Щитове каменни

II.

Старият комит умря в ръцете на Самуила същия ден, вече на стъмване. До тоя час никой от другите му синове не беше дошъл, не беше дошъл още и богомилът Дамян — да полекува болния старец, както бе намислил Самуил. Младият човек изпълни докрай синовния си дълг: той усети как клюмна на гърдите му главата на болния и като го сложи отново на леглото, притисна с пръсти очите му. Като уплашено дете бе сложил старецът глава на гърдите му — уплашил се бе и комит Никола Мокри от смъртта. Самуил се разпореди слугите да окъпят мъртвия, да го облекат за последен път и да сложат тялото му в по-малката трапезария, дето комит Никола събираше най-добрите си приятели в празнични дни или след лов из планините. Разпореди се Самуил също да бие камбаната на крепостната църквица — да се разчуе наоколо за смъртта на стария комит.

Дойдоха най-сетне един след друг и тримата по-стари братя. Като се събраха всички, въведе ги Самуил в малката трапезария, където беше смъртният одър на баща им. Огромното огнище в дъното на просторната стая зееше празно; отдавна не беше пален огън тук, не бяха запалили и днес поради мъртвото тяло в стаята. Над главата на умрелия и при нозете му трептяха пламъчетата на десетина дебели восъчни свещи и техният блясък смекчаваше студения, влажен полъх в широката стая. Давид, най-старият брат, влезе при мъртвия със спокойно лице, пристъпи бавно към мъртвешкия ковчег и се отпусна на едно коляно, приподигна ръце към гърдите си за молитва; той беше гологлав и без оръжие. Веднага след него пристъпи и Мойсей, изправи се с великанския си ръст до Давида, свали шлема си, приведе глава; по шията му, едва ли не до рамената, край двете страни на широкото, червеникаво лице изпопадаха гъсти кичури коса, брадата му се тъмнееше червена и гъста, късо подстригана. Той беше в пълно въоръжение, не беше надянал само тежката си бойна ришица. Придръпнал към себе огромния си меч, сложил върху високата му дръжка големите си кокалести ръце ведно с шлема — цял железен кутел, той стоеше по войнишки, с опънати разкрачени нозе, на петите на великанските му ботуши стърчаха закривени железни шипове. Той сваляше воинските си доспехи само преди да легне да спи.

Друг човек беше Арон — различен и от тримата си братя. Той беше нисък, но с широки плещи и дълги, силни ръце, с голяма, доста ниско остригана глава, с дълги мустаки, които се преплитаха и сливаха с гъстата му черна брада, също тъй късо подстригана; беше мургав, с големи черни очи, които непрестанно играеха, подозрителни и присмехулни. Той се приближи с бързи стъпки — къси, но пъргави и силни бяха нозете му, спря върху лицето на мъртвия подозрителния си, присмехулен поглед, сякаш не можеше да повярва, че старият наистина е умрял. Облечен беше Арон Мокри в контешко, скъпо облекло, както се обличаха знатните ромейци. От него полъхваше на благоуханно масло и тоя мирис веднага изпълни широката студена стая. Арон се прекръсти няколко пъти пред мъртвешкия ковчег — бързо, непохватно и колкото да искаше да се държи прилично, като че ли всичко върщеше престорено, на шега. Той беше само с две години по-стар от Самуила, но изглеждаше много по-възрастен — такъв беше изразът на лицето му, израз на човек, който не се смущава от нищо.

Комит Никола лежеше в ковчега си със застинало лице. Дългата му бяла коса беше прибрана от чужда ръка, непривично притисната към лицето, ръцете му лежаха неподвижни, кръстосани на гърдите; прибрани, изпружени някак насила бяха и нозете му, от него лъхаше студена отчужденост — чужд беше той сега в своя дом и временен гост. Застанал зад тримата си по-стари братя, Самуил се учудваше тъкмо на тая отчужденост на мъртция, на бялата кърпа, с която бяха вързани яките му челюсти. Това беше могъщият комит Никола Мокри, гневлив и страшен в гнева си, понякога и нечестив, но ето какво бе останало от него. По своему виждаха умрелия си баща другите трима мъже. Като свърши молитвата си, Давид се изправи, извърна се към братята си и попита с тих, равен глас:

— Кога ще извършим погребението?

Арон замахна с ръка, като да отсече нещо:

— Утре. Що има да чакаме?

Самуил го погледна с тъга, но нищо не каза. А би искал да му каже: „Ти много бързаш… Бързаш да заровим стария в земята.“ Арон улови погледа на по-младия и сякаш прозря и мислите му; той се ухили, показаха се едрите му бели зъби, но големите черни очи просветнаха злобно. Те двамата със Самуила и тоя път се разбраха без думи, и тоя път бяха един срещу друг. Стоеше там и Мойсей, мълчалив както винаги: нека решават другите. Все едно кога ще погребат стария — не беше склонен той към умствени напрежения и винаги беше готов да приеме едно готово вече решение.

Най-сетне реши въпроса пак най-старият от братята — Давид, който и пръв го подигна. Той каза:

— Знае се вече в Охрид за смъртта. Да почакаме… който иска да дойде за погребението. Нека бъде в други ден, рано сутринта, мисля аз. Времето е хладно…

Самуил поведе братята си към една стая насреща. Така бе наредил той — тук да бъдат приемани, които дойдат за погребението. В огнището на стаята пламтеше силен огън, а в ъгъла срещу вратата беше сложена ниска маса и на нея — големи разлати паници, пълни с всякакви меса и риби — варени, печени, сушени на сянка, пушени или на наденици; наслагани бяха там хлябове и големи гърнета с вино, пръстени и сребърни чаши, няколко остри ножа, двузъби вилици. И като някаква ненужна прибавка към трапезата, сложена бе на каменния под до нея голяма стомна с вода. Арон, а след него и Мойсей тутакси се нахвърлиха да ядат, но Самуил се обади от другия край на стаята:

— Ще ни сложат оттатък вечеря. Казах вече. Това е за…

— Знам ли, знам ли — прекъсна го Арон с пълна уста. — Ти не се сещаш много, като е за ядене и пиене.

Комитопулите насядаха на сложените там ниски столове с облегала, остана прав само Арон. Самуил беше нетърпелив и поиска веднага да поговори с братята си. Той започна смело, лицето му пламна, широкото му чело се покри с влага:

— Вече се знае за царя… И вие потвърдихте това, което и аз научих по друг път. Говорихме с татко, но той не дочака. Остава ние да направим това, което би направил той.

— Говори по-ясно — прекъсна го пак Арон.

— Аз говоря ясно, говоря за неща известни — обърна се бързо към него Самуил, сетне отеднаж рече: — Ще вървим към Преслав.

Настана мълчание. Пръв продума Мойсей и дори тропна с тежкия си меч по каменния под:

— Моят полк е готов. Макар някои, дяволи проклети…

Самуил втренчи поглед в него, после се обърна към Давид, който се бе загледал в огъня и мълчеше замислен. Арон стоеше сред стаята, извил силните си ръце назад; той често примигваше с очи, види се, обмисляше нещо. И току дигна глава, жилите на дебелия му къс врат се опънаха. Това беше любима негова стойка, с изпъчени гърди и вирната глава, като да искаше да извиши своя ръст. Очите му остро просветнаха и без да поглежда някого от братята си, рече:

— Преди това ние имаме друга, по-важна работа.

Самуил едва не подскочи:

— По-важна! Но говори, говори!

— По-важна за нас тук, четиримата. Да видим първо какво ще стане с имота ни след смъртта на стария. Гори, добитък, двете селища… Трябва да е поскътал Никола Мокри и злато, сребро…

Самуил каза с разтреперан глас:

— Баща ни още не е погребан…

Чу се тихият, равен глас на Давида:

— Бързаш, Ароне.

— Да знаем поне що имаме да делим — изблещи Арон големите си очи срещу Самуила.

Самуил дръпна малката кожена чанта, която висеше встрани на колана му, извади три ключа и ги тракна на масата:

— Ето ключовете на стаята му, на двата му ковчега.

Взех ги аз, защото нямаше кой от вас да ги вземе. Аз не знам що има в ковчезите му. А имотът на Никола Мокри се знае. Горите, земята, селищата, людете му, живата му стока.

Никой не отговори на тия думи, но в настъпилата тишина проскърцаха обувките на Арона, приближи се той към масата и посегна да вземе трите ключа. В същия миг върху ръката му падна със силен удар гигантската шепа на Мойсея.

— Не пипай! Самуил ще ги пази.

Арон изкриви лице от болка и дръпна ръката си, после току се ухили срещу Мойсей.

— Е, добре, добре… Не ща да имам работа с юмруците ти. Но… но докога ще пази Самуил ключовете и всичко… Ние сме едноутробни братя…

— Не бързай, Ароне — намеси се пак Давид. — Ще дойде време и за това. Самуил остава в бащиния ни дом и само той от нас има свое смейство. Ние сме сами и не ни е нужно много нещо.

— Аз ще се женя — рече Арон.

Давид-и Мойсей като да не го и чуха. Мълчеше и Самуил. Арон изпъчи още повече гърди:

— Ще се женя за втората дъщеря на средецкия комит Всеслав. Той няма син, а първата му дъщеря е вдовица. — Той смигна на Самуила и изкриви устни надменно: — Както виждаш, аз съм по-близу до Великия Преслав.

Никой не отговори. Арон тръгна да се разхожда из стаята с бързите си, ситни стъпки. Самуил се загледа в най-стария брат и нетърпеливо го чакаше да заговори. Давид седеше неподвижен и току се наведе, взе ръжена. Той внимателно оправи пламтящите главни, като че това беше сега най-важното, и отново се облегна на високото облегало на стола. Най-сетне започна:

— Ние не знаем какво става в Преслав. Знаем само това: царят умрял. Сега и други се готвят за Преслав. Мнозина. По цяла България. И може би някои вече са ни изпреварили. Ще видим. Ще дойде вест. Може да изпратим някого там, да чуе, да види.

Той млъкна. Самуил бързо попита, сякаш се уплаши от мълчанието му:

— Но, какво… Ние ще чакаме ли? Какво има да чакаме? Каквото и да стане в Преслав, ние трябва да бъдем там.

Давид продължи:

— Там сега е пълно безредие. Ако отидем, ще се загубим и ние в това безредие. Всеки комит и войвода, и болярин ще отиде там с полка си. Ще се хванем гуша за гуша. Аз мисля, че е по-добре ние да не бързаме за Преслав. Който и да седне там, на опразненото място, не ще седи дълго. Може да се върнат царските синове. Тук ще стоим ние и ще чакаме. И ще се готвим, щом така трябва. Да помислим как ще се съберем повече люде, как ще ги въоръжим. После ще решим накъде ще вървим, с кого ще вървим и против кого.

Самуил се изправи срещу него:

— Да. Каза се всичко. Ще съберем тук всичките си сили. Войводи, боляри, които милеят с чисто сърце, и народа също, целия народ. След погребението, аз почвам. Веднага!

Най-старият брат седеше до огнището с наведен поглед. Мойсей гледаше Самуила с предани очи. Застанал встрани, Арон глухо изръмжа:

— Целия народ… хм!

Малко по-късно четиримата братя преминаха в друга стая да вечерят. В ниската, силно затоплена стая беше задушно. Ядоха гъста супа от овнешко месо и булгур, свински меса, печени на шиш, мекици от пшенично брашно, напоени обилно с прясно масло, пиха и червено вино. Вечерята беше сита, но проста — не можеше да бъде иначе, когато стопанинът на тоя дом лежеше мъртъв.

Самуил изпрати тримата си братя да спят — всекиго до определената му стая, и сам се отправи към стаята си. Пред него изеднаж се появи Радой:

— До-доведох го… Е-едвам.

Той поведе Самуила, спряха се пред една врата на долния кат.

— Нахранихте ли го? — попита Самуил. — Затоплихте ли стаята му?

— Нищо не пука. Само хляб и мляко. Топло му е… На горещо е навикнал той в пъкъла…

Самуил му направи знак да си върви.

Дедъц Дамян седеше на дървено столче пред огнището и едва-едва се извърна, когато влезе младият комитопул. Стаята се осветяваше от един светилник и оше повече от пламтящия огън в огнището. Алени, жълтеникави блясъци играеха по всички посоки в малката стая, по лицето на стареца, в хлътналите му очи, бялата му брада сякаш гореше.

— Чаках те — каза старият богомил тихо, но личеше силата на гласа му.

— Баща ми още днес…

— Знам. И нямаше да дойда заради него. Аз не лекувам болно тяло. Червеите ще го ядат. Дойдох заради тебе.

Самуил мълчаливо седна на друго столче край огнището. После каза:

— Хвала ти, че дойде. — Те мълчаха някое време, загледани и двамата в огъня, старецът дишаше с тих шум. Самуил продължи, без да се обръща към него: — Сега моята душа, моят ум се нуждае от подкрепа… Преди да умре, старият ми каза, че на мене възлага всичките си надежди. Той мене ме посочи между четиримата свои синове. Бяхме сами с него. Никой друг не чу и не знае. Аз не казах нищо на братята си. Но получих думите на покойния като бащин завет. Как ще го изпълня без… без знанието на братята си?

Старият богомил мълчеше, млъкна и Самуил. Една прегоряла главня се срина в огнището, по кумина нагоре полетя облак искри. Старецът започна като на себе си:

— Ти право каза: от подкрепа имаш нужда. Искаш да ти повтори и потвърди някой това, което сам мислиш. Това е от младежка плахост, но и от младежка дързост.

Не си се увълчил още, сам се залъгваш. Излез на открито със себе си. Ти таиш мисъл, че си по-достоен и от тримата си братя. И така е, така е. Комит Никола познавал синовете си. Ти приеми неговия завет. И ще го изпълниш. Познавам те аз, познавам и братята ти също.

— А Давид… и той ли? — попита Самуил тихо.

Дедъц Дамян сякаш не го и чу:

— Ще изпълниш ти добре завета на баща си. Но не бъди като него, както не си и като своите трима братя. Застани смело пред тях. Това искаш, това очакваш да ти кажа и ти го казвам. Не се тревожи за братята си, че не знаят, че не са чули последните думи на баща ти. Ще застанеш ти пред тях и без това. Людете се подреждат според дарбата си, според силата си и тоя ред е най-добър. Иначе — какво: и Петър беше цар, но беше последен.

Самуил цял се извърна към него, гласът му трепереше:

— Ти четеш в душата ми, дядо… Разясняваш мислите ми като тоя огън. Побоях се да им кажа, но аз искам и трябва да изляза пред тях. Не мога да търпя повече, не мога да чакам сега и кого ще чакам, не виждам кой ще излезе пред всички ни. България няма сега ни цар, ни… Но, дядо Дамяне… Аз не искам да ставам ни цар, ни… Аз искам…

Младият човек млъкна, придръпна се, но погледът остана прикован някъде напред. Какво искаше той наистина? Изеднаж се видя изправен пред тоя въпрос. Досега бе се набирало в душата му недоволство, кипяло бе и бе напанирало при всеки повод да намери някакъв външен израз, но бе оставало само недоволство и все по-силен гняв срещу неправди и насилия. То беше и гняв, и голяма мъка. България — той като че ли я чувствуваше повече в омразата си към враговете й, в страха си от тях и в някакво смесено чувство на обич, гордост и горчивина. Тая мила земя не беше щастлива, людете й не бяха щастливи, царят й, болярите й не бяха достойни. България и людете й — един възел в самото му сърце от обич, гордост м гняв, от тъга и унизителен страх, от горчивина и омраза. Той искаше да освободи сърцето си от това бреме. Как би станало това? Да седне на царския престол достоен мъж, в страх и трепет да се разпилеят враговете на българското царство, да има между людете му правда. Но как би се постигнало това? Дошло бе време да се действа, дошло бе време да знае той какво иска.

Богомилът чакаше да заговори отново, да се изкаже докрай. А старият човек може би и знаеше с какви мисли се бореше Самуил Мокри. Дълго мълчаха и двамата.

Самуил подзе изтихо, колебливо, мисълта му си проправяше път:

— Оттам трябва да се почне… най-отгоре: в Пресни да седне най-достойният. Недостойните боляри и владици ще бъдат низвергнати, ако ще и с меч. Всеки да намери мястото си, от първия до последния, всеки да намери, да получи своето право и своята правда. Ако вие не искате да влизате в църквите — не влизайте; нека всеки да се моли на бога, както иска и където иска, но всеки ще се преклони пред закона, който ще отрежда справедливост за всички и…

Самуил пак млъкна. Заговори дедъц Дамян и сякаш продължи неговата мисъл:

— Да има справедливост и за народа. За простия, народ. — Той се извърна към младия воин и рече строго: — — Ти за народа дръж. От народа не се дели. У него само никога не гине правдата, пък и сила ще ти даде той по-голяма. — Той пак се обърна към огъня, премига срещу блясъка му и тихо повтори: — Ти дръж повече с простия народ. От него започни. Другите… всички други може да те излъжат. И родните ти братя може да те излъжат. Така е там при вас, горе. Всеки за себе си, от себе си тръгва за всяко нещо.

Самуил нищо не отвърна. Той чу всяка дума на стария богомил. Пак се умълчаха и двамата. Чуваше се само шумът на огъня в широкото огнище, а високо горе в кумина — глухият непрестанен вой на нощния вятър. Беше вече късна нощ. Тихо беше навред между дебелите стени на каменната твърдина. Дедъц Дамян неочаквано проговори:

— То и него сатаната го е взела в ноктите си… — Той сякаш се сепна от собствения си глас, подигна косматата си глава, огледа се и току втренчи сърдит поглед в Самуила: — Народа. За него ти говоря.

Самуил кимна и се изправи. Огледа около огнището — старецът имаше достатъчно дърва за през нощта, имаше и постелка на пода. Младият воин рече:

— Добра ти нощ, дядо Дамяне.

Богомилът още повече се намръщи и нищо не отговори — не бяха по богомилски обичаи тия поздрави и благопожелания; нощта и тъмнината й принадлежат на рогатия, както и целият този грешен свят.

На другата сутрин, по тъмно още, Самуил Мокри отиде най-иапред в готварницата. Макар да бяха сега тук, в бащиния дом, и четиримата братя, пак той, най-младият, трябваше да се погрижи за всичко. И кой друг от братята би се погрижил?

Като отвори вратата на готварницата, Самуил се спря на прага учуден: край стените на широката готварница бяха насядали седем-осем иноци и следяха зорко готвача, който вече бе запалил огъня. Щом съгледаха младия господар, те се надигнаха един през друг, зашушукаха, забръмчаха напевно:

— Бог да прости господаря… Бог да прости…

Един от тях, още много млад, с бледо лице и хлътнали бузи, по които растяха редки безцветни косми, преви бързо, усърдно дългото си сухо тяло, един път и още един път проплака с изтънял гласец:

— Бог да прости… Бог да прости… Самуил отвърна очи от него и се обърна към готвача:

— Ще приготвиш само едно ядене.

— Ето от тъмно още дойдоха тия добри старци — хвърли готвачът лукав поглед към иноците. — Такива по вести бързо обхождат… Няма ли да опека нещо поне за по-достойните? И те ли с лъжици? — попита той, като бършеше по навик големите си червени ръце о късата престилка, лъснала от мазнини.

— Всички с лъжици — рече късо Самуил Мокри. Чу се самотен камбанен звън. Калугерите се надигнаха пак един през друг, заозъртаха се да познаят къде беше изток и започнаха да се кръстят, да се кланят с разбъркан шепот. Чу се нов камбанен звън. Днес камбаната нямаше да спре през целия ден и все тъй — с разредени, самотни удари.

Младият човек се отдалечи от готварницата, а по ходника вече идеха насам и други от слугите, наизлезли от своите помещения.

Той излезе във вътрешния двор. Вече се съмваше. Разредените удари на камбаната тук се чуваха по-ясно. Самуил мина в предния двор, свърна към църквицата. Насреща портата на господарската твърдина беше отворена с двете си поли — такъв беше обичаят, когато в дома има мъртвец. Край разтворената порта стояха неподвижни двама стражи с копия и щитове. Зададе се оттам и десетникът на стражата. Самуил се спря до гроба на майка си в тесния притвор на църквицата; имаше там място за още един гроб. Край стената на църквицата растеше клонест явор и на един от клоните му беше окачена малката камбана. Млад рошав слуга с още сънено лице, навил на разголената си премръзнала ръка късото въже, блъскаше камбаната нарядко едно подир друго, както му бяха казали, и пулеше очи в младия си господар. Приближи се и десетникът, застана по войнишки на входа на притвора.

— Тук ще бъде — продума Самуил. — До гроба на майка. Да помогнат и неколцина от войниците. За гроба. Земята е твърда и камениста.

— Слушам, войводо — придръпна рамена десетникът.

Самуил пак наведе очи към гроба на майка си:

— Помня… за майка… Дълбаха цял ден.

Той погледна несвястно увисналата на дървото камбана, излезе от притвора. Десетникът тръгна след него. Самуил дигна очи към небето: високи сребристобели облаци закриваха и днес цялото небе; времето беше тихо и меко, някак спотаено. Самуил дочу през високите стени наоколо, през широко разтворената крепостна порта и други камбанни звуци, глухи, далечни. Биеше камбана и в господарското селище долу. Той мина през двора и вече влизаше във вътрешния двор, когато откъм крепостната порта се зададоха и други двама иноци. Малко подир тях в предния двор на господарския дом влязоха и неколцина селяни, озърнаха се плахо и свалиха един след друг рунтавите си овчи клобурци9.

Синовете на комит Никола не бяха канили никого и очакваха, че погребението му ще стане по-тихо, ала заприиждаха все повече люде от околните селища, иноци от двата манастира по Мокра планина. Рано преди пладне се зададоха по езерото и чунове откъм Охрид. Смъртта на могъщия комит привличаше людете, още повече сега, когато се бе разнесла вестта и за смъртта на царя. Всички очакваха промени и всеки според своите мисли, желания и кроежи. А кой ли ще замести умрелия комит? Може би някой от четиримата му синове. Всеки искаше да бъде тоя ден пред очите на бъдещия комит, но и погребалната трапеза привличаше в господарската твърдина. До вечерта господарският дом се изпълни с по-знатни люде, а простият народ се трупаше по дворищата. Самуил посрещаше и разпределяше по стаите по-знатните гости, разпореди се да се поприберат на сушина и селяците, да се запалят огньове по двата двора. Нареди той да се заколят повече добичета, да се опече и хляб, колкото беше нужно. С първите люде, които пристигнаха от Охрид, довтаса и пратеник с известие, че сам охридският мтрополит Висарион ще ръководи опелото. И още до вечерта митрополитът пристигна с десетина свои придружници. Пристигнаха по вода и по сухо до петдесетина боляри, военачалници и всякакви управители, които се чувствуваха задължени да изпратят стария комит до гроба му — колкото заради него самия, толкова и заради синовете му, които оставаха след него. На малкия пристан на господарското селище долу се насъбра цяла флотилия от чунове. Някои от охридските боляри бяха дошли и с жените си, та трябваше да излезе от своите покои и Агата, съпругата Самуилова — единствената госпожа и домакиня в крепостта на стария комит.

Не беше по волята на Самуила Мокри това събиране на толкова люде и по такъв скръбен повод, но ето наложи се той да ги посреща, да се грижи за тях. Тримата му по-стари братя се чувствуваха като чужди в бащиния си дом. Давид и Мойсей седяха в приемната стая заедно с най-видните гости. Давид беседваше чинно с митрополита и с другите големци, а Мойсей седеше мълчаливо както винаги и както винаги с огромния си меч между колената. Арон ходеше между гостите и в приемната стая, и по другите стаи, търсеше забавни разговори или с някого да се подиграе, та несдържаният му смях звучеше грозно през една или две стени от стаята, дето беше сложено изстиналото тяло на баща му. Той се навърташе най-често около тежкия купец Йосиф Клобурец. Знаеше че купецът искаше да омъжи единствената си щерка за Арона или за когото и да е от тримата още неженени комитопули, та като имаше богатство, да има и големство, и власт. Макар да не беше нужно, нито прилично, купецът бе довел тук и щерка си. Арон се навърташе около него, блазнен от голямото му богатство, той дори се опита да проникне и в стаите на снаха си Агата, дето беше щерката на Клобурец. И безсрамието му би стигнало дорай, ако все пак не го възпираше мисълта за женитбата му с щерката на средецкия комит. Самуил виждаше тая недостойна игра на брата си и едвам я понасяше.

Той беше непрестанно на крак — трябваше да се слага ядене на гостите по три пъти на ден, да се настанят за спане през нощта преди погребението. През време на вечерята в голямата трапезария Арон се опита и с него да се подиграе. Той каза откъм горния край на трапезата и всички го чуха:

— Моето братче ще ни удави в големия котел. Дотегнаха ми тия лъжици, бога ми! И виното не е много обилно…

Самуил нищо не отговори. Не искаше да се захваща с безсрамния си брат в тоя най-несгоден час, а и други мисли тежаха в главата му. Тия първи люде на Охридската област, които се бяха стекли тук от угодничество, от празнота или за развлечение, или пък по свои някакви скрити и явни сметки, техните шумни разговори, лицемерието и преструвките им, дори всяко тяхно движение сега и всеки техен поглед разкриваше пред него добре позната, омразна действителност. Познаваше той предишните дела на мнозина от тях, порочните им склонности. Той потискаше в себе си своята ненавист и презрение към повечето от тия люде, не искаше с нищо да наруши свещения закон на гостоприемството, особено сега, когато умрелият стопанин на къщата лежеше още непогребан. Гостите не се и заглеждаха много в него, а мрачната сянка по лицето му можеше да се отдаде на синовната му скръб. Може би само Арон се досещаше за душевното му състояние — те двамата най-добре се познаваха — и Самуил често срещаше лукавия му поглед или пък Арон все към него ще обърне приказката си. По едно време лукавецът му каза, и пак тъй, всички да чуят: — Че не сме преяли, не сме, но кажи да донесат поне още вино. Гостите ще помислят, че ни се свиди. Самуил нареди да донесат нови няколко стомни с вино. Арон беше вече пиян и ако се държеше още на нозете си, то беше поради голямата му телесна сила, та и езикът му не се заплиташе, и движенията му бяха още отмерени. Пияни бяха и други от гостите. Както беше ред, начело на трапезата седеше Давид Мокри, а от двете му страни бяха се разположили митрополит Висарион и управителят на Охрид Петър Чурило. Редом след тях бяха насядали главният побирчия10 на Охрид, игуменът на мокренския манастир „Свети Георги Победоносец“, един от подигумените на манастира на свети Наума, до него седеше някакъв духовник — Самуил за пръв път го виждаше, — сух, кокалест, и макар да беше седнал, ясно личеше необикновено високият му ръст; после бяха насядали болярите Янкул Побит, Данаил Къш, Авакум Млечок и Никола Жарен, войводата Крагуй, хилядникът Удина, купецът Йосиф Клобурец, купецът Жлътий и други още — познати по цялата област люде. Митрополит Висарион, който се наричаше заместник на Климента беше цял отпуснат и разнежен с късото си тяло, закръглено от всички страни, та и пухкавите му ръце бяха извити някак в полукръг; пълното му лице с две ярко румени петна на издутите бузи, с широка побеляла брада сияеше от една постоянна, блажена усмивка. Види се, му беше много горещо в ниската зала, претоплена и претъпкана с люде, и отдалеко личеше, че виното бе размътило ума му. Надалеч се чуваше звънкият му, изтънял глас — митрополитът злословеше против починалия цар Петър. Кръглото, меко старческо лице противоречеше с блажената си усмивка на несдържания му език.

— Той беше като ратай на жена си, на ромейката — звънеше гласът на митрополита. — Дотам го бе завладяла внучката на Романа Лакапина, а не се знае дали и децата им са от него, боже, помилуй…

Давид Мокри седеше неподвижен, с отпуснати клепачи, кой знае къде беше с мислите си; седеше там и вторият Мокри — Мойсей, надменен и безучастен, само Арон викаше, смееше се заедно с всички. С мрачен поглед наблюдаваше Самуил от долния край на трапезата гостите и тримата си братя. Той вече не криеше ни гнева, ни презрението си към тия люде. Непознатият духовник кой знае за кой път надигна една огромна пръстена чаша с вино и я изля в гърлото си като в празна дупка. Самуил често спираше поглед върху него — той седеше все така мълчалив и неподвижен, сух, извил изкорубен гръб, необикновено дълъг врат, и току посягаше с две ръце, и те с дълги сухи пръсти, и дигаше към ненаситната си уста ту гърне, ту паница, ту чаша, изливаше там вино на широка струя, виждаше се през редките косми на брадата му как подскача ръбестото гърло.

Самуил излезе от трапезарията. В ходника вън, пред самата врата, той срещна един от слугите, който носеше нова стомна с вино. Самуил махна гневно с ръка:

— Върни се! Ни капка повече!

Той искаше да избяга някъде, да не среща люде и току свърна към малката трапезария, където беше мъртвецът. В широката студена стая беше почти тъмно. На високия свещник до главата на мъртвия гореше само една свещ. Самуил съгледа край мъртвешкия ковчег, който беше сложен на ниска маса, един млад монах с молитвено преплетени ръце на хлътналите тесни гърди; мършавото му лице с рядка, едва-що покарала брада и тънки повесени мустачки беше много бледо. Монахът сякаш и не усети, че в стаята бе влязъл човек; той шепнеше молитви, устните му се мърдаха и трепереха, посинели от студ. В мрака и тишината между четирите стени се чуваше и тихо, проточено похъркване. Самуил пристъпи към свещника:

— Защо няма повече свещи?

Инокът дигна бърз, уплашен поглед. Дълбоките му, тъмни очи блеснаха силно при бледата треперлива светлинка на свещта и той пак наведе поглед, но тихо продума:

— Няма кой да донесе. Никой не идва тук, аз…

Самуил не го и чу по-нататък. Видя на другата страна на мъртвешкия ковчег друг монах, който седеше присвит на ниско столче с прибрани в скута ръце, главата му лежеше удобно на широките гърди; той спеше дълбоко и сладко похъркваше. До нозете му беше търкулната винена стомна, кисел дъх на вино се разнасяше и около него.

— А тоя?

Първият инок прекъсна молитвата си, стисна устни, да не треперят, и нищо не отговори. Самуил мина от другата страна на ковчега и блъсна с нога заспалия, който се търкулна на каменния под като празна стомна и едвам изохка сънливо. Младият воин се задушаваше от гняв и бързо излезе от стаята.

Малко по-късно, следван от седем-осем слуги, които вървяха след него със запалени борини и едвам го настигаха, той мина по дългия ходник и се спря пред вратата на голямата трапезария. Един от слугите отвори вратата широко. Самуил влезе в трапезарията, а слугите се струпаха на вратата. Тук бе станало още по-шумно. Игуменът на „Свети Георги Победоносец“ се люлееше напред-иазад и тананикаше някакъв църковен напев, който все повече се преливаше в богохулна песен:

Самуил се спря до охридския митрополит, докосна го леко по рамото. Старият духовник се извърна към него някак цял разлюлян, но със същото блажено усмихнато лице. Самуил леко се поклони:

— Владико свети, време е за почивка. Втората стражя отдавна се смени.

— Да… да… — промълви владиката, но се виждаше, че не разбира какво му каза младият човек, не знаеше и сам какво да отговори.

Самуил махна с ръка към слугите и те се запътиха насам със запалените борини. Към Самуил се приближи Арон.

— Кажи да донесат вино. Ти си забранил…

— Няма вино — прекъсна го Самуил.

Арон се държеше все още здраво на нозете си, говореше свободно, само лицето му бе побледняло от изпитото виро и очите му бяха изблещени, със стъклен блясък. Самуил каза на приближилите се слуги:

— Помогнете на дядо владика да стане. Заведете го в стаята му за почивка.

Владиката се остави в ръцете на двама слуги като схванат, а усмихнатото му розово лице оставаше непроменено. Самуил мина зад гърба на брат си Давид и застана до управителя Петър Чурило, даде знак на друг един от слугите:

— Помогни… Управителят иска да почива.

Двамата слуги вече извеждаха увисналия на ръцете им владика, другият слуга поведе след тях и управители на Охрид. Самуил пристъпи към главния побирчия и отново направи знак на слугите. Арон викна срещу него:

— Какво правиш? Това е неприлично с гостите!

Самуил се извърна към него:

— Приличието е задължително за всички.

Между тух двамата се изправи най-старият им брат Давид и рече:

— Наистина е време за почивка.

Шумът наоколо бе започнал да стихва и гласът му се чу из цялата трапезария. Някой наблизу проговори с надебелял глас и някак присмехулно:

— Ами нели сме се събрали за погребение, пък то…

Мнозина от гостите бяха станали прави, утихнаха пиянски гласове и разговори, настъпи някакво общо смущение. Самуил кимна към останалите слуги и рече строго: — Разведете гостите по стаите им.

Той мина през цялата трапезария и излезе.

Голямата каменна къща вече стихваше. Някъде по-далеко се надигна проточен, дрезгав глас, блъсна се тежко врата. Мижавите пушливи светлини по дългите ходници бяха угаснали на много места, но Самуил се движеше свободно по познатия му път. Той бутна пак вратата на малката трапезария, където беше мъртвият. Влезе, затвори вратата след себе си. Заспалият пиян инок бе изчезнал, но на пода там се виждаше събореното столче и катурнатата винена стомна. Другият инок седеше пак на колена до мъртвешкия ковчег и пак шепнеше молитви с посинели, треперещи устни.

— Няма ли да те смени някой? — — попита Самуил, но сам почувствува, че въпросът му беше излишен. И продължи: — Върви си. Аз ще стоя при мъртвия.

Инокът дигна към него поглед. Сетне промълви с пресипнал глас:

— Не… не. Искам да го измоля…

Обхванат от някаква нарастваща тревога, той се изправи, отпусна сключените си ръце и се заоглежда. Беше много мършав, та протърканото му расо висеше по него на широки дипли. Не можеше да го стопли тая изтъняла дреха, по той беше небрежен към всичко. По бледото му, дори сиво лице се четеше безразличие, връвта на вехтото расо едва беше завързана, косата му, черна и гъста, беше разрошена и сплъстена, той не беше прокарвал по нея и пръсти, за да я пооправи. Само тъмните му очи, хлътнали, откроени от изтощение, горяха със силен блясък. Самуил го попита с променен глас:

— Как е името ти, отец?

Монахът го гледеше с пламтящия си поглед и не бързаше да отговори. Търпеливо чакаше отговора му и Самуил. Най-сетне монахът промълви:

— Емилиян.

— Откъде си… Откъде си дошъл?

Инокът се загледа встрани. Той бе дошъл по тия места преди две години чак от Горна Мизия. Дошъл бе да търси тихо, свято място. Дълъг път бе преминал… Никъде по тая земя не бе намерил тихо място, ни тук, в земите на светаго Климента. Но защо да се връща назад, да спомня… Той светна с очи към младия войвода и рече с пресипналия си глас:

— Служа в светата обител на учителя Наума.

— Не съм те виждал досега.

Инокът нищо не отговори. Той отново се отпусна на колене, първо с едната си нога, после с другата, подигна ръце и пак ги сключи молитвено. Устните му се помръднаха, зачу се тих шепот, сетне по-силен и монахът като да искаше да прогони Самуила или пък го забрави. Самуил огледа мъртвия, спря поглед върху лицето му. Колко много се бе променило това лице и все пак беше лицето на баща му. Тлеещата тъга за умрелия се съживи с болка, но и с някакво мъчително чувство на погнуса. Младият воин потрепера. Той каза високо и забързано:

— Но той е мъртъв, как ще го измолиш?

Отец Емилиян едва засили шепота си:

— Молитвата е най-голямата човешка сила…

— Но той не се моли, ти се молиш за него.

— Тя е още по-голяма сила, когато е за другия. Ще стоя тук на колене до пълно изтощение и думите ми ще стигнат до бога…

Шепотът на инока пак заглъхна и премина в безкрайната му молитва. Думите на отеца останаха чужди за Самуила. Но като стоеше срещу него и чуваше тихия му шепот, виждаше на другата страна на мъртвешкия ковчег приведената му рошава глава, посивялото изпито лице, треперещите му сини устни, той почувствува как се укроти и собственото му сърце. Тиха облекчителна въздишка сама се изтръгна от гърдите му. Той рече, сякаш да се извини:

— Бих останал с тебе до сутринта…

Инокът едва поклати глава, без да прекъсне молитвения си шепот: не, не!

Самуил излезе.