Щитове каменни

III.

Комит Никола Мокри бе погребан. Отишли си бяха всички чужди люде, отишли си бяха и тримата по-стари пратя на Самуила. Той изпрати всички — и чуждите, и своите. Не подви нога да седне през целия ден. Сега младият човек седеше сам в стаята, дето бе гощавал братята си, уморен, отегчен, погнусен. Заповяда да накладат силен огън в огнището; мръзнал бе през цялото време, изстинало бе сякаш и сърцето му. Сети се за жена си. Тя беше горе, в стаите си. И помисли да се качи при нея. С нея да поговори, пред нея да се изприкаже. Тоя студ в самото му сърце, това противно чувство и тая самота… Той няма да й говори за работата си — тя нищо не разбираше от неговите работи, но… Но да не бъде сега толкова сам и сякаш захвърлен на края на света, тя е негова жена и е горе, в стаите си… Това беше за един кратък миг. Той махна с ръка и забрави жена си.

Братята му го изоставиха. Те не взеха присърце голямото дело и сега той беше сам. Би тръгнал с него може би само Мойсей. Давид се колебаеше… от преголяма мъдрост; Арон си правеше някакви свои сметки и беше нездрава опора. Самуил беше сам сега, а кой ще води всички, кой ще бъде пръв между всички?… Ще бъде пръв, който сам си проправи път напред. Може би Арон ще се опита да изпревари. Само те двамата… Като мислеше за Арона, за неговите скрити сметки, Самуил чувстваше как оживяваха в сърцето му, как се изясняваха в мисълта му всичките негови притезания — и тия, с които се хранеше душата му, и тия, които не се решаваше да признае дори пред себе си. Но ето — дошъл бе часът и трябваше да се започне. Сега всичко изглеждаше по-иначе, трудностите изглеждаха по-големи. Нима не познаваше той и преди охридския управител Чурило, охридския владика и болярите Къш, Побит, Млечок, войводата Крагуй, тежките охридски купци и мнозина други подобни на тия люде по цялата Охридска област, подобни на тия игумени и монаси, които пълнят манастирите… Това бяха люде, с които трябваше да работи, това бяха люде, против които трябваше да се бори, приятели и врагове, другари и противници. В тях беше цялото зло, но пак между тях трябваше да потърси подкрепа и насърчение. Как ще тръгне той с тях срещу тях самите? А народът, простият народ? Пред погледа му се изправи дедъц Дамян и сякаш чу отново думите му: „Ти за народа дръж, за простия народ… Сила ще ти даде той по-голяма… То и него сатаната го е взел…“ Простият народ — тъмен облак, не знаеш какво носи, благодатна влага или буря, безличен, многолик… и него сатаната го държи в ноктите си…

Агата прати една от слугините да съобщи, че няма да слезе за вечеря; уморена била, не била добре и със здравето. Самуил вечеря набързо и веднага се качи при жена си. Тя беше сама; кърмачката-гъркиня приспивате детето в спалнята оттатък. Агата седеше на широк стол с облегало недалеко от огнището; облечена беше в тъмна вълнена дреха с широки ръкави, пристегнати над самите китки. Когато влезе Самуил, тя гледаше умислена огъня и тъй, някак унесена, се обърна да го погледне. Самуил и сега почувствува колко далече беше тя от него. В огнището пламтеше буен огън, от средата на тавана се спущаше кръгъл като обръч полилей с три треперливи кандила и в бледата, трептяща светлина малките, нежни ръце на Агата ярко се белееха върху подпорките на стола; белееше се отдалеко и лицето й, подпряно от високата яка на тъмната дреха, обкръжено от гъстата й коса, а очите й изглеждаха още по-черни, с тлеещ блясък в сянката под приподигнатите вежди. Тя не се помръдна повече, а седеше насреща чужда, затворена в себе си. Самуил почувствува някаква неясна жалост, нужда някаква от близост, или това беше отново и отново пробуждащата се неутолима негова жажда за топлата, мека плът на младата жена. Той съгледа арфата на Агата в ъгъла зад нея, помръдна с брада нататък:

— Ти често свириш по това време…

Агата го погледна изненадана от мекотата в тихия му глас и отговори дружелюбно:

— Днес погребахме баща ти. Ние имаме жалейка.

Погледът на младия мъж омекна още повече. Той придръпна един стол и седна срещу жена си:

— Аз не казвам за веселба или… Ти винаги свириш тъжно. Няма нищо лошо в това — да посвириш когато и да е. Нели има песни… човек плаче с тях.

Тя дигна бързо очи към него. Самуил забеляза, че очите й бяха овлажнели. Той въздъхна:

— И твоят живот не е много весел…

През гъстите черни мигли на младата жена бавно се процедиха две сълзи. Агата дигна малката си бяла ръка и обърса с върха на пръстите си едното, сетне другото си око. Самуил я гледаше замислен. Той каза:

— Аз имам един грях към тебе, боже, прости. Преди още да те взема за своя жена, трябваше да ти кажа какъв живот живеем ние тук, какъв живот ще живееш и ти с нас. Аз си мислех, че не ще ни бъде нужно нищо повече. И се помъчих да…

— Хм… да — прекъсна го тя, но не дигна очи да го погледне. — Носеше ми разни живи гадинки от гората, донесе ми и сърничка, искаше да ме научиш да яздя на кон като тебе и да се влача с тебе по планината, опита се да ме научиш да ловя риба, да плувам. Ти мислеше, че това ми стига — да живея в тая планина като див звяр.

Младият човек долови в нейния глас презрението й, постоянното й недоволство, враждата й. Помислил бе да поседи с нея край огнището, припламнала бе отново някогашната му обич към нея, ала и тоя път се бе излъгал. Обърна се сърцето му, обърна се и мисълта му. Той стана и каза хладно, като да предаваше чужда поръка:

— Утре заминавам за Охрид. Може да ида и по-далеч. Ще се бавя по-дълго време. Нужно ли ти е нещо?

Агата стисна дървените подпорки на стола, дигна към него лице, което бързо се покри с гъста руменина, очите й гневно заискряха:

— Аз не мога да живея повече тук! — тръсна тя малката си глава. — Не мога да живея повече в тая дива планина!

Гневно блесналите й очи пак плувнаха във влага, острият блясък на черните й зеници се преля и се стопи в блясъка па едри сълзи, които се търкаляха бързо-бързо по двете й пламнали страни. Тя гледаше упорито мъжа си и с тия горко разплакани очи, устните й, алени и влажни, потреперваха — тя търсеше думи, напрягаше се да изкаже кипналия си гняв, набраната си мъка. Самуил чакаше. После той наново седна срещу нея.

— Агата, не мислех, че ти вече дотолкова… Ти трябва най-сетне да приемеш тоя дом като свой. Роди ни се дете…

— Ти ме излъга.

— Никога не съм те лъгал.

— Да бяхме живели поне в Охрид.

— Тук е нашият дом. В Охрид ние нямаме истински дом. Там, ти знаеш, на долния кат е управлението на областта, на горния кат живее по ергенски Мойсей, има и още две-три стаи, колкото за нощуване. То не е жилище за тебе.

В Охрид има и други къщи. Би могъл да наемеш. Самуил забеляза как бързо пресъхнаха обилните й сълзи, изсъхна някак и блясъкът на очите й, тя го гледаше с омраза. Но той не промени своя примирителен, сговорчив тон:

— Ти не бива да искаш от мене ненужни неща. Нашият дом е тук.

Малките ръце на Агата отново стиснаха подпорките на стола, тя дори се приподигна към мъжа си:

— Дом! Кръвта ми замръзва между тия стени. Няма с кого да разменя две думи. Ние сме всичко девет жени в цялата къща, трябва да дружа с кърмачката, със слугините си, други жени тук няма.

— Тук съм аз, детето ни. Слез долу, в селището, и там има живи люде. Ние и в Охрид отиваме доста често. Намери си и някаква работа, Агата, вземи къщата в ръцете си.

Тя се отдръпна цяла в дъното на широкия стол, като че ли се боеше да не я удари. Тя винаги се прибояваше от него. Не се реши и сега, макар толкова гневна, да изрече тежката дума, която изгаряше езика й: „Мъчител!“ Само очите й, широко отворени, го гледаха със същия сух, остър блясък и червенината по лицето й отеднъж изчезна. Самуил пак се опита да я успокои, да я вразуми:

— Най-после и не е време сега да се занимаваме с нашите работи, да редим нов дом и… Настана неспокойно време. Ти чу, царят е умрял. Аз трябва да ида в Охрид още утре.

Тя нищо не отговори и само притвори очи. Той стана, улови ръката й — мълката, нежна ръка беше студена. Младата жена нито се помръдна. Самуил бе мислил и да нощува в общата спалня — толкова много бе мръзнал през последните дни, беше и много уморен. Студената неподвижност на жена му го отблъсна. Той отпусна ръката й. Агата продължаваше да седи присвита в стола, с наведени очи. Тя чакаше той да си отиде.

Самуил мина в спалнята — да види детето. Дойката го приспала и сама бе задрямала край люлката му. Но тя дочу в дрямката си стъпките на младия мъж, тихия шум на късата му връхна дреха от тъмночервена двойно обработена кожа и веднага скочи. Поклони се доземи пред него и се отстрани заднишком. Самуил забеляза, че тя го поглеждаше скришом, крадливо изпод спуснатите си клепки, а лицето й изразяваше смирение и покорство. Той се надвеси над люлката. Момиченцето спеше със зачервено лице, по челцето му бе избила пот на ситни капчици. Самуил погледна огнището, дето горяха цяло купище цепеници, и отново премина в дневната стая на жена си.

— Оттатък е много затоплено — — каза той. — Не е добра за детето такава топлина.

Агата нищо не отговори.

Той се спря със запалена свещ в ръка пред вратата на бащината си стая. Отключи я. Влезе вътре, затвори вратата след себе си. Въздухът в стаята беше тежък и лепкаво студен. Никой не беше влизал, след като изнесоха мъртвото тяло на комит Никола, и всичко беше както преди, докато пребиваваше тук старият човек. Той като че ли бе излязъл за малко, та и леглото му го чакаше в ъгъла, с нахвърляните върху него меки кожи, които служеда за покривки и завивки на стареца. Ала все пак тук бе влизала смъртта, студено и празно беше огнището, студен мрак се спотайваше по ъглите. Самуил не се и обърна да погледне в треперливия мрак наоколо, свещта блестеше в очите му. Близу до огнището имаше малка вратичка, той отключи и нея. Пламъчето на свещта освети стая с нисък таван.

Край една от стените се виждаха два тежки, обковани с железа ковчези, а по всички стени наоколо бяха заковани широки полици, отрупани с добре завити и стегнати вързопи с всякакви дрехи, платове и скъпи кожи. В единия от ъглите на стаята бяха наслагани бойните оръжия на стария комит — тежки мечове, секири, боздугани, къси ножове, лъкове, колчани със стрели, щитове, ризници, шлемове, тежки обуща и ботуши и всичко, що е нужно за воинско облекло. Самуил бе влизал и друг път тук, въвеждал го бе сам баща му, за да му покаже едно или друго, или някое от оръжията си. Сега той не погледна нищо друго, а приклекна до единия ковчег и го отвори. Ковчегът беше пълен пак с облекла, платове и кожи, хубави и скъпи; Самуил ги познаваше — те всички бяха на майка му. Той отключи и другия ковчег. И тук беше пълно с женски дрехи и накити и пак бяха всички на покойната му майка; запазил ги бе комит Никола Мокри, заключил ги, види се, като спомен от жена си и само една част от нейните накити бе дал на снаха си Агата, когато влезе тя в тоя дом. Самуил едва-едва докосна с ръка някои от познатите вещи на майка си, да ги помил ва с тъга, и извади от ковчега само една неголяма кожена торба.

Той развърза торбата колкото да погледне само; тук бяха парите на стария комит. Самуил взе само нея. Затвори и заключи всичко отново, заключи и празната стая на баща си с голям ключ.

Събуди се на разсъмване. Спал бе непробудно през милата нощ в своята малка, студена стая. Заспал бе, потреперващ от студ, а сега изеднаж скочи, за да се изтръгне от меката прегръдка на затопленото легло. Той се приготви бързо в гъстия здрач, който се процеждаше през двете прозорчета: счупи тънкия ледец в широкия съд с вода за миене и живо наплиска лицето си, разтърка с мокри длани разголените си гърди, мускулестия си врат, облече се, пооправи и косите си. Ободрен и чевръст, той откачи от стената най-любимия си меч, препаса го, а на широкия колан висеше малка кожена чанта и един къс нож с тежка дръжка от абанос и сребро. На главата си сложи кожен шлем с ниско закривен ръб на темето, пристегна го с краищата на наушниците под брадата си, да пази главата му повече от студ, нежели от оръжие. През цялото време докато се обличаше, Самуил дочуваше в кумина проточения, настойчив вой на излязъл през нощта вятър. Той откачи от стената зимната си наметка, дигна от пода кожената торба с парите на стария комит и излезе.

Не след много време, прихванал леко меча си, с наветката през рамо, Самуил слизаше по криволичещия каменист път за селището на брега. На няколко стъпки зад него влачеше нозе слугата му Радой, който също бе се попристегнал за път, с войнишки шлем, с неразделния си войнишки меч, а наметката си бе прихванал небрежно, та краищата й се влачеха по земята. В другата си ръка той носеше торбата с парите. Надянал бе Радой през рамо и друга една кожена торба, която го биеше равномерно отдире при всяка стъпка по стръмния път. Още като излязоха двамата от готварницата, дето бяха закусили с гореща попара, слугата все току мърмореше недоволен, но гледаше да не изостава от господаря си:

— … Жив чочовек няма още вън, а ние като нощни сенища. И без коне… ще ми се изтурят червата по тия камънаци надолу. Да знае поне човек накъде върви…

Самуил не беше му казал къде ще вървят и Радой само се досещаше, но искаше да предизвика господаря си да потвърди предположенията му; той не се решаваше да го попита направо, щом като Самуил не беше намерил за нужно сам да му каже.

— Затичали сме се, ка-като че ли гоним края на света — подзе пак Радой, но господарят му се извърна през рамо и го прекъсна:

— Стига. Отиваме в Охрид.

Радой млъкна доволен, но не за дълго. Засърбя го езикът сега от друга страна и пак замънка изтихо:

— Така си и знаех още като ми ка-каза да се стягам за път… На такова време не е за никъде, ама… Се-седи си край огнището и чакай лято. Ама ти, господарче, не се задържаш на едно място…

Неочаквано той се умълча и гласът му дълго не се чу. Радой изпитваше непреодолима нужда да си поприказва, па макар и сам със себе си, да изкаже недоволството си поради ранното тръгване, поради злия вятър, да поспори най-сетне за каквото и да е — такъв беше нравът му. Трудно му беше да премълчи, да скрие мислите си, а неговите мисли бяха дръзки и безсрамни — от хитър ли ум или от глупост. Сега той мислеше тъкмо за младия си господар, но се пазеше да говори гласно не толкова от страх пред него, колкото от страх да не би друг някой, чужд някой човек да чуе.

Не беше скрит за людете в твърдината на Никола Мокри животът в комитския дом. Каквото и да станеше в тоя усамотен дом на един от ридищата край западния бряг на Бялото езеро, на другия или на петия, или на десетия ден слугите в готварницата вече говореха за станалото, от ухо на ухо или пък в общи разговори; от готварницата тия разговори преминаваха в стражевата кула, между войниците, пък слизаха чак и в селището. Радой не одобряваше живота на своя господар. Радой беше спокоен, бавен във всяко нещо и много ленив, а господарят водеше неспокоен, тревожен живот и все бързаше за някъде, за нещо. Но Радой беше яко свързан с него, с негова сянка. Той беше негов пръв слуга, негов войник, негов пазител, но не беше само това. Още майката на Радоя беше прислужница на майката на Самуила и двете жени на времето родиха в една и съща година. Самуил и Радой бяха връстници, а Самуиловата майка Рипсимия бе кръстила момченцето на слугинята си и бе го нарекла за своето момче, което се бе родило три месеца, преди него. Скоро след това Рипсимия се разболя, та слугинята-родилка кърми и нейното дете доста време, докато здравето на господарката се върна, и така двете деца станаха млечни братя. Те станаха неразделни и в игрите си по-късно, останаха неразделни и до тоя час, а може би и до края на дните си. Радой и нямаше друг по-близък човек от млечния си брат. Още когато беше на дванайсет години, цялото му семейство измря от зла болест и той израсна в господарския дом. Радой не можеше и да помисли, че би живял разделен от господаря си. Те бяха родени в един и същ дом, сукали бяха от една и съща бозка, но Радой беше слуга на Самуила Мокри и слугата никога не забравяше своето място след господари си. Радой беше слуга и бедняк, беше ленив и често пъти много глупав, но беше млечен брат на господаря си и го знаеше като свой роден брат. Така, по сърце, Радой не одобряваше живота на своя господар и едва ли не във всичко беше против него с несдържания си език.

На един от завоите на пътя Самуил позабави ход и погледна за миг към родния си дом. Радой веднага улови и разбра погледа му, обърна се да погледне и той. И пак не се сдържа:

— Няма я. Няма я да ти махне с ръка от вратата или да те погледне от някой прозорец. Госпожа Рипсимия винаги изпращаше стария господар. Ще слезе долу, ще излезе и пред вратата…

— Що злословиш пак… — погледна го Самуил с крив поглед и забърза още повече.

— Нищо — подвикна след него Радой и продължи да мърмори под кьосавите си мустачки, които помръдваха провесени надолу и тънки като миши опашчици, помръдваше и рядката му брадица: — Ще излезе пред вратата старата господарка или барем от някой прозорец с поглед ще изпрати мъжа си…

Той също ускори ход, без да забележи това, като че ли Самуил го теглеше след себе си с невидимо въже.

Ниското облачно небе просветна от край до край, но и така остана, сякаш застина, сиво и еднообразно, с матов загаснал блясък; закъснялото февруарско слънце бе изгряло, но не можеше да пробие плътната маса на облаците. Езерото долу се тъмнееше мътносинкаво, хоризонтът насреща се губеше в далечината между потъмнелите води и легналото върху тях сумрачно небе. Нататък се носеше и вятърът, от запад към изток, долетял чак от Синьото море. Двамата подранили пътници скоро слязоха долу в малкото селище.

Тесните и криви улички бяха пусти, но по цялото село тревожно полайваха кучета. Ниските хижи с прихлупени едва ли не до земята покриви от прогнила шума или слама, от пресъхнали чимове или разкривени плочи бяха притиснати една до друга, с малки дворчета пред тях. И всичко беше тясно, малко, затиснато, като че ли за нищо не можеше да се намери достатъчно място. Рядко се виждаха мънички прозорчета — пробити в стената дупки, затъкнати и те — да не влиза в хижите студ и вятър. Дворчетата бяха празни, тук-там беше захвърлено и забравено някое счупено весло или пробит кош, или намаляла вече купчинка дръвца за огрев. Хижите тук, също и чуновете по езерото бяха господарски, а селяните ловяха риба на изполица с господаря.

Някъде из бедното рибарско село се чуваше жален, проточен писък, който ту заглъхваше, ту се надигаше още по-силен и по-горестен. Самуил Мокри се насочи нататък, следван от сърдитото мърморене на слугата си. Пред една от хижите се бе насъбрало може би цялото село — цяла тълпа мъже, жени, деца, мрачни, мълчаливи люде, облечени в разръфани, проскубани кожи. Като се приближи младият господар, селяните се задърпаха да му сторят път, мъжете и жените се запревиваха пред него доземи, децата го гледаха с диви очи през мръсни, разрошени коси, изпопадали по изпитите им лица, потъмнели от студ и от глад. Тясната, ниска вратичка на хижата беше отворена и оттам, от тъмнината вътре идеше отчаян женски писък.

— Какво става тук? — попита войводата и пристъпи нататък, без да дочака отговор.

— Децата й… Три — чуха се гласове. — Измрели са тая нощ. За една нощ и трите! Вампир ги издушил, господарю… Баща им летоска се удави в езерото. Може той да…

Самуил се приведе и влезе в хижата. Вътре беше мрачно, светлина проникваше само през отворената врата и от един малък отвор на покрива. Върху купчина дрипи в един от ъглите на хижата лежаха трите мъртви деца. Ничком на калния пръстен под лежеше майка им и пищеше, обезумяла от скръб. Самуил се огледа. В мрачната селска хижа не се виждаше нищо друго освен купчина студена пепел в огнището под тесния отвор на покрива. Децата бяха измрели от някаква болест, но преди това те бяха гладували. Младият воин се обърна и бързо излезе. Пресрещнаха го все същите уплашени лица, космати и нечисти, с гладни очи. Той попита:

— Къде е Михо Чеп, старейшината ви? Не го виждам…

— Тук съм, господарю.

От тълпата излезе дребен старец, и той дрипав и рошав като всички, превит на две, та кривеше врат, въртеше очи отдолу нагоре, да види господаря, а с ръцете, и двете извити назад, крепеше схванатия си кръст. Той продължи, без да го питат:

— Превих се, в земята потънах. От езерото, господарю, от водата. Кръстът ми…

— Заведи горе — прекъсна го Самуил, — заведи всички, които са останали без храна. Да получат по кутел зърно на глава.

Колкото беше превит Михо Чеп, старейшината, опита да се превие още повече, простена плачливо:

— Дълга беше зимата, господарю. Ето още не си отива…

Зашумя, запревива се тълпата наоколо, всеки да се поклони пред нозете на господаря:

— Бъди жив… Останахме без хляб… Езерото се затвори… Бъди жив…

Писъците на осиротялата майка не преставаха. Самуил Мокри махна с ръка, да му сторят път, и бързо се отдалечи накъм езерото. След него се дочуваше сърдитото мрънкане на Радоя:

— Те сега всички ще се помъкнат нагоре. До един. Ще пискат, ще искат. И който има, и който няма. Не се насищат те лесно, като има кой да им дава…

Спряха се на брега на езерото. Радой виждаше, че господарят му мислеше да пътуват по езерото. И той пак започна, но ясно тоя път — да го чуе добре Самуил:

— Какво сега… по во-водата ли по това време! Не виждаш ли как се буни езерото? И още повече ще се разбуни. Като си решил, тръгвай по суша. Не са се свършили конете и по твърдо ще вървиш…

По брега нямаше жива душа. Самуил посочи с глава най-близката хижа:

— Иди виж там.

Пътят по езерото до града беше по-къс и той още през нощта бе решил да мине по водата. Езерото беше неспокойно, ала Самуил Мокри нито помисли да промени решението си. Радой остави на земята торбата с парите и неохотно се отправи към близката хижа с бавната си, повлечена походка и дълго се чуваше нататък надебелелият му глас:

— Никой не идва тука, да ни превози… сега всички горе… за лапане. Безбо-божници…

В плиткото край брега бяха забити редица дебели колове. Тук беше пристанището на селото и на господарската крепост. Празно беше и малкото пристанище — над водата се люлееха само два чуна, на горния край на редицата колове; всички други чунове бяха заминали предния ден за Охрид с градските люде, които бяха дошли за погребението на комит Никола. Самуил се приближи нататък, за да види по-отблизу останалите два чуна. Те бяха може би най-малките и най-лошите чунове на пристанището. Люлееха се равномерно на веригите си, но водата тук изглеждаше по-спокойна; само час по час се плисваше изневиделица вълна, разливаше се нашироко и пак се отдръпваше, оставяйки по пясъка мократа си следа. И тук, отблизу, водата изглеждаше тъмносинкава, но се виждаше как се бяха размътили дълбините й. Вятърът препускаше по привидно спокойната водна шир и само тук-там се надигаше срещу него бяла грива, но дълбините на езерото бяха разбунени. Самуил забеляза, че на един от чуковете можеше да се сложи къса мачта с платно — на дъното му лежеше самата мачта, извадена от мястото й и захвърлена там. По езерото слагаха платна само някои от рибарите, когато духаха попътни ветрове. И дъното на тоя чун беше по-друго. „О, добре, това е добре… — зарадва се младият човек. — С платното ще стигнем още по-бързо…“

Радой вече водеше неколцина от рибарите — отдалеко се дочуваха гласовете им. Те вървяха трима след слугата, с бавната походка на люде, които прекарваха повече от времето си по водата, вятърът развяваше краищата на парцаливите им връхни дрехи. Като се изправиха срещу болярина, те и тримата свалиха калпаци. Самуил махна с ръка:

— Сложете си калпаците. Духа. — И веднага попита: — Кой кара тоя чун, с ветрилото?

Най-старият от селяните, около петдесетгодишен човек, посочи с калпака в ръката си най-младия от тях:

— Ние, ето с моя син.

Той понечи да сложи клобуреца, както бе казал властелът, но като че ли се сепна от друга някаква мисъл и дръпна ръката си, после току натисна до уши оръфаната кожена капа. Синът му беше около двайсетгодишен момък, с широко, едва-що обраснало лице, виждаше се разголеният му врат като стебло на младо дърво; той се усмихваше глупаво срещу господаря и като не знаеше къде да дене необикновено дългите си ръце, току бръкна в пазвата да се почеше. Войводата се загледа в него:

— Можеш ли да караш с платно?

Момъкът показа едри, жълти зъби:

— Мога…

Бащата пристъпи плахо и пак посегна към калпака и смущението си:

— Твоя воля, господарю, но къде по това време във водата… И за тебе не бива. Виж как се дипли отгоре, а долу, в дълбокото, ври и може да се дигне горе. Ние си я знаем, макар да изглежда такава укротена. Ето и вятърът от час на час по-силен… От морето чак духа и няма да спре цял ден и цяла нощ. Ето ти път по брега, господарю — посочи той с ръка и ръката му трепереше.

Самуил Мокри го гледаше мълчаливо, премести поглед върху сина му, после и върху третия от рибарите, на средна пора човек, който гледаше мрачно изпод вежди. Те се противяха на властела, не искаха да изложат на опасност жалкия си живот, само най-младият се хилеше насреща и повече от младежка глупост.

— Защо се боите толкова — рече Самуил. — Нели с тая вода живеете.

— Не, не се боим — сложи най-старият ръка на гъдите си. — Но днеска… докато е такава водата… Има такива дни… — Той протегна врат и продължи със сподавен глас, негли се боеше да не го чуе някой: — Събрали са се долу, на дъното, всички бесове. Помилуй, боже… — и той започна бързо-бързо да се кръсти в уплахата си, че бе споменал злите водни бесове.

Самуил се извърна от него.

— А ти? — посочи той с глава сина му. — Влизай в чуна да ни откараш до Охрид. Тъкмо има попътен вятър.

— Аха… Да ви откарам — ухили се още по-широко младият момък и обърса носа си с опакото на ръката.

Но той изеднаж се обърна към баща си, изчезна и усмивката от лицето му; чакаше да се намеси баща му, но се чу гласът на Радоя:

— Те добре ти казват, господарю. Нели са все по водата… Защо ние сега ще теглим сатаната за о-опашката… Ето с коне, ще стигнем как да е до Охрид. Не ми се гази вода по това време, като се преобърне чунът.

Размърдаха се и тримата рибари, нададоха гласове:

— Ами, ами… Не се кара чун по това време…

Самуил ги прекъсна:

— С чуна, като е с платно при тоя вятър, ще стигнем много по-скоро. Ще стигнем и по-лесно с това ветрило.

— Ще стигнем ние на дъното при водните бе-бесове — проточи устн и Радой нажален.

— Слагай платното! — махна с ръка Самуил на младия рибар и се обърна към другите двама селяци: — А вие не сте ми нужни със страховете си. Ние ще помагаме на тоя юнак.

Момъкът се поогледа и току скочи в чуна с мачтата. Съблече късия си кожух, преметна го на едната страна па чуна и дигна от дъното захвърлената мачта. Тя беше не много дълга, четвъртита греда, младият рибар я взе под мишница и я насочи към една дупка на леко вдлъбнатото дъно, нарочно направена за мачтата с четири здраво заковани къси греди. Той я затъкна там и мачтата се изправи на пет-шест педи над главата му. Момъкът я опита с две ръце — своеобразната мачта стоеше здраво. Усмивката отново се върна на лицето му. Той викна на баща си:

— Върви да донесеш платното.

Бащата се обърна послушно, ала само от голям страх пред господаря, и се отправи към колибите; другият рибар мълчаливо наблюдаваше работата на младия човек и чуна, мушнал ръце в пояса си.

Старият рибар се върна с платното и с три весла на рамо, а в другата си ръка държеше торба с хляб — нели синът тръгваше на път. Той подаде на сина си торбата, подаде му и платното, и веслата също. После скочи и той в чуна, скочи след него и другият рибар. Тримата мъже бързо подредиха чуна за път. Опънаха платното на две по-тънки гредички на горния и на долния му край, вързаха ги здраво на мачтата. Вятърът веднага изду неголямото четвъртито платно, грубо изтъкано от яки конопени нишки и цяло пропито с восък и лой. Рибарите сложиха едно от веслата на мястото му, на предната висока част на чуна, а друго окачиха отдире за кормило. Третото весло остана на дъното, за втори веслар, когато има нужда от втори веслар. Всичко беше готово. Двамата по-стари рибари скочиха пак на брега и задърпаха веригата на чуна, приближиха го до самия бряг, а с това подканяха господаря да се качи. Самуил прихвана наметката си и скочи в полюляващия се чун; прекръсти се и скочи след него, сякаш със затворени очи, и Радой, стиснал и ръка тежката кожена торба. Войводата седна при веслото-кормило, седна срещу него на една напречна дъска и слугата му. Рибарите на брега отвързаха веригата и я хвърлиха в чуна, бутнаха освободения чун по водата. Младият рибар бе седнал вече при веслото на високата предна част и току го размаха от дясната му страна. Вятърът веднага понесе лодката. На брега останаха само двамата по-стари рибари, мушнали ръце в поясите си. Недалеко зад тях се виждаха хижите на селището, развяваният от вятъра пушък, който се точеше от ниските кумини над прихлупените покриви.

Чунът се носеше бързо по водата, издул корубите си от двете страни. При всеки пристъп на вятъра платното му се опъваше с остър плюсък и се дърпаше на двете гредички, сякаш да се откъсне; ниската четвъртита мачта се поклащаше застрашително и поскърцваше, та Радой все поглеждаше през рамо към нея. Той дълго мълча, види се, немирният му език се бе сковал от страх; седеше неподвижен, уловил здраво с две ръце дъската под себе си, а с нозете натискаше дъното на чуна. Младият рибар размахваше равномерно веслото и ту се вдаваше напред, ту се дръпваше назад, опънал и двете си ръце; той все се усмихваше и като че ли се подсмиваше на страха на слугата. До самия заден край на чуна седеше Самуил Мокри, подпрял ръце върху дръжката на меча си; той също мълчеше със стиснати устни и с бледо, затворено лице, загледан някъде напред. Веслото-кормило зад него беше оставено свободно — нямаше нужда от кормило. Вятърът надуваше платното право срещу брега на изток, където бяха хълмовете на Охрид; градът не се виждаше в мъглявата далечина, но посоката на чуна беше правилна. Рибарят гребеше непрестанно и слагаше веслото надълбоко, ала то много често едва загребваше вода или дори замахваше във въздуха. Водата под него ту хлътваше ниско, ту се издигаше, разиграна на широки блокове, които бързо се разместваха, вливаха се и се преливаха един в друг; люлееше се на широки, ниски вълни цялата водна шир наоколо, мътна, едва-едва синкава, без блясък, само от време на време ще прошумоли някъде около чуна бяло валмо пяна, която бързо ще изчезне. Чунът се поклащаше на всички страни, водните маси го понасяха за миг ту на една, ту на друга страна и понякога изглеждаше, че се полюшва на едно и също място, но непрестанно налитащият вятър бързо го дръпваше напред, а когато дебелото конопено платно увисваше за няколко мига на ниската мачта, виждаше се как и веслото тласкаше напред лодката, макар и бавно, неравномерно.

Мина доста време, тримата пътници се отдалечиха от брега и езерото се разтвори около тях като огромно корито, препълнено с веда. Околните планини и високи брегове се тъмнееха надалеко, забулени от рядка сивкава мъгла, а сякаш не много високо над водата се разстилаше все същото еднообразно сиво небе. По водата не се виждаше никаква следа от живот, не се виждаше да прелети и птица под ниския свод на небето. Чуваше се само воят на вятъра, ту остър и писклив, ту затихнал и далечен, и през него — глухият еднообразен стон на водата, който идеше някъде от дълбините й. Поуспокои се сърцето на Радоя в това еднообразие. По едно време той се извърна към рибаря, все пак предпазливо и без да изпуска дъската под себе си, подсмръкна и каза с подмилкващ се глас:

— Аз не се бо-боя, да речеш, от водата, ами не я обичам. — Той хвърли поглед към господаря си, защото искаше тъкмо той да го чуе, и пречупи глас още по-високо: — Не ща, братче, да лежа мокър на дъното чак до втрото пришествие. — Младият селяк се усмихна още по широко, показаха се пак едрите му жълти зъби, Радой дружески го попита: — Ти как се казваш?

— Аз ли? Казвам се Радой. Радой Гавра.

Слугата подскочи и цял се обърна срещу другия Радой с отпусната долна челюст и ококорени очи:

— Ти… Радой! Да не имаш грешка… Аз Радой, пък и ти Ра-Радой!

— Не мърдай, ще обърнеш чуна — подзе шегата му другият Радой.

Слугата се огледа уплашен. Нямаше нищо — вятърът продължаваше да тегли чуна напред, рибарят спокойно размахваше веслото…

Самотният чун беше вече някъде към средата на езерото. Слугата забеляза, че платното по-рядко се отпущаше и все по-продължително се издуваше, а това ведно с пронизващия вой на вятъра, който се надигаше до остър, непоносим писък. Радой потреперваше от студ, но и от един нов пристъп на страх. Вятърът се засилваше. Сбугата въртеше тревожно очи ту вляво, ту вдясно — широките гърбове на тъмните мътни вълни се надигаха все по-високо, все по-често кипваше наоколо бяла пяна. Тъмнеещите стръмнини надире изоставаха все повече и чезнеха в мъглите, а напред и вдясно се разкриваха Петринската планина и Галичица.

Мина още доста време. Сивото небе светлееше по-ясно — невидимо слънце се бе издигнало високо иззад плътното облачно було. Сега изглеждаше, че Галичица порастваше от водата, а далеко напред се очертаваха хълмовете на Охрид. Тримата пътници седяха мълчаливо по местата си. Вятърът виеше яростно, вълните тичаха напред като неизброимо стадо от подплашени чудовища, но чунът не спираше и пътят бързо се скъсяваше. Тъкмо сега се случи нещо неочаквано.

Чу се късо изпращяване и платното полетя напред ведно с късата, четвъртита мачта, която за един миг бе съборена от вятъра, сякаш някой я свали с ръка. Долу, на дъното на чуна, гредите, които я задържаха, се бяха разкъртили. Платното бе паднало във водата, вълните го мотаеха и го дърпаха надолу; повлече се след него и мачтата, която бе паднала върху предната част на чуна. Слугата се опита да я задържи с едно закъсняло движение, но тя падна във водата и бързо изчезна заедно с платното. Самуил бе уловил кормилото и го теглеше наляво, а рибарят размахваше веслото с удвоена сила на предната дясна страна, но чунът едвам се помръдваше напред и току се понесе някъде встрани. Сега чунът беше повече във властта на вълните. Проточиха се няколко безкрайни мигове. Като че ли тримата пътници едва сега видяха колко много се бе засилил вятърът, колко много се бе развълнувало езерото и колко дълъг беше още пътят им до насрещния бряг. Слугата се вкопчи още по-здраво за дъската под себе си, та премръзналите му пръсти побеляха. Той се озърташе и чакаше с примряло сърце да го погълнат, вълните, както погълнаха платното и мачтата пред очите му. Гадеше му се, надуваше го за повръщане. Самуил се приповдигна, като държеше в едната си ръка веслото-кормило, а с другата откопча плаща си и го свлече на мокрото дъно на чуна.

— Ставай! — викна той на рибаря. — Аз ще греба. Ти дръж кормилото. Уморен си вече.

Те се разместиха мълчаливо. Самуил размаха веслото на предната част и чунът тръгна по-бързо. Но вълните сега се изправяха срещу малкия чун, високи до човешки ръст, с пенести гребени, плискаха го с голяма сила, понасяха го встрани, дърпаха го сякаш назад, на дъното му започна да се набира вода. Слугата местеше нозе да се запази от водата, но Самуил викна зад гърба му:

— Вземи да изплискаш водата! Ще се напълни чунът.

Радой се извърна към господаря си с изпулени очи, пълни с ужас:

— С какво да я плискам… Блюва ми се…

— С шлема си. Стани, стани! Бързо.

Радой се повлече по дъската, свали с две ръце шлема си, но изведнаж се разбърза, като че ли страхът му бе изчезнал. Той приклекна долу и започна да изхвърля водата бързо, похватно, макар долната му челюст да трепереше, та се дочуваше как потракваха зъбите му.

Често-често и негли на определено време всичко се струпваше отеднаж: и вълните се надигаха най-високо, и чунът сякаш спираше, и предното весло се врязваше толкова дълбоко във водата, че Самуил не можеше да го помръдне или пък то едва загребваше от внезапно хлътналата водна маса, та се размахваше във въздуха без полза, а кормилото излизаше над разпенената вода, която подхвърляше високо задната част на лекия чун. Всичко се струпваше отеднаж, та и Радой преставаше да изхвърли водата, премалял от страх. Тъкмо в тоя миг пак се чуваше гласът на Самуила:

— Хвърляй, хвърляй, Радое! Не чакай да се напълни.

Вятърът духаше с такава сила, че сякаш не можеше и да бъде по-силен. Когато някоя вълна грабваше чуна и го издигаше на могъщия си гръб, изглеждаше, че вятърът ще го понесе като тресчица, и беше истинско чудо, че още се държеше върху водата. Самуил размахваше непрестанно веслото, но все по-рядко успяваше да придвижи чуна по определена посока, а много по-често малкото дървено корито се люшваше назад или вълните го повличаха някъде встрани. Тая борба, това опасно надпреварване с вълните го увличаше, той сякаш нищо не виждаше и нищо не чуваше, премръзналите му ръце се бяха заловили за веслото като железни куки. Младото му разгорещено тяло не усещаше студа, не чувствуваше той още и умора. Не изпущаше изпод око и слугата си, поглеждаше час по час и рибаря до кормилото. Рибарят стискаше здраво ръчката на кормилото-весло макар и без всякаква полза, той срещаше погледа на Самуила с мрачна решителност в очите си. Не спираше да изхвърля водата и Радой. Мокрият железен шлем лепнеше в посинелите му ръце, като да беше от лед, но Радой гребеше мътната вода от дъното и я плискаше вън. Когато силите и смелостта му стигнаха до последния си предел, той извръщаше към Самуила очи, пълни със сълзи. Самуил мълчаливо му кимваше, да го насърчи.

Вече към края на деня хоризонтът наоколо започна да се изчиства, вятърът раздухваше и отнасяше нанякъде мъглите, които забулваха от сутринта околните планини и брегове. Пътниците още преди това бяха забелязали, че бурята бе ги отклонила от пътя им и сега Галичица се виждаше право насреща, ясно и близу, с ръка да я докоснеш. Виждаха се ясно и охридските хълмове, но далеко вляво. Пътниците не се опитаха да се върнат на своя път — нямаха ни сили, ни воля. А бурята взе да стихва. Вятърът свиреше по-отдалеко, вълните все по-кротко се преливаха една в друга и се разливаха нашироко в далечината. Напрягаха тримата мъже последни сили. Сега и предното весло хващаше вода при всеки удар. Наближаваше краят на деня, но наоколо ставаше по-светло. Разкриваха се по-далечните планини и брегове, небето се извиши, просветна от край до край. Малко по-късно, когато чунът с тримата пътници вече се приближаваше към брега, далече на запад засия на широка ивица оранжева зара. По целия простор наоколо се разля бледа, жълтеникавоалена светлина и легна като мека, топла сянка върху водната шир. Над езерото прелетяха и птици, които бързаха нанякъде.

Чунът застърга пясъка в плиткото край брега и спря. Самуил се изправи, скован от умора и студ, с натежали, мокри дрехи; другарите му не се и помръдваха, седяха отпуснати, с нозе до глезените във вода. Дотук бяха стигнали силите им — и техните, и неговите. Той се огледа по езерото. Укротените вълни весело, игриво се гонеха и се преливаха една в друга, проблясвайки надалеко в мекия предвечерен сяй на деня. Младият воин въздъхна с разведрено лице, радостно учуден пред това преображение на природата.

Тук брегът беше пуст по цялото му протежение. Нямаше кой да дойде, да им помогне и тримата пътници се спуснаха един след друг във водата. В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила — докато е живо, докато се надява, докато вярва. Те изтеглиха чуна на сухо, за да не го отвлече водата през нощта. Минала бе всяка опасност и езикът на Радоя пак заработи:

— Ти искаше, господарче, за по-бързо… Късият път е ви-винаги по-дълъг. А за нас тоя можеше да бъде и по-последен.