Щети

35.

Ейб Глицки се връщаше към града по Бейшор Фриуей. Чистачките по предното стъкло на колата свистяха на високи обороти. Ейб се опитваше да се утеши с факта, че сега поне имаше името и адреса на Глория Серано, а други, по-убедителни души в прокуратурата можеха да я склонят да свидетелства отново срещу Роу. Това все още можеше да стане, мислеше си той, особено ако успееха да го върнат под стража и той да не бъде повече пряка заплаха за децата й.

Мислите му продължаваха да се връщат на въпроса как Роу бе открил Глория толкова бързо и това го връщаше към старата позната тема за нещастния бюджет на градската полиция. Беше сигурен, че успехът на Роу е резултат от финансовите му възможности да наема частни детективи, които можеха да използват специални и в някои случаи откровено незаконни методи за издирването на изчезнали лица. Или пък лица, които искаха да бъдат в положението на изчезнали. Той все още се човъркаше по тази тема, когато мобилният му телефон звънна на седалката до него.

Виждайки името „Уес Фаръл“ на дисплея, Ейб започна направо:

— Кажи ми, че вече имаме обвинение!

— По-добре късно, отколкото никога. Получихме обвинението. Преди петнайсет минути.

— Алилуя.

— Аз си казах същото. Съжалявам, че не ти звъннах по-рано, мислех, че Вай трябва да научи първа.

— Напълно вярно. Тя прати ли екипите на място?

— Не още. Току-що й звъннах. Последно тя научи от GPS службата, че той вече се е върнал в града, някъде от полуострова.

— Сънивейл — каза Глицки, — той намери Глория Гонсалвес.

— Майната му, господи, не… — Гласът на Фаръл стана глух. — Нали не искаш да кажеш…

— Не. Просто заплаши децата й. Сега тя казва, че няма да свидетелства срещу него. Би било много трудно да я върнем в съдебната зала.

— Е, може би когато разбере, че той е пак в пандиза…

— Точно на това се надявам и аз. Впрочем, каза ли шефката кога ще могат да тръгнат?

— Каза, че трябва да събере войнството. Част от тях очевидно вече са се прибрали вкъщи, така че са на повикване. Освен това тя първо трябва да разбере къде отива Роу. От последната информация отгатна, че си отива у дома.

— Отгатна?

— Той е в града по 19-то авеню, което води натам. Имаш ли някакво друго предположение?

— Не, мисля, че не…

— Обаче…?

— Нищо. — Глицки не искаше да критикува шефката си, която бе стояла твърдо зад него въпреки сериозния и непрекъснат натиск, който й бе оказван. Обаче, вътрешно той се ядосваше, че тя не бе изпратила „опашка“ след колата на Роу на минутата, когато е влязъл в града, и дори по-рано. Но също като Ейб, а може би дори повече, тя се бореше с бюджетните проблеми.

— Просто искам да видя Роу в ареста — добави Глицки.

— Така ще бъде, след не повече от два часа, може би — каза Фаръл.

— По-добре по-скоро.

— Искаш ли да звъннеш на Лапиър и да й го кажеш?

— Не — каза Глицки, — не мисля, че ще бъде от полза.

Предната вечер Джон Дърбин тъкмо се прибираше вкъщи, когато видя как баща му потегля от къщата на семейство Новио по алеята, водеща към улицата. Без да има представа за къде баща му може да тръгва късно вечерта в четвъртък, той го последва. Мина през Голдън Гейт Парк, след това отиде в северна посока, накрая стигна до Честнът, където видя баща си да паркира на бордюра.

След като спря на половин пресечка разстояние, Джон видя как той слиза от колата и върви до входа на голям жилищен блок на югозападния край на улицата. След като звънна, Майкъл изчезна във входната врата.

Джон го последва минута по-късно, спря пред пощенските кутии и се зачете в имената на обитателите. Когато видя името Сатоу, отначало не можеше да повярва, после се почувства съвсем наясно. Усети, че стомахът му се обръща и го притисна с ръка.

Баща му и Лиза!

Колко противно, шибано и просташки биещо на очи!

Мислеше ли баща му, че може да прикрива това и да се измъква? Мислеше ли, че всички други са лековерни глупаци?

След всичко това, Джон и не помисляше да се връща у дома. Остана при най-добрия си приятел Рич и отиде на училище във вчерашните си дрехи и почти без да мигне.

Днес той през целия ден бе кипял от гняв и черна злост се надигаше в него час след час. След като бе свършил училище, първо се бе върнал у Рич. После бе решил, че трябва да действа след вчерашните си разкрития, да извади всичко на показ. Така че се бе върнал у Новио към пет без четвърт, горе-долу когато дъждът се отприщи.

Още не бе решил със сигурност какво точно щеше да направи. Но все нещо…

Бе се върнал в къщата, без да е нужно да обяснява на леля си Кейти. Тя бе още разнебитена — като всички други, извън проклетия му баща — от жестоката реалност, че майка му беше убита. Той се качи на горния етаж до спалнята, която споделяше с брат си Питър, взе душ, после се излегна върху леглото и лежа със затворени очи някъде към половин час, докато брат му се върна.

— Хей!

— Къде беше, Джон?

— У Рич. Не за дълго. А по-рано снощи… знаеш ли какво правих снощи?

— Че то си е твоя работа. Кой го е грижа?

— Тебе. Ти трябва да знаеш. Проследих татко.

— Кога?

— Когато излезе. Знаеш ли, че той излезе?

Питър поклати глава.

— Аз съм закъртил рано. Нищо не съм усетил. Ти си го проследил? Защо? И докъде?

— Защото исках да разбера къде отива. И познай къде беше. У Лиза Сатоу.

Питър бе като ударен от гръм след тази новина. Трябваше му малко време, преди да попита отново.

— Какво е правил там?

— А ти какво мислиш?

— Може би защото тя е приятел, а той е искал да поговори с някого…

— Да… или това, или я чука.

— Глупости! Ти няма как да си сигурен!

После усети, че брат му искаше да му каже и нещо друго. Като разбра напълно за какво става дума, Питър пристъпи към леглото на Джон.

— Нали не мислиш, че тате е убил мама, не искаш да кажеш това? Май така мислиш, но това е пълна глупост.

— Мислиш, че не е възможно ли? Да е имал любовница и никой да не знае за нея? Аз мисля, че точно така е било и това е причината да убие мама.

— Той не е имал причина да убие мама! Той не го е направил! Той я обичаше! — Питър избухна в сълзи. — Той я обичаше, по дяволите, обичаше я! — Побеснял изведнъж, Питър се хвърли с двете ръце напред, блъсна раменете на брат си и го събори върху леглото. — Майната ти!

Джон успя да вдигне крак от пода и започна да рита. Удари брат си в гърдите и го отхвърли назад, като бързаше да се вдигне от леглото, продължавайки да ръси грубости и да хвърля удари във въздуха като подивял. Питър нападна отново, навел глава. Успя да хване Джон през кръста и да го блъсне към стената, като пътьом разби една от настолните лампи.

Джон се изправи отново, като се олюляваше и търсеше опора. Успя да удари Питър в лицето, при което малкият брат проскимтя животински и кръвта му бликна от разбития нос, но той продължаваше да напада както можеше. Двамата се изтърколиха през леглото и паднаха от другата му страна. Сцепиха една масичка в махагонов цвят, събориха още една лампа, трошаха всичко около себе си.

Майкъл Дърбин огледа пораженията в стаята на момчетата, намерил се в чудо какво да прави след това поредно бедствие. Обърна се към Чък, който стоеше до него:

— Не знам какво да кажа, освен че страшно съжалявам. Ще платя всички щети, разбира се.

— Това не е проблем, Майк.

— Е, ще платя поне част. — Той отново хвърли поглед върху безпорядъка. — Исусе! Какво им е станало?

— Говорил е на Питър — каза Чък. — Долових, че става дума за теб.

— За мен? Че какво за мен?

Чък положи ръка върху рамото му.

— Може би ти трябва да говориш с Питър?

— Мисля, че съм твърде луднал, за да говоря с Питър.

— Ако трябваше аз да съм луднал, Майк, това щеше да е заради Джон.

— Достатъчно луд съм заради двамата. — Майк за пореден път огледа стаята. — Исусе! Сякаш бомба е паднала. И какво още за Джон?

— Очевидно е казал на Питър, че ти имаш пръст в смъртта на Джанис.

Главата на Дърбин клюмна и се отпусна толкова ниско, че брадичката му почти опря в ключиците.

— Как може да го мисли собственият ми син? Как може да го мисли някой, който изобщо ме познава.

— Той те е проследил снощи, Майк. Джон го е направил, когато ти излезе оттук. Следил те е до апартамента на Лиза Сатоу.

Дърбин се обърна към своя баджанак.

— Исусе — каза той. — Не и ти, нали?

— Изобщо не бих го помислил, Майк. Просто ти казвам какво говореше синът ти. — Той посочи стаята. — С което започна всичко това.

— Аз се нуждаех да говоря с някого — каза Дърбин. — Достатъчно се жалвах на теб и Кейти. Трябваше да изляза оттук за малко, това е.

— Няма нужда нищо да ми обясняваш. Джанис е била убита от Роу Къртли и това е. Виж какво е направил с картините ти!

— Джон не може да мисли, че аз съм го направил.

Внезапно един друг глас — гласът на Питър, дрезгав и задавен — се чу зад тях.

— Точно това мисли той за картините, тате. Че ти си го направил, за да изглежда като че ли е бил Къртли…

Дърбин се обърна към по-малкия си син. Той още носеше разкъсана и оцапана с кръв риза. Лицето му бе подпухнало, очите червени, бузите му лъщяха от сълзи, носът му бе сякаш изместен встрани и хлътнал, може би разбит.

— Питър! — Дърбин, поразен от нещастния вид на милия си малък син, заговори по-меко, отколкото бе решил. — Какво, по дяволите…?

— Знам. Съжалявам. Не помня точно как тръгна всичко. Джон просто заговори налудничаво и аз му се нахвърлих. — Той погледна зад баща си към разнебитената стая. — Толкова съжалявам, чичо Чък, толкова съжалявам!

— Това е добро начало, да съжаляваш — каза Чък. — Но трябва да ти кажа, Питър, че имаш още път да извървиш. Знаеш ли къде е отишъл Джон?

Питър поклати глава в знак на отрицание.

— Той е бил у Рич, но не знам къде е сега. И не ме е грижа. Надявам се никога да не се върне.

— Не, недей да искаш това — каза Майкъл. — Той се държи по този начин, защото мама му липсва. Тя липсва на всички ни. Той не знае какво да прави и си го изкарва на мен. И на теб. Може би на всички нас. — Дърбин докосна ръката на своя син. — Но защо си го е набил в главата, Питър? Само защото отидох да видя Лиза?

Питър кимна.

— Той смята, че ти си имал нещо с нея. Аз му казах, че няма начин. Ти обичаше мама.

— Наистина обичах майка ти, Питър. Толкова я обичах! И още я обичам.

— Това му казах и аз. Казах, че ти и Лиза сте просто приятели, това е всичко. И това е истината, нали? Искам да кажа, нали това е напълно вярно?

— Разбира се — каза Дърбин. — Напълно, сто процента вярно.

Увереният отговор на бащата сякаш донесе някакво облекчение на сина. Той тежко изпусна въздух през устата и поседя със затворени очи, после отговори тихо:

— Добре. Добре тогава.