Щети

29.

Докато Глицки стигна с колата си до „Ривера стрийт“, капризите на лошото време вече поглъщаха видимия свят наоколо. Чистачките на предното стъкло се носеха наляво-надясно с максимални обороти, фаровете се бореха с мъглата и мрака… Когато намери номера на Дърбин и спря, очертанията на къщата бяха едва видими от улицата.

В колата, зад която Глицки паркира, се виждаше човешки силует на волана. Веднага след като спря, вратата на предната кола се отвори и фаровете осветиха излизащия на улицата Майкъл Дърбин. Ейб угаси фаровете и също излезе, когато Майкъл дойде при него.

— Благодаря ви, че дойдохте. Мисля, че е нещо важно, наистина.

Глицки разтри дланите си една в друга, усещайки щипещия мраз през връхната си дреха.

— Е, нека да видим — каза той.

Дърбин мълчаливо го поведе по алеята към задната част на къщата. Един външен гараж заемаше над половината пространство на дворчето. Тъй като не беше част от къщата, гаражът не бе засегнат от пожара. Стъпвайки по хрущящи парчета стъкло и угаснали въгленчета, двамата отидоха до страничната врата. Една слаба крушка светеше над вратата.

Дърбин извади връзка ключове, намери подходящия ключ и го вкара в ключалката.

— Може би трябваше да съобразя и да не пипам топката — каза Дърбин, сочейки дръжката на вратата. — Но никога не ми е хрумвало, че тук може да се прави оглед.

Глицки сведе поглед към стандартната топка от гладък месинг, идеално място за оставяне на пръстови отпечатъци.

— Задръжте. Влизал ли сте вече по този начин?

— Само веднъж.

Глицки отстрани Дърбин, отиде по-близо и си сложи чифт латексови ръкавици, каквито винаги носеше със себе си.

— Сега ще отворя аз. И не искам да докосвате нищо друго вън или вътре. Абсолютно нищо. Ясно ли е?

— Да.

Глицки завъртя ключа, посегна с ръката си в ръкавица, завъртя топката и бутна вратата. Той пристъпи вътре, обърна се към стената вдясно от себе си и започна опипом да търси вътрешния електрически ключ. Когато включи осветлението, стаята се окъпа в светлината на три луминесцентни лампи, които грееха ярко от тавана.

Макар и донякъде предупреден какво да очаква, Глицки все пак не бе напълно подготвен за гледката, която го посрещна. Дърбин очевидно бе използвал това място като ателие, двайсетина от картините бяха големи и колоритни портрети, които се видяха на Глицки доста професионално направени. От платната гледаха наистина живи и земни лица. Картините бяха окачени или облегнати по цялата дължина на задната и страничните стени. В центъра на пространството между тях имаше още три платна, видимо незавършени творби. Те бяха изправени, опрени на триножници и стативи.

Някой обаче бе разрязал всяко от платната. Някои бяха посечени само веднъж, други по пет-шест пъти и буквално висяха разкъсани на парцали. Но Глицки не видя нито една картина, която да не бе срязана. Това, което правеше варварството още по-разтърсващо, бяха самите творби. Глицки не смяташе себе си за някакъв особен познавач на живописта, но почувства, че тези платна — всяко в размер не по-малко от три на четири фуга, някои доста по-големи, шест на осем — всички те очевидно бяха дело на истински художник, най-малкото талантлив, ако не и блестящ. Каквито и да бяха другите му опасения около Дърбин, умението на този човек бе с несъмнена стойност; картините, дори и разрязани, излъчваха несъмнена творческа мощ.

Глицки още стоеше като хипнотизиран до вратата, забравяйки да пристъпи вътре, когато Майкъл застана до него. Взирайки се за миг в лицето на Дърбин, лейтенантът не бе твърде изненадан от напиращите сълзи в очите му.

— Мислите, че Роу го е направил? — попита Глицки.

— Сигурен съм, абсолютно.

— Как е могъл дори само да знае за това?

— Мареняс. Тя писа за моите подражателски, любителски и смехотворни драсканици същия ден, когато ни дамгоса и двамата. Това място винаги е било моето ателие. Не съм се и опитвал да го крия. Защо да го крия? Кой го е грижа?

Глицки продължително се взря в една незавършена картина, опряна до статива на пода. Това беше лице на жена, излизащо сякаш от нищото в рамката, без фон зад себе си. Дърбин беше уловил лицето в движение, леко извърнато. Кожата бе сякаш осезаема, а красивите очи изглеждаха загадъчни. Дори с прореза, тръгващ от дясното око през носа и устата, тя беше ненагледна, особено в тази изпълнена с живот, извърната поза. Впечатляваща картина, макар и незавършена.

— Това Лиза Сатоу ли е? — попита Глицки.

— Тя е. Или по-скоро, беше.

— Идвала ли е тук да ви позира?

— Не, разбира се, че не. Хората нямат време да позират. Аз също нямам време да работя с тях по този начин. Най-много мога да започна със снимка. — Той се загледа в картината. — Лиза е красива, нали?

Глицки кимна.

— Да, красива е. А жена ви? Знае ли за това, виждала ли го е някога?

Дърбин поклати глава.

— Продължавам да ви повтарям, лейтенант, аз не съм убил Джанис. Не съм направил и това, да срежа картините си. Те са делото на моя живот през последните десет години.

Това сигурно беше така. Но Глицки не забравяше, че Дърбин не е отговорил на въпроса му.

— Жена ви знае ли за това? — попита отново той.

Победен, Дърбин отпусна рамене.

— Просто не зная. Тя никога не е била моят най-голям поддръжник в изкуството, лейтенант, и аз не мога да я обвинявам. Не можех да продам картините, въпреки че семейството ми наистина се нуждаеше.

— Изглеждат ми напълно продаваеми.

— Е, благодаря ви, но не познавате пазара, нито как се играе на него. Той се отнася твърде сурово към реалистичното изкуство, каквото за беда аз правя и винаги съм искал да правя. Но то не носи пари. А това е основното, когато имаш жена и деца. Тъжно е, но е вярно. Тъй че аз дори не съм опитвал да продавам от много години.

Той пробяга с очи по съсипаните си творби.

— Но това не означава, че станалото не е разбило сърцето ми. Не означава, че не го чувствам по-жестоко от почти всичко друго, което бих могъл да си представя.

Глицки нямаше как да не го разбере. Варварската гледка в гаража бе разбиващо душата действие на пълна безчовечност. Ейб чувстваше как стомахът му се свива пред този акт на разрушение. Но той също си даваше сметка, че Майкъл Дърбин все пак би могъл да извърши този вандализъм със собствените си творби в усилието да държи Роу Къртли на фокус като най-вероятен кандидат за обвиняем по убийството на Джанис. Моментът на разкритието — тъй скоро след като Роу Къртли си беше осигурил алиби за времето на престъплението — беше подозрителен. Също такъв беше и фактът, че Майкъл Дърбин бе човекът, който бе открил срязаните картини. Това наведе Глицки на следващия въпрос.

— И така, кога открихте, че е станало?

— Точно преди да ви позвъня.

— Просто си спомнихте, че картините са тук, или дойдохте да проверите?

— Не, лейтенант. Съвсем наясно бях, че те са тук. Знаех, че огънят не е докоснал гаража, така че нямаше защо да идвам спешно и да видя какво става с картините.

— Значи сте дошъл днес да рисувате?

— Има ли значение защо съм дошъл? Жена ми е мъртва. Децата ми се отдръпват от мен. Животът ми такъв, какъвто беше, е свършен. След това, което Мареняс написа тази сутрин — трябва да сте го чели, както и аз — трусовете в истинската ми работа са твърде фатални, за да бъдат овладени. Освен това, изглежда един от моите хора й донася какво става в работата ми.

— Защо ми го казвате?

— Някой е казал на Мареняс, че съм останал до късно миналия петък.

— Знаете ли кой е? Или защо?

— Лиза Сатоу мисли, че това е едно момче от гишетата на име Питър Баси, което ревнува, защото тя харесва мен. — Погледът на Майкъл издаваше обърканост. — Ей, какво мога да кажа? Ние се харесваме взаимно. Ние се погаждаме. Не съм извършил престъпление. Днес не исках да оставам с Питър, който мъти водата в работата ми. Имах цял свободен следобед, скука и прозевки пред себе си. Така че дойдох да се насладя на картините си. — Той посочи с ръка съсипията. — И намерих това. После ви се обадих. Ако Роу е бил тук, сигурно е оставил някаква следа. Как мислите?

Глицки не отговори. Той набираше някакъв номер на мобилния си телефон. Вдигайки го към ухото си, каза:

— Ейб Глицки от отдел „Убийства“. Искам екип за оглед на местопрестъпление, колкото може по-скоро.

С лъщящи от сълзи бузи, Сам Дънкан седеше неутешима на един от меките дивани в запуснатата приемна в Центъра, където работеше. Уес Фаръл, изцяло съсипан, седеше до нея, държейки ръката й. Тялото на Герт лежеше от другата му страна, с глава в скута му. Със свободната си си ръка той нежно галеше главата на мъртвото животно. Очакваха служба „Контрол върху животните“ и Сам още се мъчеше да схване какво точно е станало, макар че за Уес не беше тайна.

— Казвам ти — говореше Сам — тя беше тук навън върху пейката цялата сутрин, лежейки си просто на слънце, както обича да прави.

— Видя ли някой да спира?

— Да, всичко живо спираше. Малки деца, възрастни жени, даже бездомници, които минават оттук. Това е Герт, нали. Любимката на всички, както знаеш.

— Знам, да. И все пак някой е спрял и я е отровил.

— Не знаем това. Не със сигурност.

— Аз знам.

— Как?

— Просто знам. Та тя беше само на пет години, в идеално здраве и сега изведнъж й се появява пяна на устата и умира. Това не става току-така.

— Понякога става. Защо някой би искал да убива сладко животинче като нея?

— Това няма нищо общо с нея, Сам. Помниш ли конската глава в леглото, „Кръстникът“, първа част. Това е било същото. И е работа на Клиф Къртли.

— Но аз съм го срещала, Уес. Той е чаровен мъж. И дава пари на нашия Център, за бога! Той не може да направи такова нещо.

— Не лично, разбира се. Да, той е чаровен, но би наредил да го направят на мига. Бих се хванал на бас за един милион долара, че именно той стои зад това.

— Но защо?

— За да ме предупреди, че работата е сериозна. Той не се шегува. И да ми покаже недвусмислено какво ще направи следващия път. С някой, по-близък до мен, като теб, например. Може би дори с мен самия.

— Ще го направи следващия път ако…?

— Ако продължавам да движа към Голямото жури случая на малкото му момченце.

Тя прокара свободната си ръка по главата му, през косата.

— Господи, не мога да повярвам. Как би могло да стане това?

— И двамата знаем отговора, Сам. Аз не действах твърдо, за да отхвърля пускането на Роу под гаранция. Сега той усеща отново вкуса на свободата и няма да се даде без бой. И битката няма да е само една.

Очите му се сведоха към кучето.

— Проклет да е — каза тихо той.

Сам се пресегна и нежно докосна муцуната на Герт, после положи глава върху коляното на Уес.

— И тъй, какво ще правиш сега?

— Не знам. Всъщност нямам никаква представа. Може би трябва да прибера Роу веднага, да събера Голямото жури на извънредно заседание, утре например, след което да придвижа напред обвиненията на Аманда.

— Но ти каза, че е бил Клиф Къртли, а не Роу?

— Не знам. Може би така е било. Не знам дали има значение. Всичко е толкова прецакано. Ето защо някакъв друг мой вътрешен глас иска просто да се обадя на Клиф Къртли, да му кажа, че съм получил посланието и той печели. Оттегляме всичко, което трябва да се прави с Роу, освен повторното разглеждане, което е насрочено чак за месец август. Може би това ще спре касапницата или ще я отложи.

— Вярваш ли си?

Фаръл поклати глава.

— Не. Роу все пак ще иска да намери другата главна свидетелка, жена на име Глория Гонсалвес. Тя все още може да се окаже в опасност. Не, тя вече е в опасност, което почти обяснява защо аз не мога просто да се откажа. Да оставим настрана, че това е последното нещо, което искам да направя. Капитулация няма да има. Аз трябва да поддържам натиска върху тия копелета, да им покажа, че са попаднали на неподходящ човек, ако мислят да мърсят така и да се измъкват с това.

— Ами ако ти отвърнат с нещо още по-лошо?

— На мен или на един от нас, искаш да кажеш. — Той поклати глава. — Няма да им дам време. Макар и да знам, че след като са способни на това — той даде на Герт дълга милувка, — няма нищо, на което да не са способни. Тебе мога да те изпратя на сигурно място, докато всичко свърши.

— Аз не искам.

— Вярвам ти, но би било разумно.

Сам се измъкна от ръката на Уес, стана и отиде до вратата. Застанала там, със скръстени ръце, отправила поглед в мрака и мъглата, тя би изглеждала като статуя, ако не беше лекото повдигане и отпускане на раменете й. Накрая тя пое дълбоко въздух и се обърна.

— Майната му на всичко. Щом тебе не са те уволнили и мен няма да ме изгонят. Да си живеем живота.

— Да, но ти не си се нагърбила с отговорност като моята. Не е същото.

— Достатъчно близко е.

— Не е. Нали ти си отиде преди няколко дни заради моята работа, затова че я върша зле. И знаеш ли, беше права. Не бих го доказал по-добре през последните две седмици, дори и да исках.

Тя вече се бе върнала обратно към кушетката и приклекна пред него на едното си коляно.

— Това не беше заради работата ти, Уес, а за това, как ние двамата си говорим какво правиш ти, какво става в живота ти. Както си говорим сега, например. И ти не можеш да оставиш ония хора да се измъкнат след това, което са направили… а може би и по-лошо.

Той я погледна умоляващо.

— Трябва да бъда честен. Не знам точно как ще ги спра, Сам, какво точно ще направя, но съм дяволски сигурен, че ще дам най-доброто от себе си. Просто няма друга възможност, дори и да не съм най-добрият за тази работа.

— Но ти си, Уес. Ти си може би единственият човек на такъв пост, който може наистина да го направи.

— Имаш ли представа как?

— Не точно в момента, но ние ще имаме. Обещавам.

— Ние?

— Да, ние. Разбира се, че ние. Ти какво си помисли?