Щети

5.

Ейб и Трея Глицки бяха решили да отидат на кино рано същата вечер, но тъй като той се прибра от местопрестъплението малко след девет, планът отпадна. Все пак детегледачката им Рита стоеше до късно и те решиха просто да карат, докато съдбата ги отведе до подходящото място. Това се оказа „Дейвидс“ на Гиъри стрийт; мястото не беше съвсем случайно избрано — Трея добре познаваше мъжа си и знаеше, че обожава добре сготвените еврейски деликатеси.

Очите на Глицки се стрелнаха към прозореца. Явно не мислеше за сандвича от еврейски ръжен хляб с лук и наденички от черен дроб, който сервитьорката току-що бе оставила пред него.

— Знам, че ми е познато името — каза той.

Трея тъкмо забождаше виличката в своето пастрами с швейцарско сирене. Парчето бе по-голямо, отколкото можеше да отхапе наведнъж. Тя спря вилицата на половината път.

— Да не е някоя от старите ти изгори?

— Никоя от мойте изгори не е била стара. Всъщност, като се замисля, ти си най-старата ми любима на години. И даже ти никак не си стара!

— Благодаря за комплимента, ако мога така да се изразя. Може би съм имала предвид „бивша“, а не „стара“. Прощавай за грешката! — пошегува се тя. — Боже, колко неловко се чувствам!

— Неловко наистина — отвърна Глицки. — Но не е бивша любовница. Просто нейното име някак си изниква… Мотае се из главата ми. Фелисия Нунйес.

— О, не се притеснявай, ще се сетиш.

— Да, до Коледа ще се сетя — каза Глицки, след което отхапа разсеяно от сандвича си. — Съжалявам — каза той, след като преглътна. — Знам, че нашето правило е да не споменавам работата, когато сме излезли на среща.

— Сигурен ли си, че е свързано с работата? — попита Трея. — Имам предвид, тази жена, която си познавал, има ли нещо общо с работата ти?

— Напълно съм сигурен.

— Е, ако искаш говори за нея — успокои го Трея. — И аз понякога съм нарушавала нашето правило. Мога да ти дам и примери.

— Благодаря за позволението, Трея. Въпреки това, не съм сигурен, че бих искал да обсъждам работата. Нямах свободни инспектори за последния случай, затова трябваше сам да се кача в колата и да запретна ръкави, и то в петък вечер, въпреки че си бяхме уговорили среща само за нас двамата. В това е и целият проблем. Чак като започна да говоря, усещам колко съм бесен. И да ти кажа, това няма да е последното убийство преди моите хора да приключат своите случаи. Този проблем само ще се влошава оттук нататък, и то само заради ужасно обърканите идеи на идиотите, които този град избира на най-ключовите позиции. Какво да ти кажа, те никога няма да си научат урока.

— Добре е, че не искаш да говорим — каза Трея. — Усещам, че и на теб самия ти е неприятно да мислиш за тези неща.

— Да.

— Зная. Така че нека да пропуснем тази част… Кажи по-добре каква е тази Фелисия Нунйес.

— Тази от днес, или тази, която си спомням?

— Може би тя е една и съща. Арестувал ли си я преди?

— Не, не мисля така… Спомням си всички хора, които някога съм арестувал.

— Окей. Може би е била потърпевша, как мислиш?

Глицки поклати глава, напълно забравил за едва започнатия сандвич.

— Не зная, мила. Арни Бекър казва, че името се срещало доста често, но аз не мисля така.

— Може би е кандидатствала при теб. Да си я интервюирал случайно? Или, нека да помисля… Да не е била свидетелка по някой случай.

Глицки замръзна на място, след което вдигна ръка към устата си. Ясносините му очи се стрелнаха към тавана. Трея знаеше кога да го остави на мира. Беше хванал някоя диря.

— Боже мили! — прошепна той, без да сваля ръката от устата си. Ейб Глицки рядко изглеждаше притеснен и още по-рядко споменаваше името Господне в ежедневни разговори. Трея рядко го беше виждала толкова разтревожен.

— Какво има, Ейб?

Той свали ръка и каза с привидно спокойствие:

— Роу Къртли.

— Ох, пак ли той, за бога! — възкликна Трея. Никак не искаше да чува отново името, което от няколко седмици постоянно мътеше водите в окръжната прокуратура. — С него ли е свързана?

— Тя беше една от двете основни свидетелки на първото дело; трябваше да изиграе основна роля и на следващото. Но сега явно това няма да стане, нали е мъртва, сещаш се…

Трея помълча известно време, сетне каза:

— Да, явно. Това просто ще оправи деня на Уес!

— Трябва да му звънна, и то сега.

— Не бързай — отвърна Трея. — Може би Роу все пак няма нищо общо с тази Фелисия Нунйес.

Глицки, който вече набираше Фаръл на мобилния си телефон, погледна към небесата.

Уес Фаръл тъкмо бе преполовил речта си на ежегодното събиране на емигрантите, което се провеждаше на булевард „Валенсия“ в Мишън Дистрикт, когато телефонът му завибрира. Той мислено се прокле, че изобщо бе взел проклетата джаджа със себе си. Знаеше добре, че не е сред великите оратори в историята на човечеството и никак не обичаше да го разсейват. Въпреки това му се струваше, че до момента се справя доста добре — говореше за неща, които наистина вземаше присърце; обясняваше как окръжната прокуратура прави всичко възможно, за да защити от престъпността емигрантската общност в Сан Франциско.

— Това, което искаме да избегнем — тъкмо казваше той, — е често битуващото впечатление, че емигрантите не са под реалната закрила от органите на реда. Ние правим всичко възможно, за да закриляме живеещите тук независимо от тяхното гражданство и имиграционен статус. Ако вие сте жертва на престъпление в Сан Франциско, искам да знаете, че за нас няма значение откъде идвате и дори дали имате виза, или не. Ние сме тук, за да ви помагаме и закриляме. Ако бъдете посетени от редовни полицаи, не бива да се боите — ние нямаме нищо общо с имиграционните служби.

Тълпата, събрана в главната зала на Сентро дел Пуебло, избухна в аплодисменти. Фаръл, вдъхновен от овациите, хвърли поглед към приятелката си, която беше на първия ред. Тя също ръкопляскаше. Двамата със Саманта още не бяха решили дали новата работа на Уес е съвместима с връзката им и затова той се радваше на всеки признак, че е. През последните няколко седмици, от деня, в който Роу Къртли бе пуснат под гаранция, отношенията им бяха захладнели и нейното ръкопляскане бе някакъв вид признание; може би отбелязваше началото на затопляне между тях.

Поглеждайки към записките си, Уес продължи речта от мястото, където бе прекъснал:

— Тук в Сан Франциско приемаме много сериозно статуса си на град-убежище10 за емигрантите. А прилагането на това правило е най-важно, когато емигранти стават жертва на престъпления. Моето управление има за своя основна цел да не дискриминира по време на криминални разследвания; ние никога, повтарям никога, няма да се отнесем с вас различно, какъвто и да сте! Това просто не е заложено в принципите ни. Ако станете жертва на незаконна дейност, не се колебайте да позвъните на полицията и да се оплачете. Бъдете сигурни, че нищо лошо няма да ви се случи, независимо дали пребивавате тук законно, или не.

Последва нова вълна от аплодисменти. Ала Фаръл нямаше време да се радва на новооткритата си популярност; бе си позволил за миг да надзърне към телефона. Номерът на Глицки внезапно го изпълни с безпокойство. Ако шефът на „Убийства“ му звънеше в девет вечерта, явно беше спешно. Познаваше Глицки лично; той винаги оставяше това, което можеше да чака до сутринта. Обаждането беше спешно.

„Нещо повече — помисли си Фаръл. — Станала е някоя особено голяма поразия.“

Отвръщайки на аплодисментите с лек поклон, Фаръл благодари за вниманието и слезе от подиума. Щом излезе във фоайето, той спря за миг да събере мислите си, след което извади отново чисто новия си телефон и докосна екрана, което автоматично го свърза с началника на „Убийства“.

Глицки вдигна почти веднага и, без да се церемони с поздрави, каза направо:

— Имаш ли представа къде е Роу Къртли?

— Откъде да знам? — попита Фаръл.

— Не знаеш, така ли? Значи не си му лепнал „опашка“ или нещо от сорта?

— Разбира се, че не. Какво се е случило?

— Фелисия Нунйес беше открита мъртва тази вечер. Вероятно първо е била изнасилена, а после тялото е било изгорено. Знаеш коя е Фелисия Нунйес, нали?

— Да, разбира се.

— Трябва да приберем този пакостник Роу още сега. Днес, както и по принцип, мястото му е зад решетките.

— О? Окей значи. Нека да го направим тогава! — отвърна Фаръл. В гласа му се прокрадна нотка на сарказъм. — Имаш ли представа как точно да стане това? Открити ли са някакви улики на местопрестъплението?

— Не. Всичко там е изгоряло. Роу изобщо не ми хрумна като заподозрян до момента, в който се досетих коя точно е Фелисия Нунйес. Трябва да го закопчая още сега и да го „поразклатя“ малко.

— Не прави това, Ейб. Наистина. Всичко, което макар и отдалеч намирисва на „тормоз“, а това, което си намислил, със сигурност влиза в тази графа, ще бъде повод да ни съдят чак до по̀ догодина. Ако го арестуваш, дори и да го прибереш в участъка само за да си „поговориш“ с него, не можеш да го задържиш за повече от ден-два.

— Това са си два дена, през които няма да може да убие никой друг — отвърна Глицки.

Глицки само „изпускаше пара“ — това бе съвършено ясно на Фаръл. Все пак той почувства за необходимо да изкаже ясно своето становище по въпроса.

— Не. Слушай ме внимателно: ще ни бъде достатъчно трудно да насрочим делото му в разумни срокове, дори и без да мътим водата с „полицейски произвол“ и арест без доказателства. — Фаръл замълча за миг и си пое въздух. — А пресата? Научили ли са вече за убийството? Направили ли са връзката?

— Под апартамента бяха паркирани няколко фургона от кабелните телевизии. Не знам дали някой още е свързал Фелисия Нунйес с Роу, обаче е въпрос на време да го направят. Просто няма начин — трябва да го прибера „на топло“ преди да излязат с новината.

— И после? Мислиш ли, че няма да има алиби? Как смяташ, дали ще те покани у тях да поговорите на чай? И още, че ще ти дадат разрешително за обиск? Мога да ти кажа още отсега — отговорът е „не“ по всичките три параграфа.

— Уес, това момче трябва да бъде прибрано на топло.

— Чувам какво ми казваш и съм съгласен с теб. Но не знам как бих могъл да уредя това.

— Отмени гаранцията му.

— Не мога да го сторя. Трябват ми доказателства, за да го направя.

— На сцена на палеж ли? Уес, мястото е изтърбушено.

— А дали ще открият ДНК доказателства върху жертвата?

— Помислих и за това, но няма начин. Уес, изобщо няма откъде да се вземат проби. Като я видях, даже не можех да кажа със сигурност, че е жена. Арни Бекър казва, че ще сме късметлии, ако успеем дори да вземем зъбни отпечатъци, за да потвърдим коя е…

Фаръл помисли за миг, сетне попита:

— Значи дори още не сте сигурни, че е Нунйес?

— Нейното жилище е, Уес. Само тя може да е.

— Все пак може би тялото не е нейното. В такъв случай Роу не е замесен…

— Стига, Уес. И двамата знаем, че това е Фелисия. И оттам следва, че Роу я е убил. Няма кой друг да е.

— Така е, зная. Просто се чудех как да представим нещата пред пресата…

— Не това е проблемът.

— Това е част от проблема. При всички случаи би било по-добре за нас да не раздухват жаравата…

— А междувременно той ще убие и последната свидетелка…

— Сигурно няма. Поне така се надяваме. Коя е тя?

— Още една бивша прислужница на семейство Къртли. Глория Гонсалвес.

— Знаем ли къде е тя?

— Все още не, но се надявам скоро да разберем. Междувременно, след като вече говорим по темата, какво пречи да се насрочи в най-скоро време новото дело на Роу? Щом започне, Роу ще бъде в ареста и така ще го махнем от улиците.

— Работя по този въпрос, Ейб, повярвай ми! Но преди това да стане, неговият адвокат Денарди трябва да потвърди, че е запознат с документите. Казал е на Барето, че ще му трябват поне шест месеца. Въпреки силните ми възражения, Сам прие, че това е разумен срок и реши да говори с Денарди чак през август и едва тогава ще реши кога да насрочи делото.

— Дяволите да го вземат! — Глицки не успя да се сдържи. — Барето си е заплаха сам по себе си! — Той замълча за миг, сетне продължи: — И какво сега? Не можем да позволим нещата да продължават по този начин.

Фаръл почеса леко брадичката си с ръката, в която държеше телефона.

— Някой в района на местопрестъплението все пак трябва да е видял или чул нещо. Кажи на Арни Бекър да прати хора да разпитат целия квартал. Говори и с хората от „Съдебна медицина“. Намерете ДНК някъде, ако можете. Ако откриете нещо важно, Ейб, повикай Роу. Ще говоря с него лично и съм готов да поема ответния огън. Но и ти самият се подготви добре, защото очаквам доста сериозен отпор.