Рени

Глава 3

Госпожа Кавано се втурна в стаята веднага щом Джарет излезе.

— Нарани ли те? — коленичи до Рени и я погали по косата. — Какво правеше той? Да не се е побъркал? — тя се прекръсти. — Господи! Как можа майка ти да замине и просто да те остави! Естествено, че не мога да го разбера. Още сега хващам господина за яката и го завеждам в полицията. Повече не те оставям сама с мистър Съливан.

Рени запази спокойствие. Вече й бе станало ясно, че Джарет никога не е имал намерение да й стори нищо лошо. Не че това, което направи, можеше да му се прости, но поне не искаше да я убие.

— Можете ли да ме освободите, мисис Кавано? — попита тя, като посочи завързаните си китки.

Ръката на готвачката се отмести от косата на Рени.

— Какво? О! Разбира се! — Сръчните й пръсти, заякнали от дългогодишното месене на тесто и беленето на картофи, незабавно се заеха с това. — Какво ли не ми мина през ума, когато те видях да лежиш тук, завързана като най-хубавата ми коледна гъска.

Рени леко се засмя на сравнението.

— Ножът, който той остави, е по-подходящ за тази работа каза тя.

Мисис Кавано погледна назъбения нож, а след това и серията възли. Тясното й лице изразяваше несъгласие.

— Имам един сатър, който ще свърши работата с по-голям финес.

Рени не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Тя с неудобство усещаше резултата от дейността на определени функции на тялото си, които изискваха да стане веднага. Мисълта, че може би ще трябва да се облекчи точно където лежеше в момента, беше още една причина да замисля бавната и мъчителна смърт на Джарет Съливан.

— Още малко и ще е готово — каза мисис Кавано, насочвайки се към последния възел. — Този човек е истински звяр.

Рени се съгласи:

— Чудовище.

— Луд.

— Кретен.

Мисис Кавано кимна.

— Макар че е красив, няма ли да признаеш?

Внезапно ръцете на Рени се освободиха. Тя се подпря на леглото, за да се изправи, и позволи на готвачката внимателно да масажира китките й.

— Какво общо има външността му? — заяви тя. — Поведението му е осъдително.

— О, да — бързо каза готвачката. — За това няма извинение, разбира се. Само казвах, че има доста хубаво тяло. — И като се направи, че не вижда киселата физиономия на Рени, мисис Кавано й помогна да застане на крака. — Сега ще извикам полицията. Майка ти ми каза, че този мъж се е заклел да те защищава. Мисля, че сега тя би пожелала да го освободи.

— Определено ще иска — каза разгорещено Рени. — Ще поиска да го види в затвора.

Мисис Кавано съпроводи Рени до стаята й, помогна й да се изкъпе, а след това слезе долу да потърси съпруга си. Изведнъж й просветна, че през целия й двадесет и четиригодишен живот, а тя го бе анализирала от самото му начало, нито една от ситуациите, в които се бе оказвала Рени, никога не е била толкова еднозначна, колкото изглеждаше тази, в която бе попаднала сега. Тя внезапно взе друго решение и като остави мистър Кавано да се занимава с градината в страничния двор, тръгна да търси мистър Съливан.

Подмамена от миризмата на хляб, който се пече, и бекон, който се пържи, Рени слезе в кухнята. Мисис Кавано стоеше пред голямата желязна печка, бъркаше яйца и наглеждаше идеално кръглите палачинки, които набъбваха и се зачервяваха в тигана.

— Всичко мирише прекрасно — каза Рени. Тя прекоси кухнята, застана до готвачката и я прегърна през крехките рамене. — Мога ли да помогна нещо?

— Сложила съм кафето. Можеш да погледнеш дали е готово.

Рени се усмихна, без изобщо да се изненада, че бе помолена да свърши толкова просто нещо. Мисис Кавано винаги ставаше подозрителна, когато Рени искаше да помага в кухнята.

— Знаете ли, мисис Кавано, все някой ден трябва да се науча да готвя.

— Не и в моята кухня.

Рени въздъхна, като погледна към неизменната престилка на готвачката. Въпреки че мисис Кавано работеше вече час, по престилката й нямаше нито едно петно, на масата нямаше нищо, мивката бе празна, а подът — чист. А пък Рени създаваше безпорядък дори и когато пълнеше солниците.

— Всъщност — каза готвачката, — по-добре се отдалечи от печката, преди да си се изгорила. — Тъкмо изрече това и капка мазнина пръсна от тигана и се залепи върху ръката на Рени. — Ето! Видя ли? Омръзна ми от теб. Сложи ръката си под студена вода и върви да седнеш на масата. Не мога да готвя и да дебна каква беля ще стане, докато си наоколо.

Рени със смях направи каквото й бе казано.

— Мистър Кавано отиде ли в полицията?

— За всичко сме се погрижили.

Рени се изненада. Не бе чула никакъв шум. Изглеждаше нетипично за Джарет да напусне къщата, без да протестира по някакъв начин.

— Не е вадил пистолет, нали?

Мисис Кавано поклати глава. Тя обърна палачинката с едно движение на китката и се върна към бъркането на яйцата.

— Почти очаквах, че може да го стори.

— Добре, но не е.

Рени долови нотка на нетърпение в гласа на готвачката. Сега забеляза, че движенията на мисис Кавано са твърде сковани и много добре контролирани. Тя като че ли атакуваше храната, като че ли харпунираше бекона и катапултираше палачинките. Извади поднос, добави две чинии, натрупа палачинките в едната и сложи яйцата и бекона в другата. Постави една чаша на подноса, напълни я с горещо черно кафе, огледа това, което бе сътворила, и положи подноса на плота.

Рени се ококори, като видя планината от храна. Тя вдигна и двете си ръце и поклати глава.

— Едва ли бих могла да изям толкова.

— Аз и не очаквам това — каза енергично мисис Кавано. — За теб има чай в каната и две топли кифлички във фурната. Това е за мистър Съливан.

Рени не се затрудни да разгадае недвусмисленото кимване и усмивката на готвачката. И двете ясно казваха: „Точно така“. Онемяла, тя проследи как мисис Кавано излиза от кухнята.

Джарет отмести вестник „Кроникъл“, който четеше, когато мисис Кавано влезе в трапезарията. Той реагира подобно на Рени, когато видя порциите, приготвени за него.

— Мисля, че малко надценявате апетита ми — й каза той.

— Хайде, не говорете глупости — каза тя, като остави подноса. — Не мога да си представя, че мъж като вас няма нужда от нещо след нощ като тази.

Джарет разгъна салфетката си и я сложи на скута си. Под взора на мисис Кавано той се захвана с храната, която тя постави пред него.

— И каква точно е била нощта? — попита Рени от вратата. Бузите й горяха и бе свила ръце в юмруци. — Какво казахте, мисис Кавано?

Джарет се надигна леко, посочи стола в ъгъла от дясната си страна и продължи да яде. Като погледна тревожно към Джарет и Рени, мисис Кавано побърза да излезе. Рени мушна стиснатите си до бяло юмруци в джобовете на гълъбовосивата си дневна рокля.

— Тя се канеше да изпрати съпруга си в полицията — каза Рени. Гласът й не звучеше съвсем като нейния. Беше станал твърд и чуплив като карамелизирана захар от силата на гнева й. Но тя не си даваше сметка, че чувствата й тотално са сбъркали адреса, насочени не към мисис Кавано, а към Джарет.

— Може би го е изпратила — каза безгрижно Джарет. Очите му шареха по сгънатия вестник до чинията му. Той се зачете в една свежо написана история за някакво убийство в Боъри.

Рени стигна до масата.

— Престанете. Много добре знаете, че се преструвате, че четете, за да избегнете въпросите ми.

Измина известно време, преди Джарет, погълнат от заниманието си, да вдигне поглед.

— Извинете. Казвахте, че…

— Вие нарочно постъпвате така — каза тя с обвиняващ поглед. — Никой не може да лази по нервите на хората така, освен ако не го прави нарочно.

Джарет се замисли над това.

— Наистина ли? Намирам, че това е общ ръководен принцип.

Рени ритна стола до него и седна тежко. Извади ръце от джобовете и се вкопчи в изящно изрязаните облегалки. Една малка част от нея признаваше, че в момента се бори не толкова с Джарет, колкото с напушващия я смях. Противоположните емоции не й се отразяваха добре. Тя обичаше нещата да са ясно очертани, подредени и класифицирани. Веселието и гневът не бяха в една и съща папка.

— Какво казахте на мисис Кавано? — попита отново тя.

— Истината. — Джарет й предложи парченце хрупкав бекон. — Вземете си чиния и се присъединете към мен.

Рени прие бекона, но поклати глава в отговор на предложението му.

— Коя истина? — попита тя.

— Колко истини може да има? Това е твърде тежък философски въпрос, нали? — Той вдигна чашата с кафето си, като я държеше между дланите си, и се престори на дълбоко замислен.

Рени подтисна порива да залее с горещо кафе гърдите му.

— Губя търпение с вас, мистър Съливан.

Той кимна.

— Тогава сме в едно и също положение. — Той си сръбна кафе, остави чашата и си бодна от яйцата. — Казах на мисис Кавано какво точно се случи през нощта — нито повече, нито по-малко. Много интересно: малко след три часа сутринта тя и съпругът й се събудили от кучешкия лай, огласяващ квартала. Това, което е преживяла, бе достатъчно да потвърди думите ми. Тя прекрасно разбра защо бях принуден да… ви… — той спря. Лека усмивка пробяга по лицето му. — Да ви вържа като коледна гъска, мисля, че тя се изрази по този начин.

Рени си гризна от бекона и погледна твърдо Джарет.

— Трябва да ви е доставило удоволствие да чуете това.

— Това беше интересна гледна точка. Аз го бях сравнил със завързването на теле, разбирате ли, и затова можах да оценя по достойнство становището на мисис Кавано.

Тя бе благодарна, че вече е преглътнала, защото иначе щеше да се задави.

— Искам да се видя с Холис днес — каза тя с равен, безизразен глас. — Това може ли да бъде уредено?

— Не казах ли вече, че ще се заема с това?

— Не ви познавам толкова добре, за да знам, че сте човек, който държи на думата си.

Цялото му чувство за хумор го напусна. Блестящите му сапфирени очи потъмняха и станаха студени. Чертите на лицето му се изопнаха и той доби мрачно, сериозно изражение. Единствено челюстта му леко помръдваше.

— Мисля, че лъжете, мис Денъхи. Единственото нещо, което със сигурност знаете за мен, е, че държа на думата си. — Той задържа погледа си върху нея и сякаш я пронизваше; след това каза тихо: — А сега ме извинете.

Когато той не стана, а продължи да яде, Рени разбра, че е била отпратена. Устните й се разтвориха, след това се затвориха. Бе твърде слисана, за да реагира. Рени се изправи рязко, отблъсна стола от масата и отиде да търси спасение в собствената си стая.

Рени не можа да се съсредоточи върху книгата, която си избра за четене. Мислите й неизменно се връщаха към коментара, който Джарет направи в трапезарията. Тонът му бе почти заплашителен, като че ли я предупреждаваше да не му противоречи. Сама в стаята си, свита като детенце в голямото, удобно кресло, Рени почувства, че не бе приела предизвикателството в гласа на Джарет, а бе избягала от него.

Откъде можеше да знае, че той е от хората, които спазват обещанията си? Въз основа на какви факти? Той никога не бе поемал ангажимент към нея. Този мъж се занимаваше с преследване на престъпници, обявени за издирване срещу възнаграждение. И ако това не говореше за човек с изключително чувство за независимост и безразсъдство… Какво от това, че временно е заместник-шериф? Той вероятно дори не е положил клетва. Не бе обвързан с никакви обещания, доколкото можеше да прецени.

Той я пазеше заради сестра й, но…

Рени бавно затвори книгата. За по-малко от денонощие, откакто се познаваха, Джарет Съливан бе осуетил сватбата й, бе я следвал по петите от съда до вкъщи, бе я преследвал цели три пресечки в Манхатън посред нощ и я бе завързал за леглото си.

Рени остави книгата и се изправи. Оправи гънките на роклята около хълбоците си, прикрепи здраво една непокорна къдрица зад ухото си и тръгна надолу, за да се помири с Джарет.

Той се намираше в предния салон, изтегнат в едно широко кресло — единият му крак небрежно преметнат през страничната облегалка, а другият — опънат на една табуретка. Когато видя Рени, той прибра прилично краката си и се изправи.

Тя му направи знак да седне отново.

— Изглеждахте дълбоко замислен — каза тя. — Не исках да ви безпокоя.

Тъй като Джарет мислеше за нея и потокът на мисълта му го бе обезпокоил, струваше му се, че няма значение какви са били намеренията й. Той прокара пръсти през тъмнорусата си коса, докато сядаше.

— Мистър Кавано вече отиде да доведе годеника ви.

Деликатната ръка на Рени проследи извитата облегалка на канапето, когато минаваше зад него.

— Не дойдох тук за това, но все пак ви благодаря. Радвам се на възможността да говоря с Холис. — Тя заобиколи канапето, поколеба се и после седна. Когато погледна към Джарет, разбра, че той не я гледа с очакване, както се бе надявала, а с подозрение. Почувства, че я залива раздразнение. — Всъщност дойдох, за да ви освободя от обещанието ви.

Едната му вежда се повдигна.

— О?

— Да — забързано продължи тя. — Обещанието ви да ме пазите. Това е, нали? Имам предвид, че именно затова трябваше да предполагам, че сте човек, който държи на думата си. Вие сте се заклели да ме пазите и вие… вие го правите. — Тя изчака, като мислеше, че той може да каже нещо. Но красивите му черти останаха безучастни. — Наистина това е достойно за възхищение. Трябваше да го забележа по-рано. Вместо това аз само се ядосвах от вмешателството ви. Мисля, че трябва да обсъдим спокойно това и да стигнем до компромис.

— Разбирам.

Тя се усмихна насърчително.

— Наистина ли? Това е добре като начало.

Той поклати глава.

— Не. Това е краят. Не съм давал обещание на вас, госпожице Денъхи. Най-напред обещах на Итън, след това — на баща ви и накрая — на сестра ви. Изпълнявам служебния си дълг, за което съм се заклел, когато станах заместник на Итън.

— Но аз не искам да сте край мен.

— Знам — каза тихо той. — Но запитвали ли сте се защо не искате?

Тя се напрегна, когато забеляза, че предизвикателството се връща в гласа му, този път спокойно и проучващо.

— Аз… вие…

— Да?

Рени се изправи, вече развълнувана. На пръв поглед думите му бяха съвсем ясни и лесни за разбиране, но имаше някакъв подтекст, който трудно можеше да бъде определен. Погледът й се разшири, Джарет го улови и не го изпусна, докато ставаше от креслото и се приближаваше към нея. Изведнъж Рени откри, че се затруднява да си поема въздух. Сърцето й биеше твърде шумно, пръстите й мачкаха тъканта на роклята й. Тя искаше да отстъпи, но вместо това не помръдна.

Джарет спря едва когато надвеси лице над нейното, а гърдите му почти я докосваха.

— Бих могъл да ви кажа защо това не ви харесва — каза бавно той. — Но няма да ми повярвате. Бих могъл и да ви покажа, но обещанието, което съм дал, онова, което мисля, че не разбирате, не ми позволява.

Рени поклати едва забележимо глава. Погледът й не се откъсваше от неговия. Гласът й се превърна в шепот:

— Говорите със загадки.

— Аз не мисля така. — Той наведе леко глава. Бе достатъчно близо, за да забележи, че дъхът на Рени секна. За секунда погледът му попадна върху устните й.

След това рязко се отдръпна.

— Имате гости, мис Денъхи — любезно каза той, все едно в гласа му никога не бяха се прокрадвали заплашителни нотки. — Годеникът ви пристига.

Рени се почувства така, сякаш падаше в дълбок, тъмен кладенец, и то само за да бъде сграбчена от същия човек, който я бе блъснал в него.

— Вие сте кучи син, мистър Съливан.

Джарет реагира с лека усмивка.

Рени премина бързо покрай него и като събра парчетата от счупената си самоувереност, отиде да посрещне Холис в антрето. Как ли Джарет бе разбрал, че Холис пристига, когато тя не бе чула нищо освен туптенето на сърцето си?

Холис подаваше палтото си на мистър Кавано. По-възрастният човек се оттегли, когато Рени протегна ръце към годеника си.

— Рени! — Холис я взе в прегръдката си и я притисна. — Господи, така се зарадвах, че се обади! Четох вестниците тази сутрин… Не знаех какво да мисля. Мислех, че ще бъде споменато нещо за Нат Хюстън и за провалената ни сватба.

Рени се отдръпна, перестите й вежди бяха страховито сключени:

— Чел си вестника, за да видиш дали е споменато нашето сватбено фиаско? — каза ужасена тя. — Вече минава десет. Не ти ли дойде наум да дойдеш тук? Да видиш добре ли съм, да разбереш сам какво става.

Холис постави ръце на раменете на Рени. Дланите му се плъзнаха надолу по ръцете й, докато обхванаха китките й. Той я разтърси лекичко, покровителствено.

— Рени, Рени. Какво се е случило? Поведението ти е съвсем необичайно. — Опита се да я въведе в салона, но тя се измъкна от ръцете му. Той видя потръпването й и погледна към китките й. Охлузванията точно под края на маншетите се виждаха съвсем ясно.

— Аз ли ти причиних това? — попита той.

От широко отворените смарагдови очи на Рени внезапно потекоха сълзи. Фигурата на Холис блесна пред нея. Това, че прояви такава загриженост и страх от своята сила, дълбоко развълнува Рени. След малко тя си позволи да се сгуши до широките му силни рамене. Този силен мъж, едро скроен и с широко, привлекателно лице, можеше да бъде страшен и заплашителен, когато го предизвикват, но никога не би я наранил.

Холис лекичко я потупа по гърба, доволен, че светът му отново е цял. Той нежно я подбутна към салона, настани я на канапето и й наля малка чашка шери.

— Много е рано за това — каза тя, когато той й подаде чашата.

— Глупости. Това ще те успокои.

Той седна до нея и забеляза, че влажните й очи оглеждат стаята.

— Търсиш ли нещо? — попита той.

Рени се засмя повече от облекчение, че Джарет Съливан не се спотайва някъде в салона.

— Не, няма нищо. Може ли да ми дадеш кърпичката си?

Това, че Рени, изглежда, никога нямаше носна кърпа, беше източник на известно раздразнение за Холис. Но при тези обстоятелства той си помисли, че ще е по-добре да не подхваща пак тази тема.

— Разбира се — каза той, като й я подаде.

Тя избърса сълзите си и я затъкна в маншета си. Холис знаеше, че повече няма да види кърпичката си.

— Кажи ми какво става. Мистър Кавано ми каза само, че искаш да ме видиш. Не можах да го накарам дори да ми каже как си.

— Аз съм добре, Холис. — Тя отпи от шерито. — Може би съм малко объркана. Всъщност — повече от малко. Не знам какво се случи вчера. Защо се съгласи да бъде отложена сватбата?

Холис изглеждаше здравата ядосан. Веждите му, тъмно-шоколадови като очите му, се повдигнаха високомерно.

— Кой ти каза, че съм се съгласил? Хюстън трябваше да насочи пистолета си към мен, за да разбера, че наистина иска сватбената церемония да се прекрати. — Той сложи ръката на Рени на тила си. Цицината все още се напипваше. — Струва ми се, че имах късмета да се размина само с това. Този човек искаше да ме убие.

— Той те е ударил с пистолета си? — попита тя.

— Не мислиш ли, че това е достатъчно основание за отлагането на сватбата?

— Не знам какво да мисля. Никой нищо не ми каза. Аз припаднах в църквата. Два пъти. Чак и на мен не ми се вярва.

— Не е трябвало да се срещаш с Нат Хюстън без мен — каза Холис.

Рени се намръщи.

— За втори път споменаваш Хюстън. Той не е тук. Поне никой не знае със сигурност. Мистър Съливан те е ударил. Татко му е платил десет хиляди долара, за да прекрати сватбената церемония.

— Десет хиляди! — По лицето на Холис изби гъста червенина. — Искаш да кажеш, че човекът не е бил Нат Хюстън? Но той сам ми каза.

Рени въздъхна. Твърде много неща й се изясниха. Джарет бе сплашил Холис — един човек, който трудно може да бъде уплашен — не с това, че е носил пистолет, а с това, че е използвал репутацията на друг човек. Тя допи напитката си и постави чашата на покривчицата в края на масата.

— Името му е Джарет Съливан. Заместник е на Итън Стоун. Нали знаеш, това е шерифът, който спаси живота на Майкъл.

— И който е баща на бебето на Майкъл — добави той.

Рени предпочете да пренебрегне самодоволния му и твърде превзет тон.

— Мистър Съливан е пътувал заедно с шерифа Стоун на изток, за да открият Хюстън и Ди Кели. Плановете му малко се променили, когато татко му съобщил, че Майкъл има близначка. Той поел ангажимента да ме защитава като нещо, което се подразбира.

— Но това трябва да е моя работа.

— Точно така мисля и аз. И така щеше да стане, ако не беше се намесил Джей Мак.

Холис поклати глава.

— Не мога да разбера баща ти. Той приема много добре работата ми, цени мнението и приноса ми, отнася се с мен като със собствен син. Защо не иска да се омъжа за дъщеря му?

— Наумил си е, че не ми подхождаш — каза Рени. Не искаше да обиди Холис с обвинението, че преследва парите й. — А ти познаваш Джей Мак. Няма изгледи да промени скоро решението си. Можем да чакаме, докато се откаже, или да се оженим на своя глава. — Тя погледна към Холис с очакване.

— На своя глава — каза без колебание той. Отговорът му предизвика една от необикновените и красиви усмивки на Рени, която смекчи изопнатите й изнервени черти. Но тази усмивка изчезна при следващите му думи: — Когато му дойде времето.

— Какво искаш да кажеш?

— Рени, бъди сериозна. Доколкото знам, семейството ти дори не е тук.

— Майкъл и Мери Франсис още са в града. Татко отведе всички останали в провинцията.

— И така ли искаш да се омъжиш? Зад гърба му, като че ли вършим престъпление?

— Не, но…

— Не помисли ли за моите родители? Знаеш, че аз дори по рано бих ти предложил това, ако не се съобразявах с тях. Мама лежи на легло с мигрена, а татко е почти апоплектик. Те бяха много разстроени от вчерашните събития, да не кажи уплашени.

Рени сведе глава, унизена от степента на собствения си егоизъм.

— Извинявай, Холис, но просто аз…

— Знам — каза открито той. — Аз също искам да се оженим. Чувствата ми към теб не са се променили. Вярваш ми, нали?

Тя се вгледа в лицето му. Не можеше да се отрече, че е привлекателен мъж, но Рени търсеше нещо зад красивите му черти. Тя искаше стабилност и сигурност. Нямаше значение, че той не караше сърцето й да спира. Тя не се омъжваше по любов и подозираше в същото и Холис.

— Вярвам ти — меко каза тя.

Той се наведе и я целуна по бузата. Рени се обърна така, че устните му докоснаха нейните. Затвори очи, когато Холис прие устните й. Той разположи устните си върху нейните и постепенно увеличаваше натиска. Едната му ръка се плъзна към кръста й, за да я придържа, докато ръцете й обгърнаха врата му. Устата й се отвори под неговата. Тя почувства мустаците и бакенбардите му да драскат кожата й. Не беше неприятно.

— Простете.

Отначало Рени помисли, че Холис се извинява. След това мислено отбеляза тембъра и нюанса на този глас. Въпреки че Холис се отдръпна незабавно, Рени нарочно се забави да спали ръцете си от врата му. Тя погледна през рамо към отворената врата.

— Холис, това е мистър Съливан. Не допускай ленивата му усмивка да те заблуди. Това, че той се намира в този момент тук, доказва, че усеща времето като швейцарски часовник.

Джарет влезе бавно в стаята и подаде ръка на Холис.

— Мистър Банкс. Добре е, че ви виждам отново. Не изглеждате по-зле след срещата си с Нат Хюстън.

Холис не видя нищо смешно в това. Той остана седнал и се направи, че не забелязва ръката на Джарет.

— Трябваше да ми кажете кой сте.

Джарет повдигна леко вежди.

— Мислех, че съм ви казал. Всъщност, струва ми се… — той замлъкна, понеже очите на Рени станаха по-тревожни. „Дали е честно? — запита се той. — Да й съобщя ли всяка подробност от разговора си с годеника й, или да позволя на Холис да тушира срещата със собствената си версия за истината? Холис иска да вярва, че съм Нат Хюстън, за да направи поражението си по-малко противно за Рени.“

— Да? — попита Рени.

— Нищо.

Тя се поотпусна.

— Вече казах на Холис, че Джей Мак ви е предложил много пари, за да направите това.

Холис кимна. Той извади от джоба на жилетката си тънка пура и я предложи на Джарет. Когато той не я прие, подряза я и я запали за себе си. Вдъхна дълбоко и издуха облаче дим над главата си.

— Разбираемо е, че човек като вас може да се повлияе от толкова пари.

Джарет просто се взираше в Холис със стиснати устни и знаещи очи. „А ти — искаше да попита той. — Продаде се само за хиляда и двеста.“

Рени намери един пепелник за Холис и му го донесе. Тя позвъни на мисис Кавано да донесе чай и съобщи на готвачката, че за обяд ще бъдат трима.

— Наистина ли беше необходимо да ударите Холис? — попита тя, когато се върна на канапето.

— Да — каза Джарет без угризение. — Така мислех. — Погледна към Холис: — Тази случка не ви навреди, нали?

— Не бих казал, мистър Съливан — отговори Холис. Той сложи ръка върху ръката на Рени и я потупа бавно и с определено чувство за собственост. — Днес Мери Рене щеше да ми бъде съпруга.

„А вместо това — искаше да каже Джарет — тя спа с мен миналата нощ.“ Нещо от мислите му трябва да беше достигнало до Рени, защото той видя как тя пребледня.

— Очевидно неизбежното просто е отложено — каза любезно той.

— Вие сте подслушвали — обвини го Рени.

— Нищо подобно — каза той. — Но всеки, който ви види, ще си направи същото заключение. Толкова влюбена двойка едва ли ще позволи нещо като възражението на татко да й се изправи на пътя.

„Той лъже — искаше да каже Рени на Холис. — Не вярвай на нищо.“ Тя отправи най-неискрената си усмивка към Джарет.

— Що се отнася до мен — продължи той, — беше ми платено да попреча на една сватба, а не на цяла поредица от сватби.

Холис кимна.

— Тогава нямаме основание да очакваме и по-нататъшната ви намеса.

— Това е факт — провлечено каза Джарет. В този момент пристигна мисис Кавано с чая. Джарет се възползва от прекъсването, за да се ухили злобно на Рени. В отговор тя, изглежда, бе готова да залее скута му с горещ чай.

Холис угаси пурата си.

— Кажете ми, мистър Съливан, колко можем да очакваме, че ще се проточи тази работа с Нат Хюстън?

— Не може да се каже. Няколко дни, седмица, около месец.

— Един месец! — каза Рени.

Джарет сви рамене.

— Възможно е. Не може да се очисти разбойника, ако не се знае къде му е леговището.

Холис вдигна чашата си.

— Наистина ли е необходимо да стоите тук, докато очаквате този… ъ-ъ-ъ… разбойник? — Сръбна си чай. — Искам да кажа, че не е твърде прилично, нали?

— Никой не знае, че той е тук, Холис — каза Рени. Тя прехапа долната си устна, както лъжеше, защото си спомни срещата с Лоуган Маршал. Подчертано избягвайки Джарет, тя добави: — С изключение на мистър и мисис Кавано.

— Да, но те живеят в отделна сграда.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, като се наежи. — Че може да стане нещо нередно, докато мистър Съливан е тук?

— Не, разбира се, че не — бързо каза Холис. — Не, не си мисля това. Никога. — Той отново потупа ръката й. — Но трябва да внимаваш никой да не разбере какви са обстоятелствата около присъствието му тук. Мисля за доброто ти име.

„И за своето“ — помисли си Джарет. Холис не искаше да се разчуе из хайлайфа, че годеницата му е под покровителството на друг мъж.

— Казах ти, Холис — каза Рени, — никой не знае, че той е тук.

— Рени — търпеливо каза Холис, — той прекъсна сватбената ни церемония. Гостите ни го видяха да минава през църквата. Той ме удари с пистолета си и изчезна. Мери Франсис поднесе извиненията си на събралото се множество, но обяснението й не беше много добре подготвено. Честно казано, сега сме в устата на целия град.

— Мисля, че ще е по-точно, ако кажем — каза Джарет, — че не много хора знаят, че Рени все още е тук. Вярвам, че сестра й е накарала хората да мислят, че Рени заминава. И, докато тя не излезе от къщата, никой няма да има основание да се усъмни в това. Когато Нат Хюстън бъде заловен, вие двамата можете, ако решите, да демонстрирате сдобряването си пред хората. Но дотогава безопасността й зависи от това да е добре изолирана. — Той замълча. — А репутацията й зависи от нашата дискретност.

Холис се обърна към Рени:

— Разбираш, че щях да се чувствам по-добре, ако беше при мен. Напълно съм способен и сам да те защитя.

— Знам — каза тя.

— Тогава удовлетворява ли те това положение? — попита той.

— Не особено. Ако Майкъл не бе останала в града, аз бих се присъединила към останалите от семейството си. Но аз нямам голям избор, Холис. Трябва да бъда тук. Дори да не мога нищо да направя за нея, поне ще знам, че не съм я изоставила. Тя би направила същото за мен.

Холис разбра, че този отговор би трябвало да го задоволи. Но това не му допадаше.

— И какво? Да продължа да ходя на работа, като че ли всичко е наред?

— Всичко е наред. Не те лъжа. — Рени допи чая си. — Наистина не държа да говорим повече за това пред мистър Съливан. — Тя погледна пронизващо Джарет, но той само отпи от чая си и се усмихна любезно. — Ще поговорим отново насаме.

След няколко минути влезе мисис Кавано и Рени, която не можеше да измисли безопасни теми за разговор, й беше благодарна за това. Обядът вървеше гладко. Между супата, салатата и печеното с картофи, Рени говореше с Холис на професионални теми, само за да не се включи в разговора и Джарет. С крайчеца на окото си забеляза, че той изглеждаше повече развеселен, отколкото засегнат от машинациите й.

— Би трябвало да ме оставите да поговоря насаме с него — каза тя, след като Холис си тръгна. — Знаехте, че искам.

— О, значи сте забелязали, че обядвах с вас?

Рени изкриви устни с възмущение.

— Как да не съм? Вие сърбахте толкова шумно супата си, че съм изненадана, че още никой от съседите не се е оплакал.

Той се ухили.

— Значи сте забелязали и това?

Тя го изгледа кръвнишки. Доколкото можеше да прецени, Джарет Съливан нямаше капка съвест.

Той я съпроводи от антрето обратно до предния салон.

— Всъщност, Рени, бих казал, че нищо добро нямаше да излезе от един разговор насаме с Холис.

Рени не си направи труда да го порицае отново заради фамилиарниченето му.

— Какво имате предвид?

— Ти щеше да се опиташ да го убедиш да си пристанете, нали?

Тя мина в настъпление:

— Откъде ви идват на ум тези идеи?

За Джарет нямаше значение дали тя ще признае, или ще отрече това, той беше доволен, че си е направил вярно заключение.

— Не мисля, че Холис би се съгласил. Изглежда, той иска одобрението на цялото ти семейство. В края на краищата, къде е изгодата, ако спечели дъщерята на Джей Мак и загуби Североизточните железници? А ти имаш нужда от сегашното му положение, нали?

— Какво трябва да означава това?

— Не изложих ли същината? — Джарет рошеше с пръсти косата си, докато обмисляше това, което бе чул. — От разговора ви на обед излиза, че това, което най-много ти харесва у Холис, е свързано със степента на влияние, която той притежава сега в компанията на баща ти.

— Както обикновено, вие не знаете за какво говорите.

— Не знам ли? — Той отиде до прозореца и дръпна завесите. Провери улицата за нещо необичайно — кола или пешеходец, които да не подхождат на квартала. Всичко изглеждаше както трябва. Той се обърна към Рени:

— Във всеки случай ще бъде облекчение за мен, ако греша. Ако искаше да се омъжиш, щеше да означава пак да те пазя, но не само от Нат Хюстън, а и от самата теб. — Той й кимна леко и любезно се усмихна. — С твое позволение, имам да обезопасявам няколко врати и прозореца. Мистър Кавано ще ми помогне.

Несигурна, Рени бавно седна. Този мъж почти можеше да чете мислите й. Но той не бе разбрал всичко. Дразнеше я с това, че мисли, че тя иска да се омъжи за Холис Банкс заради амбициите си. Рени можеше само да си представя какво би направил той, ако само подозираше за другите причини.

Погледът й попадна върху недопушената пура, която Холис бе оставил в пепелника от оловен кристал. Майкъл пушеше цигари, но Рени никога не бе опитвала. Тя взе пурата и я разтърка между палеца и показалеца си. Пушейки, Майкъл изразяваше пренебрежението си към условностите в обществото. А също и с това, че работеше в „Кроникъл“ като първата му жена-репортер. Рени никога не бе изпитвала желание да пише. Тя искаше да ръководи железница.

Рени вдигна тънката пура към устните си и със свободната си ръка драсна клечка кибрит. Дръпна бавно, разнесе дима из устата си и след това го издуха. Не беше толкова лошо. Тя се изтегна на канапето, подпря краката си на масичката за кафе отпред и ги кръстоса при глезените. Този път глътна дима и го отведе чак до белите си дробове. Последвалият спазъм от кашлица развали настроението й.

Джарет мина по коридора и спря пред салона. Той поклати глава, невярвайки на очите си, но и не особено шокиран от това. Ухили се, прехвърли чука в дясната си ръка и продължи пътя си нагоре.

Вечеряха в кухнята. Рени настоя за това, защото не искаше мисис Кавано да им прислужва. Тя обеща, че двамата с Джарет ще се справят с почистването, и освободи готвачката и съпруга й да се приберат по-рано.

— Още хляб? — попита Рени, като подаваше таблата на Джарет. — Мисис Кавано прави собствен мармалад. Никога не го купува. Мога да ви донеса.

Джарет поклати глава:

— Не, маслото ми е достатъчно. — Опита се да си представи какво си е наумила.

— Успяхте ли да завършите всичко, което искахте?

— Къщата е по-укрепена, ако това имаш предвид. Освен това поправих един изкривен улук и укрепих няколко керемиди. — Струваше му се, че така бе правилно, тъй като той бе причинил тези щети, когато скочи върху навеса на задния вход. — Помогнах на мистър Кавано при потягането на някои неща.

— Много мило от ваша страна.

— Не точно. Отегчих се.

Тя кимна.

— Знам какво имате предвид. Аз горя от нетърпение да се върна към работата си. Сигурно и Майкъл се чувства по същия начин.

— Съмнявам се. Тя е в меден месец, забрави ли?

Рени забоде поглед в чинията си. Тя ровеше из граха с вилица, докато не почувства, че лицето й започна да излъчва топлина.

— Трябват ми някои книжа от канцеларията.

Джарет отказа да бъде увлечен от самозалъгва нето й.

— Какво точно вършиш в Североизточните железници?

— Работя за директора на новите проекти.

Джарет интерпретира:

— Ти си му секретарка.

Тя усети пренебрежението в тона му и каза със смесица от гордост и самозащита:

— Имам много повече задължения от това. Работя според способностите си от четиринадесетгодишна за Североизточните железници.

— Това е достойно за похвала.

— А вие с какво се занимавахте на четиринадесет години?

Джарет престана да маже хляба си с масло. Той внимаваше да не откликне на предизвикателството във въпроса й и отговори прозаично:

— Работех в „Експрес“.

— „Пони експрес“ ли? — Тя бе впечатлена, въпреки че не го желаеше.

— Хм. Там се срещнахме с Итън. Родителите ми притежаваха една от пътните станции край Салина, Канзас. За краткото време на съществуването на „Експрес“ те се грижеха за конете на пътниците. Аз се присъединих няколко месеца преди всичко да свърши.

— Сигурно мразиш железниците.

— Да ги мразя ли? Не.

— Но железниците довършиха „Експрес“.

— Това беше обречено начинание. О, знам какво си мислеха за него хората от Изтока; за известно време аз изпитвах същите чувства. Но това бе романтичен брътвеж, подхранван от репортери, които никога не бяха стигали по на запад от Питсбърг. Работата беше опасна и мръсна, изобщо не бе толкова вълнуваща, колкото преувеличаваха. Родителите ми го знаеха; затова и ми разрешиха да опитам. Те дори не се изненадаха колкото мен, когато се отказах.

— Изглежда, са били много мъдри, като са ви позволили да откриете сам някои неща.

— Мисля, че се опитваха да приемат по-малката злина. Можеха да ми разрешат, или аз щях да избягам. — Усмивката му бе изпълнена със самоирония, а гласът му стана поверителен: — Тогава още не ми бе дошъл умът в главата.

Рени леко се засмя:

— О? А знаете ли кога всъщност е настъпило това събитие?

Сянка прекоси лицето му.

— Да, знам.

Рени осъзна, че сега той гледаше през нея, не към нея, и че това, което тя възнамеряваше да бъде дразнещ въпрос, бе приело друго значение за него, докато си припомняше миналото.

— Не е необходимо да ми отговаряте — каза тя.

— Какво? — Той се отърси от унеса си. — Не, всичко е наред. Погребах и двамата си родители през шестдесет и седма.

— Съжалявам.

„Не го казва само от любезност — помисли си Джарет. — Рени го каза като че ли от сърце.“ Широко отворените й очи бяха разтревожени, а перестите й вежди — деликатно присвити. Устата й — права, със стиснати устни, като че искаше да задържи нещо в себе си. Джарет имаше странното усещане, че тя абсорбира болката му.

— Това беше много отдавна.

Девет години не са дълъг период, но когато Рени осъзна степента, в която Джарет все още чувстваше болката, те заприличаха на вечност. Усмивките, почти непоклатимата му природа, подигравките и закачките му — всичко това бе, за да се държи на разстояние. Тя го проучваше с нов интерес.

— Болест ли беше? — попита тя.

Джарет поклати глава.

— Бяха в Хейс да продават добитък. Тогава градът едва ли можеше да бъде наречен град, а по-скоро пазарище или нещо такова. Имаше много войници заради форта и животновъдите минаваха със стадата си. Парите се завъртаха много свободно и това привличаше хора, които не искат непременно да си ги изработят. Родителите ми са били убити, когато са внасяли парите си в банката.

Беше толкова ужасно, колкото Рени бе очаквала, но въпреки това бе сигурна, че историята не свършваше със смъртта на мистър и мисис Съливан и дори че историята изобщо няма край. Искаше да разбере, но не можеше да зададе точно тези въпроси.

— Разкажете ми за родителите си — каза вместо това тя. Какви хора бяха?

Джарет си сипа още една порция пиле и зелева салата. Беше благодарен за възможността да говори за живота, а не за смъртта на родителите си.

— Баща ми беше емигрант. Пристигнал в Бостън на четиридесет години и започнал лека-полека да се придвижва на запад. Искал е да стигне до Калифорния. Обичаше да отбелязва, че ако не се бил сблъскал с майка ми в Канзас, щял да бъде при Сатър, когато открили златото.

Рени се засмя:

— Не звучи сякаш е съжалявал много за това.

— Не е.

— Споменахте за добитък. С това ли се е занимавало семейството на майка ви?

Той поклати глава, като преглътна.

— Не, тя изобщо не е имала семейство. Била е отгледана в приют за сираци тук, в Ню Йорк, изучили са я в местния колеж, за да стане учителка и да се върне на работа в приюта. Но вместо това тя заминала на запад и преподавала в Сейнт Луис, а по-късно — в Канзас Сити. Татко я срещнал, когато гонела един избягал ученик по улицата. Той сграбчил момчето за врата и го държал, докато майка ми го настигнала. Не знам какво точно се е случило тогава, но, изглежда, момчето е било пуснато, а майка ми — не.

— Това е било любов от пръв поглед.

— Така изглежда.

— Вярвате ли в това? — попита заинтригувано тя.

— Предполагам, да — провлечено каза той, — когато ми се случи.

Рени забеляза, че той каза „когато ми се случи“; тя би казала „ако“ ми се случи.

— И се установили в Салина? — попита тя.

— Най-накрая. Майка ми престанала да преподава. Била принудена. Комисията по образованието казала, че това не е професия за омъжена жена.

Рени направи гримаса. Това отношение бе толкова разпространено, че не си струваше да реагира.

— Но въпреки това, тя ви е учила.

Той кимна.

— Нито ден не съм ходил на училище през живота си. Но докато не започнах да работя в „Експрес“, никога не почувствах липсата му.

Рени не бе изненадана, че той е бил обучаван от майка си, а от това, че е успяла да го научи на всичко от училищната програма. Когато му изнасяше, той се правеше на невъзпитан, но Рени не би била поразена, ако той знаеше наизуст Шекспир.

— Родителите ми бяха партньори — каза той. — Те правеха всичко заедно. Най-напред това беше едно малко търговско предприятие, което се провали за няколко месеца. След това опитаха в селското стопанство, но баща ми мразеше тази работа. Майка ми имаше малко спестявания от учителстването си, които баща ми не й разреши да похарчи. Накрая тя го убеди, че трябва да опитат в животновъдството. И това се хареса и на двамата. А и се справяха добре.

„Той се гордее с наследството си — помисли си тя, — гордее се с ценностите, в които са го възпитали, с етичността, в която е живял, с любовта, никога не поставяна под съмнение.“

— Мислите ли някой ден и вие да се занимавате с животновъдство? — попита тя.

— Мисля по този въпрос от време на време. Начинът, по който той изрече тези думи, подсказа на Рени, че темата е приключена, като че ли бъдещето му не подлежеше на обсъждане. „Какъв ли ще е този човек, който няма мечта?“ — почуди се Рени.

Джарет се нахрани и Рени започна да раздига масата.

— Сложил съм нова ключалка на вратата ти.

Рени осъзна, че в продължение на около половин час тя се бе самозалъгвала с мисълта, че Джарет Съливан не е неин пазач. Те бяха вечеряли заедно, бяха разговаряли и се бяха смели малко. Напрежението бе изчезнало, смълчаванията не бяха мъчителни, общуването бе приятно. Можеха спокойно да бъдат двама души, които възстановяват старо приятелство или току-що запознати, които търсят сходство.

Това е било измама. Тя вече го знаеше. Рени нямаше кого другиго да обвини освен себе си.

— С каква цел? — попита тя.

Джарет се изправи, взе чиниите от треперещите й ръце и ги пренесе до мивката. Започна да отстранява остатъците от храната.

— Не мисля, че би искала и довечера да спиш на пода.

— Не искам. — Тя го последва до мивката. — Но какво общо има между двете неща?

— Опасявам се, че без тази ключалка няма да имай никакъв избор. — Той започна да пълни с вода умивалника. — След лудориите от миналата нощ сигурно не вярваш, че отново ще ти се доверя, нали?

Рени пусна сапунени люспици във водата и бързо ги завъртя с ръка, за да се разтворят и да се появи пяна. Започна да хвърля приборите вътре, като почти улучваше ръцете на Джарет. Усмихна се със сладка неискреност, когато той се опита да се отдръпне.

— Предполагам, че за посещение при сестра ми тази вечер не може и да се говори.

— Това би било едно вярно предположение.

— А да донеса книжата си от офиса?

— Също.

— Да чета в стаята си?

— Разбира се.

— Какво ще кажете, ако се напия?

Той се изсмя:

— Това е нещо, което бих искал да видя.

— Повярвайте ми, мистър Съливан, не бих го направила за ваше забавление.

Джарет взе една кърпа и започна да подсушава чиниите.

Рени никога не бе виждала мъж да помага при миенето на чинии. Мистър Кавано никога не помагаше на жена си. Джей Мак не би го и помислил. Тя се съмняваше, че Холис щеше на знае какво да направи с кухненската кърпа, ако тя замислеше нещо такова. Помощта на Джарет бе в такова противоречие с очакванията й, че гледката, която той представляваше, почти накара Рени да забрави колко бе раздразнена.

— Смятате да ме заключите вътре ли? — попита тя.

— Хммм.

— Ами ако стане пожар?

„Повярвай й, за да ти докара беля на главата“ — помисли си той и каза:

— Няма да има. — Той мушна една чиния в бюфета и взе част от приборите. — Слушай, ако това толкова те тревожи, можеш да легнеш на леглото, а аз ще бъда на пода.

— Да се отнеса така с един гост? — попита тя. — Не искам дори да си го помисля.

Те довършиха остатъка от заниманието си в тишина. Когато приключиха, Джарет се извини и се оттегли в библиотеката, като периодично проверяваше местонахождението на Рени. Рени остана в кухнята и започна да работи на изподрасканата маса — мястото на толкова много нежни закачки със сестрите й, докато растяха. Тя бе разгънала картата на Колорадо пред себе си и плановете на една наклонена магистрална линия от Денвър до Куинс Пойнт. Североизточните железници бавно надрастваха името си, като се придвижваха в нови направления Беше добре да си част от тях и разстройващо, че не можеш да направиш повече за тях.

В десет часа тя затвори книгите си, сгъна картите и извади всички моливи, заблудени и изгубени в косата й. Протегна се и завъртя врата си на триста и шестдесет градуса, защото се бе схванала. Рени си пое няколко пъти дълбоко въздух, успокои нервите си въпреки изгарящото я нетърпение, стана от масата и направи кафе. В десет и двадесет минути тя вече го поднасяше на Джарет.

— Ти няма ли да пиеш? — попита той, като взе чашата, която тя му предложи.

— Разбира се. — Тя вдигна чашата си в насмешлива наздравица, отпи глътка, след това я върна на подноса. — Четете ли? — попита тя, като наблюдаваше как Джарет сръбва от питието си. Рени се наведе и взе книгата, която лежеше до стола му. — Джон Стюарт Мил, „За покорството на жените“. — Тя го погледна особено. — Да не би да е една от любимите ви книги?

Той поклати глава.

— Мислех, че може да е една от твоите. Често е прелиствана.

— Всъщност аз харесвам Мил, харесвам и какво казва за жените; но ако книгата е често прелиствана, то е защото Мери Франсис и Майкъл я знаят наизуст. — Тя отнесе книгата до рафтовете и я мушна на мястото й. — Ето и неговото „Есе за свободата“. Чели ли сте това?

— Няколко пъти.

Рени се отдръпна от стената с книгите.

— Извинете, вие не бяхте свършили с тази книга, нали? Но ми се стори, че сте приключили, когато влязох.

— Да, бях приключил. — Той посочи чашата й на подноса. — Кафето ти изстива. Аз почти изпих своето.

— Искате ли още? Може би трябваше да донеса цялата кана.

— Всичко е наред. Но допий най-напред своето.

Рени седна на стола с висока облегалка срещу него. Тя имаше мили спомени как седи по същия начин с Джей Мак. Той пиеше ирландско кафе, а тя — горещо какао. И двамата имаха мустаци от разбита сметана, Джей Мак говореше за железниците, а тя попиваше всяка дума. Понякога, независимо от най-доброто й желание, тя заспиваше, сгушена в креслото си, а той я отнасяше в леглото.

Джарет хвана празната чаша на Рени точно преди да падне на пода. Той взе чинийката от другата й ръка, сложи внимателно чашката върху нея и ги отмести. Миглите на Рени бяха извити в тъмно ветрило върху бледата й кожа. Изгарящите цветове на косата й бяха укротени от мъжделивата светлина в библиотеката. Без да знае какво се кани да нрави, Джарет плъзна пръсти по слепоочията й и ги зарови в косата й. Тя не помръдна.

— Следващия път, когато сложиш нещо в питието ми, Мери Рене, трябва да внимаваш да не сменя чашите.

Джарет се наведе, провря ръце под неподвижното тяло на Рени и я вдигна към гърдите си. Като се стараеше да не я тръска, той я отнесе до стаята й и я положи в леглото.