Щети

34.

— Съжалявам, Ейб — каза Аманда, — но изглежда не мога да спра да плача.

— Няма лошо да плачеш. Ние позволяваме да се плаче в правозащитната система, дори го насърчаваме понякога. — Глицки се опита да го обърне на шега, но без успех.

— Дори не знам защо съм толкова разстроена. Дали заради кучето, глупавата кучешка красавица. Или просто се разтоварвам. Или Мат. Искам да кажа, Мат… Още не мога да повярвам… — не можеше да продължи и поднесе кърпичката към очите си.

Глицки я обгърна с ръка. Тя беше слязла до неговия кабинет с надеждата да сподели с него предстоящите добри новини за обвинението, но мъката я връхлетя внезапно. В крайна сметка, не можеше повече да издържа притисната между стените на Съдебната палата. Глицки й даде назаем мушамата си за дъжд и те бързо слязоха по задните стълби към Брайънт стрийт и вече се разхождаха в мъгливия, студен и ветровит ранен следобед.

— Знаеш ли какво друго не мога да спра? Не мога да спра да мисля, че трябва да го убия — каза тя. — Просто жадувам за това обвинение и после искам той само да си помисли за съпротива при ареста и да го убият.

— Може би ще го направят.

Повървяха в мълчание още малко. Глицки обгърна с ръка раменете й, после я пусна. Двамата продължаваха да вървят рамо до рамо.

— Да допуснем, че журито гласува в наша подкрепа, ще можем ли да се справим с него? — попита тя.

— Не виждам защо да не можем. Справихме се последния път. Не без известни трудности, но се справихме. Пак ще го пипнем.

— Кой ще отиде?

— Лапиър събира два специални екипа. Ако допуснем, че Голямото жури реши достатъчно скоро, те ще го чакат, когато се върне вкъщи.

— Ти няма ли да отидеш?

Глицки поклати глава.

— Твърде съм замесен със случая. Мъдрите глави побеждават.

— Мислех, че искаш да бъдеш там.

— Исках. Вай взе предвид моя интерес и, мисля, реши правилно.

Повървяха до следващата пресечка. Имаше ресторант с щастливи, рано запили се петъчни веселбари, автосалон за външни поправки, студио за татуировки; навъртаха се и няколко бездомници.

— А той откъде трябва да се върне вкъщи? — попита Дженкинс.

— Откъдето… където са се развявали.

— Те?

— Той и техният иконом. Потеглиха около десет и четвърт сутринта. Следихме колата им с GPS, когато спряха в „Мишън Дистрикт“ десетина минути по-късно.

— И къде отидоха после?

— В Сан Бруно, където останаха не повече от половин час и накрая сега са в Сънивейл, отскоро. Проверих точно преди да дойдеш. Той беше още там.

— Какво има там?

— Не знам точно. Може би някое хубаво място, където да обядват. Или някой бардак. Аз…

Глицки се запъна. Той рязко хвана Дженкинс за ръката.

— Какво има, Ейб?

— Току-що ми дойде ужасна мисъл. Може би греша. Сигурно греша…

— Какво?

Глицки вече бе обърнал посоката и се връщаше с бързи стъпки към Съдебната палата.

— Трябва да се върнем и да проверим за всеки случай — каза той.

— Какво толкова? — отново попита тя.

— Не какво, а кой, Аманда! — отвърна Глицки мрачно. — Глория Гонсалвес.

Глория си правеше работния график така, че да има възможния максимум от време за децата си. Нямаше как да не оставя бебето, тригодишната Бетина, всеки ден при Анджела, която си беше направо находка — осемнайсетгодишна и приличаше повече на голяма сестра, отколкото на детегледачка. Момчетата — Рамон и шестгодишният Джералдо — вече прекарваха на училище пълен ден. Тя можеше да излезе едва след като те вземат автобуса в осем сутринта. Можеше да чисти пет или шест часа (само четири в петък) и трябваше вече да си е вкъщи към четири следобед, когато момчетата се връщат.

Днес тя бе приключила малко по-рано от обикновено. Закара двете си помощнички до техните жилища, после напазарува плодове и зеленчуци за вечеря и за уикенда. Накрая спря при Анджела, за да вземе Бетина. След като зави в пресечката, където живееха, имаше някъде около час преди момчетата да се върнат. Това бе достатъчно време да сложи нещо да се пече за вечеря и да поиграе сама с малката си дъщеричка — една специална и рядка наслада, която и двете обичаха.

Нейната улица, проточила се в равнините чак до магистралата на запад, носеше дрипавата си зимна носия: голите дървета, малките самотни къщички в избледнели пастелни цветове и останалите тук-таме ливади, оловносиви като небето над тях.

В района живееха основно работещи хора. Плътната линия коли, паркирани по бордюрите през нощта и в почивните дни, още не се бе появила. Улицата изглеждаше пуста. Глория си помисли, че тук е малко странно да се види автомобил като чисто новия бял спортен джип, паркиран през няколко къщи от тяхната. Хората на тази пресечка не си купуваха коли на ниво автосалон, като тази тойота, лексус или каквото там беше. Бялата кола изглеждаше толкова не на място, че Глория внимателно я огледа докато минаваше край нея. Обаче шофьорът — латино — й се стори някак си близък — добре облечен, но явно един от „нашите“, който принадлежеше към тази общност. Може би някакъв братовчед или новото гадже на някое момиче.

Тя спря в алеята към къщата си своята зелена и с ръждиви петна хонда от средата на деветдесетте години, след което бавно приближи към гаража на заден ход, така че от колата да може да се влезе почти направо в кухнята. Бетина беше закопчана в нейното бебешко столче на задната седалка. Глория отиде при задната врата на колата, отвори я, наведе се и бързо целуна детето по бузата.

— Ей сега, миличка.

После отвори дясната предна врата и взе двете торби с покупки.

С торбите в ръка, тя се обърна, за да изкачи трите стъпала до задната площадка на къщата. Оставяйки покупките, потърси връзката ключове в голямото си портмоне, намери ги и отвори задната врата. Отнесе торбите навътре, сложи ги на кухненския тезгях. После си спомни, че бе купила няколко опаковки Дулче де Лече — любимия сладолед на Роберто. Не искаше да го остави да се затопли и да почне да се топи. Тъй че прерови чантите, откри сладоледа и прекоси кухнята, за да сложи опаковките във фризера.

През цялото време тихичко си тананикаше, както често правеше, когато се чувстваше щастлива. Изведнъж й се стори, че е чула някакъв непривичен шум. Като затвори фризера, тя се спря на място и напрегнато се заслуша, с глава, наведена настрана.

Какъв беше този звук?

В настаналата тишина Глория чуваше по-ясно и отговорът дойде като мълния — вратата на колата се отваряше! Тя се обърна, светкавично изскочи през задната врата към площадката.

Видя мъж, който бе вече вън от колата, откъм страната на Бетина, по-близката до къщата… той се изправи и се обърна, държейки в ръце нейното момиченце.

Глория спря и замръзна на място. Очите й се разшириха от ужас.

Роу Къртли държеше нейното дете.

— Ей, Глория — каза той с жестоката си усмивка, — толкова години минаха и ти все още си добре изглеждаща жена, дяволски добре.

Докато тичаше към Съдебната палата, Глицки отвори телефонния указател на мобилния си и натисна бутона, набирайки номера на полицейското управление в Сънивейл. Тъй като повикването не бе минало през 911, диспечерът в Сънивейл го постави на изчакване. След две пресечки тичане, почти при стъпалата на палатата, Глицки се отказа, прекъсна и набра 911, откъдето автоматичен запис му каза да изчака.

С влизането на Глицки в сградата, сигналът изобщо се загуби.

Ейб пробяга през вътрешния коридор до Южната станция — закрита полицейска зона, която се намираше на приземния етаж на палатата. Намери сержант Гил Харис, който наблюдаваше данните от GPS — проследяването. Тук Глицки научи, че колата на Роу все още е паркирана някъде в Сънивейл, където се намираше вече повече от час. Сега инспекторът разполагаше с необходимата информация, такава, каквато беше за момента. Набра отново спешния телефон, който отново даваше заето.

Чак когато се върна в кабинета си — минал с усилия през тълпата във фоайето и влачен нагоре от най-бавния асансьор на света — той можа отново да набере спешния телефон. Този път имаше някакви смущения, но в крайна сметка Глицки успя и след още две минути разговаряше със сержант Брансън от полицейското управление в Сънивейл.

— Заподозреният е Роу Къртли — обясняваше Глицки. Наложи му се да диктува името буква по буква. — Той е на свобода под гаранция, по случай изнасилване и убийство…

— Няма гаранция при изнасилване и убийство — каза сержантът.

— Не питай — отсече Глицки. — Във всеки случай, той е въоръжен и опасен. До няколко часа трябва да получи обвинение за още три убийства. Така че нямам думи колко ще ви бъдем благодарни, ако можете да го приберете, по който и начин да намерите.

— Да го приберем? Какво означава това? Обвинен ли е той, или не?

— Ще бъде, по времето, когато го намерите.

— Ами ако не бъде?

— Тогава най-малкото можете да го пратите да си върви.

Още няколко секунди колебливо мълчание в ефира. После Глицки чу:

— А какво прави тук?

— Мисля, че заплашва една от свидетелките, която вероятно отново ще даде показания, а може и да й навреди.

— Коя е тя?

— Глория Гонсалвес, въпреки че фамилното име вероятно не е същото. Тя може да е омъжена, или просто под друго име.

— Ясно. Значи някоя си Глория.

— Точно така.

— И къде го показва GPS-ът?

Глицки бе записал тази информация, той погледна бележника си и каза:

— Изглежда е пресечка 900 на шосето Денис, между Бърнам и Агнес.

— Добре. А има ли данни за адреса?

— Не.

— Номерът на колата?

Глицки му го даде.

— Добре, а къде живее жената. Адресът й?

— Това също не зная.

Отново мълчание от другата страна и нещо като въздишка на досада.

Глицки усещаше как кръвта бие в слепоочията му и в центъра на челото му.

— Виж, този тип е опасен като чума и вече е там. Той дебне тази Глория. Вие трябва просто да пратите няколко патрула да проверят какво става. Трябва да има присъствие! Там сигурно всички живеещи са латиноси, ако видите мъж, който е външен, вижте му личната карта. Ако е Къртли, задръжте го. Ако обвинението вече е излязло, приберете го.

— Предлагате да проверяваме врата по врата?

— Да. Точно така. Трябва!

— Бихте ли ми продиктували пак вашето име?

— Разбира се. — Глицки вдъхна дълбоко, за да потисне напрежението си, после каза името си буква по буква. — Аз съм началник на отдел „Убийства“ в Сан Франциско.

— Добре. Разбрах ви. Ще пратя патрул.

— По-добре повече от един.

— Ще видя какво мога да направя — отговори гласът след кратко мълчание.

Въпреки че дори на ченге като него не бе разрешено да използва мобилния си телефон при шофиране, Глицки се обади отново на сержант Брансън по пътя към Сънивейл. Сержантът бе изпратил две патрулни коли към „Денис Роуд“, но полицаите не бяха видели нищо подозрително там. Патрулите бяха счели за неуместно да проверяват врата по врата.

Глицки се обади отново до Южната станция в Съдебната палата и се свърза със сержант Харис, който продължаваше да наблюдава GPS-а. Разбра, че колата на Роу е напуснала Сънивейл и се намира вече на магистрала 280, движейки се на север, вероятно се връщаше към Сан Франциско. Наблизо нямаше никакви патрули, магистрални или местни, и не можеше да се започне физическо проследяване. Но Харис увери Глицки, че щом излезе обвинението, ако излезе, въпросът ще бъде решен. Полицията можеше да изпрати кола и да прихване Роу — трябваше известна координация с мобилните патрули, но това не беше проблем.

Глицки знаеше, че той е прав. Заради неговата история с Роу, тъй като шефката на полицията не искаше нищо лично, което да оплеска ареста, Лапиър стриктно държеше Глицки настрана от вземането на решения. Тя си имаше стратегия да осигури обвинение за Роу и да го върне в ареста. Шефката събираше специален екип за операцията и доколкото Глицки бе чул, полицаите щяха да бъдат при къщата на Роу или наблизо, където да изчакат връщането на младия Къртли.

Ако, разбира се, Голямото жури можеше до края на деня да вземе решение за обвинение по първите две убийства.

По това време Глицки бе вече на две трети от пътя до Сънивейл. Той още можеше да бъде полезен. Имаше свои си причини да открие Глория Гонсалвес.

Докато караше към полуострова, облаците се бяха събрали и потъмнели. Пронизващ студен дъжд вече удряше по предното стъкло, когато Ейб зави по „Денис Роуд“. Скоро Глицки влезе в улица 900, за щастие сравнително къса. Гаснещата светлина едва се прецеждаше през облаците, но беше достатъчна, за да се види, че нито една от двете коли на Роу не бе паркирана върху бордюра.

Без да знае още къде иска да отиде, Глицки паркира наслуки успоредно на бордюра. Изчака, надявайки се дъждът да поспре, тъй като за жалост имаше само яке — беше заел мушамата си на Дженкинс за разходката из града и Аманда сигурно още я носеше. В крайна сметка се отказа да чака, тъй като на дъжда не му се виждаше краят. Изскочи от колата и пробяга до най-близката къща, която светеше. Скри се под козирката на входната врата и натисна звънеца.

След малко вътрешната врата зад стъклото се отвори със скърцане и женски глас попита:

— Кого търсите?

Глицки никога не получаваше повече от твърде резервиран прием при неочакваните си посещения, а понякога го посрещаха с неприкрит страх. Какво да очаква един едър чернокож мъж с дълъг, напречен белег през устата? Жената отсреща не направи изключение. Така че той просто извади картата си и се представи, после продължи:

— Търся жена с малко име Глория, която живее на тази улица, фамилията й беше, а може би още е, Гонсалвес. Мисля, че тя е може би в опасност и желая да говоря с нея.

Жената дори не благоволи да отвори вратата докрай, просто каза нещо от рода на „съжалявам“ и затвори.

Глицки не желаеше да губи време в надеждата да промени мирогледа й за полицаите, които ходят по домовете, за да събират информация. Съобрази, че тя може би познава само хората от съседната къща, затова прескочи следващата ограда, после и съседната, тичайки под дъжда. През няколко къщи, още една имаше запалени светлини и той отново позвъня. Този път обитателят бе един афроамериканец на средна възраст, който широко отвори вратата си и се усмихна.

— Не се ли намокрихте достатъчно навън? — каза той.

— Горе-долу. — Глицки му показа картата си и му обясни за какво става дума.

Човекът се замисли само за кратко.

— Това ще да е Глория Серано. — Той излезе навън и застана до Глицки при малкия портал, стараейки се да бъде в помощ. — Натам е, четвъртата къща от другата страна, със сините жалузи. Тя добре ли е?

— Надявам се — каза Глицки, — благодаря ви.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не. Помогнахте ми достатъчно. Благодаря ви.

Половин минута по-късно Глицки позвъни на Глория. Изглежда вътре имаше няколко души. Усети се някакво вълнение — детски възклицания и после властен мъжки глас. Когато вратата се отвори, Глицки отново показа картата си на очевидно разгневен и разтревожен латиноамериканец, който изглеждаше около четирийсетгодишен. В дясната си ръка той държеше ръжен, вероятно от камината си. Изглеждаше готов да го използва и при най-малкото предизвикателство.

— Е?

— Ейб Глицки, отдел „Убийства“, Сан Франциско — каза инспекторът. — Homocidio. Comprendo?

Отзад, неголямата дневна изглеждаше добре осветена. Две малки момчета се взираха в Глицки иззад краката на баща си. Ейб срещна погледа на жена, седнала на кушетката, която държеше малко дете в скута си. Чувайки името на Глицки, тя стана и се появи в светлината на лампата.

— Роберто, всичко е наред — каза тя. — Аз го познавам. Пусни го да влезе.

Глория подаде на Глицки малка хавлиена кърпа да си подсуши главата и окачи подгизналото му яке на гърба на един стол над вентилаторна печка. Къщата беше спретната и подредена, макар и скромна. Вътре беше топло и прозорците бяха събрали капки охладена пара. Глицки седна срещу Глория, встрани от Роберто, на уютна масичка с ламинирана повърхност. Тя отново взе детенцето в скута си, а бащата нареди на момчетата да седят на кушетката без да вдигат шум, което те изпълниха без възражения. На Глицки му изглеждаше, че в стаята има достатъчно напрежение, за да пламне изведнъж и да се изпепели.

— Радвам се, че ви намерих невредими — започна Глицки.

Тя се усмихна учтиво, но с очевидно усилие.

— Добре е, че ви виждам. Аз също се радвам. Има ли проблем?

Облекчението да я види жива и невредима беше основно за Глицки в момента, но имаше да върши работа…

— Е, може да има проблем. Не знам дали сте чула, но Роу Къртли бе освободен от затвора.

Тя хвърли поглед, предупредителен, може би, на съпруга си, после поклати глава в знак на отрицание. Привлече детенцето по-близо, обгърна го с ръце, после започна да го люлее на коляно.

— Как стана това?

— Той обжалва присъдата „виновен“ и сега трябва да бъде съден отново. Междувременно го освободиха под гаранция.

— Защо са го освободили?

— Нямам добър отговор за това. Важното е, че е навън. Та значи не ви се е обаждал?

— Не. Защо трябва да ми се обажда?

— Той може би иска да ви окаже натиск. Вероятно би искал да се откажете да свидетелствате. Защото, ако има нов процес, ние ще се нуждаем отново от вашите показания.

— Но аз вече съм го направила миналия път.

— Да, зная.

— То не важи ли отново? Това, което казах.

— Важи. Но би било по-убедително да го кажете отново пред журито.

— Съжалявам — каза тя, — но не мисля, че мога да го направя още веднъж.

Глицки, разбира се, никога не бе мислил, че ще е лесно да я убеди.

— Мога да разбера как се чувствате — каза той. — Но се е стигнало дотам вие да сте най-важният свидетел от миналия процес и ние се надяваме на вас да го пратим обратно в затвора.

Глория отново погледна към съпруга си, чийто поглед не беше мръднал от Глицки и чието лице оставаше каменно, откакто бе седнал.

— Как се е стигнало дотам? — попита Глория. — Какво става с другите свидетели? Какво става с Фелисия?

Глицки спря за малко и си пое дъх, преди да изплюе камъчето.

— Фелисия е мъртва.

Глория се прекръсти с треперещи устни.

— Тя изгоря — каза Глицки.

— След като Роу излезе от затвора?

Колебливо мълчание, след това кимване.

— Да.

— Той е убил Фелисия?

— Вероятно. Това не е невъзможно.

Внезапно Роберто проговори.

— Тя не може да направи това отново — каза той. — Това е всичко.

— Добре, но се боя, че това не е всичко, сър. Аз се опитвах да открия Глория от почти един месец. След като съм я намерил, заедно с всички вас, бих искал да я включа — нея и цялото ви семейство — в програмата за защита на свидетели, поне докато отмине съдебното дело.

— Не. Не можем да направим това — каза Глория. — Направих го миналия път, когато бях сама, но сега имаме работа, деца, живот, както виждате. Не мога просто да изчезна отново.

— Това би било само докато свидетелствате, както миналия път.

— А кога ще бъде това?

— През август, най-рано. Може би и по-късно.

Тя отрони някакъв тъжен смях заради абсурдността на молбата.

— Не — каза тя. — Аз не съм заплаха за него и той не е опасност за мен, ако не свидетелствам. Така че няма да го направя. Просто и ясно.

Глицки изведнъж усети вътрешен студ и потрепери. Той не искаше да прилага прекомерен и незаконен натиск върху тази жена. Тя обаче трябваше да осъзнае опасността в тази ситуация.

— Знаете ли как ви намерих тук? — попита той и когато тя поклати глава, продължи: — Ние поставихме проследяващ чип на колата на Роу. Той навъртя километрите до тази улица днес и стоя тук около два часа.

Роберто и тя отново се спогледаха за миг.

— Аз не бях тук — каза тя.

— Не сте ли го виждала? Не ви ли е говорил?

Този път мигновеният поглед на Глория до съпруга й препрати ясно послание: „Не казвай нито дума“.

— Не — каза тя. — Аз просто ще позвъня на неговите родители и ще им кажа, че няма да свидетелствам. Той няма да ме търси.

Глицки държеше ръцете си здраво вкопчени една в друга върху масата, срещу мъжа и жената. Той усещаше напрежението в тях и съзнателно искаше те да се успокоят. Не искаше да скърца със зъби или да бъде заядлив — това бяха позиции, от които нямаше връщане назад. Той срещна погледа на Глория и се опита да смекчи тази обтегнатост, която виждаше в нейното изражение.

— Роу намина оттук този следобед и заплаши децата ви, нали? — каза Ейб с равен, почти безизразен тон. — Нали това се случи?

Глория изобщо не бе свикнала да лъже. Очите й се разшириха, после тя погледна за помощ към съпруга си, който не можеше да стори друго, освен да свие рамене, сякаш искаше да каже „какво мога да направя“. Накрая тя поклати глава няколко пъти, малко прекалено бързо.

— Вече ви казах.

— Да, казахте ми. Че не е направил нищо подобно. — Глицки се наведе към нея. — Истина ли беше това?

Тя пак отправи към съпруга си мълчалива молба да се намеси, но той или не отгатна знака й, или просто не знаеше какво да прави. Очите й преминаха през стаята към двете момчета, седнали на дивана. Същевременно ръцете й още по-закрилящо притиснаха малката в скута й. Накрая, тя отново поклати глава.

— Не съм го виждала. Не знам защо би паркирал наоколо.

Глицки сниши гласа си до почти недоловим шепот.

— Не искам да плаша децата ви, Глория, но аз мисля, че той е дошъл тук да ви убие, както е убил Фелисия Нунйес. И после, като е видял децата ви, му е хрумнала по-добра идея.

Тя просто се втренчи в него.

— Той трябва да бъде върнат в затвора — каза Глицки, — така че да не може да нарани някой друг.

— Той няма да нарани децата ми, ако аз не свидетелствам — каза тя. — Не би имало причина.

— Как може да знаете това? — каза Глицки. — Как може да сте сигурна?

— Моля ви! Не е нужно. — Тя повдигна брадичка и посрещна очите му. — Просто знам.