Рени

Глава 5

Рени седеше е Итън в салона на техния апартамент в „Сейнт Марк“. Опитите им да завържат разговор бяха отчайващи. Единственото нещо, което ги свързваше, бе загрижеността им за жената, която раждаше в съседната стая.

Рени непрекъснато поглеждаше към петната от кръв по килима. Нат Хюстън бе убит преди три часа на стола, където сега седеше тя. Портиерът на хотела бе донесъл на Джарет и Рени набързо надрасканата, почти нечетлива бележка от Итън. За първи път Рени се радваше на кратките команди и непоклатимата природа на Джарет. Собствените й мисли бяха като дъжд от падащи звезди, които така бързо и страховито я връхлитаха, че не бе във възможностите й да различи някоя. Тя зависеше от хладнокръвието на Джарет, за да се ориентира.

Но това бе тогава. Главата й се проясни, след като Джарет изнесе тялото на Хюстън от апартамента и тръгна след Ди Кели. И така, Рени остана да се грижи за сестра си и за Итън. Доктор Търнър бе сега с Майкъл, а тя остана с шерифа, но предпочиташе да е при Майкъл.

— Много е рано да се ражда сега бебето — каза Итън. Гласът му бе глух и отнесен.

На Рени й се искаше да обвинява, а не да успокоява, а трябваше да вдъхне увереност и на себе си.

— Още няколко дни и щеше да влезе в деветия месец — каза тя. — Познавам доста жени, които родиха в осмия, дори и в седмия месец. Всичко бе наред и с тях, и с децата им.

Итън не бе убеден. Твърде често нормално износени деца се раждаха седем месеца след сватбата.

Рени се досети какво си мисли той.

— Добре — каза тя. — Някои от жените нагласяват датите заради общественото мнение, но невинаги е така. — Рени побеля цялата, когато Майкъл изкрещя. Видя, че ръцете на Итън се тресат. Наля му уиски от бюфета, а за себе си взе шери.

— Защо трябваше да я оставяте сама? — най-после изтърси си тя. — Господин Съливан не ми разрешаваше да напускам къщата, а понякога дори и стаята си през последните две седмици. А вие просто сте излезли и сте оставили Майкъл тук, въпреки че сте знаели за надвисналата опасност.

Възглавничките на пръстите на Итън побеляха, притиснати към чашата. Бе навел глава и разглеждаше лекьосания с кръв килим в краката си.

— Съжалявам — каза тихо тя, въздишайки. — Бях се зарекла да не правя това.

— Няма нищо. — Той вдигна поглед и пусна машинално една самоиронична усмивка, докато вдигаше чашата си. Не ми задавате по-различни въпроси от тези, които сам си задавам.

— Не мисля, че изобщо съм ви задавала въпроси — каза тя. — Не. Аз ви обвинявах.

Той отпи голяма глътка от питието си и се остави то да го изгаря, докато се смъкваше надолу.

— Аз също.

Рени отново седна, този път до Итън, на двойния диван.

— Майкъл ще бъде толкова разочарована от нас — каза тя. — Тя обича и двама ни, и няма изобщо да е доволна, ако не сме приятели. Знам, че каквото и да сте направили тази вечер, то не е било необмислено. Разчитали сте на добрата си преценка.

— Откъде знаете? — попита горчиво той. — Вие не бихте могли да знаете. Изобщо не ме познавате. Аз почти допуснах тази нощ Майкъл да бъде убита. Тя ме молеше да дойде с мен, но аз мислех, че ще бъде твърде опасно. Трябваше да я послушам.

Рени разбра, че Итън Стоун има нужда да говори, за да се отърси от тези събития. В съседната стая стенанията на Майкъл се превърнаха във вой. Рени чуваше как доктор Търнър я окуражава спокойно и внимателно; не можеха да различат думите, но в тона и темпото, с което говореше, се усещаше спокойствие.

— Аз наистина не знам какво точно се е случило тази вечер — каза тя. — Господин Съливан не беше много разговорчив.

Итън успя да се отърси за малко от напрежението при тази забележка на Рени. Той дори си позволи лека, истинска усмивка.

— Джарет рядко е общителен.

— Е, не искам да говорим за него.

Итън се сепна, когато продължителният вой на Майкъл нахлу от другата стая. Той започна да говори — отчасти за да заглуши звука от болката на съпругата си, а отчасти — за да обясни на Рени.

— Реших, че достатъчно съм се съвзел, за да проследя Ди тази вечер след работа. Преди няколко дни семейство Търнър откриха, че тя работи в столовата.

Рени кимна.

— Джарет ми каза за този план.

— Трябваше да видя къде отива Ди, за да разбера сама ли действа или с Хюстън. Нямаше достатъчно време, за да изпратя някого от хотела да доведе Джарет, затова реших да се справя сам. Изобщо не ми мина през ума, че Хюстън може да дойде тук без Дитра. Никога не бих оставил Майкъл сама, ако бях се сетил.

— Вярвам ви — каза Рени. И наистина му вярваше. Тя не изговаряше думите просто защото звучаха правилно или защото мислеше, че Итън има нужда да чуе точно това. Но в края на краищата значение имаше само това, в което вярва Итън.

Итън леко разтърси глава, за да проясни мисълта си. Беше пресушил чашата си, но още я държеше.

— Не се бавих много. Последвах Дитра до Боъри, видях облицованата с дъски къща, която обитава, и постоях, колкото да задам няколко въпроса на съседите. Те се отнесоха, подозрително, но успях да разбера, че тя живее заедно с… някакъв мъж. Един пияница се изпусна да каже, че единият крак на мъжа е осакатен. Веднага щом чух това, разбрах, че съм открил и Хюстън. Веднага си тръгнах и се върнах тук.

Той се изправи, отиде до бюфета и плисна уиски в чашата си.

— Майкъл вече бе приключила работата и от десет минути Хюстън бе мъртъв.

Рени обгърна раменете си с ръце. Кръвта й се смрази, като си представи Майкъл сама срещу Хюстън, и изобщо не можа да възприеме факта, че сестра й бе убила беглеца.

— Той дойде, за да говори с Майкъл — продължи Итън. — Имаше намерение да убие и нея, и детето, ако му откажеше да тръгне с него.

— Той е искал нея? — попита Рени. При тази мисъл се изправи застрашително. — А Дитра?

— Хюстън винаги е искал сестра ти. Той бе запленен, омагьосан и привлечен от нея. И не би могъл да устои да не дойде тук. — Итън отпи от питието си. — Хюстън ходеше с бастун, заради сакатия си крак. На върха му бе монтиран автоматичен нож, точно по вкуса на Хюстън. Майкъл не е знаела за този нож, той не я е заплашвал с него.

— Тогава как…

— Той я е раздразнил — каза Итън, сякаш още не можеше да повярва. — Ти и сестра ти еднакъв характер ли имате?

— Всъщност всяка от нас си има собствен — каза Рени безизразно.

Итън намери първия си повод да се засмее. Той погледна одобрително към Рени.

— Тогава знаеш как би могло да стане — каза той. — Тя така побесняла от това, което искал Хюстън, и от заплахата към бебето, че взела бастуна и го смушила с него, за да подчертае гневната си реч. Действието й освободило предпазителя. Тя дори не предполагала, че го е наранила, докато не видяла кръвта. Първият й удар бил фатален.

Тревогата на Рени изби в смях накрая. Тя си представи изненадата на Хюстън да попадне в собствената си клопка и изведнъж това й се видя много, много смешно. Тя прикри с ръка устата си, за да заглуши смеха. Сълзи напираха в очите й, тъй като не можеше да подтисне черния си хумор.

— Съжалявам — каза тя, поклащайки глава. — Не знам какво ми става. Няма нищо смешно — тя глътна малко шери, като внимаваше да не се задави, — нищо смешно в това. О, Господи, как Майкъл… Той трябва да е бил толкова… толкова шокиран… — Рени спря за малко, когато смехът пресекна в гърлото й и се превърна в мъчителен стон. Изведнъж тя започна да хлипа.

Итън остави питието си и се превърна в утешител. Обгърна и с ръце и я притисна до себе си. Ръстът и формите й бяха същите като на Майкъл, но имаше и различия, които той дълбоко усещаше, и изпита силно необходимостта точно по този начин сега да държи Майкъл.

— Не си ли сбъркал сестрите? — попита Джарет, който тъкмо влизаше в апартамента. Повдигна периферията на шапката си с показалец и удостои вплетената двойка с ленив интерес.

— Никога ли не чукаш? — попита Итън.

Рени отстъпи и избърса очи с кърпичката, която Итън й подаде. Тя изсумтя:

— Той си мисли, че може да влиза и излиза, когато си поиска.

Джарет се ухили. Затвори вратата зад себе си и метна палтото и шапката си на един стол до входа. Трепна, когато чу виковете на Майкъл от спалнята.

— Още ли не е родила? — попита той.

Итън поклати глава.

— Доктор Търнър каза, че това може да продължи почти цяла нощ.

— Но тя е добре, нали?

— Последното, което знаем, е, че се чувства отлично. Джарет поглеждаше ту към Итън, ту към Рени. — Тогава защо са тъжните физиономии? Хюстън е мъртъв. Ди е на топло в затвора. До няколко часа единият от вас ще стане баща, а другият — леля. Мисля, че знаете кой какъв е.

Итън наля питие на заместника си.

— Ето. По-добре вземи това. Много си се стегнал. Какво стана, когато тръгна за Ди?

Рени наблюдаваше как Джарет взе напитката, но не седна, преизпълнен с енергия. Никога не бе го виждала такъв. Той винаги се владееше, бе сдържан, така че често й се струваше, че бяга на място. Сега крачеше из стаята, методично във всеки случай, но първото впечатление на Рени бе, че все още е под влиянието на адреналиновата треска. Итън, забеляза тя, гледаше Джарет с приятелско съчувствие, като доказателство за това, че прекрасно разбира какво е изживял заместникът му.

— Тя не ме чу — каза Джарет, — докато не влязох в спалнята й. Седеше с гръб и произнесе името на Хюстън, предполагайки, че влиза той. Беше много ядосана, че е излизал. Познаваш Ди.

— Вероятно е искала да види Хюстън вместо теб — каза Итън.

Джарет кимна, вдигайки в знак на съгласие чашата си.

— Не мислех, че е възможно да се разяри повече. Но грешах. Тя се нахвърли върху мен с ножица. Имам късмет, че и двете ми уши са още на мястото.

Рени разшири очи. Чак сега забеляза драскотината, която започваше от врата и продължаваше надолу под яката на ризата на Джарет.

— А ти какво направи?

— Като не можах да я обуздая, я ударих.

— Мислех, че не удряш жени — каза мило Рени.

— Винаги съм си запазвал правото да правя изключения — отвърна сухо той, като я изгледа многозначително.

Итън привлече вниманието на приятеля си.

— Създаде ли ти неприятности, докато я затвориш?

— Никакви, с изключение на това, че не можах да намеря нито едно патрулиращо ченге в района.

— Те не обичат да се навъртат нощем в Боъри — каза Рени. — Опасно е.

Джарет вдигна вежди.

— А ти ме подлъга да повярвам, че градът е много цивилизован. — Той погледна Итън. — Ди се опомни в управлението. Успя да вземе пистолета от дежурния сержант и го насочи към нас. Не вярвах, че ще й го вземем. Имаше мигове, в които не бях сигурен срещу нас ли ще го използва или срещу себе си. Но после я убедих, че Хюстън наистина е мъртъв и че трябва да се предаде… нещо от този род. — Той довърши питието си. — Останах, докато всички документи бяха попълнени, и положих много усилия, за да се уверя, че са разбрали колко опасна е Дитра.

— Мислиш ли, че са ти повярвали? — попита Итън.

— Кой знае? Номерът с пистолета подкрепи предупреждението ми, но Дитра е умна. Знае как да се престори на безобидна. — Той уморено разтри врата си, като потрепна, когато докосна драскотината.

— Ти кървиш — каза Рени, когато той отмести ръка.

Джарет изненадано погледна дланта си. Кървава диря я пресичаше по диагонал. Той позволи на Рени да го хване за китката и да го отведе до двойния диван. Забеляза също и че Итън наблюдаваше суетенето на Рени с голям интерес. Над приведената глава на Рени Джарет хвърли свъсен поглед на приятеля си.

Рени си даваше ясна сметка за размяната на погледи между Джарет и Итън. Пренебрегна насмешката на Итън и натопи носната си кърпа в питието на Джарет.

— Ей! — възкликна той. — Това си беше много хубаво уиски.

— А сега е чудесно кръвоспиращо. — Тя седна до него и започна да почиства одрасканото с навлажнения плат. — Но раната стига до скалпа ти. Наистина си имал късмет с ухото.

Пръстите й внимателно отместваха косата му, когато проследяваше стореното от Ди. Джарет едва успяваше да прикрие удоволствието си от Итън. Той се дръпна, когато тя докосна едно по-дълбоко порязано място.

— Внимавай. Боли.

— Сестра ми ражда в съседната стая — каза тя. — Това боли.

— Тя има право — каза Итън.

Като по даден знак, Майкъл изкрещя от болка, която сякаш ли бе сдържала дълго време. Рени видя, че двамата мъже да побледняват.

— Няма да продължи още дълго — каза тя на Итън. — Това звучи като последното „ура“ на Майкъл.

Итън почувства, че остава без дъх. Той се отпусна тежко и започна да барабани с пръсти по извитата облегалка на креслото. Бе погълнат изцяло и единствено от звуците, които идваха от спалнята.

— Откъде знаеш, че няма да продължи? — прошепна Джарет на Рени.

— Просто знам — отвърна тя. Тя сложи още алкохол върху раната на Джарет, като проследи одраскването от скалпа до мястото, където изчезваше под ризата му. — Винаги съм знаела всичко за Майкъл. — Тя се поколеба, несигурна дали иска да му каже, дали той ще повярва и разбере. — Понякога усещам болката й.

Джарет обърна глава и се загледа в сериозните, тържествени черти на лицето й. Спомни си неистовите й, луди опити да напусне къщата, водена или теглена от нещо извън себе си. Тогава той си бе помислил, че прави така, за да се срещне е Холис; сега разбра, че не е било това. Тя е искала, имала е нужда да иде при сестра си.

Рени се почувства неудобно под критичния му поглед, отмести очи от неговите и се наведе да огледа раната.

— Трябва да си свалиш ризата — каза тя. — Струва ми се, че с намушкала рамото ти.

— Не знам какво е направила. Всичко стана толкова бързо. Но ризата си не свалям.

Рени сви рамене. Тя откопча първите няколко копчета на сатенената му риза и плъзна ръка под яката му.

— Но как е успяла да стигне с ножицата си до тук? Би трябвало най-напред да е разпорила ризата ти. — Тя се натъкна на по-дълбока рана с напоената с алкохол кърпичка.

— По дяволите, жено! — изруга Джарет, като се дръпна. От твоето лечение боли повече, отколкото от нейното наръгване.

Възмутена, Рени му подхвърли кърпичката.

— Сам се оправяй тогава или накарай доктор Търнър да те погледне. Може би ще има нужда от няколко шева.

— Това, от което имам нужда, е още едно питие — кача той, загледан в почти празната си чаша. — Итън? Ти искаш ли още едно?

— Какво? — Итън бавно излезе от унеса си и видя вдигнатата чаша на Джарет. — О, не! Трябва да имам сили и за тържеството.

Джарет меко изпухтя, разбирайки, че и той вероятно трябва да постъпи по същия начин. Отмести чашата си, пусна вътре мократа кърпа и седна обратно на дивана. Сега, когато си позволи да изпитва чувства, разбра, че рамото го боли. А където Рени бе успяла да намаже раната с уиски, болката го изгаряше чак до костта. Кръв почти нямаше, значи Ди някак бе пропуснала артерията; но това бе дълбока прободна рана, подобна на всички други досега, даже нещо повече. Когато Дитра заби ножицата, болката бе толкова силна, че за малко щеше да я изпусне. За кратко той изгуби цялата чувствителност на ръката си — тази, с която държеше пистолета. Сега размърда пръсти — да ги провери.

Рени забеляза движението с крайчеца на очите си.

— Бих желала да погледна раната ти.

— Може би по-късно — каза той.

По тона му Рени разбра, че той само я залъгва.

— Може да се инфектира. — Погледът, който Джарет стрелна в нейна посока, я предупреди, че това трябва да е последната й дума по въпроса. Тя не се уплаши. Отвори уста да каже още нещо, но викът от съседната стая отвлече вниманието й. Този път не беше Майкъл.

Няколко дълги минути изминаха, преди вратата на спалнята да се отвори.

Итън скочи на крака в мига, в който доктор Търнър а появи. Той погледна с безпокойство над рамото на Търнър, като се опитваше да надникне в спалнята.

— Майкъл? — попита — Добре ли е?

Докторът отметна кичур влажна руса коса от челото си.

— Имате прекрасна, здрава дъщеричка, Итън.

Изражението на Итън не се промени.

— Майкъл добре ли е?

— Съпругата ви е в отлично състояние — увери го внимателно докторът.

Итън изпусна дъха си, който до този момент несъзнателно бе сдържал.

— Мога ли да я видя? — попита той.

— Хайде идвай — повика го Майкъл.

Скот Търнър се усмихна и отстъпи от входа.

— Чухте я.

Итън буквално преплете крака в желанието си да стигне по-бързо при съпругата си. Рени и д-р Търнър си размениха снизходителни усмивки. Джарет поклати глава, а тъмносапфирените му очи се изпълниха със сдържано доволство.

— Рени? — попита д-р Търнър. — Няма ли да влезеш и ти?

— След малко. Искам да ги оставя за известно време сами. — Тя посочи Джарет. — Бил е ранен тази вечер от онази дяволица. Може би трябва да го прегледате.

Скот бе започнал да оправя ръкавите си, но сега ги нави отново до лактите.

— След като съм тук. — Той погледна очакващо към Джарет и чак сега видя неохотата на пациента си. — Рени, сестра ти каза, че иска чаша чай от лайка. Защо не идеш да донесеш от кухнята на хотела.

— Мога да позвъня — каза тя.

— Ще стане по-бързо, ако отидеш сама.

— О — най-накрая Рени разбра намека на доктора, — разбира се. Тръгвам веднага.

Джарет поклати глава, след като тя излезе.

— Трябваше направо да й кажете да излезе. Щеше да ви разбере по-бързо.

Скот Търнър се усмихна:

— Помислих и за вашата гордост. А сега ми позволете да видя рамото.

Джарет примигна от изненада.

— Откъде знаете, че става дума за рамото ми?

— Не трябва да си доктор, за да разбереш, че точно него щадите в момента. Нека погледна. — Той видя, че Джарет се мъчи с две ръце да разкопчае ризата си, отказа се от опитите с дясната и продължи тромаво само с лявата. — Достатъчно — каза докторът, когато ризата бе разкопчана до половината. Той я смъкна от дясното рамо на Джарет. И като знаеше, че пациентът му следи зорко реакцията му, Скот внимаваше и не издаде нищо.

Прободната рана бе малко по-дълбока от инч, но като я разгледа по-добре, Скот видя, че не е направена чисто, както се бе надявал.

— Дитра Кели ли стори това? — попита, без да трепне, той.

Джарет потвърди:

— С ножица.

— Чиста ли беше ножицата? Ръжда? Или нещо подобно?

Лекият кикот на Джарет завърши с потръпване от болка.

— Не можах да я огледам добре.

— Да, така и предполагах. — Скот отиде до спалнята и се върна с чантата си. — Раната ви не е причинена само от промушване — каза той, докато вадеше тапата на бутилката със спирта. — Какво се случи?

— Тя мушна ножицата под яката на ризата ми и я заби и рамото ми.

— И след това не можа да я извади?

Джарет затаи дъх, докато Скот втриваше алкохола с чиста памучна марля.

— Това е, което си спомням.

— Тя завъртя ли ножицата?

— Не знам. Изглежда, така е станало. Чувствах се като че ли отрязва рамото ми.

— Можете ли да движите пръстите си?

Джарет ги размърда:

— Така изглежда. Леко са изтръпнали. Всъщност и цялата ми ръка.

— Стиснете ръката ми — той подаде ръка на Джарет. Джарет я стисна здраво. — По-силно. — Когато натискът и се увеличи чувствително, солидните, чисто изрязани черти на Скот Търнър станаха мрачни.

— Какво е станало? — попита Джарет. — Какво ми е сторила тази вещица?

Търнър седна и погледна внимателно към Джарет.

— От всичко, което съпругата ми ми е разказвала за вас господин Съливан, си правя извода, че предпочитате новините както и уискито си — веднага. Истината е, че не зная пълния размер на уврежданията. Може да е наранила нервите затова ръката ви изтръпва. Но не го е прекъснала, защото в противен случай не бихте усещали нищо. Рамото ви е схванато в момента и сте изгубили силата на ръката си, но може да настъпи подобрение.

— Или не.

Докторът кимна.

— Или не. Не може да се каже сега. Трябва да стане по-меко след няколко дни. — Той започна да превързва рамото на Джарет. Отбийте се в началото на седмицата в болницата „Дженингс“, за да ви прегледам отново.

— Дотогава ще съм заминал. След като Ди е в затвора, а Хюстън е мъртъв, нищо повече не ме задържа в Ню Йорк. — Отправи очи към вратата. — Не казвайте на Рени за рамото ми. Не че тя ще се загрижи — каза бързо той, — но ще се почувства задължена да се погрижи за мен, а аз нямам нужда от това.

Скот Търнър усети, че Джарет не казва всичко, но се съгласи.

— Ще се изкушавате да си служите с ръката, за да проверявате дали се възстановява — каза той, като завърза бинта. — Но не се поддавайте на тази съблазън. Оставете ръката си да почива. Натоварването може да задълбочи уврежданията. Това ясно ли е, господин Съливан?

Джарет не гореше от желание да отговори. Отново размърда пръсти. Искаше да хване пистолета, за да провери може ли още да дърпа спусъка. Какво ли щеше да стане, ако не можеше изобщо да държи пистолета?

— Ако имате проблем с това — каза Скот. — Мисля, че ще с по-добре да информирам Рени още сега. Нейните грижи може би ще спасят ръката ви.

— Не, не й казвайте нищо. Ще се грижа за ръката си като за бебе.

Доктор Търнър си позволи да се съгласи. Помогна на Джарет да облече отново ризата си и закопча копчетата вместо него.

— Не бъдете толкова горд, че да не я помолите за помощ — каза той.

Джарет не отговори, защото Рени се върна.

— Всичко е наред — каза в отговор на питащия й поглед. Той видя, че Рени премести погледа си към доктора за потвърждение. Не остана доволна, докато Скот Търнър не потвърди.

— Добре — каза Рени, оставяйки подноса. — Чай има за всички. Бихте ли желал, господин Съливан?

— Ще си пия уискито, благодаря.

— Скот?

Докторът вдигна ръце.

— За мен — нищо. Трябва да тръгвам. Но преди това ще погледна още веднъж Майкъл.

Той затвори чантата си, изправи се и се извини.

Джарет стана да вземе питието си. Усещаше как погледът на Рени се забива в гърба му. Опита се да държи естествено раменете си, за да не изглежда много тромав, докато си налива с лявата ръка.

— Какво каза всъщност д-р Търнър? — попита тя.

— Точно каквото чу. Здрав съм като камък.

— Странно, не си спомням да съм чувала такова нещо.

Джарет се направи, че не чува, като вместо това отпи глътка. Д-р Търнър излезе след няколко минути от спалнята и наруши тежкото мълчание, разделящо Джарет и Рени.

— Тя иска да пие чай сега — каза с усмивка Скот на Рени. — А аз си тръгвам.

Рени му помогна да си облече палтото и му връчи лекарската чанта.

— Благодаря ви за всичко — каза тя. — Двамата със Сюзън направихте толкова много. Казвам това и от името на Джей Мак и мама. Всички ви благодарим.

Искреното вълнение в големите очи на Рени затрогна Скоч.

— Моля, няма защо — каза тържествено той. Погледна към Джарет. — Грижи се за рамото.

След това си тръгна.

Рени затвори вратата, вдигна подноса с чая и влезе и спалнята. Не погледна нито веднъж към Джарет, но той почувства неодобрението й. Думите на доктора на излизане бяха достатъчни да убедят Рени, че той лъже за здравословно то си състояние.

Итън седеше в края на едно кресло до леглото на Майкъл, когато влезе Рени. Той се надигна да стане, но тя поклати глава.

— Стой си на мястото. Изглеждате така удобно разположени — и тримата.

Майкъл се усмихна блажено. Тя подаде бузата си, за да я целуне Рени, която се наведе над леглото.

— Толкова се радвам, че си тук.

Рени стисна ръката й. Погледът й се спря на бебето, сгушено до гърдите на сестра й. Малкото личице бе червено, набръчкано и съвършено доволно.

— Измислихте ли й име?

— Медисън — каза Майкъл, като погледна към Итън. Любовта като че преливаше от очите й.

Сърцето на Рени се уголеми от щастието на сестра й.

— Не е ли това името на града, където…

— Където тя бе зачената — каза Майкъл.

— Тогава, струва ми се, трябва да е щастлива, че не сте я нарекли на кръчмата, където това се е случило.

Рени и Майкъл избухнаха в смях, а Итън се изчерви от откровения им разговор.

Итън прочисти гърлото си.

— Ще бъда проклет, преди да нарека дъщеря си на кръчмата на Кели. — Той погледна към вратата. — Как е Джарет?

Рени наля чаша чай на Майкъл и добави много мляко и лъжица мед.

— Преструва се, че всичко е наред, разбира се. Дори въвлече Скот в лъжите си.

Майкъл се изненада.

— Ранен ли е Джарет? Какво се е случило?

Рени разказа на сестра си единствената версия, която й бе известна.

— Така каза господин Съливан. Какво се е случило в действителност, може само да се гадае и, честно казано, това не е моя работа. Ако Дитра Кели му бе отрязала главата, това щеше да е повод за празнуване, доколкото ме засяга.

— Рени! — извика Майкъл, очите й се разшириха. — Итън ме увери, че Джарет е много добър човек, джентълмен до мозъка на костите си.

Итън се изкашля леко.

— Не мисля, че казах точно това.

Майкъл не обърна внимание на съпруга си.

— Ти не продължаваш да го обвиняваш за прекъсването на сватбата си, нали?

Рени гладеше с ръка пухестата коса на племенницата си.

— Не искам да разговаряме за него — каза тя. — Разкажи ми за себе си. Добре ли си?

Майкъл не искаше да се отклонява от темата за Джарет Съливан и провалената сватба на Рени, но видя стиснатите устни на сестра си и разбра, че не може да надделее.

— Чувствам се прекрасно — каза тя. — Щастлива… и уморена. В момента съм повече щастлива, отколкото уморена.

— Изглеждаш — Рени замълча, търсейки точните думи, — ти сияеш.

— Наистина ли? — попита Майкъл повече поласкана отколкото смутена.

— Да, наистина. Нали, Итън? — Когато Рени погледна към Итън, за да получи подкрепата му, видя, че съпругът на Майкъл е твърде развълнуван, за да отговори. Рени почувства и собственото си гърло да се свива, притиснато от надигащите се сълзи, когато Итън успя само да кимне. Той прокара пръсти през влажната кестенява коса на Майкъл, а тя извърна лице към него, така че да я милва с ръката си. Бебето лекичко помръдна до гръдта на майка си.

Рени се измъкна от стаята.

Джарет не полюбопитства защо Рени така се разбърза да си тръгне. Той също бе щастлив да напусне „Сейнт Марк“. Рамото го болеше отвратително, а клатушкането на каретата изобщо не му помагаше. Беше благодарен за мълчанието на Рени, но не и за това, че непрекъснато го гледаше. Когато стигнаха до къщата, той слезе първи и след това, съвсем не според навиците си, подаде дясната си ръка на Рени. Само това движение го накара да изскърца със зъби и да изгуби част от руменината на лицето си, но от наранената му гордост го заболя повече, особено когато Рени се хвана за здравата му ръка и му предложи да го подкрепи.

Той не разбра кой от тях бе по-изненадан, когато прие.

— Скот даде ли ти нещо обезболяващо? — попита тя, когато стигнаха до неговата стая.

Джарет отрече.

— Не съм молил за нищо.

Погледът на Рени му разкри какво си помисли тя за това.

— Може би мама държи тук нещо, което може да послужи. Бих…

— Ако ми потрябва, ще ти кажа. — Той отвори вратата на стаята си и пристъпи вътре. Рени се колебаеше нещо в коридора. — Да? — попита той.

— Ти… ммм… имаш ли нужда от помощ? — попита несигурно тя.

— Помощ?

— Хмм… за преобличането. Да облечеш пижамата си. Неща от този род.

— Не използвам пижама.

Забележката му не я накара да побегне, както той се надяваше. Все пак това прибави малко розово на бузите й и накара устните й леко да се разтворят. За да не посегне към нея, Джарет притисна пръсти към вратата. Усилието, направено с дясната ръка, изпрати залп от болка към рамото му.

— Мисля, че се нуждаеш от помощ — каза тя, а очите й шареха по лицето му.

Джарет бавно издиша и каза рязко:

— Ти не можеш да ми дадеш помощта, от която се нуждая. Той придаде достатъчно сексуален оттенък на грубата си забележка, така че Рени да не може да сбърка значението й. Той я изчака да се обърне и да се оттегли, гърбът й бе вдървено изправен като гордостта й. Джарет затвори вратата, подпря се на нея и мечтаеше да е вече в първия влак, който напуска Ню Йорк.

На другата сутрин обличането бе ужасно и бавно, но Джарет изпита напълно чувството за постигнато завоевание, когато успя. Той се съпротивляваше на порива да натовари ръката, с която стреля, повече от необходимото. Рамото му още бе схванато, но, изглежда, се отпускаше, когато си позволи по-естествени движения.

Закуската му бе сервирана на масата в трапезарията. „Прощален пир — представи си той. — Рени трябва да е казала на мисис Кавано, че скоро си тръгвам.“ Той се чудеше ще може ли още днес да си купи билет за влака. След това се запита дали Рени вече не му е купила билет. Това щеше да бъде точно каквото си е заслужил с „перването през лицето“, което й сервира снощи.

Мери Рене Денъхи бе една благовъзпитана и почтена жена, и той нямаше никакво право да й говори по този начин. Майка му би се срамувала от обноските му; баща му би го нашибал по задните части. Джарет се зарече да се извини.

Госпожа Кавано влезе с горещо кафе. Тя си мърмореше нещо под носа.

Свикнал с нейния забързан брътвеж, Джарет се усмихна снизходително и прегъна сутрешния вестник.

— Рени слизала ли е тази сутрин? — попита той.

— Закуси преди час.

— Тогава сигурно е отишла на работа — каза той. — Предполагам, че знаете за Хюстън и Кели. Вече няма опасност за нея.

— Разбира се, че знам всичко за снощната история. — Погледът й се плъзна към рамото му и тя видя бинтовете на превръзката през ризата му. — Но Рени не отиде тази сутрин в сградата на Уърт. Замъкна се в управлението.

„Управлението? Значи е отишла да ми купи билет“ — той се засмя вътрешно.

— Одобрявате ли това? — хапливо поиска да знае мисис Кавано.

— Дали одобрявам? Не мисля, че тук ми е мястото, по една или друга причина. Честно казано, подозирах, че тя може да го стори. Не мисля, че съм спечелил симпатиите й.

— Какво общо има това? — тя бутна чинията с бисквитите към него. — Ето, вземете си. Направих ги тази сутрин.

Джарет покорно си взе една бисквита и я намаза с мед.

— Няма никакво значение дали тя ви харесва или не, нали така? Или обратното, както си мисля сега. Моето схващане е, че вие се съгласихте да я пазите.

Джарет отхапа от топлата бисквита. Почти нямаше нужда да дъвче. Тя просто се топеше в устата му.

— Аз я опазих — каза той. — Но опасността отмина. Рени може да ходи където си поиска, и ако й се иска да ходи в управлението, то… — забравил за нараняването си, Джарет сви рамене. Движението бе болезнено и стъписващо. Той затаи дъх, изпусна го бавно и се насили да се усмихне — … тогава може да отиде.

— Мислех, че ще възразите.

Джарет се учуди.

— Да възразя? Ако иска да ми купи билет до дома, мисля, че трябва да й бъда благодарен.

— Да ви купи билет? — мисис Кавано разклати каната с кафе, докато говореше. Гъста червенина изпълзя изпод колосаната й яка нагоре по шията и. — Какви се тези билети, дето се купуват в полицейското управление?

Джарет застина.

— Полицейско управление ли? Мислех, че е отишла в железопътното управление.

— Откъде ви дойде наум тази глупава идея? — попита госпожа Кавано. — Мери Рене отиде в управлението на улица Джоунс, точно до Боъри. Същото управление, в което е задържана Ди Кели, мисля. — Джарет бе на крак и се бе запътил към входното антре. Мисис Кавано тръгна подире му. — Значи не одобрявате — каза удовлетворено.

— Разбира се, че не одобрявам. — Той се разрови в гардероба за палтата и откри шлифера си. Пренебрегвайки болката, провря наранената си ръка в ръкава и се намести в дрехата. — Колко отдавна излезе?

— Точно преди вие да слезете.

— Тогава може би ще успея да я спра, преди да е стигнала там.

— Мистър Кавано ви е приготвил кон в конюшните. Джарет откри, че още може да се присмива.

— Вие сте разчитали на мен.

Готвачката се изчерви от добродушното му смъмряне.

— Разбира се, и на мен малко ми трябваше да тръгна.

Рени изкачваше каменните стъпала на управлението на улица Джоунс. Носеше покрита кошница в едната ръка и библия в другата. Две дежурни ченгета, които излизаха, задържаха главните двери отворени заради нея. Зад гърба й те размениха одобрителни погледи — заради хубавата й фигура и заради аромата на пресни бисквити, от който устите им се изпълниха със слюнка.

Рени прекоси протрития дървен под до високото махагоново писалище в приемната, остави библията пред сержанта и го погледна открито, очакващо и продължително.

— Мадам? — Квадратната челюст на сержант Морисън бе очертана от бакенбарди, а устата му бе почти скрита от мустаци. Очите му изразяваха любезност. Той погледна библията. — От църквата ли сте?

— Тук съм, за да се срещна с госпожа Кели — уклончиво каза тя.

— Госпожа Кели? Откъде пък можете да знаете за госпожа Кели?

— Прочетох вестниците, сержант. „Кроникъл“ пише за тази история в късното си сутрешно издание.

Сержант Морисън въздъхна.

— Трябваше да се сетя, че ще пишат за това. Кели е замесена с един от репортерите им. — Той се завъртя в креслото си и взе връзка ключове, закачени на стената зад него. — Не мисля, че има голяма надежда за спасението на душата й, мадам — каза той, като подаде библията на Рени. — Тя е като същинска котка, откакто ловецът на престъпници я доведе тук снощи. Ще трябва да стоите от тази страна на решетките. Не можете да влезете в килията при нея.

— Разбирам, сержант.

Той отвори вратата към редицата от килии, изолирани от стаите за посещение и въведе Рени.

— Тези бисквити наистина миришат хубаво, мадам. Ще имате ли нещо против, ако ги опитам?

Рени се усмихна, повдигна синьо-бялата покривка и му подаде една бисквита.

— Има достатъчно за всички затворници — каза тя.

— Няма никой освен госпожа Кели тази сутрин. Снощи пуснах пияниците, когато тя направи патакламата — ако ме извините за израза.

Служителят я отведе надолу по коридора до последната килия. Той извади палката си и удари няколко пъти по решетката. Жената, лежаща на пода, не помръдна.

— Имате посетител, мисис Кели.

Не получи отговор.

— Тя ме чу, мадам, но такава ще бъде цялата й реакция.

Рени кимна.

— Всичко е наред, сержант. Можете да ни оставите. Не се боя от госпожа Кели.

Сержантът беше готов да се обърне и да си тръгне, когато Ди Кели се надигна и седна. Звукът на гласа от другата страна на решетката привлече вниманието й както нищо от казаното от сержанта не можа да го направи. Тя онемя от това което видя, взря се в жената, която не можеше да достигне.

Рени никога не се бе замисляла за това как изглежда Дитра Кели. В малкото случаи, когато Майкъл бе говорила за Ди, Рени никога не бе се интересувала. Това бе една от причините да дойде на улица Джоунс. Трябваше с очите си да види що за жена е тази, която се бе опитала да отрови сестра й и бе наръгала с ножица един заместник-шериф.

Дитра Кели бе дребна, с миниатюрна до изтънченост фигурка. Но въпреки това формите й бяха сочни и в морско зелената рокля, която носеше, изпъкваха отчетливо. Когато тя се изправи и се приближи до пречките, Рени забеляза, че ходене едва ли е правилният термин за това, което Кели направи. Тя се поклащаше и извиваше съблазнително при всяка своя крачка. Това бе представление, което направи впечатление на Рени. Тя не можеше да си представи как Майкъл бе прекарвала времето си в компанията на тази жена, без да изгуби контрол над разума си.

Косата на Дитра бе черна като обиците от черен кехлибар, полюшващи се на ушите й. Някаква чувственост лъхаше от разбъркания й кок. Къдри се трупаха на врата й и пълзяха по рамото й. Само очите й говореха за студенината у тази жена. Те бяха люспи-близнаци син лед.

Рени не загуби самообладание, докато тези студени, далечни очи я оглеждаха от главата до петите.

— И така, ти дойде — каза Ди с мек, мелодичен глас. — Не съм изненадана. Изобщо. Аз изгубих Хюстън, но ти си загубила бебето си. — Тя погледна библията и се усмихна мрачно.

— Може би в края на краищата се получи око за око.

— Не съм тази, за която ме мислиш — каза спокойно Рени. Можеш да се смяташ изиграна.

Дитра се учуди. Пръстите й се обвиха около пречките на височината на кръста й. Тя се вгледа по-задълбочено в Рени.

— Коя си ти?

— Мери Рене Денъхи — отговори тя. — Майкъл ми е сестра.

Тя видя, че Ди се вкопчва по-здраво в пречките и като че ли краката й се подгънаха. — Майкъл роди снощи красиво момиченце. Чувстваш ли се измамена?

Бързата като светкавица ръка на Ди се протегна през пречките. Тя успя да блъсне библията от ръката на Рени. Пръстите й се извиха като нокти на граблива птица и тя посягаше към Рени, дори и след като тя бе отскочила от обсега й.

Рени отхлупи кошницата, която носеше под ръка. Разтовари бисквитите и бурканите с конфитюр на пода. Но не и никелирания деринджър. Пусна кошницата да падне и вдигна малкия пистолет. Тогава видя, че студените очи на Ди Кели бяха способни да изразяват страх.

— Аз и сестра ми много си приличаме, госпожо Кели, но тя никога не би помислила да стори това. Аз не можех да мисля за нищо друго, когато научих, че сте заловена жива.

Дитра отвори уста, за да изкрещи. Рени запъна ударника на пистолета си. И двете жени подскочиха, когато гласът на Джарет прогърмя в тесния проход.

— За Бога, Рени, пусни това нещо.

Дитра изкрещя.

Рени изруга.

Джарет трябваше да използва ранената си ръка, за да попречи на сержанта да се спусне към Рени по коридора.

— Всичко е наред, сержант — каза той, като успокои дишането си. — Ще се справя с това.

Сержант Морисън се поколеба, а очите му шареха между двете жени.

— Тя не каза, че е сестра на репортерката — каза той. — Ако знаех, нямаше да я пусна. — Той се обърна бавно и се оттегли до вратата.

— Рени — тихо каза Джарет. — Хвърли пистолета. Нищо няма да спечелиш, ако убиеш Ди.

Подпряна с гръб на стената, Рени продължи да се прицелва. Деринджърът бе насочен към сърцето на Ди.

— Махни я от мен, Съливан! — изкрещя Ди. — Нали искаш да получиш наградата си.

— Стига, Ди. Аз си я получих снощи, а ти ми трябваше жива или мъртва. Изобщо не ме интересува какво ще ти се случи. — Той отново насочи вниманието си към Рени. — Ти не мислиш, Рени. Ако убиеш Ди, ще заемеш мястото й в килията. Дори Джей Мак не би могъл да те отърве.

Рени наведе пистолета, застана на един крак и се загледа в Джарет с присвити от възмущение устни.

— Напълно наруши концентрацията ми — каза тя. Погледна към Ди с изпълнена с неискреност усмивка. — Съжалявам, госпожо Кели, изплаших ли ви? — Отвори барабана на деринджъра и показа, че е празен. — Тогава си струваше да се запозная с вас.

Рени пренебрегна оскърбителните викове на Ди заради номера, който й погоди, пренебрегна бисквитите, кошницата и библията, прихвана полите си и жизнерадостно закрачи по коридора под свъсения поглед на Джарет, покрай увисналата челюст и опулените очи на сержанта и двете патрулиращи ченгета, които тъкмо се връщаха в сградата.

Когато Джарет я настигна, тя търсеше файтон на улица Джоунс.

— Дотук яздих на един от вашите коне.

Рени продължи да върви. Сърцето й туптеше от нахлулия спомен за приключението й.

— Е, и?

— Ще те отведа.

Тя спря, колкото да му хвърли неподправено ужасен поглед.

— Няма да яздя един и същи кон с тебе. Така не е прието.

Той я хвана за лакътя и рязко я дръпна.

— Ти си най-влудяващата личност измежду мъжете и жените, които съм срещал през живота си. — Той осъзна, че крещи, и снижи глас така, че тя трябваше да се напряга, за да го чува. — Ти току-що влетя в полицейското управление, насочи пистолет срещу Ди Кели, а сега си се загрижила какво щели да си кажат хората, ако яздим един кон.

— Мисля, че вече сме се разбрали по въпроса, че където и да отивам, аз ходя. Аз не влитам — усмихна се тя.

Той я погледна вторачено.

— Ти си така преизпълнена със себе си! Виждал съм котки, които ближат крадена сметана от мустаците си, без да са и наполовина така самодоволни.

Ако изобщо нещо се случи, това бе, че усмивката й стана по-широка. Изглежда, не искаше да отстъпи.

Нито пък Джарет. Ръката му се плъзна от лакътя към талията й и той почувства как тя се прилепи към тялото му. Той наклони глава и надвеси устни над нейните. Твърдо.

След слаб намек за съпротива Рени се отдаде на натиска му и го целуна. Ръцете й се обвиха около врата му и тя усети, че се повдига на пръсти. Устните му жадно се впиваха в нейните, а тя му отвръщаше любвеобилно, като си даваше сметка за малката тълпа, която се събра около тях. Притисна се до него с притворени очи и горещи устни. Вдишваше тежката миризма на мъж, на кожено палто и трайния аромат на крема му за бръснене. Целувката бе сладка и тръпчива. Целувката бе самата Рени. Джарет я искаше цялата и знаеше, че не може да получи нищо, нито на улица Джоунс, нито някъде другаде.

Той я отдели от себе си, докато насъбралото се множество леко ги аплодираше. Рени потърси спасение от абсурдната ситуация, в която се намираше, като даде вид, че не й пука, и направи дълбок реверанс към зяпачите. Но потръпна, когато разпозна едно лице измежду другите.

Джарет усети как тя застина до него. Той огледа множеството и когато то не се разпръсна, си запробива път, теглейки Рени след себе си.

— Какво става? — попита той. — Лицето ти е побледняло.

Тя се чудеше каква полза ще има, ако каже истината на Джарет. Тя бе видяла един от добрите приятели на Холис в тълпата. Джеймс Тади не само бе негов приятел, а и един от шаферите в „Сейнт Грегъри“. Той бе познал и нея, и Джарет, а Холис щеше да разбере за това, преди тя да се прибере вкъщи.

— Рени? — каза Джарет и така я върна към действителността.

Тя се опита да се усмихне, за да го успокои, но не можа да намери нищо смешно в случилото се.

— Питаш какво не е наред, освен че станах публично за посмешище ли? — попита тя. — Мисля, че това е всичко, мистър Съливан. Обикновено не стоя в центъра на обществените сензации. Това са неща, които обикновено оставяме на Скай. Тя държи първенството там.

— Тогава си отдала почит на нейната традиция — каза сухо Джарет. Той още усещаше вкуса й по устните си и очертанието на тялото й до своето. Но тя вече не му даваше и най-малко насърчение. Той вдигна ръка, когато една двуколка завиваше на ъгъла откъм Лафайет. Файтонът спря и Рени се качи, този път пренебрегвайки помощта на Джарет. Той я гледаше особено, но тя отбягваше погледа му. Джарет разбра че е престъпил всички граници и е злоупотребил с гостоприемството.

До един час уреди заминаването си от Ню Йорк.

На гарата бе шумно и многолюдно. Повечето от пейките бяха заети от жени с широки поли и куфари с размерите на малки гардероби. Съпрузи стояха плътно зад гърбовете на жените си, стоически търпяха скуката и очите им поглеждаха от време на време жените без придружител. Интересът им намаляваше право пропорционално на броя на торбите, куфарите и чантите, които носачите влачеха след тях.

Джарет намери това за забавно. Той се облегна със здравото си рамо на една колона, пуснал чантата в краката си. Филцовата му шапка с лента съвсем не бе на място сред бонетата и бомбетата, а кожената му дреха изглеждаше демоде сред шитите по поръчка сака и пелерини. Той се усмихна унило, докато пресмяташе, че това ще продължи, докато не стигне до Канзас, а може би дори Денвър. Благодарение на хора като Джей Мак, които слагаха релси, навсякъде, където имаше празни пространства, пътуването с влак просто преместваше хората от едно цивилизовано място до следващото, а самите места бяха почти еднакви.

Джарет подозираше, че на гарата има много хора, които не биха се съгласили с него, но това не променяше нищо. Той жадуваше да види равнините и дивата, предизвикателна красота на Скалистите планини. Страдаше от това, че не може да потапя ръце в студените планински потоци и да утолява жаждата си с кристалночиста вода. Липсваше му кафето, гъсто като мастило, играта на карти в някоя тиха кръчма, фриволните вицове, които разказваха проститутките.

Радваше се, че се връща. Повече или по-малко. Само едно нещо щеше да му липсва от Ню Йорк.

Захласнат в собствените си размисли, Джарет не разбра, че суматохата наоколо е насочена към него, докато не бе обкръжен. Той бързо разгледа тримата мъже и продължи спокойно да се подпира на гаровия стълб.

— С какво мога да ви услужа, господа? — попита тихо той.

Джеймс Тади проговори, но не на Джарет, а на спътниците си:

— Това е той, така. Познахте ли го?

Когато приятелите на Тади се забавиха с отговора, Джарет каза:

— Добре, симпатяги. Аз ви познах. Сватбата на мис Денъхи. Вие бяхте от страната на Холис Банкс.

— Видяхте ли? — каза Тади. — Признава си. А сега го питайте за тази сутрин на улица Джоунс.

Лицето на Джарет не изрази учудване, но той почувства, че думите на Тади го блъснаха в корема. Вече нямаше съмнение какво бе видяла Рени. Едно зърване на приятел на Холис в тълпата й бе припомнило целия риск, който бе поела с тази целувка. Погледът на Джарет се плъзна по триото, оценявайки опасността.

Този, който говореше, бе побойник, толкова мускулест, че не би било необходимо да се бие добре — повечето хора отстъпваха само пред размерите му. Русолявият му приятел бе слабичък, но вероятно подвижен, а най-тъмният и спретнат от тях бе тромав. При нормални обстоятелства Джарет би ги имал предвид, но не би се трогнал. Неизправното му рамо променяше обаче съотношението на силите.

Рени трябваше да му каже какво е видяла. Поне щеше да се озърта за евентуални неприятности.

Той гледаше право в тях, но знаеше, че Холис успя да го хване на тясно.

— Какво да направя за вас, симпатяги? — попита отново.

Джеймс Тади и приятелите му се спогледаха. Тади леко кимна и това бе единственото предупреждение за Джарет.

Джарет се сви и избягна първия удар, който русият отправи към него. Юмрукът на русия срещна стълба и той изкрещя от болка. Тромавият имаше повече късмет, а Джарет — толкова по-малко. Юмрукът се стовари под челюстта му и го запрати замаян назад. Втори удар, от Тади, го накара да се завърти. Преди да успее да отвърне, русият се намеси и безпогрешно откри раненото рамо на Джарет. От острият удар на Джарет му се догади от болка. Той се свлече, като се опита да предпази рамото си и да извади пистолета си. Болката пронизваше рамото и цялата му ръка. Но не стигаше до китката му. Пръстите му бяха неподвижни.

Обхвана го страх. Блокира един удар, насочен към лицето му, с лявата си ръка, но това го направи уязвим за удара към диафрагмата. Силата на Тади повали Джарет на корем. Тромавият го прасна здраво по раненото рамо. Този път болката бе толкова силна, че Джарет падна настрани.

Докато се бореше да остане в съзнание, Джарет смътно долавяше някакви изсвирвания изотзад и суетнята на хората по перона. Помисли си, че идва влакът, и проклинаше късмета си, че го изпуска. Тримата нападатели ту влизаха, ту излизаха от фокуса му.

— Хайде — каза Тади. — Това са ченгетата. Зле ще си изпатим, ако семействата ни разберат за това.

Русият се бе навел над чантата на Джарет и ровеше из съдържанието й.

— Идвам. Холис каза да вземем парите, ако успеем.

Пръстите му се натъкнаха на къс хартия. Той го извади и видя, че държи чек за петстотин долара. Погледна подписа изруга. — Погледнете! Това са парите от наградата за госпожа Кели!

Неспокоен, Тади се наведе над Джарет и пребърка джобовете му. Откри личния чек на Джей Мак за десет хиляди долара в джоба на жилетката на Джарет.

— Ето какво иска Холис — каза той. — Да тръгваме Привличаме твърде много погледи.

Русият се изправи, уви чека за наградата около пръста си и го сложи в джоба си. Ухили се към Джарет.

— Изглежда, че трябва да обявят награда и за теб. Не може току-така да се отмъква чужда жена. — И заби острия връх на обувката си в слабините на Джарет.

Когато полицията дойде, Джарет бе в безсъзнание, а нападателите — отлетели.