Щети

20.

Мат Люис беше първата жива мишена на Езтли през изминалите почти десет години. Новият иконом на семейство Къртли почти бе забравил усещането — чистата доза адреналин, удоволствието от бързината, с която се развиваше всичко, краткия момент на несигурност, в който ловецът не беше сигурен дали няма да се превърне в жертва. Това бе чувството да убиваш, древно, атавистично прераждане, изгубено за цивилизования свят. До момента, в който натисна спусъка, Езтли не осъзнаваше колко много му бе липсвала тръпката, колко много го бяха притъпили дългите години, в които единствено развлечение му бяха нелегалните боеве с петли и кучета, организирани от испаноезичните емигранти.

Този ден, обаче, бе различно. Докато вървеше към джипа, Езтли почти усещаше вкуса на пролятата кръв в устата си. Чувстваше се като гладно дете, на което бяха дали храна, като затворник, пуснат на свобода, като наркоман, когото бяха подложили на продължително лечение в комуна и който тъкмо бе опитал чистия хероин от родната улица и отново се къпеше в неповторимия му блясък. Без да може да си го обясни логично, метисът някак си усещаше, че Роу е извор на това чувство, на тази проста и безкрайно ефикасна емоционална дрога. Преди пускането му под гаранция, Езтли просто отбелязваше дните в календара; живееше удобно и сигурно у семейство Къртли, нагаждаше се донякъде към обстановката, изглаждаше белезите от последните си няколко дни в родината, дни, в които дивечът бе той, съставени от безкрайни минути лепкав страх, всяка от които можеше да се окаже последна.

Когато Роу се върна у дома с несломената си младежка енергия и кураж, икономът нямаше как да не се зарази. Часовете, прекарани заедно с по-младия мъж в колата или в скъпите клубове припомниха на Езтли какво е да живееш истински; той се чувстваше, сякаш се е събудил от дълга, непробудна летаргия. Роу беше катализаторът, новият източник на емоции в живота на Езтли. Може би съзнателно, а може би не, наследникът на семейство Къртли бе запалил фитила, който доведе до последния изстрел, който Люис някога щеше да чуе.

И Езтли беше твърдо решен да не позволи на огъня да угасне. Никой не биваше да посяга на Роу, нито да заплашва свободата му.

Тъкмо минаваше девет сутринта. Езтли седеше сам в своята лична кола, паркирана точно до входа на „Буена Виста Парк“ откъм Хайт. Уес Фаръл живееше наблизо, в нелоша двуетажна къщичка с английски двор, която се намираше на две преки по-надолу по улицата. Езтли и Роу бяха научили адреса предишната вечер благодарение на един от частните детективи на Денарди. Тристан не поиска компенсация — това беше нещо като подарък по случай освобождението на младата надежда на семейство Къртли от съдия Донахоу. Езтли знаеше, че Фаръл е ключът към по-нататъшната съдба на Роу. Вярваше, също така, че новият главен прокурор е слаб и нерешителен и можеше да бъде контролиран. Езтли се усмихна леко при мисълта за завоалирания и безнадеждно неефикасен подход на тоягата и моркова, който Клиф и Тереза се бяха опитали да приложат върху Фаръл. Аматьори.

Опитът му го бе научил, че е необходимо да видиш човека в естествената му среда и да откриеш къде и колко силно да натиснеш, за да контролираш решенията му. Това, което Езтли беше казал на Роу по-рано беше съвършено вярно — Фаръл бе най-добрият му приятел. Не беше в интерес на младия господин Къртли, нито на Езтли окръжният прокурор да бъде елиминиран изцяло. Фаръл бе необходим — той бе част от всяка възможна схема, която би могла да отърве Роу от евентуално връщане в затвора.

Единственото, което се изискваше от Езтли, беше да го убеди колко е сериозна ситуацията. До момента Фаръл изглеждаше съвършено доволен да гледа нещата отстрани и влиянието на Клиф и Тереза се бе оказало достатъчно, за да предопредели решенията на съда. В крайна сметка, обаче, окръжният прокурор все някога трябваше да вземе решение — дали да отстоява страната на прокуратурата, или да преустанови опитите за съдебно преследване. Езтли не искаше да остави и капчица съмнение у него по отношение на това кой избор е правилният.

Затова и трябваше да го опознае по-добре, да види слабостите, да установи точките, където можеше да бъде упражнен натиск.

Същата вечер Фаръл се прибра вкъщи едва в девет и половина. Не можеше да си спомни някога да е бил по-уморен. За негова изненада, антрето бе полутъмно. На горния етаж също не светеше. Нямаше да се учуди, ако Сам беше излязла да вечеря сама или с някоя от приятелките си. Напоследък Уес беше просто ужасна компания.

Тази вечер Фаръл не й бе звъннал, за да й каже, че ще закъснее, не беше дори и помислил за нея в целия вихър от паника и безумие, който беше обхванал прокуратурата след новината за убийството на Мат Люис във Филмор Дистрикт. Аманда Дженкинс едва не получи сърдечен удар, притисната като в менгеме между мъката от загубата му и смазващото чувство за вина. Джон Страут, Трея и самият Фаръл се чудеха как да я успокоят, а Глицки и Бекър бяха тръгнали направо към местопрестъплението. Лапиър отиде лично до дежурния съдия, за да вземе разрешително за претърсване на дома на семейство Къртли, понеже вече никой нямаше и най-малко съмнение кой точно е отговорен за това убийство.

Фаръл светна лампите в антрето и в същия миг откъм кухнята се чу познатото дращене на Герт по ламинирания паркет; кучето идваше да посрещне стопанина си. Сигурно беше спала в кошницата си до печката, изморена да чака своя стопанин. Фаръл се пресегна и я погали по врата.

— Къде е мама? — попита той, имайки предвид Саманта, след което се изправи, остави куфарчето си под закачалката и се запъти към кухненския бокс, светвайки всички лампи по пътя си.

Отговорът дойде под формата на бележка, която Сам бе оставила на барплота. Бележката гласеше:

Фаръл се отпусна уморено в един от кухненските столове и остави бележката на малката масичка пред себе си. Герт положи глава на коляното му и той я почеса разсеяно зад ушите.

След като беше минало известно време — той не знаеше колко точно — Герт го побутна с муцуна по крака и заскимтя. Ставайки от стола с безизразен поглед, Фаръл й сложи каишката и я изведе в антрето, след което си обу маратонките и излезе с нея в притъмнелия квартал.

Името на „Парк Лейн“, където беше домът му, бе избрано удачно — улицата се виеше покрай „Буена Виста Парк“. Той и Герт си бяха изградили рутина — тичаха по една от алеите привечер и спираха по средата, за да може тя да си „свърши работата“. Паркът бе също тъй празен, както обикновено през зимата. Тази вечер, обаче, Фаръл усети нещо различно — някакво едва доловимо заплашително присъствие, което сякаш го следваше в тъмнината.

Спирайки, той погледна към центъра на парка, след което се обърна. Няколко от уличните лампи на „Парк Лейн“, неизвестно защо, не светеха. Фаръл не можеше да си спомни дали бяха работили през изминалите дни. Алеите във вътрешността, както обикновено, бяха неосветени; акациите и плетовете отпред закриваха светлините на отсрещната улица и хвърляха дълги, назъбени сенки върху моравата. Герт задърпа каишката и заскимтя тъничко. Може би искаше да се прибира. Фаръл направи още няколко крачки към акациите, след което спря отново.

Той стоя така около минута. Откъм „Парк Лейн“ не се чуваше нито звук; не се виждаше жива душа на стотици метри наоколо. Накрая Фаръл се наведе и прошепна в ухото на кучето:

— Хайде, миличка. Тръгваме си.

Герт, обаче, нямаше намерение да го слуша. Тя се наежи, изпружи врат и опъна отново каишката, ръмжейки басово, след което залая към нещо в невидимата далечина.

Стискайки здраво каишката, Фаръл се наведе и я погали по главата.

— Хайде, миличка, хайде, бебенце — каза той в ухото й, след което я задърпа почти насила към къщата.

Когато бяха вече вътре, Уес заключи и залости входната врата, след което свали каишката на кучето и се запъти към кухнята. Обикновено, щом правеше така, Герт вървеше по петите му, махайки с опашка. Не и този път. Тя се обърна към входната врата, оголи зъби и отново заръмжа заплашително.

— Кротко, милинка — каза той. — Всичко е наред — погали я той по главата, след което, стискайки здраво нашийника, той все пак отвори вратата и огледа спокойната си улица от край до край. Както и преди, нямаше никой. Тишината беше необичайна, дори мъртвешка; въпреки че бе понеделник, все пак колите не бяха рядкост в този квартал на добре устроените хора с много свободно време.

Когато най-накрая успокои Герт, той я изведе в малкото задно дворче да си „свърши работата“ и я върна в кухнята, където тя се излегна на своята възглавница до печката, хвърляйки от време на време въпросително-умолителни погледи към стопанина си. Той бе твърде уморен, за да си играе с нея, затова отиде до минибара и извади бутилка „Ноб Крийк Бърбън“. След като грубиянски си наля над половин водна чаша и сипа достатъчно кубчета лед от хладилника, за да докара питието си почти до ръба, той се облегна на барплота и обърна чашата почти на екс.

Всички лоши новини от днешния ден — смъртта на Люис, напускането на Саманта и за капак тези невидими заплахи в тъмнината — му идваха в повече и не влизаха изобщо в сделката, която мислено бе подписал, когато се кандидатираше за окръжен прокурор. Дълбоко в себе си знаеше, че не е подходящият човек за този пост — не беше от хората, които са склонни да приемат живота твърде на сериозно, а и, честно казано, нямаше чак такива амбиции. Някои от уменията му бяха безспорни — беше добър оратор, разбираше се отлично с хора от всички слоеве на обществото… но Уес изобщо не се възприемаше като водач и образец за подражание. Отначало приятелите му го бяха убедили да се кандидатира с идеята, че е необходим човек като него, за да внесе свежест и промяна в закостенялата съдебна система. Той също мислеше, че промяна е необходима — опитът му като адвокат подсказваше, че полицията наистина нерядко престъпва правомощията си и употребява повече сила от необходимото. Освен това, въпреки че Сан Франциско беше град-убежище, в който незаконните емигранти не се преследваха, а и законите в Калифорния бяха по-либерални по отношение на емиграцията като цяло, Фаръл бе убеден, че много от малцинствените групи в града в действителност не са равноправни по отношение на закона; борбата за човешките права на емигрантите беше един от опорните стълбове на кампанията му. Оказа се, обаче, че предизвикателствата в работата на окръжния прокурор са от съвсем различно естество.

Разбира се, Роу Къртли не беше единственият престъпник, с когото се бе сблъсквал. Като адвокат му се беше налагало да се среща с най-различни злодеи и да ги защитава в съдебната зала, но до този момент те бяха негови клиенти. Никога досега не му се беше случвало да се страхува от някой от тях — Фаръл вярваше, че с весело и шеговито поведение, съчетано с правилната доза строгост, нямаше такива зверове, които да не могат да бъдат накарани да пеят и танцуват. Всъщност, преди години имаше един човек, от когото Уес се боеше — Марк Духър, колега адвокат, но обитаващ съвсем други социални среди. „Стратосферата — помисли си Уес. — Много малко хора достигат такива висини…“ Духър не само беше сред предпочитаните адвокати на елита в Сан Франциско — негов клиент беше и самият католически архидиоцез на града. Когато жената на Духър бе убита при явен опит за кражба с взлом, склонната към прекомерна употреба полиция в лицето на самия Ейб Глицки се бе впуснала в разследване, което от тогавашната гледна точка на Фаръл си беше същинска вендета. Марк беше приятел на Уес — не съвсем близък, но не и твърде далечен, точно вярната дистанция на връзката, за да може Уес да се заеме със защитата му. Фаръл бе спечелил дълго и изтощително дело срещу самата Аманда Дженкинс, тогавашната изгряваща звезда на прокуратурата в града. Духър беше оневинен напълно. Това дело, широко отразено в пресата, маркираше началото на възхода на Фаръл на правния небосклон.

Единственият проблем, който впрочем възникна по-късно, беше, че Духър — примерният гражданин, филантропът, чудесният баща и съпруг, юридическият съветник на архидиоцеза — всъщност наистина бе убил жена си. Беше също така изнасилил млада жена като студент. Марк имаше медали за храброст от Виетнам, където, както се оказа по-късно, бе намушкал с щик своя съдружник в продажбата на наркотици. В джунглите на Индокитай беше намерил смъртта си и друг млад адвокат, с когото Духър имаше съдебни спорове на американска почва.

Най-после Духър беше опитал да убие самия Уес. Фаръл помнеше ясно този момент — тогавашният страх още не го бе напуснал напълно. Но по-страшното беше изненадата, разкриването на измамата, чудовищното двуличие, в което Фаръл все още не можеше да вникне.

Сега той отново бе изправен лице в лице с истински социопат. Роу Къртли можеше наистина да се състезава рамо до рамо с Духър в олимпиадата на злодеите. Беше излязъл от затвора преди по-малко от месец и вече телата се трупаха. Нямаше съмнение, че през това кратко време е отнел три човешки живота, единият от които бе на следовател от прокуратурата. И сякаш никой не беше способен да го спре. Вай Лапиър беше предложила да подложи Роу на денонощно следене от цивилни полицаи, докато обвинението в тройно убийство бъде придвижено в съда. „Със сигурност, обаче, не е имала време да задвижи нещата днес — помисли си Фаръл. — Тази история с Мат Люис ни забави твърде много. Ще организира денонощния патрул сутринта.“ Не беше изключено Роу да чака отвън, седнал в кола или на някоя от пейките в парка. Ако беше тъй, нищо не му пречеше да влезе с взлом и на следващия ден да открият тялото на Уес насред изгоряла къща.

Едно нещо изглеждаше сигурно — Роу беше решен на всичко, за да не го върнат в затвора. За Фаръл бе ясно, че ако ножът опре до кокала, младият Къртли би предпочел да го убият в престрелка, нежели да го арестуват и върнат зад решетките — съпротивата, която бе оказал на Глицки, доказваше точно това. Роу нямаше страх от смъртта. Плашеше го единствено правосъдната система. Затова и беше готов да елиминира всеки, който представляваше заплаха за свободата му — Фелисия Нунйес, Мат Люис и, най-вероятно, Глория Гонсалвес, където и да беше тя в момента. Фаръл бе уверен, че черният списък на Роу включва Дженкинс, Глицки и него самия. Къщата край парка вече не изглеждаше безопасно място.

Глицки отключи вратата на дома си колкото е възможно по-тихо. Беше минало полунощ. Щом влезе вътре, той изхлузи обувките си и ги остави пред шкафа, след което мина на пръсти през полутъмната гостна, където Трея го чакаше с чаша чай в ръка.

— Слава богу, най-накрая си вкъщи! — каза тя и стана от дивана. — Ако са ти останали сили, имам нужда от гушкане.

Глицки пристъпи крачка напред и след миг Трея беше в обятията му. Тази вечер тя притисна своя съпруг до себе си по-силно от обикновено. Той се отпусна в ръцете й почти безропотно. Усетила умората му, Трея притисна главата му до сгъвката на врата си и обгърна темето му с длани. Останаха така няколко минути; тя усещаше как под дланите й силните мускули в тъмнокафявия врат бавно се отпускат. След миг, обаче, те се стегнаха отново. Трея усети, че Ейб също я притиска към себе си колкото може по-силно, толкова силно, че за секунда тя не можеше да си поеме дъх.

Това, обаче, не я притесни ни най-малко. Тя го искаше — всяко докосване, всяка минута, в която съпругът й бе до нея, и колкото по-силно я прегръщаше, толкова по-добре. Ако не можеше да си поеме дъх, щеше да почака малко.

Глицки въздъхна и я целуна по врата няколко пъти, след което се отдръпна.

— През цялото това време ли ме чакаше? — попита той.

— Ти как мислиш?

— Питам просто.

— Как е Аманда? — поинтересува се Трея.

— Точно толкова зле, колкото би трябвало да бъде след смъртта на Мат и може би дори по-зле — отвърна Глицки. — Съсипва се от вина. Мисли, че за всичко е отговорна тя.

— Според мен не е.

— И аз така мисля. Но ще й отнеме доста време да се примири със загубата. Искаш ли да поседнем?

— Мисля, че мога да отделя минутка — усмихна се Трея, след което се тръсна весело на дивана и придърпа одеялото, което беше донесла от спалнята. Глицки седна до нея, но без да я докосва.

— Как вървят нещата при теб? — попита тя.

— Никак. Отказаха да подпишат разрешителното за обиск.

— Не думай. Че нали твоята шефка лично подаде молбата?

— Въпреки това — намуси се Глицки. — Явно този път са решили, че Лапиър има същото право да иска разрешително, както и обикновените полицаи. Трябва ти клауза „вероятна причина“, Трей.

— Не виждам какъв е проблемът. Как ти се струва това — Мат Люис е следял Роу и малко след последното си обаждане е открит мъртъв.

— Откъде знаем, че Люис е разследвал точно Роу? — попита Глицки.

— Аманда каза, че му е възложила тази задача.

— А откъде сме сигурни, че изобщо го е догонил, или че не го е изтървал някъде из улиците?

— Знаем, че му е бил на опашката в дванайсет и нещо, когато за последен път е звъннал на Аманда — отвърна Трея.

— Да, това го знам и аз — съгласи се Глицки. — Но, мила, той е звъннал в дванайсет и петнайсет, а убийството е било извършено най-малко час по-късно. Може би през този един час е изгубил тях двамата и се е насочил към някоя от другите си задачи.

— На теб струва ли ти се вероятно?

— Никак.

— Стой за момент — оживи се Трея. — Кои са „тях двамата“? Не е ли бил само Роу?

— Някакъв друг мъж е карал колата. Не е бил Роу. Мат Люис не го е разпознал, но е казал на Аманда, че шофьорът има лице на индианец, или нещо от сорта. Двамата са излезли заедно от дома на Роу и са се качили в джипа. Сигурно е онзи същият иконом бодигард, когото срещнах първия път, когато отидох да разпитам Роу.

— Сигурно. Слушай, Ейб. Мат Люис е следил тези негодници не по-малко от час. Когато е звъннал на Аманда, е потвърдил, че кара след тях. Един час по-късно е бил открит мъртъв. Как ти се струва това, ако не „вероятна причина“? Със сигурност са знаели, че Вай Лапиър не си измисля…

— Разбира се, че не си измисля, мила, но просто не са искали да подпишат хартийката — усмихна се Глицки, след което махна с ръка, сякаш изтърсваше боклук от ръката си. — Следовател на служба в прокуратурата е бил разстрелян, какво да си говорим, направо е бил екзекутиран в колата си в един от най-лошите квартали на нашия чудесен град, квартал, пълен със сводници и наркопласьори. Мила, който и да го е сторил, се е подготвил добре — точно в тази част на Фриско има поне петдесет души на квадратен километър, които биха застреляли полицай без да им мигне окото. „Вероятна причина“ има, но все пак, ако си младши съдия без особена инициативност, можеш спокойно да си измиеш ръцете. Че защо да сочим точно Роу Къртли за това убийство?

— Как защо? Защото знаем, че е бил той.

— И най-малкото доказателство да имахме, съдът щеше да разпише хартийката.

— Е? Кой беше дежурният съдия този път?

— Чоморо.

Трея се плесна по челото.

— Значи стават трима? — попита тя с неодобрение.

— Кои?

— Съдиите, които дават „зелени карти“ на Роу. Барето, Донахоу, Чоморо… Няма ли поне един съдия в Сан Франциско, който иска да го тикне в затвора?

— Не мисля — отвърна Глицки мрачно. — Повечето са склонни да защитават гражданските му права. Имаш ли си представа, Трей, колко точно пари са необходими, за да се избере върховен съдия в нашия град? Официалните статистики са следните: сто и петдесет хиляди долара за успешна избирателна кампания, двеста и петдесет, ако искаш сигурна победа. Всички съдии се страхуват, че началниците им са пионки на семейство Къртли, и с право.

— А кой председателстваше на първото дело, тогава, когато го тикнаха в затвора?

— Томазино.

— Не можеш ли да идеш при него за разрешително?

Глицки поклати глава.

— Не и в този случай. Ако искаш да ти подпишат разрешително за обиск, трябва да отидеш при дежурния съдия в момента, а те се въртят на случаен принцип. Чоморо е дежурен цяла седмица. Тези процедури, едва ли има нужда да ти обяснявам, се организират с цел да се осигури непредубеденост на съдебната система.

— Ейб, на нас не ни трябва непредубеденост. Не и в този случай.

— Винаги трябва — отвърна Глицки. — Но много бих се радвал поне понякога да ни се усмихва късметът.

Трея зави раменете си с одеялото. След кратка пауза, тя попита:

— Мислиш ли, че има нужда да се притесняваме от нещо, Ейб? Заплашени ли сме — ти, аз, малките?

Глицки въздъхна, след което се приближи и я прегърна през раменете.

— Да ти кажа, мисля, че аз самият се притеснявам предостатъчно за цяло семейство от четирима, но това едва ли ще те успокои. — Той взе ръката й в своята. — Иска ми се да вярвам, че с нас ще спре до сплашване. Не мисля, че ще се появи на прага ни в скоро време. Ако причини нещо на теб или на децата, няма да постигне нищо. Освен това той знае много добре, че ако направи така, ще го гоня до дупка и ще го убия лично. А ако се опита да посегне на мен, това няма да му помогне никак при следващото дело. Така че логичният извод е, че няма изгледи да ни притеснява повече. Освен това, Вай е пуснала хора да го следят денонощно.

— А не мислиш ли, че може да им се изплъзне?

— Нямам представа. Не е изключено.

Трея затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Както и да е, след тази вечер, след Мат Люис, не ми се струва добра идея да оставям Зак и Рейчъл на детегледачката, нито в училище. Дори и да казваш, че рискът е много малък, просто не е редно…

— Не казвам, че няма опасност.

— Знам — каза тя и въздъхна. — Ейб, не можеш да предвидиш риска. Това не сме аз и ти — това е пълен психопат.

Глицки помисли за момент, след което кимна.

— Няма спор. Права си. Какво възнамеряваш да правиш?

— Мисля, че е най-добре да напуснем града. Аз и децата. И ти също. Поне докато отмине тази история.

Ноздрите на Глицки се разшириха. Той стисна устни и белегът му отново побеля съвсем — добре познатото на Трея гневно изражение.

— Не мога да си плюя на петите, Трей. Не и преди да съм свършил с него.

— И защо?

— Защото, като изключим всички останали причини, по този начин все едно казвам на Роу, че е спечелил.

— И какво толкова, ако спечели? — Гласът на Трея стана рязък. — Какво си се захванал да си играеш на спаринг с този изрод? Не си единственият, който може да разреши случая.

— Опасявам се, че може и да съм.

— И какво ако си? Ето ти още една причина. Ако нещата между теб и него наистина са толкова лични, това не значи ли, че сме в още по-голяма опасност? — Тя стисна ръката му. — Не виждаш ли какви неща стават? Погледни Аманда само!

— Виждам. Обаче, мила, не ми е позволено да подвивам опашка само защото някой психопат ми има зъб. Взели сме мерки — аз и Вай — и няма причина да мислим, че той ще може да се измъкне от обръча.

— Няма ли? Кажи го на бедния Люис тогава.

Ала Глицки отново поклати глава.

— Не мисля, че ще се осмели да посегне на нас, нито на децата. Не мисля, че ще може, не и след утре сутринта, когато вече ще е под постоянно наблюдение.

— Толкова ли си сигурен, че би заложил на карта живота ни — мен, Зак, Рейчъл?

— Миличка — каза той спокойно и я погали по ръката. — Не драматизирай.

В отговор Трея веднага пусна ръката му и се изправи в цял ръст. Едва сега Глицки осъзна, че жена му е бясна, че е била бясна през цялото това време, когато го прегръщаше, когато говореха за Люис, когато обсъждаха разрешителното. Всяка негова дума, всяко уверение от негова страна, всеки негов жест бе само крачка към нажежения до бяло и същевременно студен пламък, който блестеше в нейните очи в този миг.

— Мисля, че имам право да драматизирам, когато животът на децата ни е заплашен, Ейб. Как можеш да приемаш нещата толкова несериозно, като някаква игра?

— Уверявам те, че съм напълно сериозен.

— Не, не си. Мислиш само за твоята безумна игра на стражари и апаши, ти срещу Роу Къртли. Все едно си герой от някакъв долнопробен уестърн! Грижа те е само кой ще спечели и всичко това — домът ни, децата ни, всичко — мислил ли си какво ще бъде да изгубиш някой от нас?

— Нищо такова няма да се случи — отвърна Глицки спокойно.

Сълзи на гняв и болка напираха у Трея.

— Не, Ейб — каза тя на пресекулки. — Няма да позволя някой от нас да умре. Не виждаш ли какво става? Колко още предупреждения ти трябват? Бедният Люис дали е подозирал нещо? Ами че не е! Бум — и го няма завинаги! А ти, Ейб, си предупреден. Предупредиха те много отдавна — изхлипа тя.

— Хей, недей така. — Той се пресегна и докосна рамото й. — Опомни се.

Бутайки ръката му настрани, Трея се обърна и го погледна право в очите.

— Не ме пипай — процеди тя през зъби. — Да не мислиш, че съм истеричка? Хич не ми пробутвай твоите глупави доводи. Не виждаш ли какво става? Май ти бъркаш, Ейб. Той посяга на хората щом му скимне. Всичко, което сме изградили — животът ни, децата ни… защо рискуваш всичко това? Заради работата ти ли? Заради кариерата ти в градската полиция? Не мога да повярвам, че изобщо водим този разговор — поуспокои се тя.

— Казах ти, че вероятността…

— Вероятността ли! — избухна отново тя. — Еби си майката, Ейб, ти и вероятностите!

Псувнята от устните на спокойната Трея удари Ейб като парен чук. Тя определено знаеше как и кога да удря и познаваше отлично непоносимостта на мъжа си към простотиите. Откак бяха заживели заедно, тя никога не бе казвала нещо подобно. Глицки прекара длан по челото си. Кръвта нахлуваше неудържимо в главата му. Той стана и се разходи до прозореца на гостната, опитвайки се да се успокои.

— Знаеш ли, не съм прав — каза лейтенантът спокойно. — Забрави какво ти казах току-що. Разбира се, че ти и децата можете да напуснете града за известно време. Права си за едно — никой риск, колкото и да е малък, не заслужава да бъде пренебрегнат. Нямах намерението да те упреквам, каквото и да си мислиш в момента. Напълно си права. Ако мислиш, че е необходимо, напусни. Колкото до децата, и аз мисля, че е най-добре да не са тук.

— А ти?

Той се обърна и я погледна в очите, след което поклати глава.

— Как е възможно? — попита тя с неверие в гласа. — От толкова време живеем заедно, Ейб, а аз не те познавам.

— Трей — започна той, — познаваш ме. Много добре ме познаваш. Аз съм полицай откак…

Тя вдигна ръка, за да го спре, преди да е направил нещата още по-лоши.

— Стига — каза. — Не ми се слуша.

Ставайки от дивана, тя събра одеялото, завъртя се на пета и влетя в спалнята, затръшвайки вратата зад себе си.