Щети

18.

Езтли беше свободен през по-голямата част на деня. Задълженията му понякога го отвеждаха на улица „Кастро“, където беше централният офис на „Куриер“ и където Клиф и Тереза прекарваха предобедите от работната си седмица, но най-често Езтли изпълняваше именно функциите иконом — беше отговорен за къщата, надзираваше домашната прислуга и градинарите, грижеше се всичко да е наред в кухнята и навсякъде да е почистено, организираше доставките, ремонтите и периодичните идвания на градинари и декоратори. Той беше изключително добър организатор и тези задължения, дори и в най-напрегнатите моменти, най-често му отнемаха по два-три часа на ден. Следобедните часове бяха за него свободно време, но най-често, когато не изпълняваше някоя специална поръчка, семейство Къртли очакваха да е у дома и облечен в костюм, да посреща посетителите и да служи като бодигард, без да се набива на очи.

Имаше разрешително за оръжие, издадено от шерифа на едно малко градче в Централната долина на Калифорния и най-често, когато се разхождаше из къщата с костюм, под сакото му се криеше грозен и ъгловат полуавтоматичен пистолет в подмишничен кобур. Понякога го носеше и извън къщи. Откак беше дошъл в Съединените Щати обаче, не му се беше случвало да стреля на месо.

Този ден Езтли беше излязъл с Роу — случваше му се за втори път след боя с петли в Пескадеро. Гъделичкаха го приятни предчувствия; някак си му допадаше младият Къртли. Момчето определено знаеше как да живее и му се случваха вълнуващи неща. Днес носеше и кобура си, който почти не личеше под коженото му яке с емблема на Оукланд Рейдърс. Двамата тъкмо бяха хапнали в Тадич Грил и Езтли караше своя „Фор рънър“ по „Бей стрийт“ в посока „Пресидио“.

— Някой ни следва — обърна се икономът към своя пътник. — Една от колите на магистралата е същата, която влезе зад нас в общинския паркинг.

Когато Роу се обърна, Езтли поясни:

— Бялата „Хонда“, мисля, че е „Хонда Акорд“ или нещо подобно. Шофьорът е бял, с вратовръзка, леко оплешивяващ…

— Видях го — каза Роу, след което попита: — Познаваш ли го?

— Никога не съм го виждал преди.

— Сигурно е някой от „цивилните“ на Глицки.

— Така е — съгласи се Езтли. — Най-вероятно.

— Хммм. Добре значи — каза Роу. — Да си поиграем. Отбий по „Ван Нес“!

Икономът направи ляв завой. Щом приближиха Полк стрийт, той забеляза празно място за паркиране отстрани на улицата и спря, без да изключва двигателя. Бялата „Хонда“ ги подмина със средна скорост. Шофьорът си свирукаше, следвайки мелодията на радиото, а погледът му беше вперен право напред.

— Я го гледай! Състезава се за музикалните награди — отбеляза Езтли. — А сега?

— Според мен ще завие вдясно на пресечката отпред и ще заобиколи сградите по малките улички. Ще ни излезе в гръб и ще продължи да ни причаква. Поне аз бих направил така на негово място. Давай, да не го изпускаме — извика младият мъж.

Езтли натисна газта и джипът се понесе напред със свирене на гуми. Изпревариха автобус от градския транспорт и хванаха последните секунди от зелената светлина на кръстовището; тъкмо навреме — бялата „Хонда“ правеше нов десен завой, явно с намерението отново да им излезе в гръб. Езтли нямаше нужда от указания; след като набра скорост, той взе завоя почти на две десни гуми и продължи по склона, скъсявайки дистанцията между двете коли. Доскорошният им преследвач явно забеляза, че вече той е „дивечът“, защото повтори техния номер и паркира на първото свободно място.

— Бързо! Блокирай го! — извика Роу.

Езтли дори нямаше нужда от командата. С едно бързо завъртане на волана той отби от основното платно и препречи изхода на бялата кола. Преди още джипът да спре напълно, Роу отвори дясната врата и изскочи на улицата, размахвайки средния пръст на негипсираната си ръка.

— Ей, маймуно! — извика той към шофьора на бялата „Акорд“, след което удари с длан по стъклото. — Какво става тук? Не искаш ли да ни се махнеш от задника?

Стъклото на спрялата кола се смъкна и шофьорът, който никак не беше впечатлен от ругатните, вдигна значката си за показ. В дясната си ръка държеше пистолет, който сочеше право в лицето на Роу.

— Кой си ти, за бога? — попита младият мъж. — Писна ми вече от твоите приятели.

Виждайки, че Езтли приближава с ръце в джобовете на своето яке с емблема на „Рейдърс“, човекът зад волана обърна значката си към него, за да няма обърквания.

— Аз съм инспектор от следствената служба към главната прокуратура на Сан Франциско — обясни той. — Тук съм, момчета, за да се уверя, че няма да има неприятности.

— А аз съм тук, за да ти кажа да се разкараш от живота ми! — извика Роу. — Имам граждански права. Мога да ходя където си искам и да правя каквото ми скимне! Ясно ли ти е?

Езтли спря изблика на своя спътник с жест, след което се наведе към стъклото.

— Уес Фаръл ли те прати след нас? — попита тихо той.

— В този град има и други прокурори — отвърна мъжът, който всъщност беше Мат Люис. — Приемам задачи от доста от тях. А сега се върнете в колата си и се махайте — заповяда той.

— Шибаната Дженкинс — каза Роу, обърнат настрани, след което се обърна към Езтли: — Тя ще да е, как мислиш?

— Доста упорита жена, нали? — усмихна се леко икономът.

— Да. Сигурно и доста високо си вдига краката, не мислиш ли? Аз бих я пробвал, ти не би ли, Ез?

— Не бих отказал.

— За последен път ви казвам, отдръпнете се от колата — повиши тон Люис.

— О! — усмихна се Роу и се наведе към отворения прозорец. — Мисля си, че май уцелихме болно място, Ез. Май нашето момче вече си топва в меда, а?

Мат Люис почти опря пистолета си в лицето му. Виждайки дулото, Роу тръгна да отстъпва назад, но Езтли се оказа точно зад гърба му, непоклатим като стена.

— Значи не те е изпратил Фаръл — каза той, заобикаляйки Роу отляво. — Хубава бракмичка, между другото. Да не е новата „Акорд“?

Вместо отговор, Люис насочи дулото към него и каза:

— Броя до три. Едно.

Езтли запази спокойствие.

— Инспекторът иска да се отдръпнем, Роу — отдръпна се той към по-младия мъж.

— Чух го.

— Да тръгваме, казвам аз — усмихна се леко икономът.

Двамата тръгнаха към спрелия „Фор рънър“, разговаряйки весело.

— Нали знаеш, че градските власти не използват „Акорд“ като служебни коли — отбеляза Езтли. — Как, според теб, се свързва с началниците си без радио?

— С мобилния си — отвърна Роу.

— Хм, не и когато шофира. Това би било незаконно — добави икономът, след което заобиколи задната броня на спрелия джип и зае шофьорското място.

Големият джип потегли, освобождавайки блокираната „Хонда“.

Мат Люис, все още разтърсен от адреналина, върна своя „Глок“ обратно в кобура си и изчака мощният „Фор рънър“ да се скрие зад завоя.

Веднага щом завиха по „Калифорния стрийт“, Роу се обърна към Езтли.

— Каква беше тази работа със служебните коли и радиото? — попита той.

Икономът надзърна в огледалото за обратно виждане.

— Гледай назад — каза той вместо отговор. — Казвай ми какво прави.

Роу се обърна. Люис ги следваше както допреди малко.

— Просто кара след нас.

— А телефон? — попита Езтли.

— Не се вижда. Може да го е включил на високоговорител.

— Отваря ли си устата?

— Не.

— Както си и мислех. Освен това телефонът му е твърде стар модел, за да има хендсфри.

— И какво от това? — попита Роу с лека досада.

— Значи разбрахме, че колата е лично негова, а не служебна — обясни Езтли. — Няма радио и не използва телефона си.

— Да.

— Съответно никой не знае къде е и с какво се занимава.

— Някой знае, че задачата му е да ни следи.

— Хмм. Не ми прилича на официална задача — отвърна икономът. — Освен това никой няма представа дали ни е следил успешно и дали не сме се измъкнали.

— Ясно, да. И какво от това?

— Ей сега ще видиш.

Джипът зави по „Ван Нес“, сетне продължи по „Франклин“ и после по „Гоу“. Очите на Езтли се стрелкаха между пътя отпред и огледалото за обратно виждане. Щом приближиха кръстовището с „Филмор“, икономът даде сигнал с левия мигач и се престрои в платното за ляв завой.

— Къде отиваме? — попита Роу.

— Просто малка отбивка. Твърде гъсто е движението тук — каза Езтли.

Джипът продължи по „Филмор“, от началото, което беше оживена търговска улица, до самия запуснат край, опиращ в едно от емигрантските гета. Езтли, който вече караше по-бавно, забави още малко и започна да оглежда пресечките за движение.

Когато стигна до „Търк стрийт“ и видя, че не се задават коли отникъде, той внезапно зави надясно, продължи още малко и спря в малка глуха уличка, оградена с тухлени зидове.

— А сега какво? — попита Роу.

— Този тип ме изнервя — каза Езтли. — А теб?

— Мен ме изнервят всички.

— Окей. Виждаш ли някого наоколо?

— Къде?

— Където и да е.

Роу се обърна назад и огледа тротоарите и това, което се виждаше от „Търк стрийт“.

— Не.

— И аз не виждам.

Мат Люис спря недалеч от тях — предницата на бялата „Акорд“ леко се показа в огледалата за обратно виждане. Явно се чудеше какво да прави.

„Няма смисъл да карам след тези клоуни из целия град — помисли си той. — Вече знаят, че ги следя.“

Изначалната идея на Аманда, нейна собствена инициатива, несъгласувана с никого, дори и с Уес, беше Мат да провери дали Роу няма да спре пред дома на Нунйес или този на семейство Дърбин. Може би двамата с иконома дори щяха да ги доведат до липсващата свидетелка, Глория Гонсалвес. Ако и да не станеше така, Аманда се надяваше, че все ще спрат някъде да свършат нещо незаконно, например да си купят наркотици. В такъв случай Мат просто щеше да позвъни на униформените да ги арестуват. Миналата вечер той и Дженкинс бяха говорили надълго и нашироко. Имайки предвид какви хора бяха Роу и икономът му, шансовете да свършат някоя беля никак не бяха малки.

Мат вдигна поглед от приборното табло и видя Езтли да приближава пеш откъм глухата уличка.

„Пълен абсурд — каза си той. — Май е по-добре просто да ги зарежа и да ги подхвана отново утре или вдругиден с различна кола.“ Ала мъжът с ацтекското лице и черното яке на „Рейдърс“ сякаш имаше нещо да каже. Люис свали стъклото и подаде глава навън.

— Сега пък какво има? — попита той.

Езтли беше само на два-три метра от него. Лицето му беше спокойно, дори с леко извинително изражение.

— О — каза той. — Нищо особено. Просто забравих… — без повече предупреждение, той извади пистолета от страничния джоб, след което с едно бързо, едва доловимо за окото движение го опря в главата на Люис и натисна спусъка.