Щети

23.

Когато лейтенантът се върна от летището, Брако вече го чакаше, седнал на дивана в малкото помещение пред двете заключени стаи за разпити. Двамата инспектори прослушаха записа на интервюто с Роу в една от стаите, след което с широки усмивки като на деца калпазани решиха да звъннат на Фаръл и да оставят на него решението за по-нататъшната стратегия по отношение на Роу.

Окръжният прокурор се забави двайсетина минути и се появи доста изморен. Глицки също изглеждаше малко потиснат, затова двамата размениха само няколко думи и се заеха с нещата по същество. Около половин час по-късно те бяха на долния етаж, където се помещаваше кабинетът на дежурния съдия-изпълнител. Панелът на вратата, който бе направен от пластмаса, с цел да се подменя лесно, гласеше: „Съдия Лео Чоморо, окръжен съд на Сан Франциско, Калифорния“.

Фаръл смигна на Глицки и сви рамене, след което почука на вратата. Разбира се, той беше звъннал, за да уговори предварително срещата, затова Чоморо би трябвало да ги очаква, въпреки че официалното му работно време бе изтекло преди десетина минути.

От другата страна се чу скърцане на стол върху износен паркет, след което вратата се отвори и двамата се здрависаха със съдия Чоморо, облечен все още в своята официална черна тога. „Негова чест“ се усмихваше, но мургавото му мексиканско лице не издаваше и следа от сърдечност. Зад него в малкия кабинет се мярна друга фигура, която беше облечена в официален смокинг. Оказа се съдия Сам Барето; нито Глицки, нито Фаръл можеха да си обяснят какво прави Барето в покоите на Чоморо. Двамата съдии не ги улесниха с обяснение — Барето просто се здрависа възпитано с двамата новодошли, след което излезе и затвори вратата зад себе си.

След като ги поздрави малко сковано, Чоморо покани Фаръл и Глицки да седнат на черешовата маса, която той явно използваше за работно бюро. Кабинетът беше най-спартанският и неуютен офис на съдия-изпълнител, който Фаръл някога бе виждал. Три от стените бяха голи и леко опушени от цигарен дим, а на четвъртата бяха скупчени няколко евтини лавици, огънати от тежки юридически справочници. Всъщност, едната от стените не беше съвсем гола — обръщайки се леко назад, Фаръл отбеляза с учудване, че около вратата са наредени дипломите на Чоморо и няколко снимки на съдията с известни личности. С изключение на голямата черешова маса, кабинетът бе почти празен — имаше само два стола за посетители, а в ъгъла се мъдреше нещо като полукресло-полудиванче, чиято цел беше неясна, понеже бе твърде голямо за един човек, но не можеше да побере двама. На тази мебел бе облегнат сак със стикове за голф.

Правейки бележка в мисленото си тефтерче, Фаръл седна в един от неудобните столове с подлакътници пред масата на Чоморо, след което извади папката с новите обвинения на Роу Къртли.

— Господа, събрали сме се тук по молба на господин Фаръл — посочи Чоморо към главния прокурор с неловък жест. — Какво бих могъл да сторя за вас?

— Ваша чест, разбирам, че въпросът, за който сме тук, е нещо, по което сте отсъдил снощи — усмихна се Фаръл. — Имаме обаче нови доказателства, така че ще ви ги покажа направо — много са приятни! Тази сутрин инспектор Брако, мой подчинен от отдел „Убийства“, е провел интервю с Роу Къртли, с когото, надявам се, сте добре запознат.

Лицето на Чоморо потъмня, но той успя да се овладее.

— Дотук добре. Продължавайте!

— Двамата с лейтенант Глицки внимателно изслушахме цялото интервю и искрено вярваме, че то представлява един вид признание от страна на обвиняемия, затова бихме искали да го споделим с вас.

— С каква цел? — попита Чоморо.

— За да ви помолим отново да ни дадете разрешително за обиск на дома на семейство Къртли — обясни Фаръл.

Чоморо стисна устни. За всички беше ясно, че молбата на окръжния прокурор не е нито рутинна, нито незначителна. Случаят с Роу Къртли беше получил твърде голяма публичност, а и всеки с капчица ум знаеше, че намесата в делата на семейство Къртли не е добра идея. Чоморо също знаеше, че ако отмени вчерашното си решение, това щеше да влезе в заглавията на вестниците и то съвсем не в положителна светлина; съдиите, повече от всички други, нямаха право на грешки. Да не говорим пък какво биха могли да направят семейство Къртли — съдия Чоморо далеч не беше сред най-обичаните граждани на Сан Франциско; щяха със сигурност да се намерят зложелатели, готови да сътрудничат в евентуална кампания срещу него. Предишната вечер Чоморо бе отказал на Вай Лапиър не заради липсата на „вероятна причина“. Това беше стандартна клауза, която беше достатъчно гъвкава, за да се използва в почти всички случаи. Всъщност, познавайки семейство Къртли отблизо, Чоморо бе почти сигурен, че нещата са станали точно според описанието на Лапиър и това беше доста добра причина да не си вре носа, където не му е работата.

Възрастният съдия си пое въздух, след което се почеса по врата.

— Добре. Да чуем записа ви, господа.

Глицки извади сивия полицейски диктофон и го сложи на масата.

— Господа, гласовете са на инспектор Брако, Роу Къртли и неговия съдебен защитник, Тристан Денарди — обясни той. — Можете от време на време да чуете и Клиф и Тереза Къртли, но те не са важни в случая.

Лейтенантът се усмихна, след което натисна копчето. Записът започна от средата на въведението на Брако, в което той обясняваше правата на заподозрения.

„Събудих се късно, в около девет и петнайсет в дома си — започна записът. — Слязох на долния етаж и поздравих родителите си, които тъкмо закусваха, след което аз самият хапнах леко. Обслужваше ме нашата чудесна нова прислужница, Линда…

Ние сме готови да потвърдим това — чу се гласът на Клиф Къртли. — И двамата бяхме там… Искате ли да знаете какво закусвахме?“

— Това е Клиф Къртли — обясни Глицки.

— Досещам се — каза нетърпеливо Чоморо.

Въпреки това, Глицки продължи с обясненията:

— Сега чуваме отново Брако.

„Не е необходимо. А след закуска?“ — чу се от записа.

— Сега е Роу. — Глицки сложи диктофона на пауза, след което го пусна отново.

„Взех душ, облякох се и в около единайсет отидох при моя доктор, който провери гипса ми. Дотук харесва ли ви? Може би искате да продължим?“

Чоморо кимна.

— Познавате вече гласовете, нали? — попита Глицки.

— Точно така.

— Значи отиваме към важната част — усмихна се лейтенантът и отново натисна копчето.

Все пак! — чу се гласът на Брако. — И без това сме седнали да говорим. Как е, напоследък, храната в „Тадич Трил“? Чудесна както винаги, вярвам.

— Стига с тия простотии! Майната му! — излая Роу през малкия високоговорител на диктофона. — Няма да спрат, освен ако не направим нещо. Ще ви кажа нещо, инспектор — ако искате, подложете ме на детектор на лъжата! Искам да се сложи край на тези истории веднъж завинаги. Как ви звучи това?

Глицки натисна „пауза“, след което се усмихна слънчево на Чоморо.

— Ето тук, Ваша чест, адвокатът му се опитва да овладее положението, но не може. Вижте само с какъв хъс продължава малкият:

„Не, Тристан, това е пълна гавра! Това са същите лайна, в които се опитват да ме накиснат откак всичко това започна! Не съм застрелвал никого, нито вчера, нито днес, нито онзи ден! Щом обядвах с Ез, се качихме в колата и отидохме до планетариума.

— Роу, млъкни, за бога! Достатъчно!

— Какво, за бога, Тристан? Трябва ли да понасям всичко това ден след ден? Той отново тръгна да ме обвинява…

— Не говори, за бога! Нито дума повече! Тази среща свършва, и то още сега! Веднага!

— За какво точно искаш да те разпитваме с детектор на лъжата, Роу? — чу се отново гласът на Брако. — Не съм споменавал да са стреляли по никого!“

Чоморо направи знак на Глицки да прекъсне записа с ръка.

— Разбирам — каза той. — Има ли още нещо важно?

— Чуйте го до края — настоя лейтенантът, след което отново пусна записа:

„Нищо не е признал. Въобразявате си — Гласът беше на Клиф Къртли.

— Добре. Щом е така, не би имало защо да се притеснявате.

— И без това нямам от какво да се притеснявам, мърльо!

— Стига, Роу! Тръгвайте, инспектор! Веднага!

— Готово. Тръгвам си. Добре си поговорихме. Приятен ден на всички ви…“

Глицки се пресегна и изключи диктофона.

Чоморо наклони глава настрани, очевидно изпълнен с любопитство.

— Това ли беше? — попита той. — Не е точно самопризнание.

Лейтенантът запази спокойния си тон, понеже не искаше да изглежда като човек, който се опитва на всяка цена да изтъква очевидното.

— Брако никога не е споменавал за какво точно пита, Ваша чест — каза той. — Роу сам направи връзката с убийството на Мат Люис. Мисля, че изводът трудно би могъл да е по-очевиден.

— Всъщност би могъл да бъде, лейтенант. Този млад мъж, този Роу Къртли, е напълно наясно, че вие и вашите момчета го преследвате и не бихте се спрели пред нищо, за да го вкарате отново в затвора, и то въпреки съдебните решения на двама от най-уважаваните ми колеги. Толкова трудно ли е, лейтенант, щом го попитат по подвеждащ начин за местонахождението му в онзи следобед, да се досети, че го разпитват за убийството на вашия колега от прокуратурата, което бе широко оповестено в медиите? Роу просто приема, и то, бих могъл да добавя, съвършено правилно, че неофициално го подозирате и в това престъпление, и реагира подобаващо. — Чоморо замълча, за да си поеме дъх. — Господа, Мат Люис беше във всеки вестник! Повече бих се изненадал, ако не знаеше за смъртта му!

— Но, Ваша чест… — започна Фаръл.

Чоморо отново го прекъсна с вдигнат пръст.

— Моля ви, господа! Важно е да действаме според правилата… Това е единственият начин, по който законът постига справедливост. Знаем го и тримата… Ако започнем да арестуваме хора и да претърсваме къщи без необходимите основания, може направо да затворим Съдебната палата, защото няма да има смисъл от нея. Нашата цел е да спазваме закона, и смея да добавя, в този случай, повече отколкото във всеки друг, сме длъжни да спазваме буквата на закона. Така че моят отговор, който, страхувам се, е окончателен, е, че в момента не бих могъл да ви дам разрешително.

— Няма проблем — отвърна Фаръл. — Благодаря ви, все пак, за отделеното време, Ваша чест.

— Ако откриете неоспорими доказателства, не се колебайте да дойдете отново — каза Чоморо извинително. — Ще се радвам да преразгледам въпроса отново. Просто доказателствата в момента не са достатъчни.

— Мислех, че си струва да опитаме — обади се Глицки.

— Не сте постъпили грешно — отвърна Чоморо и стана, давайки знак, че срещата е приключила.

Той ги изпроводи до вратата с куп любезности, след което, тъкмо когато Глицки и Фаръл се канеха да си тръгнат, каза:

— Знаете ли, подобни доводи биха били доста убедителни пред някое жури — каза той. — Покажете ги на някое добре организирано предварително заседание и съм сигурен, че ще проработят. Нямам съмнение, че журито ще бъде склонно да се предяви формално обвинение.

— Разбира се, Ваша чест — отговори Фаръл. — Благодаря ви. Това беше и все още остава нашият резервен вариант.

— Все пак ще имате нужда от малко повече от това, което ми показахте — добави Чоморо.

— Правим всичко възможно — усмихна се Глицки.

— Все пак си мислим — вметна Фаръл, — дали не е най-добре да обединим делото за първото убийство, това, за което беше осъден, с тези последни случаи. По този начин бихме могли да получим „особени обстоятелства“… Но както сигурно знаете, подобно обвинение ще отнеме две седмици, може би повече.

Чоморо се подпря на касата на вратата, държейки я отворена; може би не искаше да ги отпраща с толкова малко подкрепа от своя страна.

— Знам, че и за двама ви случаят е много важен. Усещам, че вече нещата са станали лични, и не се учудвам. Но ако този калпазанин е направил повечето от това, в което го обвинявате, мисля, че със сигурност някъде е допуснал грешка и ако е така, съм сигурен, че ще я откриете.

— На това се надяваме — отвърна Фаръл уморено.

— Но колкото и скоро да стане, все пак не е достатъчно скоро — добави Глицки.

Въпреки че му се полагаше служебен шофьор, Фаръл рядко чувстваше нуждата да използва тази привилегия и почти не ангажираше автопарка на Съдебната палата. Понякога, когато срещите му го изискваха, той с радост се качваше в колата на някой от следователите към прокуратурата, или на някой от подчинените на Глицки инспектори. Това някак си му доставяше радост; той не обичаше да подчертава тежестта и високия статус на новата си длъжност, а и разговорите с момчетата от полицията нерядко бяха забавни — те имаха практически поглед върху закона и не бяха обременени с твърде много юридически казуси. Най-често се качваше при някой от тях, когато отиваше на големи публични мероприятия, например срещи, организирани от неправителствените организации или кампании с благотворителна цел. Колите на инспекторите бяха най-подходящите за тази цел — те караха спретнати и елегантни „Линкълн Таун Кар“, които бяха едно ниво над патрулните „Форд Краун Виктория“ на районните полицаи; това бяха служебни коли средно ниво, представителни и същевременно не твърде набиващи се на очи. Най-често обаче Фаръл предпочиташе да кара собствената си кола, която паркираше всеки ден на едно от местата на паркинга зад Съдебната палата.

Тази сутрин обаче, донякъде заради безсънните нощи напоследък, които го правеха невнимателен шофьор, донякъде заради наскоро застигналия го страх за собствената му безопасност, Фаръл поръча по телефона една от служебните коли, която спря пред дома му в осем без петнайсет. Работният ден бе свършил. Минаваше шест и половина и Фаръл се запъти към главния вход на Съдебната палата, пред който го чакаше същата кола. Днес умората и напрежението му идваха в повече; имиджът, който бе решил да поддържа, някак си не изглеждаше вече толкова важен и Фаръл с огромна радост се запъти към спрялата кола, водейки Герт след себе си.

Шофьорът беше млад сержант на име Риц Нейгроу. Фаръл го познаваше от няколко месеца и се разбираше с него добре. Тази вечер Риц още не се беше прибрал у дома, което най-вероятно значеше, че е останал да дежури в извънработно време. Щом Фаръл приближи, Риц излезе и отвори задната врата, поздравявайки учтиво. Герт радостно скочи на седалката, следвана от Фаръл, който уморено се настани до нея. Риц затвори вратата, след което заобиколи колата и зае шофьорското си място. Подкара, отначало бавно, после ускори плавно, щом излезе на булеварда.

— Накъде ви водят общинските дела тази вечер, сър? — попита Риц любезно.

Фаръл вече се беше отпуснал в меката седалка със затворени очи. С усилие, което му се стори Херкулесово, той се надигна и отвърна:

— Към едно събиране на занаятчиите и търговците в китайския квартал, ако не ме лъже паметта. Може би ме лъже, а и не съм си поглеждал календара днес. Това е работа на Трея, която излезе в отпуск, без да ме уведоми предварително.

Риц се обърна изненадано.

— Как се случи това? Не е в неин стил.

— Наистина не е. Но тя е жена на Глицки, нали знаеш?

— Да, разбира се — отвърна Риц. — А, да, сещам се. Заплахите от Роу Къртли, нали?

— Да, прие ги доста насериозно.

— И аз бих…

— Е, не се притеснявай. Вече сме сложили двайсет и четири часова опашка на този пакостник. Надявам се да го затрудним. Все пак си е опасен… Но ми се иска Трея да не беше тръгвала. Направо не знам какво ще правя без нея.

— Е, ако настояваш, шефе, ще намина покрай колибката на Роу и ще го гръмна от движение, докато ти говориш пред китайските магазинери — засмя се Нейгроу. — Само че после ще твърдиш, че съм бил с теб в китайския квартал и всичко ще бъде наред. После вече можеш да кажеш на Трея да се върне, хоризонтът ще се е изчистил.

— Окей — каза Фаръл. — Добър план!

— Добре е, че има план — отвърна Нейгроу. — Къде точно отиваме?

— Хотел „Мандарин Ориентал“, ако не ме лъже паметта.

— На десетина минути е оттук. Може да подремнете дотогава.

— Това са десет минути повече сън от миналата нощ — отговори Фаръл.

— Може ли да ви помоля нещо?

— Разбира се.

— Може ли, следващия път, когато се качвате с кучето, да кажете на диспечерката да прати някой друг? Не че ми е неприятно, но имам силна алергия…

— Към Герт ли?

— Към всякакви животни — котки, кучета… И към цветен прашец.

— Съжалявам, Риц. Не бях наясно. Има ли начин да уредим друг шофьор за подобни случаи?

— Разбира се. Лично ще говоря с момчетата. Често ли смятате да вземате Герт, за да знам как да организирам нещата?

— Нямам представа, Риц. Понякога ще ми се налага, но не твърде често — обясни Фаръл, след което отново се облегна назад и затвори очи. — Приятелката ми ме изостави, да ти кажа — изтърси той внезапно. — Снощи.

Риц се извърна изумен.

— Шегуваш ли се? Сам?

— Същата.

— Господи! Първо Трея, после Сам.

— Всъщност в обратен ред. Първо Сам, после Трея.

— Но все пак имате мен — сви рамене Нейгроу.

— Разбира се, Риц — усмихна се Фаръл. — Разчитам на теб.

Нейгроу замълча за миг.

— Доста тежка седмица…

— Да — отговори Фаръл. — Чувствам се като хаитянин, на когото му се е срутила къщичката…

Нат Глицки, бащата на Ейб, миеше чиниите след скромната вечеря в малкия апартамент на Трето авеню, който той и жена му Сейди Силвърман споделяха. Кухничката беше наистина миниатюрна — два на три метра, и въпреки това служеше и за трапезария; в средата й се мъдреше кръгла дъбова масичка с антикварна стойност, на която Нат и Сейди обичаха да вечерят, седнали на груби дървени столчета. Нат вече не беше в първа младост; всъщност тъкмо бе прехвърлил осемдесетте, но за тази възраст изглеждаше повече от добре; беше доста отслабнал и, което беше може би по-лошо, бе изгубил инч и половина от височината си, но косата му, макар и вече бяла, още не беше оредяла.

Сейди, която седеше на масата и пийваше чашка шери, отгърна нова страница от книгата си, след което въздъхна и се отказа.

— Никак не ги разбирам тези вампирски истории — каза тя. — Това ми е третата книга за вампири, която подхващам, но все ми се вижда пълна дивотия.

— Да — отвърна Нат начумерено. — Сигурно защото в истинския живот няма вампири.

— Но няма и джедаи, пък „Междузвездни войни“ ми допадат — засмя се възрастната жена. — Няма и хобити, но харесвам Толкин.

Нат остави чиниите за момент.

— Че откога няма хобити? — попита той учудено.

— Стига си се закачал — скастри го Сейди. — Ами онези истории, Давид, Соломон, Червено море?

— Това е друго — усмихна се Нат. — Това, миличка, са чудеса. Те се случват всеки ден. Погледни, например, мен и теб!

— Сменяш темата — захили се Сейди и свъси вежди с престорен яд. — Не е честно. Впрочем, ние двамата наистина сме големи късметлии.

— Ами, късмет. Цяло чудо си е, че още сме заедно!

— Окей. Няма да споря.

— И по-добре недей, да не те удари някоя мълния! — намръщи се Нат, след което се наведе и я целуна по темето. — Ще си отрежа парче медена торта. Ти искаш ли?

— Малко парченце — отвърна Сейди.

В този миг някой позвъни на вратата.

— Татко ти е прав, Ейбрахам — обади се Сейди недоволно. — Нещо си измършавял. Какво ядеш?

— Най-различни неща.

— Редовно ли?

— Разбира се.

— Какво си ял последно и кога?

— Ами сега — отвърна Глицки. — Храна се с питателна домашна медена торта.

— Май не спиш редовно — скастри го Нат.

В малката кухничка, седнал между двамата си възрастни родители около достойната за британска детска стая масичка, Ейб Глицки изглеждаше като същински гигант.

— Нека да започнем първо с яденето, пък после ще мислим и за сън — отвърна Глицки, отпивайки глътка зелен чай.

— Май твърде много гониш този разбойник Роу Къртли — отбеляза Нат. — Даже чета във вестниците…

— Арестувах го, защото заплашваше децата — обясни Глицки. — Но отново го пуснаха и Трея реши, че не може да остане… Взе малките и замина.

— Къде?

— В Ел Ей. При брат си.

Нат почти се задави с парченцето торта.

— Да не те е напуснала?

Ейб кимна.

— Не точно. Мисля, че ще се върне. Заминаха днес следобед.

— А те защо го освободиха този Роу? — учуди се Сейди.

— Защото са невменяеми. Тези чиновници не знаят на кой свят живеят.

— Много ли е сърдита Трея? — попита Сейди.

Глицки стисна устни.

— Би ми се искало да кажа, че ме разбира, но и аз вече не съм толкова сигурен. Важното е, че аз оставам.

— А тя напусна ли работа? — поинтересува се Нат.

— Не. Взе отпуска без предизвестие, но това е общо взето същото.

— А ти какво ще правиш? — попита Сейди.

— Нямам представа — отговори Глицки. — Работата никак не върви. Нямам достатъчно човешки ресурси в отдела. Не съм най-обичаният човек в Сан Франциско, но някой трябва да закърпи положението. Не мога да оставя нещата на някой друг. Може би звучи глупаво и старомодно, но чувствам, че ми е нещо като… дълг.

Нат помълча няколко секунди, след което каза:

— Май няма друг вариант.

— И аз така мисля — отвърна синът му. — Наистина няма.