Рени

Глава 11

Съвместното им пътуването сега бе ново преживяване за тях. Макар че държеше на обещанието си да не е снизходителен към Рени, Джарет бе много по-склонен да моли, отколкото да нарежда. Рени яздеше често редом с него и не се страхуваше от време на време да задава въпроси. Пътуването бе станало общо преживяване, което щеше да остане в спомените и на двамата.

Яздеха от двете страни на тесен, бърз поток, товарният кон следваше кобилата на Джарет. Шумът на течащата ледена вода звучеше като неспирен и приятен шепот в ушите им, прекъсван само от скърцането на снега под копитата на конете. Почти нямаше вятър. Въздухът бе сух и много студен, слънцето светеше ярко, но не топлеше. По времето, когато Джарет реши да направят следобедна закуска, Рени се чувстваше като яздила дни наред.

Те потърсиха подслон във входа на една изоставена мина. От гредата на входа висяха ледени висулки като дантели от кристални бисери. Рени се провря под тях, за да влезе, Джарет ги разчупи.

— Но те бяха толкова красиви — каза тя.

Джарет я погледна, сякаш си бе загубила ума.

— Другояче щеше да се чувстваш, ако някоя от тях се бе забила в гърба ти.

Рени потрепери от думите му.

— Ще запомня това. — Тя се огледа, като потропваше на място, за да се стопли. Бе кръстосала ръце и ги бе пъхнала с ръкавиците под мишниците си. — Тук няма мечки, нали?

Джарет разви дългия вълнен шал около врата си и го използва, за да улови Рени. Дръпна двата му края и я привлече по-близо до себе си.

— Откъде да знам? Не съм запознат с мястото повече от теб.

Очите й се разшириха:

— Би ли… се огледал малко наоколо?

Той я целуна бавно по устата, повдигна глава, целуна зачервения връх на носа й и допря чело в нейното.

— Ти ще се огледаш за тези мечки. Аз ще събера дърва за огъня. — Той остави шала на раменете й и излезе.

Рени погледна след него. Все още чувстваше топлината от целувката му. Докосна устните си и по линията им разбра, че се усмихва:

— Ще си стоя точно тук, където съм, благодаря много.

Храната им се състоеше от задушен заек и чаша горещо кафе. Рени последва съвета на Джарет и изяде последните моркови и картофи. Вечерята щеше да е боб и сушено месо. Рени обра всичко от чинията си.

— Може би ще имаме мечешко месо за довечера — каза тя. — То ще придаде вкус на този стар боб.

Над димящата чаша кафе очите на Джарет гледаха развеселено:

— Имаш намерение да убиеш някоя мечка?

— Мислех, че ти ще го направиш.

— Знаеш ли къде има мечка?

Тя посочи тъмната ниша на входа, там, където тунелът на мината правеше завой:

— Заспала зимен сън.

— Тогава едва ли е честно да я будим — пошегува се Джарет. — Ще оставим спящите мечки да си полежат.

Рени сбърчи нос и събра чиниите и приборите. Изчисти ги със сняг, след което ги прибра. Върна се до падналата греда, която използваше за сядане, и си наля останалото кафе. То бе леко горчиво, но все още топло.

— Пътуваме доста бързо — каза тя внимателно и преглътна собственото си безпокойство. — Не си спомням да си се спирал някъде, освен един-два пъти, за да потърсиш следи. На определено място ли отиваме и намери ли това, което се надяваше да откриеш?

Ръцете на Джарет бяха на коленете, държеше чашата с две ръце.

— След катастрофата е валяло сняг повече от десетина пъти — каза той. — Първата спасителна група, която достигна мястото на катастрофата, е обходила пеша почти цялата околност, а хората на Итън са прочистили още по-голям терен. Тук вероятно няма нищо, което бих могъл да намеря.

— Но ти намери очилата на Джей Мак.

— Това беше чиста проба късмет, Рени. Съмнявам се, че ще се повтори.

Тя кимна:

— Тогава си решил къде отиваме, нали?

— Така е. — Той отпи от кафето си. — Ако Джей Мак е лежал близо до мястото, където намерих очилата, естествено е, че при първите спасителни действия той не е бил забелязан. Било е тъмно по времето, когато оцелелите пътници и кондукторът на № 412 са достигнали авариралите вагони. Най-вероятно те са минали по нашия маршрут: и са заобиколили Джей Мак. Когато Итън и неговата спасителна група са пристигнали на мястото след няколко дни, Джей Мак вече се е бил отдалечил… или може би вече някой го е бил прибрал… Не зная. — Той допи кафето си. Сапфирените му очи леко се присвиха, докато изучаваше пребледнелите черти на Рени и преценяваше умората й. — Има един стар златотърсач по тези места, казва се Денсър Тъбс — каза той. — Той не е като Дъфи Сидър, така че не прави сравнение. Денсър е бил сам много години и е повече отшелник, отколкото нормален човек. Той няма много време за другите хора и видимо ги отбягва. Последния път, когато го видях, той ме задържа далеч от владенията си с изстрел. — Присмехът на Джарет бе насочен към самия него. Погледна я уверено. — Казвам ти, Рени, че помня по-добре този изстрел, отколкото Денсър.

— Натам ли отиваме? — попита тя.

Той кимна:

— Денсър се движи из тази планина като сянка. Той знае какво става тук, кой идва и си отива.

— Защо Итън не го е потърсил?

— Съмнявам се, че Итън знае за него. Казах ти, че човекът се крие. Аз го срещнах за пръв път преди шест години, когато преследвах Браунууд Райли. Имах чувството, че някой ме преследва — за известно време мислех, че е самият Райли, който се движи в кръг около мен. Признавам, това ме изнерви. Аз, а също така и конят ми се поуплашихме. Паднах на скалите. Не зная колко време не съм бил на себе си, но когато се свестих, Денсър беше с мене. Той се появи, когато бях в безизходно положение, намести изкълченото ми рамо. Почти не ми каза нито дума. Нямаше да се учудя, ако ме бе застрелял и взел коня ми. Той е корав човек, Рени, и е страшен за гледане. Искам предварително да знаеш това. Липсва по-голямата част от лявото му ухо и същата страна на лицето му е цялата в белези. Веднага щом се оправих, ме прогони да се оправям сам. Нямах кон и разполагах със съвсем малко провизии, но алтернативата бе куршум. Той може да не поиска да го гледаш, даже може да не ни допусне близо, но ако Джей Мак е жив и е из тези планини, Денсър знае за това.

Рени допи последната глътка кафе.

— Колко далеч сме от владенията му? — попита тя.

— Доколкото знам, той си построи малка хижа. Утре сутринта ще стигнем до нея.

Тя остави чашата си. Погледът на Рени бе спокоен, а устните й се бяха свили в решителна линия:

— Тогава трябва да съставим план.

Джарет не я слушаше. Очите му бяха приковани в зловещата, безформена сянка зад Рени. Бавно вдигна ръка към нея. Гласът му бе напрегнат и тих:

— Хвани ръката ми, Рени.

Тя не разбра какво я накара да се подчини, без да пита защо. Пръстите й се плъзнаха в неговите. В следващия миг бе измъкната от мината и издърпана настрани с груб и бърз тласък. Падна в снега, претърколи се и се изправи на ръце и колена. Рени изплю снега от устата си, завъртя глава, а очите й святкаха тревожно. Видя Джарет да изважда карабината си от кожения калъф, закрепен на седлото на Зили. Той удари силно кобилата по хълбока. Тя се отмести встрани, а Джарет се обърна към входа и се прицели.

Рени последва с поглед движението на карабината. Очите й отразиха кленовия приклад, затвора, сребърния лост и предпазителя на спусъка. Уплашеният й поглед премина по нетрепващото й дуло, докато Джарет напрягаше поглед. Тя видя мечката едновременно с него.

Малкото кафяво мече разклати бавно глава, повдигна едната си лапа, като че ли да изтрие съня от очите си. То се огледа наоколо, удари една от капещите ледени висулки, които Джарет бе пропуснал, и се уплаши от шума, отразен в скалите.

— Но то е още бебе — прошепна Рени, привлечена от палавостта на мечето и поуспокоена от размера му.

Ако Джарет можеше да извърне очи, без да престава да се прицелва, той би го направил.

— Безпокои ме майка му — каза той.

Мечето показа главата си навън отново и след като внимателно огледа неподвижните фигури на Рени и Джарет, и летаргично излезе от мината.

Тромаво, помисли си Рени. С края на очите си видя, че Джарет навежда пушката си бавно и загребва шепа сняг. Тя отгатна намерението му и направи същото, като оформи снежна топка така, че да прилепва добре в дланта й. Без да разменят нито дума, те едновременно изстреляха снарядите си.

Мечето бе получило удар по носа и отстрани, и бързо се оттегли в убежището си в шахтата.

Джарет помогна на Рени да се изправи на крака.

— Да тръгваме, преди мама да реши, че иска да си поиграе. Той й помогна да се качи на Албион, прибра карабината в калъфа и възседна Зили. Тяхното оттегляне не беше по-бързо от това на мечето.

Рени яздеше редом с Джарет. Тя погледна през рамо входа на мината.

— Знаеш ли, оставихме си чашите там — каза му тя.

Джарет дръпна поводите на Зили.

— Аз ще изчакам тук — каза той. — Ти се върни да ги вземеш. — Рени дръпна надолу шала, който покриваше долната половина от лицето й. Изплези му се. — Не ставай нахална в такова време. Ще се простудиш така. — Той подритна леко Зили и тръгна отново.

Рени помисли, че предупреждението му не е съвсем безоснователно.

Тя повдигна шала и го последва.

Тази вечер направиха лагер в естествения заслон, образуван от няколко скали. Палатката бе закрепена за нискорасли борове и те запалиха достатъчно голям огън, за да почувстват топлината му вътре.

— Все някога трябва да престанеш да се смееш — каза той. Те седяха в палатката, тя бе присвила тялото си между сгънатите му крака и се облягаше с гръб на гърдите му. Джарет даде на Рени половината от сушеното си месо. — Вземи и изяж това.

Рени захапа сухото месо. Беше й също толкова трудно да преглътне месото, колкото и смеха си.

— И двамата бяхме готови за някакво ужасно животно и изведнъж… — тя се задави от смях. — Извини ме. — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — Изведнъж излезе това малко тромаво мече. Бедното същество бе по-уплашено от снежните топки, отколкото от карабината ти.

— Мислех, че Денъхи са ампутирани от чувството си за хумор — каза той сухо.

— Аз не съм.

Гърленият звук, който издаде, показваше, че не й вярва.

— Ти не разбра, че тази мечка беше там през цялото време, нали?

Тъмните пухкави вежди на Рени се повдигнаха. Тя леко го побутна с лакът.

— Не съм толкова глупава.

— Зная. — Той я целуна по косите. — Разкажи ми за плановете си, тези, които нашата страшна мечка прекъсна.

Рени му изложи идеите си, доволна, че Джарет я слуша, без да я прекъсва. Когато завърши, той не започна веднага да я критикува, а се замисли.

— Може и да стане — каза той най-после. — Трябва да знаеш обаче, че няма гаранции. Джей Мак може да не е жив. Възможно е Денсър Тъбс само да знае къде е гробът му, а може и да не знае нищо. Подготвена ли си за това?

Рени дълго мълча, преди да отговори. Тя си припомняше цялото свое пътуване на запад, тежката си битка с Холис за правото да тръгне да търси Джей Мак, насълзеното и объркано лице на майка си, когато се сбогуваше с нея. Мери Франсис се помоли за нея. Скай и Меги я придружиха до гарата с бледи и напрегнати лица. Те я подкрепиха, но не бяха сигурни, че е взела правилно решение. В Денвър Майкъл и Итън се опитаха да я разубедят да продължи пътуването си. Тя изслуша доводите им, но не откри логика в тях. Таеше в сърцето си чувството, че Джей Мак е още жив. Не би желала, а и не би могла да остави нещата така.

— Как мога да бъда подготвена за това? — попита тя с болезнена откровеност. — Преминах целия този път, защото вярвам в успешния край. — Ръцете му бяха обхванали кръста й и Рени постави своите върху тях. Тя обърна глава и потри бузата си в рамото му. — Но се радвам, че си с мене — прошепна тя. — Ще се опитам да не те карам да съжаляваш, че, си ме довел тук.

Джарет я залюля нежно и когато тя заспа, я сложи да легне. Зави я с одеалата, а след това легна до нея.

— Не можеш да ме накараш да съжалявам — каза той и погали копринената й коса. — Не и за това.

Денсър Тъбс следеше ездачите от две мили. Познаваше, мъжа, но не и спътничката му. Той се почеса по голата, покрита с белези страна на лицето си и се помъчи да си спомни името на мъжа. Имаше бегъл спомен за това как бяха вървели рамо до рамо, цевта на неговата пушка до цевта на карабината на ловеца на глави.

— Съливан — промърмори той на себе си. — Проклетият ирландец, който само знае да нахлува в чужди земи.

Погледът на Денсър се премести върху втория ездач. Даже от положението си в скалите високо над тях, Денсър можеш, да види, че това е жена. Между веждите му се появи дълбока бръчка. Тя се клатеше на седлото си леко наведена напред сякаш не можеше да пази равновесие. От време на време Съливан се протягаше и я подкрепяше, но тя винаги се отпускаше вяло, когато той отместваше ръката си.

Денсър отпусна пушката си, но продължи да следи приближаването им. Те се насочиха право към хижата му.

— Нашественици — промърмори той. Повредените му гласни струни издаваха гърлен, съскащ звук. — Проклети ирландски нашественици. — Той погледна отново сивия си ръждив кон.

— Да не си мислят, че аз имам пансион? — попита той. Конят му тъпчеше нервно на място, непривикнал към грубия глас на Денсър.

Златотърсачът погледна отново към пътниците. Видя, че Съливан най-после се отказа да подкрепя спътничката си и просто я взе на собственото си седло. Тя не му оказа съпротива по всяка вероятност бе твърде слаба, за да се противопостави на неудобството да яздят двама. Денсър изруга и плю. Прибра оръжието си и се качи на коня си. Нямаше да е безполезно да се приближи още малко и да ги разгледа по-отблизо.

— Мислиш ли, че ни видя? — прошепна Рени, с лице, заровено в палтото на Джарет.

— Не мога да кажа със сигурност — каза той. — Той е някъде наоколо. Косата на врата ми настръхва.

— Страхуваш ли се? — попита тя.

— Трябва да съм много глупав, за да не се страхувам. Чувството за страх те прави внимателен. Проблемът е да не позволиш страхът да те завладее.

За Рени бе твърде късно да научи този урок. Сърцето й биеше силно в гърдите и студът, който чувстваше в костите си, нямаше нищо общо със студа навън. Стомахът й се сви и тя простена слабо:

— Мисля, че ми прилошава.

— Добре — той прие думите й от практичната им страна. — Това отговаря на плана.

Но независимо от това я хвана още по-здраво.

Денсър Тъбс използва коня си, за да блокира тясната пътека на миля от хижата си. Когато Рени и Джарет излязоха от завоя, те бяха посрещнати от дулото на уинчестъра му.

Рени се бе подготвила да се срещне с този човек, но никога не вярваше напълно, че действителността може да бъде по-лоша от нейните представи. А тя беше. Белезите по лицето на Денсър образуваха бял релеф върху кожата му, като че ли стотици преплетени паяжини бяха наложени една върху друга. Останалата половина от ухото му се бе подвила и сплескала. Лявата част на устата му бе плътно изпъната в постоянна дива усмивка. Брадата му растеше надясно и покриваше само три четвърти от лицето му. Тя беше гъста и зле поддържана, черна като боя за обувки и толкова дълга, че достигаше второто копче на вълненото му синьо-сиво палто. Златен еполет с шнурове висеше на дясното му рамо. На кръста му беше окачена сабя.

Рени се опита да не показва безпокойството си или още по-лошо — съжалението си. Страхът просто се натрупваше в нея, като й пречеше да диша, и тя почувства как познатият наплив от неясни сенки завладява съзнанието й. Джарет я държеше твърде здраво. Тя се опита да му го каже. Когато той осъзна какво става, бе твърде късно. Рени припадна и рязко се наклони напред.

Смехът на Денсър бе пискливо хихикане, който звучеше сякаш се късаше в дъното на гърлото му. Той насочи пушката си към Джарет.

— Трябваше да я предупредиш за мен, Съливан. Моето лице ги кара да припадат.

Джарет почувства моментно облекчение, че Денсър Тъбс си спомня за него. Всяка секунда му бе нужна за преговори не за запознаване.

— Тя не е от тези жени, които припадат заради красиви лица, Денсър. Болна е.

— Така ли? — попита подозрително той.

— Виж сам. — Джарет повдигна брадичката на Рени и обърна лицето й към Денсър. Той забеляза, че е доста бледо.

— Какво й е?

— Не зная. От снощи започна да се оплаква. Мислех че хитрува, но разбрах, че греша.

Една от веждите на Денсър се изкриви. Той отново насочи пушката си.

— Е? Що за хитрост е това? Какво имаш предвид? От тебе ли бяга?

Джарет усети, че Рени се раздвижва в ръцете му. Той не показа облекчението си.

— Има награда за нея. Триста долара.

— И защо? Какво е направила? — той се захили отново — Кражба или убийство?

— Убийство. Една вечер загубила разума си и намушкала с нож мъжа си.

Денсър се замисли.

— Той вероятно си го е заслужавал. Познавам малко мъже, които не го заслужават. Къде я водиш?

— В Денвър. Там ще получа наградата.

Зъбите на златотърсача се оголиха в пародия на замислена усмивка.

— Може би ще те убия и сам ще взема премията.

Джарет поклати глава. Той почувства, че Рени се напряга, стисна я предупредително и това беше достатъчно, за да я накара да не се движи и да мълчи.

— Не можеш да направиш това, Денсър.

— Не виждам как ще стане това — каза той и цялото му лице почервеня, с изключение на паяжината от белези. И какво ще ме спре?

— Ти си лечител — отговори Джарет и внимателно подкара коня си напред. — Затова я доведох при тебе, защото можеш да й помогнеш.

— Така че да можеш да я вземеш и закараш на въжето. Изглежда, че ще е само загуба на време.

Джарет замълча, защото не искаше да преиграва! Остави Денсър да мисли каквото си иска.

Златотърсачът спря погледа си на Рени. Постепенно отпусна пушката си.

— Добре — каза той неохотно, — но няма да останете и минута щом оздравее.

Джарет кимна:

— Съгласен съм. Ще останем само докато тя се възстанови.

Денсър отмести оръжието си, кимна на Джарет в знак на съгласие и обърна коня си.

Джарет подкара Зили, като следваше Денсър. Яздеха един след друг, докато пътеката се разшири. Коридор от борове засланяше пътя им.

— Видя ли катастрофата на влака при Джъмп? — попита Джарет.

— Може би. — Погледна назад към Джарет. — Оттам ли идвате? Изглежда, че малко сте се отклонили от пътя за Денвър.

— Сякаш не знам. — Джарет изправи Рени. Главата й увисна напред като на парцалена кукла. — Преследването й беше луда гонитба.

— Не изглежда, че е способна да оцелее сама дълго в планините.

— Прав си. Щеше да умре при тези условия, ако най-накрая не я бях заловил.

Устата на Денсър се сви и побледня, когато замислено прехапа устни. Неговите чисти и студени сини очи биха били необикновени на всяко лице, а на едно толкова обезобразено лице бяха направо забележителни. Като две еднакви точки изгаряща светлина те опариха Джарет с топлината си.

— Водиш жалък начин на живот, платени ловецо, като преследваш хората само за да може да умрат в цивилизована страна. — Той се засмя и бавно поклати глава. — Благодаря на Бога, че съм далеч от цивилизацията.

Джарет не пожела да отговори. Той мълчаливо стоеше редом с Денсър Тъбс.

Хижата на златотърсача бе построена от дърветата, които бяха изсечени, за да освободят място за нея. Тя бе разположена на малко възвишение, защитена от високи борове и трепетлики от три страни и от широк малък поток от четвъртата. Те преминаха потока и поеха към постройката, където Денсър завърза конете. Джарет се престори, че подкрепя Рени, докато слизаше от коня, и й помогна да се плъзне от седлото в ръцете му.

— Влизайте — каза Денсър. — Отведи я вътре. Аз ще се погрижа за конете и провизиите.

Джарет повдигна Рени и я понесе към входа. Той блъсна вратата със здравото си рамо, за да я отвори, и когато влязоха вътре, остави Рени да стъпи на земята.

— Благодаря — прошепна тя, залитайки.

Джарет разтърси ръката си и каза:

— Имаш късмет, че не те изпуснах в снега.

— Ръката ти?

— А-ха.

Той не мислеше повече за това. Раздвижваше пръстите си, свиваше ги и ги отпускаше, като междувременно оглеждаше обстановката в хижата. Имаше каменно огнище, което Денсър използваше за отопление и за приготвяне на храна. Златотърсачът не можеше да си позволи такъв комфорт като печка. Нямаше помпа, което означаваше, че водата се носи от потока. Мебелировката беше от бор изработена много грижливо. Повърхността на масата бе гладка, с точно оформени прави ъгли. Два стола с високи облегалки бяха шлифовани по такъв начин, че подчертаваха влакното на дървото. На стената близо до огнището бяха окачени тенджери и котлета, цветно разръфано одеяло покриваше леглото. Очите на Джарет се преместиха от леглото към стълбата, която водеше към горния етаж, когато чу приближаването на златотърсача. Той блъсна Рени към леглото.

Рени легна на една страна на постелята, с леко присвити към гърдите крака и кръстосани отпред ръце. Не беше точкова трудно да се престори на болна.

Не си бе давала напълно сметка за собствените си очаквания, докато не застана на прага на хижата на Денсър и не откри абсолютно нищо, което да говори за баща й. Бе предупредила Джарет, че не е готова за това — и наистина не беше. Без значение колко неразумни бяха очакванията й, Рени винаги бе хранила в съзнанието си надеждата, че ще се хвърли в обятията на баща си и ще бъде поздравена за упорството и целеустремеността си.

Тихият стон на Рени отрази болката в сърцето й. Тя бе съвсем истинска.

Денсър премести погледа си от Рени към Джарет.

— Оставих провизиите ви в пристройката. Иди да вземеш каквото ви трябва. — Той свали ръкавиците си и ги хвърли на масата. — Ще сваря нещо за нея. Имам някакви билки, които могат да й помогнат.

Джарет не искаше да остави Рени сама, но не можеше да си позволи да го покаже. Той излезе навън. Денсър изчака, докато вратата се затвори, и след това свали палтото си.

Очите на Рени трепнаха. Денсър поглади края на дългата си черна брада. Бе уверена, че е в нейна полза да изрази болката, която чувстваше, но не знаеше дали това е достатъчно. Не беше актриса и никога по-рано не бе имала желание да бъде.

— Бих искала да избягам — каза тя небрежно и се обърна настрани. Тя се намръщи, сякаш бе почувствала нов пристъп на болки в стомаха си. — Но не мога.

— Може да се опитваш да ме измамиш.

Той търсеше нещо по широките полици, преместваше бурканчета, бутилки и канчета, докато намери това, което му трябваше. Джарет се върна в хижата, когато той вече бе поставил всичко необходимо на масата. Денсър не си направи труда да повдигне глава и да го погледне, когато той премести един стол и седна на него.

— Тя все още е тук — каза той.

— Виждам.

Денсър взе билки и треви от всяко канче и ги смеси в порцеланово хаванче. Свали чайника от куката на огнището и видя, че е празен.

— Трябва да се напълни — каза той, като го подаде на Джарет. Когато Джарет излезе, Денсър постави сместа в тенекиена цедилка.

— Знаеш ли, мадам — каза той с дрезгавия си, повреден глас, — мога да го убия, преди да се върне.

На Рени й секна дъхът, след това тя се опита да се прикрие и се сви на топка. Страхуваше се да погледне към Денсър, за да оцени впечатлението от играта си, поради което държеше очите си плътно затворени. Денсър потрепваше с цедилката по ръба на масата, докато чакаше завръщането на Джарет, и продължаваше да наблюдава Рени с втренчения си синьо-бял поглед.

Джарет ритна рамката на вратата и изтупа снега от обувките си. Той протегна чайника на Денсър.

— Трябват ли още дърва?

— Има достатъчно — каза Денсър и пое чайника. — Закачи палтото си на тази закачалка и свали палтото на дамата. Можеш да я завиеш и затоплиш. — Той окачи чайника на куката и разбърка огъня, който загоря по-силно. — Предложих й да те застрелям заради нея, за да може да избяга. Предполагам, че точно сега тя не е заинтересована от това. Ще трябва да изчакаме да видим какво ще мисли, като и стане по-добре.

Джарет зави Рени. Без да го види Денсър, той стисна ободряващо ръката й.

— Това ще е нещо, за което ще се погрижим по-нататък. — Пресекливият глас на Денсър озвучи малката хижа.

Джарет възседна отново стола, постави ръце на облегалката и подпря брадичката на ръцете си.

— Знаеш ли нещо за железопътната катастрофа? — попита той с безразличие.

— Може би. — Денсър наклони стола си към стената и зачака водата да заври. Краката му се отделиха от пода и той постави петите си върху напречните пръчки на стола. — Втори път ме питаш за катастрофата. Защо се интересуваш толкова много?

Джарет трепна.

— От любопитство, не може ли? Не стават толкова много неща по тези места. За известно време планините бяха пълни с хора.

— Много народ премина наоколо — изръмжа Денсър.

— Никой не те обезпокои, нали?

— Малко хора знаят къде съм — той погледна мрачно Джарет. — Едва ли има двама души освен тебе, които да знаят къде да ме намерят.

— Спусна ли се долу до катастрофата?

Денсър почеса брадата си.

— Каква причина имам да слизам? Не съм свикнал да си пъхам носа там, където не ми е работа. — Той наклони стопа напред, стъпи лека на краката си и сне с кърпа чайника от огъня. Постави чаената цедилка в поочукано канче с дебели стени и наля горещата вода.

— Чух удара — каза той и остави чайника настрани. Ароматна пара се вдигна от чашата. — Изглежда, че ехото продължи около пет минути. Отидох сам да видя, но дотогава се бяха погрижили за хората от влака. След това нямаше смисъл да се шляя там.

Той плъзна канчето по масата.

— Дай й това. Може би няма да иска аз да я докосвам.

Сега Рени отвори очи и се опита да седне.

— Не — каза тя. Гласът й беше гърлен, почти като на Денсър. — По-добре вие да ми го дадете.

Очите на Денсър се разшириха.

— О — каза той, като удари по масата. — Тя не вярва на безотговорната ти личност. — Той взе канчето и го занесе до леглото. — Трябва да седнеш, мадам. Не можеш да изпиеш това, ако не седнеш.

Рени остави Денсър да й помогне. Тя прибра назад косата си, излязла изпод панделката й, и пое канчето. Повдигна го внимателно към устните си и отпи. В един и същ момент чаят изгори езикът й и димящото благоухание просветли главата й. Очите й се разшириха от въздействието му.

За нейна изненада Денсър се засмя.

— Удря те в главата, нали? Продължавай. Това е добре за теб. — Той изчака, докато тя свърши. — Сега си легни пак. Имаш ли нещо против да докосна главата ти, мадам?

Рени поклати глава. Тя се застави да го гледа право в лицето, без да показва уплахата си и да отклонява погледа си. Пръстите му бяха мазолести и груби, но допирът му бе внимателен. Той повдигна главата й нагоре и постави пръсти на челото й.

— Доста си се простудила — каза той. — Мисля, че ти трябват повече от няколко дни почивка, преди той да те изведе оттук. — Той се изправи и каза на Джарет: — Имам работа във владението си. Остави я да спи. Ако си спомням добре, готвиш сносно. Можеш да считаш, че с вечерята ми плащаш.

Рени се изправи, когато той излезе. Тя оправи краищата на ризата си и пристегна панделката в косите си.

— Какво ще правим сега? — попита тя уморено. — Ние се доближихме достатъчно, за да говорим с него, но Джей Мак не е тук. Защо не го попита направо дали не знае нещо за баща ми?

— Защото засега той не ни вярва. Характерът му е подозрителен. Той не вярва напълно, че ти си болна, и не може да разбере дали искаш да се отървеш от мене и дали двамата не го лъжем, за да го предразположим. Ако той знае нещо, може да не ни го каже, което е по-лошо от това да не знае нищо.

Рени спусна крака встрани от леглото. Раменете й бяха отпуснати, главата наведена.

— Аз само мисля…

Столът изскърца на пода, когато Джарет се приближи до нея. Той обви с ръка раменете й и я остави да се облегне на него.

— Зная какво мислиш. Нека продължим играта и да видим какво ще се случи. — Очите на Джарет се спряха на двата стола и след това на горния етаж. — Много е рано да правим заключения.

Тя кимна. Потри челото в рамото му. Джарет повдигна лицето й и я погледна в очите. Тя видя, че погледът му спира на устата й и се задържа там. Сведе глава и я целуна със сладка настойчивост.

Джарет се отдръпна и разгледа лицето й. Пълните със сълзи смарагдови очи блестяха, устните й бяха непреднамерено разтворени. Той взе в ръце лицето й и прекара пръсти по устните й.

— Повярвай ми, Рени. Не мога да ти обещая нищо, но ми повярвай, че ще направя всичко възможно.

— Вярвам ти.

Той пусна главата й и стана.

— Защо не видиш какво държи Денсър в склада си, докато аз погледна какво има на горния етаж? Помисли какво искаш да приготвя за вечеря. Провери и в мръсното му подземие. Аз ще взема месо от навеса.

Рени се учуди какво очакваше да намери Джарет на горния етаж, така че когато той отиде до навеса, тя се качи сама по стълбата. Имаше няколко сандъка, всички пълни с дрехи или одеяла, и няколко странни съкровища. Пухен дюшек, който то приличаше много на този в хижата на Джарет, заемаше по-голямата част от пода. За разлика от гладко опънатото легло долу, тук дори не бе направен и опит да се оправят завивките. Те бяха насъбрани в края на дюшека.

Рени заслиза приведена надолу и когато Джарет се върна, тя вече бе огледала подземието и извадила картофи и ряпа, за да ги използват за задушеното за вечеря. Подаде му ги и остави той да я издърпа. Видя, че дясната му ръка потреперва отново, но не каза нищо. Изглежда, след падането си от Зили, той имаше повече проблеми с нея.

— Има ли нещо друго на горния етаж? — попита тя.

— Нищо — каза той с пресилено безразличие. Събра зеленчуците, постави ги на масата и потърси нож.

— Какво ще кажеш да излееш малко вода от чайника и някой от тези съдове?

Рени направи това, което я бе помолил, като разливаше вода през целия път от огнището до масата. Тя невинно погледна Джарет, който се мръщеше на нейната несръчност.

— Госпожа Кавано почти никога не ми позволяваше да помагам в кухнята. Предполагам, че съм непохватна.

Той я изгледа накриво.

— По-вероятно е да си непохватна защото не искаш да помогнеш.

— Може би — каза тя, като имитира дрезгавия говор на Денсър. Рени се порови в склада на златотърсача и намери разни подправки. — Ще проверя всичко това по два пъти, преди да го сложа в задушеното. Не познавам някои от тях. Можем да се отровим. — Тя приближаваше всяка от отворените кутийки и съдове с подправки до носа на Джарет, а той продължаваше да бели и нарязва картофите.

— Миришат добре — каза той, след като одобри всичко. Рени постави капаците на кутийките по местата и седна.

— Какво се е случило с лицето му?

— Експлозия в мината. Това е станало много отдавна. Денсър е пристигнал тук с първата група, след като открили златните находища през петдесет и осма. Поне това съм научил от малцината, които си спомнят за него. Той не е разбирал много от минно дело, а още по-малко от експлозиви. Тогава нямаше динамит и нитроглицеринът бе най-сериозното, което миньорите използваха. Вероятно знаеш колко е неустойчив.

— Използвала съм го сама.

Тъмните очи на Джарет се стесниха, а веждите му се събраха. Погледна строго Рени, след това следите от разлятата вода, след това отново Рени.

— Учудващо — каза той нежно и поклати глава.

— Да, използвала съм го.

— О, вярвам ти. Само че е учудващо, това е всичко. — Той изтика репите и лука към нея и й подаде ножа. — Нарежи ги. Аз ще нарежа месото.

Тя се намуси, но се зае със задачата.

— И през всичките години след нещастието Денсър живее сам?

— Точно така. Той приема понякога подаръци от тези, на които е помагал, но много рядко е сред хората. Виждам, че от града не идват много хора.

— Преди да дойде да търси злато, бил ли е лекар?

— Най-вероятно, не. Това, което знае за лекуването, е научил сам или от индианците.

— А това палто, което носи? И ножницата? Участвал ли е във войната?

— Не мисля. Експлозията го нарани преди това. Най-вероятно ги е взел от някой от премръзналите дезертьори, които са се скитали наоколо. Това го кара да изглежда малко луд.

Дрезгавият, почти зловещ смях на Денсър беше друг аспект, който засилваше това впечатление, а грубият му, скърцащ глас, който звучеше като пясък върху стъкло, го потвърждаваше напълно.

— Той бе много внимателен, когато ме докосваше — каза тя нежно.

— Това е другата му страна. Затова сме тук. Но не мисли, че само се надува, когато казва, че ще ме убие, за да избягаш. Мисля, че може да го направи.

— Джарет! Но ти му каза, че аз съм убийца. Защо ще прави това?

Джарет остави ножа и задържа за по-дълго очи върху Рени. Чертите му бяха тържествени.

— Не знаеш ли какво може да направи един мъж за усмивката ти?

Рени отклони поглед:

— Не казвай това.

— Защо не? Това е истина.

Тя поклати глава, започна да реже лука и почти веднага поряза пръста си. Тъжни сълзи, сълзи на болка и сълзи от лука, изгаряха очите й. Тя се помъчи да се усмихне през сълзи.

— Виждаш ли какво ме накара да направя? — попита тя колебливо.

Джарет трябваше само да произнесе името й и сълзите и потекоха на воля. Той заобиколи масата и я изправи на крака Превърза пръста й с кърпата си, задържа го и я притегли към себе си. Ризата му се напои със сълзите й. Измина повече от минута, преди тя да се успокои.

— Съжалявам — каза тя и подсмъркна. Избърса очите и с превързания си пръст. — Предполагам, че вече съм на границата на възможностите си.

— Тъй като тя се простира от Ню Йорк Сити до Джъглър Джъмп, мисля, че това е разбираемо.

Лека усмивка повдигна ъгълчето на устата й.

— Знаеш какво да кажеш.

— Не винаги — каза той, като повдигна лицето й. — Преди малко не беше така. Не ми беше позволено да мисля, че си хубава и да казвам това.

— Не съм свикнала — каза тя, като очите й отбягвала неговите. — Изглежда сякаш тайно ми се присмиваш за моя сметка.

Той я разтърси леко, без даже да осъзнава това.

— Нищо не може да бъде по-далеч от истината.

— Това не ми помага да чувам по-добре.

— Какво? — попита той. — За какво говориш?

— Ти ме разтърсваш — обясни спокойно тя. — Това не ми помага да чувам по-добре.

— О, Боже — той погледна към ръцете си, хванали я над лакътя, и я пусна. — Рени, никога не съм крил, че вършиш някои неща забавно. Ти не можеш да пренесеш вода на метър и половина разстояние, без да я разлееш, а си работила с нитроглицерин. Не можеш да изпееш нито една мелодия, а имаш най-мелодичния глас. Извиваш се като камшик, когато става дума за други хора, а правиш най-лошия избор, когато се отнася до твоя собствен живот. Никога не съм познавал жена, която да е толкова малко загрижена за външния си вид, но ти не можеш да станеш по-привлекателна за мен, отколкото си сега. — Той изтри бузата й с опакото на дланта си и зави един паднал кичур коса около пръста си. — Нещо в теб ме вълнува, Рени, и то струи от очите ти, кожата ти и особено от усмивката ти. Ако други мъже не са ти го казвали, това е, защото са се страхували.

Рени се отпусна на петите си и замига изненадано.

— О, Боже.

Джарет я докосна по носа с върха на показалеца си.

— Точно така.

Тя седна бавно. Джарет се придвижи покрай масата до своя стол. Тя взе ножа и започна отново да реже лука, а той се зае с нарязването на еленовото месо. Няколко минути се чуваше само звукът от рязането. Рени се засмя първа. Примерът й бе заразителен. Никой от тях не знаеше защо се смее, знаеха само, че смехът й бе оздравителен, обвързващ, навременен и необходим.

В тишината, която последва, Рени каза:

— Ако някога си помислиш, че не те обичам, не вярвай в това.

Той я погледна учуден.

— Какво означава това? — Той спря, защото вниманието на Рени се насочи към ръката й.

— По дяволите — каза тя. — Отново се порязах.

Джарет се чудеше защо има впечатлението, че тя го бе направила нарочно.

Денсър пое дълбоко дъх, когато влезе в хижата. Фигурата му се открояваше на угасващия синьо-сив полумрак на входа. Той опря пушката си на стената и окачи на закачалката палтото и сабята си.

— Задушеното мирише добре — каза той. — Винаги е приятно, когато някой друг сготви. — Той си свали ръкавиците и затопли ръцете си на огъня. Подвикна на Рени през рамото си: — Как се чувстваш, мадам? Още имаш вид на слабо дете.

Рени бе седнала на леглото, като бе провесила крака и се бе облегнала на стената. Докосна лицето си с едната ръка.

— Чувствам се по-добре, отколкото тази сутрин — каза тя. Той кимна доволен.

— Добре. След минута ще ти дам още една чаша чай — Погледна Джарет. — Казах ти, че това ще я излекува, нали?

— Каза го и аз съм ти благодарен.

Денсър се изправи и отиде до склада. Този път канчетата бяха готови и бързо намери това, което търсеше. Работеше на масата срещу Джарет.

— Виждам, че пръстите й са превързани — каза той Имал си проблеми, докато бях навън, нали?

— Нищо, с което да не мога да се справя — каза Джарет. — Той се отдалечи от масата и взе тенджерата със задушеното от огъня.

— Поряза се, като посягаше към ножа, който използвах.

Когато Денсър бе с гръб към него, той намигна на Рени.

Денсър привърши нарязването и стриването на билките и пое чинията със задушено от Джарет.

— Може да дадеш на дамата малко, ако иска. Няма да и навреди да хапне нещо вкусно.

Рени бе вечеряла по-рано, в случай че Денсър не се окаже толкова щедър. Все пак устата й се напълни със слюнка, когато Джарет взе празна чиния и я попита дали иска малко.

— Да, моля — каза тя.

Денсър доволно се изсмя.

— Ти си я превъзпитал днес следобед, Съливан. Тя се е опитала да те убие, а сега казва „моля“.

— Прави каквото трябва, за да получи каквото иска. — Той се отдалечи от масата, за да даде на Рени задушеното. — Усмивката му бе само за нея. — Така е, нали?

Денсър вдигна пълна лъжица, след това каза:

— Изглежда, че е плакала днес. Ти ли я разплака?

— Не съм я принуждавал да прави нищо. Плака, защото не успя да ме убие.

Златотърсачът помисли над това.

— Аз мога да й свърша работата.

— Сигурен съм, че е доволна да го чуе.

Денсър взе чайника и приготви чай за Рени. Подаде й канчето.

— Помисли за това, мадам.

Рени отмести чинията си и взе горещия чай. Нямаше представа как да отговори на предложението на Денсър.

— Какво ще поискаш в замяна? — попита тя.

— Само да постоиш тук с мене. Шест месеца, може би, или година. Какво мислиш за това? Искаш ли да размениш живота му срещу известно време с мене?

Нямаше съмнение, че времето щеше бъде прекарано в леглото на Денсър. По кожата на Рени полазиха тръпки и я обзе вълна от ужас.

— Бих желала да го направя — каза тя ласкаво. Кратката й усмивка бе срамежлива, очите й намекваха за скрити удоволствия.

Дрезгавият смях на Денсър отекна в малката хижа. Той отметна назад глава, подскочи и удари с ръце бедрата си. Изтри очите си, като се върна на масата.

— Прав си за нея — каза той на Джарет. — Прави каквото трябва, за да получи каквото иска.

Рени се отмести от стената. Резкият и луд смях на Денсър я накара да настръхне. Погледна канчето, което държеше. То беше пълно само три четвърти. Останалият чай се бе разлял на ризата й и образуваше все по-голямо петно. Тя я изтърси несполучливо с пръсти, които още трепереха.

— Означава ли това, че съм в безопасност? — попита сухо Джарет.

Златотърсачът се усмихна с най-ведрата си усмивка.

— Няма да те убивам, докато спиш.

— Добре е да чуя това.

— Но не зная какво ще правиш с нея.

Сега отговори Рени:

— Мога да ти кажа какво ще направи. Ще ме върже за краката на леглото. Правил го е по-рано.

Джарет едва успя да преглътне парчето месо, без да се задави. Видя скептичния поглед на Денсър и кимна, потвърждавайки изявлението на Рени.

— Не мога да спя с едно отворено око — каза той. — А и ти не можеш. Ще убие и двама ни.

— Изглежда така — каза Денсър.

Като свършиха с яденето, Джарет изми чиниите и приборите на потока. При завръщането си намери мебелите леко разместени. Масата бе преместена близо до леглото. Рени се бе изправила и разбъркваше доста изтъркани карти. Денсър бе седнал на единия от столовете под прав ъгъл към нея.

Рени погледна към Джарет, когато той влезе, и нейният смутен поглед бе предназначен само за него.

— Той иска да играем.

Джарет не можеше да разбере причината, но не искаше да обиди Денсър, като не се присъедини. Златотърсачът си беше вече направил труда да свари повече вода и да направи свеж чай. Седеше на масата в очакване и алчно грабваше картите, които Рени раздаваше.

Джарет зае свободния стол и взе картите си.

— На какво играем?

Играеха с пет изтеглени карти, а залог бе самородното злато, което Денсър бе събрал от владението си. Едва бяха изиграли пет-шест ръце и Рени започна да се прозява. И без друго губеше, така че тя раздели последните й останали златни зрънца между Денсър и Джарет и си легна в леглото.

Джарет спря да разбърква и остави картите.

— Нека да я придружа навън — каза той на Денсър. Иначе ще поиска да излезе по-късно.

— Сигурно — каза Денсър. — Ще направя още чай.

Джарет помогна на Рени да се изправи, подкрепи я със здравата си ръка и я изведе навън. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути, той каза:

— От чая е Рени, затова си толкова уморена. Денсър ни дрогира.

Тя се прозя силно, много сънлива, за да бъде изненадана или загрижена.

— Мисля, че не мога да се преборя с това, Джарет.

— И няма нужда. Аз не съм пил. Ще те пазя.

— Зная, че ще го направиш.

Абсолютното й убеждение, че той ще удържи на думата си накара Джарет да я целуне. Той потисна желанието си, когато приближиха вратата на хижата. Устните й имаха вкуса на чая.

— Изтрий усмивката от лицето си — прошепна той.

Нощта бе тъмна.

— Даже не виждаш дали се усмихвам.

— Няма значение. Зная как изглеждаш, когато те целувам.

Тя леко го удари в гърдите с юмрук.

— Самохвалко.

Джарет трябваше да скрие усмивката си, когато влязоха вътре.

След като завърза хлабаво ръцете на Рени за леглото, Джарет изигра още шест партии с Денсър. Накрая златотърсачът спечели всичкото си злато и Джарет трябваше да си признае, че е загубил от по-добър играч. Освен това успя тайно да излее повечето от чая в пукнатините между плочите на пода. Той изтече в мръсното подземие, но Денсър не разбра това. Когато Джарет уморено показа, че е готов да прекрати играта, Денсър с готовност му помогна да си постели на пода. Веднага щом настани Джарет, златотърсачът се качи на втория етаж.

Изглежда, че мина повече от цяла вечност, преди Денсър Тъбс да се спусне отново долу. Джарет чуваше по-добре, отколкото виждаше, и това, което чуваше, го изненада. Златотърсачът облече палтото си, сложи ръкавиците си, взе съда с останалото задушено от огнището, чиния и прибори и изнесе всичко това навън. Джарет изчака достатъчно дълго, за да се увери, че Денсър няма да се върне веднага. Развърза Рени, сграбчи пушката и палтото си и излезе навреме, за да чуе, че Денсър се отдалечава на кон.

Джарет го последва пеш, убеден, че Денсър отива във владението си, и почти сигурен, че мината не е далеч от хижата. Когато очите му свикнаха с тъмнината, Джарет ускори ход. Пътеката се изкачваше постепенно, но теренът бе равен. Джарет успяваше да поддържа разстоянието между тях, а Денсър го отведе право в мината.

Бледожълта лампа осветяваше входа й. Докато Денсър слизаше от коня си, Джарет оставаше прикрит от скалите и сенките. На стълб близо до входа вече бе завързано едно муле и Денсър завърза коня си до него. Видя как златотърсачът откачи съда със задушеното месо, манерката и торбата с приборите и влезе в предверието. Джарет изчака минута и след това тихо се приближи към входа на мината. На прага се поспря, тъй като не можеше да влезе, без да се разкрие, но беше достатъчно близо, за да чува разговора вътре.

— Помислих, че може би си огладнял — казваше Денсър. — Донесох ти това. Хубаво задушено месо на елен.

Не последва отговор и Джарет предположи, че другият човек в предверието вече яде.

— По-бавно — каза Денсър. — Не искам да ти прилошее. Има много. Направих така, че да остане. Жената не яде много, само аз изядох пълна чиния.

Сега заговори събеседникът му. Макар че гласът бе приглушен, лесно можеше да бъде разпознат. Джарет излезе на светло и погледна право в учудените смарагдови очи на Джон Макензи Уърт.