леля Лидия Неженски документални филми. Представете си само, да си пилеят времето така, казваше Леля Лидия, когато би трябвало да вършат нещо полезно. Преди Нежените постоянно си губели времето. Насърчавали ги да го правят. Правителството им давало пари за това. Не забравяйте, че някои от идеите им били доста здравомислещи, продължаваше тя със самодоволството на човек, който е в положението да преценява. И сега ни се налага да се примиряваме с някои от вижданията им. Само с някои, не забравяйте, добавяше тя престорено сдържано, изпъваше показалец и го размахваше срещу нас. Но те били безбожнички и точно там е цялата разлика, не сте ли съгласни?

Седя на постелката си със скръстени ръце, а Леля Лидия се отдръпва встрани от екрана, светлината угасва и аз се питам дали не бих могла в тъмното да се наклоня незабелязано надясно и да прошепна на жената до мен. Какво ще ѝ прошепна? Ще я попитам виждала ли е Мойра? Защото никой не я е виждал, не се появи на закуска. Обаче макар да е затъмнено, помещението не е достатъчно тъмно, затова превключвам мисълта си в режим на задържане, който минава за внимание. На такива филми не ни пускат звука, но на порнофилмите го пускат. Искат да чуваме писъците, стоновете и сумтенето на онова, което би трябвало да бъде или крайна болка, или крайно удоволствие, или и двете едновременно, обаче не искат да чуваме какво казват Нежените.

Най-напред се появяват заглавието и няколко имена, но са зачертани, за да не ги четем, и тогава виждам майка си. Младата ми майка, по-млада, отколкото я помня, каквато е била, преди да се родя. Облечена е с дрехите, които според Леля Лидия обикновено носели Нежените по онова време: джинсов гащеризон с карирана риза в зелено и бледомораво и гуменки. Както се обличаше навремето Мойра, както си спомням, че се обличах и аз много отдавна. Косата ѝ е прихваната с морава кърпа на тила. Лицето ѝ е много младо, много сериозно, дори красиво. Забравила съм, че някога майка ми е била толкова хубава и сериозна. Тя е заедно с група жени, облечени по същия начин, държи някаква пръчка, не, част от лозунг, стиска дръжката. Камерата описва панорама и всички виждаме надписа с боя върху чаршаф: ДА СИ ВЪРНЕМ НОЩТА46. Той не е закрит, въпреки че не бива да четем. Жените край мен сепнато поемат дъх, в стаята настава раздвижване като вятър, преминал през тревата. Пропуск, наистина ли ще ни се размине? Или са искали да го видим, за да разберем, че в миналото не е имало сигурност?

Зад този лозунг има и други, които обективът забелязва за кратко: СВОБОДА НА ИЗБОРА. ВСЯКО БЕБЕ Е ЖЕЛАНО. ДА СИ ВЪРНЕМ ТЕЛАТА. ВЯРВАТЕ ЛИ, ЧЕ МЯСТОТО НА ЖЕНАТА Е НА КУХНЕНСКАТА МАСА? Под последното има рисунка на женско тяло, проснато върху маса, и от него капе кръв.

Майка ми се придвижва напред, усмихва се, смее се, всички преминават, вече с вдигнати юмруци във въздуха. Камерата се насочва към небето, където излитат стотици балони, зад които се вият връвчиците им: червени балони с нарисуван червен кръг с дръжка като дръжката на ябълка, като дръжката на кръст. Долу на земята майка ми вече се е сляла с тълпата, изгубвам я от поглед.

Родих те на трийсет и седем, казваше мама. Беше рисковано, имаше вероятност от деформации или нещо подобно. Беше желано дете, няма спор, но се наслушах на какво ли не от някои хора! Най-старата ми приятелка — Триша, тази кучка, ме обвини, че съм пронаталистка. Отдавам го на завист. Други обаче го приеха добре. Но когато бях в шестия месец, много започнаха да ми изпращат статии как след трийсет и петата година на майката родилните деформации рязко нарастват. Тъкмо от каквото имах нужда. И разни неща за това колко е трудно да си самотен родител. Майната им на тези глупости, отговарях, започнала съм го и ще го довърша. В болницата вписаха в картона „възрастна първескиня“, спипах ги на местопрестъплението. Определят те така, когато раждаш за пръв път, прехвърлила трийсетте — само трийсет, за бога! Глупости, скастрих ги, биологично съм на двайсет и две, цял ден мога да въртя кръгчета край вас. Мога да родя три наведнъж и да си изляза оттук, докато вие още се мъчите да се надигнете от леглото.

Заявяваше това с щръкнала брадичка. Така я помня — с издадена напред брадичка, с питие на кухненската маса пред нея, не млада, красива и сериозна като във филма, а жилава, енергична жена, която не би допуснала никой да я изпревари на опашката в супермаркета. Обичаше да идва у дома на питие, докато с Люк приготвяме вечерята, и да ни разказва какво не е потръгнало в живота ѝ, което постепенно прерастваше в анализ на онова, което не е потръгнало в нашия. Разбира се, по онова време косата ѝ вече беше прошарена. Но тя отказваше да я боядисва. Защо да се преструвам, казваше. Пък и за какво ми е притрябвало, нямам мъж, каква полза от мъжете освен десет секунди, колкото за половин бебе? Мъжът е само женска стратегия за създаване на още жени. Не че баща ти не беше свестен човек, но не ставаше за баща. Аз и не го очаквах от него. Просто си свърши работата и можеш да се разкараш, така му казах, получавам прилична заплата, мога да си позволя детски ясли. И той замина за крайбрежието, изпращаше картички за Коледа. Обаче имаше красиви очи. Нещо не им достига, дори на най-свестните. Все едно постоянно са разсеяни, като че ли не помнят добре кои са точно. Прекалено много зяпат небето. Губят почва под краката си. Не могат да се мерят с жените, бива ги само да поправят коли и да играят футбол — точно каквото ни трябва за усъвършенстване на човешкия род, нали така?

Такива ги говореше дори пред Люк. Той нямаше нищо против, дразнеше я, като се правеше на мъжкар, твърдеше, че жените не са способни на абстрактно мислене, а тя си сипваше още едно и му се хилеше.

Шовинистично прасе, подмяташе му.

Малко е странна, казваше ми Люк, а мама добиваше потаен, дори лукав вид.

Полага ми се, казваше тя. На достатъчно години съм, платила съм си дълга, сега ми е време да съм старомодна. А ти имаш още жълто около устата. „Прасенце“ щеше да е по-точно. А що се отнася до теб, обръщаше се към мен, ти си само една засечка. Пълно фиаско. Историята ще ме оправдае.

Само че такива неща говореше едва след третото питие.

Вие, младите, не цените нищо, казваше мама. Представа нямате какво сме преживели, за да стигнете вие дотук. Погледни го само — кълца моркови. Имате ли представа живота на колко жени, телата на колко жени е трябвало да прегазят танковете, за да напреднем толкова?

Готвенето ми е хоби, поясняваше Люк. Приятно ми е.

Хоби-моби, възкликваше майка ми. Няма нужда да си измисляш извинения. Навремето нямаше да ти бъде позволено да имаш такова хоби, щяха да те мислят за откачалка.

Стига, мамо, намесвах се. Хайде да не спорим за дреболии.

Дреболии ли, възкликваше тя. Това ли наричаш дреболия? Не разбираш, нали? Изобщо не разбираш за какво говоря.

Понякога се разплакваше. Бях самотна, казваше. Представа нямаш колко бях самотна. Имах приятели, бях късметлийка, но въпреки това бях самотна.

В някои отношения се възхищавах на майка си, но за някои неща отношенията ни бяха напрегнати. Имах усещането, че тя очаква твърде много от мен. Очакваше да оправдая живота ѝ и изборите, които бе направила. А аз не исках да живея по нейните условия. Не исках да бъда образцова дъщеря, въплъщение на нейните виждания. Често се карахме заради това. Аз не съм оправдание за твоето съществуване, заявих ѝ веднъж.

Исках да си я върна. Искам да си върна всичко, както си беше. Но желанието ми е безполезно.

Двадесет и първа глава

Вътре е топло и прекалено шумно. Край мен се разнасят гласовете на жените, тих напев, но и той ми е твърде силен след дните в мълчание. В ъгъла на стаята има изцапан с кръв чаршаф, смачкан и захвърлен там, от момента на изтичане на водите. Едва сега го забелязах.

Освен това в стаята мирише, въздухът е спарен — трябва да отворят прозорец. Мирише на собствената ни плът, органична миризма, на пот и мъничко на желязо от кръвта по чаршафа, но има още някаква миризма, по-животинска, вероятно от Джанин: мирис на бърлоги, на необитаеми пещери, миризмата на карираното одеяло върху леглото, когато върху него родила котката навремето, преди да я кастрират. Мирис на матка.

— Дишай, дишай — нареждаме напевно в хор, както са ни учили. — Задръж, задръж. Издишай, издишай, издишай. — Напяваме на „пет“. Вдишай на пет, задръж на пет, задръж, издишай на пет. Леля Елизабет опипва корема ѝ, за да прецени контракциите.

Джанин не я свърта, иска да ходи. Две жени ѝ помагат да стане от леглото, поддържат я от двете страни, докато крачи. Всички много ни бива в това, обучили са ни. Разпознавам Гленова, моята другарка в покупките — седи през две жени от мен. Мекият напев ни обгръща като мембрана.

Появява се една Марта с поднос: кана с плодов сок, разтворим, от пликче, май от грозде, и колонка картонени чашки. Оставя го пред напяващите жени. Без да нарушава ритъма, Гленова налива и подава хартиената чашка по редицата.

Аз получавам чаша, навеждам се настрани да я предам и жената до мен тихо ме пита на ухо:

— Търсиш ли някого?

— Мойра — отговарям също толкова тихо. — Тъмна коса, с лунички.

— Не — казва жената. — Не познавам такава жена, не беше в Центъра с мен, не съм я виждала да пазарува. Но ще се оглеждам.

— Коя си? — питам.

— Алма — отговаря. — Как е истинското ти име?

Иска ми се да ѝ кажа, че с мен в Центъра имаше една Алма. Иска ми се да ѝ кажа името си, но Леля Елизабет вдига глава и оглежда стаята — сигурно е доловила прекъсване на скандирането, затова не разполагаме с повече време. Понякога научаваш разни неща на Рождените дни. Няма смисъл обаче да разпитвам за Люк. Той надали е на място, където може да го види някоя от тези жени.

Скандирането продължава, започва да ме завладява. Трудно е, трябва да се съсредоточиш. Слей се с тялото си, казва Леля Елизабет. Вече усещам лека болка в корема си, гърдите ми натежават. Джанин изпищява, тихичко, нещо средно между стенание и вик.

— Преминава в преход — оповестява Леля Елизабет.

Една от помощничките изтрива челото на Джанин с влажна кърпа. Родилката вече се поти, кичури от косата ѝ се измъкват от еластичната лента, полепват по челото и врата ѝ. Плътта ѝ е влажна, наситена, лъскава.

— Дишай, дишай, дишай! — напяваме ние.

— Искам да изляза навън — казва Джанин. — Искам да изляза на разходка. Чувствам се добре. Трябва да отида до тоалетната.

Всички знаем, че тя е в преход, не съзнава какво върши. Кое от твърденията ѝ е вярно? Вероятно последното. Леля Елизабет дава знак, две жени застават до гърнето и внимателно нагласяват Джанин да седне. Разнася се нова миризма, добавя се към другите в стаята. Джанин отново простенва, главата ѝ е наведена напред и отново виждаме косата ѝ. Приклекнала така, прилича на кукла, на стара кукла, счупена и захвърлена в някой ъгъл, прекършена.

Джанин отново е станала и ходи.

— Искам да седна — казва. Откога сме тук? Минути или часове? Вече цялата се потя, роклята ми е мокра под мишниците, усещам вкус на сол на горната си устна, обхващат ме фантомни болки, другите жени също ги усещат, познавам по начина, по който се олюляват. Джанин смуче кубче лед. А после от сантиметри или пък от километри се ЧУВА:

— Не — изпищява тя. — О, не, не, о, не.

Това е второто ѝ бебе, веднъж вече е раждала, знам го от Центъра, когато плачеше насън нощем — като нас, останалите, но по-силно. Значи би трябвало да помни какво е, какво предстои. Но кой помни болката, след като свърши? Остава само нейната сянка, и то дори не в съзнанието, а в плътта. Болката те белязва, но толкова надълбоко, че не се вижда. Не се ли вижда, забравя се.

Някой е сипал вино в гроздовия сок. Някой е отмъкнал бутилка от долу. Не е за пръв път на подобни събирания, но ще се направят, че не забелязват. И ние имаме нужда от оргии.

— Затъмнете — нарежда Леля Елизабет. — Съобщете ѝ, че е време.

Някой се изправя, приближава до стената, светлината в стаята избледнява до сумрак, гласовете ни заглъхват до хорово скрибуцане, до дрезгав шепот, като щурчета на полето нощем. Две излизат от стаята, две други повеждат Джанин към Родилния стол и тя се настанява на по-ниската седалка. Вече е по-спокойна, дробовете ѝ равномерно засмукват въздух, ние се привеждаме напрегнато напред, мускулите на гърба и корема ни болят от усилието. Ето го, ето го, като рог, като боен зов, като рухваща стена, усещаме го като тежък камък, който се смъква, теглен надолу във вътрешностите ни, сякаш ще се пръснем. Стискаме ръцете си, вече не сме сами.

Съпругата на Командира влиза забързано с нелепата си бяла нощница, от която стърчат кльощавите ѝ крака. Две от Съпругите със сини рокли и воали я придържат за ръцете, като че ли има някаква нужда. На лицето ѝ има напрегната усмивчица като домакиня на празненство, което предпочита изобщо да не го е организирала. Сигурно знае какво мислим за нея. Покачва се на Родилния стол, сяда на седалката зад Джанин, която се оказва между слабите ѝ крака като ръкохватки на чудато старо кресло. Странно защо е обута с памучни чорапи и чехли от син мъхнат плат като на покривало за тоалетна чиния. Ние обаче не обръщаме внимание на Съпругата, почти не я забелязваме, очите ни са вперени в Джанин. С бялата си нощница тя сияе като луна в облак на мъжделивата светлина в стаята.

Вече сумти от усилието.

— Напъвай, напъвай, напъвай — шептим ние. — Отпусни се. Дишай. Напъвай, напъвай, напъвай.

С нея сме, слели сме се с нея, пияни сме. Леля Елизабет коленичи с разтворена хавлиена кърпа да поеме бебето, ето го темето, главичката, пурпурна и изцапана с кисело мляко, още едно напъване и бебето, хлъзгаво от телесни течности и кръв, излиза в нашето очакване. О, хвала.

Притаяваме дъх, докато Леля Елизабет го преглежда: момиченце е, клетото, но засега всичко е наред, не се виждат дефекти, ръчички, стъпалца, очи, броим безмълвно, всичко си е на мястото. Леля Елизабет вдига бебето, поглежда нагоре към нас и се усмихва. Ние също се усмихваме, всички сме една усмивка, по бузите ни се стичат сълзи, толкова сме щастливи.

Щастието ни отчасти е спомен. Спомням си Люк с мен в болницата, стоеше до главата ми и ми стискаше ръката, облечен със зелената престилка и бялата манта, които му бяха дали. О, възкликна той, о, Исусе, и дъхът му излизаше накъсано от изумление. Каза ми, че през нощта изобщо не могъл да мигне, толкова бил превъзбуден.

Леля Елизабет нежно къпе бебето, а то не плаче много, спира. Съвсем тихичко, за да не го изплашим, ние ставаме, струпваме се около Джанин, стискаме я, потупваме я. Тя също плаче. Двете Съпруги в синьо помагат на третата, Съпругата от дома, да слезе от Родилния стол и да се приближи до леглото, настаняват я да легне и я завиват. Бебето, вече изкъпано и притихнало, бива ритуално положено в прегръдките ѝ. Съпругите долу също са се стекли, промушват се между нас, избутват ни. Говорят прекалено силно, някои още носят чиниите си, чашите с кафето си, чашите с виното си, някои още дъвчат. Скупчват се край леглото, край майката и детето, гукат, поздравяват я. Излъчват завист, надушвам я, леки киселинни пари, примесени с парфюма им. Съпругата на Командира поглежда бебето, като че ли е букет цветя, нещо, което е спечелила, дължима награда.

Съпругите са тук, за да присъстват на кръщаването. Те дават името.

— Анджела — казва Съпругата на Командира.

— Анджела, Анджела — повтарят Съпругите припряно. — Колко хубаво име! О, съвършена е! О, прекрасна е!

Стоим между Джанин и леглото, затова не виждаме това. Някой ѝ подава чаша гроздов сок — дано да не е смесен с вино, още има болки след раждането, плаче безпомощно, нещастни сълзи от изтощение. Въпреки това ние ликуваме, това е победа за всички нас. Успяхме.

Ще ѝ позволят да кърми бебето няколко месеца, убедени са в ползата от кърмата. След това ще я преместят, ще проверят дали ще успее да го направи отново с някой друг, изпаднал в нужда. Но никога няма да я изпратят в Колониите, никога няма да я обявят за Нежена. Това е наградата ѝ. Родомобилът чака отвън, за да ни върне у дома. Лекарите още са в микробуса си, лицата им се появяват на прозореца — бели петна като лицата на болни деца, затворени вкъщи. Един от тях отваря вратата и се приближава към нас.

— Всичко наред ли е? — пита притеснено.

— Да — отговарям. Вече съм изцедена, без капка сила. Гърдите ме болят, дори сълзят леко. Фалшива кърма, случва се така с някои от нас. Сядаме на пейките една срещу друга, докато ни транспортират — без емоции, без чувства, просто вързопчета червен плат. Боли ни. Всяка от нас има в скута си фантом, призрачно бебе. Сега, след като вълнението е отминало, ни остава собственият ни провал. Майко, мисля си, където и да си. Чуваш ли ме? Искала си женска култура. Е, ето ти я. Не е точно каквото си имала предвид, но съществува. Бъди признателна за дребните благоволения.

Двадесет и втора глава

Когато Родомобилът пристига пред къщата, вече е късно следобед. Слънцето немощно се показва иззад облаците, мирисът на влажна трева стопля въздуха. Цял ден съм присъствала на Раждане, изгубила съм представа за времето. Днес сигурно е пазарувала Кора, аз съм изтощена от всичките си задължения. Качвам се по стълбите, тежко повдигам ходилата си от едното стъпало на другото, подпирам се на перилата. Сякаш съм будувала с дни и съм тичала с всички сили — гърдите ме болят, получавам мускулни крампи като при недостиг на захар. Този път охотно приемам самотата.

Лягам на леглото. Иска ми се да си почина, да заспя, но съм прекалено изморена и в същото време — прекалено превъзбудена, очите ми не се затварят. Вдигам поглед към тавана, плъзгам го по листенцата на венеца. Днес ми напомня шапка, широкопола женска шапка, каквито носеха жените някога: огромна като ореол, обточена с цветя и плодове, с пера от екзотични птици, шапки като картина от рая, носеща се над главите им, като вкоравена представа.

След минутка венецът ще започне да се оцветява и аз ще започна да виждам разни неща. Толкова съм изморена — както когато пътувате цяла нощ, до зори, по някаква причина, която вече не помня, разказвате си истории един на друг, за да стоите будни, редувате се на волана, а когато слънцето започне да изгрява, започвате да различавате разни неща с периферното си зрение: пурпурни животни в крайпътните храсталаци, смътните силуети на хора, които изчезват, ако ги погледнете от упор.

Много съм изморена, не мога да продължа да разказвам. Много съм изморена дори да мисля къде се намирам. Тук съм в различна история, по-хубава. Историята за онова, което се случи с Мойра.

Част от историята знам лично, друга част научих от Алма, която я чула от Долорес, която я чула от Джанин. Джанин я научила от Леля Лидия. По тези места дори при такива обстоятелства все се намират съюзници, едни или други.

Леля Лидия повикала Джанин в кабинета си.

Благословен да е плодът, Джанин, казала сигурно Леля Лидия, без да вдига очи от бюрото си, където пише нещо. Всяко правило си има изключения — и на това може да се разчита. На Лелите им е позволено да пишат и да четат.

Да отвори Бог, сигурно отговорила Джанин монотонно, с прозрачния си глас, подобен на суров яйчен белтък.

Усещам, че мога да разчитам на теб, Джанин, казала Леля Лидия, вдигнала очи от листа и приковала Джанин с онзи свой поглед през очилата, който бе едновременно заплашителен и умоляващ. Помогни ми, казвал погледът, всички заедно сме в това положение. Ти си благонадеждно момиче, продължила тя, не си като някои от другите.

Мислела, че цялото сополивене и разкаяние на Джанин означават нещо, мислела, че Джанин е прекършена, че е истинска вярваща. Но по това време Джанин беше като кутре, което твърде много хора бяха ритали твърде често и напосоки — за мимолетно одобрение беше готова да се въргаля пред всеки, да каже всичко.

Затова Джанин сигурно отвърнала: надявам се, Лельо Лидия, надявам се да съм достойна за доверието ти. Или нещо подобно.

Джанин, казала Леля Лидия, случило се е нещо ужасно.

Джанин приковала очи към пода. Каквото и да било, знаела, че няма да обвинят нея, тя била безукорна. Но каква полза имала от своята безукорност досега? Затова се чувствала и виновна, сякаш ей сегичка ще я накажат.

Ти знаеш ли за това, Джанин?, тихо попитала Леля Лидия.

Не, Лельо Лидия, отговорила Джанин. Съзнавала, че сега е моментът да вдигне поглед, да се вторачи право в очите на Леля Лидия. И след миг успяла да го стори.

Защото, ако знаеш, ще бъда много разочарована от теб, казала Леля Лидия.

Бог ми е свидетел, с показна пламенност отвърнала Джанин.

Леля Лидия си позволила поредната пауза. Заиграла се с писалката си. Мойра вече не е при нас, казала накрая.

О, възкликнала Джанин. Случилото се не я засягало. Мойра не ѝ била приятелка. Мъртва ли е?, попитала тя след малко.

И тогава Леля Лидия ѝ разказала историята. Мойра вдигнала ръка да отиде до тоалетната по време на Упражненията. И отишла. Леля Елизабет била дежурна в тоалетната. Стояла пред вратата, както обикновено. Мойра влязла. Малко по-късно Мойра повикала Леля Елизабет: тоалетната преливала, можело ли Леля Елизабет да я оправи? Наистина, някои тоалетни се запушваха понякога. Някой тъпчеше тоалетна хартия вътре, за да се случва точно това. Лелите се опитваха да измислят как да предотвратят тази практика, но средствата им бяха ограничени и в момента се налагаше да действат с подръчни средства, но още не бяха измислили как да заключват тоалетната хартия. Може би трябваше да я държат пред вратата и да раздават едно или няколко листчета на влизане. Само че това предстоеше. Нужно е време, за да се изглади едно ново начинание.

Леля Елизабет не заподозряла нищо опасно и влязла в тоалетната. Леля Лидия сигурно признала колко глупава е постъпката ѝ. От друга страна, вече няколко пъти била оправяла тоалетната без никакви инциденти.

Мойра не лъжела, наистина по пода се стичали вода и късчета полуразградени фекалии. Гледката не била приятна и Леля Елизабет се подразнила. Мойра учтиво застанала отстрани, а Леля Елизабет бързо влязла в посочената от Мойра кабинка и се привела зад тоалетната. Готвела се да вдигне порцелановия капак и да нагласи сифона и поплавъка. Вече държала капака, когато усетила как нещо твърдо и остро, вероятно метално, притиска ребрата отзад. Не мърдай, наредила Мойра, иначе ще те намушкам. Знам точно къде, за да пробия дробовете ти.

После установили, че е разглобила едно тоалетно казанче и е извадила дългото и тънко предпазно лостче, което свързва ръчката и веригата. Не е трудно, ако знаеш какво правиш, а Мойра имаше технически познания, сама си поправяше дребните неща по колата. Малко след това капаците на казанчетата бяха привързани с вериги и когато преливаха, отварянето им отнемаше доста време. Няколко пъти се наводнихме така.

Леля Елизабет не виждала какво притиска гърба ѝ, обяснила Леля Лидия. Била храбра жена.

О, да, съгласила се Джанин.

… но не безразсъдна, добавила Леля Лидия понамръщено. Джанин реагирала прекалено въодушевено, а понякога въздействието е обратно. Леля Елизабет нямала друг избор, освен да се подчини, продължила Леля Лидия. Мойра ѝ наредила да махне от колана си остена и свирката и ѝ ги взела. После бързо изтикала Леля Елизабет надолу по стълбите към сутерена. Били на втория етаж, не на третия, не им се налагало да преодоляват твърде много стълби. Било учебно време, коридорите били пусти. Мярнали друга Леля, но в далечния край на коридора и дори не поглеждала към тях. Леля Елизабет щяла да се разкрещи, но знаела, че заплахата на Мойра е сериозна — носела ѝ се лоша слава.

О, да, казала Джанин.

Мойра повела Леля Елизабет по коридора с празните шкафчета, покрай вратата на спортната зала чак до котелното. Наредила ѝ да се съблече.

О, немощно възкликнала Джанин, като че в знак на протест срещу това светотатство.

… Мойра също се съблякла и облякла дрехите на Леля Елизабет — не ѝ били съвсем по мярка, но щели да свършат работа. Не проявила прекомерна жестокост, позволила на Леля Елизабет да облече нейната червена рокля. Накъсала воала и с парчетата завързала Леля Елизабет зад котела. Натъпкала част от плата в устата ѝ и го завързала с лента от воала. Прокарала друго парче по шията на Леля Елизабет и с другия край вързала стъпалата ѝ зад гърба. Лукава и опасна жена, казала Леля Лидия.

Може ли да седна?, попитала Джанин. Сякаш всичко това ѝ идвало в повече. Най-сетне разполагала с разменна монета, макар и символично.

Да, Джанин, отговорила учудено Леля Лидия, но на този етап вече не можела да откаже. Нуждаела се от вниманието на Джанин, от съдействието ѝ. Посочила ѝ стол в ъгъла. Джанин го придърпала.

Можех да те убия, нали разбираш, казала Мойра, когато Леля Елизабет вече била сигурно скрита от поглед зад котела. Можех да те нараня толкова сериозно, че никога вече да не се чувстваш добре в тялото си. Можех да те цапардосам с това или да те пронижа в окото. Ако се стигне дотам, не забравяй, че не го направих.

Леля Лидия не повторила всичко това пред Джанин, но според мен Мойра е казала нещо подобно. Тъй или иначе, тя нито убила, нито осакатила Леля Елизабет, която няколко дни по-късно се върнала на работа в Центъра, щом се възстановила след прекараните няколко часа зад котела и разпита, изключил вероятността да е била съучастник.

Мойра се изправила и вперила поглед право напред. Изпънала рамене, изправила гръбнак и стиснала устни. Това не беше обичайната ни поза. Обикновено крачехме със сведена глава, заболи очи в ръцете си или в земята. Мойра не приличала много на Леля Елизабет дори с кафявата забрадка, но явно скованата ѝ поза с изпънат гръб била достатъчно убедителна за Ангелите на пост, които и бездруго не се заглеждаха много по нас — дори, или пък най-вече, по Лелите. Мойра излязла с решителна стъпка, с поведението на човек, който знае къде отива, отдали ѝ чест, подала пропуска на Леля Елизабет, който те изобщо не си направили труда да проверят, защото кой би дръзнал да оскърби така една Леля. И изчезнала.

О, възкликна Джанин. Кой знае как точно се чувствала? Може би ѝ се искало да възкликне от радост. Ако е така, добре се прикрила.

Е, Джанин, казала Леля Лидия, ето какво искам да направиш.

Джанин се ококорила и се постарала да си придаде невинен и съсредоточен вид. Искам да си държиш ушите отворени. Може би някоя от другите също е замесена.

Добре, Лельо Лидия, отговорила Джанин.

И после ела да ми съобщиш, нали, скъпа? Ако дочуеш нещо.

Да, Лельо Лидия, казала Джанин. Знаела, че повече няма да ѝ се налага да коленичи пред класа и да слуша как всички крещим, че вината е нейна. За известно време някой друг щял да заеме мястото ѝ. Временно се била отървала.

Фактът, че разказала на Долорес за срещата в кабинета на Леля Лидия, не означавал нищо. Не означавал, че тя няма да издаде някоя от нас, която и да е, ако ѝ се удаде случай. Знаехме го. По това време вече се отнасяхме към нея така, както се отнасяш с безкраките продавачи на моливи по ъглите на улицата. Гледахме да страним от нея, държахме се с нея любезно, когато нямаше друг начин. Беше опасна за нас, всички го съзнавахме.

Долорес сигурно я е потупала по гърба и я е похвалила, че ни предупреждава. Къде се е случил този разговор? В спортната зала, докато сме се приготвяли да си лягаме? Леглото на Долорес беше съседно на Джанин.

През нощта историята стигна до всички ни в полумрака, предаваше се приглушено от легло на легло.

Мойра беше някъде навън. Или беше на свобода, или беше мъртва. Какво щеше да предприеме? Мисълта за онова, което ще прави, започна да се разраства, докато не изпълни цялата стая. Всеки момент можеше да избухне мощен взрив, стъклата на прозорците щяха да се посипят навътре, вратите щяха да зейнат. Мойра вече имаше власт, беше на воля, беше се освободила. Вече бе безпътна жена.

Мисля, че това ни плашеше.

Мойра беше като асансьор без стени. Свят ни се завиваше. Вече започвахме да забравяме вкуса на свободата, тези стени ни се струваха сигурни. В горните пластове на атмосферата се разпадаш, изпаряваш се, няма налягане, което да удържа целостта ти.

Въпреки това Мойра владееше фантазията ни. Притискахме я в обятията си, тя беше с нас тайно, като сподавен кикот, беше като лава под кората на ежедневието. В светлината на Мойра Лелите не изглеждаха толкова страшни, а по-нелепи от преди. Властта им беше накърнима. Възможно беше да ги отвлечеш в тоалетната. Допадаше ни дързостта.

Очаквахме всеки момент да я домъкнат обратно, както се беше случвало и преди. Не можехме да си представим какво ще ѝ направят този път. Каквото и да е, щеше да бъде сурово.

Но нищо не се случваше. Мойра не се появяваше. Още не.

Двадесет и трета глава

Това е възстановка. Само възстановка. Правя го мислено, докато лежа в тясното си легло и репетирам какво трябва или не трябва да говоря, какво трябва или не трябва да направя, как трябва да постъпя. Ако изобщо някога се измъкна оттук.

Да спрем дотук. Решила съм да се измъкна. Това не може да продължава вечно. И други са си мислели същото в лоши времена преди и винаги са се оказвали прави, измъквали са се по един или друг начин и проблемите наистина не са продължавали вечно. Макар че за самите тях сигурно е било цялото време, с което разполагат.

Когато изляза оттук, ще мога да запиша тази история под някаква форма, дори като глас, който говори на друг, и това също ще бъде възстановка, поредното преработване. Невъзможно е да разкажеш нещо точно както е било, защото каквото и да кажеш, никога не е напълно точно, винаги ще се налага да пропуснеш нещо, има прекалено много части, страни, напречни течения, нюанси, твърде много жестове, които може да означават едно или друго, твърде много форми, които не се поддават на пълноценно описание, твърде много вкусове във въздуха или върху езика, полутонове, прекалено многобройни. Обаче ако си мъж по някое време в бъдещето и си стигнал дотук, моля те, помни: никога няма да ви изкушава усещането, че трябва да простите на мъж, а също и на жена. Трудно се устоява, повярвайте ми. Помнете обаче, че прошката също притежава сила. Да помолиш за прошка, е проява на сила, да я откажеш или да я дадеш, също е проява на сила, може би на най-голямата сила.

А може би изобщо не става дума за контрол. Може би изобщо не става дума за това кой кого притежава, кой на кого какво може да причини безнаказано, дори смърт. Може би не става дума за това кой може да седи и кой — да лежи с разтворени крака. Може би става дума за това кой на кого какво може да стори и да му бъде простено. Да не сте посмели да ме убеждавате, че е едно и също.

Искам да ме целунеш, каза Командира.

Разбира се, преди това се случи нещо. Подобни молби никога не се появяват изневиделица.

В крайна сметка заспах и сънувах, че нося обеци и че една от тях е счупена; нищо повече, съзнанието ми просто преравяше стар архив. Събуди ме Кора с подноса с вечерята и времето възобнови обичайния си ход.

— Бебето здраво ли е? — попита Кора и остави подноса. Сигурно вече знаеше, имат някакъв развален телефон от къща до къща и вестите бързо се разчуват. Само че ѝ е приятно да слуша за това, сякаш моите думи ще направят новината по-истинска.

— Да, ще го задържат — отговарям. — Момиче.

Кора ми се усмихва, с усмивка прегръдка. Сигурно заради такива мигове си струва да прави онова, което прави.

— Хубаво — казва почти мечтателно и аз си мисля: ама разбира се. Сигурно ѝ се иска да е присъствала. Като празненство, на което не може да отиде. — Може би и ние скоро ще си имаме. Но всъщност има предвид мен. От мен се очаква да се отблагодаря на всички, да оправдая храната и грижите, както майката мравка се отплаща с яйца. Рита може и да не ме одобрява, но Кора — да. Тя зависи от мен. Надява се да бъда оръдието на нейната надежда.

А надеждата ѝ е съвсем простичка. Иска и тук да има Рожден ден с гости, храна и подаръци, иска мъничко хлапе, което да глезят в кухнята, чиито дрешки да гладят и тайно от всички да му дават бисквити. От мен се очаква да ѝ доставя тези радости. Предпочитам да получа неодобрението ѝ, чувствам се по-достойна за него.

За вечеря има говежда яхния. Трудно ми е да изям всичко, защото по средата си спомням онова, което днешният ден е заличил от съзнанието ми. Вярно е, каквото казват, докато раждаш или присъстваш на раждане, наистина изпадаш в транс, губиш представа за всичко друго в живота си, съсредоточаваш се само върху този миг. Но сега, когато споменът се връща, разбирам, че не съм готова.

Часовникът в коридора долу удря девет. Притискам длани към бедрата си, поемам дълбоко дъх, поемам по коридора и тихо слизам по стълбите. Серина Джой още е в къщата, където имаше Раждане — чист късмет, той не би могъл да го предвиди. В такива дни Съпругите с часове остават заедно, помагат си в разопаковането на подаръците, бъбрят си, напиват се. Трябва да се предприеме нещо, което да разсее завистта им. Поемам в обратна посока по коридора долу, покрай вратата към кухнята, към следващата врата, неговата. Заставам пред нея като ученичка, която са повикали в кабинета на директора. Какво нередно съм сторила?

Присъствието ми тук не е позволено. Нямам право да оставам насаме с Командира. Предназначени сме за размножаване — не сме конкубини, гейши, куртизанки. Тъкмо обратното, направили са всичко възможно да ни извадят от тази категория. Във всичко това не би трябвало да има нещо забавно, няма възможност да пламнат тайни страсти, не се допуска специално отношение — нито от тях, нито от нас, не бива да има нещо, за което да се захване любовта. Ние сме двуноги утроби, това е — свещени съсъди, ходещи бокали.

Защо тогава той иска да се срещне с мен насаме посред нощ?

Ако ме спипат, ще ме предадат на милостта на Серина. Той не бива да се намесва в реда в домакинството, това е работа на жените. А после — прекласификация. И може да ме обявят за Нежена.

Само че, ако откажа да се срещна с него, ще е още по-лошо. Извън всякакво съмнение е кой държи истинската власт.

Сигурно иска нещо от мен. А да искаш, е слабост. И точно тази слабост, каквато и да е тя, ме примамва. Прилича на малка пукнатина в стената, допреди непроходима. Ако притисна око към нея, към тази негова слабост, може би ясно ще провидя пътя си.

Трябва да разбера какво иска той.

Вдигам ръка и чукам на вратата на тази забранена стая, където не съм стъпвала, където жените не влизат. Дори Серина Джой не идва тук, чистят Пазителите.

Какви тайни, какви мъжки тотеми се съхраняват тук?

Канят ме да вляза. Отварям вратата, прекрачвам прага.

От другата страна на вратата е обичайният живот. Трябва да призная: от другата страна нещата изглеждат нормални. Има бюро, разбира се, с Компюслов отгоре, и черен кожен стол зад него. Върху бюрото се мъдрят растение в саксия, комплект поставки за писалки, листове хартия. Подът е застлан с ориенталски килим, в камината не гори огън. Има малко канапе, застлано с кафяв плюш, телевизор, ниска масичка, два стола.

Но покрай стените има библиотеки. Пълни с книги. Книги, книги, книги, изложени на показ, без ключалки, без кашони. Нищо чудно, че не ни е позволено да влизаме. Тук е истински оазис на всичко забранено. Опитвам се да не се вторачвам.

Командирът стои пред камината, с гръб към нея, опрял е единия си лакът върху дървената полица, а другата му ръка е пъхната в джоба. Позата му е заучена, поза на провинциален благородник, стара реклама от лъскаво мъжко списание. Сигурно предварително е решил, че ще е в тази поза, когато вляза. Сигурно щом съм почукала, се е завтекъл към камината и се е облегнал. Да имаше и черна превръзка на окото47, и шалче с нарисувана конска подкова.

Тези мисли ми се отразяват добре, бързи като стакато, мозъчен трепет. Вътрешен присмех. Но всъщност ме обзема паника. Истината е, че съм ужасена.

Не обелвам нито дума.

— Затвори вратата — казва ми той доста любезно. Подчинявам се и се обръщам.

— Здравей — казва.

Стар поздрав. Отдавна не съм го чувала, от години. При тези обстоятелства ми се струва нелепо, дори комично, това връщане във времето, буфонада. Не ми хрумва подходящ отговор.

Струва ми се, че ще се разплача.

Явно го е забелязал, защото ме поглежда озадачен, смръщва се, което предпочитам да приема за загриженост, но е възможно да се окаже обикновено раздразнение.

— Ела, седни — кани ме той. Дръпва ми стол, изважда го пред бюрото си. После заобикаля отзад, сяда бавно и сякаш замислено. Действието му ми показва, че не ме е повикал, за да ме докосва против волята ми. Усмихва се. Усмивката му не е зловеща, не е хищна. Просто усмивка, официална, дружелюбна, но и малко дистанцирана, като че ли съм котенце на витрина. Коте, което той гледа, но не възнамерява да купи.

Сядам на стола с изпънат гръб, скръстила ръце в скута си. Имам чувството, че стъпалата ми в червените равни обувки не докосват пода. Но всъщност го докосват, разбира се.

— Това сигурно ти се струва странно — отбелязва.

Аз просто го гледам. Твърде слабо казано, би изтърсила майка ми. Преди.

Чувствам се като захарен памук — захар и въздух. Стиснеш ли ме, ще се превърна в лепкава бучка, розово-червена и разплакана.

— Да, като че ли е малко странно — отбелязва той, все едно аз съм отговорила.

Май трябваше да си сложа шапката, да я вържа под брадичката си.

— Бих искал… — подема той.

Опитвам да не се приведа напред. Да? Да, да? Какво? Какво иска? Само че няма да се издам, няма да проявя нетърпението си. Това е пазарлък, предстои размяна. Онази, която не се колебае, е изгубена. Нищо няма да дам даром — само ще продавам.

— Бих желал… — продължава той. — Ще ти се стори глупаво.

И наистина изглежда смутен, както изглеждаха мъжете навремето. Достатъчно възрастен е, за да помни как да си придаде този вид, а също колко привлекателен беше той за жените навремето. Младите не познават тези номера. Никога не са ги използвали.

— Бих искал да поиграеш с мен на скрабъл — казва.

Удържам се, не помръдвам. Лицето ми не трепва. Значи това се намира в забранената стая! Скрабъл! Иде ми да прихна, да се разкикотя на глас, да се катурна от стола. Навремето старците и стариците играеха скрабъл през лятото или в старческите домове, когато по телевизията нямаше нищо хубаво, а много-много отдавна — и тийнейджърите. Мама имаше комплект за игра, държеше го отзад в гардероба, при коледната украса в картонени кутии. Веднъж опита да ме заинтригува, когато бях тринадесетинагодишна, нещастна и се шляех.

Сега е различно, сега на нас ни е забранено. Сега е опасно. Сега е неприлично. Сега е нещо, което той не може да прави със Съпругата си. Сега е нещо желано. Сега той се компрометира. Все едно ми е предложил наркотици.

— Добре — отговарям с привидно безразличие. Всъщност едва съумявам да отроня нещо.

Не ми обяснява защо иска да играе скрабъл с мен. Не го питам. Командирът просто изважда кутията от едно чекмедже и я отваря. Вътре са пластмасовите плочки, които помня, дъската, разчертана на квадратчета, и малките поставки за плочките с буквите. Той изсипва съдържанието върху бюрото си и започва да обръща елементите. След малко и аз се присъединявам.

— Знаеш ли как се играе? — пита ме.

Кимам.

Изиграваме две игри. Изписвам „ларинкс“. „Балдахин“. „Дюля“. „Зигота“. Държа лъскавите плочки със заоблени ъгли, опипвам буквите. Сладострастно усещане. Ето това е свобода, един миг свобода. „Хром“, изписвам. „Клисура“. Какъв лукс! Плочките са като ментови бонбони, и също така хладни. Ментолки, така им казваха. Иска ми се да ги лапна. Ще имат и вкус на лайм. Буквата Х — хрупкави, възкиселки на езика, вкусни.

Спечелвам първата игра, подарявам му втората: още не съм установила какви са условията, какво ще мога да поискам в замяна.

Накрая той заявява, че е време да се прибирам у дома. Точно така се изразява — прибирай се у дома. Има предвид в стаята ми. Пита ме дали ще се оправя, като че ли стълбището е тъмна улица. Отговарям утвърдително. Отваряме вратата на кабинета му, само я открехваме, и се вслушваме в шумовете откъм коридора.

Все едно сме на среща. Както се промъквахме в общежитието след вечерния час.

Като заговорници.

— Благодаря ти за играта — казва и добавя: — Искам да ме целунеш.

Мисля си как във вечерта за къпане бих могла да разглобя тоалетната в банята си, бързо и тихо, за да не ме чуе Кора, седнала на стола отпред. Бих могла да извадя острото лостче и да го скрия в ръкава си, да го внеса тайно в кабинета на Командира следващия път, защото след такава молба винаги има следващ път, независимо дали ще кажеш „да“ или „не“. Мисля как ще приближа към Командира да го целуна тук сама, как ще съблека сакото му, като да го подканя или да му разреша нещо повече, към истинска любов, как ще го прегърна, ще извадя лостчето от ръкава си и неочаквано ще забия острия му край между ребрата му. Мисля си как ще шурне кръвта по ръцете ми, топла като супа, сексуална.

Всъщност не мисля нищо подобно. Добавям го впоследствие. Може би трябваше да ми хрумне още тогава, но не стана така. Както вече казах, това е възстановка.

— Добре — отговарям. Приближавам се към него и притискам стиснатите си устни към неговите. Усещам уханието на лосион за след бръснене, лек дъх на нафталин, познат мирис. Но с Командира току-що сме се запознали.

Той се отдръпва, свежда очи към мен. И ето я отново усмивката, онази стеснителната. Каква прямота.

— Не така — настоява. — Като наистина.

Беше толкова тъжен.

Това също е възстановка.