Разказът на Прислужницата

Двадесет и четвърта глава

Връщам се по тъмния коридор, нагоре по заглушеното стълбище, вмъквам се в стаята си. Там сядам на стол, на тъмно, с червената си рокля, закопчана до шията. Ясно можеш да мислиш само облечен.

Имам нужда от перспектива. От илюзията за дълбочината, създавана от рамката, подреждането на формите в равнина. Необходима е перспектива. В противен случай има само две измерения. Живееш, притиснал лице до стената, всичко е огромен близък план, всичко е детайлно — коса, гънките по чаршафа, молекулите на лицето. Собствената ти кожа е като карта, схема на лекомислието, насечена от пътеки, които не водят никъде. Иначе живееш за мига. А точно там сега не искам да съм.

Обаче съм точно там, не мога да избягам. Времето е капан и аз съм уловена в него. Трудно ми е да си спомня как изглеждах. Казвам се Фредова и живея тук.

Живей в настоящето, улови момента, нямаш нищо друго.

Време е да обобщим.

Аз съм на трийсет и три. Имам кестенява коса. Боса съм висока един и шейсет и осем. Трудно ми е да си спомня как изглеждах. Имам жизнеспособни яйчници. И още един шанс.

Но нещо се промени — днес, тази вечер. Обстоятелствата се промениха.

Мога да поискам нещо. Вероятно малко, но все пак нещо.

Мъжете са сексуални машини, казваше Леля Лидия, нищо повече. Искат само едно. За свое собствено добро се научете да ги контролирате. Водете ги за носа. Това е метафора. Такъв е естественият ред. Така го е създал Господ. Така е устроен светът.

Леля Лидия не говореше точно така, но това беше подтекстът на думите ѝ. Кръжеше над главата ѝ като позлатените слова над светиите, от тъмните векове. И тя като тях беше ъгловата и безплътна.

Но къде е мястото на Командира във всичко това — той седи в кабинета си, играе си на думи и иска… какво? Да играя с него, да го целувам нежно, като наистина.

Знам, че трябва да приемам сериозно нещата, това негово желание. Може да се окаже важно, може да бъде пропускът ми към свободата, може да бъде и падението ми. Трябва да се отнасям сериозно, трябва да го обмисля. Каквото и да правя обаче, докато седя в тъмното и прожекторите отвън осветяват правоъгълния ми прозорец през завесите, прозирни като булчинска рокля, като ектоплазма, едната ми ръка стиска другата и лекичко се поклащам напред-назад, каквото и да правя, все ми е смешно.

Той искаше да играя с него на скрабъл и да го целуна като наистина. Това е едно от най-странните неща, които са ми се случвали някога.

Контекстът е всичко.

Помня едно предаване, което гледах навремето — повторение, беше заснето преди години. Трябва да съм била на седем-осем, твърде малка, за да го разбера. Майка ми обичаше да гледа такива предавания — исторически, образователни. След това се опита да ми го обясни, уверяваше ме, че нещата, които показаха, наистина са се случили, но за мен беше само история. Мислех, че някой я е измислил. Сигурно всички деца смятат същото за историята, предхождаща самите тях. Ако е само история, не е толкова плашеща.

Беше документален филм за една от войните. Вземаха интервюта от хора и показваха откъси от черно-бели филми от онова време, и снимки. Не помня много, но помня качеството на снимките, как всичко на тях изглеждаше покрито със смес от слънце и прах и колко тъмни бяха сенките под очите и по скулите на хората.

Интервютата с хора, които по онова време още бяха живи, бяха заснети цветно. Онова, което помня най-ясно, беше с жена, любовница на оцелял от онези лагери, където затваряли евреите, преди да ги убият. В пещи, обясни майка ми, само че нямаше снимки на камерите, затова останах с обърканата представа, че са убивали хората в кухни. За едно дете има нещо много плашещо в тази представа. Пещите са за готвене, а готвенето предшества яденето. Мислех, че са убивали тези хора, преди да бъдат изядени. Което в известен смисъл, струва ми се, се е случвало.

От думите им излизаше, че онзи човек бил жесток и безмилостен. Любовницата — мама ми обясни какво означава „любовница“ — не вярваше, че такива неща трябва да са тайна, затова имах обемна книжка за половите органи още преди да навърша четири — навремето била много красива. Показаха черно-бяла снимка на нея и на още една жена по бански, сандали на платформа и широкополи шапки. Бяха със слънчеви очила „котешко око“ и седяха в шезлонги край басейн, който се намираше до къщата им, а тя пък беше съвсем близо до лагера с пещите. Жената каза, че не е забелязала нещо подозрително, отрече да знае за пещите.

По време на интервюто, четиридесет-петдесет години по-късно, тя умираше от емфизем. Кашляше много и беше страшно слаба, съвсем измършавяла, но все още се гордееше с външността си. (Погледни я само, каза майка ми донякъде завистливо, донякъде възхитено.) Беше старателно гримирана, миглите ѝ бяха с плътна спирала, по скулите ѝ с изопната като на тясна гумена ръкавица кожа имаше руж. Носеше перли.

Той не беше чудовище, каза жената. Хората казват, че бил чудовище, но не беше.

Какво ли си е мислела? Немного според мен, не и тогава, не и по онова време. Мислела е как да не мисли. Времената били ненормални. Тя се гордеела с вида си. Не вярвала, че той е чудовище. За нея не бил. Вероятно имал и хубави черти: свирукал си фалшиво под душа, обичал трюфели, казвал на кучето си Либхен48 и го научил да сяда за късчета сурово месо. Колко лесно е да си измислиш хуманност, за когото и да било. Какво достъпно изкушение. Голямо дете, обичала да си внушава. Сърцето ѝ сигурно се е топяло, заглаждала косата от челото му, целувала го по ушите, и то не само за да получи нещо от него. Инстинктът да успокояваш, да облекчаваш. Тихо, тихо, сигурно му казвала, когато се събуди от кошмар. Сега ти е трудно. Жената сигурно вярвала във всичко това, иначе как изобщо е продължавала да живее? Под красотата си всъщност била съвсем обикновена. Вярвала в почтеността, държала се добре със своята еврейка прислужница — е, повече или по-малко добре, по-добре от наложителното.

Няколко дни след заснемането на интервюто за този филм тя се самоубила. Съобщиха го по телевизията.

Никой не я попита дали го е обичала.

Сега си спомням най-ясно грима.

Изправям се в тъмното, започвам да се разкопчавам. И тогава чувам нещо, в тялото си. Счупила съм нещо, имам нещо пукнато, това трябва да е. Надига се шум, излиза от счупеното място, от лицето ми. Без предупреждение: не мислех нито за тук, нито за там, нито за нищо. Ако пуснех този шум навън, щеше да се окаже смях, твърде шумен, твърде много, някой щеше да чуе и тогава щяха да се разнесат забързани стъпки, команди и кой знае още какво. Присъда: емоционална неуместност спрямо повода. Блуждаещата утроба, така мислеха преди. Истерия. После игла, хапче. Можеше да бъде фатално.

Притискам устата си с две ръце, като че ще повърна, падам на колене, смехът клокочи като лава в гърлото ми. Пълзешком влизам в гардероба, свивам колене към тялото си, давя се от смях. Ребрата ме болят от стискането, цялата треперя, треса се сеизмично, вулканично, ще изригна. Гардеробът става пурпурен, бесилка се римува с родилка, ох, ще умра от смях.

Заглушавам смеха в гънките на окачената наметка, стискам очи, а от тях се процеждат сълзи. Опитвам да се овладея.

След малко отминава като епилептичен припадък. Ето ме в гардероба. Nolite te bastardes carborundorum. Не виждам в тъмното, но плъзгам върховете на пръстите си по ситния издълбан надпис, като че ли е брайлов код. Звучи в съзнанието ми не толкова като молитва, колкото като заповед, но за какво? Поне за мен е безполезна — древен йероглиф, ключът за чието разчитане е изгубен. Защо го е написала, защо си е направила труда? Няма измъкване оттук.

Лежа на пода, дишам твърде учестено, после си вземам душ, успокоявам дишането си като при Упражненията за раждане. Вече чувам само туптенето на собственото си сърце: отваря се, затваря се, отваря се, затваря се, отваря се.