Щети

16.

Началникът на отдел „Убийства“, както беше негов стар обичай, вдигна слушалката на телефона си още след първото позвъняване.

— Глицки. Слушам!

— Лейтенант, Майкъл Дърбин е на телефона.

Глицки не отговори веднага.

— Как сте, как се оправяте? — попита той.

— За да сме честни, последните дни никак не ни е лесно.

— Сигурен съм, че не е — отговори Глицки. Позвъняването на Дърбин му дойде изненадващо и той побутна с нокът една бабунка на бюрото си.

— Лейтенант?

— Тук съм. Слушам ви.

— Не сме говорили много, когато дойдохте у нас в събота, но през уикенда се досетих, че има нещо, което може би трябва да знаете. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че ви чувствам като човек, на когото бих могъл да имам доверие. След делото на Роу ми се стори, че сме някак си близки и се разбираме…

Глицки обмисли добре отговора си.

— Пихме кафе два-три пъти след това, да, спомням си.

— И аз, лейтенант. Даже, доколкото си спомням, тогава предпочитахте чая.

— Точно така. Все още пия чай.

— Е, реших, че тогава между нас се изгради известна близост, а и двамата бяхме на барикадите под огъня на семейство Къртли. Мислех си, защо да не се видим тези дни за неформален разговор, както направихме тогава.

— По повод случая с жена ви ли? — попита Глицки, придърпвайки жълтия си детективски бележник.

— В известен смисъл да. Тогава добих впечатлението… Може би трябваше да го спомена още тогава, но ми се стори, че ме възприемате като заподозрян.

Мисълта, че Майкъл Дърбин може да бъде сериозен заподозрян изобщо не беше минавала през ума на Глицки. За миг той се почувства удовлетворен, че другите също възприемат тази мнима безпристрастност, която се беше опитал да внуши на околните при разследването. Но той не искаше да довери нито това, нито каквото и да било друго на мъжа, с когото говореше.

— Господин Дърбин — каза той. — Току-що започнах разследването по случая. Имам неограничен брой възможни заподозрени по случая.

— Чакайте… Не може да причислявате и мен към тази група, защото не съм в нея. Че как бих могъл да бъда заподозрян, лейтенант? Знаете, че нямам нищо общо…

— Откъде да знам това?

— Защото знаехте какъв човек съм още след делото преди десет години и оттогава не съм се променил. Знаете, че не съм убиец. Не мога да убия и муха. Не съм убивал жена си и не съм палил никакви пожари.

— Дори не знаем дали жена ви е загинала преди или след пожара, господин Дърбин. Надяваме се скоро да имаме резултати от аутопсията и лабораторния анализ и тогава ще имаме по-добра представа с какво си имаме работа.

— Окей. Разбирам. Но каквото и да се случи по-нататък, жена ми е мъртва и няма смисъл да си губите времето да разследвате и мен. Особено като имам предвид това, за което се досетих този уикенд. Вие и аз, лейтенант, вече се досещаме кой го е извършил.

— Така ли?

— Стига, лейтенант. Помислете.

— Това и правя от два дена насам.

— И Роу Къртли не ви е минал през ума?

Глицки не отговори.

Дърбин помълча известно време, след което продължи:

— Разбирам. Може би не е най-очевидното нещо на света. Признавам, че не ми мина през ума до вчера. Може би бях объркан, защото ме притеснихте с въпросите си…

— Каква причина би имал Роу да убива жена ви?

— Искал е да ми го върне. Също както и с онази жена, свидетелката по предишното дело…

— Така е. Но тя е щяла да даде показания съвсем скоро. Била е съвсем реална заплаха за него. Жена ви не е имала връзка с делото и не би повлияла на изхода му. Съвсем не е същото…

— Той е бил. Просто знам, че е бил той — повтори Дърбин. — Слушайте, бях на делото за ареста му миналата седмица. Сега разбирам, че вероятно съм постъпил грешно… Тогава той се обърна и погледна право в мен. Сигурен съм, че ме разпозна. Вероятно това му е дало идеята… Тръгнал е да си разчиства сметките отпреди десет години…

Глицки се усмихна. Току-що беше получил точно такъв тип улика, на какъвто се беше надявал. Думите на Дърбин за делото идваха от независим източник и водеха направо към Роу, без каквато и да било връзка с разследването на лейтенанта — това си беше важна следа, такава, която би трябвало да провери, дори и да нямаше предубеждения към Роу Къртли. Лейтенантът вече имаше начин да се заеме с Роу, без да го обвинят в полицейски тормоз.

— Доста смела теория — каза Глицки в слушалката.

— Не особено — отвърна Дърбин. — Бас хващам, че точно това е, което се е случило онази сутрин.

— Е, надявам се, че ще можем да докажем това.

— Не и ако имате най-малки съмнения в мен, лейтенант. За бога, очевидно е, че трябва да се концентрирате върху Роу. Трябва да го хванете, преди дирята да е изстинала.

Глицки беше малко изненадан от безкомпромисната убеденост в гласа на Дърбин. Някаква дълбока, интуитивна част на съзнанието му отбеляза, че мъжът на Джанис е твърде настоятелен. Все пак лейтенантът отхвърли тези съмнения — Роу със сигурност беше убил Джанис и Глицки разбираше желанието на Дърбин да го види арестуван и осъден. Беше изгубил жена си, за бога! Роу беше не само най-вероятният заподозрян. Той бе и голяма потенциална заплаха. Дърбин едва ли щеше да се чувства в безопасност с него на свобода.

— Сър, ще отида там, накъдето ме отведе следата — каза той сухо в слушалката. — Имайки предвид това, което ми казахте днес, може би ще ме отведе и към Роу Къртли.

— Според мен няма място за съмнение… — прекъсна го Дърбин.

— Може би не — отговори Глицки. — Но моята работа е да проверя това.

В понеделник сутрин инспекторът по палежите Арни Бекър се появи ненадейно в офиса на Глицки. Началникът на „Убийства“ тъкмо обобщаваше резултатите от разпитите на съседите. Накратко, никой не бе видял нищо подозрително около дома на Дърбин във фаталния петъчен предобед.

— Късметът на този негодник е направо феноменален — обясняваше Глицки. — Винаги, във всеки случай, с който съм се занимавал някога, все някой нещо е видял. И особено като се има предвид, че по времето, когато е започнал пожарът, децата тъкмо са излизали за училище… Естествено, никой не е забелязал лилаво спортно БМВ, но, разбира се, това не бива да ни изненадва ни най-малко.

Бекър се прокашля.

— Колко коли мислиш, че имат семейство Къртли, Ейб? Шест? Осем? Сигурен съм, че имат цял малък автопарк на свое разположение.

— Естествено — каза Глицки и почеса темето си. — Просто искам да изскочи нещо, каквото и да е… Толкова искам да излезе нещо, че чак физически го усещам.

— Е, може би ще мога да ти помогна. Имам новини.

— Думай.

— Току-що дойдох от зимника на Страут — каза Бекър. „Зимникът“ беше работното място на съдебните медици — малка пристройка зад централната сграда на полицията в Сан Франциско. Страут беше главният съдебен лекар — над осемдесетгодишен ветеран, който сякаш оставаше недосегаем от нормалните правила за пенсиониране, може би защото беше все още толкова точен и толкова обективен, че никой не искаше да рискува да го замени. — Започвам с основните неща — продължи Бекър. — Дори без резултатите от токсикологията, без съмнение става въпрос за убийство. Подезичната кост е счупена, както е, между другото, и при Нунйес. Няма съмнение, че Джанис е била удушена. Пожарът е подпален след като е била убита.

— Дотук ясно — каза Глицки.

— Определено е било палеж — обясни Арни. — Но тук имаме малка изненада. Този път огънят е започнал от кухнята и трапезарията и се е разпространил оттам. Извършителят е използвал вестници и бензин. Донесъл е бензина в двулитрова пластмасова бутилка от кока-кола, която е почти изцяло разтопена, но може да се идентифицира и още носи следи от горивото вътре.

Глицки кимна мълчаливо.

— Как е започнал пожарът при Нунйес?

— Пак с бензин, но са били посипани дрехите на жертвата.

— Там открита ли е бутилка?

— Не, но при щетите в нейния апартамент наистина би било трудно да потвърдим. Все пак не намерих нищо, а, както си спомняш, претърсих мястото изцяло.

— Точно така — каза Глицки. — Значи тази нова жертва не е била подпалена.

— Е… Била е в спалнята, която е в съседство. А апартаментът на Нунйес имаше само една стая и кухненски бокс. Там не намерихме парченца вестник. Не знам дали знаеш, но хартията е на практика най-добрия начин да се започне пожар. Може би усъвършенства техниката си… — добави колебливо Бекър.

— Арни, Джанис не е обгоряла толкова, колкото Нунйес, нали? — попита Глицки със съмнение в гласа.

— Не. Поне не толкова… Ейб, това води до другото, което открихме в дома на Дърбин.

Глицки едва не подскочи.

— Кажи ми, че си открил ДНК!

— Не, но открихме нещо друго, с което ще можем да работим — хламидия18.

— Казваш, че Джанис е имала хламидия, така ли?

Бекър кимна.

— Страут дори не е търсил подобно нещо, когато един от асистентите му е забелязал бактериите през микроскопа. Проверявали са няколко пъти — няма съмнение, че е имала.

Глицки се облегна назад и кръстоса крака.

— Когато говорих със съпруга, Майкъл, той спомена, че са имали семейни проблеми… по думите му, „сериозни, но нищо, което да бъде причина за убийство“. Сега знам какъв е бил проблемът, и може би караниците са били доста по-сериозни, отколкото той ги изкарва.

— Значи знаем, че е имала странична връзка — каза Бекър.

— Или той е имал — отбеляза Глицки. — Може би тя е установила, че я е заразил с хламидия, скарали са се и той я е убил. Или може би тя го е заразила. Резултатът би бил същият.

— Да — каза Бекър. — Все пак хората имат подобни проблеми през цялото време, но най-често съпрузите не се убиват един друг, нали?

Глицки изгледа Арни с весели пламъчета в очите.

— Какво разправяш? Не се убиват ли? Ами че ако не се убиваха, Арни, половината работа на отдела щеше да изчезне и може би тогава вече щях да имам достатъчно инспектори.

— Да не би да се колебаеш за Роу?

— Не — отвърна лейтенантът. — Просто се чудя как да наместя тази нова подробност в картинката.

— Има и добри новини — каза Бекър. — Ако Роу я е изнасилил и го закопчаем в близко време, ще даде положителен резултат за хламидия.

— Не е сигурно — отвърна Глицки. — Не и ако е използвал презерватив. А може и да не я е изнасилил. Доколкото си спомням, няма доказателства, че го е направил, нали така?

— Още няма — потвърди Бекър. — Но, кажи ми, откога изнасилвачите са започнали да използват кондоми?

— Някои го правят — отвърна Глицки, облягайки се назад. — По-умните. Доста често се случва — добави той, след което замълча и забарабани с пръсти по масата. Когато проговори отново, прозвуча някак си вглъбен в себе си. — Знаеш ли, може би Роу не е изнасилил Джанис. Тя изобщо не прилича на типа, по който си пада. Не е имал нищо лично против нея. Просто е била начин да си го върне на Дърбин. Как ти звучи това?

— Ейб, всичко, което включва Роу, ми звучи добре като версия. Бях и на двете местопрестъпления, така че говориш с човек, който вярва, че Роу е зад всичко.

— Това ни прави двама — каза Глицки.

Майкъл Дърбин седеше в колата си, паркирана на запазеното му място зад офиса. Чакаше някакъв вътрешен глас, който да му даде тайната ключова дума, която да го пришпори към действие. Плътните облаци най-накрая се бяха разпръснали и слънчевите лъчи огряваха паркинга, осеян тук-таме от сенките на посадените наоколо дръвчета.

Дърбин не знаеше какво точно прави тук. Цялата сутрин в дома на Кейти и Новио бе преминала като в мъгла; беше останал сам в къщата, след като децата бяха тръгнали на училище. Малко преди пладне Кейти се върна, натоварена с покупки. Майкъл каза, че отива в офиса и се качи в колата си.

Накрая се реши, излезе от колата и влезе в офиса през задния вход. Малкото звънче над вратата звънна. Двама-трима от хората, които работеха на гишетата, се обърнаха с изненада и леко безпокойство, ала той само помаха с ръка, влезе в кабинета си и седна зад бюрото.

Лиза Сатоу се появи след по-малко от десет секунди. Облечена беше в плътно прилепнали дънки и небрежен суитчър. С ръце на кръста и изражение колкото изненадано, толкова и притеснено, тя попита:

— Какво, за бога, правиш тук, Майкъл?

Дърбин опита да се усмихне, ала усмивката му замръзна на половината път.

— Не съм сигурен, честно да ти кажа. Стори ми се добра идея. — Той махна с ръка. — Как вървят нещата?

— Всичко е наред, с изключение на факта, че не бива да идваш.

— Че къде да бъда иначе?

— Вкъщи, не мислиш ли?

— Това е донякъде проблемно, Лиз. Няма вече „вкъщи“.

Очите на младата жена се разшириха и тя посегна с ръка към устата си.

— О, за бога! Нямах предвид…

— Няма нищо. Зная какво имаше предвид. Искаш ли да влезеш? Не ми е удобно да си говорим през вратата.

— Разбира се — отвърна тя и затвори вратата зад себе си, след което се облегна на стената със скръстени ръце. — Майкъл, просто не знам какво да кажа. Толкова съжалявам!

Майкъл вдигна рамене, след което постави длани на плота на бюрото и просто поклати глава. Лиза се отдръпна от стената, дойде при него и обви ръка около раменете му, след което го целуна по темето. Той въздъхна леко в ръцете й, което тя възприе като някакъв вид знак и се отдръпна, след което седна на бюрото.

— Наистина, Майк — каза тя. — Няма нужда да идваш в близко бъдеще.

— Знам. Но нямам представа къде другаде бих могъл да отида — въздъхна той. — Тази сутрин спрях пред дома си, или по-точно пред останките от него. Знаеш ли колко беше особено? Имам предвид, миналия петък тръгнах за работа и там беше домът ми, мястото, където живееха децата ми, където бяха всичките ни мебели и спомени, където беше преминал животът ни заедно. Тази сутрин спрях там и всичко това вече го нямаше. Нямаше я и Джанис — добави той и погледна асистентката си със зачервени очи. — Какво да правя сега?

— Никой не те задължава да правиш нещо все още, Майк.

— Така е. Но поне трябва да бъда вкъщи при децата си. Поне добре, че са на училище, защото иначе щяха да ме подлудят. Не знам как понасят всичко… За бога, вече нищо на този свят не ми е ясно! Но да знаеш, не съм дошъл, за да плача на нечие рамо…

— Няма проблем, Майк — успокои го тя. — Винаги може да си поплачеш на моето. Няма нищо погрешно в това!

— Не, не е редно — отвърна той и я погали леко по коляното. — Но благодаря за предложението. — Той избута стола си на колелца малко по-назад от бюрото, след което смени темата: — Чух, че си говорила с инспектор Глицки в събота сутринта.

Тя кимна.

— Така е. Тогава дойде.

— А според него съм бил закъснял за работа в петък сутринта…

— Така ли? — учуди се Лиза.

— Той така твърди. Някой от хората, които работят тук, му го бил казал. От въпросите му личеше, че го смята за важно.

— Така ли? Че защо?

— Намекваше, че може би съм останал у дома по-дълго, за да се уверя, че огънят се е подпалил достатъчно добре.

Погледът на Лиза потъмня.

— Това е напълно откачено! Не може да си го мисли наистина?

— Все пак тогава закъснях, това не е ли вярно?

Тя се замисли за миг.

— Е, спомням си… В петък аз отворих офиса, но с изключение на това… — Тя сви рамене. — Наистина, какво от това?

— Не би трябвало нищо да последва — съгласи се Майкъл. — Все пак си спомних защо закъснях малко онази сутрин. В бензиностанцията се бях престроил зад един миниван, на който му трябваха поне сто литра бензин, след което трябваше да чакам на опашка, за да си взема касовата бележка. Хората пред мен се скараха с жената на гишето, защото била пропуснала да им даде бонус лотариен билет. Както и да е, това е ако решат да питат пак от полицията, иначе няма значение.

— Според мен не е чак толкова важно, Майкъл.

— Е, според мен за Глицки си беше важно… И, като си помисля, бих си спомнил онази глупост в бензиностанцията, но, за бога, след пожара всичко ми беше толкова мъгляво…

— Е, да — отвърна Лиза. — И на мен да ми се беше случило, да не дава господ…

— Така е. Разбираш защо съм забравил, нали? Просто исках да ти кажа.

— Не ми е направило впечатление закъснението ти, Майкъл. Наистина.

— Е, добре тогава. При всички случаи сигурно няма да се стигне до повторни потвърждения.

— Защо мислиш така?

— Защото вече съм почти сигурен кой го е направил.