Щети

41.

Глицки седеше в колата си на широкия заден паркинг при офис сградата на Джанис Дърбин. Видя добре сложената черна жена в служебна униформа, която излизаше от своята кола няколко минути преди осем. Събирайки цялото си търпение, Глицки й даде още десет минути да се разположи, след което влезе в сградата и се изкачи по стълбите до апартамент 207.

Тя го позна веднага и го посрещна със сърдечна усмивка.

— Съжалявам, не запомних името ви.

— Глицки — каза й той. — Лейтенант Ейб Глицки.

— Аз съм Роберта. И тъй, какво мога да направя за вас днес, лейтенант Глицки?

— Е, както си спомняте, вчера ви питах кой в сградата може да познава Джанис Дърбин или да е близък с нея. Оказа се, че това не е бил точният въпрос. Говорих с Холи, русата жена от вашия коридор. Тя ми каза какво й е споделила Джанис: имала е извънбрачна връзка и вероятно този човек е идвал в сградата след работното й време. Може би няколко пъти. Сетих се, че вие сигурно имате видеокамери, монтирани над вратите, и си мисля дали някоя от тях не е заснела него или колата му.

Роберта сви устни в израз на разочарование.

— Това е могло да стане преди повече от седмица, нали?

— Точно така. Най-малко десет дни, може би доста повече.

— Съжалявам — каза тя, навеждайки глава. — Май нямате късмет. Камерите ни работят на седемдневен цикъл в тази сграда и в повечето други, които наблюдаваме. Ако трябва да идентифицираме някого заради оплакване, ние знаем кого търсим още на следващия ден. Разбирате какво искам да кажа… Обикновено се обръщат към нас заради кражба или вандализъм. Най-много три дни, ако е след уикенда. Сигурен ли сте, че това, което търсите, е станало преди толкова време?

— Боя се, че да. Дори повече време е минало — кимна Глицки, видимо разочарован. — Бихте ли ми казали по какъв друг начин наблюдавате сградата? Забелязах, че имате аларми на вратите. Хората набират код, когато влизат или излизат, нали?

— Точно така. Но това е в извънработно време. В нормалните бизнес часове се влиза напълно свободно — изведнъж се оживи Роберта и щракна с пръсти. — Но вижте, тук може би има нещо друго.

Тя стана от бюрото си и отиде до редица етажерки с архиви до стената отдясно.

— Имаме нощен автопатрул. Минават оттук на всеки два часа от шест вечерта до осем сутринта. Всяка нощ. Извършват физическо наблюдение на сградата и паркинга. Клиентите, пациентите и наемателите са свободни да използват паркинга когато искат, но през нощта обикновено е съвсем празен. И в случай че има кола, която не е на някой от наемателите, патрулът отбелязва регистрационен номер, марка, модел, цвят и тям подобни. Поне това се очаква от тях… — с тези думи тя посегна към една от етажерките и взе две сравнително тънки папки. — Това са разпечатки от докладите за миналия декември. Данните за февруари вероятно са все още в екипа. Прегледайте ги, ако искате.

В четири без четвърт, веднага щом се върна в кабинета си след последната за деня лекция, Новио включи мобилния си телефон.

— Чък, Майкъл се обажда — включи се веднага гласовата поща. Гласът на Дърбин бе дрезгав от вълнение. — Моля те, набери ме веднага, щом чуеш това. Спешно е.

Мръщейки се заради напрежението в гласа на Дърбин, Чък натисна „отговор“ на своя новичък телефон и зачака да го свържат. Това стана още преди края на първия сигнал „свободно“.

— Чък! Слава богу! Къде си?

— В стаята си. Тъкмо приключвам.

— Може ли да се срещнем при Джанис веднага?

— В кабинета й?

— Да.

— Разбрано. А какво е станало?

— Какво ли не. Току-що говорих с Глицки. Мисля, че той е тръгнал към къщата ти да ме арестува. Искам да избегна това. Няма да ходя в пандиза — последва кратка пауза. — Взел съм си ловджийската пушка.

Новио изруга на ум, след което каза със съвършено спокоен тон:

— Не прави глупости, Майкъл. Тръгвам веднага. Дръж се!

След по-малко от десет минути Чък вече беше пред кабинета на Джанис и почука.

— Влизай!

Майкъл бе полуизлегнат на кушетката под прозореца, стиснал ръце в скута си. Лицето му изглеждаше бледо, изпито от умора и безсъние. Пушката му лежеше на шкафа до него. Цевите бяха скършени, проблясваха месинговите дъна на гилзите.

Оръжието беше заредено.

Очите на Чък шареха от Майкъл към оръжието и обратно. Той внимателно затвори вратата зад себе си, после се обърна и погледна Майкъл изпитателно.

— Какво правиш? — попита той, махвайки с ръка към пушката. — Какво прави това нещо тук?

— Казах ти, че няма да ходя в пандиза, Чък.

— Разбира се, че няма.

— Не, казах ти буквално, че няма да стъпя в ареста. Ако Глицки идва за мен, няма да му доставя това удоволствие. Няма да оставя децата ми да гледат цялата Голгота на съда, с баща им, обвинен в убийство.

— Децата ще се справят добре, Майкъл. Ще им бъде много по-зле, ако изобщо те няма.

— Не знам дали е така.

— Добре, аз ти казвам, че е така — извърна се Чък и се облегна на ръба на коженото кресло. — Ще ти наемем най-добрия адвокат в града и…

Но Майкъл вече вдигаше ръка и клатеше глава в знак на отрицание.

— Това няма да се случи. Нищо от това, което твърдиш…

— Нищо от кое? Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли, исках да кажа, че дойдох тук, мислейки, че е добро място да свърша с всичко. Нещо като равностоен отговор. Джанис ме предаде и аз ще пръсна главата си насред кабинета й. Разбираш ли какво ти казвам?

— Няма смисъл да свършваш със себе си, Майкъл, ако не си го направил…

— Какво искаш да кажеш с това „ако не си го направил“? — Майкъл се приплъзна до ръба на кушетката, а гласът му стана груб и стържещ. — Ти най-добре от всички трябва да го знаеш. Дяволски добре трябва да знаеш, че не съм го направил. И ти знаеш защо го знаеш!

— Не, не знам. — Чък беше като статуя на разумно спокойствие и загриженост за своя роднина. — Освен че ти вярвам. Щом казваш, че не си, значи не си.

Майкъл едва не се срина обратно в кушетката.

— О, боже! Бива те… — каза той.

— Какви ги говориш, Майкъл? В какво ме бива? — Чък изглеждаше невъзмутим като кукувица на стенен часовник.

Майкъл се изправи, възвърнал самообладанието си.

— Може би наистина бях по-близо до това решение, Чък — да свърша с всичко. Как само щях да похабя живота си, знаейки че съм невинен. И така, докато седях тук и обмислях нещата, мозъкът ми трябва да е тръгнал на бързи обороти и аз си спомних нещо, което ти ми каза.

— Нещо, което аз съм казал?

— Първия уикенд след като Джанис бе убита… Тогава ми каза, че Глицки те е питал за многото разговори между теб и Джанис по мобилните телефони. Ти си отговорил, че вие двамата сте подготвяли парти изненада за рождения ден на Кейти. Това е бил поводът за разговорите. Спомняш си, нали?

— Разбира се.

— Добре. Само че, Чък, вие не сте подготвяли парти изненада за Кейти. Нито ти, нито Джанис.

Изражението на печално разкаяние увисна върху лицето на Чък.

— Знам — каза той. — Кейти разбра по някакъв начин и ние трябваше да отменим изненадата. Не виждам нищо страховито в това. И нищо не съм крил от теб…

— Така ли? Много забавно. Защото, щом веднъж почнах да размишлявам за тези разговори, излиза, че ти си имал връзка с Джанис.

— Спри… Ти си обезумял, Майкъл! — Чък подскочи като ръгнат с остен и вдигна двете си ръце. — Джанис и аз нищо не сме…

Майкъл го прекъсна рязко.

— И тъй, аз започнах да мисля, че вие сте се срещали всички тези вечери, когато тя ми казваше, че остава с пациенти, а ти си бил в университета, работейки до късно. И къде са били тези срещи? Вероятно точно тук. И след като тъй или иначе бях дошъл, аз отидох в охранителната служба, ей там, в края на коридора, само преди няколко часа. Знаеш ли, че те отбелязват колите на външни лица, паркирани тук през нощта? Черно на бяло, Чък! С регистрационните номера. Какво ще кажеш? Може би ще се опиташ да ме убедиш, че си посещавал някой друг в тази сграда? Всички тези нощи? Или си станал един от пациентите на Джанис? И ти доста бързо дойде, след като ти се обадих днес, нали? Изобщо не попита за адреса и как се стига дотук!

Двамата мъже дишаха тежко в напрегнато мълчание. След дълго изчакване Чък най-накрая каза:

— Не сме го искали, Майкъл, не сме го замисляли. Беше от онези неща, които просто се случват. Опитвахме се да спрем. Не искахме някой от двете семейства да бъде наранен. Толкова съжалявам…

Смазан от тежестта на това признание, Майкъл отпусна глава. Когато отново погледна напред, той попита с дрезгав шепот:

— И тъй, защо трябваше да я убиваш?

Очите на Чък се разшириха, сякаш не можеше да повярва на това обвинение.

— Майкъл, не съм я убил. Кълна се в Бога! Нямах причини да я убивам. Аз я обичах!

— Обичал си я, но си чукал и някоя друга, нали?

— Не съм…

— Чък, тя е имала хламидия. Не я е прихванала от клозетната чиния, нито пък от мен. Ти си я заразил. Откъде си я прихванал? Някоя студентка?

Чък издържаше погледа на Майкъл, докато накрая му дойде твърде много. На свой ред той наведе глава с дълбока въздишка. Когато отново вдигна поглед, видя, че Майкъл изтрива сълзи от очите си. Внезапно, бърз като гърмяща змия, Новио скочи от стола. Прекоси като мълния малката стая и сложи ръка на пушката. Щом изправи цевите, оръжието се затвори с изщракване. Двете черни дула сочеха право в гърдите на Майкъл.

— Шибан идиот — каза той. — Кретен! Нещастен глупак, който ми се бърка! — Той се засмя с горчив, монотонен смях. — Ти и Джанис си подхождахте съвършено. Искаш ли да знаеш какво стана? Една от моите студентки дошла при нея на консултация. Избълвала купища помия! Казала, че съм злоупотребил с нея.

Новио продължи да говори все по-възбудено, сякаш се самонавиваше.

— Те искат само шибаните си сто процента на теста, да знаеш. Бяха дяволски щастливи да ги получат за чукане. Но Джанис смяташе, че съм извършил грях. Не било просто секс. Искал съм да се възползвам от бедната отличничка…

Юмруците му започваха да побеляват, стискайки пушката.

— Малоумната ти жена беше луднала срещу мен — продължи той. — Беше си направо кръстоносен поход. Настъпление на чистия морал! И знаеш ли какво искаше да направи Джанис? Не само да отиде при Кейти, но и при декана на „Сан Франциско Стейт“. Схващаш ли?

— Да. Схващам.

— И какво щеше да стане с мен. Имаш ли представа? Излезе, че малката кучка била седемнайсетгодишна. Непълнолетна. Както и предполагах, впрочем.

Снишавайки глас, той вдигна предпазителя на пушката.

— И това е равно на изнасилване, приятелю. Джанис беше готова да викне ченгетата да ме откарат в пандиза. Непрекъснато повтаряше, че като лекар е длъжна да докладва за сексуална злоупотреба с непълнолетни.

Майкъл отново се отпусна върху кушетката. Очите му се взираха в дулата на пушката.

— И какво ще правиш сега? Ще убиеш и мен ли?

Чък отново се засмя невесело.

— Аз? Няма да правя нищо. Боя се, че не дойдох достатъчно бързо. Тъкмо прекосявах вратата, когато моят нещастен баджанак, уплашен от предстоящия си арест заради убийството на жена му, се гръмна — отвърна Новио и леко се приближи. — И впрочем, направо дюшеш си е, че ловна пушка се купува без особени формалности — усмихна се той. — Твоя ли е, или по наследство?

Идвайки още по-близо, на не повече от две крачки вече, Чък дръпна двата ударника и приклекна, опрян на коляно.

— Харесва ми този ъгъл. Ще изглежда, сякаш сам си приближил това нещо до гърлото си — засмя се той и дръпна спусъците.

Глицки вече водеше Брако и други трима инспектори към вратата на Джанис, когато чуха изстрела и влетяха вътре с извадени оръжия.

— Хвърли пушката и вдигни ръце — извика Глицки. — Пушката!

Чък Новио пусна оръжието, което падна върху мокета с глух, тежък звук. Той стоеше, взирайки се в невредимия Майкъл Дърбин, сякаш виждаше призрак.

— Какво, по дяволите…

Двама яки мъже хванаха ръцете му, извиха ги зад гърба му и ги стегнаха в белезници.

Глицки подмина Новио и отиде до кушетката при Майкъл, гледайки за следи от изгаряне или други наранявания.

— Мисля, че съм окей — каза Дърбин. — Може би малко оглушал…

— Справи се добре — каза Глицки. — Изненадващо добре.

Зад тях Брако обясняваше на Новио, че е арестуван, че има правото да не отговаря, че всичко, което каже, може да бъде използвано срещу него.

Глицки се обърна към Дърбин.

— Съжалявам, че не дойдохме по-рано. Мислехме, че ще трябва повече уговаряне, но той тръгна веднага и пристигна много бързо. Добрите новини са, че ти си добре и ние всички се справихме. Това, което стана, е повече от самопризнание…

Докато инспекторите водеха Новио към полицейската кола, Дърбин опита да се изправи на крака, но разбра, че още няма сили.

— Аз трябва просто да поседя за минутка, лейтенант — каза той. — Изглежда краката ми не работят. Усещам се, сякаш ще падна всеки момент. Исусе! Бедната Кейти! Бедните момичета!

— Поеми дълбоко въздух — каза Глицки. — Сложи глава на коленете си. По-нататък ще имаш колкото си искаш време да размишляваш за всичко това. Днес, обаче, ти си направо герой.

— Хич не се чувствам като герой.

— Е, влез в клуба — усмихна се лейтенантът. — Повечето герои не си го избират…