Рени

Глава 4

Рени се прозина. Протегна се лениво и се сгуши отново под дебелия юрган, въпреки че се опитваше да се отърси от остатъците от съня. Беше късно — разбра това от начина, по който слънчевата светлина изпълваше стаята й, но не й се искаше да стане. Раздвижи палци. Обърна се на една страна. И видя Джарет Съливан.

Той все още спеше, неудобно свит в креслото. Главата му се бе килнала под невероятен ъгъл назад, бе пъхнал крака си под тялото. Вълненото одеяло, което трябваше да го покрива, лежеше безполезно на пода, а той бе скръстил ръце на гърдите си, за да се топли. Брадата му бе набола, а тялото му излъчваше тежка умора.

Рени не изпита съжаление. Тя бавно се надигна от кревата и бухна възглавницата си в лицето и гърдите му.

Джарет показа завиден рефлекс за мъж, изваден от дълбок, здрав сън. Преди Рени да успее да избяга, той я хвана за китките, дръпна я на пода и тя се озова в скута му. Той хвърли възглавницата на пода и дрезгаво промърмори:

— Каква муха е влязла тази сутрин под седлото ти?

Рени го погледна язвително и многозначително. Той трябваше да се засмее. Тя бе глупаво простряна в скука му, роклята й се бе вдигнала до коленете и се бе омотала около кръста й. Корсажът й бе силно опънат на гърдите, така че не можеше да постави под съмнение дълбокото й развълнувано дишане. Но нейната гъста и дълга, къдрава лешникова коса изглеждаше още по-зле след съня, извита в неестествено положение покрай слепоочието й и разпиляна по бузата в ужасна плетеница.

— За Бога, първата ти работа сутринта е да накараш сърцето на човек да спре да бие.

Руменината бе започнала вече да обагря страните й, когато тя разбра, че той не казва това като комплимент. Рени го блъсна в гърдите и той я пусна. Тя се свлече на пода с несръчната намеса на ръцете и краката си. Като отметна глава и повдигна брадичка, тя каза:

— Щеше да е заслуга към всички жени, ако бях го сторила.

Джарет потърка небръснатата си брада и се престори, че мисли за това.

— Може би си права. Това ще ме предпази да не разбивам техните сърца.

Рени си науми отново да го замери с възглавницата. Но погледът, който той й отправи, сякаш знаеше за намереният й, я спря. Вместо това тя вдигна одеялото и се наметна.

— Как разбра за кафето снощи? — попита тя.

— Значи си признаваш?

Тя сви рамене.

— Ще бъде глупаво да не призная. Веднага ли заподозря?

— Когато донесе две чаши без кана, се зачудих. А когато го вкусих, веднага разбрах какво си направила. Беше много горчиво, дори в сравнение с кафето, което обикновено приготвяш.

— Кафето, което правя, няма никакви дефекти — каза остро тя, като мина в настъпление.

Джарет сви устни в слисана усмивка. Поклати бавно глава, бе объркан.

— Цял месец няма да ми е достатъчен, за да те опиша. Не изпита никакво угризение от това, че се опита да ме отровиш, й отгоре на това настръхваш цялата, когато ти казвам, че правиш твърде силно кафе.

— Едното няма нищо общо с другото. Ако знаех, че изпитваш такива чувства към кафето ми, щях да сложа прахчето в нещо друго. Нямах намерение да го правя лошо на вкус. Това бе само приспивателно, което мама понякога употребява, а не отрова, както много добре знаеш. Все едно, ти изобщо не изпита угризение, когато размени чашите.

„Но тя ме поставя на изпитание!“ — помисли си Джарет, и каза:

— Лейди, когато нещата опират до чист, твърдоглав инат можеш да показваш нови трикове на някой глупак… — той спря — или на някое муле.

В невинната й усмивка се долавяше и определено чувство на самодоволство.

— Казваше, че… — подкани го тя.

„Какво съм казвал?“ — почуди се той. Тя определено знаеше как да го извади от релси.

— Размених чашите, когато отнесе книгата, и ти позволих да изпиеш това, което бе предназначено за мен. Край на историята. Ти заспа почти мигновено.

— Не мисля, че кафето беше толкова силно — каза тя, като се престори на засегната.

Джарет се наведе през страничната облегалка на креслото, взе възглавницата и я запрати по главата й. Рени със смях отбягна удара.

„Смехът й е дрезгав, сърдечен — помисли си той — и заразителен, а не насилен, мелодичен и възбуждащ, като на жените, които познавам.“ Видя, че се изправя, притиснала възглавницата до корема си, и бе привлечен от руменото й лице и одухотвореното предизвикателство в очите й. Краищата на устните й се извиха в широка и красива усмивка.

Тя накара сърцето му да спре.

Джарет измъкна изпод себе си изтръпналия си крак и се наклони напред. Беше намръщен и когато заговори, в гласа му се долавяше заплаха:

— Недей да флиртуваш с мен — каза той. — Последствията няма да ти харесат.

Рени разшири очи, но светлината в тях бе угаснала. Лицето й побледня, а чертите й замръзнаха.

— Вървете по дяволите, господин Съливан — каза тихо, с чувство за достойнство.

Джарет се изправи. Почти изрева, когато кръвта нахлу в крака му и усещането за убождане от хиляди иглички се разля по кожата му. Докуцука, залитайки, до вратата и щом тя се затвори зад него, веднага се опря на нея. Болката в крака му бе нищо в сравнение с болката в слабините му. Мислеше си за усмивката на Рени. Едва успя да се спаси.

Рени и Джарет се разминаваха из къщата още три дни. Тя усещаше присъствието му винаги, въпреки че не прекарваше повече от две-три минути в една стая с него. Отнасяше храната в стаята си и ядеше сама, а той се хранеше със семейство Кавано. Четеше в библиотеката, помагаше на господин Кавано в градината и чистеше пистолета си под зоркия поглед на готвачката в кухнята. Рени се опита да работи в уединението на салона и откри, че е толкова трудно и объркващо да го избягва, колкото и да бъде в компанията му.

Когато Джарет се появи на вратата на салона, Рени бе толкова сигурна, че й се привижда, че не можа да реагира веднага. Но привидението носеше голям наръч книжа и папки в ръцете си, което я накара да повярва, че не е призрак. Той влезе и остави купа до нея на канапето. Книжата се плъзнаха настрани като разперена колода карти.

Рени незабавно позна папките.

— Чакай — каза тя и го повика, преди той да се обърне и да си тръгне. — Как успя…

— Помолих господин Кавано да отиде до управлението на Уърт и да вземе нещата, от които може би ще имаш нужда.

Той пак се накани да тръгне.

Рени се изправи. Посегна да го докосне, но като осъзна какво се канеше да направи, бързо отпусна ръката си.

Джарет долови движението с крайчеца на окото си. Той спря и се обърна.

— Аз… е, добре… — очите й изразяваха безпокойство, а пръстите й ровеха из гънките на семплата тъмнозелена рокля. — Благодаря ви.

— Моля, няма защо.

В продължение на няколко дълги секунди те се гледаха един друг в неудобна тишина. Купчината папки започна отново да се свлича, този път — от канапето на пода. Спуснаха се едновременно да ги хванат и почти сблъскаха глави.

Рени се засмя напрегнато, докато оправяше папките.

— Изглежда, е опразнил моето и още няколко други бюра.

— Казах му да вземе всичко. Там е бил само нощният пазач, който му е помогнал да намери кабинета ти, така че се надявам наистина да си получила всичко необходимо.

— Сигурна съм, че всичко е тук. Сам Уитни трябва правилно да е насочил господин Кавано. Неведнъж ме е виждал да работя до късно. — Тя се поколеба. — Доколкото разбирам, още няма вести за Хюстън и Кели.

— Никакви. Но почувствах, че ще е по-безопасно да изпратя Кавано. Никой не го е проследил.

— Не исках да кажа нищо лошо — каза тя почти извинително. — Не поставях под съмнение решението ти.

Джарет сви рамене, като че ли това нямаше значение.

— А би трябвало. Твоят живот е в опасност.

Рени седна и поклати глава.

— Не моят, а на Мери Майкъл. Господи, по-добре да бе моят. Това изчакване няма край. Не мога да си представя как тя успява да се справи.

Джарет подпря хълбок на страничната облегалка на канапето — нито седнал, нито прав — и стори това по-скоро неуверено, отколкото свободно.

— Сестра ти още не се е завърнала в „Кроникъл“. Поне това знам.

— Ходи ли да я видиш?

Той поклати глава.

— Не.

— Но откъде…

— Набързо възстанових познанството си с Лоуган Маршал. Той ми каза. Пращат работа на сестра ти в хотела. Мисля, че щом Итън е отстъпил толкова много, и на мен нищо няма да ми стане, ако постъпя по същия начин.

— Слава на Господ заради Итън — каза развълнувано тя.

— Малко съпрузи позволяват на жените си да работя;. Сестра ти е щастливка, че е намерила такъв като него.

Рени се въздържа да даде оценка.

— Трябва да ме разбереш, ако мисля точно обратното.

Кратката усмивка на Джарет бе безразлична.

— Успокой се. — Той погледна към разпилените по масичката за кафе книжа и към картите, разхвърляни по пода. — С какво се занимаваш?

Рени не знаеше дали наистина проявява интерес, или попита от скука. Семейство Кавано обичаха да прекарват времето сами; не бяха му правили компания през последните дни. Може би е потърсил и Лоуган Маршал само за да чуе звука на човешки глас. Тя се чудеше дали е срещнал съпругата на Лоуган — Кети. Без съмнение бившата актриса бе една от най-красивите и известни жени в Ню Йорк. Джарет вероятно вече съжаляваше, че не се е заклел да пази нея.

— Къде се рее мисълта ти? — попита Джарет, като видя че тя се унася пред очите му. Смръщените вежди и сериозните й устни бяха нещо, което не можеше да не забележи.

Рени чу гласа му, погледна го с празен поглед и след това излезе от унеса си.

— Работя върху някои възможни трасета за магистрална линия — каза тя, като отговори на единствения въпрос, който наистина си спомняше, че бе чула. Започна лекичко да поглажда книжата и картите на масата за кафе с опакото на ръката си. Под една издутина откри очилата си и си ги сложи.

— Ето, ще ти покажа.

Джарет бе зашеметен. Най-напред от очилата, които се смъкнаха бавно надолу по носа й, докато спряха на върха, и после — от силата на вълнението в изразителните й очи, докато му разясняваше плановете си. Показа му местоположението на земята и започна да говори за наклонени криви, неподвижни извити мостове, железопътни възли, пружинени подложки, точки на завъртане и съединителни лостове. Потърси молив, намери един под картата и скицира подпорите на моста, който щеше да бъде построен над един от тесните притоци на Южна Плата. Показа му къде бригадите трябва да работят денонощно в продължение на седмици, за да прокарат тунел през скалите. Обясни му, че трябва да се прекара достатъчно баласт, за да се укрепи виещата се планинска линия, разказа му за сигналните стрелки и за плъзгачите, които ще са необходими, за да се отклоняват товарните влакове, докато по-леките пътнически вагони преминат по стръмните участъци в Скалистите планини. Когато линията бъде завършена, Североизточните железници щяха да притежават рентабилна линия от труднодостъпната, осеяна със сребърни мини провинция до сърцето на Денвър.

Рени несъзнателно пъхна молива в плитката на тила си. Гледаше с очакване към Джарет над ръба на очилата си. Бе забелязала, че той отдавна се бе отказал от седнало-правата си поза и клечеше до масата за кафе, като по всичко личеше, че е увлечен. Освен това я гледаше някак особено, като че ли не знаеше какво да прави с това, което е чул. Рени свали очилата си и внимателно ги сгъна. Спомни си за навика да пъха моливи в косата си и извади и молива.

— Е? Какво мислиш?

Лицето на Джарет не изразяваше нищо, само веждите му бяха леко сбърчени.

— Ти си инженер — каза той.

Гласът му бе толкова безизразен и незаинтересован, че не можеше да се разбере възхищава ли се или я обвинява за това.

— Е, да — объркана каза тя. — Мислех, че знаеш.

— Защо? — той стана. — Откъде бих могъл да знам? Преди няколко дни те попитах с какво се занимаваш, а ти спомена че работиш за директора по новите проекти. Предположил, че си секретарка, а ти не оспори твърдението ми.

— Казах ти, че имам повече задължения от това да насрочвам срещи. — Тя започна да подрежда разпилените книжа — Истината е, че не ми позволяват много да се занимавам с инженерство. Господин Томпкинс — той е директорът — не ми разрешава.

— Тогава той е глупак.

Пръстите на Рени се вкамениха над картите. Тя погледна нагоре към Джарет, като някои от собствените й съмнения се проявиха в погледа й.

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина мисля така.

Тя не спомена за лекотата, която почувства в гърдите си, за спадането на напрежението, в което живееше вече толкова дълго, че бе свикнала с присъствието му. Изглеждаше напълно в реда на нещата да приеме мнението на Джарет като факт.

— На Джей Мак няма да му хареса да чуе това. Той вярва изключително много на господин Томпкинс.

— И не толкова много на теб. — Той вдигна папките на канапето, така че да може да седне.

— Може би това е по-скоро въпрос на доверие. Господин Томпкинс работи от години за баща ми и има истински батальон от инженери на разположение. Този вид опит и знания внушават доверие.

— В този случай може да е сгрешил.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

Джарет взе от Рени топографската карта, която тя сгъваше. Разположи я на масата и посочи местата, които бе отбелязвала с молива върху магистралната линия. Виждаха се и други следи, които показваха къде още могат да бъдат поставени релсите, но не бяха направени от нейната сигурна и умела ръка.

— Ти си разположила твоите релси по продължение на тази планинска теснина, тук в Куинс Пойнт. Наклонът изглежда малко по-стръмен тук; трябва да бъде изравнен точно по начина, който току-що описа. Наистина ще отнеме много повече време и пари, отколкото предложения от колегите ти бавно изкачващ се, но много по-обиколен маршрут. Но защо избра точно този?

— Не мисля, че техният маршрут ще издържи мостовете и тунелите, които предлагат. Тази карта показва, поне на мен, че речната долина променя формата си изключително често, като че ли утаечният слой продължава да се мести, като създава временни хребети и ждрела.

— И как стигна до този извод?

— Прегледах поредица от карти, правени от различни изследователи през последните петнадесет години. По-ранните са много груби, но смятам, че имам достатъчно доказателства, за да направя това предположение.

— Но никой друг не е забелязал това, така ли?

— Видяха го — каза тя, — защото им го показах, но има алтернативни обяснения, които са достатъчни за господин Томпкинс да смята, че е подбрал най-добрия маршрут.

— Най-евтиния маршрут.

— И това също трябва да се има предвид.

— Но въпреки всичко продължаваш да държиш на своето. Защо?

— Мисля, че грешат. Искам още веднъж да изложа мнението си пред господин Томпкинс и да се опитам да го убедя в правотата си.

Джарет отмести поглед от картата и се взря в лицето на Рени.

— Не пред Джей Мак?

Тя поклати глава.

— Това не е правилният ред. Най-напред трябва да имам одобрението на господин Томпкинс.

— Разбирам. — Джарет отново посочи долината. — Причината, поради която изглежда, че тази долина се премества с течение на времето, е, че в действителност става точно това. Почти всяка втора пролет оттук преминават бури с поройни дъждове. Този вид водна стихия помита всичко по пътя си. И никой не е виновен. Такава е природата. Ако мостовете и релсите бъдат положени в суха година, всичко ще замине при следващия потоп.

— Със сигурност ли знаеш това?

— Да, а и всеки, който е пътувал около Куинс Пойнт. Това не е тайна. — Усмихна се иронично. — Но не и за „железничари“ като баща ти, които имат повече пари, отколкото разум. Ако той бе изпратил компетентни хора, за да направят основно проучване на земята и да разпитат местните жители, щеше да знае всичко това.

Рени настръхна, когато Джарет обвини баща й.

— Преди петнадесет години никой не е мислил за прокарването на линия в тази пустош. Златоносният пясък тъкмо е бил открит в Скалистите планини, а тук се е разнасял грохотът на войната. Трябвало е да бъдат поставени много релси от тази страна на Мисисипи и на север от линията Мейсън-Диксън. Не всичките карти са направени от служители на Североизточните линии — каза тя. — Но последните две са техни и Холис Банкс участваше в изследователския екип.

Джарет разсеяно търкаше носа си, докато осмисляше тази информация.

— Съобщила ли си му за своето заключение? — попита той.

— Да. Каза, че греша.

Джарет изсумтя.

— Този мъж или е глупак, или е лъжец. Вече имам отговор на този въпрос. А ти какво мислиш?

— Не мисля, че ми харесва накъде отива разговорът.

Той вдигна ръце, като показа, че се предава.

— Не дойдох тук, за да водя битка с теб. Казвам само, че си права по отношение на Куинс Пойнт. Сега можеш да изпиташ удовлетворение от това и да разбереш, че Банкс или те прави на глупачка, или сам е глупак. Можеш да повярваш че той е прав, но в този случай ще се окаже, че си работила напразно върху този проблем.

През цялото време Рени бе смятала, че Холис и останалите изследователи са стигнали до неверни заключения, но й се струвате, че това е по-скоро от небрежност, отколкото целенасочено. Джарет пък, с презрителната си усмивка, се оказваше, че доказва обратното на това, което бе смятала до този момент.

— Може би не са обърнали внимание на някои подробности — каза бавно тя, като съзнаваше, че се отклонява от това, което бе казала, — но да се предполага, че това е съзнателна измама…

Джарет повдигна рамене, като отказа да бъде въвлечен отново в спор.

— Ти го познаваш по-добре от мен.

Рени замълча за малко. Мислеше. Изведнъж кимна оживено.

— Точно така. Познавам го. Изследователската работа никога не е била стихията на Холис, нито пък е представлявала специален интерес за него. Той просто е съпровождал екипа, без да контролира дейността му. Не е нито глупак, нито лъжец, но може би в този случай е бил малко небрежен или се е предоверил на другите.

Джарет разбра, че това е всичко, което тя бе подготвена да признае. Едно по-голямо разкритие би нарушило равновесието и сигурността й. В края на краищата тя все още имаше намерение да се омъжи за този човек. Той кимна, приемайки това като факт.

— Благодаря, че ми каза за тези наводнения. Ще настоявам за промените.

„Тя ще настоява — помисли си той, — но не може да се каже дали някой ще я слуша.“

— Ако се спести нещо от твоя маршрут, ще последва катастрофа — финансова и въобще.

Рени тъкмо щеше да му благодари отново, когато госпожа Кавано се появи на вратата и обяви, че вечерята е готова.

— И, разбира се, вие двамата отново си говорите — каза сияеща готвачката. — Иначе не беше естествено. Добре, хайде идвайте. Не сервирам ястия тук.

Рени и Джарет си размениха весели и заговорнически погледи. Джарет подаде ръка на Рени. Тя я прие и му позволи да я съпроводи до трапезарията.

Тази вечер, когато тя му пожела лека нощ, само силата на волята му го предпази да не я целуне страстно.

Той дълго лежа буден, размишлявайки за това. Тя го привличаше и това бе абсолютно безсмислено. През повечето време тя му се подиграваше, бе язвителна към хората. Независимо от добрите си намерения, лесно се сърдеше и така бързо реагираше на ужилванията му, че Джарет изпитваше смътно чувство за вина, че се е заяждал с нея толкова често. От една страна, тя бе изключително интелигентна, а от друга — учудващо наивна. Все едно че не знаеше какво да прави със себе си, изпитваща неудобство от женствеността си. С цялото си съвременно мислене й бе още по-неудобно, защото искаше да бъде наравно с мъжете.

Обличаше се семпло, макар и не строго, както Итън бе казал за Майкъл. Независимо от модата в момента, роклите на Рени рядко бяха гарнирани с дантели и панделки. С изключение на перличките на ушите, тя не носеше никакви бижута. Стесняваше се от очилата си и се дразнеше от навика да завира моливи в косите си, и бе малко несигурна за външността си.

По някаква причина, която изцяло убягваше на Джарет, Рени Денъхи, изглежда, мислеше, че е безлична. Не че правеше нещо специално, за да прикрие хубостта си, но не правеше нищо и да я подчертае. Все едно че изобщо не я признаваше.

Косата й, която спокойно би могла да бъде извор на известна суетност, бе просто пристегната отзад. Непокорна и виеща се, тя понякога се подчиняваше на фибите, а понякога — не. Изглежда, на Рени й бе съвсем безразлично. Когато спеше, чертите й бяха почти ведри, дори ангелски. Будна, Рени бе постоянно оживена. Бърчеше нос, въртеше очи, присвиваше устни. Когато се замисляше, прехапваше отвътре устни, изчервяваше се, когато през съзнанието й минеше някой каприз. Когато се ядосаше, свиваше юмруци; потропваше с пръсти, когато бе нервна. Спокойствието бе състояние, което насила трябваше да си налага. Ако играеше покер, неизменно щеше да губи и ризата от гърба си.

Джарет се измъчваше от мисълта да свали картите. Той си бе изградил добра представа за това, което криеше тя под невъзможните рокли, с които се обличаше. Крехките й рамене крепяха бюст, който бе малко по-пълен, отколкото изискваше конструкцията й. Теглото й бе около средното, но по-голямата част от него представляваше крака. Беше се боричкал с нея достатъчно, за да види бялата й кожа и деликатните й кости. Силата й бе в раздразнителния й характер, а не физическа. Тя му напомняше по-скоро на бойно петле, отколкото на лъвица.

Не че щеше да одобри някое от сравненията. А също и че някоя от тези мисли имаше някакво значение. Просто завръщането му в Колорадо щеше да бъде много по-лесно, ако никога не бе чул смеха й. По-лесно, ако никога не бе се усмихнала.

На следващата сутрин Рени слезе късно. Джарет вече бе закусил и се канеше да излиза, когато тя се появи на първия етаж. Остана с впечатлението, че той тъкмо е говорил с някого, и когато надникна през един от дългите тесни прозорци, разположени от двете страни на вратата, тя забеляза една жена да се качва в един екипаж. Рени си наля чаша кафе в кухнята и се срещна с Джарет в библиотеката. Той стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Среща ли имаше? — попита тихо тя. Изненада се, когато той буквално подскочи. Наистина не бе я чул да влиза. — О, скъпи, мислите ти са на хиляди мили оттук. Това не предвещава нищо добро за моята защита.

— Седни, Рени.

В гласа му не се долавяше насмешка. Никаква. Рени седна като покосена.

— Какво се е случило? — и като не можа да се досети, продължи: — Това беше Майкъл, нали? Нещо й се е случило.

Джарет се отдръпна от прозореца.

— Не беше Майкъл, а Сюзън Търнър. Познаваш ли я?

Рени кимна. Тя хапеше долната си устна. Беше пребледняла.

— Съпругата на д-р Търнър. Скот се грижи за бременността на Майкъл. — Изведнъж й стана трудно да си поема дъх и всичките й страхове се проявиха ясно в очите й. — О, Господи! — прошепна почти беззвучно тя.

Джарет бързо поклати глава, когато разбра насоката на мислите й.

— Нищо не се е случило с бебето, Рени. Майкъл и бебето си добре. Отнася се до Итън. Той е много зле.

— Итън е зле? — намръщи се тя. — Как е възможно? Нещо сериозно ли е?

— Сюзън каза, че съпругът й не знае, но че не е много окуражително. Предписал е някакви лекарства и сега чакат да видят дали ще помогнат. Приличало на грип, каза тя, но Търнър мислел, че е много по-сериозно.

— Не е ли казал какво е?

— Не знае.

Лицето на Рени възвърна малко цвета си. Тя обгърна с две ръце чашата си и я повдигна към устните си.

— Това означава ли, че ще отидеш там? — каза тя.

— Не. Не още.

— Но ти трябва да отидеш при Майкъл. Ако Итън не може да я защити, трябва ти да се заемеш с това.

— Когато Итън има нужда от мен, ще отида. Той само е помолил доктор Търнър да ми предаде, че е болен. Не моли за помощ.

— Но…

— Няма нищо — озъби се Джарет. Ръката му разсече въздуха за по-голяма категоричност. — Може би ти е трудно да разбереш, но някои от нас правят това, което им е казано да правят. Аз уважавам мнението на Итън. Щом не иска да отида там, няма да отида. — „Не още“ — помисли си той.

— Тогава позволи на мен да отида. Мога да помагам на Майкъл, като се грижа за Итън. Тя не трябва да се преуморява сега.

— Сюзън каза, че Майкъл не е застрашена… Сестра ти може да се грижи за Итън и нищо не се е променило, що се отнася до теб…

— Няма да остана и минута повече тук — тя остави чашата на масата и се изправи.

— Да не си посмяла да напуснеш тази къща.

— Или какво?

Джарет пристъпи една крачка.

— Нямам намерение да споря с теб, Рени. Само се опитай и ще разбереш.

Джарет отправи тези думи като предупреждение, но Рени ги разбра като предизвикателство. Без да го погледне, тя излезе от стаята и се запъти право към гардероба с връхните дрехи. Намери една лека пелерина и я наметна на раменете си.

— Господин Кавано! — извика тя.

Когато съпругът на готвачката се появи, тя го помоли да и приготви екипаж. Вбеси се, когато мъжът погледна към Джарет за разрешение.

— Тогава ще тръгна пеш — каза Рени.

Госпожа Кавано изникна зад съпруга си. Очите й прескачаха гневно от Джарет на Рени и обратно.

— За какво е кавгата този път?

— Тя се приготвя да излиза — каза господин Кавано. — И, разбира се, иска да й приготвя екипаж.

Готвачката поклати глава и избърса мокрите си ръце в престилката.

— Ти не смяташ да го направиш, нали?

Господин Кавано поглади прошарената си брада.

— Приличам ли ти на такъв глупак, жено?

Рени знаеше, че техният разговор е насочен към нея и че не можеше да очаква помощ от тази страна. Погледна обвиняващо Джарет, като хвърляше върху него вината за пропуканата им вярност. Дори се съмняваше, че семейство Кавано са все още надеждни свидетели.

Джарет стоеше на прага на салона. Нямаше намерение да блокира пътя й, дори пръст не помръдна, за да я спре, докато тя не се приготви да излиза. Беше готов да й предостави всяка възможност, за да промени решението си.

— Трябва да видя сестра си — каза тя. Гласът й трепереше. Очите й блестяха от напиращите сълзи. — Ти не знаеш какво означава за мен да сме разделени. Когато тя беше в продължение на месеци на запад, имаше хора, които мислеха, че е умряла. Аз знаех, че не е. Знаех. Но вече не е така, откакто се върна. Тя се отдалечава от мен.

— Тя има Итън — каза Джарет. — Носи и дете.

— Това няма значение. Нека притежава и двете, но става дума за моята потребност да я видя. Майкъл ще ме разбере, дори ти да не можеш.

Джарет не каза нищо. Просто чакаше.

Мълчанието му окуражи Рени и тя си помисли, че е променил решението си. После щеше да си спомни, че само е повярвала в това, което е желаела. Тя мина покрай него и отвори външната врата. Но краката й изобщо не стъпиха на площадката.

Джарет я сграбчи изотзад и я дръпна вътре, като захлопна вратата с крак. Тя започна да се бори с него. Пелерината се свлече от раменете й. Косата й се изплъзна от фибите. Усети, че шевът на ръкавите й се разкъса. Рени се мяташе неистово и яростно, и Джарет едва я удържаше. Той не я изпускаше, но само толкова.

Както се бършеше, госпожа Кавано изведнъж започна да чупи ръце.

— Никога не съм я виждала такава. Тя не използва разума, който Господ й е дал.

— Той трябва да й свие сърмите и това е факт — каза господин Кавано.

Забележките им разяриха още повече Рени и задачата на Джарет стана още по-тежка. И тъй като семейство Кавано не даваше никакви признаци, че ще напусне коридора, Джарет знаеше, че той трябва да го стори. Вдигна Рени на ръце, метна я на рамо, притисна здраво краката й към гърдите си и я остави да го удря по гърба. Стълбата пред него се извисяваше като най-високата част от Скалистите планини — Пайкс Пийк. Той започна да се изкачва.

Рени престана да се бори веднага щом разбра намеренията му.

— Да не си посмял да ме заключиш! — каза тя, останала без дъх.

— Не ми давай акъл.

— Пусни ме, сама ще се кача.

На Джарет започна да не му достига въздух, когато стигна до средата.

— Кажи защо ти нямам вяра.

Рени вдигна глава. През завесата на къдравата си, разчорлена коса видя смутените лица на семейство Кавано долу в коридора.

— Предатели. — Но в гласа й не се долавяше заплаха. Тя отпусна глава, когато те се върнаха в кухнята. — Изгуби публиката си — каза тя на Джарет.

Той само изсумтя.

Пред вратата на стаята на Рени Джарет поспря, за да си поеме дъх. Когато влезе вътре, той безцеремонно хвърли Рени на кревата. Седна на ръба и я хвана за глезена, за да не може да се претърколи и да избяга.

— Трябва да ти се сложат юзди — каза той и я придърпа към себе си.

Простряна напреки на леглото, роклята й се бе вдигнала над коленете, тялото й бе в безжалостна близост до Джарет, затова предположението, което й дойде наум, бе напълно естествено. Направо полудя при мисълта, че ще бъде напляскана.

— Рени! За Бога! — Джарет успя да избегне десния й юмрук, но изгуби дъх, когато тя го прасна с левия в корема. — Какво, по дяволите, ти става? — Тя се опита да впие зъби в опакото на ръката му, когато той я хвана за китката. Джарет трябваше с крак да усмири долната част на тялото й.

Те се претърколиха веднъж, после още веднъж. Джарет притискаше китките й към двете страни на главата й и се надигна така, че тя да не понася цялата му тежест. Тя дишаше тежко, поемаше големи глътки въздух. Той отпусна за момент глава на раменете й, докато си поемаше въздух. И двата й крака бяха пристегнати от неговия. Движенията й сега не бяха толкова от желание за борба, колкото от пълно изтощение.

Джарет вдигна глава. Кичур тъмноруса коса падаше върху веждата му.

— Защо бе всичко това? — попита дрезгаво той. — Да не си помисли, че ще извадя пистолета си? Аз дори не го нося вече.

Тя извърна глава от него, очите й бяха затворени.

— Мислех, че искаш да ме удариш.

— Да те ударя?

Руменина заля страните й. Тя отвори очи, но не го погледна.

— Да ме напляскаш.

— Разбирам — каза тихо Джарет. Той започна да проумява реакцията й. Това щеше да бъде унизително за нея. — Нямах желание да нараня гордостта ти, Рени. Аз не постъпвам така. Бих бил по-склонен да те плесна по брадичката. — Той видя една слаба усмивка да докосва устните й. Очите й се напълниха със сълзи. — Но това е хубава брадичка и този път ще й простя.

Тя го погледна.

— Аз те ударих.

Той кимна.

— Няколко пъти.

— Никога с никого не съм постъпвала така. Дори не исках да го правя.

Сапфирените му очи очевидно гледаха скептично.

— Е, може би един-два пъти исках. — Тя погледна към устните му. Разбра колко ужасно близо беше той, как тялото му се притиска към нейното по цялата му дължина. Той държеше китките й хлабаво, а положението на крака му бе повече интимно, отколкото укрепително. Сега в тъмнеещите му очи имаше нещо, което я оставяше без дъх.

Тя повдигна леко глава и докосна с устни неговите. Той я последва. Устните му обгърнаха нейните, вкусвайки нейната сладост, приемайки нежното им докосване като мед. Устните й бяха топли и влажни, проучващи. Тя измъкна ръцете си от хватката му и ги обви около врата му. Джарет изпъшка, когато тя разтвори устата си под неговата. Реакцията й на навлизането на езика му бе колебание и изненада отначало, след това любопитство и накрая — нетърпение. Тя повтаряше точно всичките му движения: набегът по хребета на зъбите й, дразненето на чувствената й горна устна. В замяна той трябваше да почувства същите неща и когато нежната игра направи път на нещо с по-голям сексуален заряд, Джарет се отдръпна.

Той се претърколи настрани и седна. Прокара пръсти през косата си. Шумно въздъхна.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам.

Рени се надигна. Облегна се на таблата и притисна възглавницата до гърдите си. Изражението й бе напрегнато, очите й — тревожни.

— Заради мен наруши обещанието си, нали? — каза тихо тя.

Той сви рамене.

— Ти ме целуна първа. Аз ли го наруших тогава, или ти ме освободи?

— Толкова ли е важно за теб?

— Никога не съм смесвал работата си с нещо друго освен с работа. Натаниел Хюстън влиза в задълженията ми. Ди Кели — също. — Той извърна глава, за да я погледне. — Ти си част от задълженията ми.

— Какво ще стане, ако не искам да съм? — попита смело тя. — Какво ще стане, ако искам да съм…

— Мое удоволствие?

Лицето й пламна, но тя не отвърна поглед.

— Да — каза тя. — Твое удоволствие.

Той поклати глава и отвърна студено:

— Не си достатъчно опитна.

Рени подскочи като ужилена.

Джарет поясни:

— Няма да знаеш как да си тръгнеш накрая, а аз не искам да стане така. Сърцето ти ще се оплете в надежди. Във всеки случай ти не искаш наистина да бъдеш мое удоволствие. Ти искаш да ти бъда учител в удоволствието. Мисля, че това би могло да ми хареса, но не точно сега. Ако галя една кобилка, то е защото имам намерение да я яздя. Няма да те отнемам от Холис Банкс.

Грубостта му я шокира. Наранена, тя вдигна ръка, но не за да го плесне, а за да подтисне хлипането си.

— Махай се — прошепна.

Джарет се изправи. Той отиде до вратата, извади ключа от джоба си и се обърна, за да й го покаже.

— Казвам ти, за да знаеш, Рени, че независимо от това, което току-що наговорих, заключвам тази врата колкото да стоиш ти вътре, толкова и да предпазя себе си да не вляза при теб.

Рени го проследи, докато излезе в коридора. Чу ключа да се завърта в новата ключалка, която той бе монтирал отвън, след това видя ключът да минава под вратата. Нито той можеше да влезе повече, нито тя — да излезе. Скочи от кревата, изтича до вратата и заудря по нея с юмруци.

— За кого се мислиш все пак? — изкрещя тя. — Не искам да ми правиш подарък. Нямаш достатъчно пари, за да ме купиш, копеле такова! Чуваш ли ме? И не знаеш какво искам аз! Нищо не знаеш! — Тя не знаеше дали той стои от другата страна на вратата или не. Но това нямаше значение. Вилня, докато се изтощи, а след това просто се свлече до вратата и се потопи в басейна на сълзите си.

На долния етаж, когато яростта и трясъците замлъкнаха, Джарет се обърна към госпожа Кавано:

— Тя сигурно ще поспи малко — каза той. — Дори не е закусила още. Може би трябва да й занесете нещо по-късно.

Готвачката кимна:

— Няма проблеми.

— У нея е единственият ключ за стаята. Ще трябва да го поискате от нея, за да влезете, и ще трябва да й го върнете, като излизате. Не мога непрестанно да я гоня, госпожо Кавано. Трябва да стои заключена. Ще се справите ли с това?

— Никога не съм виждала такова нещо досега — каза тя, като вдигна молитвено очи нагоре.

— Ще се справите ли? — отново я попита Джарет.

— Ако мислите, че е за нейно добро.

— Така смятам.

— Тогава ще направя както казвате.

Рени прекара четири дни в покоите си. Нямаше значение, че апартаментът й бе по-голям от този, в който живееше сестра й в „Сейнт Марк“; Рени се чувстваше като в клетка. Госпожа Кавано идваше и си отиваше, донасяше храна и нови чаршафи, и отнасяше подносите. Тя винаги заключваше вратата и пъхваше ключа обратно, преди да си тръгне. Рени не искаше да причинява неприятности на готвачката и затова и не помисляше да не я пуска или да избяга. Рени направи няколко апатични опита да работи по проекта „Куинс Пойнт“, но й беше изключително трудно да се съсредоточи.

Честно казано, не й се правеше почти нищо. Задоволяваше се само да реше косата си и да се мие. Не си даваше труда да оправя леглото и да подрежда нещата си. Стаята бе затрупани с книги от библиотеката и книжа от офиса, но нищо не й правеше впечатление. Козметичните й принадлежности лежаха в безпорядък. Кремове и парфюми бяха оставени отворени. Следи от пръсти личаха върху разсипана пудра за лице.

Беше й все едно и как е облечена. Рени бе изоставила корсета си и носеше само долна риза и блуза, а понякога оставаше по копринената си роба. Прекарваше времето или като седеше в продължение на часове на един стол с права облегалка до прозореца и наблюдаваше движението по Бродуей, без да привлича внимание към себе си, или като дремеше неспокойно. Бродеше из покоите си като дух, с почти безизразно лице, и без съзнателни мисли в главата си.

— Тревожа се за нея — каза госпожа Кавано на Джарет. — Казвам ви, че това не е естествено. Тя като че ли не обитава стаята си, а витае в нея. Едва ми продумва, като влизам и излизам. Съпругът ми вижда същото нещо, когато прибира подноса. Дори не се срамува от състоянието и облеклото си.

Джарет също бе загрижен, но не даде никакъв отговор. Госпожа Кавано се бе оплакала по същия начин и предишния ден. Но той не можеше да освободи Рени, докато бе в това състояние.

— Молила ли е да се срещне с Холис?

— Нито дума за него.

— Ще й позволя да излезе веднага щом стане безопасно. Нямам никакви новини от няколко дни. Не знам какво става в „Сейнт Марк“, също като вас. — Той се отпусна тежко върху един от кухненските столове. Госпожа Кавано бутна чаша горещо кафе към него. — Може би ще трябва да отида до там.

— Шерифът Стоун не е ли изпратил някой да ви повика?

Джарет си задаваше същия въпрос. „Ами ако Итън беше твърде болен, за да помоли за помощ? Щеше ли Майкъл да му се обади за помощ, или щеше да предпочете той да остане и да пази сестра й?“ Джарет обикновено поемаше инициативата, без да чака заповеди. Той се чувстваше неудобно, също като Рени, когато трябваше да стои затворен в къщата. Единствената разлика между тях бе в размера на затвора.

— Може би трябва да изпратим съпруга ви да доведе д-р Търнър. Той може да се погрижи за Рени, а аз от първа ръка ще разбера какво става с Итън. — Джарет вдигна чашата си и се усмихна на готвачката. Планът изглеждаше добър.

Късно същата вечер Джарет почука на стаята на Рени. След няколко секунди ключът се показа изпод вратата. Когато Джарет влезе, Рени седеше на мраморната плоча на камината и сушеше косата си на слабия огън, накладен в нея. Не показа изненада от появата му в стаята й. Пръстите й влизаха и излизаха от кестенявата й коса и разделяха медните кичури, така че те се извиваха самостоятелно на оранжевата светлина зад гърба й.

— Донесох ти нещо за вечеря — каза той и вдигна таблата пред себе си. — Госпожа Кавано претопли храната ти, преди да си отиде. Каза, че по-рано не си яла нищо. — Всъщност тя му беше казала, че Рени не е хапвала нищо през целия ден. Това беше проклетото ирландско бунтарство, ето какво беше. Тя искаше да умре от глад. — Истина ли е? — попита той.

Рени не отговори.

— Къде да я оставя?

Тя не показа с нищо, че усеща присъствието му, защото нито го погледна, нито му отговори.

Джарет се приближи и остави таблата на плочата до нея. Голите й бели рамене отразяваха пламъците на огъня. Цветовете галеха кожата й, докато пръстите й продължаваха вяло да се ровят в косата й. Простата бяла долна риза, с които бе облечена, разкриваше босите й стъпала, прасците и костите й, които бяха някак по-изпъкнали, отколкото преди седмица. Робата й лежеше захвърлена върху креслото. Джарет я взе и й я подхвърли. Тя не се и помръдна, за да я хване, и когато част от ръкава попадна в огъня, тя го остави да гори.

Джарет издърпа робата, занесе я в банята и потопи димящия ръкав в студена вода. Простря я върху един стол, за да съхне, и се върна.

— Твоят лунатизъм не предизвиква никакво съжаление — каза той, сядайки в креслото. Простря крака към огъня и скръсти ръце в скута си. Топлината бе добре дошла; в нощния въздух се усещаше влажен студ, който бе проникнал и в стаята. — Може и да си направила на глупачка госпожа Кавано със странностите си, но сега, когато и аз ги видях, изобщо не съм впечатлен.

— Можете да мислите каквото си искате, господин Съливан. Както винаги.

Той бе повече окуражен от второто й изречение, отколкото от първото. Глухата безизразност в гласа й бе тревожна, но леката подигравка показваше, че има признаци на определено съживяване.

— Канех се да повикам д-р Търнър днес. Но преди малко повече от час съпругата му дойде отново. Тя ще се погрижи докторът да те прегледа утре, ако преценя, че е необходимо. Казах й, че ще я уведомя за решението си.

Пръстите на Рени замряха в косата й.

— Има ли новини за Итън? Майкъл?

— Сестра ти е била болна миналата нощ, но сега е абсолютно здрава. Очевидно е била поразена от същото нещо като Итън.

Бе невъзможно да се предизвика интересът й.

— О? — се отрони само от устата й.

Джарет отпусна глава на извитата облегалка на креслото. Разгледа подредените на полицата над камината снимки. Повечето бяха официални портрети на цялото семейство, заедно с Джей Мак. На някои бяха Рени със сестрите си, на други — само Рени и Майкъл. Само на една снимка Рени беше сама. Качеството на най-новите снимки бе изключително високо. Мрачното изражение на Рени контрастираше с блестящите й очи и свежата кожа, излъчваща светлина. Той я посочи.

— Направена е, за да запечата някое специално събитие така ли?

Тя проследи посоката на погледа и на ръката му.

— Годежът ми с Холис. Направи я Джени Маршал.

— Съпругата на Лоуган? Мислех, че се казва Кети.

— Снаха му. Съпруга е на брат му Кристиян.

— Кристиян Маршал, бояджията ли?

— Мисля, че той предпочита термина художник — сухо каза тя, — но както и да е, същият.

— Той също ли ти е съсед? — Джарет осъзна, че може да измине сто квадратни мили на запад от Мисисипи, без срещне човек с родословие. Всички се бяха скупчили в Манхатън. Двамата с Рени наистина бяха от различни светове. — Минахме ли през двора му онази нощ?

Рени килна глава на една страна, като внимателно търкаше с кърпа влажните, виещи се крайчета на косата си.

— Повече не обсъждам този въпрос с теб.

Джарет съобрази, че се бави твърде дълго. Усети, че а губи.

— Итън е бил отровен — каза той. — Може да е било предназначено за Майкъл. Никой не е съвсем сигурен. Тя е приела съвсем малко от отровата. Станало й е лошо, когато с пила чай. След това се е оплакала на д-р Търнър, че много й се пуши. Това му е подсказало вида на отровата.

Раздразнена, че той не съобщава веднага всичко, Рени сключи перестите си вежди:

— Как му е подсказало?

— Отровата е била никотин в количество, достатъчно да причини спазми и гадене на Итън. Майкъл е поела малко с чая си. Достатъчно, за да се разболее, но без дълготраен ефект, като изключим желанието да започне отново да пуши.

— Така, това е станало — каза Рени. — А сега ми кажи кой го е направил.

— Изглежда, че сме разчитали твърде много да се срещнем лице в лице с Хюстън и не сме помислили достатъчно и за Дитра. От години се говори, че Дитра е убила първия си съпруг с лекарства. Баща й е притежавал аптека в Сейнт Луис Тя е израснала край прахове и отрови.

— Значи са я хванали? И опасността е отминала?

Той поклати глава.

— Не. Нищо не се знае със сигурност. Вероятно тя работи като служителка в хотела. Това е единственият начин, по който би успяла да сложи отрова в храната, предназначена за апартамента им. Утре семейство Търнър ще обядват в „Свети Марк“. Ако Ди е там, те ще могат да я идентифицират, след като вече им описах външността й.

— И тя ще бъде арестувана.

— Не. Само ще я идентифицират. Ако свалим картите си твърде рано, ще изпуснем Хюстън. Тя би могла да ни отведе до него, но само ако не знае, че я наблюдаваме. Доброволно никога не би го предала.

— Как е разбрала къде се намира Майкъл?

— От вестника. Някой е попитал и е получил адреса на хотела й, преди да е била издадена заповед това да не се прави.

Рени се изправи. Изведнъж съжали, че не бе облякла робата си. Взе вълненото одеяло от леглото и го наметна върху раменете си.

— Тръгвай тогава — каза тя. — Тук няма опасност. В края на краищата Хюстън и Кели са открили вярната цел.

— Те може и да са намерили каквото са търсили, но аз не вярвам, че ти няма да се намесиш. Нито пък сестра ти. Тя дори се е колебала дали трябва да ти разказвам всичко това.

— Не ти вярвам. Майкъл не би пожелала това да остане скрито от мен.

Джарет въздъхна.

— Сестра ти има много по-ясна представа за опасността от теб. Тя прекара седмици като заложница на Хюстън и Ди. Те вече се опитаха веднъж да убият и нея, и Итън, и почти щяха да успеят. Това не е приключение, чийто край е известен. Дитра все още не е разпозната със сигурност, а освен това трябва да се открие и Хюстън. Опасявам се, че що се отнася до теб, нищо не се е променило, въпреки че може би ще решиш да поизчистиш тази стая и да носиш повече дрехи от тази двудоларова риза.

Той се изправи, огледа стаята и поклати с погнуса глава:

— Това е кочина, Рени.

За първи път тя не се опита да го накара да сведе поглед. Това би било покъртително, като се има предвид, че тя плачеше. Тя се извърна и се загледа навън през френския прозорец, каквото бе заниманието й напоследък. Погледът й бе твърде замъглен, за да види нещо на улицата или отражението на Джарет в стъклото пред себе си. Отначало тя понечи да се измъкне от ръцете му, които я обгръщаха, но не се опита да избяга.

Той зарови брадичка в косите й. Усещаше ги като коприна по кожата си, ухаещи от трайния аромат на лавандулов сапун.

— Нищо не става както си го намислила, откакто ме срещна. — Тя притвори очи, като се опитваше да спре потока от сълзи, и бавно поклати глава в съгласие. — Не очаквам нещо да се промени скоро — каза той.

Рени припряно избърса очи, както бе в прегръдката му. Одеялото се свлече на пода. Помисли си, че той може да я целуне, но само дъхът му докосваше косите на слепоочието й, не устните му. Той я държа така дълго, като поемаше потръпването й и я успокояваше; когато тя притихна, сложи я в леглото й и седя до нея, докато заспа. Тя изобщо не забеляза, че липсва снимката, която той взе на излизане.

Четири дни по-късно Натаниел Хюстън бе мъртъв, убит не от Итън или от Джарет, а от сестрата на Рени.