Чакайки Майкъл Дърбин да се прибере в дома на семейство Новио след работа, Глицки бе седнал сам в трапезарията на чаша чай, който Кейти му бе донесла. След миг тя се появи в коридорчето пред кухнята и влезе с поднос, върху който имаше чинийка сладкиши и кафе във фина порцеланова чашка, украсена с китайски мотиви. Глицки я гледаше как поставя подноса върху масата. Сядайки срещу него, тя взе китайската си чаша внимателно, сякаш се боеше да не я счупи.
— Как се справяте? — попита Глицки загрижено.
— Не се ли вижда? — отвърна тя с измъчена усмивка. — Ако не върша нещо, всеки миг, когато умът ми се връща към Джанис, се чувствам сякаш пропадам. Знаете ли, тя не ми беше просто сестра. Беше най-близката душа на този свят.
— Мислила ли сте да се консултирате с някого?
— Имате предвид някой психотерапевт ли? — Тя поклати глава. — Няколко други приятели също ми препоръчаха. Може би ще го направя. Въпреки че нещо ми казва какво всъщност ми трябва. И това е време. Времето, което точно сега сякаш е спряло и ми се вижда като непосилен товар.
— Да, така го усещате — отвърна Глицки. — Времето се точи бавно. Познато ми е.
Кейти вдигна чашата си, но не отпи, а я върна на масата.
— Случвало ли ви се е? — попита тя. Погледът й леко се оживи.
— Първата ми жена — отвърна Глицки. — Почина от рак много млада.
— Съжалявам…
— Беше много отдавна — отвърна Глицки, свивайки рамене.
— Като ви слушам, сякаш още боли…
— Понякога. Но най-често си спомням добрите времена — отвърна лейтенантът и погледна настрани.
— Добрите времена… Понякога мисля, че никога няма да се върнат отново — каза тъжно Кейти. — Точно сега ми се струват толкова далечни, като в друг свят…
— Знам. Виждал съм това и у другите, и у себе си.
— Боже, а как беше всичко съвсем доскоро! Аз, Чък и момичетата бяхме седнали тук, около тази маса, преди месец, не повече. Всеки се справяше с живота, всеки се смееше и обичаше другите. Беше седмица, преди да стана на четирийсет… Чък съчини някаква безумна песен, която се канеха да пеят на моя празник. „Стара, стара, наистина стара“ или нещо от сорта, това се пее в хор. „Да бе да, стара е тя“. После момичетата съчиняват за себе си по един стих, духовит и направо жесток, но и забавен същевременно. Всички се забавлявахме до скъсване. Сега виждам децата толкова тъжни, а Чък и аз сме затънали в този ужасен страх и несигурност. — Тя се втренчи в Глицки с полумъртъв от умора поглед. — Мисълта, че някога бихме могли да имаме такива времена, безгрижни и щастливи, изглежда просто невъзможна.
Внезапно Кейти се изправи, избърсвайки очи си с престилката.
— Съжалявам — каза тя. — Може би не биваше да ви натоварвам с всичко това.
— Всичко е наред — отвърна той. — Такъв е животът, виждал съм го и преди.
— Не знам как се справяте — тя надигна кафето си и отпи, — всичките жертви и техните семейства… Всички са поне толкова зле, колкото нас, нали?
— Всички страдат. Всеки се справя посвоему, но никога не е лесно.
— Това трябва да е полезно за мотивацията ви. Във вашата, полицейската работа, имам предвид. Мъката на жертвите…
Глицки щеше да се усмихне, но се сдържа.
— Наистина има значение — отвърна той.
Двамата се върнаха към чашите си и помълчаха.
— Може ли да ви питам нещо друго? — каза Кейти.
— Досега не сте питала нищо важно, така че давайте…
— Защо още разпитвате Майкъл? Мислех, че е съвсем ясно. Това с Джанис. Бил е Роу Къртли.
Глицки повъртя чашата чай в ръка, след което каза:
— Още нямаме отговор на някои въпроси — отвърна той сухо.
— Какви например? — попита тя, след което внезапно вдигна ръка и закри устата си. — Имате предвид, че може да не е бил Роу? Не мислите сериозно, че е бил Майкъл, нали?
— Не бива да се прибързва с изводите. Имам някои въпроси към Майкъл. Това е всичко.
Тя сложи ръце на масата.
— Той не е направил това, инспектор Глицки. Вие не го познавате. Просто не би могъл да го направи! Той обичаше Джанис, толкова я обичаше!
— Сигурен съм — отвърна Глицки.
— Що за отговор е това? — изуми се Кейти.
— Съжалявам — извини се лейтенантът, ставайки. — Наистина нямам по-добър в момента.
— Тя е имала хламидия — каза Глицки.
Двамата с Дърбин седяха в кабинета библиотека на Чък Новио. Вратата бе затворена, за да не идва шум от другите стаи, а и за да осигури известна дискретност. Глицки седеше приведен напред на бюрото, а Майкъл се бе настанил в единия край на кожения диван с крака върху масичката за кафе.
— Какво? — попита Майкъл, след което се сепна, сякаш събуден от дълга дрямка и седна на ръба на дивана. — Какво означава това?
— Предава се по полов път.
— Не, не питах за това. Знам какво е хламидия. Казвате, че Джанис е имала…
— Вие не знаехте ли?
— Не. Как бих могъл?
— Ако изискаме по съдебен ред медицинското ви досие, сигурно бихме открили, че сте се лекувал от хламидия.
— Изобщо не съм. Как открихте това при нея?
— При аутопсията.
— Защо не ми казахте по-рано, лейтенант?
— Когато получихме резултатите, положението във вашето семейство не беше никак добро. Искахме да ви спестим част от мъката. Освен това тогава мислехме, че Роу Къртли е убиецът.
— Не го ли мислите все още?
— Вече не сме толкова убедени. Алибито му е извън всякакво съмнение. Той не е бил във вашия дом в онази сутрин, Майкъл.
— Нито пък аз.
— Това съм го чувал. А Джанис казвала ли ви е, че е имала заболяване, предавано по полов път?
— Не. Вече ви обясних. Не бяхме правили секс от два месеца. Което беше основната причина да подозирам, че ме мами. Сега вече знам защо сексът е бил отрязан. Щял съм да прихвана хламидия и да разбера със сигурност всичко, нали?
— Точно така — отвърна Глицки. — Вече сте подозирали жена си — добави той и се втренчи в лицето на Майкъл. — Знаели сте, освен това, всичко за Роу: как е оправял жертвите си; вече сте били наясно, че той е на свобода под гаранция… Ако искахте да изглежда като негова работа, вероятно бихте влязъл във връзка с Роу, за да гарантирате, че той няма солидно алиби в удобния за вас ден и час. Може би сте го поканил под някакъв претекст да намине у вас. Трябвало е да осигурите присъствието му в непосредствена близост до вашия дом, за да успеете да го натопите — продължи Глицки, без да извръща очи.
Дърбин посрещна погледа му.
— Знаете ли, лейтенант, аз доброволно се съгласих да се срещнем тази вечер, но трябва да ви кажа, че нямам намерение да търпя това повече. Правя всичко възможно да бъда опора за семейството си след трагедията със смъртта на жена ми. И просто нямам вече сили да споря с вас за тези безумни подозрения. Ако мислите да ме арестувате, намерете доказателства и действайте. Ако не мислите, лейтенант, отстранете се, по дяволите, от погледа ми, за да мога да продължа да живея живота си — това, което е останало от него…
На вечеря всичките осмина от голямото семейство тъкмо се готвеха да нападнат огромното блюдо от спагети и по-малкото с шведски кюфтенца в сладко-кисел сос върху широката маса, когато Майкъл взе чашата си с вино и неуверено вдигна тост:
— Първо — започна той. — Преди да се изнесем в сряда, всички ние, Дърбинови, искаме да благодарим на всички вас, Новио, за невероятната ви щедрост в този страшен за нас момент. Вие споделяхте с нас своя дом през последните десет дни. Това ни накара да оценим отново колко са важни близките хора. Вие ни дадохте подслон и подкрепа в най-тежките ни мигове. — Майкъл направи кратка пауза, след което продължи: — Второ, наздраве за Джон, за неговото връщане при нас. — Дърбин изгледа своя по-голям син изпитателно. — Синко, знам, че още имаш някои съмнения, но вярвам, че скоро всички те ще бъдат разсеяни. Искам да ти благодаря, че възвръщаш доверието си към мен.
Джон не изглеждаше твърде убеден от речта на баща си, но поне беше разколебан. Майкъл усещаше, че нещата все пак са малко по-добре отпреди; може би с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Той погледна и към Питър, след което вдигна чашата отново:
— За двама ви, момчета, за това, че заровихте томахавките.
— И накрая — включи се Кейти. — Може ли и аз да кажа нещо? За Джанис! Винаги ще те обичаме, сестричке, и винаги ще ни липсваш. — Тя се просълзи леко.
— Точно тъй, браво! — похвали я Чък и, също леко просълзен, обърна чашата си.
— А сега — каза Кейти, — да нападаме храната, преди да е изстинала.
Но преди още всеки да си е взел от спагетите, Джон каза:
— Е, тате, за какво те търсеше Глицки днес?
— Той е разстроен — намуси се Майкъл, — защото изглежда няма как да нагласи Роу Къртли в нашата къща онази сутрин.
— Защо не може? — попита Чък.
— Е, явно тяхната доблестна прислужница Линда Салседо твърди, че той си е бил вкъщи и Глицки й вярва. Сега той се нуждае от нещо, на което да наблегне и да затвори устата на онези, които го критикуват. Отнесе доста огън от пресата заради Роу, не помните ли? Вестниците го обвиняваха, че упражнява полицейски тормоз и извършва арести без доказателства.
— И как ще промениш всичко това? — попита Джон.
— Не мога — отвърна Майкъл. — Това е извън възможностите ми. Той явно има проблем и с моето алиби, но ми се струва, че вече губи хъс. Сякаш се готви да извади друга версия съвсем скоро или сам е в голяма беда… — Дърбин замълча и остави вилицата си. — Всъщност аз се надявах да не влизам в спор с лейтенанта, но все пак бих искал да ви предупредя: не мисля, че е съвсем изключено Глицки да реши да ме арестува.
— Не, тате, не! — извика Али. Тя скочи от стола си, хвърли се към баща си и обви ръце около шията му. — Как би могъл да го направи? Та ти нищо не си сторил!
— Така е — отвърна Дърбин. — Не съм виновен и той няма как да докаже нещо друго. Но ние трябва да бъдем единни. — Той погледна последователно Джон и Питър. — Особено вие, деца, ако той все пак реши да се заеме с мен.
— Нали не вярваш, че той наистина ще го направи? — попита Кейти.
— Не знам как ще го направи без доказателства. Но преди време той реши и арестува Роу без никакви доказателства. Не знам какво точно ще направи и дали изобщо ще го направи. Но няма да е лошо да сме поне отчасти подготвени.
— Властта на полицията — каза Чък и се усмихна. — Наистина си е малко страшничко.
Майкъл и Чък бяха седнали до тезгяха в кухнята с остатъка от бутилката вино, докато Кейти миеше съдовете. Децата се бяха пръснали из къщата — едни започваха да си събират багажа за преместването в сряда, други се заемаха с училищните си задачи. Разговорът за неговия арест, толкова невероятен и все пак възможен, беше все повече дотежавал на Майкъл по време на вечерята. Сега той пиеше шестата си чаша вино, взирайки се в стъклото й.
— Не знам какво ще правя с децата, ако ме арестуват — каза той.
— Не бъди глупав — успокои го Кейти. — Знаеш, че ще ги вземем отново.
— Точно това ви трябва, сладури — засмя се горчиво Дърбин. — Пет деца вместо две!
— Бихме ги взели на мига, Майкъл — каза Чък. — Но съм сигурен, че няма да има нужда. Дълбоко се съмнявам да те арестуват.
— Радвам се, че си толкова уверен — усмихна се Майкъл. Иска ми се да имах твоето спокойствие.
— Ти сам го каза. — Чък вдигна чаша за наздраве. — Той не може да има някакви доказателства срещу теб, след като нищо не си направил. Няма доказателства, няма съд.
— Да, но ако дори само ме арестуват, цялото време преди съда ще бъда в ареста.
— Ще платим гаранция за теб, Майкъл — подскочи Кейти след неговите думи.
— Благодаря ви, но само ако можете.
— Е, хайде засега да не слагаме колата пред коня — каза Чък. — Не смятам, че Глицки се кани да те арестува.
— Аз бях с него днес, Чък. Аз го слушах. Той се кани повече, отколкото си мислиш. Мен ме оставете, но си мисля какво би причинило това на децата. Джон вече подозира, че може да съм бил аз. Ако ги загубя всички заради това… — Той взе чашата си и отпи глътка. — Не знам какво бих направил. Не мога да ги оставя да ме виждат как минавам през всичко това.
— Бъди сигурен, че можеш и ще се справиш — каза Кейти. — Ще прескочиш трапа, и ние всички заедно с теб.
— Не знам дали ще си заслужава…
— Разбира се, че да — увери го Кейти, след което мина покрай тезгяха, взе наполовина пълната все още чаша на Майкъл и го целуна по бузата. После се върна обратно към мивката и обърна чашата, за да излее виното. — Очевидно е, че тази червена помия не помага за душевното ти състояние сега — обясни тя. — Първо, никой не се кани да те арестува. И ако наистина го направят, ние всички сме на твоя страна. Ще направим всичко, за да те върнем на свобода. Разбра ли ме?
— Да. — Той въздъхна дълбоко. — Просто съм толкова уморен. Уморен от подозренията, от съмненията на сина ми, уморен от Глицки и от живота без Джанис. От живота изобщо… Писна ми вече.
— Не казвай това, Майкъл.
Той се взря в нея с размътен поглед.
— Добре тогава — отвърна той. — Няма.
Глицки се събуди с приглушен стон и се изправи в леглото с ръка на сърцето си. Поемаше въздух на тежки тласъци. До него Трея веднага се опря на лакти в леглото, след което постави едната си ръка на гърба му, а с другата се пресегна и потърси къде да я положи близо до сърцето му. Беше си спомнила неговия инфаркт преди години.
— Мили, какво ти е? Добре ли си?
Той поклати глава настрани и продължи да диша тежко.
— Ейб! Кажи ми! Пак ли е сърцето ти? Да звъня ли на Бърза помощ?
Той отрони накрая няколко думи:
— Не, не. Добре съм! Добре съм… — успокои я той, след което отново въздъхна дълбоко и мъчително и завърши това, което искаше да каже: — Просто се готвех да ставам — обясни, след което наистина започна да се надига.
— Не, недей. Просто си стой тука, лягай обратно в леглото!
— Не мога.
— Можеш, по дяволите, можеш! Успокой се!
Но той остана седнал. Бавно провлачи ръка нагоре и покри с пръсти ръката на жена си, която все още бе притисната към сърцето му.
— Добре — каза той, сякаш на себе си. — Няма да ставам.
— Какво беше това, ако не сърдечен пристъп? — прошепна Трея. — Кошмар?
— Не е кошмар. Аз не бях заспал.
— Тогава какво?
— Джанис Дърбин — каза той. — Просто още нещо, което съм пропуснал, но то може да се окаже доста важно. — Той се обърна към нея. — Все пак трябва да стана, миличка.
— Ейб, посред нощ е. Какво смяташ да правиш?
— Не знам, но е изключено да заспя отново.