Рени

Епилог

Лятото на 1877 година

Беше ясна нощ. Повърхността на езерото отразяваше лунната светлина. Завита с лек шал, Рени седеше на тревистия бряг на езерото, отпуснала крака на няколко сантиметра от спокойно плискащата се вода. На няколкостотин метра през гората от високи борове се простираше минното селище Куинс Пойнт. Поради късния час светеха само няколко газени лампи с жълти, замъглени светлини.

Зад Рени, по-далече в планината, минните тунели бяха обозначени с лампи и факли. От време на време се чуваха подвиквания, кратки разпореждания, разнасяше се тракането на машините, когато наближаваха входовете на галериите, но повечето от звуците, породени от работата в мините, се поглъщаха от сребристо очертаните планински недра.

Това не означаваше, че вечерта бе тиха. Зад Рени, по планинския склон, група работници полагаха релсите на железопътната линия на завоя, който бе подготвен за тази дейност едва тази сутрин. Чуковете удряха стоманените клинове и релси. Тежките траверси глухо падаха на земята. В работата имаше ритъм и музика — поне за ушите на Рени. Тя се отпусна на лакти със затворени очи, а пръстите й отмерваха ритъма. Главата й леко се полюляваше в три-четвърти такт.

Така и не чу приближаването на Джарет. Той се спря точно зад нея. Не желаеше да я безпокои в любимото й убежище на брега. Наблюдаваше леките движения на главата и ръцете й. Люлеещите й се крака отмерваха такта във въздуха. Когато най-накрая седна до нея, той се усмихваше.

— Дирижираш ли? — попита той.

Рени не беше изненадана. Тези дни не й беше необходимо да чува стъпките му, за да долови присъствието му. Очите й останаха затворени. Тя се усмихна замечтано, без да губи ритъма.

— Да. Симфонията на Куинс Пойнт.

Джарет послуша малко. Долови същия неизменен ритъм и гръмотевичното стакато, които чуваше и тя. Тази вечер тя дирижираше собствената си композиция. Сутринта той отново щеше да поеме ръководството. Всички мъже в групата по железопътната линия знаеха кой е отговорен за решенията какъв да бъде маршрутът, какъв наклон трябва да преодоляват машините, как да се прокарат тунелите и какви материали да се използват. Мъжете уважаваха инженерните умения на Рени, но както бе предсказал Джей Мак, не бяха склонни да приемат разпореждания пряко от нея. Рени бе написала музиката, Джарет я изпълняваше.

Това бе добро решение. Рени нямаше амбиции да ръководи групата, а Джарет бе по природа лидер. В Ню Йорк Джей Мак вярваше твърдо на успеха им като екип.

Джарет харесваше Рени на лунна светлина, нейната бледа кожа, тъмните й устни и коси. Той се наведе към нея и я целуна по устата. Смяташе целувката му да е кратка, но Рени беше на друго мнение. Тя го възбуждаше с разтворените си устни и аромата на мента. Нужна му бе известна воля, за да се отдръпне.

Рени погледна към Джарет с очевидно разочарование.

— Цяла нощ ли ще работиш с мъжете? — попита тя с подозрение. — Те ще въстанат, Джарет, и какво ще правя аз тогава?

— Мисля, че за бунтове може да се говори само при моряците — каза той сухо. — Все пак хората искат да положат още четвърт миля релси, преди да си отидат тази нощ. Ще започнем да взривяваме тунела утре.

— Ти вървиш три дни преди графика.

— Мислех, че това ти харесва.

Тя се замисли.

— Не съм много сигурна в това — каза тя най-накрая. — Тук ми харесва. Не изгарям от нетърпение да напусна това място. А ти?

— Не.

Имаше много неща, които говореха в полза на Куинс Пойнт, и не на последно място сред тях бе щастието на Рени. Още от самото начало те бяха добре посрещнати в селището. Полагането на релсите бе отдавна очаквано събитие и ролята на Рени в проекта бе приета без протести. Той не я беше виждал никога толкова уверена, както след идването си в Куинс Пойнт, и единственото нещо, което я безпокоеше през тези последни седмици, щеше да бъде отстранено.

Джарет посегна към задния джоб на джинсите си и извади лист хартия. Той го размаха под носа й.

— Какво е това? — попита Рени.

— Телеграма от Джей Мак. Току-що дойде по телеграфа. Днес следобед са взели решение.

Рени седна, взе листа от Джарет и го разгъна в полата си. Тя се взря в тъмнината, за да го прочете.

— Нека ти помогна — каза той. — Тук се казва „тежка принудителна работа“. Съдията най-после е произнесъл присъдата над Холис, Рени.

Тя гледаше листа безмълвно. Още преди шест седмици Рени и Джарет приключиха с показанията си срещу Холис Банкс. Съдебният процес завърши две седмици след това. Той бе превърнат в сензация от вестниците по цялата страна. Обсъжданията в съдебния състав продължиха само няколко часа, преди да бъде изнесено решението на съдебните заседатели: виновен. Сега присъдата бе произнесена. Рени мислеше, че нищо не е уредено — поне досега.

— Чудех се дали това ще стане някога. — Тя погледна към Джарет и ясните й тъмни очи изразяваха болка. — Радвам се, че присъдата не е друга — каза тя тихо. — Никога не съм искала да го обесят.

Джарет помисли за всички невинни пътници във влак № 412. Той взе обратно телеграмата и я пъхна в джоба си.

— Ти прощаваш повече от мене.

Тя поклати глава.

— Не вярвам в това. Можеше да го убиеш в църквата, но не го направи.

— Бях много щастлив, че тогава не те убих.

Рени отново не вярваше на думите му.

— Ръката ти беше сигурна. Ти просто я разтърсваше, за да заблудиш Холис, и той лапна въдицата. Никога не съм била заплашвана от тебе.

— Ти си ужасно сигурна за това, което стана тогава — каза той, като повдигна вежди и я погледна с ъгъла на очите си. — Признателен съм ти за доверието, макар и да не го заслужавам.

— Никога няма да ми кажеш истината, нали? — попита тя.

— Не мога. Не съм сигурен, че я зная. — Той си спомняше как сърцето му забие лудо, ръката му затрепери, а рамото му се отпусна под странен ъгъл, и през целия си живот нямаше да разбере кое беше страх и кое преструвка. В момента, когато Холис започна да излиза с Рени, го обзе чувство на абсолютно спокойствие. Той действа, защото нямаше друг избор. — Спомням си, че това бяха най-дългите секунди в живота ми — каза той. — Не помня точно какво се случи тогава.

Рени постави ръката си върху раненото му рамо и нежно разтри ръката му.

— Тя те безпокоеше днес, нали? Аз те наблюдавах.

— Наблюдава ли ме? — Той се изтегна до нея, като сложи главата си в скута й. Рени продължаваше да разтрива рамото му и ласките й бяха лечение, което никой лекар не му бе осигурявал. — Тогава причината трябва да е тази.

— Каква?

— Ще си помислиш, че съм луд — каза той и затвори очи. — Целият следобед косата на врата ми бе настръхнала. Мисля, че Денсър Тъбс е наблизо.

Пръстите на Рени се спряха за миг, след това започнаха отново нежното си разтриване.

— Джарет, наблюдавах те тази сутрин, докато разпределяше задачите, а не този следобед.

— Това не би могло да бъде Денсър — каза той. — Той не би рискувал да се покаже публично през деня.

— Той не е рискувал, нали? Никой не го е видял.

Джарет се засмя.

— Рени, ние даже не знаем, че той е бил тук.

— Косата на врата ти е била настръхнала. Това е съвсем достатъчно за мене.

Той продължаваше да се забавлява. Струваше си да я кара да се занимава с рамото му. От време на време върховете на пръстите й докосваха врата му над яката. И това беше приятно.

— Може би имаш някаква теория защо се крие около Куинс Пойнт.

— Може би мисли, че железопътната линия е заплаха за спокойствието му.

— Не зная. Куинс Пойнт е доста далеч от имението на Денсър.

— Може би е само любопитен.

— Денсър Тъбс запазва своето уединение само защото по принцип не е любопитен.

— Или може би — каза тя бавно, като стисна леко рамото му — е дошъл да се погрижи за птицата със счупено крило.

Веждите на Джарет се събраха.

— Птица със… — Той въздъхна. — Ти имаш предвид мен, предполагам.

— Да.

— Не мисля, че това е вероятно.

— Защо? След като пристигнахме, ти непрекъснато се грижиш Денсър да има запаси. Зная, че Джей Мак те помоли да го наглеждаш, но ти и сам би направил това. Той е дошъл да ти се отплати. Това е единственият начин, по който Денсър ще приеме подаръците. — Тя го докосна по носа. — И знаеш ли още какво?

— Да?

— Мисля, че ако Меги иска наистина да се научи да лекува, трябва да прекара известно време с Денсър Тъбс.

Джарет коментира внимателно:

— Мисис Съливан, имаш много интересни съображения.

Тя наведе глава. Устата й беше точно над неговата.

— Така ли мислиш? — Той кимна. Устните му докоснаха нейните. — Искаш ли да знаеш какво си представям сега? — попита тя срамежливо.

— Не — прошепна той. Очите му се отвориха и той погледна в нейните. Джарет се усмихна. — Аз искам да правя това, което ти си представяш сега.

— Сигурен ли си?

— Да.

Рени го докосна и го избута от скута си. За секунди тя стана и се освободи от роклята, обувките и чорапите си. Като се съвзе от изненадата и разбра какво наистина иска да прави тя, той се включи в състезанието. Изрита мръсните си обувки и джинсите зад себе си и хвърли ризата и фланелата си в клоните. Гмурна се във водата само миг след Рени.

Тя се изправи, смеейки се, завъртя глава и разпръска вода в кръг около себе си. Той опипа с ръце под водата, намери краката й и я дръпна надолу. Тя пищеше, докато устните му намериха нейните. Този път те изплуваха заедно, възбудени и задъхани. Памучната дреха на Рени висеше на нея като втора кожа. Пръстите на Джарет се плъзнаха под края й и започнаха процеса на разсъбличане. Хвърли ризата й на брега и остави Рени съвсем гола. Тялото и се плъзна плавно срещу него, гърдите й докосваха неговите. Той обхвана бедрата й и устата му покри нейната. Тя обви крака около него.

Студената вода плискаше около топлите им тела. Ръцете на Рени обвиха раменете му. Устата й силно се притискаше в неговата, докато той се насочи в нея. Погълна въздишката й и я задържа неподвижна. Тя целуна края на устата му, челюстта му и зарови лице в извивката на врата му. Той прошепна в ухото й:

— Обичам те, Рени. — Зъбите му хванаха ухото й и го дръпнаха нежно. Тя потрепери в прегръдката му, не от студ, а от топлина. Джарет почувства трепета й и каза бавно: — Единственото нещо, което не можеш да си представиш, е колко много.

Рени имаше за мярка само собственото си въображение и ако това, което той чувстваше към нея, бе само част от това, с което му отвръщаше, тогава тя знаеше, че е наистина много силно обичана. И му го каза.

Те се любеха в сребърната вода на езерото, гъмжащо от риби, и се къпеха в лунната светлина. Веселите им викове се носеха по повърхността като подскачащи камъчета и те се изправиха, за да посрещнат удоволствието в обятията си.

След това се отдръпнаха един от друг, докосвайки се само с върховете на пръстите си, за да си поемат дъх. Рени първа напусна купола на звездите, за да навлезе в по-тъмния купол на боровите клони. Когато Джарет се присъедини към нея, тя вече бе облякла роклята си, обула обувките си и взела чорапите и мократа си риза. Подаде му джинсите и отиде да смъкне ризата му от храстите.

Рени подскочи два-три пъти, преди да успее да я издърпа. Нещо падна от предния джоб. Рени коленичи и го потърси в сухия килим от борови игли. Пръстите й докоснаха нещо студено и гладко. То се побираше точно в дланта й. Обърна се към лунната светлина, докато Джарет обличаше ризата си, и повдигна овалния предмет.

За момент помисли, че държи огледало. Нейното собствено отражение гледаше към нея… И все пак това не беше огледало. В ръката си държеше фотография. Тя погледна нагоре към Джарет и видя, че той я наблюдава.

— Това е моя фотография — каза тя нежно. — Тя беше на полицата до леглото ми в Ню Йорк. Кога я…

— Трябва да си призная, че я откраднах. — Той стоеше точно зад нея и гледаше надолу през рамото й. — Тази фотография ми е спътник от доста отдавна. Взех я, преди да напусна Ню Йорк — първия път.

Учудена Рени го погледна.

— Носил си това със себе си през месеците, преди да дойда в Икоу Фолс?

— Мислех, че никога няма да те видя отново. — Той плъзна ръцете си около талията й и отново я притегли към себе си.

Тя се изви в ръцете му и пъхна снимката обратно в предния му джоб. Очите й блестяха.

— Зная, че ме обичаш — каза тя нежно, — но досега не знаех откога.

— Почти от момента, когато те видях — каза той, като допря челото си до нейното. — И то е нищо в сравнение с това, че ще те обичам завинаги.

Рени реши, че завинаги със сигурност може да означава достатъчно дълго.