26.

Нашият град
Автор: Шийла Мареняс

Дълги години в тази рубрика документирахме с факти една опасна тенденция: Полицейското управление на Сан Франциско реагира непропорционално, тормози и третира грубо нашите граждани. Когато кметът г-н Кроуфърд назначи афроамериканката Вай Лапиър за шеф на полицията, това породи надежди, че подобни практики няма повече да бъдат толерирани при тази администрация. Тези надежди бяха до голяма степен разбити през последните две седмици, особено заради третирането на Роу Къртли, син на издателите на този вестник.

Както нашите читатели вече знаят, наскоро г-н Къртли напусна затвора, освободен от Апелативния съд на 9-ти окръг. После, вече тук в града, съдията Сам Барето освободи под гаранция г-н Къртли, докато очаква повторното разглеждане на делото си. Това решение не се хареса нито на окръжния прокурор Уес Фаръл, нито на лейтенант Ейб Глицки, началника на отдел „Убийства“. Само няколко дни след освобождаването на Роу, Глицки представи нов комплект съмнителни обвинения срещу него и така се стигна до широко отразения в медиите инцидент: Глицки арестува Роу след тежък побой, заради който господин Къртли бе хоспитализиран с тежки наранявания.

И отново съдия от върховния съд — Ерин Донахоу — реши, че Роу не представлява опасност за обществото. Той за втори път бе освободен под гаранция.

Но изглежда, в нашия град нормалните процедури на съдебната система не действат, след като прокурори и полицаи са предрешили нечия лична вина, дори в разрез със съдебните решения. По този начин вчера сутринта, Роу бе отново подложен на неоправдан полицейски тормоз. Това бе разпит — за щастие този път без насилие — във връзка с убийството, в петък, на жена, която се казва Джанис Дърбин. При този разпит, на който Роу дойде доброволно и с желание да сътрудничи, стана ясно, че той има стабилно алиби за времето на убийството. Освен това, инспектор Дарел Брако, който проведе разпита, заяви за нашия вестник, че няма доказателства, сочещи към Роу, за това престъпление. Чувайки това, всеки би бил изкушен да попита, както направи пишещата тези редове: „Е, като няма доказателства, по какви критерии вие решихте да разпитвате Роу? Как да се разглежда това освен като тормоз?“.

Отговорът на инспектор Брако бе, че няма да коментира.

И все пак, полицията определи, че госпожа Дърбин е била жертва на убийство. След като някой е извършил това престъпление, а Роу показа, че не може да е бил той, защо полицията все още е втренчена в него и негово възможно участие? Не би ли могло отговорът на тази мистерия да лежи, както често се случва, някъде в дома и семейството, сред най-близките на госпожа Дърбин? Едно бързо разследване, което направих, вече показа, че например съпругът на г-жа Дърбин, Майкъл, не може да опише точно местонахождението си по време на престъплението. Нещо повече, източници от неговото работно място ми казаха, че той има някакво романтично увлечение с една от своите служителки.

Пиша всичко това, не за да обвинявам г-н Дърбин в някакви грехове, а просто за да покажа някои възможни насоки за разследване, които досега полицията съзнателно пренебрегва, докато лейтенант Глицки и окръжният прокурор Фаръл продължават своята лична и незаконна вендета срещу Роу Къртли.



— Трябва да я съдиш — каза Чък Новио. — Нея, нейния вестник и самия Клиф Къртли. Това е най-ужасната клевета, която някога съм чел.

Беше малко след седем сутринта и почти всички — Майкъл, Чък и децата на семейство Дърбин — седяха около масата в трапезарията. Кейти с близначките беше в прилежащата кухня. Правеха омлет с бекон и печени филии. Джанис щеше да бъде кремирана същия ден в единайсет часа, така че всички деца си бяха взели свободен ден от училище, Чък бе отменил лекциите си. Вторият син на Дърбин, Питър, се беше събудил първи и така му се падна първи да види ужасната статия на Мареняс в сутрешния вестник. Едва ли беше успял да я прочете до края, когато изтърча нагоре, за да събуди баща си и да му покаже писанието.

— Но тя казва определено, че не ме обвинява в нищо — отговори Дърбин.

— Това е пълна простотия — каза Питър. — Тя казва, че ти си го направил, татко. Казва, че ти си убил мама.

— Ти няма да я оставиш да се измъкне безнаказано за това, нали? — попита Джон. — Ако не се държиш твърдо, ти по същество признаваш, че тя е права. — Големият син се тръсна обратно в стола си със скръстени ръце, гледайки намусено стената.

— Съгласен съм с Джон, Майк — каза Чък. — Ти трябва да я подгониш.

Тринайсетгодишната Али, едва сдържаща сълзите си до този момент, бе мълчала цяла сутрин и накрая проговори с треперливо гласче:

— Не си го направил, нали?

Дърбин протегна ръка през масата и докосна дланта на дъщеря си.

— Не, миличка. Разбира се, че не. Аз обичах твоята майка и тя толкова ми липсва!

— И на мен. И на мен вече безкрайно ми липсва — изхълца Али, след което избухна в сълзи.

Кейти, с очи, зачервени от недоспиване и скръб, връхлетя откъм кухнята и обгърна с ръце племенницата си.

— Никой не мисли, че баща ти изобщо е направил нещо лошо — каза тя. — Ти никога не бива дори да се съмняваш в него.

— Мареняс го мисли — каза Джон. — И сега може би вече половината град. Време е татко да го отрече, просто и ясно.

— Не смятам да придавам истинност на това, което е писала, като й отговарям. Това би означавало да се принизя до нейното равнище, а аз не смятам да правя това.

— Трябва да отговориш, татко. Трябва да кажеш високо и ясно, че не си го направил, ако не си…

Майкъл удари по масата с юмрук, прекъсвайки Джон.

— Разбира се, че не съм го направил, по дяволите! Надявам се, че не трябва да обсъждаме това.

— Не — вметна Чък. — Не бъди смешен.

— Тогава го опровергай — каза Джон. — Кажи го в прав текст!

Майкъл клатеше глава, докато вътре в него се надигаше бяс. От кухнята долетя гласът на една от близначките.

— Мамо! Има някакъв телевизионен бус пред нас.

— Майната му — изруга Чък, след което погледна през прозореца. — Откъде са разбрали, че ти и децата живеете тук?

— Бас държа, че Мареняс е научила по някакъв начин — каза Майкъл, който също стана. — И ако тя знае, знаят и други. Може би трябва да изляза и да ги питам какво искат.

— Знаеш какво искат — отбеляза Питър. — Ти си прав, татко. Аз не бих им казал нищо.

— Грешка, Питър — каза Джон. — Какво си говорихме досега? Той трябва да отрече, ако не, излиза, че го е направил. Ето защо Али плаче. И на нея й се вижда по същия начин. И всеки би помислил същото.

Рязко повишавайки глас, Дърбин се нахвърли върху Джон.

— Чуваш ли се какво казваш? Недей да говориш така!

— Просто казвам…

В този момент звънна домашният телефон.

— Господи, какъв цирк — каза Чък. — Би ли го вдигнала, Лес?

Лесли, една от близначките, вдигна слушалката в кухнята.

— Момент, моля — каза тя — чичо Майк, за тебе е. Някакъв си Джеф Елиът от „Кроникъл“.

— Исусе! — възкликна Питър.

— Бих казал на тия палячовци да си обират крушите незабавно — каза Чък.

— Не съм говорил с никой от „Кроникъл“.

— Те биха могли да те разберат, татко — каза Джон. — Това все пак не е Мареняс.

— Няма какво да се разбира. Продължавам да ти го набивам в главата.

— Тогава им кажи това, което наистина се е случило, твоята версия — каза твърдо Джон.

— Аз пък не бих им казал — намеси се Питър. — Не им казвай нищо.

— Джон, един момент. Погледни ме — каза Майкъл. — Какво искаш да кажеш с това „ако е така“. Не ми харесва тонът ти, нито пък намекът ти. Нямам нищо общо със смъртта на майка ти.

— Само това приказваш. А какво ще кажеш за онова нещо, дето Мареняс е написала, че си се забил с някоя си от работата ти? Защо ще го пише, ако няма нищо?

— Джон — кресна Кейти. — Спри да говориш така. Веднага! Това е смешно! Не говори против баща си, не и днес!

— Точно днес трябва някой да каже нещо — кресна големият син на Дърбин, след което внезапно събори стола си, изруга по най-грубия възможен начин и излезе от стаята. Шумът от стъпките му показваше, че се качва по стълбите.

— Джон — извика Дърбин след него, — сине!

Но топуркането продължи, докато на горния етаж се затръшна някаква врата.

— Какъв му е проблемът? — попита Питър.

В отговор Дърбин само поклати глава, с ръце, разперени в умоляващ жест.

— Чичо Майк! — дочу се гласът на Лесли, пак от кухнята. — Той още чака.

— Нека си чака. Не, кажи му, че не мога да говоря с него. Не, чакай, аз сам ще му кажа.

— Не се връзвай, татко — каза Питър.

— Не се тревожи, няма.

Али, с насълзено, покрито с червени петна лице, се измъкна от прегръдките на леля си.

— Не искам повече това да става — проплака тя. — Искам мама да се върне! Искам си мама!



Езтли също беше станал рано в четвъртък сутринта.

Роу бе останал да се закача до късно със сервитьорката от „Момо“. В три през нощта, малко след като Езтли си тръгна, тя тъкмо приключваше смяната си и Роу я беше задържал на по две чашки Куерво24 които, по всичко изглеждаше, че няма да бъдат последните за вечерта.

Според Езтли всичко това бе хубаво и правилно. Когато икономът се върна у дома, цивилните ченгета отново бяха паркирали на улицата до имението Къртли. Макар че бяха загубили следата вчера, те по всяка вероятност щяха да продължат да слухтят наоколо. Колкото по-дълго Роу прекарваше извън къщи, толкова по-голяма мобилност щеше да има, поне докато го прихванат отново. А скоро младият Къртли най-вероятно щеше да има нужда от свобода на действието, за да може да извърши това, което беше необходимо…

За щастие те не го следваха през изминалите два дни и Езтли дори не разбра защо така са решили. Може би защото вчера беше отпрашил привидно сам и след това се завърна отново сам. Дали не мислеха, че Роу е все още заврян в къщата? Е, да си мислят каквото щат. Те не бяха по следите му и днес и това беше най-важното.

Утрото бе ясно и мразовито. Малко преди осем сутринта Езтли взе лилавото „БМВ“ кабрио на Роу и подкара по Хай стрийт. Не след дълго намери място за паркиране по диагонал срещу стъклената фасада на етажа, заеман от Центъра за подпомагане жертвите на изнасилвания. Слизайки от колата, той пресече улицата и повървя плътно покрай Центъра. Една тежка на вид градинска пейка от метал и дърво беше здраво закрепена с вериги и катинари пред вратата на сградата. Центърът трябваше да започне работа след още половин час, но вече се виждаха запалени светлини и се усещаше някакво движение вътре.

Стъклената фасада, помисли си той, предоставяше някои обещаващи възможности. Той би могъл да се върне някъде около полунощ и да надупчи с куршуми стъклата. Но Езтли не бе убеден, че това ще е недвусмисленото послание, което се опитваше да прати на Фаръл чрез приятелката му Сам. Някой може би таеше злоба спрямо политиката на Центъра или неговия персонал. Това не би бил сигнал, толкова ясен, колкото Клиф Къртли искаше.

Езтли повървя до следващата пресечка, след което пресече улицата и се върна по другия тротоар, за да се ориентира добре в района. Това бе типичната Хай стрийт — почти изключително фасади и витрини на малки фирми. Като се върна в колата, Езтли погледна електронния часовник на таблото и разбра, че до отварянето на Центъра оставаха вече само двайсет минути. Веднъж дошъл, той можеше да почака. След това можеше да отиде и да поиска среща със Сам Дънкан и да й каже, че е много важно Фаръл да остави своя план за случая Роу пред Голямото жури. Както беше се случвало много пъти преди, той знаеше, че само присъствието му би могло да има магически ефект.

В този момент едно черно такси зави в улицата, намали скорост и спря точно срещу сградата. Секунда по-късно задната врата се отвори и от нея излезе самият Уес Фаръл, следван от жълто-кафявото куче, с който се беше разхождал предната нощ пред дома си. Наблюдавани от Езтли, човекът и кучето отидоха до вратата на Центъра. Фаръл почука и една доста хубава жена малко над трийсетте отвори вратата, после пое каишката. След като размениха няколко думи — очевидно бяха договорили оставянето на кучето и следователно жената беше Сам — Фаръл се върна в колата и отпътува.

Езтли продължаваше да мисли, седнал в кабриолета. Най-различни идеи се въртяха безредно в главата му, докато след още няколко минути вратата на Центъра се отвори отново. Жената излезе на тротоара, водейки красивото куче, след което го завърза за единия крак на градинската пейка. След като тя потупа по летвите на пейката, кучето послушно скочи и се намести отгоре.

Езтли изгуби още няколко минути в наблюдение. Улицата бавно се събуждаше. Саманта, защото това очевидно беше тя, лично се разходи до Центъра и обърна табелката „Затворено“ на „Отворено“, след което влезе вътре за минута-две и излезе с две големи червени паници, очевидно храна и вода за кучето. Тя ги остави на тротоара под пейката. Красивият лабрадор слезе, яде и пи малко вода. После, като всяко куче, подуши наоколо и накрая уважи с естествените си нужди крака на пейката. След като свърши, Герт се върна на мястото си отгоре и се протегна да поспи под утринното слънце.



Тристайният апартамент на Глицки не беше от най-престижните в града и най-характерната негова черта бе, че неговите сто и двайсет квадратни метра бяха вечно недостатъчни и препълнени с вещи. Когато за първи път се нанесе тук с първата си жена преди трийсет и пет години, двамата вече имаха две момчета, Айзък и Джейкъб. А следващата година към тях се присъедини Орел. След като Фло почина от рак на матката, трите момчета бяха заели двете спални зад кухнята, а домашната прислужница Рита имаше почти денонощно присъствие зад своя параван в почти неизползваемата дневна. Когато Трея и дъщеря й Рейни се нанесоха при Ейб и Орел, апартаментът се превърна в импровизиран драматичен театър заради постоянните караници на двамата тийнейджъри. Сега Рейни и Орел вече бяха пораснали и самостоятелни. Но тяхното място се заемаше от Рейчъл и Закари, чиито характери съвсем не бяха от най-кротките.

Тази сутрин тук нямаше и следа от децата, нито от Трея. Глицки седеше сам, пиейки чая си на масата в малката кухня, опитвайки се да свикне с тишината, която му се струваше осезаема и заплашителна.

Когато телефонът звънна, той тъкмо оставяше чашата си. Дрънченето бе силно, остро вибриращо и твърде неочаквано в тишината на опустелия апартамент; Глицки трепна и разля малко чай през ръба на чашата върху скута си. Скачайки, гневен на себе си, изтръсквайки светлия си панталон, за да не попие течността, той най-накрая стигна до телефона, който висеше на стената на гостната и взе слушалката, ръмжейки „тук Ейб Глицки“.

— Ейб, Вай се обажда. Съжалявам, че ти звъня вкъщи, но ти не беше още в службата и реших да те потърся у дома.

Упрекът, макар и само намекнат, нямаше как да повиши настроението на Глицки.

— Няма проблем — каза той. — Какво става?

— Мислех си дали случайно не си чел днешната рубрика „Нашият град“?

— Не още.

— Е, истински късмет е, че те открих у дома, за да мога да те подготвя. Този изрод Мареняс се нахвърля съвсем безогледно срещу начина, по който движиш, или не движиш, бих казала, случая Джанис Дърбин. За начало на тази сутрин ми звънна прессекретарката на полицията — да, както се досещаш — вкъщи — и ми прочете конско евангелие за това което става. Трябвало да покажа, че не смятам да прекарвам своя първи месец на работа по този начин, и че не бива всеки път да защитавам себе си и своя началник-отдел „Убийства“.

— Хич да не ти пука. Шийла е безотговорно животно.

— Може и така да е. Но тя доста силно е повлияла на Лийлънд, и той вече не е склонен на компромиси. Ейб, той иска оставката ти, и то веднага.

Глицки въздъхна дълбоко.

— Знаеш, Вай, че по този въпрос аз съм доста изкушен да кажа „дай му я“. Кой има интерес от усложнения? Ако ми кажеш, ще си подам оставката веднага.

— Не ме изкушавай, ако обичаш. Не искам да си подаваш оставката, специално за това нещо, за което получавам удари, докато ти просто се опитваш да си вършиш работата. Да не говоря за моето бъдеще! Представи си само, да се снишавам от първия път при този род идиотщини, които едва започват с цялата си гнусота. Но аз трябва да имам някакви отговори за Лийлънд и за публиката, преди всичко това да излезе от контрол.

Глицки отново изпусна тежко дъха си.

— И какво казва тая, Мареняс?

— В общи линии едно и също. В твоето старание да върнеш Роу зад решетките, ти пренебрегваш доста по-добре видим заподозрян, който е под носа ти.

— И кой е той?

— Съпругът на Джанис, който няма алиби, а също така има, очевидно, някаква извънбрачна афера с една от своите служителки.

— И Мареняс е напечатала това черно на бяло, така ли?

— В този дух. И въпросът, естествено, бил защо не се насочваш към мъжа на Джанис, вместо да гониш Роу.

— Може би защото Роу го е направил, между нас казано. А иначе, трябва да те уверя, че съм разпитвал съпруга вече поне два пъти и мисля да продължа. Междувременно, държа да отбележиш, че още никого не съм арестувал — нито Роу, нито Майкъл Дърбин или някой друг и това е ясен знак, че още нямам „любим заподозрян“.

— Добре, ако така стоят нещата, може би ще бъде в твой интерес да подготвиш някакъв вид изявление в този дух. Аз ще направя същото.

— Не, всичко това трябва да се разбира от само себе си.

— Виж, този път не можем да си играем на „това не е така, както изглежда“.

— Какво ще кажеш да заявим, че не можем да коментираме, защото разследването продължава?

— Последния път, когато се опита да го кажеш, отиде на вятъра. Мисля, че трябва да бъдем малко по-далновидни. Говоря ти сериозно, Ейб. Не знам колко време ще се задържа на поста си, ако продължават да ни натискат по този начин. Вече вървя по достатъчно тънък лед. Нека опитаме „умиротворяване чрез сила“, как ти звучи? Подготви едно малко шоу в полза на своя отбор.

Загрузка...