Щитове каменни

X.

След заминаването на Самуила за Преслав настаналото общо раздвижване и възбуждение в Средец започна бързо да стихва. Най-напред между тримата Самуилови братя и между техните най-близки люде. Говореше се за нов цар и дори се сочеха вече двама нови царе, но в Преслав се завърна законният цар; в Средец пристигна войска и самият средецки комит, или зетят му от негово име събираше войска, ала всичко така и си остана: ни война започна, ни земя се взе, ни плячка се докара; сред народа бяха тръгнали какви ли не приказки за големи промени и обрати към по-добро, а всичко заглъхна и отмина без следа, дори животът на простия народ стана още по-труден, като се застоя толкова войска в града.

Арон Мокри ходеше по Средец като господар и в нищо не се стесняваше нито от тъста си, който все още беше комит и наместник на царя, нито пък от двамата си по-стари братя. Недоволството му от завръщането на законния цар се превърна в една постоянна сприхавост и разпуснатост — като че ли напук някому той не признавате никакъв ред и закон. Ходеше по управленията да се кара на разните управници и началници, да смущава и плаши писарите, дигаше и ръка да удари. Бъркаше се и в църковните работи, макар да псуваше бога и Богородица, и по манастирите устройваше пиршества и искаше от калугерите подаръци. Размиряваше и войската си с всякакви приумици — ту ще я дигне посред нощ уж поради някаква голяма опасност за града, ту ще й спре храната и ще я прати сама да си търси прехрана. На и необуздан беше в пиршествата си, които устройваше с всякакви люде, от най-горни до най-долни, скришом нощно време или пред целия град, с безпътни жени, та и с млади момчета, но така обръщаше всичко на края, че излагаше другите на присмех, понеже той никога не се напиваше до пълна самозабрава.

Единствен, от когото се прибояваше, беше Самуил, но най-младият му брат сега беше далеко. Арон използваше добродушието на комит Всеслав, неговата старческа немощ, неговата бащинска обич, а когато зетят не успяваше да изкористи простодушието на стария комит, прибягваше към всякакви измами и заблуди. Така Арон използуваше за себе си и неговото богатство, и неговата власт, и званието му.

По друг начин Арон мамеше и заблуждаваше двамата си по-стари братя. С лукаво, престорено смирение слушаше укорите на Давида, братските му съвети и поучения, а Мойсея той все гледаше да увлече в своите пиянски и развратни похождения. Арон би прогонил от Средец и двамата — те му пречеха, но умът му все още плетеше някакви измамни кроежи за възцаряването му в Преслав, а и не можеше да се освободи от страха си пред най-малкия брат, който бе казал войската да го чака тук, докато се върне от Преслав.

Чудни бяха обноските на Арона Мокри към жена му Варвара. И бяха още по-чудни затова, че в повечето случаи ги определяше не той, своенравният и надменен безсрамник, а тя, слабата и грозна жена. Варвара Аронова винаги бе крила мислите си, истинските си желания. Винаги се бе чувствувала онеправдана, като се бе родила грозна. Винаги се бе мислила по-умна от другите. Ала никога преди не бе имала достатъчно смелост да изказва мислите си, желанията си, огорчението си, да показва своето високомерие. Арон Мокри я извади от сянката, в която се спотайваше: нямаше вече тя от кого да се бои, пред кого да се смущава. И първа нейна жертва беше по-старата й сестра Ефросиния.

Като започна Арон Мокри да идва в дома на комит Всеслав, Варвара забеляза, че той известно време се колебаеше между нея и Ефросиния, която беше още млада и хубава. Варвара и преди завиждаше на сестра си, а сега я намрази. Когато се омъжи, тя започна открито да преследва и нея, и децата й. Отстрани я ведно с децата й от общите помещения в бащиния дом, за да не се среща често с Арона; отстрани я и от бащината трапеза, мъчеше се да я отстрани и от бащиното й сърце.

Свикнала да следи, да дебне, Варвара схвана много бързо какъв човек беше Арон Мокри. Тя проявяваше голяма отстъпчивост спрямо неговите слабости и непостоянството му в съпружеските задължения и той й беше благодарен за свободата, която му даваше. Варвара знаеше за грозотата си — людете не бяха я оставили да се самозалъгва — и не търсеше от мъжа си безупречна привързаност, сляпа любовна страст; тя искаше той да си остане неин съпруг и да роди с него деца. А той отиваше по-далеч: със своята склонност да се преструва, с вродената си порочност и извратеност често играеше роля на влюбен съпруг, дори и когато бяха сами; той изпитваше и някаква извратена радост да се люби с жена си тъкмо защото беше грозна. У жена му при това не липсваше и пламенност, което беше тъкмо по негов вкус. Ала най-яката връзка между тях беше в неговите притезания за царската корона.

Арон не криеше тия свои притезания и Варвара страстно се зае да ги поддържа в него — за него самия, но също и за себе си. Те двамата се сдружиха още по-здраво, когато се получи вест за връщането на законния цар и така царският престол се превръщаше за Арона вече в несбъднат блян. Колкото и да беше честолюбив и дързък, той можеше по-лесно да се примири с неуспеха си, но Варвара не се примири. Тя не го остави и той да се примири, въпреки че престолът беше вече зает от тоя, който имаше законно право над него. Тя проявяваше по-силна воля, по-голяма досетливост и съобразителност от мъжа си, по-пламенно желание да го издигне, за да издигна и себе си с него. Тя подхранваше надеждите му, гъделчкаше суетата му, разпалваше честолюбието му.

— Зшцо се уплаши толкова от новия цар? — каза му еднаж. — Нито си го чул, нито си го видял. Ще почакаме, ще видим. Цар ли беше баща му?

Арон я гледаше с големите си очи и му беше приятно да я слуша.

— Ти сега гледай да си запазиш мястото на баща ми — каза му тя при друг случай. — Стар човек е той вече. Още колко ще живее…

Друг път го накара да седне до нея и взе да го поучава:

— Да беше пратил някого в Преслав да види какво става там. Брат ти отиде, но ти на него не вярвай. Той за себе си отиде там, не за тебе. Ако искаш да знаеш, братята ти сега са по-опасни за тебе, нежели новият цар. Опасен е най-големият, но най-малкият, който е сега в Преслав, е още по-опасен. Гледай да ги махнеш оттук и прати верен свой човек в Преслав, да знаеш що става там с новия цар и с всичко.

Арон изпрати двама свои люде в Преслав, а братята си Давид и Мойсей взе да отстранява от себе си и да ги подканя да си вървят заедно с войската, която бяха довели в Средец. По едно време пък се опита да отдели Мойсей от другите си двама братя и да го привлече на своя страна.

Покани еднаж Мойсея на вечеря не в комитския дом, а в своето частно жилище, дето устройваше шумните си пиршества.

— Каня те сам — каза му Арон, — да си хапнем и да си пийнем по-свободно. С Давида човек е като пред изповедник; не смее с нищо да сгреши. С него друг път…

Мойсей приемаше всяка дума в прекия й смисъл и се учуди, като видя, че на вечерята не бяха сами, а седнаха с тях и трима от средецките боляри. Но той зачиташе много всяко звание и се почувствува поласкан, че сядаше на трапезата с трима от най-първите средецки боляри.

Поднесено бе и последното ядене и четвъртото поред вино, стомасите бяха пълни, главите шумяха в приятен шемет. И току се обърна Арон към брата си с премного загрижено лице:

— Наистина, брате Мойсее, кой е пръв началник на тая войска, която доведохте отдолу? Ти ли, Давид ли, или Самуил?

Мойсей се учуди на тоя въпрос, но после го обхвана смущение: наистина кой беше главен началник на тая войска? Арон побърза да оправи мислите му, но и да ги насочи по своя воля:

— Самуил може би…

— Да — улови се тутакси за думите му Мойсей и добави разпалено: — Самуил е най-първият, той ги събра от град на град.

— Е, да, да — закима сговорчиво Арон. — Това исках да кажа и аз. Самуил може би заляга най-много за тая войска, но ти не си ли по-стар брат и по-стар войвода, а Давид не е ли по-стар от тебе? Трябва да се спазва редът, брате Мойсее. Самуил я събрал, но в нея е и твоят полк и ти под негова ли повеля ще го оставиш? В нея е и полкът на Давида.

Далеко някъде в мислите на Мойсея се пораждаше подозрение и той наостри ухо. Арон продължи по-смело:

— Във войската редът е най-важното. Давид е най-старият брат и най-старият войвода. След него си ти, а след тебе иде Самуил. И няма нищо чудно, ако по-малкият брат е под повелята на по-големия. Така ли е, светли боляри и войводи? — изгледа той редом сътрапезниците си.

Изгледа ги един по един и Мойсей — да види дали наистина беше така, както говореше Арон. Да, наистина беше така, те кимаха с глави, повтаряха:

— Да, да…

— Но — подзе пак Арон, сключил вежди, сякаш от преголеми усилия да бъде справедлив в думите си, — но нашият най-стар брат, когото господ е надарил с велика мъдрост, никога не е искал да води войска. — Понамести се той на мекия си стол и току протегна ръка към Мойсея, опря в него насочения си пръст: — Ти трябва да водиш тая войска, никой друг, ти!

Това свойско докосване даде неочаквана последица: вместо да притегли Мойсея, да го разнежи, то изеднаж го събуди. Той отвори строги, гневни очи, загледа се в Арона, промълви изтихо:

— Ти… що… — И току викна: — Против Самуила ли, против Давида! Мене! Искаш да ми разбъркаш ума!

Той скочи и посегна към дръжката на меча, но мечът му не беше на бедрото му; както и другите гости тук, които носеха мечове, той бе го оставил тоя път в един от ъглите на стаята. Арон също скочи с пребледняло лице, наскачаха и приятелите му. Мойсей се огледа и като не можа да изтегли меча си в същия миг, ритна с големия си ботуш ниската трапеза и я прекатури. Той и друг път бе ритвал трапезата на Арона. Настана бъркотия, дотичаха слуги. Отлял по тоя начин от гнева си, Мойсей се смути повече от всички и току се втурна към ъгъла, грабна меча си и бързо излезе от стаята.

Тръгна да търси Давида. Намери го в стаичката му:

— Ще го убия! Той е самият дявол… Иска да ме съблазни… Арон!

— Седни, седни, смири се, братко.

Мойсей послушно седна и шумно подсмръкна; бяха потекли сълзи от очите му.

В разговора, който започнаха двамата братя вече по-успокоени, за пръв път споменаха и двамата, че трябва да напуснат Средец заедно с войската, която бяха довели.

Тая войска беше вече цяла беда за града. Към нея трябваше да се прибави и войската, която бе събрал Арон. Това бяха над три хиляди и петстотин млади мъже, облечени във войнишко облекло, въоръжени. Те не зачитаха вече много нито мирните средецки граждани, нито властите в града, нито реда, който трябваше да спазват като войници. Хранеха ги зле и те не искаха да стоят повече в тоя град, далеко от родните си краища. Пиянствуваха по кръчмите, биеха се помежду си и особено с Ароновите войници, биеха гражданите, задиряха жените, нападаха ги по улиците и дворищата, крадяха, каквото им попадне, навлизаха чак до къщите и продавачниците да крадат. Разпуснаха се и мнозина от началниците им. Мойсей Мокри поддържаше донякъде реда в своя полк с голяма строгост, ала войниците все се изплъзваха от ръцете му. Имаше и войници, които бяха напуснали полковете си, бяха се разбягали по далечните си родни краища.

Беше вече жарко лято. Над Средецкото поле се ширеше нажежено пепеливо небе и дни наред не се мяркаше по него ни едно облаче. Възправена насред полето, Витош планина едвам се синееше, забулена в душни летни мъглявини. За двамата братя, които седяха тук в очакване, настъпиха безкрайни тягостни дни. След скарването си с Мойсея Арон отиде на лов надолу по Струма и все не се връщаше, а жена му не искаше и да знае повече за двамата си девери. Те й пречеха да се чувствува пълновластна господарка в Средец редом с остарелия си баща И само страхът й от полковете им я възпираше да не ги прогони от Средец. По това време, вече към средата на месец юли, се завърнаха в Средец людете, които бе изпратил Арон в Преслав. Като ги изслуша Варвара Арюнова, веднага ги изпрати при деверите си. Те бяха донесли такива вести от престолния град, че тя се надяваше сега Давкд и Мойсей да се махнат от Средец заедно с пълчищата си.

— Говорете — каза им Давид. — Видяхте ли в Преслав нашия брат?

Те не бяха видели Самуила и нищо не бяха чули за него:

— Когото питахме, нищо не можеше да ни каже нито за вашия брат, нито за слугите му.

Нямаше го Самуил. Нещо се е случило с него. Можеше да е загинал. Мойсей рече:

— Да бяхме дигнали войската… та в Преслав. Да потърсим Самуила. Да видим какво става там.

Давид махна с ръка безнадеждно. Тъмно и неясно беше нататък, към престолния град. Дошъл бе новият цар, седнал бе на бащиния си престол, а градът му се изпълнил с ромеи. Никакъв глас не се чуваше откъм царския град, не дойде царски пратеник ни в Средец, ни за друг някой от тукашните градове и средища, никаква царска повеля не се получи. Чу се само, че царски люде са стигнали едва до високите планини на изток от Средец, до Щипонската и Етрополската, и нагоре са се появили, отвъд Маторие гори, по средното и долното течение на Искъра, като да се боеше новият цар да премине мътните води на тая голяма река. Това беше всичко.

В тая тъмнина и неизвестност към престолния град изчезна без следа, без глас Самуил Мокри, тласкан от своите младежки пориви. Давид Мокри беше всякога склонен да оставя всичко на божията милост. На бога и на милостта му остави и най-младия си брат. Той не предприе нищо, за да го издири. Най-сетне, ако е жив и здрав, той и сам ще се върне. Сега те и двамата с Мойсея се съгласиха да се върнат в Охрид с цялата си войска. Варвара Аронова, щом узна, че деверите й напущаха Средец с полковете си, изкачи се на високата кула в бащиния си дом и стоя там, докато се разстла по полето и изчезна прахът, който се дигна след войската на двамата братя по пътя за Долна земя…

Чак след като се завърнаха в Охрид и като мина още време, двамата братя Мокри чуха, че в България пак навлязъл откъм Дунав киевският княз Светослав с голяма войска. Какво можеха да сторят те? Там и все още в неизвестност беше Самуил, но друга връзка с Преслав нямаше; вторият Борис, новият цар на България, не бе помислил и за Охрид. Давид и Мойсей бяха разпуснали голямата част от войската си — нямаше как да я хранят. Давид се прибра в своята малка твърдина край Костур, а Мойсей, с една част от войниците си — тия, които сами пожелаха да останат с него, вместо да превиват гърбове по господарските ниви, се прибра пак във вътрешната крепост на Охрид. И доколкото двамата братя все още мислеха за широкото българско царство, за правда и ред в него, за силна войска и за слава, това беше повече тяхната голяма скръб по Самуила и в надеждата им, че той един ден ще се върне.

По това време в Охрид беше и Агата, съпругата Самуилова. Тя напусна старото гнездо на Мокрите оттатък Бялото езеро още щом научи, че Самуил заминал за Средец.

Скоро след като я остави той в бащината си усамотена твърдина над езерото, Агата се усети пак бременна. И ведно с това в нея бе започнала дълбоката промяна, която става с всяка жена в нейното състояние, промяна еднаква у всички жени, но и различна. Агата забеляза някои познати вече смущения в младото си тяло, гнусеше се от някои храни, сънят й стана неспокоен и някакъв страх облада сърцето й. Дойката, която беше неин най-доверен човек в тоя дом, беше страхлива и Агата често викаше в своите стаи една от старите прислужници, да нощува с тях и да ги пази от страха им през тъмните нощи. Не след дълго всичко това премина, успокои се тялото и душата на младата жена. Личеше промяната в нея и в обноските й към людете, към слугите в къщата, които познаваха нейната студена, строга надменност, но сега тя беше по-търпелива към тях и понякога сама ги заприказваше. Само спрямо Самуила остана в нея нещо непроменено, дори се засили и не беше за добро, а беше повече за зло.

Те бяха различни люде; свързали се бяха с такава връзка, а бяха дошли от два различни свята. В разкошния дом на драчкия протевон край брега на Адриатика се живееше безгрижно, весело; в бащиния си дом Агата не бе познала никакви лишения, никакви грижи и всичко беше наредено така, че тя и близките й познаваха само сладостите на живота. А Самуил не знаеше и нито можеше да помисли, че има някъде толкова безгрижен живот. Ами в каменния дом на Никола Мокри зимно време не се и затопляше достатъчно, людете в него често зъзнеха, въпреки че безкрайните гори на комита започваха от стените на твърдината му. Така беше нареден животът на тия люде — да не се бяга от мъката, като че ли не можеше да има човешки живот без мъка. Храната им беше проста, груба; тия люде, и господарите и слугите им, мислеха, че с храната човек трябва да се насити, а не и да се наслаждава. Така беше и с облеклото им, и с наредбата в къщата. Те се обличаха, за да се стоплят, за да запазят тялото, а не да се украсят с облеклото си; господарската къща беше наредена като че ли само за да може да пренощува човек в нея, да се скрие на завет, да се скрие и от враг — такава беше тя, мрачна и студена, с дебели каменни стени. Такъв беше животът на целия този народ. Имаше в Охрид люде, които живееха по-приятно, имаха по-хубави домове, но те бяха малцина и най-вече между болярите, духовниците и богатите купци. Ала и те не познаваха големия разкош и голямата изтънченост. Те се украсяваха и се наслаждаваха от живота не по свой вкус, а подражаваха на знатните ромеи, доколкото бяха чували и знаеха за живота им. Българските велможи бяха повече алчни за богатство, нежели за хубост и наслади. А простият народ живееше в бедност, та за хубост и радост в живота не беше много далеко от птиците, със своите песни, от цветята, със своите шарки и украси. В такъв дом, между такива люде дойде да живее Агата — Хрисилиевата щерка, а с други мисли и надежди бе тръгнала от бащиния си дом. Тя би могла да научи Самуил на много неща, полезни и по-хубави, тя би могла да застане в тоя дом като истинска стопанка и да промени много неща в него, ала никога не бяха я учили сама да прави нещо, сама, със собствените си ръце да променя.

Тя не се свърза, не се сля с мъжа си, не влезе като своя между людете му, а остана извън тях и срещу тях. В много неща тя не разбираше мъжа си, не я разбираше и той Самуил и не подозираше нищо нередно в това, което я отблъскваше и измъчваше, а тя никога не се разкри напълно пред него, остана затворена в своята надменност, в чуждинското си презрение към новите си люде.

И ето всичко продължаваше все така. Самуил държеше жена си на определено за нея място. Той я обичаше, макар и не така пламенно, както в началото на тяхната връзка, но я обичаше топло и честно като своя жена, радваше се на нейната младост и хубост. Все пак не би седнал да споделя с нея това, което беше негова мъжка работа и грижа. Така знаеше той — жената си е жена, мъжът трябва да я обича, да я гали, да й се радва, но друго нещо е мъжът и друго е неговото място в живота. Там, където те бяха различни, трябваше да бъдат разделени един от друг. С какво би могла да помогне жената, когато мъжът тръгваше на война? Тя само би му пречила с плача си и с всичките си женски слабости. Така беше и когато мъжът се занимаваше с царски работи, и когато редеше имота си, и когато ходеше на лов. Жената ще седи до огнището, ще пази огъня, ще гледа децата, ще чака мъжа си и ще го посреща.

Той се върна за Великден, да прекара празника заедно с жена си, но я остави още на третия ден и не каза къде отива, за колко време, по каква работа. Беше още ранна пролет, време на чести бури и проливни дъждове, ва тъмни, тревожни нощи. Така се случи и през нощта веднага след заминаването на Самуила — още на смрачаване се надигна буря иззад дивите планини на запад, откъм морето. Гъсти и тежки облаци, черни като сажди, се зададоха по небето, влачеха се по самите хребети и върхове на планините, водеше ги буен вятър. Покриха те цялото небе, надвесиха се ниско, сякаш да затиснат земята, да я залеят с водите си. Езерото потъмня, запремята се тревожно, та шумът на вълните му се чуваше чак горе, в господарската твърдина, донасяше го вятърът. Бързо настана нощ, тъмна, черна, пълна със стенанията на бурята, с рева на езерните води, с всякакви други шумове и гласове, заплиска и дъжд, чийто шум изпълваше душата с тъга.

Двете жени, господарката и кърмачката на детето й, седяха сами в дневната стая. Те и двете вярваха в какви ли не тайнствени сили, какви ли не гласове чуваха в бурята, но им беше по-леко, докато беше будно детето, докато се движеха слуги около тях — да сложат вечеря на господарката, да постъкнат огъня в огнището, да донесат дърва за през нощта. Детето заспа и после като че ли не остана жив човек в тоя голям дом. Дойката взе да сс заглежда в господарката си с уплашени очи и цяла се разтреперваше, когато се блъсваше вятърът в прозорците на стаята. Агата седна при арфата си, но и нейните пръсти трепереха, глухо, плачливо зазвучаха опънатите струни при многогласия рев на бурята, който слизаше през широкия кумин на огнището и пълнеше стаята и цялата къща. Не изтрая и Агата. Остави арфата в ъгъла, скочи от столчето и рече с неочаквано силен глас, като че ли да надвика бурята и страха в сърцето си:

— Скоро да доведеш баба Босилка, скоро! И не се бави, да не стоя тук сама. Тичай, тичай…

Дойката се втурна към вратата. Когато не след дълго тя се върна, следвана от баба Босилка, Агата се нахвърли на старата жена, загубила власт над себе си от голям страх, та и българският й език беше още по-неправилен:

— Ето как ме мъчи, ето как ме мъчи! Защо ме оставя сама в тая… пустиня!

Баба Босилка беше дребна жена, още повече намаляла от годините. Тя стоеше едва-едва приведена пред Агата и се усмихваше на страха й:

— Ти не се плаши толкова, господарке.

— Вземи столче и седни — каза Агата.

— Ще седна, господарке, с твое позволение. Стара съм вече аз, не ме държат нозете, както някогаш…

Баба Босилка седна по-близу до огнището и свикнала цял живот да върши нещо, приведе се да пооправи главните, а после сложи в скута работливите си ръце и така остана някое време, неподвижна. Ала нейната старческа мисъл не преставаше да работи, да се върти около няколко все едни и същи неща, в които се бе събрал сега целият й живот: Самуил, къщата и живота в нея, времето, най-вече поради ревматизма в старите й колене, и няколко спомена от миналия й дълъг живот, оставили ярки, незаличими в паметта. На първо място Самуил. Заедно с майката на Радой тя бе помагала на старата господарка Рипсимия да отгледа децата си и Самуил, най-малкият, бе останал докрай в ръцете й. Самата тя не беше се омъжила, не беше имала свои рожби и цялата любов на женското си сърце, на своето сирото сърце бе изляла върху господарските деца и най-много върху най-малкия. А и Саумил беше такова дете до късно не се отдели от нея. Старата жена бе свикнала да живее с господарите и не се боеше от тях; не се боеше тя и от младата господарка, Самуиловица, както се бояха всички други слуги в къщата.

Седеше баба Босилка до огнището с ръце в скута мисълта й — подир лютите думи на младата господарка. И заговори, негли забравила, че не беше сама в стаята:

— … Не съм виждала аз той да мъчи някого. Ти така само си говориш, господарке; сърдита си му знам. Остави те и си отиде. Тъкмо на Великден. Да беше останал барем до края на великденската неделя. И мене ми избяга; не можах да му се порадвам повече. Ами нели е мъж, господарке…

— Мъж! Не остава никога в къщи.

Ето ще поговори тя със светлата си господарка. Светлата господарка не обичаше много Самуила. Баба Босилка знаеше и това.

— Мъжът не седи в къщи, а жената седи в къщи. И не е добър мъж, който седи до полата на жена си и се бърка в женските работи.

— Не искам да седи до полата ми — отвърна рязко Агата и продължи: — Той ме доведе тук, на края на света, не виждам жив човек, няма с кого да седна.

Старата жена и не помисли да се обижда от това че господарката не смяташе слугите за люде. Господарска работа. Но не се боеше тя от господарката си и пак подзе:

— Жената ще седи до огнището, а не мъжът. Ще гледа децата. Ще кити къщата. А ти, като си господарка ще държиш и слугите. Мъжът е вън. Ако искаш да знаеш, аз това също съм го чувала още от старата господарка, царство й небесно. И съм го виждала много пъти.

— Господарка ли била или… робиня на мъжа си.

— О! И каква още господарка… Цялата къща беше в ръцете й. Сити бяхме, облечени бяхме. Тя имаше грижата за всички. Старият господар, царство му небесно, през неделя, през две водеше гости. Какви трапези се слагаха! По цяла ялова крава ще сложат, по цял вепър ще опекат в пещта. Господарят, старият, не се знаеше ни кога ще излезе, ни кога ще се върне и колко пъти ще се върне пиян… Самуил никога не се е напивал. Ти не знаеш какво е пиян мъж и още повече ако е лют… Стоеше старата господарка по цели нощи ето на тия прозорчета, към езерото. Да го чака. Прозорчетата да светят; светлината да го притегля. И аз с нея. Но аз — не ме е много грижа за закъснелия. И току ще заспя, А тя и за мене ще намери време; ще ме покрие с някоя дреха, да не настина…

— Той говори като тебе — прекъсна я Агата.

— Самуил? Да… Нели е израсъл в ръцете ми…

Гласът на старата прислужница утихна и съвсем заглъхна; унесе се тя в спомени за старата си господарка. Воят на бурята вън все още изпълваше стаята и широкия зев на огнището, ала сякаш бе се поукротил и унасяше някак приспивно. Агата седеше на другата страна на огнището неподвижна, с наведени очи, а дойката вече дремеше в ъгъла зад нея. Разбудената мисъл на старата прислужница пак премина в думи и пак за умрялата господарка:

— … и тя роди тринайсет деца. Девет зарови в земята. Три преди Давида, две преди Мойсея; после загуби четири едно след друго и се роди Арои, а след него Самуил. Все мънички й умираха; само едно стигна до три години. Тя си е сега при тях; девет ангелчета й прислужват горе. Много жалеше за тях и повече като беше по-млада. Влагата, казваше тя в мъката си, влагата от езерото и от гората ми ги убива; и тия дебели стени, та никога не можем да ги стоплим… То… божа работа; той дава, той взема. И зли бесове има, зли сили…

— Ето, виждаш ли — продума с укротен глас Агата. — Тия стени, които никога не се стоплят. В тях ме затвори моят мъж, като да съм луда или злодейка.

— Тук е твой дом и ти си господарка в него. Мъжът ще донесе, а ти ще сложиш в гърнето, ще сложиш на стана да изткаеш. Като си господарка, то у тебе ще върви господарски, но така е наредено от бога и за тебе…

Агата вече и не слушаше думите на старата жена, тя се отвращаваше от нейната робска мъдрост, но еднозвучният, равен старчески глас успокояваше сърцето й. Тя стана, побутна дойката мълчаливо, да я събуди, минаха и двете в спалнята. Докато се приготвяше за спане, тя неволно надаваше ухо ту към воя на бурята вън, ту към гласа на старата жена. Така и заспа.

Баба Босилка остана тук до края на нощта. Измъчи се цяла нощ на дървеното столче, но седеше и пазеше съня на младата си господарка.

На другата сутрин Агата се събуди, решена да напусне омразната крепост на Мокрите; това решение дойде от страха й през току-що изминалата бурна нощ. Но тя не напусна веднага каменния дом. Спираха я ненавистните думи на старата слугиня, които бяха заседнали в ума й. В тия думи Агата долавяше някаква заплаха. Такива бяха всички тия люде — сурови варвари, и тя се боеше от тях. Дълго се бори с тая мисъл — да отиде да живее в Охрид; издаде се дори, та и слугите говореха за нейното заминаване. Ала едва като научи, че Самуил бе заминал за Средец, тя се реши да прегази най-сетне волята на мъжа си и суровите закони на тоя дом. Вдъхваше й смелост и това, че беше бременна.

Агата Самуилова затвори очи и погази волята на мъжа си, а след това й беше вече по-лесно да живее по своя воля. Съживи се в нея някакво пакостно упорство да върви против Самуила. Увлече се тя в една въображаема барба с него, а той не беше тук, за да я спре, да я накара ла изтрезнее. Колкото се боеше от него, още повече се радваше и тържествуваше в себе си, че вървеше против волята му.

Тя се боеше да пътува с чун по езерото и замина за Охрид с цял керван двуколки. Дигна цялата своя покъщнина, взе със себе си по-младите слугини и трима от слугите. Настани се в главното управление — не знаеше къде другаде да отиде, не бе и мислила за това. Калипсо, прислужницата на Мойсея Мокри, веднага се прилепи към нея. Калипсо ненавиждаше Самуила и като долови кое бе накарало младата му жена да мине отсам езерото, предаде се тялом и духом в нейна служба, та предизвика ревността на дойната. Агата Самуилова не познаваше живота в града, но Калипсо беше винаги до нея и във всичко я насърчаваше. Още първите дни тя каза на Агата:

— Ти, светла господарке, не бива да живееш тук, в крепостта, заедно с войниците. Като се върнат, всичко тук ще се изпълни с войници. Намери си една хубава къща в града. Нареди я по царски, както ти прилича.

— Нямам пари за такава къща — отвърна Самуиловата жена с огорчение. — Нели виждаш: мъжът ми не е тук.

Калипсо подигна вежди, разтегна тънките си устни в усмивка, преди да продума:

— Съпругата на Самуил Мокри винаги може да намери пари в тоя град.

— Как тъй…

— О, господарке… Така е днес, че… каквото и да поискаш, каквото и да кажеш, веднага ще се изпълни.

По жилите на Агата се разля приятна топлина и тя пожела веднага да опита докъде стигаше господарската й власт. Тя изпрати Калипсо и две от слугините си при най-добрия купец на платове. Цяла върволица слуги на купеца се изкачиха към вътрешната крепост, натоварени с намотани платове и вързопи; водеше ги сам купецът. Агата си избра всякакви скъпи платове и беше ненаситна в своята женска алчност за по-хубави дрехи; купецът и Калипсо още повече я насърчаваха. Когато тя накрая каза, че мъжът й ще плати за платовете, които задържа, по лицето на купеца се разля бледност, но той нищо не й отказа и само удвои цената на стоката си. Калипсо доведе при господарката си и купци на скъпоценности и всякакви накити, на благоухания и всякакви мазила. Купците нищо не отказваха на Самуиловата жена. Те се бояха да й отказват, още повече се бояха да не би мъжът й да откаже да плати, но и се надяваха, че няма да откаже — блягоприятни за тях думи се носеха из града за най-младия от комитопулите, няма да присвои той нищо чуждо и още повече облекло и накити за съпругата си.

А Охрид сякаш едва сега научи, че Самуил Мокри имаше жена. Говореше се из целия град за хубостта й, за скъпите платове и накити, които бе купила, а някои от по-знатните жени в града крояха как да се приближат до нея. Те следяха живота на Агата, всяка нейна постъпка, най-вече чрез слугините й, а също и чрез Калипсо — Канеха я по къщите, гощаваха я и разпитваха. Калипсо големееше пред тях, но искаше да покаже и близостта с Агата. Впрочем и сама Агата скоро слезе в града. Настани се тя в доскорошната къща на Арона Мокри.

И пак Калипсо я насочи там. Чу се за женитбата на Арона и собственикът на къщата тръгна из града да се вайка пред всекиго, че Арон му държал къщата толкова време, без да му плати, а сега и нямало да се върне вече в Охрид. Калипсо отиде при него да го успокои:

— Ти дай къщата си на снаха му. Като се върне мъжът й Самуил Макри, ще ти плати наем и за него, и за жена си.

Стопанинът на къщата веднага се улови за тая надежда.

Още Арон бе наредил къщата, но Калипсо повика люде да я наредят и украсят още по-добре.

Агата Самуилова започна нов живот. Тя бе свикнала на такъв живот, сред разкош и в пълно безгрижие, още при баща си, но сега се нахвърли върху неговите сладости с потискана доскоро жажда и като да беше упоена от някаква дяволска упойка. Калипсо я насърчаваше във всяко нещо и Агата приближи много до себе си прислужницата на своя девер. За всяка своя прищявка тя викаше Калипсо и чакаше нейното одобрение. Калипсо одобряваше и я насочваше, подсещаше я за други лудости. Калипсо и сама се забавляваше с лекомислието на новата си господарка — обличаше се добре, хранеше се добре, научи се да попивва вино и когато прекаляваше в тая своя слабост, развеселяваше Агата. Но те често и не оставаха сами. Като се отвори такава къща в града и с такава господарка в нея, охридските знатни жени нямаха търпение да я гледат отдалеко и скоро потърсиха вратата й; там беше и Калипсо, която ги въвеждаше една след друга при господарката си. Агата Самуилова имаше често гостенки, устройваше приеми и гощавки. Тя не канеше мъже — беше сама в къщата си и, още повече, беше бременна, но бързаше и с това да успокоява съвестта си, че пазеше своето женско и съпружеско достолепие. Що повече можеше да се иска от нея?

Давид Мокри и Мойсей Мокри се завърнаха в Охрид с полковете си. Охридчани се трупаха сега да ги гледат по улиците, където минаваха с войниците, и всеки ги приемаше като господари на града. Чули бяха охридчани за втория Борис, но той беше далеко, а те виждаха тук двамата комитопули, виждаха и войската им. Давид не мислеше да се бави в Охрид — само докато си почине полкът му за ден или два.

Калипсо каза на братята за снаха им и за къщата й в Охрид. Те трябваше да отидат и я видят и се вълнуваха, че не знаеха какво да й кажат за Самуила. Агата ги посрещна като царица. Пресрещнаха ги слуги още пред вратата на къщата й, също в преддверието, въведоха ги в една от стаите, помолиха ги да почакат светлата господарка. Мойсей се озърташе неспокоен пред хубавата наредба и пред тия богато облечени слуги и слугини. Смутен беше и Давид, но това у него беше поради отвращението му от всяка човешка суета. Те трябваше да чакат дълго, докато слезе при тях снаха им. Преди да влезе тя, показа се една млада слугиня с голи ръце, с дигнати нагоре коси, превързани със синя лента, и рече:

— Светлата господарка иде.

Двамата мъже не знаеха, че това предупреждение значеше да станат и да посрещнат светлата господарка, но щом влезе тя, неволно се изправиха на нозе. Те като че ли за пръв път виждаха снаха си и наистина за пръв път я виждаха с такава външност. Агата беше облечена в разкошно ромейско облекло и беше то още по-накитено, по-сложно, понеже тя искаше да прикрие своята бременност. Агата също беше с разголени ръце чак до рамената и това караше двамата й девери да отклоняват погледите си — стесняваха се от неприличното разголване, което не беше по български обичай. Косата й беше също дигната по ромейски, та се виждаше разголена и бялата й шия, а между тъмните й къдри меко светлееха нанизи от маргарит, на челото й блестеше тясна диадема от злато и скъпоценни камъни. Още по-внушителна беше гордата й осанка, изразът на хубавото, леко побледняло лице, строгият поглед на черните й очи, втренчен в двамата мъже и дори гневен.

— Добре дошли — каза тя с някакъв далечен глас, после попита: — Къде е моят мъж?

Те и двамата се смутиха още повече — какво да отговорят на въпроса й, къде беше Самуил, къде бе останал нейният мъж и техният роден брат? Като че ли го бяха изоставили по своя вина, а не бяха виновни. Такива объркани бяха и отговорите им.

— Той замина за Преслав — заговори пръв Давид и се мъчеше, според природата си, да бъде спокоен, — Не можехме да го спрем, не можахме и повече да го чакаме в Средец.

Заговори и Мойсей, но бидейки езикът му оскъден, не се разбра добре какво искаше да каже:

— …Трябваше да отида аз, но войската…

Агата беше далеч от техните смущения и тревоги за по-младия брат. Във всяко нещо тя мислеше най-напрел, за себе си:

— Той не мисли за мене. — И като искаше пак да покаже големството и господарството си, продължи отвисоко: — Аз не мога да ви поканя на трапезата си, щом съм сама, без мъжа си, но седнете да изпиете по една чаша вино в къщата ми.

И тя първа седна, далеко от тях, на един висок стол с облегало; на две стъпки зад нея се изправи слугинята й. С бавно, сдържано движение на ръката си Агата отново покани двамата си девери да седнат, но Мойсей изпревари движението й, след като седна и Давид. Тя се извърна едва към слугинята, кимна й да се разпорели за виното на гостите. Слугинята се поклони и излезе.

Разговорът не вървеше. Агата пак попита:

— Хубава ли е невестата на Арона?

Давид не знаеше как да признае, че новата му снаха не беше хубава, но тоя път Мойсей го изправари и каза предизвикателно:

— Хубава е. Много е хубава. Ангел!

Той отговори тъй само за да противоречи на Агата, да я засегне някак. Тя наистина почувствува ревност към непознатата си етърва, пролича и по лицето й.

Друга една слугиня донесе на гостите вино в скъпи съдове. Те едвам отпиха от чашите си и си отидоха. Агата Самуилова не ги задържа повече, нито ги покани да дойдат пак в къщата й.