Щети

17.

Роу Къртли и неговият адвокат Тристан Денарди седяха на бара в Тадич Грил. И двамата ядяха чопино19.

— Знам, че сигурно не трябва да ме питаш, и че може би е по-добре да не знаеш — започна Роу. — Сигурно и не искаш да знаеш. Но все пак държа да ти кажа — в онази сутрин не съм стъпвал където и да е в близост до дома на онази жена Нунйес. Не съм я убивал, въпреки че никак не се натъжавам от това, че е вън от картинката.

— Не е изцяло вън от картинката, Роу — възрази Денарди и потупа по-младия мъж по ръката дружески. Въпреки спектаклите, на които беше способен в съдебната зала, Денарди се държеше с клиентите си бащински и кротко, със съвсем малка нотка патрицианска резервираност. Гъстата му сребриста коса, гладкото лице с тен, който свидетелстваше за времето, прекарано в на леглата за изкуствен тен в някой скъп козметичен салон, красивият италиански костюм и копринената вратовръзка — всичко това допринасяше към външния вид, който можеше да излъчва както комфорт, така и властна безкомпромисност. — Не си мисли, че е отстранена, Роу — обясни Денарди, — винаги могат да прочетат стенограмите от показанията по миналото дело.

— Със сигурност. Но няма да бъде там, на място. Казваш, че ще четат показанията й от миналия път, нали така.

— Точно така. Няма как да се избегне.

— Колко убедително ще бъде това?

— Не особено. Това определено е плюс за нас. Въпреки това, признавам, че би ми допаднало повече, ако беше още жива и можехме да я убедим да не дава показания или дори да си промени показанията. Между другото, ако беше жива, нямаше да се съмняват, че си я убил.

Роу забарабани нетърпеливо по масата.

— Тристан, колко пъти трябва да ти казвам.

Денарди вдигна ръка във властен жест.

— Разбирам. Не те обвинявам в нищо, Роу. Просто това съвпадение никак не говори в наша полза, нали се сещаш. Била е убита няколко дена, след като са те пуснали от затвора. Трябва да признаеш, че цялата работа никак не е безобидна.

— Не е мой проблем, Тристан, нито твой — отбеляза Роу и набоде една обелена мида с вилицата си. — Изглежда ни остава само още един проблем. Говоря ти за втората свидетелка, Глория Гонсалвес. Трябва да я открием и да я убедим да си промени мнението за това, което възнамерява да каже на делото, или в краен случай да я убедим да не се появява отново в съда. Най-малко бихме искали да се появи изненадващо, преди да сме говорили с нея…

— Това ми е ясно. Но, както вече ти обясних, тя изчезна вдън земя веднага след предишното дело. Ако питаш мен, няма голям риск да се появи отново. Щом и родителите ти не са успели да я открият, вероятно ще бъде изключително трудно и за властите…

Роу поклати глава.

— Не ми се вярва — смъмри той и разбърка супата.

— Така ли? Защо?

— Защото просто не са я търсили като хората. Ако не беше изчезнала тогава, щяха да я тормозят, да й вземат работата може би, но тъй като я нямаше в картинката, решиха да я оставят. И тогава наистина нямаше смисъл. Но сега вече за нас нещата стоят съвсем различно. Сега тя сам-самичка би могла да убеди цялото жури, че съм виновен. Разбираш го, нали?

— Доста е възможно, да — съгласи се Денарди.

— Казвам ти, трябва да я открием първи.

— И как предлагаш да го направим?

— Имаш частни детективи, които работят за теб, нали така?

— Точно така. Няколко даже.

— Тогава пусни най-добрия си човек по дирите й.

— Знаеш ли, Роу, според слуховете тя си е на спокойно в Гватемала. Наистина не вярвам да се появи отново.

— Просто ти казвам — защо да не се подсигурим?

След като се раздели с Арни Бекър, Глицки отиде направо в офиса на Дърбин. Двамата седнаха един срещу друг на бюрото в кабинета на Майкъл. На празната повърхност между тях бе поставен служебният диктофон на лейтенанта. Вратата беше плътно затворена, но въпреки това през нея се долавяше шумотевицата от опашката на гишетата; разговорите не можеха да бъдат различени ясно и се смесваха в постоянен страничен шум.

Когато влизаше в офиса, Глицки веднага разпозна Лиза Сатоу; спомни си и отговорите, които тя даде в събота сутринта. С периферното си зрение я видя няколко пъти да застава на вътрешния прозорец на офиса, който гледаше към гишетата; може би беше любопитна да разбере как вървят нещата между нейния шеф и инспектора в цивилни дрехи.

Диктофонът на Глицки току-що беше записал обстойните обяснения на Дърбин за закъснението му във фаталната петъчна сутрин. Майкъл беше вече обяснил защо подозира Роу Къртли за смъртта на жена си; беше пресъздал в детайли и случилото се в залата на съдия Донахоу. Глицки само слушаше мълчаливо и задаваше правилните за случая въпроси. Разказът на Дърбин тъкмо отиваше към своя край, когато лейтенантът реши да внесе един страничен въпрос, за да изглежда по-обективен.

— Щом сте били на съдебното заседание с господин Новио, значи и двамата знаете за неотдавнашните събития, които се разиграха между мен и Роу Къртли, нали? Приемам, че знаете за ареста, както и за обвиненията, които му бяха предявени в съда.

— Разбира се.

— Просто съм любопитен защо не дойдохте да ме поздравите тогава.

— Изглеждахте твърде зает, а и ние бяхме седнали на задните редове. Щеше да ми се наложи да се блъскам с излизащата тълпа, за да стигна до вас. И, разбира се, тогава нямах никакъв конкретен повод да говоря с вас.

— Какво се случи тази сутрин, за да ви накара да ми звъннете? — попита Глицки със сериозен тон.

— Просто вчера привечер, докато говорехме с един роднина, се досетих за възможната връзка на Роу със смъртта на жена ми. Помислих, че ще ме разберете. Просто осъзнах, че той е най-вероятният извършител, имайки предвид резултата от делото преди десет години.

— Да не сте решили, че ще ви бъде лесно да ми пробутате тази идея?

— Изобщо не мислех по този начин. Реших просто да ви предоставя информацията, която имам по случая. Мисля, че постъпих правилно.

— Разбира се — отвърна Глицки. — Съвсем правилно.

— Това ме успокоява донякъде. Не бих искал да внасям никакви предубеждения, просто… знаете. Роу е изключително опасен човек.

— Така е.

— Слушайте… — започна Дърбин и прочисти гърло. — Може ли да направим малка пауза? Доста ми е пресъхнало гърлото. Умирам от жажда. Желаете ли вода, или може би кафе? Кока-кола? Имаме само нискокалорична, за съжаление.

— Не, благодаря. Но вие си сипете, ако имате нужда.

Дърбин стана от мениджърското си място, заобиколи бюрото и огледа доволно малкия си, добре уреден кабинет. На пръв поглед това затвърждаваше впечатлението, че е спретнат, подреден човек. Той излезе и се върна след минута, носейки чаша, пълна с ледени кубчета и пластмасова бутилка кока-кола. Седна и си напълни чашата догоре, изчака пяната да се слегне, след което доля кола до ръба на чашата и остави бутилката на бюрото.

Глицки отново включи диктофона си.

— Когато говорихме в събота — започна той, — споменахте, че вие и жена ви сте имали семейни проблеми…

Чашата на Дърбин замръзна на половината път към устата му и той я върна обратно на масата.

— Не разбирам — отвърна той. — Какво значение има това сега?

— Не знам защо днес би имало по-малко значение, отколкото, да кажем, вчера.

— Защото вчера още не се досещахме кой именно е убиецът — отговори Дърбин. — Сега вече знаем, така че какво значение биха могли да имат някакви си дребни спорове между мен и жена ми.

Глицки подходи внимателно.

— Това, че Роу Къртли има вероятен мотив за престъплението, още не значи, че го е извършил — обясни той. — Също така не изключва вероятността някой друг да е имал мотив. Още нямаме доказателства, че Роу е бил в къщата в петък сутринта.

— Как да нямате, за бога! — повиши тон Дърбин. — Какво повече ви трябва, по дяволите!

— Трябват ни улики, сър — отвърна лейтенантът, запазвайки самообладание. — Отпечатъци, ДНК, свидетели, които са го видели да влиза у вас. Трябва ни нещо, с което евентуално бихме могли да убедим съдебните заседатели.

— Ами гледайте около Роу за доказателства. И аз не знам — следете го, разпитвайте го! Какво значение имат проблемите между мен и жена ми? — вбеси се Дърбин.

Глицки, леко изненадан от тази емоционална реакция, помисли, преди да отговори.

— Аз задавам въпросите тук, господин Дърбин. Може да решите да не отговаряте, но трябва да знаете, че рано или късно, по един или друг начин, ние получаваме своите отговори.

— Значи ми казвате в очите, че съм заподозрян, така ли?

— Още нямам главен заподозрян, господин Дърбин. В момента съм в процес на търсене на такъв.

Дърбин удари по масата.

— Как да нямате! — разгневи се той. — Имате, за бога! Колко още помощ искате? Ясно е като бял ден — бил е Роу Къртли!

Глицки замълча за миг, след което изстреля:

— Вие ли имахте странична връзка, или тя?

Дърбин поклати глава.

— За бога, просто не мога да повярвам! — отвърна той. — Да не би да ми трябва адвокат?

— Имате право да поискате адвокат, ако чувствате, че имате нужда — отговори Глицки спокойно.

— Боже, какви простотии.

— Не са простотии, господин Дърбин, а разследване за убийство — отвърна Глицки и се облегна назад, стискайки устни. — За протокола държа да отбележа, че не обичам да се нарушава добрият тон. Така че имаме пред себе си избор. Или можем да се държим възпитано, или не. Отново държа да подчертая, изборът е изцяло ваш. Имам нужда да знам всички факти, които биха могли да имат отношение към случая, за да знам под кой камък точно се крие истинският убиец. Ще ми съдействате ли, или не?

— Разбира се — отвърна Дърбин, успокоявайки гласа си. — Нали за това ви звъннах. На практика съм ви дал отговора.

— Ще проуча тази възможност, обещавам. Междувременно и двамата сме тук и искам да знам името на човека, с когото жена ви е имала извънбрачна връзка, или с когото, може би, вие сте имал.

Дърбин се облегна назад и си пое дълбоко въздух. Той размисли за кратко, след което каза:

— Аз не съм имал подобна връзка. Ако тя е имала, сигурно е бил някой от нейните пациенти.

— Имате ли представа от колко време е тази връзка?

— Не знам нищо, освен факта, че тя си имаше любовник и дори това не е сигурно — просто подозрение от моя страна… Не сме били близки, знаете, какво имам предвид, поне от два месеца, въпреки че не съм броил от колко дни точно. Но все пак мина доста време… Не искам да си мислите, че не съм я обичал, даже напротив. Все още я обичам. Бях сигурен, че каквото и да бе имало между нас, щеше да се оправи. А сега тя е мъртва.

— Никога ли не говорихте по този въпрос с нея? Не я ли изправихте лице в лице с фактите?

— Не.

— А миналия петък?

— Не. Нито тогава, нито изобщо — замълча Дърбин, след което посегна към чашата и отпи голяма глътка кола. — Вие имал ли сте неприятности с жена си, лейтенант? Понякога човек просто трябва да почака. Понякога се изисква търпение.

— Разбира се — отвърна Глицки, без да има намерение да обсъжда семейството си и отношенията си с Трея нито с Дърбин, нито с когото и да било. — Имате ли случайно списък с имената на нейните пациенти? — попита той.

— Не — отговори Дърбин. — Но в нейния кабинет до Стоунстън със сигурност ще можете да откриете — каза той и извади една визитка на покойната Джанис от портмонето си. — Ето, тук е адресът на частната й практика. Надявам се да откриете нещо, но не съм сигурен дали ще успеете. Тя пазеше грижливо всички данни на пациентите си — беше маниак на тема лекарска тайна…

— Сигурно… Има ли нещо друго, което искате да ми кажете?

— Това е всичко.