Рени

Глава 7

Рени бе уморена. Въздухът бе така студен, че дразнеше дробовете й, така разреден, че всяко вдишване изискваше усилие. Гордостта не й позволяваше да се оплаква, а страхът я възпираше да слезе от коня. От време на време Том и Кларънс поглеждаха назад към нея и след това разменяха погледи с израз, който бе достатъчен, за да я накара да остане изправена на седлото. Само няколко часа след като напуснаха Икоу Фолс, тя вече бе готова да признае, че бе допуснала грешка. Нямаше и най-малка представа как да постъпи сега.

По време на пътуването си от Денвър до Икоу Фолс нито веднъж не бе почувствала опасения за сигурността си в компанията на Дъфи Сидър. Както във влака, така и когато бяха само двамата в дивата пустош, той се бе показал внимателен и търпелив с нея, без да става нахален. Очите му никога не се бяха спирали по обиден начин върху нея. Рени си спомни, че не тя бе избрала Дъфи Сидър за водач, а Итън. Той бе научил нещо за характера и репутацията на този човек, преди да се реши да го изпрати с нея. Когато Итън и Майкъл разбраха, че не могат да я накарат да се откаже от пътуването, Итън направи всичко поне то да бъде възможно най-безопасно.

Ясно бе, че Джарет не изпитваше подобно чувство за отговорност. Когато й бе обърнал гръб, навярно знаеше, че тя няма да се откаже, но не се бе погрижил да й препоръча някого. Дъфи Сидър бе намерил достатъчно бутилки за компания и не бе в състояние да я придружи по-нататък. Рени трябваше сама да намери някой друг, който да й бъде едновременно придружител и охрана по пътя към пролома Джъглър.

Мислеше, че е успяла да намери двама.

Том Райтън и Кларънс Вестри не показаха особен ентусиазъм, когато за пръв път чуха нейното предложение. Те й посочиха възможните опасности, също както Дъфи и Джарет, а преди това и Итън. Отказаха да тръгнат с всичкия й багаж, натоварен на няколко мулета, и й казаха, че ако наистина иска да пътува, трябва да се примири с по-малко удобства и да се откаже от голяма част от багажа. Рени бе готова да последва всичките им съвети, за да ги убеди да тръгнат с нея.

Сега й бе напълно ясно, че погрешно бе преценила спътниците си. Джоулин навярно щеше да я посъветва да не тръгна с тях, но тя бе заета лично с един от клиентите, когато Рени я потърси за съвет. Вместо да я изчака, Рени й остави бележка. Сега съжаляваше за това. След всичко, което Джоулин бе направила за нея, тя заслужаваше нещо повече от няколко набързо драснати думи на благодарност.

Върховете на пръстите й бяха студени въпреки дебелите кожени ръкавици. Шапката й се бе наклонила напред и черната козина по края бе точно над веждите й. Както и спътниците й, тя носеше вълнен шал, увит около носа, ушите и врата за допълнителна защита от вятъра. Пушките им висяха отстрани на седлото, нейният пистолет бе в джоба й.

Мислите й се носеха в толкова много различни посоки, че тя не чу, когато Том обяви спиране. Едва когато го видя да вдига ръка, Рени дръпна юздите. Тя разхлаби шала около устата си и попита:

— Защо спираме тук?

— Смятам, че стигнахме достатъчно далече за днес.

Рени се намръщи. Том вече бе слязъл от коня. Той бе слаб, жилав мъж, който някак наперено подскачаше при ходене. Вървенето през снега слабо намаляваше тази негова пружинираща стъпка.

— Не разбирам — извика тя към него. — Не сме пътували много. Все още има дневна светлина.

Кларънс последва действията на Том. Той заведе кобилата си под прикритието на няколко бора и я завърза там. Кларънс бе по-нисък от Том, с набито телосложение. Движеше се бавно и вдървено, но като че ли изпълняваше всяко нещо с не по-малка бързина от своя приятел.

— Няма да имаме достатъчно време да стигнем до следящия заслон, преди да се стъмни. Познаваме този път. Тук мястото е добро за престой. След половин час тъмнината ще ни завари някъде на открито. — Том свали вързопа от гърба на коня си. — Не можеш да останеш цяла нощ в седлото — каза той на Рени. — Казахме ти, че е по-добре да тръгнем утре, но ти настоя да тръгнем още днес.

Тя наистина бе настояла. Също така бе останала с впечатлението, че ще успеят да изминат повече разстояние, преди да потърсят подслон.

— Вие ме накарахте да повярвам, че ще можем да яздим и през нощта — им припомни тя.

— Не помня да съм казвал такова нещо — каза Том. Той Погледна към Кларънс. — А ти?

— Не си спомням.

Рени остана известно време на коня си, след това прие, че нямаше друг избор, освен да се присъедини към тях. Те вече бяха свалили вързопите и седлата, и сега изчеткваха конете ви. Кафявата кобила под нея ставаше неспокойна.

Тя усети, че студът бе започнал да я пронизва под палтото. Бе трудно да се върви през снега към боровата гора, където двамата мъже подготвяха подслон за през нощта. Ботушите често се хлъзгаха по неравната пътека, направена от Том и Кларънс. Тя не помоли за помощ, докато носеше седлото и багажа си, нито пък такава й бе предложена. Дъфи бе по-любезен по време на пътуването им и помагаше на Рени при по-тежката работа. Изглежда — донякъде от съжаление към нея, защото Том и Кларънс й бяха повярвали, когато им бе казала, че може сама да се грижи за себе си. Сега моментът не бе подходящ, за да ги разубеждава.

Рени работеше бързо и целенасочено. Тя откри с изненада и удоволствие, че сега се справяше много по-добре, отколкото в началото на пътуването. Търпеливите уроци на Дъфи сега й бяха от полза. Когато свърши с грижите за Албион, тя тръгна да търси дърва за огъня, докато Том и Кларънс разчистваха мястото за спане. Забеляза, че когато се появи, разговорът на двамата мъже спря внезапно, като че ли говореха за нея. Сърцето й започна да бие по-силно. Тя остави съчките на земята и започна да подготвя огъня. Незабележимо пъхна ръка в джоба си и напипа малкия „Смит и Уесън“. Усещането за тежестта и формата му я успокояваше. Тя не страдаше от угризения на съвестта от използването му.

Рени клекна пред огъня и започна да топли ръцете си, без да сваля ръкавиците. Придърпа напред полите на роклята си и започна търпеливо да подсушава мокрия подгъв, докато Том не я помоли да свари кафе.

— Казвали са ми, че го правя горчиво — отбеляза тя, вземайки канчето и кафето.

Том измърмори:

— Стига да е горещо.

— Горещо мога да направя — тя се намръщи, забелязвайки че думите й предизвикаха нова размяна на многозначителни погледи.

Кларънс извади от багажа си малък тиган и го сложи на огъня. Той хвърли в него малко тлъстина от бекон и когато парчетата започнаха да се разтапят, добави боб и свинско месо. Съблазнителният аромат изпълваше въздуха всеки път в кратките моменти, когато вятърът преставаше да духа.

Рени почувства, че устата й се изпълва със слюнка. Тя извади металната си чиния и чаша и си насипа от яденето, след като мъжете си бяха взели своите порции. Бе малко учудена да види, че в тигана оставаше още ядене. Кларънс бе приготвил повече, отколкото можеха да изядат. Дъфи й бе казвал, че е по-добре да се приготви по-малко, отколко в повече, за да не се изхвърля ядене. Човек не знаеше какво можеше да срещне по пътя си.

Рени седна на седлото си и започна бавно да яде, наслаждавайки се на всяка хапка. Кафето бе прекалено горещо и пареше устните й, но даже и това бе приятно.

— Ще тръгнем ли призори? — попита тя мъжете.

Том кимна.

— Така ще бъде най-добре. Знаете ли, госпожо, ние с Кларънс се чудехме какво толкова ви е накарало да дойдете в Икоу Фолс. Ако така дяволски — извинете за израза — искахте да стигнете до пролома Джъглър, вие сте се отклонили от пътя. Дъфи Сидър май ви е пратил за зелен хайвер.

— Не, мистър Сидър е добър водач. — Тя се опита да си спомни какво им бе казала досега. — Аз го наех само за да ми помогне да намеря Джарет Съливан. Познавате ли го?

— Би било доста трудно да не го познаваме — каза Кларънс. — Икоу Фолс не чак толкова голям град.

— Но доколкото разбирам, той отскоро се е установил там. Мистър Сидър съвсем не бе сигурен, че ще го открием.

— Съливан пътува доста. Доколкото схващам, вие сте го открили и той ви е отказал.

— Точно така.

— Имали сте късмет, предполагам — каза Том. — Не мога да си представя обаче, че се е отказал от парите. Джобовете му са, общо взето, празни напоследък.

— Наистина ли? — попита Рени. — Чудя се какво е направил с… — Тя сви рамене. — Няма значение. Джоулин казва, че той доста често играе покер. — Навярно бе изгубил всичките пари на Джей Мак по този начин.

— Това е факт — каза Кларънс и се изкикоти. — Не може да държи картите си по-добре, отколкото държи чашата.

Том също се изсмя презрително.

— Не може да се мери с нас, нали, Кларънс? Даже не може да държи здраво пушката си. — И двамата се смееха шумно изпод шаловете си.

Рени поглеждаше ту единия, ту другия, опитвайки се да разбере какво бе толкова смешно за тях. Ясно бе, че и двамата не изпитваха особено уважение към Джарет Съливан. Това и се стори странно. Ако не друго, поне уважението бе нещо, което той успяваше да внуши даже и при кратко запознанство.

Приглушеният смях на Том секна, когато забеляза учудения поглед на Рени.

— Не ни обръщайте внимание, госпожо. Това е само приятелска шега. — Той побутна с лакът Кларънс. — Чудя се дали не можем да поговорим за заплащането.

Рени почувства, че косата на тила й настръхна.

— Казах ви съвсем ясно, че парите ще получите едва когато ме заведете в пролома. Вече ви дадох пари за храна и други покупки. За останалото ще трябва да почакате.

— Работата е там — каза Кларънс, — че Том и аз не сме много добри в чакането. Не и когато става дума за количеството пари, което вие ни предложихте.

Рени извади ръце от джобовете си.

— Не вярвам да смятате, че нося толкова много пари със себе си. Аз имах намерение да ви напиша чек, когато стигнем до мястото, където отиваме. Вие можете да го осребрите във всяка банка. Банката на Североизточната железница също може да го осребри.

— Разбирам това — каза Том, кимайки с глава. — Но то не променя нещата. Мисля, че е по-добре да имаме този чек сега. Проломът Джъглър е далече и всичко може да се случи с вас. Ами ако не сте в състояние да пишете, когато пристигнем там? Ако счупите ръката си или нещо такова? Кларънс и аз ще загубим хиляда долара. Това може да накара човек да се изнерви.

Рени се опита да запази спокойствие.

— Мисля, че и двамата разбирате защо това предварително писане на чека ще накара мен да се изнервя.

Дружният им смях, който трябваше да я накара да се отпусне имаше точно обратния ефект. — Мисля, че вече искам да си легна — каза тя, стана и вземайки седлото и завивките се отдалечи от огъня.

Гледайки след нея, Кларънс каза:

— Ще ти бъде студено там.

— Нищо ми няма. — Тя простря мушамата, за да защити завивките и дрехите си от влагата, и се покри с дебело вълнено одеяло. Използвайки седлото като възглавница, Рени легна и се зави с две по-тънки одеяла. Дъфи я бе научил да спи по този начин, увита в няколко пласта дрехи и одеяла, и да изсушава всичко, което се навлажни. Неговите съвети сега и вършеха добра работа. Даже далеч от огъня Рени бе по-обезпокоена от възможното вероломство на спътниците й, отколкото от студа.

Кларънс и Том разговаряха тихо известно време, преди да добавят съчки в огъня и да опънат завивките си. Рени стискаше револвера в джоба си, докато чу хъркането им. Даже тогава тя изчака доста време, преди да стане на крака.

Нощта бе съвсем спокойна. Вятърът бе утихнал и снегът поглъщаше шума от стъпките на животните, които бродеха в нощта. От време на време се чуваше пукот на съчки или суетене в клоните над главата й, но твърде далече от светлината на огъня. Рени се движеше тихо и предпазливо.

Не бе сигурна, че ще успее да намери обратния път до Икоу Фолс, но знаеше какво я очакваше, ако остане. По-добре да рискува с природните сили, отколкото да поеме риска от неизбежното нападение от страна на двамата й водачи.

Рени потупа Албион успокоително, преди да сложи седлото върху гърба й. Тъкмо бе затегнала колана на седлото, когато разбра, че нещо друго безпокоеше животното. Рени се обърна бавно, пускайки ръце в джобовете.

Том стоеше на няколко фута разстояние, с пушка, извадена от кобура. Яката на дебелото му палто бе вдигната, но шалът му бе смъкнат до брадичката. Когато се усмихна, в устата му блеснаха два остри предни зъба, които приличаха на зъбите на куче.

— Бягаш ли от нас? — каза той непринудено.

— Аз… беше ми студено — каза тя колебливо. — Мислех, че ще е по-добре да се раздвижа.

Той се изсмя невесело.

— Да се раздвижиш е едно, да тръгнеш на път е друго. Ти май се канеше да направиш второто.

— Вече наближава утрото, нали?

— Знаеш, по дяволите, че въобще не наближава. Имаме още осем часа, докато стане достатъчно светло, за да тръгнем. Това, което трябва да направиш, е да дойдеш по-близо до огъня. — Той погледна към светлината. — Не съм ли прав, Кларънс?

— Прав си. Веднъж да дойде тук и аз ще я стопля.

Тънките вежди на Том се повдигнаха въпросително, докато той гледаше към Рени.

— Е? Какво мислиш за това? Харесва ли ти предложението на Кларънс?

— Не мисля — каза тя с привидно спокойствие.

Той кимна, очевидно размишлявайки върху отказа й.

— Тогава може би ще се вслушаш в това, което ще ти кажа аз. Иска ми се да ни напишеш този чек сега. Струва ми се…

— Няма да направя това.

Том продължи, сякаш тя не бе казала нищо.

— Струва ми се, че се беше приготвила да избягаш, без да платиш дълга си. Кларънс? Какво ще кажеш да помръднеш задника си и да дойдеш? Да видим дали сме намерили онова, което търсим. — Той се ухили на Рени. — Ако той не може, аз ще трябва да те претърся.

Рени се отдръпна от Албион, докато Кларънс претърсваше багажа й за чековата книжка. Той намери малък портфейл от черна кожа, съдържащ дузина празни чека.

— Уау! — извика той, вдигайки го, за да го покаже на Том. — Това е златна мина! — Той подхвърли портфейла на Том и продължи да търси. Най-после откри мястото, където Рени бе скрила монети и банкноти. — Изглежда, тя има почти триста долара тук! Представяш ли си? — повтори Том, слагайки настрана пушката си. — Можеш ли да намериш нещо за писане?

— Перо и мастило — каза Кларънс, като вдигна ухилен високо и двете. Той разтърси бутилката. — Мастилото не е замръзнало.

— Добре — каза Том. — Кръвта й би свършила същата работа.

Рени побледня.

Том даде знак на Кларънс да му подаде перото и мастилото. Той ги взе и ги подаде заедно с портфейла на Рени.

— Тук е достатъчно светло, за да можеш да пишеш. По две хиляди за всеки от нас, госпожо. Не сме алчни.

Да подпише чека би означавало да подпише смъртната си присъда. Когато извади ръце от джобовете, тя държеше револвера си.

— Отстъпете назад, мистър Брайтън — каза тя. — Готова съм да използвам това.

— По-добре прави каквото ти казва — каза Кларънс на приятеля си. — Никога нямам доверие на лейди с пистолет в ръка, особено на някоя с тези луксозни дреболийки.

Том направи голяма крачка назад и в същия момент хвърли една греда срещу Рени. Тя стреля, но изстрелът бе встрани, тъй като гредата я удари по китката. Разбра, че никога нямаше да има втора възможност.

Рени бе атакувана от две страни и повалена на земята Замахваше срещу мъжете, удряйки ги с ръце и крака. По скоро случайно, отколкото нарочно, коляното й се заклещи и слабините на Том. Той изкрещя, дръпна се незабавно, след което заби юмрук в корема й. Викът й заседна на гърлото поради това, че не й достигаше въздух.

Нощта изведнъж се изпълни със звуци. Клоните над главите им се накланяха и шумоляха от движението на птици и малки животни, които бягаха, изплашени от женските писъци и тежкото дишане на мъжете. Конете пръхтяха и цвилеха неспокойно. Глутница вълци побягна подплашено, след това се приближи дръзко.

Шалът на Рени отлетя от лицето й и краят му падна близо до огъня. Пламъци обхванаха ресните му. Устата на Кларънс се залепи върху нейната, а Том започна да разкопчава палтото й. Тя усети ръцете, които се промушваха под палтото и мачкаха гърдите й през плата на роклята. Не можеше да познае мъчителните, хленчещи викове, които излизаха от устата й.

Усети горчив вкус, когато нечий език се стрелна между зъбите й. Тя го захапа и усети вкуса на кръв, без да знае чия бе тя, докато Кларънс се дръпна рязко и я удари с мощната си длан. Сълзи замъглиха погледа й и замръзнаха на бузите й. Тя чу как трескавите пръсти на Том разкъсваха яката на роклята. Кожените му ръкавици ожулиха кожата й, студеният въздух изгаряше оголените места по тялото. Стонът й премина в остър вик, когато устните му се впиха в зърното на едната й гърда.

Рени забиваше пръсти в нападателите си, но не можеше да забие нокти в тях поради кожените си ръкавици. Сграбчи кичур от косата на Том и го дръпна. Зъбите му се забиха в плътта й, докато тя бе принудена да го пусне. Изхлипа, опитвайки се да си поеме въздух, докато нечии ръце — тя не бе сигурна на кой от двамата — дърпаха нагоре полата й и смъкваха гащите й.

— Първо аз — каза Кларънс, сумтейки. — Няма да те оставя да избягаш този път. — Той се помъчи да разкопчае панталона си и хвърли настрана ръкавиците си, за да довърши започнатото. — Дръж я здраво! Не искам да получа ритник в слабините.

Ръцете на Том сграбчиха раменете на Рени и ги притиснаха към земята. Тя се бореше. Вратът й се изви нагоре. Тя изкрещя. Коленете й бяха грубо повдигнати и разтворени и тя усети тежестта на тялото на Кларънс между тях. С края на очите си забеляза горящия край на шала си. Пръстите й се увиха върху другия край и тя хвърли шала в лицето на Кларънс.

Той извика, а веждите му пламнаха. Грабна шала и изви глава назад, опитвайки се да си поеме въздух. Разяреният му вик отекна, върнат от ехото на хълмовете. Той бе достатъчно силен, за да заглуши звука, който причини смъртта му.

Кларънс се стовари върху тялото на Рени. Том отскочи настрани, падна и яростно зарови крака и ръце в пръстта, опитвайки се да намери прикритие. С дрезгав вик Рени се опита неуспешно да отмести тялото, което я затискаше с тежестта си. Пръстите й хванаха края на шала, който гореше върху лицето му и го хвърлиха настрани, преди пламъците да достигнат до нейното лице. Страхът притискаше мъчително гърдите й и тя дишаше тежко.

Видя как Том измъкна пушката си и стреля към тъмната борова гора. Нещо влажно и мокро потече между гърдите й. Обхваната от ужас, Рени повдигна тялото на Кларънс и най-после успя да го отмести. Тя седна и погледна надолу към себе си. Гърдите й бяха покрити с кръв. Тя повдигна трепереща ръка към тях и се опита да избърше кръвта. Измъченият и поглед търсеше извън кръга от светлина спасителя, който бе скрит в тъмнината.

Том се промъкна зад Рени. Сложи ръка върху гърлото й, притискайки я към себе си толкова силно, че тялото й се долепи плътно до неговото. Използвайки я като щит, той вдигна пушката си и я размаха в очакване на следващия изстрел.

— Нея ли искаш? — извика той. — Ако искаш да си поделим жената, нямам нищо против. По дяволите, все ми е едно можеш да я вземеш само за себе си.

Пръстите на Рени се вкопчиха слабо в ръката на Том. Тя простена.

Той я разтърси леко, освобождавайки я дотолкова, че да може да диша.

— Има пари у нея! — изкрещя отново той към невидимия си враг. — Повече пари, отколкото можеш да си представиш. Трябва само да я накараш да подпише няколко парчета хартия. Тя ще го направи. Пъхни си оная работа между краката й и тя ще направи всичко, което пожелаеш!

Рени се опита да прикрие голотата си. Разкъсаната й рокля не се поддаваше на усилията й. Тя скръсти ръце пред гърдите си и вдигна нагоре коленете си. Трепереше толкова силно, че на Том бе трудно да държи пушката си изправена. Той отново стисна силно гърлото й.

— Чуваш ли ме? — изкрещя Том. — Какво искаш — нея или парите й? Можеш да имаш и двете! — Том се досети, че нападателят му може би в момента го заобикаляше в тъмното. Сграбчи отново Рени и започна бавно да се обръща, извивайки глава към боровете зад гърба си в очакване да чуе стъпки или щракане на затвор на пушка.

— Ела и я вземи! — дъхът му пареше на ухото й. — Кажи му, че го желаеш — прошепна той рязко. — Кажи му, че го желаеш! — Той притисна дулото на пушката си в меката кожа под брадичката й. — Кажи му, по дяволите!

— Желая те! — промълви задъхано тя.

Том отново размаха пушката.

— По-високо! Кажи го по-високо!

— Желая…

Блясъкът се видя почти едновременно с гърмежа на пушката. Том отвърна на огъня, но куршумът в рамото му попречи да бъде точен. Болка прониза гърдите му в момента, когато куршумът го отхвърли назад. Рени падна на земята. Нов изстрел, този път уцелил ръката, в която държеше пушката, накара Том да изпусне оръжието. Той слабо изхърка, опитвайки се да пълзи в противоположна посока на мястото, откъдето идваха изстрелите.

Джарет излезе от гората и отблясъците на огъня осветиха лицето му. Шапката му хвърляше сянка върху лицето, но не можеше да скрие нервно пулсиращия мускул на челюстта му.

Том го позна веднага.

— Ти? Какво искаш?

— Мисля, че е очевидно — каза Джарет спокойно.

— За главата ни не е определена награда. По дяволите, за теб говорят, че вече си се отказал. Казват, че не можеш да стреляш и да улучваш.

Джарет стреля още веднъж. Куршумът изплющя в огъня, разбивайки го на искри и въглени, без да засегне никого.

— Понякога не мога — каза той философски. Той стреля отново, този път в гърдите на Том. — А понякога мога. — Сложи пушката си настрана, докато тялото на Том се простря в снега. — Това бе лош изстрел.

Коленичейки до Рени, той повдигна главата й и отстрани кичур кестенявомедна коса, паднал над очите й. Лицето й имаше пепеляв цвят. Очите й бяха затворени.

— Рени — изрече той нежно името й. — Рени, това съм аз мистър Съливан.

Тя бавно отвори очи. Повдигането на миглите й не намали сенките под очите й. Тя едва чуто промълви:

— Джарет? — Усмивката й бе слаба, а очите й се затваряха. — Да — повтори тя, — Джарет.

Той сложи длан върху бузата й.

— Рени, искам да те измъкна оттук. Не можем да изминем целия път до Икоу Фолс през нощта, но трябва да тръгнем. Животните ще бъдат привлечени от миризмата… нали разбираш?

Тя кимна бързо.

— Както кажеш.

Той не я попита дали бе наранена и как. Искаше да я ангажира с нещо, давайки й дребни задачи, които тя изпълняваше една след друга. Така мозъкът й бе зает и не можеше да се върне към преживяното. Тя го слушаше, движейки се механично като детска играчка на пружина. Не я насилваше, просто я окуражаваше. Само след петнадесет минути те се движеха по билото към Икоу Фолс.

Яздиха почти един час, преди Джарет да обяви спиране. Той бе взел Рени с него върху коня си. Сега конят бе изморен от двойната тежест и трудния път. Нямаше смисъл да го изтощава с още едно нанагорнище. Той скочи пръв на земята и помогна на Рени да слезе от седлото. Тя се облегна върху него, почти не усещайки сила в краката си. Джарет я отпусна на едно място, където скалите бяха оголени, разчисти преспата снега и й помогна да седне на земята. Отиде за няколко одеяла, които сложи под нея и около нея, и започна да приготвя лагера им.

Извади малката си армейска палатка и закова колчетата в замръзналата пръст, след това постели вътре мушамата няколко одеяла. Когато отиде да потърси Рени, откри, че тя не бе на мястото, където я беше оставил.

Джарет изстина. Извика я по име със слаб треперещ глас. Тъй като не чу отговор, той извика по-силно.

— Тук съм — каза тя, стъпвайки в кръга слаба светлина на газената лампа. Ръцете й бяха пълни със съчки. — Ти ще искаш да запалиш огън.

— Дай ми това — каза той, въздишайки с облекчение. Нямаше смисъл да й се кара за изчезването. Тя се опитваше да бъде полезна. — Влез в палатката. Можеш да вземеш лампата със себе си. Аз ще имам достатъчно светлина до огъня.

Тя запристъпва от крак на крак в минутно колебание.

— Няма да ходя никъде — каза той.

— Добре — каза най-после тя. Взе лампата и се мушна и палатката.

Огънят на Джарет бе по-скоро за да държи настрана животните, отколкото за топлина. Той изчака пламъците да се разгорят достатъчно и отиде да се погрижи за конете. Докато работеше, очите му се стрелкаха към палатката. Рени се виждаше като силует зад платнището.

Бе свалила палтото и роклята си и си бе разпуснала косата. Извивката на сянката й очертаваше идеална фигура. Той виждаше отчетливо линията на рамото и ръката, овала на гърдите и очертанията на тънката й талия. Виждаше, че търси нещо в куфара си с трескави движения, докато намери онова което й бе нужно. Тя се наведе напред, съвсем близо до процепа на палатката и Джарет видя как ръката й се плъзна навън в снега. Загреба шепа сняг и се скри отново. Тогава с гъба в едната ръка и сняг в другата, Рени започна бързо да търка тялото си с резки и отчаяни движения. Джарет отмести поглед встрани.

Когато Джарет свърши работата си при конете, и Рени бе привършила. Той й подаде някои от личните й вещи през платнището. Докато тя обличаше фланелената си нощница той започна да подготвя мястото си за спане до огъня.

— Джарет? — извика го тя. В гласа й се чувстваше безпокойство.

— Тук съм — отвърна той.

— Какво правиш?

— Приготвям се да спя.

— Там ли ще спиш?

Той постла на земята едно от одеялата си и се обърна така, че лицето му да е осветено от пламъците.

— Това смятам да направя.

— Тогава и аз ще дойда навън.

Той се изправи.

— Остани където си, Рени. Тук ще ти бъде много студено. Ще се чувстваш по-добре в палатката.

Тя показа глава през процепа.

— Значи ще бъде студено и за теб.

— Аз съм добре.

Тя тръсна глава отрицателно, дръпна се назад и започна да събира одеялата. Спря, когато платнището на палатката се разтвори и Джарет хвърли нещата си вътре.

— Промени ли решението си? — попита тя, когато той клекна и тялото му изпълни процепа.

— Нямах голям избор. — Той пропълзя вътре, докато Рени бързо се дръпна, за да му направи място. — Сигурна ли си, че това е, което искаш?

Тя погледна настрани и приглади гънките на одеялото под себе си. Косата й падна върху рамото и закри лицето й.

— Не искам да бъда сама — прошепна тя. — Страх ме е.

Признанието й накара стомахът му да се свие. Гордата и властна Мери Рени, която признаваше, че я беше страх — това бе нещо, което никога не се бе надявал да чуе.

— Добре — каза той спокойно. — Лягай и аз ще те завия.

Това я накара леко да се засмее.

— Говориш като Джей Мак. — Тя послушно се мушна под одеялата.

— Аз не съм твоят баща, Рени.

— Знам. — Тя закопча последното копче на нощницата си, което затваряше яката високо на шията й, докато Джарет я увиваше. — Не исках да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш — прекъсна я той сърдито.

Джарет духна пламъка на лампата и я постави вън от палатката. Затвори и завърза платнищата на входа, след което подготви своето място за спане. Метна коженото й палто и неговата куртка от овча кожа върху двамата.

Те лежаха един до друг, без да мърдат и едва дишаха. Усещаха странно неудобство и вдървеност, без да зная как да преодолеят това. Джарет никога нямаше да посегне на Рени без нейното разрешение, а Рени не знаеше как да поиска успокоение от него.

— Как ме намери? — най-после попита тя.

— Джоулин ми каза, че си тръгнала с тях. — Гласът му бе успокояващ — дрезгав шепот, който разреждаше напрежението помежду им. — Трябваше да дойда и да те намеря.

— Не смятах, че така ще стане — каза тя. — Не знаех че ще ме последваш.

— Знам.

Тя потръпна леко и след това непринудено се приближи близо до Джарет. Коленете й се сблъскаха с негови и осъзнавайки какво прави, тя започна да се отдръпва.

— Недей — каза той. — Така е добре. Можеш да останеш там, където си. Ти трепериш.

Тя започна бавно да се отпуска, стоплена както от гласа му, така и от близостта му. Сълзи започнаха бавно да текат от ъгълчетата на очите й.

— Понякога действам глупаво. — Тя говореше толкова тихо, че едва долавяше думите й. — Но аз не съм глупачка мистър Съливан.

Тъй като тя не можеше да го види, той се усмихна.

— Преди ме наричаше Джарет — каза той. — И никога не съм мислил, че си глупачка.

Тя поклати глава невярващо.

— Много любезно от твоя страна, че казваш това.

— Аз не съм особено любезен, Рени, ти би трябвало да знаеш това. Не го казвам от страх да не нараня чувствата ти. Ти наистина действа безразсъдно днес, но това не значи че си глупава. — Донякъде обвиняваше себе си, че не бе оценил дълбочината на отчаянието, което я бе тласнало към това пътуване. Ако бе разбрал това, щеше да предвиди следващата й стъпка. Това би й спестило преживяното с Том Брайтън и Кларънс Вестри. — Вече знам колко важно за теб е да на намериш баща си и какво си готова да рискуваш, за да постигнеш това. Трябваше да разбера това преди.

За момент това подхрани надеждите й.

— Значи ще ми помогнеш?

— Не съм казал това — отговори той и по-скоро усети отколкото видя разочарованието й. — По-късно ще говорим Сега трябва да спиш. Не ти ли е студено?

— Не, общо взето.

— При това време „общо взето“ не е достатъчно. Ако искаш, можеш да дойдеш по-близо.

— Аз не…

— Няма да ти направя нищо, Рени.

— Нямаше нужда да казваш това — тя бързо избърса сълзите си, втривайки солените им следи в бузите си. — Може да се окаже, че ти си единственият човек, на когото мога да вярвам.

Искаше му се да я попита за Холис Банкс, но моментът не бе подходящ. След тайнственото си заявление тя се обърна с гръб към него на една страна, запълвайки контурите на тялото му и сгушвайки се на топло до него. Леко изтръпна, когато почувства ръката му около кръста си, но щом той започна да я отдръпва, тя хвана китката му и я върна на същото място. Пръстите й се преплетоха с неговите. След минута вече спеше.

Стон на болно животно накара Джарет да се събуди. Навън конете неспокойно ровеха с копита земята. Той посегна към пушката си, напипа я в тъмнината и затаи дъх в очакване викът да се повтори. Знаеше, че подивяло от болка животно нямаше да се уплаши от огъня и можеше да нападне конете, или дори палатката. Единственият сигурен начин да сложи край на страданията му бе да прекрати живота му и Джарет бе готов да направи това.

До момента, в който осъзна, че звукът идваше от човешко същество.

Джарет остави пушката си при следващия вик на Рени. Кошмарите, които сънуваше, бяха накарали тялото й да се свие в малка стегната топка под завивките. Коленете й докосваха гърдите, стиснати от ръцете й в защитна прегръдка. Главата й бе наведена надолу. Вратът и гърбът й образуваха вцепенена дъга по цялата си дължина. Този път той не поиска разрешение. Протегна ръце и я притисна към себе си в прегръдка, която бе повече силна, отколкото нежна, повече защитаваща, отколкото успокояваща. Той я държеше така, докато тя се тресеше от ридания, даже когато дясната му ръка изтръпна от рамото до краищата на пръстите му. Чувствителността на ръката му ту изчезваше, ту отново се връщаше, докато Рени отново и отново се събуждаше, за да се сблъска с ужаса и болката, след което потъваше в безтегловността на съня.

Тя вдиша дълбоко въздух, докато тялото й все още трепереше от ридания. Сълзите напираха от очите й и се процеждаха през миглите. Пръстите й мачкаха плата на ризата на Джарет, вкопчвайки се в нея, сякаш от това зависеше животът й. Тя притискаше чело към рамото му. Риданията идваха от дълбочината на наранената й душа.

Той прокарваше през косата й пръсти, които невинаги усещаха копринения й допир. Брадичката му се опираше върху богатата червено-кестенява корона. Повтаряше името й, наричайки я първо Рени, а след това и Мери Рени, както предполагаше че семейството й би я наричало в подобен момент. По някакъв начин той достигна до нея. Момичето изхълца и започна да подсмърча след това. Той извади носна кърпа от джоба си и я сложи в ръката й. Рени, изглежда, не знаеше, какво да прави с нея.

— Вместо ризата ми — каза той тихо.

Думите му преминаха през съзнанието й. Беше й необходимо малко време, за да ги възприеме. Изведнъж си даде сметка за това как се бе сгушила в прегръдките му, притисната тъй плътно до тялото му, сякаш бе част от него. Смутена, започна да се отдръпва.

— Недей — каза той. — Така си добре. Вземи кърпата и си избърши лицето.

Пръстите й се разтвориха и с нежелание пуснаха края на ризата му. Рени леко докосна очите си с кърпата и издуха, леко носа си.

— Духай с всичка сила — каза той.

Очите й се напълниха отново със сълзи. Но именно неговата особена, недодялана нежност я накара да се отпусне. С невидима в тъмното усмивка тя вдигна кърпата към носа са и се изсекна с всичка сила. Джарет подтисна усмивката си докато тя протегна ръка, за да му върне кърпата.

— Задръж я — каза той. Не знаеше дали му харесваше това, че тя все още бе в състояние да го накара да се смее. Той добави: — Доста време от нощта ни остава. Може пак да имаш нужда от нея.

Мисълта за кошмара накара Рени да изтръпне отново.

— Тогава няма да спя — каза тя.

По добре да си бе мълчал.

— Ти не ми пречиш — каза той, когато тя се опита да се измъкне от скута му.

Тя кимна доволна, хвана края на палтото и го уви около раменете си така, че и двамата можеха да се възползват от топлината му.

— Сънувах тези мъже — каза тя.

— Това си и мислех.

— Иска ми се да ги бях убила аз.

Той не каза нищо, продължавайки да гали косата й от главата надолу към кръста, усещайки как напрежението напуска тялото й.

— Имах пистолет.

— Знам. „Смит и Уесън“ джобен модел. Намерих го.

— Щях да го използвам.

— И това знам.

Той я притисна до себе си така, че бузата й се опря в рамото му. Дъхът й затопляше тила му.

— Съжаляваш ли, че ги уби?

— Да убиваш никога не е голямо удоволствие — каза той. — Но що се отнася до тези двамата… без малко не направих изключение. Не, не съжалявам… и се радвам, че не се оказа ти убита. — Джарет премести тежестта си на другата страна, премествайки с това и нея. — Хайде да спим. Не се знае, може и да заспиш. — Той самият бе започнал да изтръпва — при това не там, където трябва. Опита се да се отдръпне, преди тя да усети изпъкналостта между краката му.

Даже и в дебелите вълнени чорапи пръстите на краката й бяха ледено студени. Тя потърка крака си в краката на Джарет докато той се изтягаше до нея. Бе твърде заета с задачата да си намери удобно място, за да чуе рязкото вдишване на Джарет.

— Удобно ли ти е? — попита той през зъби, докато тя се наместваше. Изруга, а тя измърка нещо в отговор. Не стига, че използваше крака му като място за почесване, че се свиваше в скута му с котешка изящност или го гледаше с изумруденозелените си очи — сега трябваше да чуе и този неин доволен мъркащ глас. — Опитай се да поспиш.

Минаха няколко минути, но нито един от двамата не затвори очи или помисли за сън.

— Рени? Какво има? Сега си по-будна от преди малко.

Това бе така, но тя не знаеше как бе разбрал. Стараеше се да не се движи, да диша спокойно и да лежи отпусната до него.

— Още чувствам ръцете им върху себе си — прошепна тя.

Джарет не знаеше какво да каже. Ако можеше някак да поеме върху себе си мъката й, щеше да го направи.

— Измих се. Знаеш ли, търках с всичка сила. Но не помогна. Все още чувствам допира на пръстите им, устните им.

— Как да ти помогна?

— Прогони това усещане!

Той поклати това.

— Не мога да го направя, Рени. Не зная как.

— Тогава го заличи.

— Какво? — той едва дишаше.

— Заличи го — каза тя. — Сложи ръцете си там, където ги слагаха, докосни с устни местата, които те докосваха.

— Не знаеш какво говориш. — И какво искаш от мен си помисли той. Ако я докоснеше по начина, по който тя му предлагаше, нямаше да се свърши с това. — А Холис Банкс — попита той.

— Холис не е тук — каза тя открито. — Ти си тук.

— Това е егоистично, Рени. Прекалено егоистично дори за теб.

Наблюдението му бе остро и истинността му я нарани дълбоко.

— Изглежда, никога не мога да постъпвам правилно, когато съм с теб.

— Опитай се да заспиш — каза той. — Това ще бъде най правилното нещо сега.

Ароматът, който идваше от нея, бе като тежко вино. Смесеният мирис на мускус и лавандула висеше във въздуха. Устните й бяха меки, гъвкави и подвижни под допира на устата му, те отвръщаха на целувките му и търсеха в тях свое собствено удоволствие. Той прокара език по ръба на зъбите й. Устата и се отвори. Ако гладът и копнежът имаха вкус сега той го усещаше на езика си.

Ръцете й обвиваха главата му, притискайки я към лицето й. Пръстите й рошеха косата му. Тя го проучваше с устни, език и зъби, предприемаше атаки върху брадичката, бузите и врата му. Това, което усещаше в себе си сега, бе толкова мощно, че разрушаваше преградите на разума в нея. Да го има бе всичко за нея и това усещане я поглъщаше.

Силата на чувствата й я накара да се събуди. Рени изстена треперейки, на границата на съня. Джарет спеше до нея. Едната му ръка лежеше върху гърдите й, дланта обхващаше формата през плата на нощницата. Кожата й бе странно изтръпнала под тежестта на ръката му и зърното бе издуто. Тя бавно вдигна колене към гърдите си, опитвайки се да разбере смътното усещане за болка в слабините и неочакваното съзнание за някаква празнота там. Особеното, неизпитано дотогава напрежение на мускулите й постепенно изчезваше, оставяйки след себе си особено пробождане, което чувстваше на вълни под кожата си. Какво й се бе случило току-що?

— Джарет?

Той не помръдна. Само едно изхъмкване в отговор. Тя се обърна към него. Ръката му се плъзна надолу и палецът му ожули зърното й. Непозната досега топлина преминаваше на вълни от гърдите към утробата й. Тя притисна таза си към слабините му. Болката в нея затихна за момент. И издаде лека въздишка на облекчение. Но нуждата от нещо повече се върна отмъстително бързо, причинявайки й почти физическо страдание.

Рени вдигна лице към Джарет и се придвижи още по-близо, отърквайки тялото си в неговото. Устните й докоснаха неговите, бедрото й докосна мъжкия му орган.

Сега вече тя имаше всичкото му внимание. Очите му се отвориха широко и се затвориха отново, докато устните й се долепиха до неговите. Той хвана лицето й с ръце и го отмести назад, така, че тя го докосваше само с дъха си.

— Това ли искаш, наистина? — Гласът му бе леко пресипнал, мек като кадифе.

Тя не знаеше какво наистина иска, но разбра, че той знае. Искаше да се остави той да я учи.

— Това трябва да стане — прошепна тя. — Изпитвам болка, когато не се докосвам до тебе.

— Направи го тогава! — прошепна той с устни съвсем близо до нейните. — Целуни ме.

Целувката й се стори странно позната на Джарет, сякаш вкусът й вече бе на върха на езика му и той само се запознаваше с формата и движението на устните й. Устата й се движеше върху неговата. Тя хапеше долната му устна и прокарваше език по чувствителната вътрешна страна на горната. Той се опита да хване устната й със зъби, но тя се измъкна и започна да обсипва веждите и слепоочията му с гладни изгарящи целувки.

Одеялата се бяха усукали между тях, но представляваха по-незначително препятствие от ризата му. Той сложи ръка върху пръстите на Рени, които бяха започнали да я разкопчават.

— Аз ще го направя — каза той.

Устните й докоснаха кокалчетата на ръката му, докато той разкопчаваше ризата. Тя му помогна да я съблече. Дланта й изучаваше формата на гръдния му кош, напрежението на мускулите му, извивката на рамото му. Върховете на ноктите й драскаха стегнатия му корем. Тежкото му, развълнувано дишане я изненада. Тя отново леко го докосна и усети как мускулестият корем се свива под пръстите й и в очакване на допира й.

Ръката на Джарет се сключи върху китката й, спирайки я в момента, в който пръстите й се плъзнаха под дънките му.

Той я повдигна към себе си, за да може да достигне устните й отново. Тя усети целувката му по-дълбоко, съчетана с усещането на търкането на бедрата й в неговите. Обърна Рени така, че сега тя лежеше под него. Ръцете му повдигнаха нагоре нощницата й. Пое с устните си въздишката й в момента когато ръцете му започнаха да галят гърдите й.

Той зарови лице в гънката на шията й.

— Искаш ли да спра? — попита той. По-скоро почувства отколкото чу отрицателния й отговор. Прокара езика си по линията на врата й и впи зъби в страстна целувка върху извитата дъга на шията й.

Пръстите му притискаха издутите й гърди и дразнеха твърдите зърна. Той ги остави само за малко, за да плъзне дланите си по ребрата и надолу към тънката й талия. Тя неуморно се движеше под него, притискайки пръстите си върху кожата на гърба му. Бедрата й се разтвориха и когато ръката му се придвижи по-надолу, под слабините й, а пръстите му спряха върху мекия хълм между краката, той откри, че тя бе топла и влажна, готова за него.

Но не съвсем.

Цялото й тяло се вдърви под търсещата сексуална ласка на ръката му. Той не я отмести, но пръстите му спряха движението си.

— Рени? Аз все още мога да спра.

Тя едва чуваше собствения си глас. Искаше той да разбере.

— Трябва ли да ме докосваш там?

— Не, не още — каза той, долепяйки челото си до нейното. Носовете им се сблъскаха. Той я целуна с брутална, чувствена откровеност и когато свърши, ръката му се отпусна леко върху бедрото й. — Ти ми кажи къде — добави той. — Кажи ми къде искаш да те докосвам.

За момент тя не можеше да продума. Едва различавани линията на профила му в тъмнината — едновременно застрашителен и чувствен. Вдигна ръка и намери бузата му, погали я, поемайки рязко въздух, когато той обърна устните си към средата на дланта й и леко захапа меката основа на палеца й.

— Така ли? — попита той, представяйки си усмивката й на сирена в тъмнината.

Тя взе ръката, която лежеше на бедрото й, и я постави върху гърдите си.

— Тук също — каза тя. Искаше не само ръката му, но и устните му там и той сякаш сам разбираше онова, което тя можеше да си позволи да изрече. Усети горещия му дъх върху кожата си, а устните му бяха още по-горещи. Почувства топлите му и влажни устни, които всмукваха кожата й, зърното на едната си гръд и нещо дълбоко в нея, по-дълбоко от сърцето, чийто бумтене отекваше в главата й и в трескавия пулс на кръвта във вените й. Усещането пробяга под кожата и по дължината на нервите й и я накара да почувства гореща и болезнена празнина в слабините си.

Сега й се искаше да го помоли да я докосне там, където преди не искаше, но той бе прехвърлил вниманието си върху другата й гърда. Нито умът й, нито гласът бяха в състояние да оформят цяло изречение. Рени вплете пръсти в меката му коса и прокара ръка по тила му.

Нищо от това, което той правеше с нея, не бе правено от друг дотогава, но ласките и допира на ръцете му върху тялото й изглеждаха странно познати. Спомни си съня, който я бе хвърлил в прегръдките му — втория сън, — и се запита дали не сънува отново, дали усещането за допира му не бе продължение на желанието й, а не действителност.

С края на езика си, който бе приятно грапав, той прокара линия от точката между гърдите й до средата на корема й. Докосването му до пъпа й предизвика гъдел у нея.

— Гъделичка ли? — попита той, когато тя изохка. — Не вярвам. Докажи го.

Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне, когато размениха местата си, или че той самият ще се стопи или ще излезе от кожата си. Позволи й да го обърне по гръб и да легне върху него. Устата й вдъхваше възбудата си в гърдите му, езикът и докосваше леко плоските му зърна, възбуждайки ги така, както той бе възбудил нейните. Главата й се спусна надолу и коприненият водопад на тъмнорижавите й коси се плъзна през пръстите му. Устата на Рени си проби път по плоския му корем до кожата около пъпа му.

— Не ме е гъдел — каза той.

Тя го целуна на това място.

— Трябва да съм сбъркала нещо.

Джарет хвана Рени под мишниците и я вдигна към себе си така, че тя легна цялата върху него, а лицето й бе срещна неговото. Нощницата се спусна над гърдите й. Дънките му драскаха кожата на голите й крака.

— Рени — той каза името й спокойно и сериозно, с глас в който се долавяше сдържана страст. — Знаеш какво следва по-нататък. Ако искаш да спра, кажи го сега.

— Не искам да спираш.

— Надявам се, че знаеш какво говориш — прошепна той до лицето й. Целуна я и отново я обърна по гръб. Ръката му се плъзна между телата им. Кокалчетата на ръката му драскаха бедрата й, докато разкопчаваше панталоните. Смъкна ги надолу и се намести между краката й. Тя трепна и леко повдигна колене, а той усети дрезгавото й дишане върху гърлото си.

— Сключи краката си върху гърба ми — каза й той. Пръстите му подхванаха задните й части и я повдигнаха към него.

Рени го искаше. Наистина го искаше. Но когато той влезе в нея, тя се опита да се отдръпне, стискайки се и спирайки го да влезе по-навътре. Джарет спря, оставайки неподвижен в нея. Усети как кадифените й стени се стегнаха, опитвайки се да го изхвърлят от тялото й. Контракцията издаваше смесица от удоволствие и болка. Той се наведе над нея, отпускайки тежестта си върху лактите си. Устните му докоснаха нейните.

— Трябваше да ми кажеш, че си девствена — каза той.

— Мислех, че знаеш. — Тя усети как тялото й се отпуска опитвайки се да го приеме в себе си. — Тези мъже… те не успяха…

— Шшт! — прошепна той. Тя спря движението си. — Знам какво стана тази вечер. Мислех, че през последните няколко месеца Холис… — той се приближи по-плътно до нея, придвижвайки се малко по-дълбоко навътре, — че вие с Холис.

Тя отново помръдна, приемайки го този път.

— Не… ние никога… аз…

Джарет я прекъсна, запушвайки устата й със своята. Тазът му се вдигна и отново се спусна надолу. Той усети, че бедрата й се стегнаха около кръста му. При следващия тласък тя се вдигна, посрещайки движението му.

Ритъмът на съвкуплението им заплашваше да разруши самоконтрола им. Усещаха, че не могат повече да се сдържат. Ноктите на Рени оставяха следи на гърба му. Устните му изгаряха плътта й. Дишането им бе тежко, думите — непълни и изречени с дрезгав глас. Пръстите й се разтвориха и вратът й се изви нагоре. Сякаш искаше да излезе от кожата си…

Тогава се случи нещо неочаквано. Той беше с нея, движейки се заедно с бесния, жаден ритъм на съвкуплението, и в следващия момент се стовари отгоре й, но не от изтощение след свършването. Последният му опит бе прекъснат от това, че ръката му от рамото до пръстите, внезапно загуби силата си и престана да го държи.

Тялото му се отпусна върху нея с цялата си тежест, причинявайки повече болка, отколкото удоволствие. Само за миг унижението му се превърна в заслепяващ гняв. Джарет се дръпна и седна, изричайки най-мръсни псувни. Той блъсна настрани одеялата и нетърпеливо навлече дънките си и ги закопча. Когато усети неуверената ръка на Рени, докосваща рамото му, той се дръпна.

Изумена, Рени отдръпна ръката си.

— Какво има, Джарет? Какво стана? — Когато той не отговори, тя попита: — Аз ли направих нещо?

— Направи прекалено много, по дяволите! — каза той грубо. — Това беше лоша идея от самото начало. Бях глупак, че се поддадох.

— Не разбирам.

Той погледна през рамо. В тъмнината едва различаваше профила й.

— Виж какво, съжалявам, че не си задоволена, но всичко свърши. Следващия път, когато ти се играе, намери някой друг мъж да те обязди. Аз не се интересувам от теб.

Тя се отдръпна настрана, поразена от думите му.

Мълчанието й го изнервяше. Той изруга отново. Грозните думи, които изричаше, не можеха да възстановят накърнената му гордост. Той грабна няколко одеяла с лявата си ръка и излезе от палатката, хвърляйки ги до огъня навън.

— Бъди готова да тръгнеш на разсъмване — каза той. После пусна платнището и обърна гръб на първото й сподавено ридание.