Рени

Глава 9

Първото докосване бе колебливо. Второто — малко по-решително. Когато устата на Джарет за трети път докосна нейната, всички следи на колебание изчезнаха. Устните му почувстваха сладкия й отговор. Целувката стана по-дълбока.

Ивици мъгла се издигаха над повърхността на водата. Рени повдигна ръката си. Водата във ваната леко се раздвижи. Тя докосна с върха на пръстите си влажните къдрици на врата му. Водни струйки се спуснаха под яката му. Капчици си проправиха път по гърба му. Сякаш Рени го беше докоснала.

Той чувстваше потребност да го докосва навсякъде.

Джарет обхвана с ръка лицето й. Палецът му галеше извивката на шията й. Под него той чувстваше пулса й, най-напред спокоен, след това ускорен. Устните му се придвижиха към ъгълчето на устата й и се плъзнаха надолу по лицето към ухото й. Дъхът й замря, когато той подразни леко със зъби долната част на ухото й, а след това с език извивката му.

Рени почувства по кожата си топлината от допира на Джарет. Палецът му, изглежда, разпалваше пулса й. Пръстите му се движеха бавно от врата към рамото й и обратно. Устните му докоснаха слепоочието, след това ъгълчето на затворените й очи. Ръката му се плъзна по извивката на гърдите й под водата. Кожата й пламна. Розовите зърна на гърдите й се втвърдиха. Ръката му се придвижи между гърдите й и той усети биенето на сърцето й с дланта си.

Горещи сълзи пареха клепачите й. Плачът й бе тих, плах. Тя се изправи, отблъсна ръцете на Джарет и извърна лице, за да избегне целувките му. Водата преля ваната, когато вдигна колене към гърдите си, за да се защити. Тя се сви. Рени не трябваше да наблюдава Джарет, за да разбере, че той се отдръпва. Тя го почувства.

Джарет спря неподвижно. Дълго гледа приведената й глава, присвитите й рамене и разпилените по повърхността на водата тъмни кичури коса.

— Изглеждаше, че имаш желание — каза той бавно.

Тя кимна, с буза, опряна в коленете. Не смееше да го погледне, страхуваше се да му позволи да я докосва, страхуваше се да не му позволи. Смущението й само увеличаваше опасенията й. Опита се да говори, опита се да му каже това, което мислеше, но устата й бе пресъхнала. Тя си спомняше други ръце, не толкова нежни, спомни си как веднъж по-рано спокойствието на Джарет премина в ярост и как яростта се насочи към нея. Жестоките спомени я накараха да потръпне.

Навитата кърпа, която Рени използваше за облегалка на врата си, се плъзна във водата. Джарет посегна към нея, като внимаваше да не я докосва. Независимо от това, той видя, че тя трепна. Ядосан по причини, които не осъзнаваше добре, Джарет хвърли мократа кърпа. Тя падна на пода и разпръсна вода по обувките му. Намери й суха кърпа, хвърли я на поставения до ваната стол, след което хлопна вратата на хижата.

Рени не посегна веднага към кърпата. Остана във ваната, докато водата се изстуди, вледени кожата й и просмуче топлината от ласките на Джарет. Усещането бе само временно. Взе кърпата и откри, че е суха, но използвана. Бе пропита с мириса на Джарет. Бе останал ароматът на бръснарския му сапун. Използва я не защото нямаше друг избор, а защото желаеше да почувства допира му по тялото си. Стомахът на Рени се присви, докато тя се пребори с надигащата се уплаха.

Намираше си занимание, за да не мисли за това. Изпразни ваната, като изхвърляше кофите вода през задната врата. Изтри следите от локви по пода, после прибра съдовете, които Джарет бе използвал, за да стопли водата. Докато го нямаше, се опита да подреди в хижата неща, които нямаха, нужда от подреждане. Разрови огъня, донесе дърва и подряза фитилите на всички газени лампи. Няколко минути стоя боса, по нощница, на малката входна веранда, като се ослушваше и търсеше някаква следа от Джарет. Само вятърът шумеше в дърветата и навяваше сняг. Най-накрая тя си легна.

Джарет влезе в хижата много по-внимателно, отколкото я бе напуснал. Спокойно се освободи от палтото и обувките си. Стъпваше по пода внимателно, хвърли дърва в огъня, преди да се изкачи по стълбата на горния етаж. Стъпи върху купчината завивки, които завиваха Рени, и си събу панталона след което легна в пухеното легло. Въздъхна, когато завивките се придвижиха към него.

— Мислех, че спиш — каза той. Искаше да вярва в това. Зави се внимателно.

— Пак си ходил в „Бендърс“ — каза тя. Не харесваше, че гласът й бе леко обвиняващ. Той имаше право да ходи където си иска и когато си иска. — Съжалявам. Не желаех да прозвучи така.

— Да, ходих.

— Имаш право — каза след малко тя. — Така исках да прозвучи.

— Това си е моя работа.

Все още добре завита, Рени се обърна на една страна към него. Можеше да протегне ръка и пак да не го докосне, но изглежда, сега ги разделяше нещо повече от физическо разстояние.

— Да, зная, но се безпокоя.

— За мен? — попита той. — Или за себе си?

Рени нямаше да позволи да бъде объркана.

— И за двамата — каза тя. — Но главно за тебе.

Гласът му стана рязък:

— Какво мислиш, че правих? Че отново съм пил? Не съм.

— Не — каза тя. Нещо твърде болезнено заседна в гърло то й. Трудно й бе да говори. — Не, не мисля. Бил си при Джоулин.

Джарет не отговори веднага. Бе се взрял пред себе си в тъмнината и се чудеше какво да отговори. Знаеше какво мисли тя, а той знаеше истината. Двете не бяха едно и също нещо. Най-после попита:

— Как би могла да знаеш?

Рени притвори за малко очи:

— Усещам мириса й върху тебе.

— Разбирам.

— Тя обожава сапуните с аромат на роза.

— Вярно е.

Рени подви ръка под края на възглавницата си. Юмрукът й бе свит, както и всичко в нея:

— Тогава ти не отричаш това.

Не би трябвало да боли толкова много. Не биваше да се чувства предадена. Нямаше да промени нищо, ако си казва това. Чувството оставаше.

— Ще ме заведеш ли утре до пролома?

— Не съм решил.

Рени се чудеше дали това наистина е вярно, или той просто ме искаше да започне отново разговор за това.

— Кога ще решиш? — попита тя.

— Когато реша.

Това не бе задоволителен отговор. Рени сгъна възглавницата под главата и примижа, като задържаше изгарящите сълзи, които, изглежда, извираха от нищото. Заговори задъхано:

— Когато по рано ме целуваше… Исках да… исках… харесваше ми, като ме целуваше.

— Не искам да говорим за това. Спи.

— Не, още не. Ти излезе с някого. А аз бях тук сама, сама с мислите си. Опитах се да се занимавам с нещо, опитах се да не мисля, а после се качих тук, лежах и мислех. Но не можех нито да заспя, нито да мисля.

Джарет раздразнено каза:

— Какво искаш да ми кажеш?

Тонът му й причини остра болка, но Рени продължи едва чуто:

— Искам да бях ти позволила да направиш нещо повече с мене.

— Замълчи, Рени.

— Искам да не бях те спирала.

Ръката на Джарет пропълзя в тъмнината и безпогрешно намери китката й. Рязко я дръпна през разделящото ги пространство и улови другата й ръка. Държеше ръцете й здраво от двете страни на лицето й.

Това стана толкова бързо, че тя не успя да се изненада. Гледаше към него, търсеше засенчения му профил. Чувстваше сърдитата напрегнатост в силата на хватката му и в силния крак, легнал диагонално върху нейните. Суровият му и съскащ глас бе продължение на същата напрегнатост. Тя потрепери от грубостта в него.

— Какво, по дяволите, искаш от мен, Рени? — попита той. — Наивна ли си или злобна? Или не можеш да мислиш — той притисна слабините си в бедрото й и я накара да почувства твърдостта му, израз на грубо желание и възбуда. — Не ми говори за това колко си желала да се случи, ако не искаш това сега. Искаш ли, Рени? Толкова ли искаш?

— Не — каза първо тя. След това добави: — Не зная.

Той изруга тихо и леко разтърси ръцете й:

— Защо започваш това? Върнах се тази нощ и наистина исках да се престориш, че спиш. Защо, по дяволите, не ми направи тази услуга?

— Аз само мислех да…

Джарет й позволи да се отдръпне и седна. Затвори очи и ги разтри с пръсти.

— Какво си мислеше? — каза той заядливо. — Искаше да ме накараш да те заведа до пролома.

Сега и Рени седна.

— Вземи си ги назад.

— Какво да си взема назад?

— Не съм проститутка — каза тя. — Вземи си думите назад.

Той поклати глава:

— Бил съм с практикуващи проститутки, които нямат твоята опитност.

Жестокостта на изявлението прекъсна дъха на Рени= Гърдите я заболяха, гърлото я сви. Отдръпна се толкова далече от него, колкото бе възможно. Когато бе способна да говори, гласът й като че ли щеше да се пречупи.

— Променил си се — каза тя безизразно. Това не бе обвинение, а просто констатиране на факт. — Няма нужда от уиски, за да ти се изкривят представите. Пълен си със злоба и гняв, и е явна подлост да не можеш да виждаш истината дори когато си трезвен. Ако не мога да те накарам да ме заведеш до пролома заради истинските причини, не бих желала помощта ти заради измислени.

Дълга тишина последва думите й. Джарет легна отново в пухените завивки и се обърна към стената.

— Никога не зная кое е истинско при теб и кое не. — Това бе единственото признание, което бе склонен да направи. Лягай да спиш, Рени.

Сънят не беше дълъг. Джарет я събуди призори. В краката й лежеше завивката, навсякъде бяха натрупани опакованите им денкове. Ръцете му се подпираха от двете страни на скосения таван. Той погледна надолу към нея, докато тя се протягаше сънливо и отмяташе кичури коса от лицето си. Тя му се усмихна.

Рядко се усмихваше така красиво с изражение на нескрито удоволствие на лицето. Той осъзна, че то не означава нищо, че тя едва ли е будна, но не можеше да позволи да види същата уязвимост в него. Погледна я студено:

— Ако искаш да отидеш до пролома, да си готова до тридесет минути.

Рени го видя да се обръща и слиза по стълбата. Не знаеше, че усмивката й се стопява, също както не съзнаваше, че преди малко тази усмивка бе щастлива и доброжелателна. Тя гледаше към мястото, където изчезна Джарет, и се опита да си представи трудното пътуване с човек, който я мразеше повече от всичко на света.

Джарет бе оседлал конете им и натоварил с припаси третия кон, когато Рени се присъедини към него. Под редингота си тя носеше дрехите, които той бе приготвил за нея. Почувства как той я изгледа отгоре до долу, съставяйки си своя собствена преценка.

— Стават ли ти дрехите? — попита той. — Панталоните? Ризата?

Тя кимна:

— Тези дрехи са на Джоулин.

— Бяха — каза той, подчертавайки миналото време.

— Тя ли ти ги даде?

— Продаде ми ги. — В гласа му нямаше злоба.

— Удобни са.

Той й подаде юздите на Албион и задържа погледа й за малко.

— Но ти не се чувстваш удобно?

Погледът й се отклони от неговия. Тя се качи на коня без помощ.

— Не напълно — каза тя. — Не съм свикнала да…

— Да носиш дрехи на проститутка?

Рени разбра тогава, че Джарет, по каквито и да е причини, искаше да се скара с нея, но нямаше да позволи да бъде предизвикана. Ако той искаше да се откаже от уговорката им да я заведе до пролома, тогава трябваше да го направи сам. Тя нямаше да му даде повод.

Когато той беше готов, Рени предпочете да го следва, а не да язди редом с него. Джарет с нищо не показа, че иска това да бъде другояче.

Още в началото Рени откри, че Джарет няма да прави отстъпки заради неопитността или пола й. Той променяше темпото и избираше време за почивки според нуждите на конете. Очакваше от Рени да язди часове наред и след това да е полезна, когато дойде време да се прави лагер. По пътя й отделяше същото внимание и уважение, колкото на провизиите върху товарния кон. Не би могъл по-ясно да демонстрира, че тя е само допълнителен товар. В лагера, разпореждаше без много думи. Тя беше още един чифт ръце и крака, за които трябваше да се грижи.

Не я караше да готви.

Нощем разделяха палатката, но не и завивките. Никога не се събуждаха скарани, нито пък разменяха погледи. Рядко говореха. Рени осъзна, че през тези три дни път Джарет и тя бяха разменили няколко десетки думи. Вече не познаваше собствения си глас, но привикна на съскащите отсечени заповеди на Джарет.

Местността беше неравна. Равните места водеха към много стръмни спускания и изкачвания. На Рени й се струваше, че е постоянно наклонена напред или назад на седлото. Стелещите се хвойнови храсти прикриваха неумолимата белота и скалите, а всичко наоколо бе покрито с безкрайни гори. Снегът очертаваше тънките клонки на трепетликата. Планинските потоци течаха стремително, понякога под тънък слой лед, така че водата изглеждаше като под стъкло. Топящите се връхчета на ледените висулки ловяха цветовете на дъгата. Въздухът бе свеж, снегът заледен и скърцащ.

През повечето време дивечът се държеше на разстояние. Зайците се разбягваха, птиците излитаха високо, а елените се притаяваха в присъствието на пътниците. Рени чувстваше повече живот нощем. Освен шума на огъня и спокойното дишане на Джарет тя чуваше всички шумове на природата. Боровете глухо се удряха в земята като хищници и жертви участващи в танц на живот и смърт. Скалистите склонове се раздвижваха, когато животните търсеха безопасност по-високо. Ромонът на ледената вода сменяше ритъма си, когато преследваните пресичаха пътя й.

Рени откри, че спи неочаквано леко.

На разсъмване на четвъртия ден от пътуването Рени се събуди първа. Измъкна се от завивките и напусна палатката без да вдига Джарет. Небето бе сиво и лагерът бе захлупен от облаци. Слънцето по-скоро бе светло петно. Едва ли бе толкова силно, че да разсее планинската мъгла. Рени знаеше, че независимо от това те трябваше да пътуват.

След като се изми в потока и се погрижи за себе си, тя се залови с конете. Едва бе запалила огъня, когато Джарет изпълзя от палатката. Хвърли поглед към небето, след това към нея, след което сърдито погледна цялата природа. Рени помисли, че сърдитият поглед е приветствие. Когато той се обърна с гръб към потока, тя просто кимна с глава в знак на печален отговор.

Освежаващото измиване и бръснене с нищо не подобри настроението на Джарет, но той вече не изглеждаше толкова мрачен. Започна да приготвя закуската, докато Рени изваждаше колчетата на палатката. С ъгъла на очите си следеше работата й. Движенията й бяха точни и ефективни, и тя се занимаваше със задачата си с повече енергия, отколкото бе показвала която и да е друга сутрин. Джарет считаше, че Рени не само оцелява в несгодите на пътуването, но и се приспособява към тях.

— Кафето е готово — каза той.

Рени остави чука и колчетата на отпуснатия брезент на палатката и се залови с кафето, преди да е изстинало. Седна на пъна от другата страна на огъня срещу Джарет, стиснала тенекиеното канче с двете си ръце, без да сваля ръкавиците си. Вдигащата се пара затопляше върха на носа и, когато го повдигаше до лицето си.

Закуската бе задушено, останало от миналата вечер.

Когато тя бе готова, Джарет позволи на Рени да си отсипе това, което иска, а след това изяде останалото направо от тенджерата.

— Преди обяд трябва да стигнем до линията — каза той.

Рени повдигна глава повече като реакция на гласа му, отколкото на съдържанието на думите:

— Толкова близо ли сме.

Той кимна рязко:

— Ще следваме железопътната линия до пролома Джъглър. Така пътуването ще ти се стори по-леко.

Тя не можа да се въздържи и му отвърна:

— Не съм се оплаквала.

— Това не е обвинение — каза той — и на мене лично пътуването ще ми е по-леко.

Рени наведе глава и продължи да се храни, сърдита на себе си, че бе възприела толкова лично бележката му.

— Рано следобед ще стигнем пролома.

Тя кимна, стиснала непреклонно устни.

— Ще се приближим отгоре. Не зная как ще се спуснем надолу към останките от катастрофата. Това може да ни отнеме повече от един ден.

— Толкова дълго? — Безпокойство засенчи смарагдовите й очи, повдигнати към него.

— Ще видим — отсече той.

Темата бе изчерпана. Рени привърши тихо храненето. След това занесе съдовете до потока, изми ги и приключи с прибирането на палатката. Джарет изгаси огъня и оседла конете. Работеха поотделно, но дружно, като се избягваха един друг в повечето случаи нарочно, а не случайно, сякаш движенията им бяха насочвани от невидимата ръка на хореограф.

Достигнаха железопътната линия, положена от Североизточните железници, по-бързо, отколкото бе очаквал Джарет. Яздеха един зад друг и се придържаха към планинската страна на завоя с бавно, но постепенно спускане. От време на време Джарет поглеждаше през рамо към Рени, за да се увери в това, че го следва. Бледността й, откакто й бе казал, че ще стигнат пролома днес, не бе изчезнала. Пълното значение на решението й да търси баща си бе разтърсило Рени много силно. Джарет се чудеше дали вълнението й няма да я прекърши.

Той вдигна ръка, за даде знак за спиране, а с другата държеше юздите на Зили. Под него трасето се губеше под преграда от скали, сняг и лед. Той слезе от коня и отиде напред за да проучи препятствието. Отдясно и над него лавината бе просякла широка пътека през дърветата и храстите.

Рени се изкачи зад него и погледна отчаяно преградата, която в най-високата си част бе два пъти по-висока от Джарет. Не бе възможно да се определи дълбочината й.

— Какво ще правим? — попита тя.

Джарет поклати глава:

— Каза, че линията на места е блокирана, но не очаквах точно това.

Рени също не го беше очаквала:

— Можем ли да я заобиколим?

— Можем — каза той, — но ще ни отнеме цяла седмица, за да стигнем до пролома по друг маршрут. Трябва да се върнем на половината път. Нямаме достатъчно провизии, за да направим това. Ще трябва да отделя време за лов, а това ще удължи пътуването. Мислех да се разположим на лагер до останките от катастрофата и тогава да ловувам.

— Добре, не можем да преминем през това — каза тя.

Той я погледна, устата му бе изкривена в насмешка.

— Може да не съм инженер — каза той, — но и сам мислех за това.

Тя не му обърна внимание.

— Щом не можем да я заобиколим и не можем да преминем през нея, тогава трябва да минем над нея.

— Ти не слушаш. Аз казах, че можем да я заобиколим. Само че ще ни отнеме повече време.

— След като не ми казваш, че е невъзможно да минем над нея, тогава заобикалянето й не съществува като възможност за мен.

Джарет докосна с показалеца си периферията на шапката си и обходи с очи терена на преградата.

— Истина е, Рени, че не бих могъл да зная дали това е възможно, докато не опитам и не успея. Това, което зная, е, че е опасно. Искаш ли да рискуваме живота си? Погледни към планината, преди да отговориш: виж докъде са стигнали скалите и снегът, които не са се задържали на това късче Земя.

Рени не погледна. Знаеше какво ще види долу и знаеше какво е зад нея.

— Искам да се опитаме да минем отгоре, но не те моля за това. Ако желаеш да заобиколим, аз ще разбера и ще те последвам.

— Така че оставяш на мен да реша.

Тя кимна.

Той се обърна към нея и за пръв път от четири дни я докосна, като повдигна с ръце брадичката й. Тя не трепна, стоеше упорито, със зачервени страни, докато той се вглеждаше внимателно в нея, за да разбере силата на нейната решителност.

— Ако посмееш дори и да се спънеш, ще ти стъжня живота.

Тя се усмихна лъчезарно и топло, но Джарет не видя. Беше се обърнал и отдалечил, вече взел решението си.

Рени му помогна да свали част от товара на коня и да разпредели провизиите за Албион и Зили. Когато направиха това, те поработиха заедно, за да възстановят основата на лавината, така че те и конете да стъпват по-добре. Отъпкаха снега, където бе рохкав, и където бе възможно, отместваха камъните. Придвижването бе бавно. Скали, които на пръв поглед изглеждаха, че се държат здраво, едва се крепяха на слой дребни камъчета. Когато се придвижваха, плъзгайки се като сачмени лагери, скалите на свой ред също се движеха. Рени прехапваше устни винаги щом чуеше някакъв звук или когато усетеше, че земята под нея пропада. В противен случай можеше да извика.

Когато Джарет и Рени достигнаха върха, видяха, че останките от лавината се простираха на петдесетина метра пред тях. Тя се спускаше постепенно към линията и те се намираха на най-стръмната точка на устието. Рени изчака на върха, докато Джарет се качваше и слизаше, за да доведе конете. Гледаше ги ласкаво и ги успокояваше, когато се подплашваха в началото на изкачването. Рени не се съмняваше, че той ще ги накара да се движат, доста често бе ставала свидетел на успехите му с наперения товарен кон, за да не бъде сигурна в резултата. С малко тъга осъзна, че понякога той използваше, подобна техника и с нея.

— Може би имам повече чувствата на кон, отколкото здрав разум — си каза тихо тя, докато Джарет изкачваше хребета.

Той погледна към нея и за момент на лицето му се върна старата лека усмивка.

— Не се надценявай — каза сухо той.

Рени знаеше, че въздухът не бе и с градус по-топъл от преди секунда. Само имаше това чувство. Без повече думи, скривайки усмивката си, тя внимателно започна да избира пътя си през скалите и леда.

Едва когато достигнаха безопасно другата страна, Рени разбра грандиозността на постижението им. Като гледаше, назад към преодоляното препятствие, тя видя неустойчивото равновесие на лежащите една над друга скали. Снега и ледът, които ги бяха слепили, се топяха много по-бързо, отколкото бе забелязала Рени, докато преминаваха над тях. Без видима причина цял блок от блестящи скала и сняг се плъзна по планинския склон. Първо прогърмя, след това ехото повтори мрачно грохота до затихването му далече надолу по склона.

Джарет пришпорваше конете, но вниманието му беше насочено към Рени:

— Прилоша ли ти?

Рени преглътна трудно и отстъпи тревожно по ръба. Кракът й срещна крепежа на релсата зад себе си и тя седна върху трасето.

— Добре, че не се спънах — каза недоволно тя, като повдигна към Джарет леко смутени очи.

Той прехвърли поводите в дясната си ръка, а лявата протегна към Рени. Изправи я на крака. За малко телата им се докоснаха, след което я пусна. И двамата имаха еднакво чувство за близост, но само Джарет знаеше точно колко близо бе до това да я целуне.

Рени се изтупа и оправи шала на врата си. Възстановила се, тя взе юздите на Албион от Джарет и поведе кобилата по трасето. След като тръгнаха, бе по-лесно да се престори, че не трепери толкова силно, както си помисли отначало. Нямаше други препятствия по трасето. По пладне Джарет и Рени достигнаха началото на пролома, известен като Джъглър Джъмп, което надминаваше очакванията на Джарет. Докато трасето следваше плътно извивката на планината и взривовете бяха разширили площадката, самият пролом се простираше далеч зад планината.

Рени и Джарет отстъпиха няколко крачки от пропастта. На стотина метра под тях лежаха преобърнатите останки на №412.

— Виждам четири пътнически вагона и един товарен — каза Джарет.

Снегът отдавна покриваше повредените вагони, и дърветата, които се бяха свлекли от планината, също ги скриваха от поглед.

— Това ли очакваше да видиш?

Тя кимна. Товарният вагон лежеше на една страна и се забелязваше само защото от него все още се виждаха малки червени петна. Три от вагоните се различаваха съвсем трудно, тъй като бяха изкривени и разбити, изменили първоначалната си правоъгълна форма и превърнали се в безформена маса.

Четвъртият вагон беше нещо друго и привлече вниманието на Рени. Даже преди катастрофата той бе нещо по-различно от останалите. Джей Мак настояваше личният му вагон да бъде оборудван функционално и удобно. Само от външната страна той разреши да бъде поставена украса, която служеше само за да го отличава. Кръстът на Уърт бе изобразен от двете страни на фургона и на покрива. Личният вагон на Джей Мак бе единственият, който бе в сравнително изправено положение. Наклонът към няколкото прикриващи го бора означаваше, че снегът не се задържаше толкова здраво на покрива му. Когато се взря по-внимателно, тя успя да види герба със златни листа върху блестящата черна основа. Тя го посочи на Джарет:

— Това е вагонът на баща ми — каза тя. — Итън ми съобщи, че ще го намеря почти изправен. Може да се каже, че не е повреден много.

Джарет не можеше да твърди подобно нещо, но замълча. Това, че бе останал така, не означаваше, че не се е превъртял във въздуха, като е падал надолу. Нито че Джей Мак непременно е имал по-голяма възможност да оцелее след катастрофата.

— Как ще се спуснем долу? — попита тя.

— Ами можем да сторим това, което правеше стария Бен Джъглър…

— Не мога да скачам.

— Тогава ще продължим да вървим. Ще следваме трасето до най-долната му точка, след това ще се върнем назад през гората. Не е толкова стръмно, колкото изглежда. — Той се усмихна. — Скачането тук няма смисъл.

Тя гледаше след него, докато той се отдалечаваше:

— Ще го направиш ли?

Той вдигна дясната си ръка:

— Кълна се в Бога.

Рени не го виждаше, но можеше да предполага, че все още се усмихва. Пое юздите на Албион и тръгна по стъпките му.

Това бе едно от тези неща, които не биваше да се случват и за резултата от които никой не бе подготвен. Те дадоха почивка на конете си покрай железопътната линия, след което натовариха обратно провизиите на гърба на товарния кон и се качиха на конете. Нито Албион, нито Зили намираха терена, който трябваше да изминат, за по-труден от този, който беше вече зад гърба им. Като гледаше надолу към Джъглър Джъмп, Рени видя, че Джарет бе прав за наклона на планината. Тя ставаше все по-стръмна и изкачването и спускането бяха невъзможни там, където се издигаше вертикално, за да крепи линията.

Теренът, който бяха преминали, сега изглеждаше приятен склон в сравнение с гледката отгоре. По-късно, когато се връщаше назад, тя си даде сметка, че може би лекотата, с която се движеха или чувството на гарантирана увереност, че са достигнали крайната точка на пътуването си, ги бяха направили непредпазливи.

Рени видя заека, който профуча под копитата на Албион едва когато конят й се изправи на задните си крака. Тя успя да се задържи на седлото, но Албион спря нерешително и едва не падна на земята. Това отвлече вниманието на Джарет и той не се подготви за погрешната стъпка на Зили. Опита се да се изправи на седлото, сграбчи го, но остро пробождане и ръката му попречи да се хване добре. Уплахата му бе само за миг, но Зили я почувства. Тя пристъпи неспокойно, бутна с копита няколко скали и започна да се плъзга.

Джарет доби някакъв контрол над Зили, като се наведе напред на седлото и я остави да прави това, което можеше. Краката на кобилата тъпчеха на едно място за опора, след това тя се устреми напред. Това бе една дива езда към дъното на пропастта и за момент Джарет си помисли, че той и Зили ще я завършат успешно. Тогава видя падналия бор. Лежеше на склона с клони, преплетени в клоните на друго дърво, и преграждаше пътя като врата четири стъпки над земята. Опита се да използва коленете и краката си, за да пренасочи кобилата, но тя бе прекалено подивяла от страх, за да почувства движенията му и да ги разбере. Джарет бе безпомощен да предотврати скока й и нямаше сила в дясната си ръка, за да се задържи. Той изхвръкна от седлото и за разлика от Зили не премина препятствието.

Рени беше на път да настигне Джарет, когато видя падането му. Видя поваления бор, осъзна, че Зили ще го прескочи, но не мислеше, че това ще изхвърли Джарет. Той изхвърча от коня, сякаш седлото и юздите му бяха покрити с мазнина.

Когато тя стигна до него, Зили се бе успокоила и се връщаше назад към мястото, където лежеше Джарет. Кобилата наклони глава над дървото и се опита да побутне Джарет и да го събуди. Рени коленичи до Джарет и със сила отблъсна носа на Зили. Кобилата се отдръпна и тръгна обидена нанякъде.

Дишането му бе слабо, но равномерно и Рени лесно напипа пулса му. Тя го разтърси леко няколко пъти, като го викаше по име. Когато той не отговори, свали ръкавиците си и шапката му. Пръстите й се забиха в косата му и внимателно започнаха да опипват главата му за подутини и рани. Почувства подутина, колкото гъше яйце, точно зад дясното му ухо. Кръвта не я безпокоеше, но размерът на отока я тревожеше. В момента би дала всичко, за да притежава малко от медицинските познания на сестра си Меги. Това, че е инженер, я караше да се чувства като риба на сухо навсякъде освен в Уърт Билдинг — а по-късно дори и там.

Останките от катастрофата, които се опитваха да достигнат, бяха още доста далеч от мястото, където се намираха, макар че сега пътят в по-голямата си част бе равен, Рени знаеше, че нито може да повдигне Джарет, нито да го остави да лежи тук. Помисли си да направи лагер точно тук, но личният вагон на Джей Мак й изглеждаше по-добра алтернатива.

След като се увери, че Джарет няма други видими наранявания, Рени внимателно го обви с едно одеяло после го покри с други. Запали бързо огън, който да пропъди, макар и не напълно, студа. Завърза Зили и товарния кон и се качи на Албион. Кобилата бързо стигна до мястото на катастрофата.

Рени знаеше, че няма да намери баща си в неговия вагон, така че не се спря, за да събере сили, преди да влезе. Не бе подготвена нито за внезапно обзелото я вълнение, нито за странната обстановка. С мъка можеше да си поеме въздух.

Хвана се за вратата, за да запази равновесие. Фургонът бе доста наклонен и няколко здрави бора го задържаха да не се преобърне. Всичко във фургона, което не бе закрепено се бе прекатурило на една страна. Нещата, които бяха закрепени, като леглото и масата за хранене, бяха достатъчно наклонени за да объркат ориентацията й. Рени усети, че накланя глава в усилието си да намали чувството си на замаяност.

Не можеше да направи нищо, за да подтисне обзелото я вълнение. Това място бе на баща й и тя не можеше да си го представи без него. Изглеждаше, че то не може да съществува отделно от Джей Мак. Дори фургонът да беше в напълно хоризонтално положение, пак би й прилошало от объркването.

Сълзи замъглиха погледа й за момент и когато вдигна ръка за да ги изтрие, залитна леко върху неравния под. Запази равновесие, като се хвана за вратата, а с другата — за добре закрепена маса в ъгъла. Преминаването по дължината на вагона беше като придвижване по кораб, наклонен откъм подветрената страна.

Отоплителната печка модел Франклин бе целта на нейното придвижване. Печката бе разположена под същия странен ъгъл както всичко останало, но когато провери пантите и шевовете й, всичко изглеждаше наред. Кюнецът бе изправен и Рени не виждаше причина да не я използва. Тя щеше да осигури на Джарет най-топлата нощ, откакто напуснаха Икоу Фолс.

Сега трябваше да го донесе тук.

Нещата, от които имаше нужда, бяха в товарния вагон. Тъй като той бе обърнат на една страна, тя трябваше да се промъкне през счупения страничен прозорец и да скочи вътре. Избърса снега от шкафа с инструменти и намери брадва, чук, гвоздеи и въже. Това бяха инструментите, от които се нуждаеше веднага. Извади също щанга и четири ключа с различен размер на рамената и различна дължина. Усилията й да отвори някоя от вратите отвътре бяха напразни. Снегът блокираше и двата изхода, а пантите бяха отвън. След като хвърли всички инструменти, които й бяха нужни, през прозореца, Рени издърпа пейката от склада под него, стъпи отгоре и се промъкна през отвора.

Навън тя се зае да почисти една от вратите от сняг и лед. Рени използва чука, за да избута щифтовете на пантите, които извади напълно, след което махна дръжката на вратата. Заби гвоздеи в горния ръб на вратата, така че половината им да остане навън, и завърза за тях здраво краищата на въжето. Дръпна другия край на въжето и с малко усилие вратата се плъзна по снега.

— Става за шейна и носилка — каза си тя. Рени окачи въжето около гривната на седлото, като го остави достатъчно дълго, за да не може вратата да нарани глезените на Албион я се качи на коня и го подкара, като го направляваше с крака, а с ръцете си управляваше въжето на шейната. След много проби и грешки Рени можеше да предотврати твърде голямото приплъзване на вратата встрани.

По нейна преценка всичко това не й бе отнело повече от тридесет минути. Джарет все още бе в безсъзнание. Рени докосна челото му с опакото на ръката си, а след това гърдите му. Тялото му беше малко по-студено отпреди и това подсили най-лошите й опасения.

Рени използва одеялата, за да повдигне и преобърне Джарет в шейната. Тя го завърза с въжетата от провизиите им. Като разгледа резултата от своя труд, се учуди от факта, че така омотан, той прилича на Гъливер.

— Почакай, докато се събудиш във фургона. Първото, което ще ти дойде на ум е, че си в някакво дяволско подобие на Лилипутия.

Тя въздъхна, тъй като той не й отговори.

— Добре, Зили — каза тя, като развърза кобилата, — сега е твой ред да теглиш. — Държеше здраво главата на Зили за ремъка до челюстта й и я гледаше строго. Зили не помръдна.

Това не беше начинът, който Джарет използваше, за да успокоява капризната кобила, но той успя.

— Важното е, че се разбрахме — каза тя.

Пренасянето на Джарет до фургона не бе най-трудната част от задачата, с която се бе заела Рени. Трябваше да го вкара вътре. Рени прецени още колко часа остават до здрачаване и реши, че няма време да пали нов огън. Провери дали Джарет е завит и на завет, събра инструментите си и отново отиде до товарния вагон.

След като разгледа колелата на вагона, до които имаше достъп, избра това, което беше най-малко повредено от катастрофата. Жлебът за релсите бе все още равномерно заоблен, а не сплеснат, както би могъл да бъде. Ако машинистът е бил предупреден за това, което е щяло да се случи той би могъл да се опита да използва ръчните спирачки. По-силна ръка би довела до сплескване на колелата, но нямаше да измени съдбата на пътниците. Сега гладкият жлеб на колелото щеше да й помогне да спаси живота на Джарет.

Изпълнението на задачата изискваше повече груба сила отколкото хитрост. Това, което Рени не можа да напрани с железните ключове с дълги рамена, най-накрая постигна с щангата. Когато колелото беше извадено, тя го претърколи до фургона.

Бе й твърде трудно да работи с дебелото си палто, а и беше твърде разгорещена от усилията. Рени го съблече и уви с него Джарет. Стъпи на наклонената платформа в единия край на фургона и заби клин в стената точно над врата на възможно най-голямата височина, до която можеше да стигне. Колелото бе тежко, но не толкова трудно за вдигане колкото би бил Джарет. Все пак Рени знаеше, че би могла да направи един, вероятно два опита, да надене централния отвор на клина. Сигурно след това не би имала сили да повдигне колелото. Мисълта за това колко трудно вдяваше игла не я правеше по-уверена.

Тя повдигна металното колело с пъхнати в ръкавици ръце, подпря го на парапета на платформата за момент, след това го вдигна над главата си. Усети клинът да влиза в отвора, след това почувства, че колелото се изплъзва. Мина й през ум, че никога не е била много ловка и при закачането на картини. Връвчиците им, изглежда, никога не се закачаха за гвоздея. Проклятията понякога помагаха.

Рени направи още един отчаян опит, като ругаеше грубо и цветисто. Този път клинът задържа колелото. Сега трябваше да намери гайка, която да предотврати измъкването на колелото от клина при въртене. Нямаше такава, която да стана точно за целта, но Рени импровизира, като използва гайка, малко по-широка от клина, и я затегна с малки парчета дърво, които действаха като клинове. Тя завъртя пробно колелото. То се крепеше здраво на мястото си.

Система от две макари би била по-добра, помисли си тя, но и една щеше да й свърши работа. Рени обви Джарет в одеяла и въже, след това прекара въжето над жлеба на колелото и завърза края му за седлото на Зили. Отвори вратата на вагона, така че да бъде лесно да вмъкне Джарет вътре, щом Зили тръгне напред. Проблемът бе да накара Зили да тръгне, докато тя прикрепя Джарет.

Рени реши проблема, като хвърли няколко камъчета по Зили. Джарет бе повлечен към вагона веднага щом кобилата тръгна несигурно напред. Рени подкрепяше Джарет и насърчаваше Зили да върви. Джарет се удари в железните стъпала на платформата. Рени пазеше главата му. Колелото над главата й изскърца, когато Джарет бе повдигнат над земята. Зили, продължаваше да върви. Джарет бе подхвърлен по-високо и сега Рени можеше да постави ръцете си под него, като люлееше безчувственото му тяло. Тя подкани отново кобилата и сега Джарет достигна височината на кръста й. Рени го насочи към отворената врата и дръпна опънатото въже, за да върне Зили назад.

Изминаха няколко минути ту в молби, ту в проклятия към коня, докато Джарет бе спуснат на пода на вагона. Когато той бе вече долу, тя преряза въжето.

Рени го беше прибрала, но не и стоплила. Щом завърза Зили, веднага насече дърва и запали огън. Вагонът започна да се затопля, след като закова двете счупени стъкла с дъски от товарния вагон. Рени дори не си и помисли да занесе Джарет до леглото. Тя донесе леглото до него, като му постла по посока на наклона на пода, така че той да не може да се обърне и нарани. След като развърза въжетата, с които го бе завързала, Рени внимателно преобърна Джарет на дюшека.

Това отне всичките й жизнени сили и тя едва не припадна, до него.

Настани го възможно най-удобно и отиде да се погрижи за конете. Отдели специално внимание на Зили, която се беше запенила от напрежението. Рени пренесе провизиите и ги нареди до стената. Едва бе пренесла и последните, и слънцето залезе. Здрачът не трая дълго. Рени откри две газени лампи без стъклени глобуси. Трябваше да намери равно място, за да ги постави, така че тя нагласи една полица на стената. Ефектът бе съвсем странен. Полицата бе успоредна на земята под фургона, но наклонена спрямо всичко останало в помещението.

Рени остави чука и запали лампата. Работи още два часа и изчисти строшените стъкла и повредените и неизползваеми вещи. Привикна да се движи и в двете посоки, без да залита, въпреки че си мислеше, че е много по-непривлекателна от планинска коза. Най-накрая, твърде уморена, отиде до близкия поток, стопи сняг за питейна вода, утоли жаждата си и легна до Джарет.

Изми лицето му с останалата вода и остави ведрото да се плъзне встрани. Пъхна се под завивките и се сви много близо до Джарет, отколкото през всички останали нощи от началото на пътуването. Прегърна го през кръста и облегна глава на рамото му.

Когато заспа изтощена до краен предел, за страничен наблюдател би било трудно да определи кой е по-безчувствения.

Джарет се събуди в полунощ. Нямаше ясна представа къде се намира. Спомняше си последните моменти от стремителната езда със Зили и нищо повече, след като тя прескочи съборения бор. Учуди се защо спи в наклонено положени, защо чувства болки по цялото тяло и защо Рени бе толкова близо до него, че усещаше биенето на сърцето й. Това действаше успокояващо. Той заспа отново.

Рени усети студът да пробожда кожата й. Това я изненада защото знаеше, че е под купчина одеяла. Даже въздухът бе топъл. Изглежда, това нямаше значение. Студът започваше от костите и стигаше само до повърхността на кожата й. Той не излизаше напълно извън нея. От време на време се тресеше неконтролируемо.

Джарет постави длан на лицето й. Тя бе стиснала зъби, но те пак тракаха. Под загрубелите си пръсти чувстваше трептенето на мускулите на челюстта й. Изминаха няколко минути, преди да изпадне в неспокоен, повърхностен сън. Влажната кърпа, която той държеше в ръката си, бе безполезна срещу треската й.

Джарет се изправи и пусна кърпата във ведрото с вода което бе поставил върху единствената успоредна на земята полица във фургона. Той се досещаше как бе станало това. Досетливостта на Рени го накара да се усмихне.

През изминалите двадесет и четири часа той забеляза много от работата на Рени: закованите с дъски прозорци, подредените провизии, вратата, превърната в шейна, грижите й за конете и най-чудното от всичко — колелото от товарния вагон над вратата. Трябваше му повече време, за да разбере предназначението му, вероятно много повече време, си помисли той, отколкото е било нужно на Рени, за да го замисли и осъществи.

Джарет погледна надолу към бледото й лице и усмивката му помръкна. Всички усилия, които Рени бе положила за него, доведоха до собственото й заболяване. Тя щеше да осъзнае безплодността на усилията си. Просто още едно добро нейно намерение бе отишло напразно. Той въздъхна: „Сладка лейди, може би си родена със сребърна лъжичка в устата, но се обзалагам, че тя е била загубила блясъка си.“

Излезе от фургона и се погрижи за храната, която приготви навън. Печката бе добра за отопление, но не ставаше за готвене. Надяваше се да помоли Рени да оправи този малък проблем, когато й станеше по-добре. Тя сигурно възнамеряваше да оправи и всичко останало.

Джарет изяде боба и хляба си, седнал на стол, опрян на наклонената стена. След като привърши, започна да подава с лъжичка чай през посинелите устни на Рени. Тъй като смяташе, че може да се грижи за нея по-добре, Джарет пренесе Рени и дюшека обратно във вграденото легло. Когато се опита да я завие отново, тя изрита завивките. Вече не я тресеше, кожата й изгаряше.

Джарет взе обратно мократа кърпа и отметна влажните кичури коса от челото й. Той я сложи върху неестествено горящото й лице. Хладна пот бе избила над горната й устна. Той изтри и нея.

Нощницата й бе влажна и той я смени с една от ризите си. Рени долавяше загрижеността му и слабо отблъсна ръцете му, когато закопчаваше копчетата.

— Не ме докосвай — каза тя.

— Няма. — Джарет видя, че Рени отпуска ръцете си върху леглото. Вълнението й изчезна. Тя изглеждаше доволна от обещанието му, макар че той все още закопчаваше ризата. Остана при нея, докато тя заспа отново.

Рени се пробуждаше бавно. Клепачите й се повдигнаха, трепнаха и се затвориха отново. Тя се опита да се протегне и простена от усилието да се раздвижи от острите болки. Обърна се настрани, пъхна едната си ръка под главата си и отвори очи. Не можеше да се ориентира и й прилошаваше.

Вагонът вече не бе наклонен на една страна; само полицата висеше под ъгъл на стената. Газените лампи бяха поставени на напълно хоризонталната маса за хранене и по-голямата част от нещата в стаята бяха върнати по местата предназначени за тях. Това, че бе оставил полицата наклонена, показваше, че Джарет все още имаше чувство за хумор, даже ако това бе за нейна сметка.

Леко движение в края на леглото издаде присъствието му. Вниманието на Рени се премести. Тя отново не можеше да се ориентира и този път много повече по причини, които нямаха нищо общо с наклона на полицата или с хоризонтално разположеното легло. Каза първото нещо, което й дойде на ум:

— Ти се усмихваш.

Джарет осъзна, че това е вярно. Усмивката му стана по широка, докато я наблюдаваше. Той се наклони напред и докосна челото й с опакото на ръката си. Кожата й бе суха температурата й бе еднаква на неговата.

— Човек би останал с впечатлението, че никога не съм го правил.

— Не си — гласът й бе тих и дрезгав, защото бе отвикнала да говори. Едва познаваше, че е нейният. — Поне доколкото си спомням.

Върховете на пръстите му галеха страните й.

— Така ли?

Тя кимна. Усети как пръстите му се отдалечават от лицето й, за кратък миг докосват рамото й и се отдръпват напълно от нея. Тя изпита странното чувство на загуба. Рени осъзна, че гледа ръката му, и се опита да насочи вниманието си към други части на стаята.

— Свършил си много работа — каза тя. — Изправил си вагона.

— Забеляза това, нали?

Опитът му да я подразни я накара да се усмихне.

— Как го направи?

— Ще се учудиш на това, което могат да направят три коня и едно магаре, когато теглят в една посока.

— Магаре?

— Това съм аз.

Тя разглеждаше лицето му. Усмивката му бе изчезнала. Изражението на лицето му бе тържествено, дълбоките му сини очи не трепваха.

— Оправдаваш ли се за нещо?

Той поклати глава:

— Извинявам се за всичко.

Две тънки линии се появиха между веждите на Рени, когато тя се намръщи.

— Мисля, че не разбирам — каза тя.

— Самосъжалението е рак за душата — каза Джарет. — Едва не загубих своята. — Той поглади с пръст двете бръчици между очите й. Усмивката му се върна. — Трябва ли да изброявам всичките си прегрешения, преди да приемеш извинение?

— Не — каза тя. Внезапна прозявка отмести ръката му и тя съжали за това. — Трябва само да ми кажеш дали съм мъртва или сънувам.

Смехът му бе толкова неочакван и толкова непознат за нея, че очите й леко се разшириха, преди да се затворят напълно.

— Сънувам, че съм мъртва — прошепна тя. — Това трябва да се е случило.

Джарет искаше да й възрази, но си спести думите. Тя беше заспала така неочаквано, както се беше събудила.