Рени

Глава 8

С бавни, неловки движения Рени изпълзя от палатката. Студът я пронизваше до кости. Слънцето се бе вдигнало над хоризонта, но грееше, без да топли. Ярката светлина, отразена от белия сняг, я заслепяваше, и Рени бе принудена да вдигне ръка над очите си, за да може да вижда. Джарет бе клекнал до огъня с гръб към нея. Когато приближи до него, единствената му реакция бе да посочи към сухия дънер вдясно. Седна и той й подаде метална чаша с кафе, без даже да я погледне.

Рени притисна скритите си в ръкавици пръсти към топлата повърхност на чашата и я вдигна към устните си, за да вдъхне с удоволствие топлата пара и аромата на кафе, след това започна бавно да пие, задържайки върху езика си всяка глътка. Топлината бе приятна и зъбите й престанаха да тракат.

— Кога тръгваме? — попита тя. Бе забелязала, че конете стояха наблизо, оседлани и натоварени с целия багаж — с изключение на нейните неща и палатката.

Джарет разбута огъня с пръчка, от което пламъците се разгоряха малко по-силно.

— Зависи — каза кратко той. — Искаш ли закуска?

Тя се опита да отговори без ирония в гласа си. Думите правеха иронията излишна:

— Въпреки твоето любезно предложение, мисля, че ще се задоволя с кафето.

За пръв път, откакто бе седнала до него, Джарет си направи труд да погледне към нея. Той не я измери с поглед, само се вгледа в лицето й.

Вдигнатата яка на коженото палто и смъкнатата над очите модерна малка шапка не можеха да скрият следите от борбата предната вечер. Кожата й бе загубила обичайния си блясък и изглеждаше безцветна. Следи от сълзи браздяха тебеширената повърхност на бузите й. Клепачите бяха подути, а върхът на носа — с неестествен розов цвят. Лявата половина на лицето й бе зачервено и около челюстта се бе образувал оток.

Джарет можеше само да си представи какви други белези имаше по тялото й. Той бе видял как устата на Том се бе впила диво в гърдата й. След това си спомни, че и неговите устни се бяха докоснали до същото място. Стомахът му се сви и той стисна зъби. Хвърли остатъка от студеното си кафе в огъня и стана на крака.

— Ще сваля палатката — каза той. — Бъди готова да тръгнеш, когато свърша.

Сълзи се насъбраха в очите на Рени, но тя примигна и не им даде да потекат. Гледаше как се отдалечава и започва да работи с бързи и ловки движения. Докосна предпазливо лявата си буза и усети болката и подутината на челюстта. Не си спомняше кой я бе ударил там, но нямаше да забрави обвинителния поглед на Джарет, когато преди малко гледаше към бузата й. Имаше само едно възможно обяснение за неговия студен и гневен поглед: той считаше, че всичко, което се бе случило, бе по нейна вина.

Допи кафето си и когато Джарет свърши с палатката, вече го чакаше до кобилата си. Той й помогна да се качи на седлото. На Рени й се стори, че я докосва по особено отчужден начин, като че ли и най-случайният им допир бе трудно поносим за него. Внимателно се намести на седлото, усещайки по-силно от всякога болезнената мекота между бедрата си. Отново улови втренченият поглед на Джарет върху себе си, неговото неодобрение, но реши да не обръща внимание и на двете.

Джарет провери още веднъж дали ремъците на седлото й бяха здраво затегнати.

— Какво имаш отдолу? — попита той.

Рени примигна.

— Моля?

Той повдигна края на палтото й и леко изцапания подплата на сивата й рокля.

— Под това — каза той нетърпеливо. — Какво носиш отдолу?

Лицето й стана огненочервено.

— Не мисля, че това е твоя работа.

Джарет задържа Албион, тъй като кобилата бе започнал да пристъпва напред, усещайки нервността на ездачката си и каза:

— Не искам да се наложи да спираме защото задникът ти е замръзнал за седлото. Коя жена се мотае по тези места посред зима с такива дрехи? Нямаш ли дрехи за езда? Или поне дамско седло? — Той въздъхна. — Нищо няма да излезе от това. Няма да изминеш и двадесет ярда по такъв път, облечена с тези дрехи.

Рени отговори, придавайки колкото може повече достойнство на гласа си:

— Аз изминах целия този път, без да имам нужда от съветите ви, мистър Съливан.

Тонът му бе леден:

— Вие изминахте целия този път въпреки съветите ми мисис Денъхи и може би забравяте, че без моя помощ щяхте да сте мъртва. Кажете сега, какво носите отдолу?

— Фланелен клин и вълнени чорапи до коленете.

Удовлетворен, Джарет й обърна гръб и скочи на коня си.

— Не изоставай много — каза той, отпусна юздите на Зили и я подкара напред.

Докато яздеха по обратния път към Икоу Фолс, през повечето време мълчаха. Джарет няколко пъти даде кратки и резки напътствия на Рени как да язди по трудния терен. Веднъж Рени помоли да спрат, за да може да се облекчи. След това Джарет започна да спира през равни интервали. Навярно правеше това, за да не му се налага да чува гласа й — реши Рени.

Небето бе ослепително синьо, но красотата му не й въздействаше. Имаше главоболие от непрестанния блясък на слънцето и снега в очите й. Когато се опитваше да ги закрие с ръка, не успяваше да се задържи в седлото. Страхуваше се обаче да ги затвори изцяло.

В един момент, когато пътеката бе достатъчно широка. Джарет задържа Зили, така че конете се изравниха. Без да каже дума, той взе шапката от главата на Рени и на нейно място сложи своята. Нагласи периферията така, че сянката да пада върху очите й, след което отново пришпори Зили. Веднага след това Рени видя модерната си кожена шапка да лети и се търкаля надолу по склона. Стори й се, че той промърмори:

— Най-проклетото нещо, което някога съм виждал. — Но не беше сигурна, че наистина го бе чула.

От време на време преминаваха под бяло-зелен свод от покрити със сняг клони на боровете. Клоните се люлееха нагоре-надолу от движението им и ръсеха сняг върху главите им. Рени поглеждаше нагоре, унесена от спокойната красота на това съчетание от бяло и зелено. Изведнъж доста голяма буца сняг се изсипа право в лицето й. Тя се закашля, плюейки сняг и борови иглички, и избърса снега от лицето. Когато замъгленото й зрението се проясни, забеляза, че Джарет бе спрял и гледаше назад към нея, но този път не с търпелив израз на лицето, нито със злобен присмех, а със странен, почти снизходителен израз в очите. Този израз изчезна в момента, в който Рени го долови. Реши, че се бе заблудила.

Достигнаха до Икоу Фолс в ранния следобед. Няколко глави се обърнаха след тях, докато яздеха по главната улица. Един търговец, който метеше пред магазина си, помаха на Джарет. Рени държеше главата си наведена между присвитите рамене. Когато наближиха „Бендърс“, тя спря коня си. Джарет също спря.

— Какво правиш? — попита той.

— Тук съм отседнала.

— Не, не си. — Той вдигна ръка, прекъсвайки я. — Няма да спорим!

Тя всъщност нямаше енергия да спори.

— Добре.

Джарет реши да направи малка отстъпка.

— Ще кажа на Джоулин къде може да те намери. — Той слезе от коня, върза Зили и товарния кон и изчезна в бара. След няколко минути Джоулин се появи с него на тротоара.

Сърдечната й усмивка бе в контраст с разтревожения израз на очите й, вперени с въпросителен вид в лицето на Рени.

— Ще дойда да те видя по-късно днес — каза тя. — Просто за да се уверя, че си добре.

Рени кимна.

— Ще ми бъде приятно.

Джоулин сложи ръка върху ръкава на Джарет и леко стисна ръката му.

— Ще видя и ти дали си добре.

— Нямам нужда от милостиня — каза той, дръпвайки се от тротоара. Рени забеляза, че Джоулин не обърна никакво внимание на студенината и резкия му тон.

— Това не е милостиня — каза Джоулин. — Аз съм ти приятелка.

Той спря, обърна се и леко целуна Джоулин по бузата.

— Не ми позволявай да забравям това — каза той.

— Не се безпокой. — Тя помаха с ръка на Рени. — Не му разрешавай да те тормози, мила!

Рени кимна колебливо. Тя вдигна ръка, помаха на Джоулин за довиждане и отново подкара Албион. Неочакваното неприятно усещане в стомаха едва ли се дължеше на глад.

Когато наближиха пансиона на мисис Шепард, Рени отново забави коня си.

Джарет се обърна и отсече нетърпеливо:

— Сега пък какво има?

— Няма ли да отседна тук?

— Не. Казвал ли съм такова нещо?

— Не. Аз само предположих. Но къде…

— При мен. — Без да се обръща, за да види дали Рени го следва, Джарет пришпори Зили и потегли.

Рени го настигна с кобилата си.

— Няма ли да е по-добре, ако остана при мисис Шепард.

— Много по-добре! Само че тя няма свободни места. Така е винаги когато снегът започне да вали. Всеки златотърсач, който може да си го позволи, свива палатката си и наема стая при нея. Освен това Джоулин знае, че ще бъдеш при мен.

— Не мисля, че искам да остана при теб.

Той сви рамене.

— Нищо не те задържа в Икоу Фолс. Можеш да тръгнеш за Денвър по всяко време. Дъфи беше в Бендърс. Когато изтрезнее, ще ти помогне да се върнеш.

— Няма да се върна в Денвър. Имам намерение да отида до пролома Джъглър.

— Не. Поне не днес.

Недоволната въздишка бе признание за поражението й. Тя погледна нагоре към наклона, който им предстоеше да изкачат.

— Предполагам, това означава, че оставам при теб.

— Предполагам.

Те бяха живели в една къща преди. Гледайки малката постройка от дървени трупи, на Рени не й бе трудно да се досети колко по-различни щяха да бъдат нещата сега. Отвън грубо построената барака изглеждаше с размерите на гостната стая у дома й. Отвътре беше още по-тясна. Каменното огнище заемаше почти цялата дължина на едната стена. Малка маса с два стола — единият от тях леко наклонен поради различната дължина на краката му — бе поставена до огнището. Имаше умивалник и помпа за вода, голяма желязна печка, няколко рафта на стената с различни чинии и чаши на тях и килер, пълен главно с консерви. На пода пред плетения люлеещ се стол бе постлана парцалена черга, изтрита по края и с кални стъпки в средата. Малката пейка под прозореца бе единственото място, на което можеше да се седне, с изключение на столовете.

Тясна и грубо скована дървена стълба срещу камината водеше към платформата на горния етаж. Недалеч от стълбата се виждаше завеса, която отчасти скриваше дървената част. Като че ли това не бе очевидно, Джарет отбеляза, че тоалетната била навън.

— Дървата са там — каза той, посочвайки брезентовото платнище над камината. — Има повече навън, зад къщата, най-добре да накладеш огън, докато се погрижа за конете и внеса останалите неща. Можеш да направиш това, нали?

Тя кимна.

— Добре. — Той взе шапката от главата й и я нахлупи на своята, след което излезе навън.

Рени затвори след нето и се облегна с гръб на вратата.

— Да, мога да наклада огън — промърмори тя на себе си. Но не знам дали имам достатъчно сила да драсна клечка кибрит, а какво остава да вдигна една цепеница. — С усилие се отблъсна от вратата, преди да се строполи на пода пред нея. Механично, мислейки само за задачата, която трябваше изпълни, Рени успя някак да запали огън до момента, в който Джарет се върна.

Той провери работата й, донесе още малко дърва изпод навеса и запали и печката.

— Можеш ли да качиш нещата си горе?

Той погледна скептично към стълбата, но тя каза геройски:

— Ще го направя. — След това взе багажа си и завивките. — Ти къде ще спиш?

Той продължаваше да разопакова хранителните продукти и след като свърши, мълчаливо посочи към пейката под прозореца.

Рени погледна първо късия перваз и след това тясната пейка.

— Това е смешно. — Тя се приготви да спори, но млъкна при първия му мрачен поглед. Клатейки глава и озадачена от неразумното му упорство, Рени тръгна към стълбите. Нужни й бяха няколко качвания и слизания, за да пренесе и целия си багаж. Бе благодарна, че част от нещата й бяха останали в заведението на Бендърс. Още една екскурзия по стълбата наистина щеше да я довърши.

— Ще си свалиш ли най-после палтото? — попита Джарет когато тя се приближи към печката. — Няма да те нападна знаеш това.

Засегната от тона му, Рени бавно разкопча палтото си Преди упражнението си на изкачване и слизане по стълбата й беше студено, но тя не му каза това.

Джарет посочи към една редица куки, забити в стената близо до външната врата, където висеше собственото му палто.

— Там.

Рени окачи палтото.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя. Той правеше макарони, разрязвайки тестото на равни ленти и хвърляйки го в кипящата вода. Месен сос вреше в тиган.

— Можеш ли да готвиш?

— Не.

— Така си и мислех. — Посочи с брадичка към масата. Можеш да сложиш чинии и прибори. Огледай се и ще намериш всичко необходимо в стаята.

Тя по-скоро щеше да си прехапе езика, отколкото да се моли да й покаже къде стояха съдовете и приборите. Когато се нуждаеше от нещо, което не можеше да достигне сама просто дърпаше стол към стената с рафтовете, качваше се на него и го сваляше без чужда помощ. Това предизвика нова злъчна забележка от страна на Джарет.

— Не се прави на великомъченица! — каза той, гледайки как бута стола обратно. — Следващия път си отвори устата.

Рени привърши с подреждането на масата, след което седна на люлеещия се стол с гръб към Джарет и постави крака върху металния лист над огнището. Най-после измъкна и последните фиби, които се бяха задържали в косата й, и започна да я разресва с пръсти, премятайки я през рамо и грижливо разплитайки възелчетата и сплъстените места.

Джарет шумно стовари тенджерата с макароните на масата. Видя как Рени подскочи. Съжаляваше за това, но бе благодарен, че най-после спря монотонното си тананикане. Седнала пред огъня, Рени придаваше на стаята някак прекалено уютен вид. Косата й проблясваше с огнени отблясъци, докато тя безгрижно се люлееше напред-назад и си тананикаше.

— Ти не можеш дори и една мелодия да изпееш вярно — каза той.

Тя не се засегна ни най-малко.

— Знам. Абсолютно никакъв слух. — Спря да се люлее. — Извинявай. Пречеше ти, нали?

— Не — кратко отговори той. Пречеше му, но не по начина, по който мислеше тя.

Рени не обърна внимание на отговора му. Вече бе решила, не никога няма да тананика в негово присъствие, и продължи да заплита косата си.

— Вечерята е готова — каза Джарет. — Не е много, но ще ни стигне, докато Джоулин донесе храна от града.

Рени започна да прибира косата си.

— Остави я — каза той. — Главоболието ти ще изчезне по-бързо, ако я оставиш разпусната.

Тя сложи фибите в джоба си и направи хлабава плитка, след което седна до Джарет на масата. Устата й се напълниха със слюнка, когато той насипа голяма порция макарони и сос и я сложи пред нея. Склони глава за молитва и когато я вдигна, забеляза, че Джарет я наблюдава. Разбирайки погрешно причината за вниманието му, Рени докосна подутината на лицето си.

— Толкова зле ли изглежда, както го усещам? — попита тя.

— По-зле.

Тя просто кимна, приемайки факта, и отпусна ръка, след което взе вилицата и започна да яде. Макароните бяха нежни, а сосът не бе безвкусен, както предполагаше, а приятно подправен с лук и червен пипер.

Джарет продължи да я гледа. Бръчките в ъглите на очите му станаха по-дълбоки. Той смръщи замислено тъмните си вежди.

— Ти съвсем не си суетна, нали?

Рени нямаше представа накъде клонеше той. Тя се стегна в очакване на някоя от заядливите му забележки. Очите й бяха уморени, а смехът й издаваше съзнанието за собствената й уязвимост.

— Сигурно има нещо, заради което да съм суетна, нали? — Тя отново сведе поглед и започна да яде, надявайки се че тази тема бе изчерпана.

Темата наистина бе изчерпана, защото Джарет не знаеш, как да й каже, че косата й бе невероятна комбинация от цветове и отблясъци, която блестеше даже и когато не бе близо до огъня. Не само че не знаеше как да й го каже, но не бе сигурен, че въобще искаше да й го казва. В края на краища те продължиха да се хранят мълчаливо.

Бе започнало да се стъмнява, когато дойде Джоулин. Рени седеше на скамейката до прозореца и четеше един от пожълтелите стари вестници, които бе намерила на рафта. Когато видя Джоулин, тя стана, за да й помогне, но Джарет й направи знак да остане на мястото си.

— Аз ще й помогна — каза той. — Няма нужда и тримата да се захващаме. Тя не е донесла чак толкова много провизии.

Сложи палтото си и излезе навън. След няколко минути Джоулин влезе, последвана от Джарет, с ръце, пълни с пакети, взети от „Бендърс“. Той изтупа снега от краката си, остави товара на пода и помогна на Джоулин да свали шапката и палтото си. Очите на Рени се разшириха при вида на дънките и фланелената риза, с които бе облечена Джоулин.

Забелязвайки учудването й, Джоулин погледна към дрехите си и се засмя.

— Роклите ми са прекалено ефирни и не подхождат за времето навън. Освен това не искам вятърът да вдигне полата ми и да ми изстуди…

— Джоулин! — прекъсна я Джарет предупредително.

— Задника — каза Джоулин с усмивка. — Какво си мислеше, че щях да кажа?

Джарет повдигна умоляващо очи нагоре и продължи да подрежда провизиите.

Джоулин се обърна отново към Рени, седна и сложи краката си на края на скамейката.

— Момичетата помагат на Дъфи да изтрезнее. Утре или вдругиден ще бъде в състояние да те заведе в Денвър или поне до Стилуотър, откъдето ще можеш да вземеш влака.

— Попитай го дали ще може да ме заведе до пролома Джъглър.

Джоулин се поколеба и хвърли поглед към Джарет в очакване да се намеси. Тъй като той мълчеше, тя каза:

— Сигурна ли си, че все още искаш да отидеш там? Сега знаеш как изглежда пътят нататък, нали сама успя да видиш част от него. Защо да не се върнеш в Денвър и не вземеш влака, който отива в тази посока?

— Катастрофата разруши пътя към пролома. Малко след като приключи търсенето, снегът заваля и попречи на ремонта на железопътната линия. Части от линията са повредени и затрупани на много мили преди пролома. Влакът не може да се приближи до това място нито от едната, нито от другата страна. По този път няма движение вече повече от месец.

Джарет подпря хълбока си на ръба на масата и протегна десния си крак.

— Да не би да искаш да кажеш, че Североизточните железници нямат достатъчно работна ръка, да не говорим за пари, за да почистят пътя и поправят линията? Що се отнася до търсенето, нима само една твоя дума няма да изпрати сто мъже там, където искаш?

Рени повдигна леко брадичка и погледна Джарет над рамото на Джоулин.

— Двадесет хиляди долара не можаха да помръднат теб — каза тя спокойно. — Какво те кара да мислиш, че имам власт да заповядвам на стотици мъже?

— Може би не знаеш как да го поискаш — каза Джарет. Когато тя го погледна неразбиращо, той тръсна глава. — Няма значение. Ами Банкс? Нищо ли не може да направи?

— Той настояваше за първата експедиция — каза тя. — Онази, която бе водена от Итън. Когато не намериха никакви доказателства, че Джей Мак е жив, той се отказа. Сега не желае да продължава търсенето.

— Сега той ръководи Североизточните железници, нали?

Рени кимна.

— Да, той ги ръководи.

Джарет присмехулно изкриви устни.

— Даже без да има нужда да се жени за теб?

Джоулин видя как лицето на Рени побледня и белегът на раната й стана по-ярък.

— Стига! — скара се тя на Джарет. — Не знаеш как да се държиш добре с една жена. — Тя се наведе и сложи ръка върху коляното на Рени. — Той е такъв, откакто се върна от Ню Йорк — каза тя. — През цялото време, откакто…

— Млъкни, Джоулин!

Джоулин примигна, озадачена от тона му, и затвори уста.

Продължителната неловка тишина, която последва, най-накрая бе прекъсната от Джарет. Той скръсти ръце на гърдите си и попита рязко:

— Помоли ли Итън за помощ?

— Итън ми помогна. Посъветва ме да те открия.

— Защо сам не те придружи до тук?

— Имаш предвид да дойде, въпреки че кракът му е в шина?

С повдигане на едната си вежда Джарет й показа, че не бе доволен от факта, че бе скрила тази информация от него.

— Какво е станало?

— Казва, че е паднал в пропаст по време на търсенето. Майкъл смята, че е паднал от сто фута височина, и няма да го остави да мръдне от къщи.

— Майкъл е по-умната от близначките — поясни той сухо на Джоулин. След това се обърна към Рени: — Защо не ми каза това по-рано?

— Не исках опасността да те накара да се откажеш.

Джоулин се разсмя.

— Мила, опасността само забавлява този мъж. Поне така беше преди. — Тя погледна през рамо към Джарет и долови киселия му поглед, но само се усмихна мило в отговор. Стига си ме гледал и иди да донесеш малко дърва за горене. Тук става студено.

Джарет познаваше достатъчно Джоулин, за да й повярва че това бе причината да го отпрати. Той я остави сама с Рени надявайки се, че Джоулин по някакъв начин ще я вразуми.

Веднага след като Джарет излезе, усмивката изчезна от лицето на Джоулин. Тя погледна обезпокоено лицето на Рени.

— Нараниха ли те тези мръсници? — попита тя с хладнокръвна ярост.

— Не много. — Рени посочи челюстта си. — Тук. — След това едната си гърда. — И тук. — Тя носеше и други белези които бяха оставени от Джарет. Не искаше да споменава за белега на долната част на гърлото й, който устните му бяха оставили. Джарет не я бе докосвал с намерение да я нарани. Само накрая, когато я бе изоставил полудяла от болка, този неестествен завършек я бе наранил. Споменът за тази болка проблесна в тъмнозелените й очи. — Не успяха да ме изнасилят — добави тя. — Джарет им попречи.

— Бих искала да те спра още преди да тръгнеш.

— Вината не е твоя.

Джоулин се усмихна слабо.

— Не съм дошла тук, за да ме успокояваш — каза тя. Всъщност може точно за това да съм дошла. Чувствам се толкова виновна, по дяволите! Джарет също се чувства така. Той беше направо бесен, когато му казах, че си тръгнала. Едва не изхвърча от тук. — Тя отново погледна изучаващо бледото лице на Рени, нещастните й очи с подпухнали клепки. Разбра, че само силата на волята още задържаше Рени на крака. — Какво се случи след това? — попита тя. — Между теб и Джарет?

Рени отвори широко очи. Изненаданият й и леко неискрен поглед я издаде веднага. Въпреки това се опита да блъфира.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си добра за играч на покер — каза Джоулин. — Не и с тези очи. Мъчно ми е ти да го кажа, но имам известен опит в четенето между редовете. Какво стана? Ти си поискала Джарет да те утеши и нещата са излезли изпод контрол?

Рени се поколеба и отмести поглед към прозореца. Снегът навън отразяваше синьо-сивите цветова на здрача. Малко по-далеч от бараката дърветата се очертаваха като тънки силуети.

— Нещо такова — каза най-сетне тя. — Всичко, което се случи, бе по моя вина. Мислех… не зная… че това ще ме излекува. Тези мъже… Джарет не е като тях… той не ме докосваше като тях. В началото ме накара да се чувствам…

— Желана? — попита тихо Джоулин.

Рени кимна. Долната й устна трепереше и тя я прехапа, за да се овладее. Изтри с върха на палеца си сълзите, появили се в ъгълчетата на очите й.

— Да — каза тя. — Желана. Но след това…

— Ти не беше подготвена.

— Напротив, бях. Най-малкото, така си мислех. Знаех, че го желая. — Изненада я фактът, че бе готова да разголва душата си пред една почти непозната жена. Въпреки това Джоулин изглеждаше най-подходящият човек, с който да сподели мъката си. — Сестра ми и майка ми са ми казвали какво мога да очаквам и наистина беше така, само че още по-хубаво.

„Господи — помисли си Джоулин, — нима и аз самата съм била някога толкова наивна?“ Не можеше да си спомни, но бе приятно да се посмее на милите и невинни признания на Рени, приемайки неизбежната тъга от изгубената невинност.

— Но? — каза тя нетърпеливо. — В гласа ти чувам едно „но“.

Очите на Рени изведнъж пресъхнаха и погледът й стана празен.

— След това всичко се промени. Той изведнъж така се ядоса! Не просто се ядоса — беше бесен. Не зная какво направих. Мисля, че ме мрази.

— Не смятам, че разбирам — каза Джоулин. — Какво предизвика промяната? Вие се любихте и след това…

Рени не можеше да отговори, чу завъртането на дръжката на външната врата и в следващия момент в бараката нахлу поток от студен въздух. Рени с усилие се усмихна.

— Няма значение. Това няма да се случи отново. Сигурна съм. Джоулин не беше така уверена. Бараката бе тясна. Горния и етаж — още по-тесен. Тя докосна ръката на Рени.

— Ако има нещо, от което се нуждаеш, непременно ми се обади! Ако мога да ти помогна с нещо…

Рени погледна към вратата в момента, в който Джарет влезе. Тя кимна на Джоулин, бързайки да приключи разговора.

Джоулин стана от люлеещия се стол и взе част от дървата от ръцете на Джарет. Тя се шегуваше с него, поддържайки лек безгрижен разговор, докато слагаха дърва в огъня. Когато започна да сваля палтото си, тя го спря.

— Трябва да тръгвам. Ела да ми помогнеш да се кача на коня.

Рени ги гледаше през прозореца, докато вървяха ръка за ръка. Не можеше да разбере дали разговаряха, но познавайки вече Джоулин, предположи, че едва ли би могло да е иначе. Рени си помисли за онова, което бе споделила. Щеше ли да остане в тайна? Помисли си, че вероятно да. Така или иначе, когато Джарет се върна в бараката, той не спомена нищо по този въпрос.

— Тя донесе вестници — каза той, посочвайки към малката купчина върху масата. — Няма нужда вече да четеш старите.

— Нямах нищо против. Беше ми интересно.

Изразът на лицето му бе търпеливо скептичен. Той взе купа вестници и ги занесе до скамейката, където седеше Рени. След това взе вестника, който бе най-отгоре, седна в люлеещия се стол и започна да чете. Половин час по-късно, когато Джарет вдигна глава, Рени спеше. Той се качи на горния етаж, взе възглавница и одеяло, сложи възглавницата под главата й, а с одеялото загърна раменете й. Тя не помръдна.

Когато се събуди, в стаята бе съвсем тъмно. Огънят бе изгаснал в огнището, а сребърният лунен сърп, който се виждаше през прозореца, едва осветяваше пътя. Скамейката бе неудобна — прекалено къса и изложена на течение. Няколко пъти се обърна, след това се отказа и реши да се качи на горния етаж. Запъти се към стълбата, стъпвайки внимателно, за да не налети на Джарет. Бе твърде уморена, за да се безпокои прекалено за него. Стълбата изскърца под тежестта й. На половината път разбра, че бе забравила възглавницата и одеялото. Нещастната й въздишка прозвуча силно в тишината. Тя слезе обратно.

Наклоненият таван на втория етаж не оставяше твърде много простор за движение. Рени наведе глава, хвърли възглавницата и одеялото и потъна до колене в пухения дюшек. Събу обувките си, след това започна борба с копчетата и илиците на роклята си, разкопчавайки достатъчно от тях, за да я изхлузи през глава. Слагайки я настрана, Рени остана по долна риза и фуста. Легна, зави се с одеялата и юргана, и затвори очи.

В същия момент осъзна, че бе пренебрегнала някои от естествените нужди на тялото си.

Искаше й се да заплаче. Чувстваше се толкова изтощена, толкова безкрайно уморена, че да отиде до тоалетната навън й се струваше непосилно пътуване. „По дяволите, по дяволите, по дяволите!“ — ругаеше тя тихо, докато се изправяше. Отмятайки настрана завивките, изпълзя по дюшека до стълбата и започна да слиза. Едва когато краката й докоснаха студения под, разбра, че бе забравила обувките си.

Напълно съкрушена, Рени се облегна на стълбата и започна да плаче.

Не съзнаваше съвсем ясно колко дълго бе останала там и доколко тихо или силно бе плакала. Знаеше само, че бе спряла, когато почувства ръката на Джарет на гърба си и другата му ръка, която я подхвана под коленете и я повдигна.

— Тоалетната? — попита той.

Тя кимна, но в следващия момент осъзна, че той не можеше да я види в тъмното.

— Да — каза тя с тънък глас.

Той тръгна с нея към задната врата.

— Когато се върнеш в Ню Йорк, никога повече не напускай Манхатън.

Рени почувства, че не трябва да се обижда. Тя усещаше собственото си безсилие и навярно изглеждаше смешна в очите на Джарет.

Джарет я почака пред тоалетната и когато бе готова, я отнесе обратно в бараката. Качи се по стълбата след нея събу кожените си ботуши и се изтегна в далечния ъгъл на платформата. Мястото, което бе освободил, когато бе отишъл да помогне на Рени, бе още топло.

— Тук ли спа през цялото време? — попита тя, сгушвайки се на същото място.

— Аха. Докато ти започна да плачеш. Мястото до прозореца беше глупава идея.

Тя знаеше това от самото начало. Взе възглавницата и я прегъна на две под главата си.

— Какво да правя с Джей Мак? — попита тя отчаяно.

Отговорът му бе колкото практичен, толкова и нежелан.

— Не тази вечер, Рени. Заспивай.

Тя отново почувства умора. Джарет остана буден дълго след като тя вече бе заспала, питайки се какво щеше да прави той с Мери Рени Денъхи.

Сутрешният им разговор можеше да бъде за това как се бяха претърколили в съня си и се бяха събудили прегърнати. Но не беше. Никой от двамата не бе готов да обсъжда това. Говореха за незначителни неща до момента, в който Джарет попита:

— Кажи ми, какво става в действителност в Североизточните железници?

Пръстите й почти незабележимо трепнаха, стискайки чашата.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

Сапфирените му очи потъмняха и не се отместиха от лицето на Рени.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината — цялата истина.

Рени стана.

— Искаш ли още чай?

Той й подаде чашата си, наблюдавайки я внимателно, докато тя се опитваше да прикрие вълнението си. Протегна краката си под масата. Преместването на тежестта накара изкривения стол, на който седеше, леко да се наклони.

— Какво се е случило между теб и Холис? — попита той.

Тя почти изгори пръстите си.

— Случило? Какво мислиш, че може да се е случило? Тя си наля чай и се върна на масата. — Холис и аз сме още заедно.

— Наистина ли? По негово или по твое желание?

— Какво искаше да кажеш с това, че можеш да ми помогнеш? — попита тя. — Наистина ли имаш такова намерение? Промени ли решението си?

— Не отговори на въпроса ми.

Тя помълча известно време, съзерцавайки отражението си в чашата чай. Без да гледа към Джарет, тя каза:

— Холис е онзи, който все още смята, че сме… партньори. Аз скъсах с него преди известно време.

— Преди катастрофата в пролома Джъглър?

— Да — каза тя внимателно. — Преди това.

— Защо все още мисли, че се интересуваш от него? Ти му каза направо, че не го искаш, нали така?

Рени кимна, прехапвайки за момент долната си устна.

— Казах му. — Тя си наля чай, след което, вместо да остави чашата на масата, погледна към Джарет над ръба й. — Казах му много пъти. Казах на родителите му, казах и на моите. Искаше ми се да заплатя страница в „Кроникъл“, за да обявя разтрогването на годежа ни.

— Защо не го направи?

Тя сви рамене.

— Щеше да бъде хвърляне на пари на вятъра. Холис, изглежда, бе убеден и успя да убеди всички останали, че аз сама не зная какво искам, че просто се опитвам да го предизвикам към по-голяма публичност в проявата на чувствата си. Майка ми и сестрите ми знаеха, че намеренията ми бяха сериозни, но Джей Мак имаше съмнения за моята искреност.

— Джей Мак никога не е искал да се омъжиш за Холис.

— Не искаше. Но вече не знаеше какво исках аз.

— А ти знаеше ли?

Рени остави чашата върху масата. Посрещна погледа на Джарет, без да отмести очи.

— Да — каза тя. — Аз знаех.

Джарет й повярва. Той стана, наведе се и постави ръце върху масата.

— Значи ти повече не искаш да имаш нищо общо с Холис Банкс, но той не е готов да те остави. А какво стана след смъртта на Джей Мак?

— След изчезването му.

— Добре — каза той. — След изчезването на Джей Мак… Холис показа ли някакви признаци, че се е отказал?

— Никакви. Съвместната ни работа в офиса ставаше все по-неприятна и накрая невъзможна.

— Напусна ли?

Тя тръсна глава.

— Не, не можех да постъпя така. Започнах да си вземам работа за в къщи, след това реших да дойда тук.

— За да се отървеш от Холис Банкс?

— За да намеря баща ми.

Джарет не се съмняваше, че Рени премълчава нещо. Реши да остави това за по-късно.

— Значи в момента Холис ръководи Североизточните железници.

— Да. Бе избран от Съвета на директорите.

— Семейството ти осигурено ли е? Майка ти? Сестрите ти?

— Джей Мак се бе погрижил за нас. — Очите и гласът и бяха уморени. — Нито един от нас няма да изпитва нужда от нищо.

„Освен самия Джон Макензи Уърт“ — си помисли Джарет.

— А съпругата на баща ти?

Рени трепна, но каза спокойно:

— Нина е осигурена. Всеки от нас има дял в Североизточните железници.

— Но Холис Банкс ги ръководи.

— Да, така е.

Джарет стана и хвърли в огъня няколко цепеници. Разбута жаравата, за да осигури въздушен приток.

— Рени, разбираш, че е възможно да отидем до пролома в да не намерим нищо там.

Тя обърна стола си. В очите й проблесна надежда.

— Итън каза…

— Итън ми е приятел. Ако ме попиташ кой е най-добрият шериф в цялата страна, ще ти отговоря, че това е Итън Стоун, но аз не познавам всички шерифи, Рени, както и Итън не познава всеки следотърсач в страната. Той знае, че аз работя като ловец на глави, но не знае, че вече не се занимавам с това. — Той остави настрана ръжена и се наведе над каменната полица над камината. — Може да не съм най-добрият, който би могъл да ти помогне в тази задача. Мислила ли си за това?

— Не — каза тя, ставайки на крака. — Никога не съм мислила за това. — Той се опита да каже нещо, но Рени вдигна ръка предупредително. — Почакай, остави ме да довърша. Ако смятах, че може да има някой по-добър от теб, нямаше да преглътна гордостта си и да дойда да те търся. Ти напусна Ню Йорк, без да ми кажеш нито дума, без нито бележка или телеграма, нищо. Целуна ме пред всички на Джоунс Стрийт, след което не чух нищо повече от теб. Багажът ти изчезна от къщи, след това ти също изчезна. Не искам да кажа, че съм очаквала декларация за вярност — нищо подобно, — но мислех, че независимо от всичките ни сблъсъци бяхме приятелски настроени противници. Ако не друго, поне и двамата уважавахме честната борба. След това открих, че ти не бе помислил дори да ми кажеш довиждане. В този ден те изхвърлих от живота си. Само нещо изключително важно можеше да ме накара да преоценя решението си. Дали съм помислила, че ти би могъл да не си най-добрият за тази задача? Не. Точно обратното. Ти си мъжът, когото искам.

Каменният поглед на Джарет леко се смекчи, когато тя каза последното. Беше почти като… не, предупреди се той, тя просто имаше предвид, че искаше да й помогне да намери баща си, не че искаше него. Една от веждите му се повдигна и той остана в очакване на думата, която винаги й бе тъй трудно да произнесе в негово присъствие.

— Моля те — каза тя. — Моля те, помогни ми да намеря баща си!

Той взе палтото си от куката и го облече.

— Ще ти дам отговор утре сутринта.

— Но…

— Един ден в повече едва ли има голямо значение, Рени. Това е факт, с който ще трябва да се примириш. Мисля, че знаеш кой е другият факт. — Той нахлупи шапката и отиде да се погрижи за конете.

Рени разбираше какво искаше да каже той. Нямаше никакви гаранции за успех, даже и ако успееха да стигнат до пролома Джъглър. Търсенето им можеше да завърши с намирането не на Джей Мак, а на тялото му. Това едва ли би могло да се нарече успех.

Когато Джарет се върна, ръцете му бяха пълни с цепеници. Той избута вратата с рамо, успявайки да задържи товара си. Но след няколко крачки ръцете му не издържаха и дървата се разсипаха на пода. Той изруга, ритайки една цепеница към огъня. Тя попадна право в огнището и искрите се разхвърчаха на всички страни.

Рени остави вестника си и стана от скамейката до прозореца. Тя се наведе в краката на Джарет и започна да събира цепениците.

— Остави ме да ги събера — каза тя. — Преди да подпалиш цялата къща.

Джарет преглътна гнева си и приклекна до нея. Пръстите на дясната му ръка бяха изтръпнали. Можеше да използва ръката си, за да придвижи няколко цепеници към огнището. По-голямата част от работата свърши с лявата си ръка. Когато приключи, отново излезе навън. Този път се върна по тъмно.

Рени чу, че Джарет леко се препъваше, когато буташе вратата. Можеше да се обзаложи, че е пил. Не вдигна глава от вечерята си. Струваше й се по-лесно да не показва, че е сърдита. Взе си парче от задушеното еленово месо. То бе леко прегоряло, но не можеше да спре да яде, нито пък му показва, че се наслаждава на яденето.

Джарет си сипа една чиния, но вместо да седне на масата тръгна към люлеещия се стол. Тежко се стовари на него, протегна се и се отпусна. Загреба с лъжица от задушеното и го поднесе към устата си.

— Каза, че не можеш да готвиш — каза той. След като опита от яденето. — Беше права.

— Моето е добре.

— Моето е изгорено.

— Това е защото те нямаше толкова дълго.

Той стана и отиде до масата. Преди Рени да успее да защити чинията си, той бе загребал малко от задушеното й лъжицата си. Опита яденето й. То бе също така трудно за преглъщане както и неговото.

— Лъжкиня! Ти си изгорила цялата тенджера.

Тя сви рамене.

Той побутна с върха на крака си един от столовете и седна до нея на масата.

— Какво има?

— Нищо. — Този път тя погледна към него.

Усмивката на лицето му можеше да бъде описана като обикновена.

— Ти си пил.

Тъй като това не беше въпрос, Джарет не видя причина да отговаря. Той разбърка с лъжица яденето си. След няколко хапки изгореното ястие не му се струваше вече толкова лошо. Даже малко съжаляваше, че не е присъствал на готвенето му. Щеше да има още една история да разказва на Дъфи.

Оглеждайки стаята, Джарет забеляза, че Рени бе прекарала деня в чистене. Чергата на пода пред люлеещия стол бе почистена, подът изметен, полицата над камината избърсана от прах. Забеляза, че столът, на който седеше, не се накланяше вече на една страна. Даже бе изравнила краката на стола! Горната част на печката бе излъскана, а чиниите от мивката измити.

— Виждам, че си си намерила занимание — каза той.

Тя нямаше твърде голям избор. Ако не се занимаваха с нещо, и двамата биха се побъркали. Освен това, когато бе почнала да готви, кухнята скоро стана неузнаваема. Бе разсипала брашно от килера до печката, една пътечка от захар бе образувала на масата. Веднъж обърна тенджера с вряла вода и се поряза, изцапвайки масата с кръв, когато режеше еленовото месо. Почистването се бе превърнало в неотложна необходимост.

Джарет протегна ръка от ъгъла на масата и докосна косата на Рени върху едното й рамо. Тя се дръпна. Пръстите му спряха движението си, но той не отмести ръката си.

— Имаш малко брашно в косата. — Когато видя, че тя се отпуска, той довърши изчеткването на косата й.

Рени дръпна кичурите назад, когато той свърши, и ги прикрили в разхлабен кок на тила си. Медночервени къдрици падаха над челото й. Без да обръща внимание на усмивката на Джарет, тя намаза с масло една питка, като първо отряза изгорялата долна част.

— Лицето ти изглежда по-добре — каза той. Когато го погледна въпросително, той добави: — Подутината е спаднала. Цветът все още не е добър.

Тя се беше огледала в огледалото за бръснене на Джарет и бе открила, че е достатъчно суетна, за да не иска да вижда отражението си още много дни.

— Не е толкова зле — каза тя.

Джарет също мислеше така, но бе изненадан, че тя го казва. Мълчаливо довърши яденето си.

Когато Рени привърши с миенето на чиниите, Джарет бе вече на крака. Обикновената му усмивка бе изчезнала и главата започваше да го боли. Той си помисли дали да не си легне по-рано, но докато гледаше как Рени работи, разбра какво трябваше да прави. Когато тя взе нещо за закърпване, той стана от мястото си до прозореца и отиде към помпата в кухнята.

— По-добре ли шиеш, отколкото готвиш? — попита той, докато наблюдаваше как се опитва да вдене иглата.

— Не — каза тя. — Ни най-малко.

Той не можа да се въздържи и се усмихна. Тя го казваше толкова спокойно.

— По-добре, отколкото пееш?

— По-зле.

— Хубаво е, че строиш мостове тогава.

Тя наведе глава, за да не види, че се бори с усмивката си.

— Това е много хубаво.

Джарет напълни голяма тенджера с вода и я сложи на огнището. Добави и един чайник, пълен с вода, а на печката постави две по-малки тенджери. Стъклата на прозорците скоро се покриха с пара. Докато водата се стопляше, Джарет изчисти дървената вана. Усещаше погледа на Рени върху себе си, но не можеше да я изненада. Всеки път, когато поглеждаше към нея, клепките й се навеждаха към онова, което шиеше.

Джарет започна да носи тенджерите с лявата си ръка и напълни ваната зад жълтата памучна завеса. Когато наля последната кофа студена вода от помпата, Рени беше станала и тръгваше към стълбата.

— Къде мислиш, че отиваш? — попита той.

Тя посочи към ваната.

— Ще почакам горе, докато се къпеш.

— Не съм пропил всичките си пари в Бендърс. Дадох две монети по дванадесет цента, за да се изкъпя в града. И едно пени за сапун. — Той потърка брадичката си. — Освен това се избръснах. Това е за теб.

— За мен? — Рени не можеше да повярва. — Ти направи това за мен?

Искреното й учудване имаше обратно въздействие върху Джарет. От начина, по който реагираше, можеше да си помисли, че никога не бе правил нищо за нея. Той й обърна гръб.

— Ще ти донеса няколко кърпи — каза той троснато.

Държанието му объркваше Рени, но тя не искаше това да засенчи радостта й. Бързо изкачи стълбата до горния етаж и разхвърля целия си багаж във всички посоки, търсейки сапуна солите за баня.

— Какво правиш? — извика той. — Водата ще изстине.

Тя му каза.

— Трябва да са останали при нещата, които оставих при Джоулин. — Рени съблече роклята си, нахлузи нощницата и слезе по стълбата. Джарет го нямаше, на печката се топлеше още вода. Рени се шмугна зад завесата, съблече се и бързо влезе във водата. Беше приятно топла, плискаше се в голите й гърди, а когато навлезе по-дълбоко — и в раменете й. Джарет бе оставил кърпа на облегалката на един от столовете. Рени я взе сгъна я и я постави зад тила си вместо възглавница, затвори очи и се зарече, че ще остане така, докато дойде пролетта.

Жълтото перде литна нагоре от повея при отварянето на вратата.

— Тук съм — извика тя на Джарет, за да го предупреди да не нарушава усамотението й.

Той обаче го наруши. Ръката му се плъзна между завесата и стената. Това бяха солите за баня. Когато ги взе, той й подаде лавандуловия сапун.

— Донесох багажа ти от града. Бях забравил, че го оставих при конете.

Тя отсипа от солите във ваната. Кожата й сякаш поемаше аромата им и меката лековита сила на водата. Рени разтърка малко сапун върху гъбата и започна да се мие с бавни мързеливи движения. Тъй като очите й бяха затворени, тя не забеляза, когато главата на Джарет се показа иззад завесата достатъчно дълго, за да добави гореща вода и да пробва с ръка дали не я бе изгорил.

— Стой от другата страна на пердето — каза Рени. Тя погледна към себе си, след като той се бе дръпнал, и бе доволна да установи, че не бе видял нищо друго освен голите й рамене. — Ако си спомняш, предложих да отида на втория етаж, докато ти се къпеш.

— Ако си спомняш, аз пък не ти предложих такова нещо. — „Това бяха чудесни рамене“ — си помисли той.

Рени беше прекалено доволна, за да прави въпрос от това.

— Ще спя тук тази вечер — каза тя.

— Няма да ти бъде удобно.

— Нищо не може да ме убеди в това сега. — Тя вдигна единия си крак и започна да го сапунисва.

От другата страна на пердето Джарет се самоизмъчваше, представяйки си какво правеше тя.

— Имаш ли нужда от помощ?

Бузите й порозовяха. Въпреки че думите му я накараха да се почувства така, сякаш гръбначният й стълб щеше да се разтопи, тя успя да вложи решителност в гласа си.

— Джарет, аз се къпя сама от петгодишна възраст.

— Недосетливост от моя страна.

— Ти си непоправим.

Той нарочно се направи, че не я е чул добре.

— Ненасърчим? Не си права. Само една дума от теб и…

— Непопра… — тя спря. — О, стига. Знаеш много добре какво исках да кажа. И не желая да говоря с теб повече. Отнема ми твърде много енергия.

В същия момент завесата бе дръпната.

— Мога да дойда по-близо — каза Джарет. — Няма да се налага да викаш.

Тя хвърли кърпата си по него.

— Направи си кафе и го изпий чисто! Трябва да изтрезнееш.

Джарет взе кърпата от лицето си и я хвърли обратно.

Рени почти се остави да бъде излъгана и да се надигне от водата, за да хване кърпата. В последния момент усети номера му и остана на мястото си. Закани му се с пръст.

— Стига вече глупави шеги!

Без да се смути, Джарет вдигна кърпата от пода, сложи я в ръцете й и дръпна завесата, отивайки да прави кафе.

Рени изцяло се потопи под водата, накисвайки косата си. Насапуниса я и разтърка пяната. Едва когато имаше нужда от изплакване, тя отново започна да моли Джарет.

— Пия кафе — отговори й той.

— Не бъди ужасен! Само ми донеси тенджера топла вода. Няма нужда да бъде гореща. — Тя бързо добави: — Но не и ледено студена.

— Вие сте много специална.

— Моля те!

— Харесвам тази дума. — Той остави чашата си и взе тенджерата с вода от печката. Потопи пръст, за да е сигурен не бе твърде гореща, нито прекалено студена. Този път, влизайки в оазиса на Рени, Джарет дръпна изцяло завесите настрана. Тя се скри по-надолу под водата, с колене под брадичката. Тъмночервената й коса бе събрана на пенеста корона над главата й, малките мехурчета бяха като диаманти на корона. Джарет коленичи до ваната и вдигна нагоре тенджерата.

Тя го погледна с подозрение.

— Водата не е студена, нали?

— Имах желание да го направя — каза той. — Но не, не е студена.

Рени започна да търка лицето си в очакване на топла водопад. Вместо това той наклони едва тенджерата, така че тънка струя потече върху лицето й. Пяната бавно се свличаше по челото й, по затворените й клепачи и бузите. Короната от коса постепенно се разпадна. Тя се отпусна и вдигна нагоре към тънката струя.

Джарет леко я докосваше, насочвайки ручейчетата, които се стичаха по слепоочията и бузите й. Възглавничките на пръстите му нежно търкаха посинялото място около челюстта й.

Палецът му едва се допря до огънатите краищата на миглите й. Той прокара пръсти през мократа й копринена коса, и след това я разстла на рамото й. Тъмните краища на червено кестенявите кичури се разтвориха във водата и полепнаха по извивката на гърдите й.

Когато и последната капка вода бе излята, той сложи настрана тенджерата. Лицето на Рени все още бе вдигнато към него, сега толкова близо, че той усещаше топлината на дъха й върху бузата си. Тя не беше отворила очи.

— Това ли е всичко? — прошепна тя.

Той я погледна. Кадифените й мигли. Блясъкът на кожата. Влажните устни.

— Не — каза той пресипнало. — Не мисля, че е всичко.

И долепи устни към нейните.