Рени

Глава 6

Януари 1877

Джоулин Картрайт мързеливо се изтърколи от леглото. Петите й докоснаха студения дъсчен под.

— Трябва да си купя черга — промърмори тя, свивайки зиморничаво пръстите на краката си. Протегна ръка и взе чорапите, които висяха на дръжката на люлеещия се стол, след това изтича на пръсти до стола под прозореца, седна и започна да ги обува. Погледна през рамо към тялото, проснато на леглото. Нито движението й в стаята, нито звукът на гласа й бяха достатъчни, за да го събудят. Джарет Съливан си отспиваше след двудневно средноинтензивно пиене.

Джоулин плъзна крак в единия от чорапите, след това обу другия и приглади черната копринена повърхност върху стройната линия на прасците си. Прикрепи ги с оловносиви жартиери точно над коленете, след това оправи колана на роклята си и нагласи яката така, че да се вижда горната част на гънката между гърдите й.

— Не че има значение — промърмори тя, хвърляйки недоволен поглед към Джарет. — Той се интересува повече от леглото, отколкото от гърдите ми.

— Буден съм, Джоулин — избоботи уморено Джарет. Главата му клюмна отново. Дневната светлина го бе заслепила при краткия опит да отвори очи и той придърпа възглавницата върху лицето си.

— Не ми изглеждаш твърде буден — каза тя остро. Джоулин се наведе над тоалетката и взе четката за коса. Почука с нея по перваза само за да подразни Джарет и след това я зарови в косата си. Звучното хъркане, което се чуваше откъм леглото бе достатъчно, за да й покаже до каква степен можеше да очаква някакви знаци на внимание тази сутрин. Тя измъкна четката с намерение да го замери с нея, но се отказа. Завивките се бяха смъкнали от гърба на Джарет, оголвайки благородното продължение на гърба му.

Джоулин погледна дълго и внимателно стегнатите му хълбоци. „Може ли една жена да се сърди дълго на мъж с такъв хубав задник?“ Тя пак започна да разчесва кестенявата си коса, с ленива грация този път, и отмести очи от леглото, заглеждайки се през прозореца.

Икоу Фолс не се различаваше особено от повечето градчета на запад. Единствената му пътна артерия, наречена Мейн Стрийт, бе събрала всевъзможни магазини и търговски предприятия от двете си страни. Там имаше бръснарница и бани където всеки златотърсач можеше да се обръсне и да вземе вана за две дванадесетцентови монети. Сапунът струваше десет цента. Магазинът предлагаше разнообразни стоки от бонбони и басма до мотики и златотърсачески карти. Аптекарят държеше бурканчета с лекарства на задната стена на магазина си, но печелеше главно от мехлеми и освежители за коса. И двете козметични средства съдържаха повече алкохол, отколкото чаша уиски в бара на Бендър, както и в този на Болиард. Причината за това бе, че Ник Бендър и Джорджи Болиард никога не сервираха уиски, без да го разредят с чиста изворна вода.

Джоулин се изсмя, когато Джарет се обърна в леглото и тихо изстена. Изглеждаше така, сякаш бе пил уиски, подправено с освежител за коса.

Тя опря гладката си буза върху стъклото на прозореца и откри, че виждаше конюшните чак в края на града. Улицата бе почти празна. В неделя сутрин в Икоу Фолс обикновено бе спокойно. Хората, които посещаваха неделната служба, сега се срещаха в гостната на пансиона на мисис Шепард. Отиваха там всяка неделя, откакто гръм бе ударил и запалил църквата през юли. Фондът за нова църква нарастваше бавно. Не че жителите на Икоу Фолс не бяха загрижени за това да построят новата църква — просто мисис Шепард правеше най-хубавите канелени кифлички в града и ги сервираше след службата, така че никой не бързаше особено да напусне гостната й. Всички бяха забелязали, че негово преподобие свещеникът Джоунс бе започнал леко да напълнява, откакто общуваше с вдовицата Шепард и канелените й кифлички. Тъй като свещеникът бе посетил Джоулин и момичетата преди няколко дни, тя също споделяше мнението на повечето от жителите на Икоу Фолс по този въпрос.

Джоулин се отдръпна от прозореца, усука косата си и я прикрепи на тила с няколко фиби. Погледът й се плъзна по веригата планински върхове на северозапад от Икоу Фолс. Те бяха забулени с тежки облаци, което означаваше, че вятърът носеше след себе си сняг. Набраздената и напукана кал на улицата вече бе започнала да замръзва. Наклонените покриви и украсени фасади на всички магазини до вечерта щяха дай се покрият със сняг.

Движението на пешеходната пътека отсреща привлече вниманието й. Стаята на Джоулин бе на втория етаж на „Бендърс“. Между „Бендърс“, разположен на южната част на улицата, и „Болиардс“ на северната съществуваше приятелско съперничество. Джоулин често намигваше или махваше с ръка на момичетата, които работеха в стаите на горните етажи на „Болиардс“. И защо не? Повече от дузина мъже се падаха на една жена в Икоу Фолс и бизнесът процъфтяваше и в двете заведения. Ето защо Джоулин бе изненадана от това, че Джордж Болиард изхвърляше една жена от бара си навън, на улицата.

Джоулин се изсмя високо, гледайки как жената изтърси гърба на палтото с пясъчен цвят, което носеше, оправи модната си шапка с козина по кантовете, която се бе килнала на главата й, вдигна от земята маншона в тон с шапката и отново влезе в бара. Явно гневът на Болиард не я плашеше ни най-малко.

— Джарет! — извика Джоулин. — Хей, ела тук! Трябва да видиш това. — Докато говореше, тя видя широкото лице на Джордж и още по-широкия му корем, които се движеха напред-назад пред големия прозорец на бара. Обхождаше с широки крачки територията си и даже отдалеч изглеждаше така, сякаш скоро щеше да получи удар. — Джорджи, изглежда, е глътнал огъня на ада!

Джарет измърмори нещо, дръпна завивките до кръста си и бутна възглавницата от лицето си. Реши да отвори едното си око. Това бе мъчително упражнение, но си заслужаваше да види силуета на Джоулин до прозореца Синият копринен халат, който носеше, подчертаваше линиите на тялото й, а черните чорапи бяха като загадъчна сянка върху краката й. Тя се обърна и го погледна. Той забеляза, че очите й имаха точно същия кестеняв оттенък като косата й. Опита се да си спомни случилото се предната вечер, но не успя. Надяваше се, че поне се бе държал добре с нея. Джоулин бе нещо повече от случайна любовница: тя бе приятелка.

— Върни се в леглото, Джоу — измърмори той. — Забрави за Джорджи.

Джоулин махна нетърпеливо.

— Изпускаш най-интересното. Джорджи ще избухне като фойерверк всеки момент.

Дясната ръка на Джарет стисна края на една от възглавниците. Хватката му бе достатъчно силна, за да я хвърли към Джоулин. Тя я улови леко, със смях. Джарет погледна встрани, скривайки моментния си ирационален гняв. Не искаше да нарани Джоулин, но бе хвърлил възглавницата с всичката сила, на която бе способен. Силата му едва бе достигнала за да я изпрати до средата на стаята.

— Гледай ти! — каза Джоулин, прехвърляйки отново вниманието си върху онова, което ставаше на улицата. — Ето и жената отново навън и… след нея и шапката й. Знаеш ли. Джарет, бих искала да имам такава кожена шапка. Точно такива са модерни сега на изток.

— Как би могла да знаеш? — попита Джарет. Той се надигна бавно, усещайки болка във всеки мускул. — Не си била на изток от Денвър от две години насам.

— Често прелиствам модните списания на мисис Дод също както всяка друга жена в Икоу Фолс.

— Извинявай, не помислих за това. — Погледът му се спря на дрехата й. — Гардеробът ти е все така… как да кажа скромен.

Джоулин усети играта на думи.

— Много забавно. — Тя хвърли възглавницата обратно към него, но тя прелетя далеч от целта. Той даже не направи опит да я хване. Долу на пешеходната пътека жената пак оправяше шапката на главата си и оглеждаше улицата, сякаш очакваше да получи помощ отнякъде. И тъй като помощ не идваше, тя отново се отправи към бара.

— Не ми прилича на жена, която има нужда от пари каза Джоулин. — Може пък да е скъпа уличница. Не е чудно, че Джорджи е решил да я изхвърли. Той мрази да плаща на момичетата си повече от пет долара на нощ.

Това напомни на Джарет, че и той трябваше да си плати. Взе дънките си и претърси джобовете. Намери една златна монета от десет долара.

— Трябва да съм имал късмет в играта снощи.

— Освен ако не си започнал с двадесет.

Той замълча.

— Така ли започнах?

— Не. Ти изгуби седлото си, коня и пушката с един удар.

— Господи! — Джарет тръсна глава. Трудно му бе да повярва, че бе способен на такава глупост. — Какво стана? Две или три игри на вятъра!

Без да отмести поглед от улицата, Джоулин повдигна четири пръста.

Съдейки по начина, по който го болеше главата, Джарет бе склонен да й вярва. Остави златната монета на нощното шкафче, освободи се от чаршафа, увит около кръста му, и започна да се облича.

— Знаеш ли, Джарет, рядко се случва каквото и да било в неделя сутрин. Изпускаш нещо, за което хората ще говорят до края на зимата. — Тя се засмя. — За Бога, Джорджи току-що изхвърли маншона й на улицата. Тя обаче не се отказва. Ще трябва да я изхвърли физически, ако иска да се отърве от нея. — Тя се замисли за момент. — Вярваш ли, че Джорджи може да има съпруга, за която никой да не знае?

— Това със сигурност ще ядоса съпругата, за която всички знаят. — Джарет закопча ризата си и я напъха в панталоните, след което прекоси стаята и застана до Джоулин. Босите му крака стъпваха по студения под. — Наистина трябва да си купиш нещо за пода.

Джоулин го погледна кисело.

Джарет седна до нея и започна да обува чорапите си. Когато свърши, се обърна най-после към прозореца. Улицата между двата бара беше празна.

— Действително е много интересно — каза той иронично.

— Имай търпение и почакай малко.

Той запази търпение цели две минути. След като никой не излезе от бара, Джарет се изправи на крака.

— Имаш ли някакви прахове против главоболие? — попита той, разтривайки слепоочията си.

— На тоалетката. Зад парфюмите. Искаш ли да ти ги разбъркам?

— Не, аз ще го направя. Не се безпокой за мен.

— Няма — Джоулин приглади ръкавите на пеньоара си. — Боже мой, тя не се предава! — каза тя с възхищение, виждайки че представлението на улицата започва отново. — Я гледай ти. Един мъж се приближава от конюшните. Трябва да е пристигнал в града с нея. Него също не го познавам. — Джоулин забеляза, че жената махна с ръка на мъжа, за да привлече вниманието му, след което отново влезе в бара.

Джарет изсипа лъжица от лекарството в една чаша и добави вода. След като разтворът беше готов, той остави настрана лъжицата и отиде с чашата до прозореца. Мъжът, които бързаше по дъсчения тротоар, му бе познат.

— Това е Дъфи Сидър. Той има доста голям опит в търсенето на злато по тези места. Виждал съм го да идва в града само за да попълни запасите си. Казваш, че има жена с него?

— По-скоро изглежда, че той е с нея.

Джарет изпи на един дъх съдържанието на чашата. Цялото лице се изкриви.

— Кълна се, че няма да пия повече — каза той.

— Казвал си го и преди.

— Имам предвид това лекарство.

Джоулин се усмихна и хвана ръкава на Джарет, преди той да успее да се отдалечи.

— Тогава защо Дъфи Сидър се влачи след полата на жена?

Джарет не се възпротиви.

— Жената хубава ли е?

— Не мога да я видя под тази кожена яка. Но е скъпа, това е сигурно.

— Тогава сигурно го е наела като водач. Той върши тази работа понякога за хора от града, които търсят златни находища. — Джарет измъкна ръкава си от пръстите на Джоулин. — Отивам долу да видя дали ще мога да накарам Ник да отключи кухнята по-рано от обикновено.

— Ще ти бъде по-лесно да го накараш да отвори бара Тя му хвърли мимолетен поглед. — Няма ли да се обръснеш? Изглеждаш ужасно.

— Не мисля, че Ник го е грижа за това.

Джоулин намери четката си за коса и я подхвърли към него.

— Поне си среши косата.

Ухилен, Джарет прокара няколко пъти четката през разрошената си коса.

— По-добре ли е така?

— Поне няма да изплашиш другите момичета.

Джарет остави четката.

— Яйца? — попита той. — Кафе?

— Какао.

— Бекон?

— Доста.

— Ще приготвя цяло угощение — обеща той.

На долния етаж нямаше и следа от Ник Бендър. Джарет отиде в кухнята в задната част на сградата. Считайки, че бе платил достатъчно на Джоулин, за да има право на малка закуска, той бързо приготви бъркани яйца с бекон. В изпълнения с пара въздух ароматът им се смеси с миризмата на кафе и какао. Джарет напълни две чинии и наля чаша горещо какао за Джоулин. Когато взе канчето с кафе, ръката му изведнъж изтръпна. Едва успя да отскочи, когато канчето се изплъзна от пръстите му. Кафето се разплиска върху печката и по пода. Канчето и капакът издрънчаха шумно, едва заглушавайки яростните псувни на Джарет.

Отмести чиниите встрани, разтърси ръката и рамото си и се опита да си възвърне силата. Почти незабавно изтръпването изчезна и той долови даже пулса на кръвта в палеца. Без да обръща внимание на безпорядъка, който бе направил, Джарет излезе от кухнята и отиде на бара. Намери скритите запаси от хубаво уиски на Ник Бендър и отвори една бутилка.

Джарет винаги беше презирал мъжете, които търсеха утеха в пиенето. Мнението му не се бе променило и след като се бе пропил. Сега той просто считаше себе си за един от онези, които презираше.

Джоулин се показа на стълбите.

— Малко е рано за пиене, не мислиш ли?

Джарет хвана гърлото на бутилката с лявата си ръка. Нямаше смисъл да рискува, когато ставаше дума за уиски.

— Остави ме, Джоулин.

— Мислех, че приготвяш закуска — каза тя.

— Остави ме.

— Не си прави труда да се качваш горе. Вратата ми е заключена за теб. — Тя се завъртя и с разсърден вид се качи отново в стаята си.

Джарет я проследи с поглед и си каза, че това в действителност нямаше значение. Пое още една голяма глътка алкохол, усещайки как тя го изгаря отвътре, преминавайки към стомаха, след което остави бутилката на тезгяха. Въпреки че се бе опитал да се разсъни с уиски или може би точно поради това, той все още не бе в състояние да мисли ясно. Гневът беше като мъгла, забулваща разума му.

Погледна към ръката си и започна да отваря и затваря юмрука си, докато накрая престана да усеща връзката на пръстите с китката, докато започна да гледа на ръката си като че ли тя не му принадлежеше. Точно в този момент той я удари с всичка сила в стената.

Остротата на гнева му бе притъпена от болката. Джарет безстрастно разгледа кървящите кокалчета на пръстите си. Бутна настрана бутилката на Ник и отиде до прозореца. Един поглед към небето му бе достатъчен, за да разбере, че наближава снежна буря. Това вече не го засягаше. Нямаше настроение скоро да напусне Икоу Фолс. Нямаше обява за търсен престъпник, която да го интересуваше. Такава не бе имало от шест седмици. И положението едва ли щеше да се промени. Той нямаше достатъчно пари, за да преживее до пролетта. Според това, което казваше Джоулин, предната вечер той почти се бе лишил от работните си принадлежности.

Горчив смях излезе от устата му, когато погледът му се спря на дясната му ръка. „Не се безпокой за снощи!“ — си каза той. Вече се бе лишил от най-важното оръдие на труда. Седлото, конят му и пушката бяха второстепенни по значение. Не бе чудно, че така лесно ги бе изгубил.

Пътувайки с влака от Ню Йорк до Денвър, той бе спирал в Питсбърг, Чикаго, Сейнт Луис и Канзас Сити и навсякъде бе търсил съвет от местните лекари. След време пиенето бе замъглило в съзнанието му спомена за съжалението, изписано на лицата им, но никога не бе изтрило ефекта от думите им. Никой от тях не бе изразил особена надежда, че дясната му ръка някога ще се възстанови напълно.

Приятелите на Холис бяха успели напълно в намеренията си да му навредят. Той никога вече нямаше да бъде ловецът на глави, който бе някога, слуховете за проблема му бяха плъзнали наоколо. Някой ден престъпник щеше да се изправи пред него и след изстрела му щеше да си отиде необезпокоен. Със суровите си изисквания животът в планинско ранчо вече бе нещо, за което той не можеше и да помисли. Това, че парите му бяха откраднати, едва ли имаше вече значение. Той беше гонил през целия си живот една неосъществима мечта.

Мисълта за отмъщение бе занимавала мозъка му известно време, но това не беше задоволително решение. Джарет не можеше да понесе мисълта, че ще позволи на Банкс да разбере колко успешни са били гангстерските му методи. Отмъщението по самата си същност означаваше да направиш себе си уязвим, давайки на другия да разбере колко много те е засегнал. Джарет отново хвана бутилката, за да притъпи болката си. Бе приел горчивината като постоянен спътник. Това придаваше суров отблясък на тъмносините му очи през повечето време. Когато си помислеше за Рени обаче, горчивината се превръщаше в негова защитна броня.

От всички мечти, с които някога се бе залъгвал, мечтата за Мери Рени бе онази, от която му бе най-трудно да се откаже. Той бе зависим от уискито, което му даваше възможност да притъпи чувствителността на съзнанието си също така, както бе притъпена чувствителността на ръката му. Понякога това дори помагаше.

Джарет пъхна двете си ръце в джоба и леко масажира мускулите на бедрата си. На другия край на улицата вратата на бира на Болиард се разтвори рязко. Дъфи Сидър бе избутан напън от Джорджи. Само след миг той бе последван от женско кожено палто, което удивително приличаше на…

Рени сложи ръце на кръста и погледна уплашения Дъфи Сидър.

— Ти искаш да го оставиш да му се размине след всичко това, нали?

Дъфи се облегна на външната стена на заведението и извади клечка за зъби от джоба си. Яката от овча кожа скривате по-голямата част от лицето му, но нащърбената му усмивка все пак се виждаше. Клечката се вместваше отлично в пролуката между зъбите.

— Чухте, какво каза той, мис. Каза го вече няколко пъти и това е истина. Той не ви иска при себе си и това е факт. Няма значение колко свободни стаи има. Те всички са за работещи момичета, а вие май нямахте точно това предвид, като дойдохте тук.

Рени погледна към водача си.

— Мисля, че каза, че ще намерим Джарет Съливан в Икоу Фолс. Затова съм тук.

— А Джорджи ви каза, че не го е виждал от два дни. Най-вероятно Съливан преследва някого по хълмовете.

Хълмовете, към които сочеше Дъфи Сидър, изглеждаха като най-непристъпната скална крепост, която Рени някога бе виждала.

— Тогава нека го потърсим там.

— Само това остава, по дяволите! — каза той колкото може по-любезно, въртейки клечката в устата си.

Рени стъпи встрани от пътеката, за да вдигне от земята захвърления си маншон. Парченца замръзнала кал бяха полепнали върху кожата. Тя ги отстрани и пъхна измръзналите си ръце в топлата му вътрешност.

— Слушайте, мистър Сидър — каза тя търпеливо. — Наех ви, защото ми казаха, че ако искам да намеря мистър Съливан вие сте човекът, който може да ми помогне. Добре, ние сме вече в Икоу Фолс и аз не желая да приема, че това е било напразно. След като в пансиона на мисис Шепард няма свободни стаи, а мистър Болиард не желае да ми даде стая, значи трябва да опитам в „Бендърс“.

— Мис — каза учтиво Дъфи, отмествайки се от стената Той извади клечката от устата си и заговори бавно, като че говореше на дете: — „Болиардс“ е заведение с няколко работещи момичета, които го съживяват. „Бендърс“ пък е главно за работещи момичета, които продават по малко алкохол между другото. — Бръчките в ъглите на очите му станаха по дълбоки, докато гледаше към Рени. — Разбирате ли какво искам да кажа, мис?

— Че „Бендърс“ е бордей.

Дъфи леко се засмя и сложи ръка на устата си, за да прикрие дупките в нея.

— Нещо такова исках да кажа, мис.

— Разбирам.

— Ник Бендър едва ли ще прояви по-голямо желание от Джордж Болиард да ви приеме.

— Е — каза Рени след кратко мълчание, — няма да съм сигурна, преди да опитам.

Дъфи се опита да възрази, но вниманието му бе привлечено от нещо зад гърба на Рени. Вратите на бара на Бендър се бяха разтворили и един мъж излезе оттам и тръгна по пешеходната пътека към тях. Дъфи Сидър леко подсвирна.

— Проклет да съм! Мис, вие май сте родена под щастлива звезда!

Проследявайки погледа на Дъфи, Рени се обърна. Усети как стомахът й се свива от смесица на облекчение и страх. Първият етап на пътуването й бе завършил. Тя бе намерила Джарет Съливан.

Той продължи да върви към нея и спря, когато ги деляха само шест инча.

— Не мога да си представя какво ви води в Икоу Фолс — Каза той недружелюбно. — Наближава буря. — Студените му сини очи се отместиха от нея. — Това се отнася и за теб, Дъфи. Не те съветвам да оставаш тук с тази кучка.

Рени гледаше с отворена уста след Джарет, докато той се връщаше обратно в заведението на Бендър. Някакво движение на един от прозорците на втория етаж привлече погледа й. Тя погледна нагоре и видя жена, която се мъчеше да отвори прозореца.

Джоулин ругаеше ядосано тракащите крила, които не помръдваха. Знаеше, че е привлякла вниманието на жената, и не искаше да го изгуби. Неочаквано прозорецът се отвори с трясък. Двете крила литнаха рязко встрани, пропускайки порив на северен вятър в лицето на Джоулин. Тя наведе глава напън.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, мис? — извика тя.

Изпод малкия навес над входната врата се чу гласът на Джарет.

— Не се намесвай в това, Джоулин — извика той. Това бе достатъчно, за да засили убеждението й, че трябва да се намеси. Сега, когато се вглеждаше отново в лицето на жената, която стоеше пред заведението на Болиард, то не й изглеждаше съвсем непознато. Бе виждала снимката й два пъти: веднъж, когато Джарет й бе казал да потърси няколко долара на дъното на куфара му, и още веднъж, когато го бе изненадала, докато изучаваше снимката посред нощ. Не пожела да й каже коя бе тази жена и откъде бе взел снимката й, но мрачният и горчив израз на лицето му я бяха накарали да изпита съжаление както към нея, така и към него.

Сега тя наистина бе заинтригувана.

— Не се безпокой, Джарет! — Тя отново извика към Рени: — Мога ли да направя нещо за вас?

Рени вдигна ръка над очите си, за да ги защити от особения блясък на сивото небе над сградите.

— Мистър Съливан казва, че скоро ще има буря — извика тя в отговор. — Не мога да намеря стая под наем нито при мисис Шепард, нито при мистър Болиард. Може би във вашето учреждение ще се намери нещо?

На Джоулин й бе доста забавно да чуе някой да нарича публичния дом учреждение. Тя се усмихна широко.

— Сигурно ще се намери стая тук. Ако не, можете да останете в моята.

Джарет отстъпи назад на улицата, така че да може да вижда Джоулин.

— Това не е никак забавно, Джоу. Тя не ти трябва тук.

— Това не те засяга.

— Наистина не ме засяга, по дяволите! — той хвърли през рамо нетърпелив поглед към Рени. — Ник няма да те остави в заведението си.

Рени отново извика към Джоулин:

— Той казва, че някой на име Ник няма да ми разреши да остана.

Джоулин само махна ръка при споменаването на Ник.

— Оставете на мен да се погрижа за Ник. Имате ли багаж? Куфари, вързопи?

— Няколко неща в конюшнята. — Тя се обърна към Дъфи — Ще се погрижиш за тях, нали?

Дъфи се усмихна, отново въртейки клечката в зъбите си.

— Ще се радвам, мис. Ще ми отнеме само няколко минути.

Дъфи кимна с глава и тръгна. Рени се отправи към вратата на заведението. Когато Джарет й прегради пътя, тя се опита да го заобиколи. Когато той отново застана пред нея, тя вдигна предизвикателно глава.

— Оставете ме да мина, мистър Съливан.

— Не.

В изумрудените й очи проблеснаха гневни светкавици.

— Вие ли притежавате тази улица?

— Не.

— Тогава нямате право да ме спирате.

— Това е бордей, Рени.

— Зная какво е — каза тя. Вятърът развя полите на роклята й, разроши козината на шапката й и извика прилив на гневен пурпурен цвят върху бузите й. — Ако това не ви спира да посещавате мястото, не би трябвало да безпокои и мен. Честно казано, аз съм уморена до смърт. Идвам от Денвър и преминах през една от най-трудните местности, които съм виждала. Прекарах три нощи на открито, като спях от подветрената страна на кучето на Дъфи, за да се стопля. Не отивам никъде другаде, освен в заведението на Бендър. Дали ще трябва да ви заобиколя, или да мина през вас, мистър Съливан, ми е все едно. Аз отивам там.

От прозореца на втория етаж се чу ръкопляскането на Джоулин.

— Добре казано, добре казано!

Това привлече вниманието на Джарет достатъчно дълго, за да може Рени да се промъкне покрай него. Той посегна да я хване, но погледът му попадна на разкървавените кокалчета на ръката му и той я дръпна назад. Така или иначе, не можеше да я задържа вечно.

Рени почувства огромно облекчение, когато влезе отново на топло. Пристъпи от крак на крак, опитвайки се да зарови лице в маншона.

— Налей й едно питие, Джарет — извика Джоулин от върха на стълбите. — Знаеш къде Ник държи запасите си. Ще бъда долу след малко.

— Искаш ли уиски? — попита мрачно Джарет.

Рени вдигна лице от маншона.

— Не, но бих изпила едно шери.

Той се ухили.

— Не вярвам да намериш шери в радиус от осемдесет мили наоколо.

Тя примигна, стресната от тона му, и каза с възможно най-кротък глас:

— Тогава бих пийнала малко уиски.

Рени се огледа, докато Джарет се занимаваше зад тезгяха. Освен рубенсовите форми на полуоблечената жена на картината, окачена над тезгяха, нищо друго като че ли не отличаваше „Бендърс“ от „Болиардс“, поне доколкото можеше да види Рени. Салонът бе слабо осветен и обзаведен само с най-необходимото. Релсата около тезгяха, на която клиентите слагаха краката си, сядайки на високите столове, мътно отразяваше светлината на газените лампи. Половин дузина кръгли маси и три пъти повече столове заемаха по-голямата част от издраскания дървен под. Извитата стълба бе тясна и стръмна, а зад перилата на втория етаж се виждаха вратите на четири стаи и коридор, който водеше към останалите.

Рени взе чашата, която Джарет плъзна по тезгяха към нея.

— Много е спокойно тук — каза тя.

— Неделя е. Никой не става рано в неделя сутринта, освен ако не иска да присъства на службата.

— А-а — каза тя, започвайки да разбира. — Събират се у мисис Шепард, нали?

Джарет кимна.

Джоулин леко изприпка надолу по стълбите. Бронзовият цвят на брокатената й рокля приятно се съчетаваше с цвета на очите и косата й. Тя протегна сърдечно ръка към Рени и погледна към Джарет в очакване да ги представи една на друга.

— Джоулин Картрайт, това е мис Мери Рени Денъхи. Джарет спря и се обърна към Рени: — Или може би това вече мисис Холис Банкс?

Подигравката в гласа му я накара да вземе решение Джарет нямаше нужда — и не заслужаваше — да знае всичко.

— Наричай ме просто Рени — каза тя на Джоулин.

Джоулин пусна ръката на Рени.

— А ти ме наричай Джоулин или Джоу. Няма смисъл да се държим официално тук, особено след като ще останеш за известно време с нас.

— Тя няма да остане тук — каза отново Джарет.

Нито една от жените не погледна към него. Дъфи Сидър вмъкна в помещението големия куфар на Рени и довлече вързопа с другия й багаж.

— Къде искате да оставя това?

— Има една стая в края на коридора, която е свободна — отговори Джоулин. — Третата врата вляво. Джарет, защо не му помогнеш?

И двете вежди на Джарет се вдигнаха нагоре.

— Да, по дяволите! — каза той и тръгна към кухнята.

Джоулин видя погледа, с който Рени проследи Джарет. Изразът на отчаяние в очите на по-младата жена трудно можеше да бъде сбъркан с нещо друго. Тя потупа ръката на Рени.

— Не се безпокой — каза тя мило. След това се обърна към Дъфи, който още пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — На горния етаж.

Измърморвайки нещо нечленоразделно, Дъфи нарами чувала и повдигна куфара.

— И на мен ще ми дойдат добре няколко глътки — каза той, докато минаваше покрай жените на бара.

— Ще ги имаш, когато се върнеш — му каза Джоулин. Тя извади една бутилка иззад тезгяха и я постави отгоре заедно с чиста чаша. — Това е за него. Защо не отидем в кухнята? Закусвала ли си?

Като че ли в отговор, стомахът на Рени издаде къркорещ звук.

Джоулин се разсмя.

— Предполагам, че това е отговорът на въпроса ми. Хайде. Оттук.

Джарет вдигна глава, когато двете жени влязоха в кухнята. Изразът на лицето му бе едновременно мрачен и отблъскващ, следите от разлятото кафе бяха изчистени, на котлона вреше ново кафе.

— Явно човек не може да бъде оставен на мира тук.

— Не му обръщай внимание — каза Джоулин на Рени. — Седни, аз ще направя закуска. Какво ще кажеш за яйца и бекон?

Рени седна срещу Джарет.

— Това ще бъде чудесно.

— Казваш това, защото още не си опитала. Джоулин не е мисис Кавано — отбеляза Джарет.

Джоулин забеляза следите от опита на Джарет да направи закуска.

— Ти също не си по-добър — каза тя, посочвайки към останките в умивалника. Тя сложи престилка и започна да приготвя закуската. — Коя е мисис Кавано?

— Нашата готвачка — каза Рени. — Тя ви изпраща много поздрави, мистър Съливан.

— Твърде дълъг път си изминала, за да ми предадеш поздравите й — каза Джарет. Той стана и си наля чаша кафе. Седна срещу нея, без да предложи кафе нито на Рени, нито на Джоулин. — Мога ли да се надявам, че ще тръгнеш незабавно, за да й предадеш моите най-добри пожелания в отговор?

— Не смятам скоро да напусна Колорадо — каза Рени.

Джарет погледна към кафето си, усмихвайки се иронично.

Рени отвори уста, за да каже нещо, но видя, че зад гърба му Джоулин и правеше знаци да мълчи. Рени се учуди сама на себе си, че прие мълчаливия съвет на другата жена. Джоулин счупи три яйца над тигана.

— Изглежда, ще имаме бъркани яйца — каза тя, усмихвайки се през рамо към Рени. — Още ли ти е студено?

Рени забеляза, че не бе свалила палтото и шапката си. Бързо ги съблече и ги сложи на незаетия стол. Носеше вишневочервена вълнена рокля с черен кант на яката и подгъва. Ръкавите й бяха дълги и високата яка скриваше шията й. Не носеше украшения освен две малки черни обици на ушите. Приглаждайки предницата на роклята си, Рени отиде до печката и наля кафе за себе си и Джоулин. Тя усещаше погледа на Джарет, който я следваше, сякаш пробивайки дупка в гърба й. Ръцете й се разтрепериха.

— Млякото е в килера отзад — каза Джоулин.

Рени взе порцелановата кана и добави малко мляко към кафето си. Въпреки че Джоулин се стараеше да поддържа разговора, напрегнатото мълчание между Рени и Джарет бе очевидно.

Джоулин сложи чиния пред Рени и насипа от яйцата и бекона. Бърканите яйца бяха сухи и беконът бе почернял по края, но Рени не каза нищо.

— Благодаря ти. Много любезно от твоя страна.

Гледайки към изгореното ядене, Джарет се усмихна подигравателно.

— Удоволствието е мое — каза Джоулин. — Нямаше да получиш това при мисис Шепард.

— Това е факт — каза Джарет сухо.

Без да обръща внимание на Джарет, Рени заговори на Джоулин, която седна до нея:

— Не получих никаква помощ от мисис Шепард. Когато видях колко много хора се бяха събрали в гостната й, реших, че всички стаи са заети, но сега разбирам, че това е бил заради службата. Може би тя все пак има свободни стаи.

— Сигурна съм, че има — каза Джоулин. — Но ти пътуваш сама и…

— Мистър Сидър е с мен.

Джоулин се усмихна тактично.

— Мисля, че в очите на вдовицата не си изглеждала достатъчно порядъчна. Тя е видяла модерните ти дрехи и веднага си е направила заключение. Вероятно затова те е насочила към Джордж.

— Тя си е помислила, че съм…

— Проститутка — намеси се Джарет.

Рени бе ужасена от думите му — не заради себе си, а заради Джоулин. Тъмните й изумрудени очи се присвиха, впервайки се в Джарет.

— О, скъпа — каза Джоулин. — Не се обиждай заради мене. Парите на Джарет още са на нощното ми шкафче, доказвайки какво представлявам. — Тя кимна с глава към Джарет. — Както и какво представлява той.

Яркочервен цвят заля изпитите черти на Джарет. Столът под него изстърга по пода, докато го отместваше, за да стане. Отиде до печката, за да си налее още кафе, навеждайки се над дъската за рязане на месо.

Разкритието, че Джарет бе споделил леглото на Джоулин, накара Рени да напрегне всичките си сили, за да изглежда спокойна. Безпокоеше я фактът, че това въобще я безпокоеше.

Рени бе очаквала това, когато реши да тръгне на запад. Не че бе променила решението си по отношение на него — тя не би могла да го промени, но все пак собствената й реакция я изненада.

— След като мисис Шепард не пожела да ме приеме — каза тя на Джоулин, — тогава защо мистър Шепард ме изхвърли?

— Той може да познае една лейди още щом като я види.

Рени не отмести поглед от Джоулин.

— Аз също — каза тя меко.

Сега бе ред на Джоулин да се изчерви. Тя наведе глава и започна да яде.

Джарет спря студения си дистанциран син поглед върху Рени.

— Мисля, че е време да ми кажеш защо си тук — каза той. — Не мога да си представя, че може да си се отклонила от пътя с водач като Дъфи.

— Дойдох, за да те намеря — каза тя спокойно.

— Намери ме. Сега кажи за какво ти трябвам.

„Той е същият и все пак не съвсем същият като преди“ — си помисли Рени. Сапфирените му очи, чийто поглед я бе поразил преди, сега изглеждаха толкова далечни и в тях нямаше и следа от добро настроение. Правилният му нос, слънчевите искрици в ъгълчетата на очите му и дългите тъмни мигли бяха познати черти на лице, което изглеждаше странно непознато сега. Той бе отслабнал — виждаше се по начина, по който ризата му падаше свободно върху раменете, както и от колана му, който бе стегнат повече от преди, от изпития вид на лицето му, покрито с еднодневна брада. Говореше рязко, без предишното закачливо провлачване на думите, което свидетелстваше за това, че изпитва някакво особено удоволствие от момента. Тя си спомни, че преди често използваше сарказъм, за да подсили аргументите си, но забеляза, че не това бе намерението му сега.

Джарет Съливан бе просто неприятен.

Рени остави вилицата си. Пръстите й стиснаха чашата с кафе.

— Мислех, че веднага ще разбереш защо съм тук — каза тя. Не си ли чул нищо за това, което се случи с баща ми?

Веждите му се сбърчиха неискрено.

— Новините бавно достигат по тези места.

— Не чак толкова бавно — каза Джоулин, хвърляйки многозначителен поглед към Джарет. — Човек, който прекарва повечето от времето си, загледан в дъното на чашата, последен научава всичко.

— Млъкни, Джоу — каза той.

Джоулин не обърна внимание на заповедта му.

— Какво е станало с баща ти, Рени?

— Изчезна.

Джарет се върна към масата и седна.

— Какво искаш да кажеш с това, че е изчезнал? Как може мъж като Джей Мак да отиде някъде, където да не може да бъде намерен?

Джоулин леко подсвирна.

— Джон Макензи Уърт ли ти е баща?

Рени кимна.

— Познаваше ли го?

— Нима има някой, който да не го познава? — попита Джоулин. — Той беше известен като президента Грант.

Джарет изви брада към Джоулин.

— Защо говориш за него в минало време? — попита той.

— Защото е мъртъв. — Тя погледна към Рени. — Извинявай Рени, но така пишеше във всички вестници, които се получават в Икоу Фолс. Новината бе на първа страница на „Роки Маунтейнс Нюз“. Беше голяма сензация.

— Знам — каза Рени. — Сестра ми Майкъл написа това.

Челото на Джоулин се набразди, когато повдигна вежди.

— Нищо не разбирам сега — каза тя.

— Точно така — каза Джарет. — Рени, какво искаш да кажеш с всичко това? Мъртъв ли е Джей Мак, или не е мъртъв?

Рени наведе очи и погледна към ръцете си. Пръстите и бяха побелели от напрежението, с което стискаше чашата.

— Зависи на кого ще повярвате — каза тя тихо. — Майкъл счита, че е мъртъв. Тя не иска да е мъртъв, но не може да повярва в обратното. Итън предполага, че Джей Мак едва ли би могъл да оживее след катастрофата. Мери Франсис го прие. Също и Скай и Меги. Мама е в траур, но тя все още не вярва, че това е истина. Заради нея дойдох тук. — Тя спря за момент, след това продължи с едва доловим глас. — Също и заради мене. И двете искаме да знаем какво е станало.

Джарет погледна към Джоулин за пояснения.

— Какво пишеха вестниците?

— Джей Мак е бил във влака, който катастрофира близо до Айрън Бридж преди няколко седмици.

— Шест седмици — каза Рени. — Това стана преди шест седмици. — Тя вдигна очи към Джарет. — Не знаеше ли това?

Той тръсна глава.

— Не съм чул нищо. Не и за катастрофата. Още повече пък за Джей Мак.

Кафявите очи на Джоулин се стрелкаха от единия към другия.

— Шестдесет души загинаха в катастрофата — каза тя, — целият обслужващ персонал, с изключение на един от кондукторите, доколкото си спомням. Влакът е дерайлирал при завоя на някакво място, което се наричаше…

— Джъглър Джъмп — казаха едновременно Рени и Джарет.

— Познавам това място — каза Джарет в отговор на въпросителния поглед на Рени. — Завоят е опасен и няма друго място, от което влакът би могъл да падне. Съжалявам, Рени.

Той, изглежда, говореше искрено и го каза така, като че ли Джей Мак наистина бе мъртъв. Рени тръсна глава.

— Тялото му не беше намерено — каза тя. — Итън тръгна за Денвър, за да ръководи търсенето, и не можа да намери тялото на баща ми. Всички други бяха открити, с изключение на Джей Мак.

— Може би има причина за това — каза Джоулин. — Тези места са диви, Рени, и всичко може да се очаква.

— Деверът ми каза същото — отговори Рени.

Джарет заговори с рязък тон. Не искаше да й спестява мъката, защото трябваше да я накара да се опомни и да погледне истината в лицето.

— Трябваше да послушаш Итън. Той познава тези места. Не е…

— Той каза, че ги познавате по-добре от него. — В гласа й се чувстваше предизвикателство. Тя не бе изминала целия този път, за да се откаже сега толкова лесно. — Когато писах на Итън и Майкъл за намеренията си, Итън ме посъветва, че вие сте човекът, когото трябва да намеря.

— И сега, когато ме намери, какво ще правиш?

— Искам да ви наема, мистър Съливан. Искам да ме заведете до пролома Джъглър и да ми помогнете да намеря баща си.

Джоулин погледна Джарет внимателно. Сякаш съжаляваше, че бе оставил бутилката си на тезгяха в бара. Тя не се изненада от отговора му.

— Не се наемам — каза той кратко.

— Но…

Джарет стана от масата.

— Забравете за това, мис Денъхи. Предложението ви не ме интересува. — Той излезе от кухнята, преди тя да успее да каже дума.

Джоулин въздъхна и погледна с любопитство към Рени.

— Наистина ли мислеше, че той ще ти помогне?

Рени отмести чинията си.

— Мислех, че ще вземе парите. Преди го направи.

— Изглежда, че този път не иска. Виж какво, мила, той навярно просто се опитва да ти спести парите и разочарованието.

— Него не го е грижа особено за разочарованието ми.

— Не го е чак толкова грижа и за парите.

Рени не бе готова да повярва на това. Джарет Съливан бе ловец на глави. Ако това не означаваше интерес към парите, Рени не можеше да си представи какво друго би означавало. Той бе приел десет хиляди долара от Джей Мак, за да се намеси в живота й. Не просто се интересуваше от пари — той беше алчен. Тя си помисли, че грешката й може би се състои в това, че не бе споменала сумата, която бе готова да плати.

— Къде отиде? — попита тя.

Джоулин сви рамене.

— Не знам точно. Може би на горния етаж. Или обратно в бараката си. Има малка дървена къща в края на града. Спечели я при една игра на покер преди няколко месеца. Тя поклати глава, като че ли можеше да прочете мислите на Рени. — Не те съветвам да тръгнеш след него сега. В момента го боли глава и иска да бъде сам. Остави го малко да помисли над предложението ти.

— Нямам време да го оставя да мисли — каза Рени. — Ти самата каза, че скоро ще има снежна буря. Малкото останали следи от баща ми могат да бъде затрупани, ако не тръгна да го търся сега. — Без да се вслуша в съвета на Джоулин, Рени грабна палтото си и изтича след Джарет.

Дъфи Сидър беше единственият посетител на бара. Още щом видя Рени да излиза от кухнята, той разбра кого търсеше тя, затова вдигна чашата си с уиски и посочи към улицата.

Рени наметна палтото си по пътя към вратата. Видя Джарет, който вървеше към конюшнята, и го извика. Той не я чу или се направи, че не я чува. Рени вдигна полите на роклята си и се затича след него. Успя да го настигне пред магазина на Хендерсън.

Протегна ръка и го хвана за ръкава.

— Мистър Съливан! Моля ви, бъдете така добър да спрете когато ви говоря!

Той наистина спря. Направи го така внезапно, че Рени почти се сблъска с него. Не се опита да я подкрепи, когато тя едва не падна в калта.

— Какво искаш от мен? — попита той с леден тон и неприкрито нетърпение.

— Аз се отклоних от пътя си, за да ви намеря — каза тя. — Можете поне да ме изслушате. Готова съм да ви предложа петдесет процента повече, за да намерите баща ми, отколкото той ви предложи, за да попречите на сватбата ми!

— Петнадесет хиляди долара?

— Точно така. — Беше ли привлякла вниманието му?

— Вървете си в къщи, мис Денъхи.

Рени залитна, като че ли я беше ударил. Можеше да каже със същия ефект „върви по дяволите“. Беше казано със същата учтивост.

— Ще стигна до пролома Джъглър — каза тя. — С вас или без вас, ще открия какво се е случило с баща ми.

— Без мен — той започна да се отдалечава.

— Двадесет хиляди долара!

Този път той го каза:

— Върви по дяволите!

Рени не се опита да го последва. Изчака, докато той изчезна в конюшнята, след което се върна в „Бендърс“. Джоулин я чакаше.

— Успя ли да го убедиш да промени решението си?

Рени поклати глава.

— Ти беше права — каза тя и се огледа. — Къде е мистър Сидър?

— Под масата.

— Прекалено много уиски?

— Виж сама. Той е под масата.

Погледът на Рени се плъзна от мястото, което бе заемал Сидър, към пода под масата. Водачът й лежеше по гръб със затворени очи, празна бутилка от уиски лежеше до него. Гърдите му се вдигаха нагоре при всяко похъркване.

— Предполагам, че от него също не мога да очаквам помощ — каза тя отвратена.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом мистър Съливан не желае да ми помогне, ще трябва да намеря някой друг.

— Този следобед няма да намериш никого. Няма чак толкова много луди в Икоу Фолс. Даже и в цяло Колорадо. Никой няма да тръгне при бурята, която се задава.

Рени свали палтото си и го преметна през ръка.

— Какво да правя тогава, Джоулин?

Тя сви рамене.

— Това, което повечето хора правят при тези обстоятелства — ще чакаш.

Търпението не бе едно от най-добрите й качества, но тя не сподели това с Джоулин.

— Може ли да ми покажеш стаята ми? — попита тя.

— Разбира се. По това време всички вече ще започнат да стават. Време е да се скриеш в стаята си.

Стаята, която Джоулин й показа, бе по-малка от гардеробната й вкъщи, но това нямаше значение. Имаше легло и това бе достатъчно. Когато Джоулин излезе, за да потърси Ник Бендър и да му каже за новата наемателка, Рени извади някои тоалетни принадлежности и ги сложи в чекмеджето на скрина. Навеждайки пукнатото огледало под ъгъл, които й бе най-удобен, тя извади фибите от косата си и я разреса. Когато в очите й започнаха да напират сълзи, реши, че навярно е от това, че четката я скубеше твърде много. Някой в дълбините на съзнанието й намекваше, че това не е вярно, но предпочиташе да не го формулира в ясна мисъл.

Рени свали роклята и обувките си и легна на леглото. Матракът беше мек и провиснал в средата. Под юргана беше топло. Тя се обърна на една страна и погледна през прозореца. Погледът и се замъгли отново, когато видя първите снежинки, които падаха навън. За пръв път от шест седмици потъна в сън с мисълта за някой друг, а не баща й.

Снегът валя два дни непрекъснато. Рени никога не бе виждала нищо подобно. През по-голямата част от времето си нямаше друго занимание, освен да наблюдава снежинките през прозореца и да изучава разнообразните им прищевки. Идваха на вълни, носени от вятъра, описваха кръгове и спирали и покриваха планинските върхове, боровете и Икоу Фолс. Едно въженце бе опънато от задната част на заведението до тоалетната, за да могат наемателите и клиентите да не се загубят, призовани от природата си. Златотърсачите внасяха големи буци сняг в помещението, от ботушите им се образуваха локви и снегът хвърчеше на всички страни, когато изтърсваха палтата си.

„Бендърс“ бе пълен почти непрекъснато. Златотърсачите на които бе трудно да достигнат до парцелите си, не изпитваха трудности да си пробият път до бара. В течение на два дни Рени следваше съветите на Джоулин и избягваше да се показва в шумния салон долу. Но третия ден сутринта това вече й омръзна. Слезе в салона, за да избегне скуката, и откри средство да напусне Икоу Фолс. В Ню Йорк даже не би погледнала типове като Кларънс Вестри и Том Брайтън. Но това бе Колорадо. Рени не само им обърна внимание. Тя ги нае. В ранния следобед тя и водачите й потеглиха към пролома Джъглър.

— Защо не дойде по-рано? — попита Джарет, слагайки ремъка на пушката си. Той го затегна здраво, закопчавайки кобура към крака си, и подхвърли на Джоулин чантата, която се закопчаваше към седлото.

— Направи нещо полезно! В онзи бюфет има няколко консерви. В килера ще намериш пастърма. Аз ще приготвя дрехи и завивки.

Джоулин без малко да запрати чантата срещу него. Тя не го направи, защото се безпокоеше за Рени.

— Нямаш право да ми говориш така — каза тя остро. След това отиде в кухнята в дъното на бараката, докато той се качваше на горния етаж. — Дойдох колкото може по-бързо. Изминах цели две мили, затъвайки в преспи до пояс.

Джарет се изсмя на преувеличението.

— Не трябваше да я оставяш да тръгне, ти… — продължението остана неизречено.

— Нямах особена възможност да я спра. Тя дойде тук, за да потърси помощ от теб, а не от мен, нали така? Ако знаех за намеренията й, мислиш ли, че нямаше да се опитам да я спра? Предупредих я, че никой в Икоу Фолс няма да бъде толкова глупав, че да тръгне в това време. Не помислих, че трябва да й кажа за разбойници като Том и Кларънс.

— Надявам се, че приготвяш багажа ми — извика той от горния етаж, докато прибираше дрехите и одеялата.

— Бързам колкото мога. Искаш ли брашно? Захар?

— Всичко. Там някъде има още една чанта. Напълни и нея! Ще тръгна с два коня. Ще взема моя Зил и един от конете на Дъфи. Той не си е тръгнал още от града, нали?

— Не, но не съм сигурна, че ще поиска да ти отстъпи един от конете си.

— Няма да има голям избор. — Джарет слезе по стълбите с дрехите и одеялата, навити на руло. Хвърли всичко на квадратната маса в кухнята и отиде за карабината си и амуниции.

— Докъде смяташ, че ще стигнат с нея? — попита Джоулин.

Джарет не желаеше да разсъждава по този въпрос. Добави патроните към багажа, който приготвяше Джоулин, без да отговори на въпроса й.

Джоулин потръпна, когато видя израза на лицето на Джарет. Том Брайтън и Кларънс Вестри едва ли изгаряха от амбицията да пътуват твърде дълго с Рени като камък около шията им. Джарет трябваше да е наясно с това. Щяха да я ограбят при първа възможност. Другото, което можеха да направят с нея, караше очите на Джарет да изглеждат по-студени от всичко, което Джоулин бе срещнала по пътя към бараката в този леден зимен ден.