Щети

39.

Джон Дърбин бе повикан по време на час по английски и трябваше да напусне класа си, помолен да се яви при директора. Когато се появи и каза името си, секретарката му нареди да отиде в една от заседателните залички в края на малък коридор, излизащ от главното фоайе.

„Какво, за бога, е станало този път?“ — мислеше си той, докато стомахът му се свиваше и главата му се въртеше. Стигна до третата стая отдясно и почука.

Вратата се отвори навътре и той влезе, без да вижда баща си. Джон се огледа наляво и дясно, гневен и объркан, като хванат в капан.

— Няма какво да правя тук. Пусни ме да изляза.

Майкъл Дърбин здраво стоеше на позиция, държейки вратата затворена зад себе си.

— Исках да разменя няколко думи с теб — каза той, — после си свободен да си ходиш.

— Свободен съм да си ходя сега. Нямам какво да ти кажа.

— Добре де, но това е важно за един от нас. Имам да ти кажа нещо, кратко и ясно. Не съм убил майка ти. Не знам как това ти е влязло в главата…

— Не знаеш? Мислиш, че ние, другите, през цялото време не чувахме… не усещахме твоята агресия ли?

— Не беше винаги, не и през цялото време. Спорехме понякога. Родителите го правят от време на време. Не съм я убивал. Опитвахме се да излезем от напрегнатото положение, така че да можем да останем заедно. Малко повишавахме глас, от време на време.

— Ха-ха! Малко ли?

— Е какво толкова, Джон, какво толкова? Имахме сериозни различия във възгледите. Разбираш ли?

— Зная за какво бяха споровете. Или поне основният…

— Знаеш? Тогава можеш да ми кажеш.

— Ти и Лиза. Това беше. Какво ще кажеш?

— Е, това е просто напълно невярно, това ще ти кажа. — Ръцете на Майкъл бяха скръстени на гърдите му, пазейки вратата, бранейки него самия. Сега той ги отпусна настрани. — Не мислиш ли, че можем да седнем за малко?

В стаята имаше маса и четири стола. Джон се поколеба, после отстъпи настрани до най-близкия стол и се отпусна в него. Баща му придърпа друг стол, без да напуска позицията си до вратата. Нямаше намерение да оставя на сина си открит път за оттегляне. Сега обаче, седнал пред нея, той се дръпна малко напред с лакти на коленете и вдигна поглед към Джон.

— Не знам как ще те убедя в това, но Лиза ми е просто приятелка и нищо повече. Така е било винаги.

— Е, добре. Ти отиде там в нощта след опелото на мама. Няма да го отречеш, нали?

— Няма. Да, отидох. Аз бях сломен от мъка, Джон. Нуждаех се да говоря с някого и усещах, че вече достатъчно съм висял при Чък и Кейти. Знаех, че Лиза ще ме изслуша. Защо ти е толкова трудно да го разбереш? Мислех, че ти, сред всички други, най-лесно ще го схванеш. Ти знаеш кой съм аз. Винаги си знаел.

Спокойният тон на Майкъл бе на път да пробие най-накрая бронята от враждебност на Джон. Той се облегна и сви ръце в скута си, шарейки с поглед из стаята. Накрая погледна към баща си.

— Добре тогава. За какво бяха тези караници? Между теб и мама?

— Не знам за кои точно караници говориш, но част от тях бяха може би за пари. Майка ти искаше по-голяма къща, като на Чък и Кейти. Искаше да отворя още един офис, ако мога. Аз не исках да го направя. Във всеки случай, исках да работя по-малко и може би да се върна към изкуството. И това е другото, мислиш ли наистина, че съм се отказал от рисуването, че не ценя творбите си?

— Не знам. Ако това е бил единственият начин да ти се махнат от главата ченгетата…

— Исусе! — Майкъл отпусна главата си и я заклати наляво-надясно. — Не знам с какво съм те заблудил толкова, за да мислиш, че съм извършил нещо подобно. Не съм, кълна ти се. Не е Лиза, не съм си късал рисунките, не съм навредил на майка ти по никакъв начин.

— Защо тогава дори не казваш къде си бил онази сутрин?

— Карах си колата. Отивах на работа. Мислех за работата, как да изкарам повече пари, тревожех се за двама ни с майка ти. Тревожех се, че Роу Къртли вече не е в пандиза. Не обръщах внимание на трафика, не усещах, че закъснявам. Ти помниш ли всички подробности за пътя си до училище днес?

— Тогава кой я е убил?

— Роу Къртли го е направил, Джон. Аз бях главната причина той да лежи в затвора толкова време. Затова е убил нея и е унищожил рисунките ми, за да ме накаже. Защо не можеш да го проумееш?

— Защото, татко, той беше със счупена ръка. Какво ще кажеш за това? По всички вестници пишеше как са го наредили полицаите, когато са го арестували. Не можеш да удушиш някого със счупена ръка, не някой като мама, поне. Тя беше достатъчно силна, знаеш. Тя още можеше да бие Питър на канадска борба. Така че това не е било възможно. Тогава кой го е направил? — Той стовари разперената си длан върху масата до себе си, очите му бяха изпълнени с гняв и объркване. — Смяташ ли, че не съм мислил достатъчно? Мислиш ли, че много ми се иска да вярвам в това — че баща ми го е направил и така е прецакал живота на всички ни? Така че ако не е Роу Къртли, то кой? Особено след като не можеш да си спомниш какво точно си правил онази сутрин?

— Запомнил съм, помня, разбери. Просто не можах да стигна по времето, когато трябваше…

— Чуваш ли се какво говориш? Съшито с бели конци, направо глупости…

— Беше, каквото беше, Джон. Беше, каквото беше — уплашен, че може да го загуби отново и може би завинаги, Майкъл се приближи. — Слушай — каза той с настоятелен, но спокоен тон. — Едва ли искаш да чуеш това, но не аз съм имал… връзка.

— Искаш да кажеш, че е била мама?

— Да, майка ти.

— Шибана лъжа!

— Не, истина е. Просто знай, че има още някой в картинката.

— Кой?

— Нямам представа. Инспектор Глицки не знае. Може би някой от нейните пациенти. Но лошото е, че след смъртта на Роу, Глицки вече не търси толкова усилено. Мисли, че е бил Роу.

— Не може да го мисли. Дяволски удобно е. Извън това, обаче, няма никакъв смисъл, не е убедително.

— Той все пак мисли, че е Роу. Но в крайна сметка ние може никога да не разберем кой я е убил. Тази мисъл просто ме смазва, но може накрая да останем без отговор — добави той, след което сведе глава, протегна ръка и докосна коляното на сина си. — Върни се у дома, Джон, моля те!

Устните на Джон оставаха стиснати, а стойката му — непреклонно скована. Сълзи се събираха в ъгълчетата на очите му и започваха да преливат.

— Къде живееше, впрочем?

— У Рич.

— Казват, че не си бил там.

— Зная.

Чувствата на Майкъл към семейството на Рич не бяха никак топли.

— Е, в сряда ще се изнесем от Чък и Кейти и ще отидем в мотел. Мисля, че е време да започнем да се спогаждаме като семейство. Мислиш ли, че си склонен да опиташ?

Джон яростно забърса капките сълзи, потекли по бузите му.

— Не знам, татко. Знам само, че искам да убия онзи, който е убил мама.

— Аз също, Джон. Нямаш представа колко усилия са ми необходими да не ида пред къщата на Роу Къртли с някое оръжие. И Бог ми е свидетел, не бях аз. Не бях аз. Много е важно за мен да ми повярваш. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Джон рязко се облегна назад в стола си, скръсти ръце, лицето му бе сковано като маска.

След няколко дълги мига, в които чуваше само биенето на сърцето си, Майкъл разбра, че каквото е могъл да направи при сина си за днес, вече е направено. Той стана, нежно докосна рамото му с ръка и се запъти към вратата.

Дарел Брако оформяше въпросите си към Линда Салседо така, че тя да не разбере за какво всъщност я разпитваше — а именно за алибито на Роу Къртли онази сутрин, когато Джанис Дърбин бе убита. Той се правеше, че събира общи сведения за ежедневния живот в имението на семейство Къртли. И тя беше непоколебимо уверена в отговорите си; откакто за първи път е бил освободен под гаранция, с изключение на задържането си във временния арест от Глицки и сие и на още една вечер миналата седмица, Роу е прекарвал всяка нощ в спалнята си. Никога не е ставал преди девет и половина сутринта. Линда помнеше всичко това особено точно, защото винаги се бе събуждала в шест и половина и графикът й бе един и същ — почистване на горния етаж, преди да слезе долу и да приготви закуската. Тя минаваше пред стаята на Роу всяка сутрин, леко почукваше и открехваше вратата. Искаше да види дали е станал, за да може да почисти стаята и да оправи леглото. Но не, той си беше в стаята всеки път. Определено. Беше се появявал долу, докато съпрузите Къртли закусваха и дори след това.

Това не бяха сведенията, които Глицки искаше да чуе.

След като Брако напусна кабинета му, Глицки към половин час седя сам на бюрото си, изпълнен с несигурност и лоши мисли. Накрая стана, мина край бюрото и отиде до черната дъска, където записваше задачите и активните случаи на отдел „Убийства“. Върху избърсаното свободно място, където до тази сутрин бе изписано името на Фелисия Нунйес, той написа името „Джанис Дърбин“. Написа го с големи печатни букви, а в празен четириъгълник вдясно изписа „Глицки“.

Прегледът на архивите на Джанис Дърбин в кабинета щеше да бъде дълга и монотонна работа, изискваща специалист, определен от съда. Изискваше се човек с медицинско образование, който да запази, доколкото е възможно, лекарската тайна по отношение на мнозинството от пациентите. Трябваше да се направи опит за намиране на доказателства за плътска връзка между Джанис и някой, който е идвал да се консултира с нея. Търсенето можеше да се влачи със седмици, дори месеци и в крайна сметка да не роди нищо. Защото истината бе, че има цяла вселена от мъже и дори жени, които може да са били в интимна връзка с Джанис, без да са й били пациенти.

И всичко това беше от значение, само в случай че самият Майкъл Дърбин не бе имал връзка. Беше съвсем вероятно той да е прихванал хламидия и убил жена си — може би неволно — след като тя се е заразила и се е нахвърлила върху него заради това. Разбира се, ако вярваше, че Майкъл е убил жена си, Глицки трябваше да вярва и в другото — че той сам е разкъсал творенията на своя живот. Това бе неприятен, но не и невъзможен сценарий, такъв, който точно би подхождал на един отчаян, обезумял от страх убиец.

Във всеки случай Глицки бе оставил да изтече твърде много време заради убеждението си във вината на Роу Къртли. Вече бяха минали единайсет дни от смъртта на Джанис и следата меко казано изстиваше.

Глицки загуби още час в попълване на документи. Подготвяше искане за специалист психиатър и заповед за обиск. Щом беше готов, той се качи в колата си и спря пред входа на широката и ниска офис сграда между търговския център Стоунстън и Държавния университет на Сан Франциско, където се намираше кабинетът на Джанис Дърбин. Сградата беше относително модерна, без видима претенциозност и ненужни украси. Джанис бе работила в апартамент 204, точно срещу асансьора на втория етаж. Глицки вече стоеше в коридора пред отворената врата на кабинета и се взираше през полуотворените сиви щори. От входа се виждаше ясно целият кабинет.

Нямаше отделно помещение за чакалня, само голям хол с две стандартни кушетки. Едната бе покрай дясната стена. Другата беше под големия правоъгълен прозорец — също с полуспуснати жалузи — който заемаше по-голямата част от задната стена. Отляво, нисък шкаф от тъмно дърво изглежда съдържаше архива на Джанис. Между двете кушетки имаше голямо кресло от червена кожа, масичка с телефон и голяма настолна лампа отстрани. Огромен морав диван бе разположен в най-отдалечения ъгъл. Няколко картини в изящни рамки висяха на всяка от стените, но отблясъците от външния прозорец пречеха да се види точно в какъв стил бяха.

„Може би импресионизъм — реши Глицки. — Не че има кой знае какво значение.“ Виждаше чисто, спретнато и непретенциозно работно място.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Глицки се извърна и се озова лице в лице с една привлекателна, добре сложена чернокожа жена в портиерска униформа. Изглеждаше малко под трийсетгодишна. Като се представи и показа значката си, той каза:

— Както може би знаете, доктор Дърбин е била убита преди малко повече от седмица. Искам да говоря с някой от нейните съседи в тази сграда и да видя дали нещо може да хвърли светлина върху разследването.

— По какъв начин?

— По всякакъв, наистина. Все още не сме напреднали много. Познавахте ли Джанис Дърбин?

— Не точно. Само, както се досещате, от дамската или като се разминавахме по коридорите. Не можех да повярвам, когато тук се разчу какво е станало. Никой не можеше. Никога не можете да си помислите, че нещо подобно би се случило на човек, когото познавате. Или на човек като нея.

— Що за човек беше тя?

— Е, как да кажа… учтива, мила, елегантна, земна. Съвсем редовна личност.

— Знаете ли дали имаше някакви по-близки приятели в тази сграда? Хора, с които да излиза заедно, с които да е по-близка от обикновено?

— Не, наистина не знам. Не искам да кажа, че е нямало, просто аз не съм обръщала внимание. Ние не сме някаква голяма служба, както може би се досещате. В тази сграда има най-различни офиси и апартаменти и всеки си гледа своето. Аз съм от „Бейвю секюрити“, там в дъното, в двеста и седма. Може би доктор Мичъл на долния етаж я познаваше по-добре, но той всъщност е зъболекар. Държи сам цял тристаен апартамент. Той е сред асовете в бранша. Много лъскаво и скъпо оборудване, да знаете. Може би затова сградата би трябвало да има собствена охранителна служба, макар че ние можем да хвърляме по едно око заради всички.

— Е, благодаря ви — каза Глицки. — Може би просто ще почукам на няколко врати. Нямате нищо против, нали?

— Давайте — каза тя, — и късмет!

Започвайки от двеста и първа стая от другата страна на коридора, Глицки бързо провери нечетните номера на втория етаж, след което се зае с кабинетите от страната на Джанис, която гледаше на запад към широкия паркинг зад „Стоунстън“. Както жената от „Бейвю“ бе предположила, не успя да открие нищо от значение. Шест от кабинетите бяха на лекари или психиатри. Двама от лекарите консултираха пациенти при първото му минаване и той реши да не ги безпокои. Никой от другите четирима, нито пък хората от застрахователната компания в апартамент двеста и три, познаваха Джанис повече, отколкото първата жена, която беше срещнал.

Същото бе положението и в офисите откъм страната на Джанис, докато стигна до номер двеста и осем, клуб по аеробика и пилатес. Глицки едва не го подмина, смятайки, че тази стая се използва от хората в сградата като следработен фитнес. Дори не знаеше дали определен човек държи това помещение. В крайна сметка, след като приключи с останалите стаи на втория етаж, Глицки почука.

Макар и без видим грим и леко лъщяща от изпотяване, жената, която отвори вратата беше главозамайваща. Облечена бе само в червен комбинезон, а русата й коса, стегната назад с червена лентичка, падаше до раменете й. Тя откриваше широко, светло чело над красиви тюркоазени очи. Вероятно малко над четирийсетте, тя имаше едва забележими бръчки в ъглите на характерните си очи. Като изключим тях, лицето й би могло да бъде на двайсетгодишно момиче.

— Здравейте — каза тя, протягайки ръка — Аз съм Холи.

— Здравейте. — Глицки стисна ръката й, показа значката си и подкара направо: — Аз съм Ейб Глицки, отдел „Убийства“, SFPD. Може ли да ми отговорите на няколко въпроса?

Тя хвърли поглед през рамо към очевидно празното студио и сви рамене.

— Разбира се. Това трябва да е във връзка с Джанис, нали? — попита тя, след което изведнъж невероятните й очи проблеснаха. — Тази проклета гадина!

— Имате предвид доктор Дърбин ли? — Буйната реакция на Холи хвана Глицки неподготвен.

— Не, за бога! — извика Холи и размаха ръце пред лицето си. — Разбира се, че нямам предвид Джанис, а гадината, която я уби.

— Значи познавахте доктор Дърбин, така ли?

— Да. Не искам да кажа, че сме били приятелки от дълго време. Тъкмо отварях студиото преди два месеца, но тя беше… Мислех си, че ще останем приятелки завинаги, знаете как е. Срещате някого и го харесвате от раз; случвало ли ви се е?

— Не ми се случва твърде често — отвърна Глицки с леко приглушен глас.

— Сигурно не. Зная какво имате предвид. Не е твърде често, дявол да го вземе!

— Значи смятате, че бяхте на път да я опознаете добре? — попита лейтенантът.

Тя кимна, вече мъртвешки мрачна.

— Мисля, че Джанис беше на път да ми стане най-добрата приятелка. Някои дни имаше по един-два свободни часа между ангажиментите си. Тогава наминаваше при мен, а както виждате, салонът не е твърде популярен; имам доста свободно време. Виждахме се и си говорехме.

— За какво?

— За всичко. За децата, за това как да останеш във форма след четирийсетте, за собствения бизнес, за книги и филми… Каквото ви дойде на ум…

— А за мъже?

— Разбира се — отвърна тя и наклони глава настрани.

— Говорили ли сте за някого с изключение на съпруга й? — наостри уши Глицки.

— Рядко — отвърна Холи, след което, балансирайки от крак на крак, добави: — Разбирам, искате да знаете дали се е виждала с някой друг, нали така? — Тя направи кратка пауза. — Да, виждаше се.

— С някой от пациентите си ли? — попита Глицки. — Споменавала ли ви е с кого?

— Не. Искам да кажа да, спомена, че има странична връзка. Но не е някой от пациентите й.

— Сигурна ли сте?

— Освен ако ме е лъгала, но мисля, че не е.

— Тогава кой беше? Срещала ли сте го някога? Виждала ли сте го?

— Не.

— Казвала ли е някога името му?

— Не. Тя всъщност не беше много предразположена да говори за това. Сякаш не бе искала това да се случи, но вече не знаеше как да го спре. Наистина не се гордееше…

— Значи е искала да спре?

— Не зная. Всъщност не мисля така. Тя беше по-скоро уплашена, че се е влюбила. Не искаше да загуби семейния си живот и съпруга си. Но това момче й беше завъртяло главата, въпреки че тя бе съвсем сигурна, че е играч.

— Играч ли?

— Знаете… Купища партньорки…

— Купища партньорки? Къде ги е намирал?

Тази реплика очевидно я развесели.

— Хей, лейтенант! — ухили се тя. — Къде гледате? Всяко момче от Сан Франциско ще си намери куп жени без проблем, вярвайте ми. Изглеждате ми нещо разстроен.

— Така е, наистина — кимна Глицки. — Ако въпросният младеж не е сред пациентите й, аз няма откъде да започна да го търся. Той би могъл да бъде навсякъде.

— Мислите ли, че това е мъжът, който я е убил?

— Мисля, че може да е имал мотив, или да е дал такъв на съпруга й. Така или иначе бих искал да го намеря. Знаете ли къде им е било „любовното гнездо“? Някой мотел, може би? Апартамент? Кабинетът на Джанис?

— Защо?

— Ако е използвал кредитна карта, ще го хванем — отвърна Глицки. — Ако е плащал кеш, трябвало е да показва личен документ и ще се намери в архивите на рецепцията. Само се надявам да не е плащала Джанис…

Холи сви рамене.

— Нямам представа къде са ходили. Ако това е от значение, Джанис ми каза, че е идвал минути след края на работното й време — отвърна тя след кратка пауза. — Може би някой го е виждал на рецепцията.

— Със сигурност ще попитам — каза Глицки, след което, мислено ядосан на себе си, че не се е сетил за това по-рано, той благодари на Холи и продължи от врата на врата по коридора, след което се качи на третия етаж. В края на деня бе успял да говори с поне един човек от всичките двайсет и два частни офиса в сградата. С изключение на Холи, никой не бе познавал Джанис отблизо.